Робърт Джордан
Силата на сянката (45)

Глава 45
Мечът на Калайджията

Перин препусна в галоп през селото — Файле яздеше плътно след него — и спря до мъжете в южния край. Бяха се струпали накуп, надничаха към разчистените нивя и мърмореха. Два фургона бяха препречили пролуката към Стария път между острите колове, набити в земята. Най-близката каменна ограда се намираше на петстотин крачки оттук и между нея и загражденията, в стръковете ечемик, бяха щръкнали стрели като поникнали плевели. Някъде в далечината се виеше дим, дузина или повече гъсти валма, някои достатъчно големи, за да са от подпалени посеви.

Тук бяха Кен Буйе, Хари и Дарл Коплин. Били Конгар беше прегърнал през рамо братовчед си Уит, кокалестия мъж на Дейз, който изглеждаше така, сякаш му се иска Били да се дръпне от него и да не му дъхти. Мирис на страх нямаше, само на възбуда. И на ейл — от Били. Най-малко десетина от мъжете се опитаха наведнъж да му обяснят какво се е случило.

— Тролоците се опитаха да нападнат и при нас — извика Хари Коплин, — но добре ги подредихме, нали? — Последва одобрително мърморене от страна на някои от мъжете, но също толкова от тях се спогледаха неуверено и запристъпваха от крак на крак.

— И ние тук сме герои, ми как — заяви Дарл. — Ваш’те там при гората не са единствените. — Беше по-едър от брат си, лицето му беше също така тясно, като на невестулка, като на всички Коплинови, и устата му беше също така стисната, сякаш току-що е захапал киселица. Когато реши, че Перин не го гледа, го стрелна със злобен поглед. Това не означаваше непременно, че съжалява, че не е бил при Западния лес: Дарл, Хари и повечето техни роднини винаги намираха начин да се направят на изиграни, независимо от ситуацията.

— Трябва да го полеем! — обяви старият Били и се навъси, след като никой не се отзова на призива му.

Нечия глава се надигна над каменната ограда и бързо се скри, но не и преди Перин да зърне крещящо жълтото палто.

— Не са тролоци — изръмжа той ядосано. — Калайджии са! Стреляли сте по Туатан. Разкарайте веднага тия фургони. — Изправи се на стремената и събра шепи пред устата си. — Можете да дойдете! — извика той. — Всичко е наред! Никой няма да ви навреди! Казах, разкарайте тези фургони — сопна се той на зяпналите го мъже. Да вземат Калайджиите за тролоци! — И марш да си приготвите стрели! Рано или късно наистина ще ви потрябват. — Неколцина от мъжете бавно се размърдаха да изпълнят заповедта му и той отново извика:

— Никой няма да ви навреди! Всичко е наред! Елате! — Фургоните се отместиха встрани със скърцане на колелетата, които плачеха за смазване.

Неколцина ярко облечени туатанци прескочиха оградата, след това още няколко, и заподтичваха колебливо към селото, уплашени от онова, което ги чакаше, също толкова, колкото от това, което бяха оставили зад гърба си. Скупчиха се боязливо, готови всеки момент да хукнат обратно, а мъжете от селото тръгнаха из голото поле и поглеждайки ги с любопитство, започнаха да измъкват стрелите от пръстта.

Перин се вцепени. Гледаше двадесетината мъже и жени, някои понесли малки дечица, и още деца, по-големи, тичащи редом до тях. Зашеметяващо ярките им дрехи бяха изпоцапани с кал, някои — с кръв, както забеляза, щом се приближиха. И това беше всичко. От колко души в кервана? Добре поне че Рен беше с тях — пристъпваше като замаян, воден от Ила — едната й буза беше потъмняла и отекла. Те поне бяха оцелели.

Туатанците спряха пред оградата и зяпнаха боязливо към щръкналите остри колове и скупчените въоръжени мъже. Някои от дечицата стиснаха полите на майките си и скриха лицата си. Виж, от тях лъхаше на страх и ужас. Файле скочи и се затича към тях, но макар да я прегърна, Ила не посмя да пристъпи и крачка напред. Старата жена сякаш извличаше утеха от прегръдката на младата.

— Няма да ви навредим — каза им Перин. „Трябваше да ги уговоря да дойдат. Светлината да ме изгори дано, трябваше да ги уговоря!“ — Добре сте дошли при огньовете ни!

— Калайджии. — Устата на Хари се изкриви презрително. — За какво ни е тая сган крадливи Калайджии? Ще изпокрадат всичко, което не е заковано.

Дарл отвори уста явно да подкрепи Хари, но преди да успее да заговори, някой сред тълпата извика:

— Ти също, Хари! Ти и пироните ще измъкнеш! — Чу се смях и Дарл затвори уста. Малцина обаче се разсмяха, а и тези, които го направиха, изгледаха дрипавите туатанци и сведоха неловко очи.

— Хари е прав! — извика Дейз Конгар. — Калайджиите крадат, и не само вещи! Деца крадат! — Тя застана пред Кен Буйе и тикна пръста си под носа му. Той заотстъпва назад. Жената се извисяваше над него с една глава и тежеше два пъти колкото него. — Ти уж си в Селския съвет, но ако не искаш да слушаш Премъдрата, ще вкарам Женския кръг в тази работа и ще се погрижим нещата да се оправят. — Някои от мъжете закимаха и замърмориха.

Кен почеса оредялата си коса и изгледа Премъдрата накриво.

— Аа… ами… Перин — отрони той бавно с хрипливия си глас. — Калайджиите наистина имат слава на… нали знаеш, и… — Той млъкна и отскочи назад, щом Перин извърна Стъпко и се изправи лице в лице с хората на Две реки.

— Няма да ги пропъдим — изрече той, стиснал устни. — Никого! Или искате да отпратите децата при тролоците? — Едно от туатанските деца ревна пронизително и той съжали, че го е казал, но лицето на Кен почервеня като цвекло и дори Дейз го погледна засрамена.

— Разбира се, че ще ги приемем — рече навъсено покривчията. Заобиколи Дейз и настръхна като петел. — И ако посмееш да намесиш Женския кръг, селският съвет ще ви накара да си седнете на задниците! Ще видите вие!

— Винаги си бил глупак, Кен Буйе — изсумтя Дейз. — Нима смяташ, че бихме ви оставили да отпратите дечицата при тролоците? — Челюстта на Кен замърда свирепо, но преди да успее да каже нещо, Дейз сложи ръка на гърдите му и го отблъсна, после с усмивка закрачи към туатанците и прегърна утешително Ила. — Вие просто елате с мен и ще се погрижа да се изкъпете и да си починете. Всички къщи са пълни, но все ще се намери място и за вас. Елате.

Марин ал-Вийр се забърза сред тълпата заедно с Алзбет Люхан, Нати Каутон, Нейса Айелин и други жени. Една прихвана дете, друга прегърна туатанка, и всички загълчаха мъжете на Две реки да се дръпнат от пътя им. Не че някой вече им пречеше — просто беше нужно известно време, за да се отдръпнат толкова много хора и да им отворят път.

Файле изгледа Перин с възхита, но той само поклати глава. Това не беше работа на тавирен — хората на Две реки можеха и да се нуждаят от време на време да им се покаже правият път, но видеха ли го веднъж, не го бъркаха. Дори и Хари Коплин, загледан във влизащите в селото Калайджии, не изглеждаше кисел като преди малко. Е, поне не чак толкова кисел. Нямаше полза във всичко да се виждат чудеса.

Рен обърна посърнал поглед към Перин.

— Пътят на листото наистина е правият път. Всички неща умират в предопределеното им време и… — Гласът му обаче заглъхна, сякаш той забрави какво точно иска да каже.

— Снощи се появиха — каза Ила измъчено. Очите й бяха почти толкова изцъклени, колкото тези на мъжа й. — Кучетата ни можеха да ни помогнат да се спасим, но Чедата избиха всички кучета и… Нищо не можехме да направим. — Зад нея Ейрам потръпна в палтото си на жълти ивици, взирайки се във въоръжените мъже. Повечето деца на Калайджиите плачеха.

Перин се загледа навъсен към пушеците, издигащи се на юг. Извърна се на седлото и успя да различи други, на север и изток. Дори повечето от тях да бяха от изоставени къщи, тролоците явно си бяха отворили много работа снощи. Колко ли бяха необходими, за да подпалят толкова много ферми, дори само да тичат от едната до другата и да се бавят само колкото да хвърлят някоя факла в опразнена къща или непазена нива? Може би толкова, колкото бяха избили днес. И какво можеше да му подскаже това за броя тролоци, които вече се намираха в Две реки? Не изглеждаше възможно една орда да е свършила всичко това — да подпали всички тези къщи и в същото време да унищожи кервана на Пътуващия народ.

Очите му попаднаха на отвежданите туатанци и го жегна смут. Снощи бяха видели да убиват свидни рожби и близки, а ето че сега той пресмяташе някакви си бройки. Долови мърморенето на неколцина от мъжете, които се мъчеха да решат кой пушек от коя ферма е. За всички тези хора пожарите означаваха истински загуби, живот, който трябваше отново да градят, ако можеха, а не някакви си бройки. Тук той беше безполезен. Тъкмо сега, докато Файле се беше улисала в грижите за оцелелите туатанци, беше време да тръгне след Лоиал и Гаул.

Господин Люхан, в ковашкия си елек и дългата кожена престилка, хвана поводите на Стъпко.

— Перин, трябва да ми помогнеш. Стражниците искат да им направя части за още катапулти, но имам двайсет души, които са ми виснали на главата и настояват да им поправя оръжието, което глупавите деди на глупавите им деди са купили от някакви тъпи търговски охранници.

— С удоволствие бих поразвъртял чука — каза Перин, — но имам да свърша нещо друго. А и се боя, че може малко да съм позагубил форма. Последната година не съм работил много в ковачница.

— Светлина, нямах предвид това. Не да въртиш чука. — Ковачът изглеждаше слисан. — Всеки път, щом отпратя някой от тези хора с гъши мозък така, че да му бръмне главата, ми се връщат след десет минути с нови доводи. Не мога да свърша никаква работа. Теб ще те послушат.

Перин се поколеба. Какво можеше да направи, след като те не слушаха дори майстор Люхан? Освен че беше член на селския съвет, Харал Люхан беше достатъчно едър, за да вдигне почти всеки мъж из Две реки и буквално да го изхвърли от ковачницата си, ако се наложеше. Но въпреки това се отправи към временната ковачница, която майсторът беше стъкмил под набързо издигнат, отворен от двете страни навес край селската морава. Шестима мъже се бяха струпали около наковалните, оцелели от опожарената от Белите плащове ковачница, седми беше на големите кожени мехове — него ковачът го прогони с рев и веднага след това се захвана за работа.

Перин се наведе от седлото на Стъпко, спипа един от мъжете за рамото — плешив фермер на име Гет Елдин — и го помоли да остане и да разкарва всеки, който се опита да досажда на майстор Люхан. Гет бе поне три пъти по-възрастен от Перин, но въпреки това само кимна и застана край наковалнята, върху която Харал биеше с чука нажеженото желязо. Сега вече можеше да тръгне, преди Файле да се е сетила за него.

Но още преди да успее да обърне Стъпко, се появи Бран с копие на рамо.

— Перин, трябва да има някакъв по-бърз начин да прибираме овчарите и пастирите, ако тролоците пак ни нападнат. Дори от този да пращаме най-бързите си бегачи от селото. Абел успя да привика едва половината преди онези твари да се изсипят от гората.

Това го реши лесно, само като си спомни за стария почернял ловджийски рог, който Кен Буйе държеше окачен на стената, и уговори сигнал с три надувания, който и най-отдалеченият пастир можеше да чуе. С това се решаваше въпросът и за други сигнали, разбира се, например всеки да си заеме мястото, ако се очакваше нападение. Което пък повдигна въпроса как да се разбере кога се очаква нападение. Байн, Чиад и Стражниците се оказаха повече от полезни в съгледвачеството, но далеч не бяха достатъчни, пък и не можеше вечно да се разчита на тях, значи трябваше да се намерят хора, които да познават добре леса и да са добри следотърсачи, и също така да им се осигурят коне, така че да могат да стигнат до Емондово поле преди тролоците, които биха забелязали.

След което трябваше да се оправи с Буел Дотри. Старият белокос стрелджия, чийто нос беше почти толкова остър, колкото широките върхове на стрелите му, знаеше много добре, че повечето фермери обикновено приготвяха стрелите си сами, но категорично се противопоставяше да му помага някой тук, в селото, сякаш можеше да напълни сам всички колчани. Перин сам не разбра как успя да смекчи опърничавия му нрав, но много скоро Буел започна с радост да учи цяла тумба хлапета да завързват и слепват гъшите пера на стрелите.

Проблемът на Едвард Кандвин, дебелия бъчвар, се оказа по-различен. При толкова много хора, които имаха нужда от вода, той трябваше да изработи повече ведра и каци, отколкото можеше да стегне за седмици сам. Много скоро успя да му намери достатъчно ръце, на които можеше да се довери поне да набиват обръчите, но все повече хора започнаха да се стичат с въпроси и проблеми, за които смятаха, че единствен Перин можеше да разреши: от това къде да изгорят труповете на тролоците до дали ще е безопасно да се върнат за малко във фермите си и да приберат каквото е оцеляло от покъщнината. На последното той отговаряше с твърдо „не“ всеки път, когато го запитаха — а го питаха по-често, отколкото за всичко друго — мъже и жени, загледани навъсено към издигащите се в околностите пушеци. Но в повечето случаи той на свой ред запитваше питащия кое според него самия е най-доброто решение и му казваше да направи точно това. Рядко наистина можеше сам да намери верния отговор — хората сами знаеха какво трябва да се прави, просто наивно си бяха въобразили, че трябва непременно да питат него.

Данил и Бан с останалите го намериха по някое време и настояха да яздят по петите му с онзи пряпорец, сякаш не му стигаше гадният му по-голям двойник сред Моравата, докато не ги отпрати да помогнат на мъжете, които се бяха върнали да секат дървета в Западния лес. Изглежда, Трам им беше разказал някаква приказка за нещо, наречено „Етаирите“, в Иллиан — войници, които яздели с пълководеца на иллианската рат и ги хвърляли в най-горещите участъци на битката. Трам, представете си, не някой друг! Добре поне че си отнесоха пряпореца. Перин щеше да се чувства кръгъл глупак, ако това нещо се повлечеше след него.

Преди обед в селото влезе Люк, златокос и надут от високомерие — кимаше небрежно, приемайки оскъдните възгласи, въпреки че защо изобщо някой го поздравяваше, си оставаше загадка. Носеше трофей, който измъкна от една кожена торба и го заби на върха на дълго копие в края на Моравата, за да могат всички да ахнат. Оказа се безока глава на мърдраал. С престорена скромност, ей тъй между другото, Люк подхвърли, че убил Чезнещия, когато се натъкнал на орда тролоци. Изпълнената с възхищение свита го поведе наоколо да види полето на битката тук — така го нарекоха, — където коне бяха почнали да влачат избитите тролоци към огромните клади, от които вече се виеха гъсти валма мазен черен пушек. Люк на свой ред изрази порядъчно възхищение, като само от време на време подхвърляше някоя критична бележка доколко правилно Перин е използвал хората си; така го описваше народът на Две реки — че Перин е подредил всички и им е давал заповеди, каквито той изобщо не беше давал.

На самия Перин Люк се усмихна покровителствено.

— Много добре си се справил, момчето ми. Имал си и късмет, разбира се, но късметът на новака си съществува, нали така.

Когато той се прибра в стаята си в хана, Перин се разпореди да свалят главата и да я заровят. Не беше най-подходящата гледка за хората, особено за децата.

Въпросите продължаваха да валят непрекъснато и докато се усети, слънцето вече надвисна над главата му, а той не беше хапвал нищо и стомахът му го напомни недвусмислено.

— Госпожо ал-Каар — отрони той уморено на дълголиката жена, застанала до стремето му. — Предполагам, че децата могат да си играят навсякъде, стига някой да ги наглежда и да не ги пуска отвъд последните къщи. Светлина, жено, ти сама знаеш това. Със сигурност разбираш от деца повече от мен! Ако не беше така, как щеше сама да отгледаш цели четири?

Нела ал-Каар се навъси и отметна глава, при което прошарената й дебела плитка се развя. Той за миг си помисли, че ще го плесне през носа затова, че си позволява да й говори така. Дори му се дощя да го направи, просто за да престанат всички да го питат къде какво трябва да се направи.

— То че разбирам от деца, разбирам — отвърна тя. — Ама исках да се уверя, че го правим както ти искаш. Е, тъй ще направим тогава.

С въздишка той я изчака да му обърна гръб, след което дръпна юздите на Стъпко и пое към хана. Още два-три гласа му подвикнаха, но той отказа да ги чуе. Какво искал той да се направи. Какво им беше станало на тези хора? Народът на Две реки не се държеше по този начин. Във всеки случай, не и емондополци. Те държаха на думата си за всичко. Спореха пред селския съвет и често се стигаше до размахване на юмруци. И макар в Женския кръг да си въобразяваха, че уреждат въпросите по-благоразумно, нямаше и един мъж, който да не разбира какво означават стисналите зъби жени, крачещи из селото и размахали плитки като опашки на ядосани котки.

„А аз какво искам? — попита се той ядосано. — Това, което аз искам, е да хапна нещо и да седна някъде, където никой няма да ми гъгне в ухото.“ Докато слизаше от коня пред хана, той набързо прибави и леглото в късия списък от желания. Едва половин ден, при положение че повечето работа беше свършил Стъпко, а ето че се чувстваше изтощен до мозъка на костите си. Файле май щеше да се окаже права в края на краищата. Май наистина идеята да хукне след Лоиал и Гаул беше глупава.

Когато влезе в гостилницата, госпожа ал-Вийр само го погледна и почти го натика в един стол с майчинска усмивка.

— Можеш просто да спреш за малко да раздаваш заповеди — каза му тя твърдо. — Емондово поле ще се оправи и само за един час, докато похапнеш. — И бързо тръгна към кухнята, преди да е успял да й каже, че Емондово поле може много добре да се оправи само и без него.

Помещението се оказа почти празно. Нати Каутон седеше край една от масите, навиваше превръзки и ги трупаше на купчина пред себе си, но също така не спираше да държи под око дъщерите си в другия край на стаята, макар и двете да бяха достатъчно пораснали, за да могат да сплитат косата си. Причината беше повече от ясна. Боуд и Елдрин седяха от двете страни на Ейрам и подканяха Калайджията да яде. Всъщност го хранеха и на всичкото отгоре му изтриваха брадичката. Както му се бяха ухилили, Перин направо се зачуди защо Нати не е седнала на масата при тях, въпреки плитките им. Симпатяга беше Ейрам, може би по-хубав дори от Уил ал-Сийн. Във всеки случай поне Боуд и Елдрин смятаха така. От своя страна, Ейрам им се усмихваше — двете бяха закръгленички хубавелки, трябваше да е сляп, за да не го забележи, а Перин не мислеше, че Ейрам е сляп за което и да било хубаво момиче — но едва преглъщаше и току поглеждаше боязливо с ококорени очи към копията и дългите пики, подредени край стените. За един туатанец това трябваше да е ужасна гледка.

— Госпожа ал-Вийр ми каза, че най-сетне си се уморил — каза Файле от вратата на кухнята. Беше си навлякла дълга бяла престилка като на Марин, беше навила ръкави над лактите си и ръцете й бяха побелели от брашно. Припряно свали престилката, метна я на гърба на един стол и изтупа ръцете си. — Досега не бях пекла нищо — добави тя, оправяйки ръкавите си, докато пристъпяше към него. — Между другото, много е забавно да месиш. Може би пак ще го направя някой ден.

— Ако не месиш — попита той, — откъде ще ядем хляб? Нямам намерение цял живот да пътувам, да си купувам ядене или да ям това, което мога да хвана с примка или да ударя с лъка.

Тя се засмя така, сякаш й беше казал нещо много мило, въпреки че цял живот нямаше да му стигне, за да разбере какво точно.

— Готвачката ще ни пече, разбира се. Всъщност някоя от помагачките й, но готвачката ще надзирава.

— Готвачката — изломоти той и поклати глава. — Или някоя от помагачките. Естествено. Как не се сетих!

— Какво има, Перин? Изглеждаш разтревожен. Не мисля, че отбраната можеше да е по-здрава без крепостна стена.

— Не е това, Файле. Тази история с Перин Златоокия излиза извън контрол. Не разбирам за кого ме вземат, но продължават да ме питат какво да правят, питат ме дали така трябва, след като много добре знаят какво да правят и могат сами да се сетят само като помислят малко.

Тя го изгледа със замислените си тъмни очи, после каза:

— Всъщност докога кралицата на Андор е управлявала Две реки?

— Кралицата на Андор ли? Не знам точно. Допреди сто години може би. Или двеста. Това какво общо има?

— Тези хора са забравили как да се отнасят с една кралица… или крал. Мъчат се да разберат. Трябва да бъдеш търпелив с тях.

— Крал ли? — изпъшка той немощно. — О, Светлина!

Файле се засмя тихичко и разроши косата му.

— А, може би не чак това. Много се съмнявам, че Мургейз ще одобри. Но водач поне. Тя обаче определено би одобрила един човек, който ще върне към трона й територии, които не е контролирала от сто или повече години. Със сигурност би го направила лорд. Перин от двора Айбара, лорд на Две реки. Добре звучи.

— Нямаме нужда от лордове тук в Две реки — изръмжа той. — Нито от крале или кралици. Ние сме свободни хора!

— Свободните хора също може да изпитат нужда да следват някого — отвърна тя кротко. — Повечето хора искат да вярват в нещо, което е по-голямо от самите тях, нещо по-широко от нивята им. Затова съществуват държави и народи, Перин. Дори Рен и Ила виждат себе си като част от нещо много по-голямо от собствения им керван. Сега са загубили фургоните си и повечето от своите близки и приятели, но други туатанци продължават да търсят песента и те самите също ще продължат, защото принадлежат към нещо повече от няколкото фургона.

— Тези на кого са? — изведнъж попита Ейрам.

Перин вдигна глава. Младият Калайджия беше станал и оглеждаше с безпокойство подредените по стените копия.

— На всеки, който би пожелал да си вземе едно, Ейрам. Никой няма да те нарани с едно от тези оръжия, повярвай ми. — Не беше сигурен дали Ейрам наистина му повярва, ако се съдеше по начина, по който туатанецът започна да обикаля бавно из стаята, пъхнал ръце в джобовете си, и да оглежда накриво копията и алебардите.

Перин изпита огромна благодарност, че може да се наведе над яденето, след като Марин му донесе голяма чиния, пълна с печена гъска с ряпа и грах и дъхав, пухкав резен хляб. Във всеки случай щеше да се наведе, ако Файле не му затъкна кърпа с извезани цветчета под брадичката и не издърпа вилицата и ножа от ръцете му. Изглежда, начинът, по който Боуд и Елдрин бяха хранили Ейрам, й се беше сторил много забавен. Момичетата на Каутонови го погледнаха и се закикотиха, а на устните на Нати и Марин също цъфнаха едва сдържани усмивки. Перин не разбра какво му е толкова смешното. Но въпреки това реши да отстъпи на Файле, въпреки че сам щеше да се храни по-лесно. Тя непрекъснато го караше да си изпъва врата, за да лапне това, което му поднасяше с вилицата.

Ейрам направи три бавни обиколки из стаята, после спря до стълбата и зяпна в кацата с безразборно подбраните мечове. И изведнъж се пресегна, извади от купчината един меч и неловко го вдигна. Увитата с кожа дръжка беше достатъчно дълга за двете му ръце.

— Мога ли да използвам този? — попита той.

Перин едва не се задави.

В този момент на горната площадка на стълбата се появиха Аланна и Ила; туатанката изглеждаше изцедена от умора, но отокът на лицето й се беше махнал.

— …най-добре е да поспи — говореше й Айез Седай. — Умът му е потресен и този шок най-много го мъчи, а това аз не мога да Церя.

Ила видя внук си и онова, което той държеше, и изпищя, все едно че острието се бе забило в плътта й.

— Не, Ейрам! Нееее! — Едва не падна в бързината си да слезе по стълбата и се хвърли към младежа. — Не, Ейрам — заговори тя задъхано. — Не бива да го докосваш. Остави го. Пътят на листото. Не трябва да го пипаш! Пътят на листото! Моля те, Ейрам! Моля те!

Ейрам не пускаше.

— Защо не? — извика той гневно. — Те убиха мама! Видях ги! Можех да я спася, ако имах този меч. Можех да я спася!

Думите пронизаха Перин в гърдите. Един Калайджия с меч изглеждаше нещо неестествено, достатъчно неестествено, за да му настръхнат косите, но тези думи… Майка му.

— Остави го на мира — намеси се той малко по-грубо, отколкото възнамеряваше. — Всеки човек има право да се защити, да защити своите… Той има право.

Ейрам насочи меча към Перин.

— Ще ме научиш ли как да боравя с него?

— Аз самият не знам — отвърна Перин. — Но ще намерим кой да те научи.

По сгърченото лице на Ила потекоха сълзи.

— Тролоците ми отнеха дъщерята — изхлипа тя и цялото й тяло се разтресе. — И всичките ми внуци, само един ми остана, а сега ти ми го отнемаш. Той е Изгубен, заради теб, Перин Айбара. Вълк си станал в сърцето си, а сега и от него вълк ще направиш. — Тя се обърна и се заизкачва немощно по стълбата, тялото й се тресеше от ридания.

— Можех да я спася! — извика след нея Ейрам. — Бабо! Можех да я спася! — Тя не се обърна повече да го погледне и когато се скри зад ъгъла, той заблъска в безсилие перилото и захлипа: — Можех да я спася, бабо. Можех да я…

Перин усети, че Боуд също плаче, скрила лице в шепи, а останалите жени го гледаха навъсено, сякаш беше направил нещо нередно. Не, не всички. Аланна го гледаше преценяващо от горната част на стълбата с невъзмутимото си айезседайско спокойствие, а лицето на Файле беше почти толкова безизразно.

Той изтри устата си, хвърли кърпата на масата и стана. Все още не беше късно Ейрам да остави меча, да се върне при Ила и да й се извини. Имаше време да му каже… какво? Че може би следващия път няма да бъде там, за да види как загиват любимите му хора? Че може би просто ще се върне, за да завари гробовете им?

Той сложи ръка си на рамото на Ейрам и младежът трепна и дръпна меча, сякаш се боеше, че ще му го отнемат. Миризмата на Калайджията носеше прилив на чувства, на страх и омраза, и на тъга, просмукана до костите. Изгубен. Така го беше нарекла Ила. Очите му изглеждаха като изгубени.

— Измий лицето си, Ейрам. А след това иди при Трам ал-Тор. Кажи му, че го моля да те научи на меча.

Младежът бавно вдигна лице.

— Благодаря ти — изхлипа той и отри сълзите от брадичката си. — Благодаря ти. Никога няма да го забравя. Никога. Кълна се. — Изведнъж той вдигна меча и целуна правото острие; дръжката завършваше с бронзова вълча глава. — Кълна се. Нали така се прави?

— Предполагам — отвърна Перин с тъга и се зачуди защо ли трябва да се чувства тъжен. Пътят на листото беше една прекрасна вяра, като мечта за мир, но като всяка хубава мечта не можеше да оцелее там, където цареше жестокост. А той не познаваше нито едно място, където тя да липсва. Мечта за някой друг, за друго някое време. За други Векове навярно. — Отивай, Ейрам. Много има да учиш, а времето сигурно ще е малко. — Сипейки благодарности, Калайджията не се спря дори да изтрие сълзите от очите си, а се втурна през вратата на хана, вдигнал меча нагоре с двете си ръце.

Без да гледа навъсената Елдрин, опрялата юмруци в хълбоците си Марин и намръщената Нати, да не говорим за плачещата Боуд, Перин се върна при масата и седна. Аланна се беше махнала от стълбата. Файле го изгледа мълчаливо как вдига вилицата и ножа.

— Какво, ще ме кориш ли? — попита я той. — Един мъж има право да се защити, Файле. Дори Ейрам. Никой не може да го задължи да следва Пътя на листото, ако не иска.

— Не ми харесва да виждам, че те боли — отвърна му тя тихо.

Ножът в ръката му спря да реже месото. Да го боли? Не, онази мечта не беше негова.

— Просто съм уморен — каза й той и се усмихна. Но не мислеше, че му е повярвала.

Преди да е успял да глътне и два залъка, от входната врата надникна Бран. Пак си беше надянал кръглия шлем.

— Идват конници от север, Перин. Много конници. Сигурно са Белите плащове.

Перин се изправи, а Файле хукна нанякъде и когато той излезе и яхна Стъпко, се появи отново от другата страна на хана, яхнала черната си кобила. Към северния край на селото тичаха хора. Перин не бързаше особено. Чедата на Светлината най-вероятно бяха дошли, за да го арестуват. Едва ли за нещо друго. Той не гореше от желание да го поведат окован, но също така не гореше от желание да помоли хората да се бият с Белите плащове заради него. Тръгна след Бран, присъединявайки се към потока от мъже, жени и деца, прекосяващи Коларския мост през потока Виноструй; копитата на Стъпко и Лястовица затропаха по дебелите талпи. Покрай водата растяха няколко високи върби. Мостът даваше началото на Северния път, отвеждащ към Стражеви хълм и по-нататък. Някои от далечните стълбове дим бяха изтънели — пожарите бяха погълнали всичко и гаснеха.

В края на селото видя два фургона, преграждащи пътя, и мъже, струпани зад заострените колове на загражденията, кой с лък, кой с копие и прочие. Мърмореха възбудено и се трупаха да погледнат какво иде към тях по пътя: дълга двойна колона конници с бели плащове, вдигаща облак прах, с конични шлемове и излъскани брони, които блестяха на следобедното слънце. Начело на колоната яздеше младолик мъж с много сериозно изражение, който му се стори смътно познат. С появата на кмета мърморенето заглъхна. А може би и появата на Перин ги бе накарала да притихнат.

На около двеста крачки от дървеното заграждение мъжът със сериозното изражение вдигна ръка и колоната спря, отекнаха резки заповеди. Той самият продължи напред със свита от половин дузина Бели плащове и очите му пробягаха по фургоните, острите върхове на коловете и мъжете зад тях. Самите му жестове подсказваха, че е важна личност, дори да ги нямаше белите пискюли на офицерския му ранг под изгряващото слънце, извезано на плаща му.

Отнякъде се беше появил и Люк, сияещ в своето великолепие върху черния си жребец. Беше облечен в пищни одежди от фина червена вълна, извезана със златни нишки. Би било съвсем естествено предводителят на Белите плащове да се обърне към Люк, но тъмните му очи продължиха да оглеждат проницателно всички.

— Аз съм Дейн Борнхалд — обяви той, след като дръпна юздите. — Капитан на Чедата на Светлината. Това сте го направили заради нас, така ли? Чух, че Емондово поле е затворено за Чедата на Светлината. Наистина сте село, отдало се на Сянката, щом е затворено за Чедата на Светлината.

Дейн Борнхалд, не Джефрам. Синът му, навярно. Не че имаше особена разлика. Перин предположи, че единият ще се опита да го арестува не по-малко ревностно от другия. Погледът на Борнхалд пробяга по него и мъжът потръпна и посегна към дръжката на меча си, устните му се дръпнаха назад в безмълвно озъбване и за миг на Перин му се стори, че се кани да връхлети, да прескочи с коня си загражденията и да го съсече. Този човек сякаш изпитваше лична омраза към него. Отблизо обаче вкочаненото му лице изглеждаше някак отпуснато, а в очите му се долавяше блясък, който Перин бе забелязвал в погледа на Били Конгар. Стори му се, че долавя лъх на ракия.

Виж, мъжът с хлътналите бузи до Борнхалд му беше повече от познат. Перин никога нямаше да забрави тези дълбоки очи — като тъмни горящи въглени. Длъгнест и твърд като наковалня, Джарет Биар наистина го гледаше с омраза. Не знаеше дали Борнхалд е толкова фанатик, или не, но виж, Биар наистина беше фанатик.

Люк явно прояви благоразумието да не отнема задълженията на Бран. Той, по-точно, оглеждаше настръхнал колоната на Белите плащове, докато прахта улягаше, разкривайки още много Чеда нагоре по пътя. Което предизвика отвращението на Перин, макар че Бран на свой ред погледна към него — към чирака на селския ковач?! — и изчака да му кимне, преди да отговори. Та той беше кметът! Борнхалд и Биар безспорно забелязаха мълчаливата размяна на погледи.

— Емондово поле не е точно затворено за вас — заяви Бран. — Решихме да се защитаваме сами и го постигнахме тази заран. Ако искате да видите какво сме направили, погледнете там. — Той посочи пушеците, издигащи се от кладите, върху които горяха тролокски трупове. Из въздуха се носеше гадно-сладникава миризма на горяща плът, но като че ли никой освен Перин не я усещаше.

— Убили сте няколко тролока — отвърна с презрение Борнхалд. — Късметът и умението ви ме смайват.

— Не няколко! — извика някой от тълпата на Две реки. — Стотици!

— Битка имахме! — отекна друг глас и още десетки мъжки гласове се надигнаха сърдито.

— Сразихме ги и победихме!

— Вие къде бяхте?

— Можем да се защитаваме и без Белите плащове!

— Две реки!

— Две реки и Перин Златоокия!

— Златоокия!

— Златоокия!

Леоф, който трябваше да пази дърварите, заразмахва пряпореца с пурпурната вълча глава.

Пламналият от омраза поглед на Борнхалд обгърна всички, а Биар подкара коня си напред и се озъби.

— Селяни прости, нима си въобразявате, че знаете какво е битка? — изрева той. — Снощи едно от вашите села беше направо пометено от тролоци! Почакайте само да ви връхлетят повече и ще съжалите за мига, в който майките ви са целунали бащите ви! — Той млъкна при отегчения жест на Борнхалд, като свирепо куче, обучено да се подчинява на господаря си, но от думите му хората на Две реки притихнаха.

— Кое село? — Гласът на Бран беше изпълнен с достойнство и тревога едновременно. — Всички имаме познати в Стражеви хълм и Девенов просек.

— Стражеви хълм не е бил обезпокояван — отвърна Борнхалд, — а за Девенов просек не знам нищо. Тази заран ми донесоха вестта, че Таренов сал вече не съществува. Ако имате там приятели, мнозина са се спасили през реката. През реката. — Гласът му за миг се стегна. — Аз самият изгубих петдесет от най-добрите си войници.

Вестта предизвика слабо мърморене; никой не обичаше да чува подобни неща, но от друга страна, никой не познаваше никого в Таренов сал. Най-вероятно никой от тях не беше стигал чак дотам.

Люк подкара коня си напред и жребецът се озъби на Стъпко. Перин здраво дръпна юздите, за да не позволи на двата коня да започнат да се хапят, но Люк като че ли не обърна внимание, нито се притесни.

— Таренов сал ли? — попита той. — Тролоците са нападнали снощи Таренов сал?

Борнхалд сви рамене.

— Вече го казах. Изглежда, тролоците най-сетне са решили да нападнат селата. Колко предвидливо, че са ви предупредили навреме да вдигнете тези чудесни заграждения. — Погледът му обхвана оградата от колове и въоръжените мъже зад тях, после отново се спря на Перин.

— Мъжът на име Ордийт беше ли в Таренов сал снощи? — попита Люк.

Перин го зяпна. Не беше допускал, че Люк знае за Падан Фейн или името, под което се подвизаваше сега. Но хората говореха. Особено когато някой, когото са познавали като амбулант, изведнъж се е върнал с власт сред Белите плащове.

Реакцията на Борнхалд беше също толкова странна, колкото и въпросът. Очите му блеснаха от омраза, не по малка от тази, която изпитваше към Перин, но лицето му пребледня и той отри меките си устни с опакото на ръката си, сякаш забравил, че е с метална ръкавица.

— Вие познавате Ордийт? — възкликна той.

Сега пък Люк сви рамене небрежно.

— Виждал съм го тук-там, откакто дойдох в Две реки. Неприятна личност, както и онези, които го следват. Хора като тях са могли да проявят достатъчно безхаберие, за да позволят атаката на тролоците да успее. Бил ли е там? Ако е бил, човек може само да се надява, че е умрял от глупост. Ако не, надявам се, че е с вас, за да го държите под око.

— Нямам представа къде е — сопна се Борнхалд. — Нито ме интересува! Не съм дошъл тук, за да разговарям за Ордийт! — Конят му затанцува нервно на едно място, когато Борнхалд вдигна ръката си в металната ръкавица и посочи право към Перин. — Арестувам те като Мраколюбец. Ще бъдеш отведен в Амадор и разпитан там под Купола на истината.

Биар зяпна капитана си с неверие. Зад бариерата, разделяща Белите плащове от мъжете на Две реки, се надигна гневен ропот, вдигнаха се копия и алебарди, изпънаха се лъкове. По-далечните отделения на Белите плащове започнаха да се пръскат в бляскава редица под заповедите на някакъв тип, който в бронята си изглеждаше по-едър дори от майстор Люхан. От това разстояние не можеха да направят нищо повече освен да осигурят прикритие за Борнхалд и хората с него, но Борнхалд, изглежда, бе забравил за всички опасности, както и за всичко друго, освен за Перин.

— Никакви арести няма да има — отвърна рязко Бран. — Ние така решихме. Никакви арести без доказателства за някакво престъпление, и то доказателство, което да убеди нас. Никога няма да ми покажете нещо, което да доказва, че Перин е Мраколюбец, така че по-добре се откажете.

— Той подведе моя баща и причини смъртта му при Фалме — извика Борнхалд гневно. — Подведе го срещу Мраколюбци и вещици на Тар Валон, които избиха хиляда от Чедата с Единствената сила!

Биар закима енергично.

Неколцина от мъжете на Две реки се присвиха смутени; мълвата за деянията на Верин и Аланна тази сутрин се беше разпространила и с нейното разпространение величината на подвизите им бе нараснала неимоверно. Каквото и да си мислеха за Перин, стотиците приказки, които бяха слушали за Айез Седай, повечето от които — неверни, ги караха лесно да повярват, че Айез Седай могат да унищожат някакви си хиляда Бели плаща. А ако повярваха на това, лесно можеха да повярват и на всичко останало.

— Никого не съм подвел — гръмко извика Перин, така че всички да го чуят. — Ако твоят баща е загинал във Фалме, то тези, които са го убили, се наричат Сеанчан. Не знам дали са Мраколюбци, но знам със сигурност, че те използват Единствената сила в сражения.

— Лъжец! — От устата на Борнхалд захвърчаха слюнки. — Сеанчанците са приказка, съчинена от Бялата кула, за да прикрият своите подли лъжи! Ти си Мраколюбец!

Бран поклати глава удивено и килна шлема си на една страна, за да може да почеше посивялото си теме.

— Нищо не знам за тези… сеанчанци ли бяха?… за тези сеанчанци. Знам само, че Перин не е Мраколюбец и че вие няма да арестувате никого.

Перин си даде сметка, че с всяка изминала минута положението става все по-опасно. Биар, изглежда, също го забеляза, защото задърпа Борнхалд за ръката и започна да му шепне нещо, но капитанът на Белите плащове не искаше или просто не можеше да отстъпи, след като вече бе видял Перин пред себе си. Бран и мъжете на Две реки, от своя страна, също нямаше да отстъпят; те, изглежда, нямаше да се съгласят да позволят на Белите плащове да го отведат, дори да признаеше всичко, в което го обвиняваше Борнхалд. Освен ако някой бързо не плиснеше ведро студена вода, всичко щеше да избухне като куп суха слама, докосната от ковашки огън.

Много мразеше да мисли бързо. Лоиал беше прав. Припряното мислене носеше на хората само мъки. Но сега му се стори, че е измислил изход.

— Искаш ли да отложиш ареста ми, Борнхалд? Докато приключим с тролоците? Дотогава никъде няма да отида.

— Защо да го отлагам? — Мъжът беше заслепен от омразата си. Ако продължеше така, много мъже щяха да изгинат, включително и той самият, без да разбере дори. Нямаше полза да му го изтъква.

— Не сте ли забелязали, че всички ферми са пламнали тази сутрин? — каза вместо това Перин. Широкият му жест обгърна стълбовете пушек в далечината. — Огледайте се. Ти сам го каза. Тролоците няма повече да се задоволят само с опожарявания на една-две ферми. Те ще нападнат селата. Ако се опитате да се върнете при Стражеви хълм, може и да не стигнете дотам. Късмет имате, че сте стигнали читави дотук. Но ако останете тук, в Емондово поле… — Бран го запрекъсва, а останалите мъже завикаха силно „не“; Файле се приближи с коня си и го задърпа за ръката, но той ги пренебрегна всички. — Ти ще знаеш къде съм, а твоите войници ще са добре дошли да ни помогнат в отбраната.

— Сигурен ли си в това, Перин? — каза Бран, а Файле извика задъхано:

— Не, Перин! Рискът е прекалено голям. Ти не трябва да… тоест… моля те, недей… О, Светлината дано на пепел да ме изгори! Ти не трябва да правиш това!

— Не искам хора да се бият с хора, ако мога да го спра — отвърна им той решително. — Няма да вършим работата на тролоците.

Файле изгледа навъсена Борнхалд, извади брус и започна да точи ножа си.

— Е, тука и Хари Коплин би се объркал — въздъхна отчаян Бран. После оправи кръглия си шлем и се обърна отново към Болите плащове. — Чухте неговите условия. Сега чуйте моите. Ако дойдете в Емондово поле, няма да арестувате никого без одобрението на селския съвет, каквото няма да получите, така че никого няма да арестувате. Няма да влизате в ничия къща, освен ако не ви поканят. Няма да ни създавате никакви неприятности и ще участвате в отбраната там и тогава, където и когато ви помолим. И не желая и да чувам за Драконов зъб! Съгласни ли сте? Ако не, обръщайте и — там, откъдето сте дошли. — Биар изгледа дебелия мъж така, сякаш някоя овца се беше изправила пред него на задните си крака и го беше поканила да се сборят.

Борнхалд изобщо не свали очи от Перин.

— Съгласен съм — заяви най-сетне той. — Докато не свърши тролокската заплаха. Съгласен съм! — Той извърна коня си и препусна в галоп към своите хора, снежнобелият му плащ се изду зад него.

Докато кметът се разпореждаше да издърпат фургоните настрана, Перин усети, че Люк го гледа. Благородникът седеше небрежно на седлото си, отпуснал длан върху дръжката на меча си, и в сините му очи се четеше насмешка.

— Мислех, че ще възразиш — каза Перин, — след като толкова убеждаваше хората да се вдигнат срещу Белите плащове.

Люк разпери елегантно ръце.

— Ако тези хора искат Белите плащове да са сред тях, нека да си получат Бели плащове. Но ти трябва да внимаваш. Много добре знам какво значи да се промъкне враг в гнездото ти. Когато е близо, острието му се врязва по-бързо. — Той се изсмя и подкара черния си жребец сред тълпата назад към селото.

— Той е прав — каза Файле, която продължаваше да точи ножа. — Може би този Борнхалд ще си спази думата да не те арестува, но какво може да спре някой от хората му да ти забие нож в гърба? Не биваше да правиш това.

— Трябваше — отвърна й той. — По-добре, отколкото да вършим работата на тролоците.

Белите плащове започнаха да влизат по пътя, с Борнхалд и Биар начело. Двамата го изгледаха с несдържана омраза, другите след тях също… Студени присвити очи върху студени корави лица се извръщаха, за да го изгледат, докато преминаваха. Те не го мразеха, но виждаха в него Мраколюбец. А Биар, най-малкото, беше способен на всичко.

Трябваше да го направи, но си помисли, че може би ще е добре да остави Данил, Бан и останалите край себе си, както искаха и те самите. Нямаше да може да спи спокойно, ако някой не пазеше пред вратата му. Стражи. Като някакъв тъп лорд. Файле поне щеше да е щастлива. Само да можеше да ги накара някак да махнат пряпореца…