Робърт Джордан
Нова пролет (1) (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Глава 1
Кривината

Студеният нощен вятър духаше отривисто над покритата със сняг земя, по която вече три дни се избиваха хора. Въздухът щипеше, макар и да не беше толкова леден, колкото очакваше Лан за това време на годината. Все пак бе достатъчно студен, за да го прониже мразът на металната броня под дебелото палто и да не се отвява пред лицето му бялата мъгла на дъха му. Чернилката на небето едва-що започваше да изсветлява и хилядите звезди, разпиляна диамантена прах, бавно погасваха. Тлъстият лунен сърп бе надвиснал ниско и едва очертаваше със смътния си светлик силуетите на мъжете, охраняващи тъмния стан сред гората от дъбове и клен. Лагерните огньове щяха да ги издадат пред айилците. Лан беше воювал с тях много преди да започне тази война из тресавищата на Шиенар — война, въпрос на приятелски дълг. Достатъчно опасни противници бяха айилците денем. Да ги срещнеш нощем бе все едно да заложиш живота си на каприза на една хвърлена монета. Понякога, разбира се, те намираха и без огньове.

Отпуснал облечената в тежка метална ръкавица длан на дръжката на меча си, той придърпа плътно наметалото си и продължи обиколката на постовете в дълбокия до прасците сняг. Мечът беше древен, сътворен с Единствената сила преди Разрушението на света, по време на Войната със Сянката, когато Тъмния за кратко време докоснал света. Само легенди бяха останали за този Век, освен навярно онова, което можеха да знаят Айез Седай, ала здравото му острие си беше неоспорим факт. Да се прекърши не можеше и точене не му трябваше. Дръжката беше подменяна безброй пъти в течение на дълги столетия, но острието дори патина не хващаше. Някога това бе мечът на кралете на Малкиер.

Следващият часови, при когото спря, нисък набит мъж с дълго тъмно наметало, се беше облегнал на дънера на един клонест дъб и бе отпуснал глава на гърдите си. Лан го пипна леко по рамото, мъжът трепна и се изправи, и за малко не изтърва късия си рогов лък. Гуглата на наметалото му се смъкна назад и откри за миг коничния му шлем, преди той да я придърпа припряно над главата си. На смътната лунна светлина Лан не можа да различи лицето му зад решетката на лицевия предпазител, но го позна. Собственият му шлем беше без наличник, в стила на мъртвия Малкиер, увенчан със стоманен лунен полумесец над челото.

— Не бях заспал, милорд — бързо заговори мъжът. — Само се бях поотпуснал за малко. — В гласа на меднокожия доманец се долавяше притеснение, и с право. Това не беше първата му битка, нито първата война.

— Някой айилец ще те събуди, като ти пререже гърлото или забие копие в сърцето ти, Басрам — тихо му каза Лан. Хората се вслушваха повече в спокойния тон, отколкото ако им се развикаш, стига да вложиш в това спокойствие твърдост и убеденост. — Май ще е по-добре без изкушението на близкото дърво. — Въздържа се да добави, че и да не го убиеха айилците, рискуваше да го хване бялата смърт, като остане толкова дълго неподвижен. Басрам го знаеше — зимите в Арад Доман бяха почти толкова люти, колкото и в Граничните земи.

Доманецът измърмори нещо за извинение, докосна почтително шлема си, премести се на три крачки от дървото и се взря в тъмното. Размърда и стъпалата си, за да ги опази от почерняване на пръстите. Според мълвата Айез Седай предлагаха Цяра по-натам, при реката, раните и болестите се махали все едно, че никога не ги е имало, ала като се изключеше това, ампутацията беше обичайният начин да се попречи човек да изгуби пръстите си от черното гниене, а понякога — и краката. Все едно, най-добре си беше човек да избягва да се забърква с Айез Седай, освен ако не се окажеше съвсем неизбежно. Току-виж след години си разбрал, че някоя от тях те е овързала с нишките си просто в случай, че й потрябваш за нещо. Айез Седай мислеха далече напред и като че ли им беше почти все едно кого точно използват в сложните си схеми и как. Това бе една от причините Лан да ги отбягва.

Колко ли дълго щеше да продължи съживената бдителност на Басрам? Лан съжаляваше, че не може да си отговори на този въпрос, ала нямаше и смисъл да убеждава доманеца да положи повече усилие. Всички мъже, които бяха под командата му, бяха изморени до смърт. Сигурно всеки в армията, наречена с гръмкото име Великата коалиция — понякога я наричаха Велика коалиция, или Велик съюз, или още половин дузина неща, някои от които повече от унищожителни — та сигурно всеки от тази армия беше на ръба на пълното изтощение. Сняг или не, всяка битка си беше гореща работа, и уморителна. Мускулите можеха да се вкочанят от напрежение дори когато имаха възможност да се поотпуснат за малко, а през последните няколко дни бойците рядко имаха възможност да се отпуснат задълго.

В лагера имаше над триста души, четвъртина от които непрекъснато стояха на стража — Лан държеше да разполага срещу айилците с толкова будни очи, колкото можеше да осигури — и преди да е обиколил още двеста крачки, му се наложи да събуди още трима, един от които беше заспал прав, без никаква опора. Беше Джайм — с вдигната глава и с отворени очи. Някои войници бяха научили тази хитрина, особено стари войници като Джайм. Лан прекъсна гневните протести на сивобрадия мъж, че не е възможно да е спал прав, със заканата, че ще каже на приятелите му, ако отново го намери заспал.

Джайм зяпна стъписано за миг, после преглътна.

— Няма вече, милорд. Светлината да ми разкъса душицата, ако се случи отново! — Беше искрен до мозъка на костите си. Някои щяха да се уплашат, че приятелите им ще ги спукат от бой, че са ги изложили на опасност, но Джайм като че ли повече се боеше от унижението, че са го хванали.

Лан продължи обиколката си и неволно се засмя. Смееше се рядко, пък и поводът за смях беше глупав, но смехът все пак беше нещо по-добро от това да се тревожи за работи, които не можеше да промени, като това, че мъжете подремват на пост. Все едно да те безпокои смъртта. Което не можеш да промениш, по-добре да го изтърпиш.

Изведнъж той се спря и каза високо:

— Букама, защо ми се спотайваш така? Следиш ме, откакто съм се събудил. — Чу зад гърба си изненадано пръхтене. Букама несъмнено си беше въобразявал, че стъпва безшумно, и наистина, малцина щяха да чуят тихото поскърцване на ботушите му в снега, но все пак трябваше да съобрази, че Лан ще го усети. В края на краищата, той беше един от учителите му, а един от първите му уроци беше възпитаникът му винаги да усеща и съзнава това, което го заобикаля, дори и насън. Труден урок за едно момче, но само мъртъвците можеха да си позволят забвение. Непредпазливият скоро се оказваше мъртъв в Погибелта, отвъд Граничните земи.

— Гърба ти пазя, затуй — изръмжа Букама и ускори крачки да се изравни с него. — Някой от тия айилски мраколюбци с черните була може да се промъкне и да клъцне твоето гърло въпреки цялото ти внимание. Забрави ли всичко, на което съм те учил?

Грубоват и плещест, Букама беше почти колкото него на ръст, доста висок и с малкиерски шлем без полумесец, въпреки че имаше право на него. Грижа му бяха повече задълженията, отколкото правата му, което си беше в реда на нещата, въпреки че на Лан му се щеше да не се отнася към собствените му права с такова пренебрежение.

Когато загина държавата Малкиер, на двадесет мъже бе поверена задачата да отведат на безопасно място инфанта Лан Мандрагоран. Едва петима от тях бяха преживели това пътуване, за да отгледат Лан от бебешката люлка и да го обучат, а Букама беше последният все още жив от тях. Косата му вече беше съвсем посребряла, подрязана до раменете според традицията, ала гърбът му все още беше изправен, ръцете — яки, а сините очи — бистри и зорки. От осанката на Букама лъхаше на традиция. Тънък шнур от сплетени кожени ивици държеше косата му назад, изпънат във вдлъбнатината на челото, която си бе издълбал с годините. Малцина все още носеха хадори. Лан беше от тях. Щеше да умре с него и щеше да легне в земята с него и без нищо друго. Стига да имаше кой да го погребе, когато умре. Озърна се на север, към далечния си дом. Повечето хора щяха да си помислят, че мястото е доста странно, за да се нарече „дом“, ала го беше притегляло непрекъснато, още откакто бе дошъл на юг.

— Запомнил съм, поне колкото да те чуя — отвърна той. Светлината беше твърде оскъдна, за да се види набръчканото лице на Букама, но Лан знаеше, че ще е намръщено. Не помнеше да е виждал друго изражение у своя приятел и учител, дори когато го хвалеше. Букама беше стомана, облечена в плът. Стомана бе волята му, а дълг — душата. — Ти още ли вярваш, че айилците са се врекли на Тъмния?

Старецът направи жеста, опазващ от злото, все едно че Лан бе изрекъл истинското име на Тъмния — Шайтан. И двамата бяха видяли злощастието, последвало изричането на това име на глас, а Букама бе от онези хора, които вярваха, че дори ако си го помислиш, може да привлечеш вниманието на Тъмния. „Тъмния и вси Отстъпници са оковани в Шайол Гул — зареди Лан наум катехизиса, — оковани са там от Създателя в мига на сътворението. Дано ни пази в мир ръката на Създателя под Светлината“. Сам той не вярваше, че чак едното помисляне за това име стига, ала станеше ли въпрос за Сянката — плюй си в пазвата, да се не каеш после.

— Ако не са, какво търсят тука тогаз? — отвърна кисело Букама. Изненадващо. Имаше навика да роптае, но все за несъществени неща, или за нещо, което може да се очаква в бъдеще. Никога за настоящето.

— Дадох думата си, че ще остана до края — промълви Лан.

Букама се почеса по носа. Сумтенето му този път можеше да мине за израз на срам, но беше трудно да се каже. Друг от уроците му гласеше, че думата ти или тежи като клетва под Светлината, или не струва пет пари.

Айилците наистина се бяха изсипали като орда Мраколюбци през огромната планинска верига, наречена „Гръбнака на света“. Бяха опожарили големия град Кайриен, опустошили бяха държавата Кайриен и през следващите две години с боеве бяха прегазили Тийр, а сетне и Андор, за да стигнат в тези полета на смъртта край внушителния островен град Тар Валон. През всичките тези години, откакто сегашните държави се бяха оформили от някогашната империя на Артур Ястребовото крило, айилците никога не бяха излизали от пустинята, наречена „Айилската пустош“. Възможно беше да са извършвали нашествия преди това; човек не можеше да е сигурен, освен навярно Айез Седай в Тар Валон, но както ставаше повечето пъти с жените от Бялата кула, и да знаеха, не казваха нищо. Всичко, което Айез Седай знаеха, го таяха за себе си и само когато те решаха, го пускаха навън на капчици. Ала в света извън границите на Тар Валон мнозина съзираха в ставащото някакъв шаблон. Хиляда години бяха изтекли от Разрушението на света и Тролокските войни, или поне така твърдяха повечето историци. Тези войни бяха унищожили съществуващите дотогава държави и никой не хранеше съмнение, че зад тях е стояла ръката на Тъмния, затворен или не, също толкова сигурно, колкото и че същата тази ръка беше стояла зад Войната на Сянката, и зад Разрушението, както и зад края на Легендарния век. Хиляда години от Тролокските войни, докато Ястребовото крило съгради империя, а тя също беше унищожена след смъртта му, в Стогодишната война. Някои историци твърдяха, че и в тази война виждат ръката на Тъмния. И ето, че сега, близо хиляда години след рухването на империята на Артур Ястребовото крило, нахлуха айилците, за да палят и избиват. Нямаше начин да не е шаблон. Със сигурност Тъмния трябваше да ги е насочил. Лан изобщо нямаше да дойде на юг, ако не бе повярвал в това. Вече не вярваше. Но беше дал думата си.

Размърда пръсти в ботушите си. Макар и да не беше чак такъв студ, на какъвто бе привикнал, мразът се впиваше в стъпалата, ако постоиш дълго на едно място в снега.

— Да повървим — рече той. — Сигурен съм, че ще се наложи да разбудя още десетина души, ако не и двайсет.

Ала преди да са направили и стъпка, един звук накара и двамата да настръхнат: пръхтене на кон, газещ в снега. Десницата на Лан посегна за дръжката на меча и той несъзнателно разхлаби острието в ножницата. Откъм Букама също се чу тихото изскърцване на стомана в кожа. Не се опасяваха от атака — айилците яхаха коне само при голяма необходимост, и то с крайна неохота. Но самотният конник в този късен час трябваше да е вестоносец, а вестоносците рядко носеха добри вести. Особено нощем.

Конят и ездачът му скоро изплуваха в мрака, водени от мършав мъж — някой от часовоите, ако се съдеше по конния лък в ръката му. Конят беше с изящна шия — личеше добрата тайренска порода, а ездачът също явно беше от Тийр. Преди всичко, вятърът донасяше от него аромата на роза от мазилата, лъснали козешката му брада, а само тайренците бяха толкова глупави, че да се мажат с благовония, сякаш айилците нямаха носове. Освен това никой друг не носеше шлемове с висок гребен и периферия, криеща лицето в сянка. Бялото късо перо на шлема показваше, че е офицер — странен избор за вестоносец, — макар и офицер с нисък ранг. Беше се присвил в седлото и се беше загърнал плътно в наметалото си. Като че ли трепереше. Тийр се намираше далече на юг и не се помнеше и една снежинка да е превалявала някога на морския бряг. Лан така и не можа да го повярва, каквото и да беше прочел, докато не видя Тийр с очите си.

— Ето го, милорд — каза дрезгаво постовият — салдеец с прошарена коса, казваше се Раким. Беше придобил този глас преди година, заедно с раздрания белег, който обичаше да показва, като се напиеше, от забила се в гърлото му айилска стрела. Раким се смяташе за щастлив, че е оживял след тази рана, и с право. За жалост, също така вярваше, че щом е излъгал веднъж смъртта, ще го прави все така и занапред. Рискуваше и дори когато не беше пиян, все се хвалеше с късмета си, което си беше пълна глупост. Нямаше смисъл да дразни човек съдбата.

— Лорд Мандрагоран? — Конникът дръпна юздите пред Лан и Букама. Остана на седлото и ги изгледа недоверчиво, без съмнение поради това, че по бронята им липсваше украса, а палтата и наметалата им бяха от груба вълна и позахабени. Да носиш малко ширит по себе си — хубаво, но някои южняци имаха навика да се труфят прекалено. Под наметалото тайренецът най-вероятно носеше позлатен нагръдник и палто от сатен и коприна с ивиците на бащиния му дом. Високите му ботуши със сигурност бяха извезани на спирали, които бляскат отдалече на лунната светлина като сребро. Все едно, мъжът продължи почти на един дъх: — Светлината душата да ми изгори, сигурен бях, че сте наблизо, но почнах да си мисля, че така и няма да ви намеря. Лорд Емарес преследва около пет-шестстотин айилци с шестстотин от ратниците си. — Поклати леко глава. — Странното е, че са тръгнали на изток. Надалече от реката. Все едно, снегът ги забавя толкова, колкото и нас, и лорд Емарес си вика дали няма да сложите наковалня на оня хребет, дето му викат Кривината, а пък той да ги подхване отзад с чука. Лорд Емарес се съмнява, че ще стигнат там до съмване.

Лан стисна устни. Някои от тези южняци имаха странна представа за учтиво поведение. Без да слезе от коня, преди да заговори, без да се представи. Като гост, първо трябваше да си каже името. Сега и Лан не можеше да го направи, без да прозвучи самохвално. Не беше се сетил дори да поднесе поздравите на господаря си или благопожеланията му. И сякаш си мислеше, че не знаят, че на изток значи далече от реката. Е, последното можеше да мине и за необмислена реч, но останалото си беше чиста грубост. Букама не беше помръднал от мястото си, но Лан за всеки случай го стисна за дясната ръка. Старият му приятел можеше да се докачи.

Кривината се намираше на цяла левга от лагера, а нощта вече преваляше, но той кимна.

— Уведомете лорд Емарес, че ще съм там до съмване — заръча Лан на вестоносеца. Името Емарес му беше непознато, но армията беше огромна, близо двеста хиляди души, представляващи над една дузина държави, плюс Гвардията на кулата от Тар Валон и дори един контингент Чеда на Светлината, и бе невъзможно човек да запомни повече от шепа имена. — Букама, вдигай хората.

Букама изсумтя, този път много свирепо, махна на Раким да го последва, закрачи към стана и гласът му закънтя:

— На конете! Тръгваме! На конете!

— И побързайте — рече безименният тайренец без капка заповедност в гласа. — Лорд Емарес ще съжали, ако нападне тези айилци без наковалня на подходящото място. — Сякаш намекваше, че Лан ще съжали за това съжаление на Емарес.

Лан оформи в ума си образа на пламък и хвърли в него чувството си, не само гнева, а всичко, всяка троха, докато не му се стори, че се гмурка в пустота. След годините упражнения постигането на ко’ди, целостта, му струваше не повече от миг. Мисъл и тяло останаха далече, ала в това състояние той се сля със земята под нозете си, сля се с нощта, а и с меча, който нямаше да извади срещу този лишен от елементарно възпитание глупак.

— Казах, че ще съм там — отвърна със стиснати устни. — Каквото кажа, правя го. — Вече не искаше да знае името му.

Тайренецът му отвърна с късо кимване от седлото, обърна коня и го сръга в бърз тръс.

Лан задържа ко’ди още миг, докато не се увери, че чувствата му са под пълен контрол. Щеше да е повече от неразумно да влезе в бой ядосан. Ядът стесняваше кръгозора и тласкаше човек към глупави ходове. Как бе успял толкова дълго да остане жив този тип? В Граничните земи щеше да предизвиква по десетина дуела на ден. Едва след като се увери, че е спокоен, почти толкова хладнокръвен, колкото докато се бе загърнал в целостта, Лан се обърна. Събуждането на скритото в сянка лице на тайренеца в ума му не донесе със себе си яд. Добре.

Когато стигна до центъра на лагера сред дърветата, той вече приличаше на разбунен мравуняк. Външно. За по-вещия наблюдател в действията нямаше никаква суматоха, всичко ставаше с ред и почти безшумно. Никой не хабеше нито един жест или дъх. Нямаше да се свалят шатри, тъй като товарните животни щяха да са само пречка, стигнеше ли се до бой. Някои от мъжете вече бяха по конете си, със стегнати нагръдници, с шлемове на главите и стиснали пиките с дълги повече от стъпка стоманени остриета. Почти всички останали стягаха ремъците на седлата или връзваха кожените калъфи на лъковете и пълните колчани зад високите ефеси. По-мудните бяха изгинали още в първата година на битки с айилците. Сега повечето бяха салдейци и кандорци, останалите — доманци. На юг бяха дошли и малкиерци, но Лан нямаше да ги предвожда, дори и тук. Букама яздеше с него, но не му беше подчинен.

Букама го посрещна с пика в едната ръка и с юздите на жълтия скопец Слънчево копие в другата; по петите му подтичваше безбрадият младок Каниедрин, повел предпазливо Танцуващия котарак на Лан. Дорестият жребец беше млад и едва обучен и Каниедрин беше грижливо предупреден да внимава с него. Дори един полутрениран боен кон беше мощно оръжие. Кандорецът, разбира се, не беше толкова наивен, колкото внушаваше младото му лице. Ефикасен и опитен войник, рядко надарен стрелец, той убиваше враговете си с усмивка и често се смееше на глас по време на битка. И сега се усмихваше, възбуден от предстоящия бой. Танцуващия котарак мяташе глава, и той обзет от нетърпение.

Колкото и опитен да беше Каниедрин, Лан грижливо огледа сбруята на Танцуващия котарак преди да поеме юздите. Един разхлабен ремък можеше да те убие също толкова бързо, колкото и забивката на копие.

— Казах им какво ни чака тая заран — замърмори Букама, след като Каниедрин тръгна да си вземе коня, — но с тия айилци една „наковалня“ може да се окаже иглениче, ако се забави „чукът“. — Никога не роптаеше пред мъжете, само пред Лан.

— А чукът може да се окаже игленик, ако удари, без наковалнята да е на мястото си — отвърна Лан и се метна в седлото. Небето вече изсветляваше — все още беше тъмносиво, но бяха останали едва шепа звезди. — Ще се наложи да яздим здраво, за да стигнем Кривината до призори. — И повиши глас: — По конете!

Яздеха здраво, и още как — половин миля галоп, после тръс, после ходом, повели конете за юздите, преди да ги яхнат отново. В сказанията мъжете яздеха в галоп по десет мили, по двайсет, ала дори и да го нямаше снега, да препускат в галоп четири или пет мили означаваше да осакатят половината коне и да скапят останалите, преди да са стигнали Кривината. Тишината на глухата нощ се нарушаваше само от пращенето на копита или ботуши в снежната кора, от скърцането на кожата на седлата и понякога — от тихите мъжки ругатни, щом някой ботуш се заклещеше в скритите под снега камънаци. Никой не хабеше дъх с оплаквания или приказки. Всички вече бяха яздили така много често и мъже и коне влязоха в лекия ритъм, който бързо гълташе разстоянието.

Земята около Тар Валон представляваше в по-голямата си част хълмиста равнина, осеяна нарядко с горички и шубраци, малко от които бяха големи, ала всички — гъсти и потънали в мрак. Малки или големи, Лан следеше зорко тези групи дървета, повел хората си напред, и държеше конната колона по-настрани от тях. Айилците много ги биваше в използването на всичко, ставащо за прикритие, места, за които повечето хора щяха да са сигурни, че и куче не може да се скрие в тях, и много добри бяха в изскачането от засада. Но не се забелязваше никакво движение. Доколкото Лан можеше да вярва на очите си, хората, които водеше, все едно бяха единствените живи същества на този свят. Единственият звук, който чуваше понякога, предизвикан не от тях, бе нощният зов на бухал.

Когато пред погледа му изникна ниският хребет на Кривината, небето на изток беше станало много по-светлосиво. Дълго по-малко и от миля, голото възвишение се издигаше на малко повече от четиридесет стъпки над околната земя, но всяка поне малко по-висока позиция предлагаше предимство при отбрана. Името идваше от начина, по който северният му край се извиваше като подкова към южния, особеност, която вече се виждаше съвсем ясно, докато Лан престрояваше хората си в издължен фронт по билото от двете му страни. Светлината определено се усилваше. Стори му се, че вече може да различи далече на запад светлата грамада на Бялата кула, издигаща се в центъра на Тар Валон, на около три левги оттук.

Кулата беше най-високата известна постройка на света, ала и тя стоеше в сянката на самотния планински връх, издигащ се сред равнините оттатък града, от другата страна на реката. Това се виждаше съвсем ясно, докато имаше някаква светлина. В тъмна нощ човек можеше да види как затулва звездите. Драконовата планина щеше да стърчи като великан и в Гръбнака на света, но тук, в равнината, тя беше просто чудовищна, разкъсваше облаците и се издигаше над тях. По-високо над облаците, отколкото повечето планини са под тях, прекършеният й връх непрестанно бълваше облаци дим. Символ на надежда и отчаяние. Планина на пророчество. Щом погледна към нея, Букама отново направи жеста за предпазване от злото. Никой не искаше това пророчество да се сбъдне. Но то, разбира се, един ден щеше да се сбъдне.

От линията на хребета леко хълмистият терен продължаваше на повече от миля на запад до една от по-големите гори, широка половин левга. Три утъпкани дири кръстосваха снега между рида и гората — по тях бяха минали много коне или пешаци. От толкова далече не беше възможно да се прецени кой ги е направил, айилци или бойци от тъй наречената „Коалиция“, само че бяха оставени след спирането на последния снеговалеж, преди два дни.

Все още нямаше и помен от айилците, но стига да не бяха променили посоката си — нещо напълно възможно, — щяха всеки момент да се появят откъм дърветата. Без да чакат заповедта на Лан, мъжете започнаха да забиват пиките си в снега, откъдето можеха лесно да ги извадят, щом се наложеше. Заизмъкваха лъковете си от калъфите, без да изпъват тетивата. Само новаците си мислеха, че могат да държат дълго лъка изпънат. Самият Лан не носеше лък. Работата му беше да насочва битката, а не да избира мишени. Лъкът беше предпочитаното оръжие срещу айилците, въпреки че много южняци го презираха. Емарес и неговите тайренци щяха да връхлетят срещу айилците с пики и мечове. Имаше моменти, в които това бе единственият подходящ начин, но беше глупаво да се губят ненужно хора, преди да се е наложило, а в близки сражения с айилците загубата на хора бе нещо толкова сигурно, колкото че слънцето изгрява сутрин.

Нямаше опасения, че айилците ще свърнат, щом ги видят. Каквото и да говореха някои за тях, не бяха чак толкова свирепи бойци; отказваха да влязат в бой, когато шансовете им не бяха много големи. Но на шестстотин айилци четта им щеше да се стори съвсем добра; щяха да се озоват срещу по-малко от четиристотин, макар и разположени на по-висока позиция. Щяха да се втурнат в атака и щеше да ги посрещне град от стрели. Един добър конен стрелец можеше да убие човек от триста крачки и да го рани от четиристотин, стига да е опитен. Това щеше да се окаже дълъг стоманен коридор, през който айилците трябваше да пробягат. За жалост, те също носеха рогови лъкове и бяха също толкова добри, колкото и конните стрелци. Най-лошото щеше да е, ако айилците останеха на място и започнеха да отвръщат на стрелбата; и двете страни щяха да загубят хора, колкото и бързо да пристигнеше този Емарес. Най-добре щеше да е, ако айилците решаха да се приближат; настъпващият с бяг не може да стреля точно с лъка. Поне щеше да е най-добре, ако Емарес не закъснееше. В такъв случай айилците щяха да пробват по фланговете, особено ако знаеха, че ги преследват, а виж, това щеше да е лошо. И в двата случая, щом Енарес ги удареше откъм тила, бойците на Лан щяха да грабнат пиките и да се спуснат надолу.

По същество, тъкмо това представляваше чукът и наковалнята. Едната сила да задържи айилците на място, докато другата ги удари, след което и двете настъпват. Проста тактика, но ефективна; повечето ефективни тактики бяха прости. Дори тъпоглавите кайриенци се бяха научили да я прилагат. Мнозина алтарци и кайриенци бяха загинали само защото отказваха да я усвоят.

Сивото небе съвсем изсветля. Скоро слънцето щеше да надникне иззад хоризонта и да очертае силуетите им по билото. Вятърът се усили и подбра наметалото на Лан, но той отново се домогна до ко’ди и пренебрегна студа. Ушите му долавяха дъха на Букама и другите мъже наоколо. Конете по редицата тъпчеха нетърпеливо с копита в снега. Ястреб закръжи високо над тях и се спусна в лов към широкия лес.

Изведнъж ястребът свърна обратно и се появи колона айилци — излязоха бежешком от дърветата, по двайсет души в редица. Снегът като че ли изобщо не им пречеше. Вдигаха високо колене и се движеха напред толкова бързо, колкото повечето хора щяха да могат по чист терен. Лан измъкна далекогледа си от кожения калъф, вързан за седлото. Лещите бяха от добро стъкло, кайриенска направа, и когато погледна през месинговата тръба, айилците, все още на цяла миля разстояние, сякаш подскочиха и станаха по-близки. Бяха високи мъже, повечето с неговия ръст, а някои — и по-високи, облечени в палта и гащи на кафяви и сиви петна, които изпъкваха над снега. Всеки беше увил кърпа около главата си и черни була скриваха лицата им. Някои можеше да са и жени — айилките понякога се сражаваха редом с мъжете, — но повечето щяха да са мъже. Всеки стискаше в едната си ръка по едно късо копие и кръгъл, обшит с бича кожа щит, и още няколко копия в другата. Лъковете им бяха в калъфи на гърбовете. Смърт можеха да сеят с тези техни копия. А и с лъковете.

Айилците трябваше да са слепи, за да не видят очакващите ги по хребета конници, но прииждаха, без да спират, колоната им се виеше като дебела змия от края на гората към височината. Далече на запад прозвуча тръба — едва доловима от разстоянието. След нея — друга. За да са толкова смътни, сигналите трябваше да идат чак откъм реката, или дори от другия бряг. Айилците продължаваха да прииждат. Прозвуча трета тръба, пак далече, после четвърта, и пета. Айилците заобръщаха глави, започнаха да се озъртат назад. Дали тръбите привличаха вниманието им, или знаеха, че Емарес ги преследва?

Продължаваха да се изсипват от дърветата. Някой беше сбъркал много в сметките, или пък други айилци се бяха съединили с първата група. Вече над хиляда бяха излезли от гората, а идваха още и още. Хиляда и петстотин, след тях — още. Лан прибра далекогледа в калъфа.

— Прегърни смъртта — измърмори Букама, с глас като хладна стомана, и Лан чу как други мъже от Граничните земи повториха думите му. Само си помисли за тях, ала стигаше. Смъртта рано или късно идваше за всекиго и рядко — там и тогава, когато я очакваш. Някои, разбира се, умираха в леглата си, но още от дете Лан беше разбрал, че с него няма да е така.

Той погледна спокойно наляво и надясно по редицата на воините си. Салдейците и кандорците стояха твърдо, разбира се, но остана доволен, щом се увери, че и доманците не показват признаци на уплаха. Никой не се озърташе през рамо за път за бягство. Не че очакваше нещо такова след две години воюване редом с тези мъже, но все пак винаги беше разчитал повече на хората от Граничните земи, отколкото на останалите. Пограничниците знаеха, че човек понякога го чака тежък избор. Беше си им в кръвта.

Вече и последните айилци излязоха от дърветата — близо две хиляди души. Брой, който променяше всичко, или нищо. Две хиляди айилци стигаха, за да надвият хората му и пак да се справят с Емарес, освен ако с тях не беше късметът на Тъмния. За отстъпление не можеше и дума да става. Ако Емарес удареше, без наковалнята да е на мястото си, тайренците щяха да бъдат избити до крак, но ако той можеше да удържи, докато Емарес пристигне, тогава може би чукът и наковалнята щяха да натиснат. А и думата си беше дал. Все пак не смяташе да загине тук безсмислено, нито да накара хората си да го направят без нужда. Ако Емарес не се появеше навреме, когато айилците се приближаха на двеста крачки, той щеше да обърне отряда си, да го спусне от височината и да се опита да заобиколи айилците и да се свърже с тайренците. Измъкна меча от ножницата и го притисна до хълбока си. Сега той беше вече просто един меч, нищо не можеше да привлече погледа или да го отличи. И никога вече нямаше да е нещо повече от меч. Но пазеше в себе си миналото и бъдещето му. Тръбите откъм запад кънтяха почти несекващо.

Изведнъж един от айилците в челото на колоната вдигна копието си над главата и го задържа така цели три крачки. Когато го спусна, колоната спря. Цели петстотин разкрача ги отделяха от хребета, далеч извън обхвата на лъковете. Защо, в името на Светлината? Щом спряха, задната половина на колоната се обърна с лице към пътя, по който бяха дошли. Дали беше само от предпазливост? По-безопасно щеше да е да приеме, че знаеха за Емарес.

Лан извади отново далекогледа с лявата ръка и огледа айилците. Мъжете на предната линия бяха заслонили очите си и оглеждаха конниците по хребета. Стори му се безсмислено. В най-добрия случай щяха да различат тъмните фигури на фона на слънчевата светлина, може би и полумесеца на някой шлем. Но нищо повече. Айилците като че ли заговориха помежду си. Един от мъжете в челото изведнъж вдигна ръка над главата си, стиснала копие, другите около него последваха примера му. Лан свали далекогледа. Вече всички айилци гледаха напред и всички държаха копията си вдигнати високо над главите. Никога не беше виждал такова нещо.

Изведнъж копията се смъкнаха и айилците извикаха една и съща дума, която прогърмя в пространството и заглуши далечния зов на тръбите:

— Аан’аллейн!

Лан и Букама се спогледаха удивени. Беше Древната реч, езикът, на който се беше говорило в Легендарния век, както и през столетията преди Тролокските войни. Най-добрият превод, който можеше да хрумне на Лан, гласеше „Само един мъж“. Но какво можеше да означава това? Защо трябваше да крещят айилците това?

— Тръгват — промълви Букама. И беше прав.

Но айилците не тръгнаха към хребета. Колоната забулени айилски воини свърна на север и бързо се впусна отново в бяг, след като челото й се скри зад рида, и отново започна да възвива на изток. Лудост връз лудост. Не беше флангова маневра, не и само от едната страна.

— Може пък да се връщат към Пустошта — подвикна Каниедрин малко разочаровано. Други гласове го сгълчаха ядосано. Повечето смятаха, че айилците никога няма да се оттеглят, докато не бъдат избити до крак.

— Ще ги гоним ли? — тихо попита Букама.

Лан поклати глава.

— Ще намерим лорд Емарес и ще си поговорим — ама много учтиво — за чуковете и за наковалните.

Искаше му се да разбере също така и какво означаваха тези тръби. Денят започваше странно, а той имаше чувството, че странностите тепърва предстоят.