Робърт Джордан
Силата на сянката (20)

Глава 20
Бурни ветрове

Елейн хукна след Койин и Джорин и почти се сблъска с Нинив при стълбата. Корабът все още се тресеше, макар и не толкова яростно като преди. Изплашена да не би да потъват, тя бутна Нинив пред себе си и започна да я ръчка отдолу да се качва по-бързо.

На палубата екипажът тичаше насам-натам, проверяваше такелажа и надничаше да огледа корпуса, всички викаха, че е станало земетресение. Същите викове се носеха и откъм хората по пристанището, но Елейн разбираше по-добре за какво става дума.

Тя се взря към Камъка. Огромната цитадела си стоеше неподвижна, с изключение на ятата птици, реещи се над нея около бялото знаме, което се вееше почти лениво на лекия бриз. Никакъв признак, че нещо е ударило тази масивна като планина твърд. Но това все пак беше Ранд. Тя бе сигурна.

Обърна се. Нинив я гледаше.

— Няма що, добре се наредихме, ако е повредил кораба — промълви Елейн. — Как изобщо ще стигнем до Танчико, ако продължава да подхвърля така корабите? — „Светлина, би трябвало да е добре. Нищо не мога да направя, ако не е. Добре е. Трябва да е добре.“

Нинив я докосна успокоително по рамото.

— Явно второто ти писмо го е трогнало. Мъжете винаги реагират необуздано, когато се оставят да ги обсебят чувствата — това е цената, която плащат за това, че толкова ги сдържат. Може да е Преродения Дракон, но трябва да се научи, като мъж към жена, че… Но какво правят тези тук?

„Тези“ бяха двама мъже, щръкнали сред щъкащия по палубата Морски народ. Единият беше Том Мерилин с веселчунския си плащ, с кожените калъфи на лютнята и флейтата на гърба и един вързоп в краката му, до олющена дървена кутия с катинар. Другият беше дълъг, снажен тайренец на средна възраст, корав мургав мъж с конична сламена шапка и едно от онези палта, с каквито се обличаше простолюдието, силно вталени до кръста и уширяващи се надолу. На колана, стягащ палтото му, висеше нащърбен мечотрошач. Мъжът се подпираше на тояга от здраво бяло дърво, дълга колкото него и не по-дебела от палеца му. Елейн го познаваше: името му беше Джюйлин Сайдар.

Явно беше, че двамата мъже не се познават, въпреки че стояха почти един до друг; помежду им имаше някаква скована сдържаност. Вниманието им обаче беше насочено в една и съща посока, по-скоро раздвоено между следенето на приближаващата се към кърмовата палуба Надзорница на платната и поглеждането към Елейн и Нинив. Явно бяха неуверени и се стараеха да го прикрият с показната си самоувереност. Том се хилеше, поглаждаше дългите си бели мустаци и кимаше всеки път, когато погледнеше към тях двете; Сайдар правеше тържествени, изпълнени с достойнство поклони.

— Корабът не е пострадал — каза Койин, след като се качи по стълбата. — Мога да потегля до час, ако ви е угодно. До час, ако се намери тайренски лоцман. Ако не, ще отплавам и без него, макар това да означава никога вече да не се върна в Тийр. — Тя проследи погледа им към двамата мъже. — Тези също молят за превоз, веселчунът за Танчико, а хващачът на крадци — докъдето пътувате вие. Не мога да им откажа, но все пак… — Тъмните й очи се върнаха на Елейн и Нинив. — Ще го направя, ако го поискате. — В гласа й се долавяше борба между неохотата да наруши обичая и… желание да им помогне? Или да служи на Корамуур? — Хващачът на крадци е добър човек за роден на сушата. Моля да не се обидите, в името на Светлината. Веселчуна не познавам, но един веселчун може да съживи едно пътуване и да облекчи изнурителните часове.

— Познавате ли господин Сайдар? — попита Нинив.

— Два пъти ми е залавял обирджии, и то много бързо. Всеки друг сухоземец би го направил за много повече време, така че би трябвало да иска повече за работата си. Явно, че и вие го познавате. Искате ли да им откажа превоза? — Неохотата й все още си личеше.

— Първо да разберем защо са тук — каза Нинив с глас, който не вещаеше добро за нито един от двамата.

— Може би аз да водя разговора — предложи Елейн кротко, но решително. — Така ти ще можеш да ги следиш да не би да крият нещо от нас. — Не каза, че по този начин Нинив няма да може да се поддаде на гнева си, но киселата усмивка на приятелката и подсказа, че го е разбрала.

— Добре, Елейн. Аз ще ги наблюдавам. Може пък да те науча как да се държиш спокойно. Нали знаеш каква ставаш, когато кипнеш.

Елейн за малко щеше да се изсмее.

Двамата мъже се изпънаха, когато двете с Нинив се приближиха до тях. Екипажът около тях шеташе, пъплеше по такелажа, опъваше въжета, овързваше едни неща и развързваше други под заповедите, сипещи се от устата на Надзорницата. Движеха се около четиримата сухоземни хора, като едва ги поглеждаха.

Елейн изгледа Том Мерилин навъсено. Сигурна беше, че никога не бе срещала веселчуна преди появата му в Камъка, но въпреки това още тогава бе поразена от някакво смътно чувство, че го познава отнякъде. Не че беше възможно. Веселчуните изнасяха представления предимно по селата; майка й със сигурност не беше държала веселчун в двореца си в Кемлин. Единствените веселчуни, за които Елейн можеше да си спомни, бяха в селата близо до летните имения на майка й, а този белокос мъж с лице като на ястреб със сигурност не беше го срещала там.

Тя обаче реши да заговори първо с ловеца на крадци. Той настояваше на тази титла, както си спомняше; това, което по други места беше „хващач на крадци“, в Тийр се наричаше „ловец на крадци“, и разликата, изглежда, беше много важна за него.

— Господин Сайдар — изрече тя гробовно. — Може би не ни помните. Аз съм Елейн Траканд, а това е приятелката ми, Нинив ал-Мийра. Разбирам, че искате да пътувате дотам, докъдето и ние. Мога ли да ви попитам защо? Последния път, когато ви видяхме, не ни служихте много добре.

Мъжът изобщо не реагира на допускането, че може да не ги помни. Очите му пробягаха по ръцете им — бе забелязал отсъствието на пръстените им. Тъмните му очи забелязваха всичко и го регистрираха задължително.

— Помня ви, разбира се, госпожо Траканд, и то много добре. Но ако ми простите, последния път, когато ви служих, беше в компанията на Мат Каутон, когато ви измъкнахме и двете от водата преди сребрушата да ви докопа.

Нинив изпръхтя, но не много шумно. Беше килия, а не вода и Черната Аджа, а не сребрушата. Нинив, разбира се, не обичаше много да й напомнят, че тогава им е трябвала помощ. Разбира се, те нямаше да се озоват в онази килия без Джюйлин Сайдар. Не, това не беше съвсем справедливо. Вярно беше, но не бе съвсем справедливо.

— Всичко това е много добре — отвърна енергично Елейн, — но вие така и не ни обяснихте защо искате да пътувате до Танчико.

Той си пое дълбоко дъх и погледна Нинив предпазливо. Елейн не беше сигурна дали й харесва това, че е повече обезпокоен от приятелката й, отколкото от нея.

— Вдигнаха ме от къщи няма и преди час и половина — каза той предпазливо. — Един мъж, когото познавате, струва ми се. Висок, с каменно лице, казва се Лан. — Едната вежда на Нинив леко се вдигна. — Дойде от името на друг един мъж, когото също така познавате. Един… овчар, както ми казаха. Дадоха ми много злато и ми казаха да ви придружа. И двете. Казаха ми, че ако не се върнете здрави и читави от това пътуване… Да речем, че за мен ще е по-добре да се удавя, отколкото да се върна. Лан ми го изтъкна много ясно, а и… овчарят в бележката си. Надзорницата на платката твърди, че не мога да получа превоз без ваше позволение. Притежавам известни умения, които могат да се окажат полезни. — Тоягата изсвистя в ръцете му като вихрушка и отново се укроти. Пръстите му докоснаха мечотрошача на колана му — къс меч, но ненаточен и с прорези, предназначени да зацепват остриета.

— Мъжете все намират начин да се измъкнат от това, което си им заръчала — промърмори Нинив, но по гласа не изглеждаше да е недоволна.

Елейн само се намръщи озадачена. Да го е изпратил Ранд? Едва ли е прочел второто й писмо преди да го е направил. „Да го изгори дано! Защо подскача толкова? Сега няма време да му пращам друго писмо, а и ще го обърка още повече, ако го направя. И ще изглеждам още по-голяма глупачка. Да го изгори дано!“

— А вие, господин Мерилин? — каза Нинив. — Да не би овчарят да е изпратил и веселчун с нас? Или другият мъж? Да ни развеселявате с жонгльорството си и с гълтането на огън, може би.

Том беше следил Сайдар внимателно, но ловко пренасочи вниманието си и отвърна с елегантен поклон, макар да развали малко впечатлението с прекалено обиграния замах с разноцветното си наметало.

— Не овчарят, госпожо ал-Мийра. Помоли ме една дама, която имаме взаимната чест да познаваме — помоли, забележете — да ви придружа. Дамата, която ви намери заедно с овчаря в Емондово поле.

— Защо? — запита с подозрение Нинив.

— Аз също така притежавам полезни умения — отвърна й Том, поглеждайки накриво ловеца на крадци. — Освен жонглирането, искам да кажа. А и съм бил в Танчико няколко пъти. Познавам добре града. Мога да ви кажа къде може да се намери добър хан и кои улици са опасни посред бял ден, както и по тъмно, и също тъй кой трябва да бъде подкупен, за да не проявява градската стража прекалено голям интерес към заниманията ви. Те много зорко следят чужденците. Мога да ви помогна с доста неща.

Чувството за нещо познато отново погъделичка ума на Елейн. Преди сама да усети какво прави, тя се пресегна и дръпна един от дългите му бели мустаци. Той се сепна, а тя плесна с две ръце устните си и бузите й станаха морави.

— Простете ми. Аз… като че ли си спомних, че съм правила това. Тоест… О, наистина съжалявам. — „Светлина, защо го направих? Сигурно ме мисли за идиотка.“

— Аз… разбирам — отвърна той, доста вдървено.

Елейн се надяваше, че не го е обидила. Трудно беше да се разбере по изражението му. Мъжете можеха да се обидят, когато би трябвало да им стане смешно, както и да се развеселят, когато би трябвало да се обидят… Едва сега за първи път осъзна, че е решила, че могат да дойдат.

— Нинив?

Другата жена разбра въпроса й, огледа внимателно двамата мъже и кимна.

— Могат да дойдат. Стига да се съгласят да правят каквото им се каже. Няма да допусна някой празноглав мъж да я кара както си знае и непрекъснато да ни създава неприятности.

— Както наредите, госпожо ал-Мийра — тутакси отвърна с поклон Сайдар, но Том каза:

— Един веселчун е свободна душа, Нинив, но мога да обещая, че няма да ви създавам неприятности. Тъкмо напротив.

— Както ви се каже — натърти Нинив. — Дай дума, иначе ще гледаш как този кораб заминава от пристанището.

— Ата-ан Миере не отказват превоз на никого, Нинив.

— Така ли мислиш? Да не би хващачът на крадци — Сайдар присви очи — да е единственият, на когото са казали, че трябва да получи разрешението ни? Както ти се каже, господин Мерилин.

Том отметна побелялата си глава като раздразнен кон, изпъшка тежко, но най-накрая кимна.

— Имате думата ми, госпожо ал-Мийра.

— Добре — каза великодушно Нинив. — Значи се разбрахме. Сега намирате Надзорницата и й казвате, че съм казала да ви свре в някоя дупка, ако може, по-далече от нас. Хайде, пръждосвайте се. Марш.

Сайдар отново се поклони и тръгна; Том видимо се разтрепера, преди да го последва, изправил вдървения си гръб.

— Не си ли прекалено груба с тях? — каза Елейн веднага щом се увери, че двамата няма да я чуят. При царящата по палубата суматоха не се наложи да чака дълго. — Все пак ще трябва да пътуваме заедно. „Благата дума ти носи благи спътници.“

— Най-добре е да започнем така, както сме го намислили. Елейн, Том Мерилин много добре знае, че не сме пълни Айез Седай. — Тя сниши глас и се огледа. Никой от екипажа не ги гледаше освен Надзорницата, която стоеше на кърмовата палуба и изслушваше веселчуна и хващача на крадци. — Мъжете си говорят помежду си — винаги го правят, — така че и Сайдар много скоро ще го разбере. На едни Айез Седай неприятности няма да създадат, но на две Посветени… Дай им половин възможност и и двамата ще почнат да правят разни глупости, за които ще си въобразяват, че са в наша полза, каквото и да им кажеш. Не смятам да им давам дори тази половин възможност.

— Може и да си права. Смяташ ли, че знаят защо отиваме в Танчико?

Нинив изсумтя.

— Не, иначе нямаше да са толкова напористи. И бих предпочела да не им казваме, докато не ни се наложи. — Тя изгледа Елейн многозначително; не беше нужно да изтъква, че тя лично не би го казала и на Надзорницата на платната, но Елейн усети неизречения упрек. — И ще ти кажа една поговорка: „Вземеш ли си на заем някоя беля, плащаш я тройно.“

— Говориш така, сякаш не им вярваш, Нинив. — Щеше да каже, че другата жена се държи като Моарейн, но на Нинив такова сравнение нямаше да й хареса.

— А можем ли? Джюйлин Сайдар веднъж ни предаде. Да, да, знам, че никой мъж не би могъл да го избегне, но това не променя нещата. А Лиандрин и другите знаят лицето му. Ще трябва да го облечем в други дрехи. Може би да го накараме да си удължи малко косата. И да си пусне мустаци, примерно, като онова нещо по лицето на веселчуна. Може да свърши работа.

— А Том Мерилин? — попита Елейн. — Аз мисля, че на него можем да се доверим. Не знам защо, но имам такова чувство.

— Той призна, че е изпратен от Моарейн — отвърна недоволно Нинив. — Какво ли обаче не ни е признал? Какво му е казала, което той не ни каза? На нас ли смята да помага, или на някой друг? Моарейн играе нейните си игри толкова често, че не й вярвам и ей тонично повече, отколкото на Лиандрин. — Тя показа с пръсти. — Тя е готова да ни употреби — теб и мен, двете — стига това да е от полза за Ранд. Или по-скоро, стига да е от полза за онова, което е намислила за Ранд. Ако можеше, би го окаишила като паленце.

— Моарейн знае какво трябва да се направи, Нинив. — За първи път го призна, макар и неохотно. Това, което според Моарейн трябваше да се направи, можеше като нищо да ускори многократно пътя на Ранд към Тармон Гай-дон. Пътя му към смъртта може би. Ранд на едното блюдо на везната, срещу целия свят — на другото. Глупаво беше — глупаво и детинско — везната така равномерно да се поклаща за нея. Но все пак не смееше да я залюлее, дори в ума си, защото не беше сигурна кое блюдо ще се наклони. — Тя знае много по-добре от него — довърши Елейн малко по-решително. — По-добре от нас.

— Може би — въздъхна Нинив. — Но не съм длъжна да ми харесва.

При носа започнаха да мятат въжета и там изведнъж се опнаха триъгълни платна. „Танцуващият по вълните“ започна да се отдръпва от кея. Появиха се още платна, големи бели квадрати и триъгълници, кърмовите въжета също бяха отвързани и корабът се понесе към реката в голяма дъга покрай закотвените кораби, чакащи реда си за пристан, гладък завой, който завърши в южна посока по течението на реката. Морският народ водеше кораба си както някой майстор-коняр би водил най-добрия ат. Странното колело със спиците по някакъв начин го водеше, въртяно от един от гологърдите мъже от екипажа. Мъж, забеляза с облекчение Елейн. Надзорницата на вълните и Ветроловката стояха от едната страна на колелото, като Койин издаваше от време на време заповеди, понякога — след като се посъветваше шепнешком със сестра си. Торам наблюдаваше всичко известно време с физиономия, изсечена сякаш от талпа, изкъртена от палубата, след което се смъкна долу.

На кърмовата палуба имаше и един тайренец — дебел мъж с отегчена физиономия, в бозавожълто палто с пухкави сиви ръкави, който триеше нервно длани. Лоцман, който уж трябваше да направлява „Танцуващият по вълните“ надолу по реката; според тайренските закони никой кораб не можеше да премине през Пръстите на Дракона без тайренски лоцман на борда. Отегчението му явно произтичаше от това, че не върши нищо, защото и да даваше някакви указания, Морският народ изобщо не им обръщаше внимание.

Нинив измърмори нещо в смисъл, че искала да види каква каюта са им дали, и слезе долу, но Елейн изпитваше наслада от вятъра, духащ над палубата, и от чувството за начало. Да пътува, да вижда места, които досега не е виждала, беше удоволствие само по себе си. Никога не беше очаквала, че ще може, не и по този начин. Щерката-наследница на Андор можеше да направи няколко официални посещения и щеше да прави повече, когато един ден наследеше трона, но всички те щяха да са свързани с церемониалност и строг протокол. Не като всичко това. Босоног Морски народ и кораб, понесъл се към морето.

Речният бряг се плъзгаше бързо, надбягвайки се с издигащото се слънце, мяркаха се каменни къщи, мрачни и самотни, появяваха се и бързо се стапяха назад. Никакви села обаче. Тийр не би позволил израстването и на най-малкото село по реката между града и морето, защото дори и най-малкото един ден можеше да му съперничи за столица. Върховните лордове контролираха растежа на селата и градчетата из цялата страна с данъци за строеж, които ставаха все по-тежки, колкото повече строежи се вдигаха. Елейн беше сигурна, че няма да позволят и процъфтяването на Годан или залива на Ремара, ако не беше предполагаемата необходимост от силен отпор срещу Майен. В известен смисъл изпитваше облекчение, че оставя зад гърба си толкова глупави хора. Само да не й се налагаше да оставя още един глупав мъж сред тях.

Броят на рибарските лодки, повечето малки и обкръжени от гладни чайки, започна да нараства, колкото по на юг отиваше „Танцуващият по вълните“, особено след като навлезе сред лабиринта от канали, наречен Пръстите на Дракона. Често птиците напред и високите пилони, държащи мрежите, бяха единственото, което се виждаше освен обраслата с ракитак и папур низина. Растителността се гънеше, люшкана от крайморския вятър, прошарена от ниски островчета, обрасли със странни изкривени дървета с усукани като паяжина коренища, щръкнали във въздуха. Много от лодките се пъхаха направо сред тръстиката, макар и да не използваха мрежи. В тях седяха мъже и жени и ловяха с въдица мятащи се риби, големи колкото мъжка ръка.

След като навлязоха в делтата, тайренският лоцман започна да крачи нервно и отказа предложената му купа с тлъсто ароматно рибешко варено и хляб. Елейн изяде своята с апетит и я избърса с последния залък хляб, макар да споделяше притеснението му. Широки и тесни водни проходи се протягаха във всички посоки. Някои от тях завършваха изведнъж, пред очите й, в стена от тръстики. Не можеше да се разбере кои от останалите няма да изчезнат също така внезапно на следващия завой. Койин обаче изобщо не забави скоростта на кораба, нито се поколеба при избирането на пътя. Очевидно знаеше по кои канали да поеме, но въпреки това лоцманът мърмореше под нос, сякаш очакваше всеки миг да се блъснат в сушата.

Беше вече късен следобед, когато речното устие изведнъж изникна пред тях, както и безкрайната ивица на Морето на бурите отвъд него. Морският народ направи нещо с платната, корабът леко потръпна и се закова на място. Едва тогава Елейн забеляза голямата гребна лодка, пълзяща от един остров към тях като водна стоножка. На острова се виждаха няколко запуснати каменни постройки и тясна и висока кула, на чиято малка площадка под върха стояха неколцина мъже, под знамето на Тийр — три бели полумесеца върху червено и златно поле. Без да промълви нито дума, лоцманът взе кесията, дадена му от Койин, и се заспуска по въжената стълба към лодката. Щом се озова на борда й, платната отново се изпънаха и „Танцуващият по вълните“ посрещна с гърди първите вълни на откритото море. Морският народ се закатери по такелажа, заопъва още платна и корабът се засили на югозапад, все по-далече от сушата.

След като и последната тънка ивица суша се стопи зад хоризонта, жените на Морския народ си свалиха блузите. Всички до една, дори Надзорницата на платната и Ветроловката. Елейн не знаеше накъде да погледне. Всичките тези жени, крачещи насам-натам полуоблечени, без изобщо да се притесняват от мъжете. На Джюйлин Сайдар, изглежда, не му беше по-лесно, отколкото на нея. Ту зяпваше към жените с широко отворени очи, ту забиваше поглед в краката си, докато най-сетне почти се затича към стълбата надолу. Елейн не смяташе да позволява да я подгонят така. Вместо това, предпочете да се загледа през борда към морето.

„Различни обичаи — напомни си тя. — Стига да не очакват и аз да направя същото.“ Самата мисъл едва не я накара да се разсмее истерично. Някак й беше по-лесно да мисли за Черната Аджа. Различни обичаи! Светлина!

Небето стана пурпурно, златното слънце помръкваше на хоризонта. Ята делфини се появиха да придружат кораба, гмуркаха се и подскачаха от двете страни, а някъде по-далеко големи стада искряща сребристосиня риба се заиздига към повърхността, плъзна се с изпънати перки на повече от петдесет разкрача напред, след което отново се стрелна надолу към дълбините на издуващата се сивкаво-зелена вода. Елейн изгледа изумена полета им, но летящите риби не се появиха повече.

Делфините обаче, с техните огромни гладки тела, бяха достатъчно възхитителни. Приличаха на почетна стража, придружаваща „Танцуващият по вълните“. Успя да ги разпознае от описанията по книгите: в тях се разправяше, че ако те видят да се давиш, ще те изкарат на брега. Не беше сигурна дали вярва на това, но звучеше красиво. Тя тръгна напред, към носа, където те се мятаха най-игриво и се извъртаха на хълбок, за да я разгледат.

Видя, че Том Мерилин се е озовал тук преди нея: гледаше делфините с малко тъжна усмивка, а наметалото му се беше издуло на вятъра като платно. Струваше й се много познат, наистина.

— Щастлив ли сте, господин Мерилин?

Той я погледна през рамо.

— Моля ви, наричайте ме Том, милейди.

— Добре, Том. Но не съм милейди. Тук съм само госпожа Траканд.

— Както кажете, госпожо Траканд — отвърна той с лека усмивка.

— Възможно ли е да гледате тези делфини и да бъдете нещастен, Том?

— Те са свободни — измърмори той с такъв тон, че тя не разбра дали отговаря на нея. — Сами могат да взимат решения, не им се налага да плащат цена. Не ги е грижа за света, освен да намерят риба за ядене. И за акулите, предполагам. И за лъворибата. И сигурно още стотина неща, за които не знам. Може пък животът им да не е чак толкова за завиждане.

— Нима им завиждате? — Той не отговори, но въпросът и бездруго беше погрешен. Трябваше да го накара отново да се усмихне. Не, да се засмее. По някаква причина й се струваше, че ако успее да го накара да се засмее, ще си спомни къде го е виждала. Избра друга тема, такава, каквото сигурно щеше да му е по-близка на сърцето. — Смятате ли да съчините епос за Ранд, Том? — Епосът беше за бардове, не за веселчуни, но малко ласкателство нямаше да навреди. — Епос за Преродения Дракон. Лоиал е решил да напише книга, нали знаете.

— Може би ще го направя, госпожо Траканд. Може би. Но нито съставените от мен песни, нито книгата на огиера ще имат някакво значение след време. След време нашите разкази ще изчезнат. Когато настъпи новият Век… — Лицето му се сгърчи и той подръпна единия си мустак. — Като си помисли човек, може и да не остават повече от година-две. Какво ли бележи края на един Век? Не е възможно винаги да е такъв катаклизъм като Разрушението. Но пък ако трябва да се вярва на Пророчествата, този ще бъде тъкмо такъв. Това е проблемът с пророчествата. Оригиналът винаги е на Древния език, а може би и на Висок напев: тоест ако предварително не знаеш какво означава едно нещо, няма начин да го разгадаеш. Дали означава това, което казва, или е някакъв цветист начин да се изрази нещо съвсем друго?

— Говорехме за вашия епос — каза тя в опит да го върне към темата, но той поклати рошавата си побеляла глава и възрази:

— Аз говорех за промяната. Моят епос, ако го съчиня — както и книгата на Лоиал — няма да е нищо повече от семе, стига и двамата да имаме късмет. Онези, които знаят истината, ще умрат, и внуците на техните внуци ще помнят нещо съвсем различно. А внуците на техните внуци — нещо още по-различно. Две дузини поколения, и може вие да се окажете героят, а не Ранд.

— Аз? — Тя се засмя.

— Или може би Мат, или Лан. Или дори аз самият. — Той й се усмихна широко и усмивката сгря обветреното му лице. — Том Мерилин. Не веселчун — а какво? Кой може да каже? Не гълта огън, а го диша. Бълва го като Айез Седай. — Той развя наметалото си. — Том Мерилин, загадъчният герой, който срива планини и издига крале. — Усмивката се превърна в щедър смях, от който коремът му се разтресе. — Ранд ал-Тор може да се радва на голям късмет, ако следващият Век изобщо запомни името му правилно.

Тя беше права — не беше само чувство. Това лице, този изпълнен с веселие смях — наистина си ги спомняше. Но откъде? Трябваше да го накара да продължи да говори.

— Нима винаги става така? Не вярвам някой да се съмнява, да речем, че Артур Ястребовото крило е създал могъща империя, която обхващала целия свят, или почти целия.

— Ястребовото крило ли, млада ми госпожо? Да, той наистина е създал империя, но нима смятате, че е направил всичко, за което в книгите и епоса се твърди, че е направил? И по начина, по който се твърди, че го е направил? Че е убил стоте най-добри мъже от една вражеска армия един по един? Двете армии си стоят ей така, докато един от пълководците — крал — води сто двубоя един след друг?

— Така твърдят книгите.

— Не може да стигне времето между изгрев и залез слънце един мъж да проведе сто двубоя, момиче. — Тя за малко да го прекъсне — „момиче?“ Тя беше щерката-наследница на Андор, а не момиче — но зъбите му хапеха думите. — А това е било само преди хиляда години. Да се върнем още по-назад, към най-древните сказания, които знам, от Века преди Приказния век. Дали Моск и Мерк наистина са се сражавали с огнени копия и дали наистина са били гиганти? Дали Елзбет наистина е била кралица на целия свят и била ли е наистина Анла нейна сестра? Действително ли е била Анла Мъдрият съветник, или някой друг? Все едно да питаш от какво животно произхожда слоновата кост, или от какво растение расте коприната. Освен ако и тя не произлиза от някакво животно.

— За другите въпроси не знам — отвърна Елейн малко вдървено — това, че я беше нарекъл момиче, я ядоса, — но за слоновата кост и коприната можете да питате Морския народ.

Той отново се засмя — както се беше надявала, въпреки че това не предизвика нещо повече освен увереността, че го познава отнякъде — но вместо да я нарече глупава, както почти очакваше и се беше подготвила за това, каза:

— Практична и точна, също като майка си. Двата крака здраво на земята и съвсем мъничко полет на въображението.

Тя леко вдигна брадичка и лицето й охладня. Можеше и да се представя за госпожа Траканд, но това беше нещо различно. Той беше очарователен старец и тя наистина искаше да го разгадае, но в края на краищата беше обикновен веселчун и не можеше да говори за една кралица така фамилиарно. Странно, дразнещо, но той изглеждаше развеселен. Развеселен!

— Ата-ан Миере също не знаят — каза той. — Те не виждат повече от земите отвъд Айилската пустош, освен няколкото мили около шепа заливи, в които им се позволява да пристанат. Онези места са оградени от високи стени и тези стени се пазят така, че да не могат дори да се изкачат по тях и да погледнат какво има отвъд. Ако някой от корабите им хвърли котва на друго място — или нечий друг кораб, защото само на Морския народ е позволено да ходи там — този кораб и неговият екипаж изчезват завинаги. И това е почти всичко, което мога да ти кажа след повече години разпитване, отколкото би ми харесало да помисля дори. Ата-ан Миере си пазят тайните, но за всичко това не вярвам да знаят нещо много повече. Според това, което съм чувал, към кайриенците са се отнасяли по същия начин, докато все още имали право да прекосяват Пустошта по Пътя на коприната. Кайриенските търговци никога не виждали нещо повече освен ограден със стени град и онези, които успявали да излязат извън тях, изчезвали.

Елейн се усети, че го наблюдава внимателно, също както беше наблюдавала делфините преди малко. Що за човек беше той? Вече на два пъти беше имал повод да й се присмее — преди малко наистина го беше досмешало, колкото и да не й харесваше да си го признае — но вместо това говореше с нея така сериозно, сякаш… Ами, като баща на дъщеря.

— Сигурно ще намериш още няколко отговора на този кораб, Том. Те се канеха да тръгнат на изток, докато не ги убедихме да ни откарат в Танчико. До Шара, каза Наставникът на товара, източно от Майен. Това би трябвало да се намира отвъд Пустошта.

Той я погледна.

— Шара, казваш? Не бях чувал това име досега. Шара град ли е, или държава, или и двете? Може би наистина ще науча още нещичко.

„Какво казах? — зачуди се тя. — Казах му нещо, което да го накара да се замисли. Светлина, казах му, че сме убедили Койин да промени плановете си.“ Това едва ли беше от значение, но въпреки това тя строго се сгълча за невниманието си. Една невнимателно изтървана дума пред това добро деденце може би нямаше да навреди, но същото нещо можеше да я убие в Танчико, както и Нинив, да не говорим за ловеца на крадци и за самия Том. Стига наистина да беше толкова мило деденце.

— Том, защо наистина тръгна с нас? Само защото Моарейн те е помолила ли?

Раменете му се разтресоха и тя разбра, че се смее.

— Виж, за това кой би могъл да каже? Не е лесно да се противопоставиш на една Айез Седай, когато те помоли да й свършиш услуга. Може би беше възможността да имам такава приятна компания. Или може би съм решил, че Ранд е вече достатъчно голям, за да може сам да се грижи за себе си поне за известно време.

Той се изсмя гръмко и тя не можа да се сдържи да не се разсмее с него. На представата, че този белокос старец се грижи за Ранд. Увереността й, че може да му се довери, се върна, по-силна отпреди, щом той отново я погледна. Не защото можеше да се смее над себе си, или във всеки случай не само заради това. Не можеше да определи причината, знаеше само, че този човек не би могъл да й навреди по никакъв начин.

Желанието отново да дръпне мустака му беше почти непреодолимо, но тя задържа ръцете си мирно. В края на краищата, не беше дете. Дете. Тя отвори уста… и изведнъж всичко се изпари от главата й.

— Моля да ме извиниш, Том — каза тя припряно. — Аз трябва да… Извини ме. — Закрачи бързо към кърмата, без да изчака за отговор. Той сигурно си бе помислил, че й е прилошало от вълнението. „Танцуващият по вълните“ се клатушкаше много по-отривисто и се носеше все по-бързо през могъщите хребети на вълните със свежия попътен вятър.

Двама мъже стояха от двете страни на колелото на кърмовата палуба и управляваха кораба. Надзорницата на платната не беше на палубата, но Ветроловката беше, застанала до парапета зад кърмчиите, гола до кръста като мъжете, и оглеждаше небето, по което се виеха облаци, още по-свирепи и от океана. Сега обаче не облеклото на Джорин — или по-скоро липсата на такова — беше притеснило Елейн. Обкръжаваше я сиянието на жена, прегърнала сайдар, съвсем ясно видимо въпреки бледата светлина. Точно това бе усетила тя и точно то я привлече насам. Жена, която прелива.

Елейн се спря недалече от нея, за да види какво прави. Потоците на Въздух и Вятър, които Ветроловката придържаше, бяха дебели като въжета и въпреки това сплитът им беше нежен, почти като паяжина, разстлана през небето. Вятърът се надигаше, все по-силно и по-силно; кърмчиите напрягаха мишци и „Танцуващият по вълните“ сякаш летеше през морето. После сплитането престана, блясъкът на сайдар изчезна и Джорин се отпусна на перилото.

Елейн тихо се изкачи по стълбата, но жената от Морския народ я усети и с тих глас, без да извръща глава към нея, заговори:

— В самия разгар на работата ми си помислих, че ме наблюдаваш. Вече не можех да спра — щеше да ни връхлети буря, в която дори и „Танцуващият по вълните“ нямаше да може да оцелее. Морето на бурите е заслужило името си и би ни засипало с лоши ветрове. Изобщо не мислех да го правя, но Койин каза, че трябва да се движим бързо. Заради вас и заради Корамуур. — Тя вдигна очи и се взря в небето. — Този вятър ще се задържи до заранта, ако е угодно на Светлината.

— Значи затова Морският народ не превозва Айез Седай — каза Елейн. — За да не разбере Кулата, че Ветроловките могат да преливат. Затова ти взе решението да ни вземете на борда, а не сестра ти. Джорин, Кулата няма да се опита да ви спре. Не съществува закон в Кулата, забраняващ на една жена да прелива, дори и да не е Айез Седай.

— Вашата Бяла кула ще се намеси. Ще се опита да сложи ръка на корабите ни, където сме свободни от суша и сухоземни. Ще се опита да ни привърже към себе си и да ни откъсне от морето. — Тя въздъхна тежко. — Вълната отминала назад не се връща.

На Елейн й се дощя да я увери, че не е така, но Кулата действително издирваше жени и момичета, които могат да се научат да преливат, както за да увеличи броя на Айез Седай, който напоследък беше намалял до нищожно количество, в сравнение с преди, така и заради опасността да не се научат без ръководство. Наистина, една жена, която можеше да бъде научена да докосва Верния извор, обикновено се озоваваше в Кулата независимо от желанието й, поне докато не се изучи достатъчно, че да не убие и себе си, и други хора по погрешка.

След късо мълчание Джорин продължи.

— Не всички го можем. Само някои. Изпращаме по някое и друго момиче в Кулата, за да не дойдат Айез Седай да ни издирват. Никой кораб няма да вземе Айез Седай, ако Ветроловката на борда му може да сплита ветровете. Когато дойдохте, си помислих, че сте разбрали за мен, но вие не казахте нищо и помолихте за превоз, и аз се надявах, че може би не сте Айез Седай, въпреки пръстените. Глупава надежда. Успях да усетя силата и на двете ви. И сега Бялата кула ще знае.

— Не мога да ти обещая, че ще запазя тайната ти, но ще направя каквото ми е по силите. — Ала тази жена заслужаваше нещо повече. — Джорин, заклевам се в честта на дома Траканд на Андор, че ще положа всички усилия, за да опазя тайната ти от всеки, който би могъл да навреди на теб или на твоя народ, и че ако ми се наложи да я разкрия пред някого, ще направя всичко, което е във възможностите ми, за да предпазя твоя народ от намеса. Домът Траканд има доста влияние дори и в Кулата. — „И ще накарам майка ми да го използва, ако се наложи. Все някак.“

— Ако е угодно на Светлината — каза примирено Джорин, — всичко ще мине добре. Всичко ще бъде добре и всички ще бъдат добре, и всяко нещо ще бъде добре, ако е угодно на Светлината.

— На сеанчанския кораб е имало дамане, нали? — Ветроловката я изгледа озадачено. — Една от техните пленнички, която може да прелива.

— Твърде надълбоко виждаш за младата си възраст. Тъкмо затова отначало си помислих, че може да не си Айез Седай, заради възрастта ти. Имам дъщери по-големи от теб. Не знаех, че тя е била пленничка — това ме кара да съжалявам, че не я спасихме. „Танцуващият по вълните“ надбяга много лесно сеанчанския съд отначало — бяхме чули за сеанчанците и за техните съдове с укрепени с ребра платна: че изисквали от населението странни клетви и наказвали онези, които не ги изпълнявали — но след това тази… дамане — счупи две от мачтите ни и ни взеха на абордаж. Успях да запаля пожари на кораба на сеанчанците — заплитането на Огън за мен е много трудно, едва успявам да запаля лампа, но се оказа угодно на Светлината това да стигне — и след това Торам поведе екипажа в битка със сеанчанците и ги изтласка на техните палуби. Срязахме въжетата на абордажните куки и техният кораб се отнесе назад, целият в пламъци. Бяха твърде заети с потушаването им, за да ни попречат да се отскубнем. Съжалих, като го видях как пламна и започна да потъва — беше чудесен кораб. Сега съжалявам — можехме да спасим онази жена, дамане. Въпреки че ни навреди. Но ако беше свободна, сигурно нямаше да го направи. Светлината дано освети душата й и водата дано я е поела в мир.

Разказът я беше натъжил. Налагаше се да й отвлече мислите.

— Джорин, защо сте нарекли кораба си „Танцуващият по вълните“?

— Един кораб е като живо същество — отвърна й с усмивка Ветроловката. — И при това като мъж, с истинско сърце на мъж. — Тя нежно поглади парапета, сякаш галеше нещо живо, нещо, което можеше да усети милувката й. — Ако се отнасяш с него добре и се грижиш за него както трябва, той ще се сражава за теб и с най-бурното море. Ще се бие, за да те опази жива, дори и след като морето му е нанесло смъртен удар. Пренебрегнеш ли го обаче, не обърнеш ли внимание на малките предупреждения за опасност, които той ти дава, и той ще те удави сред най-спокойно море и под безоблачно небе.

Елейн можеше само да се надява, че Ранд не е толкова непостоянен. „А защо тогава е така напорист, че в един миг се радва, разбрал, че си тръгвам, а в следващия изпраща с мен Джюйлин Сайдар?“ Каза си, че е време да престане да мисли за него. Сега той беше много далече. Нищо не можеше да се направи за него.

Озърна се през рамо към носа. Том си беше отишъл. Тя беше сигурна, че почти е напипала ключа към неговата загадка, точно преди да усети, че Ветроловката прелива. Нещо, свързано с усмивката му. Но каквото и да беше, то се бе стопило. Какво пък, тя смяташе отново да го открие преди да са стигнали в Танчико.

— Джорин, колко ни остава, докато стигнем Танчико? Казвали са ми, че каравелите са най-бързите кораби в света, но колко бързи са все пак?

— До Танчико ли? Служейки на Корамуур, ние няма да спрем на нито едно междинно пристанище. Може би десет дни, ако успея да заплета достатъчно добре ветровете и ако е угодно на Светлината да намеря подходящите течения. А ако е милостива Светлината, може да стигнем и за по-малко — седем или осем.

— Десет дни? — ахна Елейн. — Това е невъзможно. — В края на краищата, тя беше виждала карти.

Усмивката на Джорин бе пълна с гордост и снизходителност едновременно.

— Както ти самата каза, това е един от най-бързите кораби в света. Следващите по бързина вземат същото разстояние за един път и половина повече време, а останалите — два пъти по-бавно. Крайбрежните екипажи, които отсядат на брега и хвърлят котва в плитчините всяка нощ… — тя изсумтя презрително — …ще им трябва десет пъти повече време.

— Джорин, би ли ме научила да правя това, което правеше преди малко?

Ветроловката я зяпна слисана и тъмните й очи проблеснаха в гаснещия зрак на вечерта.

— Да те науча ли? Но ти си Айез Седай.

— Джорин, никога не съм сплитала поток и наполовина дебел колкото онзи, който държеше ти. Направо съм поразена, Джорин.

Ветроловката се взря в нея още за миг, вече не толкова в почуда, колкото като че ли за да запамети чертите на Елейн. После целуна пръстите на дясната си ръка и ги поднесе към устните на Елейн.

— Ако е угодно на Светлината, и двете ще се учим.