Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shadow Rising, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 119 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
slavy
Корекция и доп.сканиране
Mandor (2007)

Издание:

ИК „Бард“ ООД, 1999

История

  1. — Добавяне

Глава 34
Оня, що иде със Зората

Ранните утринни сенки се скъсиха и избледняха. Ранд и Мат подтичваха по безплодното, все още тъмно русло на долината, оставяйки зад гърба си обгърнатия в мъгли Руйдийн. Сухият въздух намекваше за чакащия ги зной, но лекият полъх на вятъра всъщност разхлади Ранд, който беше без връхна дреха. Това нямаше да продължи дълго — изпепеляващата дневна светлина скоро щеше да ги достигне. Бързаха с всички сили, с надеждата да я изпреварят, но той не смяташе, че ще успеят. В най-добрия случай не се движеха никак бързо.

Мат се тътреше до него задъхан. Тъмно петно покриваше половината от лицето му и ризата бе прилепнала до гърдите му от засъхналата кръв. От време на време той опипваше раздразнено дебелата резка около гърлото си, вече почти почерняла, и ръмжеше, но бързаше, макар и да залиташе и да се подпираше на странното копие с черна дръжка. Но не се оплакваше, а това беше лош признак. Мат беше голям мърморко и при най-малкото неудобство и щом сега си кротуваше, значи наистина го болеше много.

Ранд усещаше старата си незараснала рана на хълбока, сякаш нещо ровичкаше в нея, а драскотините по лицето и темето му пареха, но продължаваше да върви напред, леко накуцвайки, без да мисли за собствените си болки. Освен това си даваше ясна сметка за слънцето, изгряващо зад него, и за айилците, които го очакваха на планинския склон пред тях. Там, горе, имаше вода и заслон, и помощ за Мат. Слънцето, изгряващо отзад, и айилците — отпред. Зората и айилците.

Оня, що иде със Зората. Онази Айез Седай, която беше видял — или бе сънувал, че е видял, преди Руйдийн — тя го беше изрекла така, сякаш владееше Прорицанието. „Той ще ви обвърже. Той ще ви върне и той ще ви унищожи.“ Думи, произнесени като пророчество. Ще ги унищожи. Според Пророчеството той щеше да причини ново Разрушение на света. Представата за това го ужасяваше. Може би щеше да го избегне, тази част поне, но войната, смъртта и унищожението вече набъбваха по стъпките му. Тийр изглеждаше първото място от толкова време като че ли, където не бе оставил след себе си хаос, умиращи хора и опожарени села.

Усети, че му се иска да може да яхне Джейде-ин и да подкара жребеца колкото може по-бързо. Не му беше за първи път. „Но не мога да избягам — помисли си той. — Трябва да го направя, защото няма друг, който да го направи. Или ще го направя, или Тъмния ще победи.“ Трудна сделка, но единствената възможна. „Но защо ще трябва да унищожавам айилците? И как?“

Последната мисъл го смрази. Твърде много приличаше на приемане — че ще го стори, че трябва да го стори. Не искаше да навреди на айилците.

— Светлина — промълви той дрезгаво. — Никого не искам да унищожавам.

Мат го погледна мълчаливо. И бдително.

„Все още не съм луд“ — помисли си мрачно Ранд.

Айилците в трите лагера нагоре по склоновете се раздвижиха. Голият факт беше, че имаха нужда от него. Затова беше започнал да обмисля това още когато за първи път откри, че Преродения Дракон и Оня, що иде със Зората най-вероятно са едно и също. Имаше нужда от хора, на които да може да разчита, хора които щяха да го следват заради нещо различно от страха, от алчността или властолюбието. Хора, които нямаше да се стремят да го използват за своите си цели. Беше направил това, което се очакваше от него, и сега щеше да ги използва. Защото трябваше. Все още не бе полудял — поне не мислеше, че е — но мнозина щяха да смятат, че е, преди да е приключил.

Знойно слънце се издигна зад тях преди да са започнали да се катерят по склоновете на Чайендейр. Жегата ги удряше в гърба като зъл прът. Ранд се заизкачва колкото можеше по-бързо по неравния склон. Гърлото му бе забравило последната си глътка, а слънцето изсушаваше ризата му веднага щом се запотеше. Мат също така нямаше нужда от подканяне. Там горе имаше вода. Баир стоеше пред ниските палатки на Мъдрите с мях в ръце, лъскав от кондензираната влага — Ранд беше убеден, че вижда лъскавината му.

— Къде е той? Какво сте му направили?

Ревът закова Ранд на място. Мъжът с коса като пламъци, Куладин, стоеше на една щръкнала от склона гранитна канара. Останалите от клана Шайдо се бяха струпали в основата й, всички загледани в Ранд и Мат. Някои бяха забулени.

— За какво говориш? — извика в отговор Ранд. Гласът му излезе хриплив от жаждата.

Очите на Куладин се изцъклиха от ярост.

— Мурадин, влагоземецо! Той влезе два дни преди вас, но ето, че вие излязохте първи. Не може той да се е провалил, след като вие оцеляхте! Сигурно сте го убили!

На Ранд му се стори, че чува вик откъм лагера на Мъдрите, но преди да е успял и да примигне, Куладин се изпъна като нападаща змия и запокити копие право срещу него. Други две полетяха зад неговото от айилците в основата на канарата.

Ранд инстинктивно посегна към сайдин и изкования от плам меч. Острието засвистя в ръцете му — „Вихрушка сред планината“; стойка, наречена така съвсем на място — и сряза две от копията наполовина. Завъртялото се в ръцете на Мат черно копие едва успя да отклони третото.

— Доказателство! — изрева Куладин. — Влезли са в Руйдийн въоръжени! Вижте кръвта по тях! Те са убили Мурадин! — Още докато говореше, той метна ново копие, последвано този път от още дузина.

Ранд се хвърли настрани, едва забелязвайки с периферното си зрение как Мат отскача на другата страна, и още преди да паднат на земята, копията се събраха там, където доскоро се намираше Ранд. Той се превъртя, за да се изправи, и видя, че всички копия се бяха забили в каменистата земя. В съвършен кръг, обграждайки мястото, от което беше отскочил. За миг дори Куладин замълча слисан.

— Спрете! — извика Баир и се затича надолу. Дългата й бухнала пола не й пречеше повече от възрастта й; въпреки бялата си коса тя се носеше надолу като младо момиче, при това люто разгневено момиче. — Мирът на Руйдийн, Куладин! — Тънкият й глас беше като желязна тояга. — На два пъти се опита да го нарушиш. Още веднъж, и ще те обявя извън закона! Дума ти давам! Ти, както и всеки друг, който посмее да вдигне ръка! — Тя се закова на място пред Ранд, с лице към воините на Шайдо, вдигнала меха с вода над главата си, сякаш се канеше да ги подхване с него като със суровица. — Нека този, който не ми вярва, да вдигне оръжие! Ще бъде лишен от заслон според Договора за Руйдийн и ще му бъде отказана твърд, стоянка и шатра. Собствената му септа ще го подгони като див звяр.

Част от Шайдо припряно разбулиха лицата си — част само, — но Куладин все още не беше разубеден.

— Те са въоръжени. Баир! Влезли са с оръжие в Руйдийн! Това е…

— Млък! — Баир размаха юмрук към него. — Ти ли смееш да ми говориш за оръжия? Ти, който рушиш мира на Руйдийн и се опита да убиеш с оголено пред света лице? Никакви оръжия не взеха със себе си — аз съм свидетелка. — Тя бавно се извърна, но погледът, който хвърли на Ранд и Мат, ни най-малко не беше по-мек от този, с който бе удостоила Куладин. Направи гримаса, забелязала странното копие с меч вместо острие в ръцете на Мат, и промърмори:

— Това в Руйдийн ли го намери, момче?

— Дадоха ми го, старице — изръмжа дрезгаво в отговор Мат. — Платих си за него и съм решен да го задържа.

Тя изсумтя.

— Двамата изглеждате така, сякаш сте се въргаляли в ножотрън. Какво… Не, можете да ми го кажете и по-късно. — Измеря с очи изкования от Силата меч на Ранд и потръпна. — Махни го това. И им покажи знаците преди този глупак Куладин отново да ги е подкокоросал. С този негов буен нрав току-виж изкарал целия си клан извън закона, без окото да му мигне. Бързо!

За миг той зяпна в нея. Знаци ли? После си спомни какво му беше показал веднъж Руарк — белегът на човек, оцелял от Руйдийн. Остави меча си да се стопи във въздуха, развърза маншета на ризата си и нави ръкава до лакътя.

Около долната част на ръката му се извиваше фигура, подобна на онази на знамето на Дракона — виеща се фигура със златна грива, покрита със златни и пурпурни люспи. Очакваше го, разбира се, но въпреки това се изуми. Това нещо сякаш бе част от кожата му, все едно че самото несъществуващо създание беше проникнало в него. Не усещаше нищо особено на ръката си, но въпреки това люспите блестяха под слънчевите лъчи като излъскан метал; помисли си, че ако докосне тази златна грива над китката си, ще усети всеки неин косъм.

Вдигна ръката си, за да могат да я видят Куладин и хората му. Сред Шайдо се надигна ропот на изумление, а Куладин се озъби беззвучно. Броят на мъжете около основата на гранита се увеличи от още Шайдо, стекли се от палатките си. Руарк стоеше с Хейрн и неговите Джиндо малко по-нагоре по склона — те наблюдаваха бдително Шайдо, както и Ранд, с тръпка на очакване, която не отслабна от вдигнатата му ръка. Лан стоеше по средата между двете групи, положил длани върху дръжката на меча си, с лице като острие на мълния.

Тъкмо когато Ранд започна да осъзнава, че айилците очакват нещо повече, Егвийн и другите три Мъдри се приближиха до него, забързани надолу по склона. Айилките изглеждаха възмутени от това, че им се налага да бързат, и не по-малко ядосани от Баир. Амис насочи гневния си поглед към Куладин, докато златокосата Мелайне загледа обвинително Ранд. А Сеана направо изглеждаше готова да дъвче камъни. Егвийн, увила косата и раменете си с шала, поглеждаше ту към Мат, ту към него отчасти ужасена, отчасти сякаш не бе очаквала да ги види повече.

— Глупак — измърмори Баир. — Всички знаци. — Тя хвърли меха на Мат, сграбчи дясната ръка на Ранд, оголи ръкава му и разкри огледален двойник на образа на лявата му ръка. Дъхът му секна и след това излезе на дълга въздишка. А тя като че ли се крепеше на острието на бръснач, между облекчението и опасението. Не можеше да се сбърка: беше се надявала да види втория белег, но въпреки това наличието му я изплаши. Въздишките на Амис и другите две Мъдри отекнаха почти едновременно с нейната. Странно му беше да види айилките изплашени.

Ранд за малко да се разсмее. Не че му беше толкова весело.

„Дваж и дваж ще бъде той белязан“ — това казваха Пророчествата за Дракона. По една чапла, жигосана на всяка длан, а сега и тези неща. Едното от двете непривични същества — Дракони, както ги наричаше Пророчеството — трябваше да бъде „заради отдавна загубено възпоминание“. Руйдийн със сигурност го предлагаше — загубената история на произхода на айилците. А другото беше заради „цената, която трябва да плати“. „Колко ли ми остава до деня на разплащането?“ — зачуди се той. — „И колко хора ще се наложи да платят заедно с мен?“ Винаги се налагаше и други да плащат, дори когато се мъчеше да плаща сам.

Изплашена или не, Баир не се спря, докато не размаха над главата му и тази ръка, и обяви с висок глас:

— Вижте всички нещо невиждано досега. Избран е Кар-а-карн, вожд на вождовете. Роден от Дева, той е дошъл със зората от Руйдийн, според пророчеството, за да обедини Айил! Започнало е изпълването на пророчеството!

Реакцията на останалите айилци съвсем не бе тази, която Ранд бе очаквал. Куладин се загледа в него с още по-голяма омраза, доколкото това беше възможно, след което скочи от скалата и се закатери по склона, за да се скрие сред шатрите на Шайдо. Самите Шайдо започнаха да се пръскат, поглеждайки към Ранд с неразгадаеми физиономии, преди да тръгнат към шатрите си. Хейрн и воините от септата Джиндо без никакво колебание сториха същото. След няколко мига остана само Руарк, който очевидно бе разтревожен. Лан се приближи до вожда на клана. Ако се съдеше по лицето му, Стражникът сякаш изобщо не забелязваше Ранд. Ранд вече не беше и много сигурен какво точно беше очаквал, но едва ли беше точно това.

— Да ме изгори дано! — промърмори Мат. Той, изглежда, едва сега осъзна, че държи мях с вода. Дръпна запушалката и надигна високо меха, оставяйки да изтече почти толкова количество по лицето му, колкото в гърлото му. Когато най-после го свали, погледна отново дамгите по ръцете на Ранд, поклати глава, повтори: „Да ме изгори дано!“ и подаде меха на приятеля си.

Ранд беше зяпнал вцепенен в айилците, но с охота прие подадената му вода. Гърлото го заболя от първите глътки — толкова беше пресъхнало.

— Какво стана с вас? — настоя Егвийн. — Мурадин ли ви нападна?

— Забранено е да се говори за това, което става в Руйдийн — рязко се намеси Баир.

— Не е Мурадин — отвърна Ранд. — Къде е Моарейн? Очаквах, че тя първа ще ни посрещне. — Той отри лицето си; от ръката му се посипаха черни люспи засъхнала кръв. — За пръв път не би ме интересувало дали ме пита преди да ме Цери.

— Мен също — каза дрезгаво Мат и залитна. — Вие ми се свят.

Егвийн сгърчи лице.

— Тя все още е в Руйдийн, предполагам. Но щом вие излязохте, тя също може би ще се върне. Тръгна веднага след вас. Както и Авиенда. Толкова дълго ви нямаше всички.

— Моарейн е отишла в Руйдийн? — възкликна Ранд невярващо. — И Авиенда? Но защо… — Умът му внезапно засече какво беше казала тя току-що. — Какво искаш да кажеш с това „толкова дълго“?

— Това е седмият ден — отвърна тя. — Седмият ден, откакто всички вие слязохте в долината.

Ръцете му изтърваха меха. Сеана го сграбчи и отново го вдигна, преди по каменистия склон да изтекат повече от няколко капки от скъпоценното му за Пустошта съдържание. Ранд почти не забеляза това. Седем дни! Всичко можеше да се случи за седем дни. „Може би вече се приближават към мен и се досещат какво съм замислил. Трябва да действам. Бързо. Трябва на всяка цена да ги изпреваря. Не съм дошъл толкова далече, за да се проваля.“

Всички се бяха втренчили в него, дори Руарк и Мат, и грижата бе изписана с големи букви на лицата им. Грижа и опасение. Нищо чудно. Кой можеше да каже какво би му хрумнало да направи всеки миг и доколко все още е с разума си? Само Лан не промени каменното си изражение.

— Нали ти казах, че беше Авиенда, Ранд. Гола, както майка я е родила. — В гласа на Мат се долавяше болезнен хрип.

— И колко време остава, докато Моарейн се върне? — попита Ранд. Щом беше влязла по същото време, значи беше време и тя да се върне скоро.

— Ако не се завърне до десетия ден — отговори му Баир, — няма да се върне никога. Никой досега не се е завръщал след десетия ден.

Още три дни, може би. Още три дни, след като беше загубил вече седем. „Да ми дойдат само. Няма да се проваля!“ Едва се сдържа да не се озъби.

— Вие владеете Силата. Една от вас поне може да я прелива. Видях как подмятахте Куладин. Ще Изцерите ли Мат?

Амис и Мелайне размениха погледи, които не можеше да нарече другояче освен печални.

— Нашите пътеки са тръгнали в други посоки — отвърна със съжаление Амис. — Има Мъдри, които могат да правят това, за което молиш, донякъде, но ние не сме от тях.

— Какво значи това? — сопна се той сърдито. — Та вие можете да преливате досущ като Айез Седай. Защо да не можете да го Изцерите? Преди всичко, тъкмо вие не желаехте да му позволите да отиде в Руйдийн. Да не би да смятате, че можете да го оставите да загине заради това?

— Ще оцелея — отрони Мат, но присвиваше очи от болка. Егвийн докосна с ръка рамото на Ранд.

— Не всички Айез Седай могат да Церят добре — промълви тя утешително. — Най-добрите Церителки са от Жълтата Аджа. Шериам, Наставничката на новачките, не може да Цери нищо по-сериозно от лек оток или плитка рана. И две жени не могат да се намерят, които да притежават точно едни и същи Таланти или дарби.

Тонът й го подразни. Не беше някакво глезено детенце, което да трябваше да успокояват. Той изгледа Мъдрите навъсено. Все едно дали не можеха, или просто не искаха, той и Мат трябваше да изчакат Моарейн. Стига да не бяха я убили онези мехури на злото, онези създания от прах. „Те не биха могли да я спрат. Тя би могла с преливане да си проправи път през тях. Тя знае какво прави; не й се налага да го решава на всяка стъпка като мен.“ Но тогава защо все още не се беше върнала? Защо беше заминала, преди всичко, и защо той не беше я видял там? Глупав въпрос. Стотици хора можеха да се намират в Руйдийн едновременно, без да се забележат един-друг. Твърде много въпроси и никакви отговори, преди тя да се върне, подозираше Ранд. Ако и тогава ги получеше.

— Имаме билки и мехлеми — каза Сеана. — Хайде да излезем от слънцето и ще се погрижим за раните ви.

— Да излезем от слънцето — промърмори Ранд. — Ха! — Държеше се грубо, но не го интересуваше. Защо все пак Моарейн беше отишла в Руйдийн? Да повярва, че тя ще се откаже да го подтиква натам, накъдето самата тя смяташе, че е най-добре, беше все едно да повярва, че Тъмния ще възприеме неговите убеждения. Щом е била там, възможно ли е да е повлияла на онова, което бе видял? Да го е изменила по някакъв начин? Ако тя изобщо заподозреше какво се кани да прави…

Той понечи да тръгне към палатките на Джиндо — хората на Куладин едва ли щяха да са склонни, меко казано, да му предложат място за отдих — но Амис го извърна към равната площадка малко по-нагоре, на която се намираха шатрите на Мъдрите.

— В началото няма да се чувстват никак удобно, ако си сред тях — поясни му тя. Руарк, тръгнал след нея, кимна съгласен.

Мелайне хвърли поглед на Лан.

— Това не е ваша работа, Аан-аллейн. Вие с Руарк вземете Матрим и…

— Не — намеси се грубо Ранд. — Искам те да останат с мен. — Отчасти защото му трябваха отговори от вожда на клана и отчасти — от чисто упорство. Тия Мъдри, изглежда, до една се бяха настроили да го водят подире си като на каишка, също като Моарейн. Нямаше намерение да се примирява с това. Те се спогледаха, след което кимнаха, все едно че са приели нечия молба. Ако си въобразяваха, че ще бъде добро момченце, защото са му дали сладка, много грешаха. — Ти защо не си с Моарейн? — попита той Лан, без да обръща внимание на Мъдрите.

На лицето на Стражника за миг се изписа смут.

— Мъдрите успяха да скрият заминаването й почти до залез — отвърна той сковано. — А след това ме… убедиха, че ще е безполезно да я последвам. Дори казаха, че и да го направя, там ще е невъзможно да я намеря, докато не излезе и не тръгне обратно, а тогава тя няма да има нужда от мен. Не съм сигурен дали трябваше да ги послушам.

— Ха, нямало да слуша! — изсумтя Мелайне. Златните й и костени нанизи по шията задрънчаха и тя придърпа шала си раздразнено. — Остави за малко един мъж без контрол и после само го гледай. Ти почти със сигурност щеше да се убиеш, драги, а най-вероятно щеше да убиеш и нея.

— Наложи се двете с Мелайне да го държим почти цялата нощ, докато не започна да ни слуша — каза Амис. Усмивката й бе хем весела, хем малко кисела.

А пък лицето на Лан все едно че беше изрязано от буреносни облаци. Нищо чудно, ако Мъдрите бяха използвали Силата да го задържат. Но какво все пак правеше Моарейн там долу?

— Руарк — попита Ранд. — Как се очаква да обединя айилците? Та те дори не искат и да ме погледнат. — Вдигна ръцете си; драконските люспи проблеснаха под яркото слънце. — Твърдят, че съм бил „Оня, що иде със Зората“, но се изнизаха веднага, щом видяха тези неща.

— Едно е да знаеш, че едно пророчество може някой ден да се сбъдне — отвърна умислен вождът на клана, — а съвсем друго — сбъдването му да стане пред очите ти. Речено е, че ще слееш клановете отново в един народ, както е било много отдавна, но ние сме се сражавали помежду си почти толкова дълго, колкото и с останалата част от света. А за някои от нас има и нещо повече.

„Той в едно ще ви свърже и той ще ви унищожи.“ Руарк сигурно също го беше чувал. Както и другите вождове на кланове, и Мъдрите, ако и те влизаха в гората от блестящи стъклени колони. Стига Моарейн да не бе нагласила специално видение лично за него.

— Всеки ли вижда едни и същи неща сред онези колони в Руйдийн?

— Спри! — сряза го тутакси Мелайне и зелените й очи светнаха като стоманени. — Замълчи или отпрати Аан-аллейн и Матрим. Егвийн, ти също трябва да се махнеш.

— Не е позволено — заяви Амис с малко по-мек тон — да се говори за онова, което се случва в Руйдийн, освен с онези, които са били там. — Съвсем мъничко по-меко, може би. — Дори и тогава малцина говорят за това, и то съвсем рядко.

— Решил съм да променя това, което е позволено и което не е — отвърна им Ранд високомерно. — Време е вече да свиквате. — Долови мърморенето на Егвийн как трябвало да му скъса ушите и й се ухили. — Егвийн също може да остане, след като ме помоли толкова мило. — Тя му се изплези и веднага се изчерви.

— Промяна — промълви Руарк. — Знаете, че той носи промяна, Амис. Тъкмо чуденето каква точно ще е тази промяна и как ще стане тя ни превръща в малки деца, останали сами на тъмно. След като ще бъде, защо да не започне още сега? Няма да се намерят двама вождове на клан, с които съм говорил и които да са го провидели с едни и същи очи, Ранд. Нито пък съвсем едни и същи неща, до подялбата на вода и събирането на мястото, където е сключен Договорът за Руйдийн. Дали е същото и при Мъдрите, не знам, но подозирам, че е така. Смятам, че е въпрос на кръвни линии. Убеден съм, че аз провидях през очите на предците си, както и ти — през тези на своите.

Амис и останалите Мъдри ги изгледаха сърдито, в мрачно мълчание. Мат и Егвийн зяпнаха, еднакво смутени. Единствено Лан като че ли не ги слушаше. Несъмнено се тревожеше какво става с Моарейн.

Ранд се почувства малко странно. Да е гледал през очите на предците си? От известно време вече знаеше, че Трам ал-Тор не е истинският му баща, че са го намерили новороден на склоновете на Драконова планина след последното сражение на Айилската война. Новородено с мъртвата му майка, Дева на копието. Когато поиска позволение да влезе в Руйдийн, бе заявил кръвното си право, но едва сега бе започнал да осъзнава истината. Предците му. Айил.

— Значи и ти си видял началото на строителството на Руйдийн — каза той. — Както и двете Айез Седай. Ти… си чул какво каза едната от тях. — „Той ще ви унищожи.“

— Чух. — Руарк изглеждаше примирен, като човек, комуто току-що са казали, че кракът му ще трябва да се отреже. — Знам.

Ранд смени темата.

— Кое беше „подялба на вода“?

Веждите на вожда на клана се повдигнаха от изненада.

— Не си го разпознал? Макар че, от друга страна, не би трябвало да очаквам, че ще си — в края на краищата ти не си отрасъл с нашите предания. Според най-древните ни предания от деня, в който започнало Разрушението на света, до деня, в който за първи път сме влезли в Триделната земя, само един народ не ни е нападал. Един народ ни позволявал свободно да използваме водата му, когато сме имали нужда. Дълго време ни беше необходимо, докато открием кои са били те. Но с това вече е свършено. Клетвата за мир бе унищожена — дървоубийците се изплюха в лицата ни.

— Кайриен — каза Ранд. — Ти говориш за Кайриен и за Авендоралдера, и за Ламан, който отсякъл Дървото.

— Ламан е наказан и мъртъв — отвърна Руарк. — С клетвопрестъпниците е свършено. — Той погледна Ранд накриво. — Някои, такива като Куладин, го използват за доказателство, че не можем да се доверяваме на никой, който не е Айил. Това е една от причините, поради които той те мрази. Една само. За него лицето ти и кръвта ти са измама. Поне така твърди.

Ранд поклати глава. Моарейн често бе говорила за сложността на едно Вековно везмо, Шарката на Века, изтъкана от Колелото на Времето от нишките на човешките жизнени съдби. Ако предците на кайриенците не бяха позволили на айилците да ползват свободно водата им преди три хиляди години, то кайриенците никога нямаше да получат правото да ползват Копринения път през Пустошта с калема на Авендоралдера в залог. Ако не беше този залог, крал Ламан нямаше да има Дърво, което да отсече: а така нямаше да има Айилска война и той самият нямаше да бъде роден на склона на Драконова планина, за да бъде след това намерен и отнесен в Две реки, където да бъде отгледан. Колко ли други такива пресечни точки е имало, в които едно-единствено решение по един или друг начин е въздействало на вътъка на Шарката за хиляди години напред? Хиляди пъти по хиляда тънки, разклоняващи се влакна, всички придърпващи Шарката към различна форма. Той самият се оказваше едно такова живо и ходещо по света, разклоняващо се влакно, а може би и Мат и Перин също. Това, което те направеха или не направеха, щеше да се разпростре напред през годините и Вековете.

„Създателят трябва да е бил без ум, за да стовари бъдещето на раменете на три селянчета. Но не мога да го сваля. Трябва да си понеса бремето, каквото и да ми струва.“

Когато стигнаха до шатрите на Мъдрите, жените се пъхнаха вътре и повлякоха и Мат — той сигурно се чувстваше ужасно зле, защото не само се подчини, но го направи безропотно.

Ранд понечи да ги последва, но Лан постави ръка на рамото му.

— Видя ли я там? — попита го Стражникът.

— Не, Лан. Съжалявам. Не я видях. Но съм сигурен, че и тя ще се върне невредима.

Лан изпъшка и отдръпна ръката си.

— Пази се от Куладин, Ранд. Срещал съм такива като него. Амбицията го гори отвътре. За да я постигне, света е готов да пожертва.

— Аан-аллейн говори истината — каза Руарк. — Драконите по ръцете ти няма да имат никакво значение, ако загинеш преди вождовете на клановете да са научили за тях. Аз ще се погрижа част от Джиндо на Хейрн да са винаги край теб, докато стигнем Студени скали. Но дори тогава Куладин сигурно ще се опита да ти създаде неприятности, а Шайдо ще го последват. Може би и други. Вярно е, че според пророчеството ти ще бъдеш отгледан от хора не от нашата кръв, но Куладин може да не се окаже единственият, който ще види в теб само един влагоземец.

— Ще се постарая да си пазя гърба — отвърна сухо Ранд. В сказанията, когато някой изпълнеше пророчество, всички викаха: „Слава!“ или нещо подобно, и това беше всичко, освен разправата със злодеите. В истинския живот нещата май не стояха по същия начин.

Влязоха в палатката. Мат вече седеше на една червена възглавница със златни пискюли. Бяха го съблекли. Една жена в бяла роба с качулка бе приключила с изтриването на кръвта по лицето му и тъкмо започваше да му мие гърдите. Амис беше стиснала каменен хаван между коленете си и бъркаше някакъв мехлем, а Баир и Сеана варяха някакви билки в едно гърне.

Мелайне погледна с гримаса Лан и Руарк, след което прикова Ранд с хладните си зелени очи.

— Съблечи се до кръста — каза тя. — Раните по лицето ти не изглеждат толкова сериозни, но дай да видя какво те е свило така. — Тя удари един малък месингов гонг и друга жена в бяла роба притича от дъното на шатрата с димящ сребърен леген и чисти кърпи.

Ранд приседна на една възглавница, насилвайки се да изправи гръб.

— Няма за какво да се безпокоите — увери я той. Втората жена в бяло приклекна до него, спря ръката му, посегнала към влажната кърпа, и гребна с шепи вода от легена, след което започна внимателно да мие лицето му. Той се зачуди каква ли е. Приличаше на айилка, но определено не се държеше като такава. Сивите й очи излъчваха пълно покорство.

— Раната е стара — обясни Егвийн на слънцекосата Мъдра. — Моарейн така и не можа да я Изцери както трябва. — Погледът, с който стрелна Ранд, подсказваше, че елементарното приличие изисква да им обясни поне това. Но по погледите, които Мъдрите си размениха, реши, че бездруго вече е казала повече от достатъчно. Рана, която дори една Айез Седай не е могла да Изцери; за тях това беше пълна загадка. Моарейн, изглежда, знаеше повече за него, отколкото той самият знаеше за себе си. Много му беше трудно да се оправя с нея. Вероятно щеше да му е по-лесно с Мъдрите.

Мат потръпна и присви очи, когато Амис започна да разтрива мехлема си по гърдите му. Ако щипеше така, както миришеше, според Ранд трепванията му бяха съвсем на място. Баир натика в ръцете на Мат една сребърна купа.

— Пий, младежо. Корен от тимсин и листа от сребрениче ще ти оправят главоболието повече от всичко друго.

Той не се поколеба да изгълта течността; последва силно разтърсване и лицето му се сгърчи.

— Вкусът му е като на ботушите ми отвътре. — Но въпреки това успя да отвърне с поклон, както беше седнал, достатъчно официален дори за един тайренец, стига да не беше полугол. Само широката усмивка развали малко впечатлението. — Много ви благодаря, Мъдра. И няма да ви питам дали не сте добавили нещо, за да постигнете този… забележителен вкус. — Тихият смях на Баир и Сеана можеше да означава, че са добавили, или че не са, но така или иначе Мат отново бе намерил начин да подходи към жените откъм добрата им страна. Дори намръщената Мелайне се подсмихна.

— Руарк — каза Ранд, — щом Куладин се кани да ми създава неприятности, ще трябва да се помъча да го изпреваря. Как да известя другите вождове на кланове? За себе си. За тези неща. — Той завъртя ръцете си с двата Дракона. Жената в бялата роба до него, която в момента почистваше дълбоката драскотина на главата му, съзнателно избягваше да ги поглежда.

— Не съществува някакъв официален ред — отвърна Руарк. — А и как да съществува за едно събитие, което ще се случи само веднъж? За срещи между вождовете на кланове си има места, в които се поддържа нещо като Мира на Руйдийн. Най-близкото такова място до Студени скали, най-близкото и до Руйдийн, е Алкаир Дал. Стига да можеш да покажеш свидетелствата на вождовете на кланове и септи там.

— Ал-каир Дал ли? — обади се Мат, придавайки на името малко по-особено звучене. — Златната купа?

Руарк кимна.

— Един кръгъл каньон, макар че в него няма нищо златно. В единия му край има издатина и ако човек застане на нея, може да бъде чут от всички, намиращи се в каньона, без да повишава глас.

Ранд погледна намръщено драконите по ръцете си. Не беше единственият, белязан по някакъв начин в Руйдийн. Мат вече не произнасяше ни в клин, ни в ръкав думи от Древния език, без да е сигурен за значението им. След Руйдийн той го разбираше, макар да не го осъзнаваше. Егвийн се бе загледала в Мат. Замислено. Тя беше прекарала твърде много време сред Айез Седай.

— Руарк, можеш ли да изпратиш вестители до вождовете на кланове? — каза той. — Колко време ще отнеме да ги поканиш да се съберат в Алкаир Дал? Какво ще е нужно, за да сме сигурни, че ще дойдат?

— Пътят на вестителите ще отнеме седмици, и още седмици, докато всички се съберат. — Руарк обгърна с широк жест четирите присъстващи Мъдри. — Те могат да говорят с всеки вожд на клан в сънищата му за една нощ, както и с всеки вожд на септа. И с всяка друга Мъдра, за да са сигурни, че никой мъж няма да го сметне за най-обикновен сън.

— Ценя увереността ти, че можем да местим планини, заслон на сърнето ми — подхвърли кисело Амис, докато присядаше до Ранд с мехлема си. — Но не става точно така. Ще ни трябват поне няколко нощи, за да направим това, което предлагаш, с много малко отдих през тях.

Ранд я хвана за китката.

— Ще го направите ли?

— Толкова ли бързаш да ни унищожиш? — настоя тя и прехапа устни, когато жената в бялата роба от другата страна на Ранд се сепна.

Мелайне плесна два пъти с ръце.

— Оставете ни — рече тя рязко и двете жени в бели дрехи се измъкнаха с поклони, отнасяйки легените и кърпите.

— Ръчкаш ме като остър остен по кожата — обърна се с горчивина Амис към Ранд. — Каквото и да им е казано, тези жени сега ще вземат да се разприказват за неща, които не бива да знаят. — Тя издърпа ръката си и се захвана да разтрива мехлема, може би малко по-енергично, отколкото беше необходимо. Щипеше много по-лошо, отколкото вонеше.

— Не съм искал да ви ръчкам — отвърна Ранд, — но няма време. Отстъпниците са на свобода, Амис, и ако разберат къде съм и какво кроя… — Айилките не изглеждаха изненадани. Дали вече не знаеха? — Деветима от тях все още са живи. Твърде много са, а тези от тях, които не искат да ме убият, смятат, че могат да ме използват. Нямам време. Ако знаех начин да събера тук вождовете на кланове веднага, за да ме приемат, щях да го приложа.

— Какъв е планът ти? — Гласът на Амис беше каменен, също като лицето й.

— Ще помолите ли… ще известите ли вождовете да дойдат в Алкаир Дал?

Дълго време тя издържа погледа му. Най-сетне кимна пестеливо.

Пестеливо или не, но част от напрежението му го напусна. Нямаше вече начин да възстанови изгубените цели седем дни, но вероятно можеше поне да избегне нова загуба на време. Но Моарейн, която все още се бавеше в Руйдийн, както и Авиенда, го задържаха тук. Не можеше просто така да ги изостави.

— Вие сте познавали майка ми — каза той. Егвийн се приведе, също толкова напрегната като него, а Мат поклати глава.

Ръцете на Амис се спряха на лицето му.

— Познавах я.

— Разкажете ми за нея. Моля ви.

Тя се съсредоточи върху една драскотина над ухото му — ако навъсеният й поглед можеше да Цери, нямаше да й се налага да прибягва до мазилото. После най-сетне заговори.

— Историята на Шайел, такава, каквато я знам, започва, когато все още бях Фар Дарейз Май, повече от година преди да изоставя копието. Много от нас се бяхме придвижили почти до Драконовата стена. Един ден видяхме някаква жена — златокоса млада влагоземка, в коприни, с товарни коне и една чудесна кобила за езда. Мъж да беше, щяхме да го убием, разбира се, но тя нямаше никакво оръжие освен един най-обикновен нож на колана си. Някои поискаха да я натирим обратно през Драконовата стена гола… — Егвийн примигна: тя, изглежда, непрекъснато се удивляваше от айилската суровост. Но Амис продължи, без да спира — …но въпреки това като че ли бе тръгнала в търсене на нещо, при това много решително. Любопитни, ние я последвахме, ден след ден, без да се оставим да ни забележи. Конете й измряха, храната й свърши, водата — също, но тя не тръгна назад. Продължи да се тътри пеш, докато най-накрая не падна и повече не можеше да се вдигне. Решихме да й дадем вода и да я попитаме каква е нейната история. Беше почти на издъхване и мина цял ден преди да се съвземе достатъчно, за да може да говори.

— Значи се е казвала Шайел? — попита Ранд. — Откъде е била? Защо е дошла тук?

— Шайел — каза Амис — беше името, с което се назова. Никога не каза друго име през времето, през което я познавах. На Древния език това би значило „Жената, която е отдадена“. — Мат кимна в съгласие, без сякаш да усеща какво прави; Лан го изгледа замислен над сребърната чаша с вода в ръцете си. — Горчивина имаше в тази Шайел, в началото.

— Говореше за изоставено дете, за син, когото обичала — продължи Амис. — И за съпруг, когото не обичала. Къде — не пожела да ни каже. Не мисля, че изобщо някога си прости, че е изоставила детето си. Но тя не казваше почти нищо повече от онова, което й се налагаше. Оказа се, че е търсила точно нас, Девите на копието. Една Айез Седай на име Гитара Морозо, която притежавала дарбата на Прорицателството, й казала, че бедствие щяло да сполети земята и народа й, а може би и целия свят, ако не отиде да се засели сред Девите на копието, без да казва на никого за заминаването си. Трябвало да стане Дева и нямало да се върне в земята си преди Деви да стигнат до Тар Валон.

Тя поклати глава в почуда.

— Трябва да ти е ясно как ни прозвуча това тогава. Деви да стигнат до Тар Валон! Никой айилец или айилка не беше пресичал Драконовата стена от деня, в който за първи път сме стигнали Триделната земя. Оставаха цели четири години преди грехът на Ламан да ни отведе във влажните земи. И определено нито една жена, която не е айилка, дотогава не беше ставала Дева на копието. Някои от нас си помислиха, че сигурно се е побъркала от горещото слънце. Но тя беше много упорита и по едно време някак се усетихме, че сме съгласни да й позволим да се опита.

Гитара Морозо, Айез Седай, владееща Прорицателството. Беше чувал някъде това име, но къде? А освен това той имаше брат. Като малък често се бе чудил какво ли ще е да си има брат или сестра. Кой е той и къде ли е сега? Но Амис продължаваше:

— Почти всяко момиче при нас мечтае да стане Дева и още като малка се научава поне на основите на владеенето на лъка и копието, на боя с голи ръце и крака. Въпреки това онези, които направят последната крачка и се венчаят за копието, бързо откриват, че не знаят нищо. За Шайел беше много по-трудно. Лъка тя познаваше добре, но никога не беше тичала повече от една миля и не знаеше какво е да преживяваш с това, което си намериш. Едно десетгодишно момиченце можеше да я надвие, а тя дори не знаеше кои растения показват водоизточник. Но въпреки това устоя. След една година изрече клетвите си пред копието и стана Дева, осиновена от септата Чумай на Таардад.

И след това е отишла с Девите до Тар Валон и е загинала по склоновете на Драконова планина. Половин отговор, оставящ след себе си нови въпроси. Поне лицето й да можеше да види.

— Ти носиш нещо от нея в чертите си — промълви Сеана, сякаш прочела мислите му. Беше седнала наблизо с кръстосани крака, с малка сребърна чашка вино. — По-малко приличаш на Джандуин.

— Джандуин ли? Моят баща?

— Да — каза Сеана. — Той беше вожд на Таардад тогава, най-младият, доколкото помня. Но му прилягаше, силен беше духом. Хората го слушаха и бяха готови да го следват, дори онези, които не бяха от неговия клан. Той сложи край на кръвната вражда между Таардад и Накаи, продължила двеста години, и сключи съюз не само с Накаи, но и с Рейин, а Рейин не бяха много далече от кръвната вражда. Малко му остана да прекрати враждата и между Шаарад и Гошиен, и сигурно щеше да го постигне, ако Ламан не бе отсякъл Дървото. Колкото и млад да беше, тъкмо той поведе Таардад, Накаи, Рейин и Шаарад да потърсят кръвната цена от Ламан.

Бил е. Значи сега и той беше мъртъв. На лицето на Егвийн се изписа съчувствие. Ранд го пренебрегна — сега нямаше нужда да му съчувстват. Как можеше да жали за хора, които никога не беше познавал? Но въпреки това му домъчня.

— Как е загинал Джандуин?

Мъдрите се спогледаха колебливо. Най-сетне Амис рече:

— Беше в началото на третата година от търсенето на Ламан, когато Шайел се намери с дете. Според законите тя трябваше да се върне в Триделната земя. На една Дева е забранено да носи копието, докато носи дете. Но Джандуин не беше в състояние да й забрани нищо — луната да му беше поискала за гердан, щеше да се опита да й я свали. Така тя остана и в последната битка, пред Тар Валон, и се изгуби, а с нея — и детето й. Джандуин не можа да си прости, че не е успял да я принуди да се подчини на закона.

— Той се отказа от длъжността си на вожд на клан — каза Баир. — Никой преди него не беше го правил. Казаха му, че това е невъзможно, но той просто си тръгна. Замина на север с неколцина младежи, за да се сражава с тролоци и мърдраали в Погибелта. Едно от нещата, които правят младежите и някои от Девите, на които умът им е по-малко, отколкото на коза. Но онези от тях, които се върнаха, казаха, че е бил убит от ръка на човек. Твърдяха, че според Джайдин този мъж приличал на Шайел и затова той не могъл да вдигне копие срещу него, когато онзи го пронизал.

Значи мъртъв. И двамата са мъртви. Той никога нямаше да изгуби обичта си към Трам, никога нямаше да престане да мисли за него като за свой баща, но все пак съжаляваше, че не може да види Джандуин и Шайел, поне веднъж.

Егвийн, разбира се, се опита да го утеши, както си знаят жените. Нямаше смисъл да се опитва да й обясни, че не е притежавал това, което е загубил. Колкото до спомени за родители, имаше си кроткия смях на Трам ал-Тор и смътния спомен за нежните ръце на Кари ал-Тор. Това бе предостатъчно за всеки човек. Тя изглеждаше разочарована и донякъде дори подразнена от хладината му, а Мъдрите като че ли в някаква степен споделяха чувствата й, от открито неодобрителната навъсеност на Баир до сумтенето на Мелайне, която нервно придърпваше шала си. Жените никога не разбираха. Виж, Руарк, Лан и Мат го разбираха и го оставиха сам, както той пожела.

Не беше гладен и не яде, когато Мелайне донесе храна, а само прилегна в единия край на палатката, опрял лакът на една от възглавниците, и загледа склона и обгърнатия в непрогледна мъгла град долу. Слънцето обгаряше долината и околните височини, поглъщайки всяка сянка. Въздухът, потрепващ вътре в шатрата, сякаш лъхаше от нажежена пещ.

След малко до него се приближи Мат, вече преоблечен в чиста риза. Седна мълчаливо до Ранд и се загледа към долината, стиснал на коленете си странното копие. От време на време опипваше наклоненото писмо по черната му дръжка.

— Как е главата ти? — попита го Ранд и Мат подскочи.

— Ами… не ме боли вече. — Дръпна ръце от врязаните букви и сплете пръсти в скута си. — Всеки случай, не толкова. Не знам какво забъркаха, но свърши работа.

Не каза нищо повече и Ранд го остави. На него самия също не му се говореше. Почти усещаше как се изсипва времето, като песъчинки в пясъчен часовник, капещи една по една, бавно и неумолимо. Но също така всичко като че ли тръпнеше, пясъкът на времето като че ли бе готов да се взриви и да се излее на порой. Глупаво. Изглежда, просто му влияеше непоносимият зной, вдигащ се от голите камъни. Вождовете на кланове нямаше да могат да пристигнат в Алкаир Дар един ден по-рано, дори Моарейн да се появеше още в този миг. Все едно, те бяха само част и при това далеч не най-значителната. Малко по-късно той забеляза Лан — Стражникът се катереше леко по същата гранитна издатина, на която бе стоял Куладин, без да обръща никакво внимание на жегата. Още един мъж, на когото никак не му се говореше.

Ранд отказа и обедното блюдо, колкото и Егвийн и Мъдрите да го убеждаваха да хапне. Изглежда, приеха отказа му сравнително спокойно, но когато той подхвърли, че ще се върне в Руйдийн, за да потърси Моарейн — и Авиенда, — Мелайне избухна.

— Глупак! Никой не може да отиде два пъти в Руйдийн. Дори и ти няма да се върнеш жив! О, мри от глад, щом толкова държиш! — Тя запокити половината пита хляб към главата му. Мат я хвана във въздуха и кротко започна да я яде.

— Защо искате да живея? — попита я Ранд. — Знаете онова, което каза Айез Седай пред Руйдийн. Аз ще ви унищожа. Защо не се съюзите с Куладин да ме убиете? — Мат се задави, а Егвийн стисна юмруци на бедрата си, готова да му даде урок, но Ранд задържа погледа си на Мелайне. Вместо отговор тя го изгледа гневно и излезе от палатката.

— Всеки си въобразява, че знае Пророчеството на Руйдийн, но това, което знаят, е каквото Мъдрите и клановите вождове са им казвали през поколенията — каза Баир. — Не лъжи, но не и цялата истина. Истината може да прекърши и най-силния мъж.

— Каква е цялата истина? — настоя Ранд.

Тя хвърли поглед към Мат, после каза:

— В този случай цялата истина, истината, известна само на Мъдрите и на вождовете на кланове досега, е, че ти си нашата орис. Нашата орис и нашето спасение. Без теб никой от нашия народ няма да преживее след Последната битка, а може би и преди Последната битка. Това е пророчество и истина. С теб… „Ще пролее той кръвта на онези, що се зоват айилци, като вода по сух пясък, и ще ги прекърши като сухи клони, но отломката на една отломка ще спаси той, и те ще живеят.“ Сурово пророчество, но тази земя никога не е била нежна. — Тя срещна облещения му поглед, без да мигне. Сурова земя, сурова жена.

Той се обърна и отново се загледа към долината. Всички освен Мат излязоха.

Някъде в късния следобед той най-сетне забеляза смътна фигурка, катереща се по височината, залитайки от изтощение. Авиенда. Мат се оказа прав — тя наистина беше гола, както майка я е родила. И й личеше също така въздействието на слънцето, колкото и да беше айилка: само лицето и ръцете й бяха потъмнели, а останалата част от тялото беше определено почервеняла. Зарадва се, като я видя. Тя не го харесваше, но само защото смяташе, че се държи лошо с Елейн. Най-простият мотив. Не заради пророчество или орис, не заради драконите по ръцете му или защото той беше Преродения Дракон. По най-проста човешка причина. Почти с нетърпение очакваше да срещне хладните й предизвикателни очи.

Тя го видя и замръзна и този път в синьо-зелените й очи нямаше и помен от хладината. Пред погледа й и слънцето изглеждаше хладно — като нищо можеше да го изпепели на място.

— Ранд — промълви Мат. — На твое място не бих й обърнал гръб.

От гърдите му се отрони отегчена въздишка. Разбира се. Ако тя се бе озовала сред онези стъклени колони, значи знаеше. Баир, Мелайне, другите — те поне имаха години зад гърба си, за да привикнат. Колкото до Авиенда, за нея това беше прясна рана. „Нищо чудно, че сега просто ме мрази.“

Мъдрите се засуетиха да посрещнат Авиенда и бързо я замъкнаха към друга шатра. Когато Ранд я видя отново, тя беше облечена в бухнала кафява пола със свободно падаща по гърдите й бяла риза и шал, обгръщащ раменете й. Не изглеждаше особено щастлива от новите си дрехи. Забеляза, че той я гледа, и гневът на лицето й — направо зверска ярост — го накара мигом да извърне очи.

Когато се появи Моарейн, по далечните склонове вече бяха започнали да се спускат тъмни сенки. Айез Седай се катереше с мъка, също така изгоряла от слънцето като Авиенда. Той се стресна, като забеляза, че и тя е гола. Жените просто бяха луди и толкова.

Лан скочи от канарата и хукна да я посрещне. Взе я на ръце и се затича обратно нагоре по склона, може би дори по-бързо, отколкото се беше спуснал, сипейки ругатни, смесени с подвиквания към Мъдрите. Главата на Моарейн се бе отпуснала на рамото му. Мъдрите излязоха да я поемат и Мелайне буквално изблъска Стражника, докато той се опитваше да ги последва в шатрата. Лан закрачи нагоре-надолу, блъскайки юмрук в шепата си.

Ранд легна по гръб и заби поглед в тавана. Три дни спестени. Трябваше да изпитва радост от завръщането на Моарейн и Авиенда, но облекчението му беше само заради дните, които му се спестиха. Времето беше всичко. Трябваше да успее да избере сам терена си. Може би все още щеше да успее.

— Сега какво ще правиш? — попита Мат.

— Нещо, което ще ти хареса. Ще наруша правилата.

— Имах предвид дали ще вземеш да хапнеш нещо? Мен ако питаш, съм гладен.

Въпреки волята си Ранд се разсмя. Да хапне нещо? Изобщо не го интересуваше дали ще яде някога повече. Мат го зяпна все едно че се е побъркал и това го накара да се разсмее още по-силно. Не, не беше луд. За първи път някой наистина щеше да разбере какво означава това, че той е Преродения Дракон. Щеше да наруши правилата по начин, който никой не очакваше.