Робърт Джордан
Силата на сянката (14)

Глава 14
Майенски нрави

След като вратата се затръшна зад гърба на Мат, Перин поклати глава. Мат щеше по-скоро да си удари главата с чук, отколкото да се върне в Две реки. Освен ако нещо не го задължеше. Перин съжаляваше, че няма някакъв начин и той да избегне връщането си. Но такъв начин нямаше — този факт си беше твърд като желязо и дори по-малко податлив от него. Разликата между него и Мат бе в това, че той беше склонен да го приеме, дори и да не му се искаше.

Свалянето на ризата го накара да изпъшка. Голям оток, вече покрит с жълто-кафява кора, обхващаше почти цялото му ляво рамо. Един тролок се беше изплъзнал от острието на секирата му и само бързият нож на Файле го бе предпазил да не получи по-опасна рана. Раненото рамо правеше миенето болезнено, но поне студената вода в Тийр не беше проблем.

Беше опаковал всичко необходимо за тръгване и върху дисагите си беше оставил само чифт бельо за преобличане на заранта. Веднага щом изгрееше слънцето, щеше да потърси Лоиал. Нямаше смисъл да безпокои огиера посред нощ. Той сигурно вече се беше напъхал в леглото, както и Перин смяташе скоро да направи. Файле беше единственият му проблем, с който не беше измислил как да се справи. Дори оставането й в Тийр щеше да е по-безопасно за нея, отколкото ако тръгнеше с него.

И изведнъж вратата се отвори и го лъхна парфюм; уханието му напомни за планински цветя сред топла лятна нощ. Гъделичкаща миризма, не тежка, за всеки друг освен за него, но не и такава, каквато би си сложила Файле. Но още повече се изненада, когато през прага пристъпи Берелайн.

Тя примигна, давайки му да разбере колко сумрачно е осветлението за нея.

— Да не би да тръгвате за някъде? — попита тя колебливо. При тези светлини от коридора зад нея му беше трудно да не я зяпне.

— Да, милейди. — Той се поклони — не особено изящно, но толкова, колкото можеше. Файле можеше да сумти колкото си иска, но той не виждаше причина да не прояви учтивост. — Утре заран.

— Аз също. — Тя затвори вратата и скръсти ръце под гърдите си. Той извърна глава, за да не си помисли, че се е облещил. Тя продължи, без да забелязва реакцията му. Пламъкът на единствената свещ в стаята се отразяваше в тъмните й очи. — След тази нощ… Утре ще тръгна с екипаж за Годан, а оттам ще взема кораб за Майен. Трябваше да го направя още преди няколко дни, но си помислих, че може да се намери начин да уредя някои неща. Само че не се намери, разбира се. Трябваше да го разбера по-рано. Снощи се убедих. Начинът, по който той… Всички тези мълнии из коридорите. Утре тръгвам.

— Милейди — промълви объркано Перин. — Защо ми го казвате?

Начинът, по който тя вирна глава, му напомни за една кобила, която понякога подковаваше в Емондово поле — непрекъснато се опитваше да го ухапе.

— За да го предадете на лорд Дракона, разбира се.

Това му се стори съвсем безсмислено.

— Можете сама да му го кажете — отвърна той с немалко раздразнение. — Едва ли ще ми остане време да разнасям съобщения преди да тръгна.

— Аз… не мисля, че ще пожелае да ме види.

Всеки мъж би пожелал да я види, тя беше доста хубава за гледане; и двете неща й бяха напълно ясни. Той си помисли, че иска да му каже нещо друго. Възможно ли бе да се е уплашила толкова след онази нощ в спалнята на Ранд? Или от щурма и начина, по който Ранд го беше прекратил? Може би, но тази жена не беше от онези, които се плашат лесно, ако можеше да се съди по хладнокръвието, с което го гледаше сега.

— Предайте съобщението си на някой слуга. Съмнявам се, че ще се видим повече с Ранд. Не и във времето, с което разполагам. Всеки слуга може да му отнесе съобщение от вас.

— По-добре ще прозвучи от теб, приятеля на лорд…

— Дайте го на някой слуга. Или на някой от айилците.

— Значи няма да направиш това, за което те моля? — попита тя невярващо.

— Не. Не ме ли чухте?

Тя отново отметна глава, но този път имаше някаква разлика, въпреки че той не можеше да определи каква точно. Изгледа го замислено и промърмори:

— Какви поразителни очи.

— Какво? — Изведнъж той осъзна, че е гол до кръста. Напрегнатата замисленост, с която го гледаше, изведнъж му напомни за оглед на кон, преди да го купят. Оставаше само да опипа глезените му и да провери дали са му здрави зъбите. Той дръпна ризата, оставена за обличане на заранта, и я нахлузи. — Дайте си съобщението на някой слуга. Аз искам вече да си лягам. Утре трябва да стана рано. Преди изгрев слънце.

— Закъде ще тръгваш утре?

— За дома. Две реки. Късно е вече. Щом и вие ще тръгвате утре, ще трябва да поспите. Аз поне съм много уморен. — И той се прозя колкото можа по-широко.

Тя обаче не се и помръдна към вратата.

— Ковач си, нали? Имам нужда от ковач в Майен. Да ми изкове железни украси. Какво ще кажеш да ми погостуваш малко преди да отидеш в Две реки? Ще видиш, че в Майен е много… приятно.

— Тръгвам си за дома — отвърна той решително. — А вие си отивайте в покоите.

Лекото помръдване на раменете й отново го накара припряно да извърне очи.

— Може би някой друг ден. В края на краищата винаги получавам това, което искам. И ми се струва, че искам… — Тя замълча и го изгледа от глава до пети. — Желязна украса. За прозорците на спалнята ми. — И се усмихна така невинно, че в главата му прокънтяха гонгове за тревога.

Вратата отново се отвори и влезе Файле.

— Перин, ходих в града да те търся и чух един слух… — Тя се спря слисана и закова очи в Берелайн.

Първата не й обърна внимание. Пристъпи до Перин и прокара длан по ръката и рамото му. За миг той си помисли, че е решила да се опита да му дръпне главата надолу за целувка — тя определено вдигна лице нагоре за такава, — но майенката само прокара длан по врата му в небрежна милувка и отстъпи назад. Започна се и се свърши преди да е успял да я спре.

— Запомни — промълви тя тихо, все едно че бяха сами — Винаги получавам това, което искам. — Плъзна се покрай Файле и излезе от стаята.

Той зачака Файле да избухне, но тя само погледна претъпканите му дисаги и каза:

— Виждам, че си чул вече този слух. Но това наистина е само слух, Перин.

— Жълтите очи го правят повече от слух. — Трябваше вече да е избухнала като наръч сухи клонки, хвърлени в огъня. Защо беше толкова хладна?

— Много добре. Значи Моарейн е следващият проблем. Тя дали ще се опита да те спре?

— Не, ако не разбере. Но и да се опита, пак ще тръгна. Имам семейство и приятели, Файле! Няма да ги оставя на Белите плащове. Но се надявам да не й го кажеш, преди да съм се отдалечил достатъчно от града. — Дори очите й бяха спокойни, като тъмни езера сред леса. От това космите по врата му настръхнаха.

— Но за да стигне този слух до Тийр, трябва да са минали седмици, и ще минат още толкова, докато стигнеш до Две реки, колкото и бързо да яздиш. Белите плащове дотогава може да са си отишли. Е, какво пък, аз бездруго очаквах да се махнеш оттук. Не би трябвало да се оплаквам. Просто искам да знаеш какво можеш да очакваш.

— Няма да отнеме седмици през Пътищата — каза й той. — Два дни, най-много три. — Два дни. Предполагаше, че не съществува начин да го направи още по-бързо.

— Ти си също толкова луд, колкото Ранд ал-Тор — каза тя невярващо. Седна на пода до леглото му, кръстоса крака и му заговори с тон, подходящ за поучаване на малки деца. — Влезеш ли в Пътищата, ще излезеш от тях безнадеждно побъркан. Стига изобщо да излезеш, защото най-вероятно няма да излезеш. Пътищата са омърсени, Перин. Те са потъмнели от поквара от — колко? — триста години? Четиристотин? Питай Лоиал. Той ще ти каже точно. Пътищата са ги построили огиерите, или са ги отгледали, или каквото е там. Дори и те не използват Пътищата. Дори да се измъкнеш от тях невредим, Светлината само знае къде ще излезеш.

— Пътувал съм през тях, Файле. — Ама и страшничко пътуване си беше. — Лоиал може да ме преведе. Той може да чете каменните напътственици: така ги преминахме миналия път. — Лоиал също гореше от нетърпение да напусне Тийр; изглежда, се боеше да не би майка му да разбере къде е. Перин беше сигурен, че ще му помогне.

— Е — каза тя и потърка енергично длани. — Добре. Аз исках да си намеря приключение, а това със сигурност ще е такова. Да напуснеш Тийрския камък и Преродения Дракон, да пътуваш през Пътищата, за да се биеш с Бели плащове. Чудя се дали ще можем да убедим и Том Мерилин да дойде с нас. Щом не можем да водим бард със себе си, и един веселчун ще свърши работа. Би могъл да съчини сказание и двамата в теб да сме главните му герои. Никакъв Прероден Дракон и Айез Седай да глътнат най-интересното от приказката. Кога тръгваме? Сутринта ли?

Той вдиша дълбоко, за да си придаде твърдост.

— Аз ще замина сам, Файле. Само двамата с Лоиал.

— Ще ни трябва товарен кон — каза тя, все едно че изобщо не беше проговарял. — Два, струва ми се. Пътищата са тъмни. Ще ни трябват фенери и много масло. Твоите хора от Две реки са селяни, нали? Дали ще се бият с Белите плащове?

— Файле, казах ти…

— Чух какво ми каза — сопна се тя и очите й блеснаха опасно. — Чух, но смисъл не видях. Ами ако твоите селяни не искат да се бият? Или не знаят как? Кой ще ги научи? Ти? Сам?

— Ще направя това, което трябва да се направи — каза той търпеливо. — Без теб.

Тя скочи така бързо, че той си помисли, че ще го стисне за гърлото.

— Да не мислиш Берелайн да дойде с тебе? Тя ли ще ти пази гърба? Или може би предпочиташ да ти седи в скута и да ти се глези? Прибери си ризата в гащите, урод космат! Защо трябва да е толкова тъмно тук? Берелайн обича сумрачна светлина, нали? Няма що, много ще ти помогне тя срещу Чедата на Светлината!

Перин отвори уста да възрази, но бързо промени това, което се канеше да изрече.

— Сладко залъче е тази Берелайн. Кой мъж не би поискал да му седне в скута? — Обидата на лицето й го удари в гърдите като желязо, но той се насили и продължи: — Когато приключа у дома, може да прескоча до Майен. Тя ме покани и бих могъл…

Файле не каза и думичка. Изгледа го с каменно лице, след което се завъртя и изхвърча навън, като яростно затръшна вратата.

Той неволно понечи да я последва, но се спря, стиснал рамката на вратата, докато пръстите не го заболяха. Втренчен в процепа, оставен от секирата, се усети, че си говори това, което се канеше да каже на нея.

— Убих Бели плащове. Те щяха да ме убият, ако не бях ги изпреварил, но въпреки това го наричат убийство. Отивам си у дома, за да загина, Файле. Това е единственият начин да ги спра да избиват моите хора. Нека да ме обесят. Не мога да позволя да видиш това. Не мога. Може дори да се опиташ да ги спреш и тогава те ще…

Главата му се отпусна на вратата. Сега тя вече нямаше да съжалява, че го е видяла за последен път; само това беше важното. Щеше да отиде да си намери приключение някъде другаде, далеч от Белите плащове, тавирен и мехурите на злото. Само това беше важно. Дощя му се да завие от мъка.

 

 

Файле почти се затича по коридора, без да забелязва край кого минава или кого избутва от пътя си. Перин. Берелайн. Перин. Берелайн. „Иска му се на него лисана с бяло личице, да му се фръцка насам-натам полугола, нали? И той не знае какво иска. Космат изрод! Празноглав палячо! Ковач! Ама и тази подла свиня Берелайн! Тази фръцкаща се коза!“

Не разбра закъде се е забързала, докато не видя пред себе си Берелайн — плъзгаше се напред с прозрачната си рокля, която нищо не оставяше за въображението, и се поклащаше, сякаш походката й бе предназначена да накара мъжете да пулят очи. Преди да се усети какво прави, Файле се затича, задмина Берелайн и се обърна към нея.

— Перин Айбара е мой — сопна се тя. — Да си държиш ръцете и усмивчиците по-далече от него! — Изчерви се, щом се усети какво е изрекла. Беше си обещала никога да не го прави, никога да не се бие заради никой мъж като някакво селско момиче, затъркаляло се в прахта посред жетва.

Берелайн хладнокръвно вдигна вежда.

— Твой ли бил? Странно, не забелязах нашийник на врата му. Вие, прислужничките — или може би си селска щерка? — имате много странни представи за някои работи.

— Прислужничка ли? Прислужничка!? Аз съм… — Файле прехапа език, за да спре гневните думи, които напираха от устата й. Първата на Майен, как ли не! В Салдеа имаше имения по-големи от Майен. И една седмица нямаше да издържи в дворовете на Салдеа. Можеше ли тя да рецитира поезия, докато ловува със соколи? Можеше ли по цял ден да язди на лов, а после да свири на битерна цяла нощ, докато обсъжда как се контрират тролокски атаки? Въобразяваше си, че познава мъжете, нали? Че тя знаеше ли езика на ветрилата? Можеше ли с едно ветрило да каже на един мъж да си отиде или да остане, и още сто други неща само с лека извивка на китката и с жест на дантеленото ветрило? „Светлината да ме огрее дано, за какво съм се замислила! Заклевам се ветрило да не хвана повече!“ Но имаше и други салдейски порядки. Сама се изненада, когато усети ножа в ръката си — бяха я учили да не вади нож освен ако не е решила наистина да го използва.

— Селските момичета в Салдеа знаят как да се оправят с жени, които крадат чужди мъже. Ако не ми се закълнеш, че ще забравиш Перин Айбара, ще ти обръсна главата като яйце. Тогава момченцата, които събират яйца по полозите, ще завъздишат по теб!

Така и не разбра как точно Берелайн успя да стисне китката й, но изведнъж полетя във въздуха. Подът, блъснал се в гърба й, изкара всичкия въздух от дробовете й.

Берелайн стоеше усмихната и потупваше дръжката на ножа в ръката си.

— Майенски обичай. Тайренците много си падат по наемните убийци, а стражите не винаги са подръка. Никак не обичам да ме нападат, селянко, затова ще направя следното. Ще ти взема ковача и ще го задържа при себе си като питомец, докато ме забавлява. Давам ти огиерска клетва за това, момиченце селско. Той наистина е доста чаровен — тези рамене, тези ръце; да не говорим за очите му — и макар да е малко недодялан, ще го оправя. Моите придворни могат да го научат как да се облича и ще му махнат тази отвратителна брада. Закъдето и да тръгне, ще го намеря и ще го направя мой. Можеш да си го получиш, след като аз приключа с него. Ако все още те иска, разбира се.

Най-сетне успяла да си поеме дъх, Файле се изправи с мъка и измъкна втори нож.

— Ще те довлека до него, ама след като ти изпорежа тези дрехи, дето почти ги няма, и ще те накарам да му кажеш, че не си нищо друго освен една долна свиня! — „Светлината дано ми е на помощ, започвам да се държа като селянка, а и говоря като такава!“

Берелайн зае отбранителна поза. Явно смяташе да използва ръцете си, не и ножа. Държеше го като ветрило. Файле запристъпва на пръсти.

Изведнъж между двете се озова Руарк. Извиси се над тях и измъкна ножовете им още преди да са го забелязали.

— Онази кръв снощи не ви ли стигна? — каза той студено. — От всички, които съм очаквал, че могат да нарушат мира, вие двете бяхте последните.

Файле го зяпна, после без предупреждение се завъртя и юмрукът й се понесе към ребрата му. И най-здравият мъж щеше да се превие от такъв удар.

Без дори да я поглежда, той хвана ръката й и я изви зад гърба й и после, сякаш нищо не беше се случило, се обърна към Берелайн.

— А ти се прибираш в стаята си и няма да излизаш оттам преди слънцето да се е вдигнало на две педи над хоризонта. Ще се погрижа да не ти донесат никаква закуска. Малко глад ще ти напомни, че си има време и място за бой.

Берелайн възмутено изправи снага.

— Аз съм Първата на Майен. Няма да позволя да ми се разпореждат като на някоя…

— Ще си отидеш в стаята. Веднага — повтори спокойно Руарк. Файле си помисли дали да не го изрита; изглежда, се беше напрегнала, защото веднага, щом си го помисли, той я стисна още по-силно за китката и тя се изправи на пръсти. — Ако не го направиш — продължи той към Берелайн, — ще повторим първия си разговор. Двамата. Точно тук.

Лицето на Берелайн започна да бледнее и червенее на пресекулки.

— Добре — процеди тя вдървено. — Щом настояваш, може би ще…

— Не ти предлагам обсъждане. Ако те видя, след като съм преброил до три… Едно.

Берелайн въздъхна, вдигна полите си и побягна. Докато бягаше, успя дори да полюшне задник.

Файле я изгледа удивена. Добре че й бяха стиснали ръката така, че за малко да я измъкнат от ставата. Руарк също наблюдаваше Берелайн с тънка одобрителна усмивка.

— Цяла нощ ли смяташ да ме държиш така? — попита тя. Той я пусна… и затъкна ножовете й в колана си. — Тези са си мои.

— Вече не са — каза той. — Наказанието на Берелайн заради свадата беше да я видиш как я пращат в леглото като опърничаво дете. Твоето е да изгубиш тези ножове, на които държиш. Знам, че си имаш и други. Ако започнеш да спориш, ще ти прибера и тях. Няма да позволя да се наруши мирът.

Тя го изгледа гневно, но подозираше, че го казва съвсем сериозно. Тези ножове бяха направени по нейна поръчка от човек, който си знаеше работата, и бяха много точно балансирани.

— Какъв „първи разговор“ сте имали с нея? Защо избяга така?

— Това си е между нея и мен. Повече до нея няма да се приближаваш, Файле. Не вярвам тя да го е започнала — оръжията й не са ножовете. Ако някоя от вас отново ми създаде неприятности, ще ви накарам и двете да ринете тор. Някои от тайренците си въобразяваха, че могат да си продължат дуелите, след като съм обявил мир в това място, но миризмата от количките с торта скоро ги накара да разберат грешката си. Гледай и вие да не го разберете по същия начин.

Тя го изчака, докато изчезне от погледа й, преди да се погрижи за рамото си. Беше й напомнил за баща й. Не че баща й някога й беше извивал така ръката, но и той никак не търпеше хора, които създават главоболия, какъвто и да е рангът им, и никой не можеше да го изненада. Тя се зачуди дали няма да може да подмами Берелайн в нещо, само заради удоволствието да види как Първата на Майен се поти зад количката с тор. Но Руарк беше казал „и двете“. Баща й също беше сериозен, когато кажеше нещо. Берелайн. Нещо, което Берелайн беше казала, я човъркаше в дъното на мозъка. Огиерска клетва. Точно това беше. Един огиер никога не нарушава клетвата си. Да кажеш „огиер клетвопрестъпник“ беше все едно да кажеш „смел страхливец“ или „умен глупак“.

Не можа да се сдържи да не се изсмее на глас.

— Ти ли ще ми го отнемеш, кокошко глупава? Докато го видиш втори път, ако изобщо го видиш, той отново ще е мой!