Робърт Джордан
Силата на сянката (26)

Глава 26
Отдадените

Напред. И назад.

Ейдан лежеше в песъчливата яма, притиснал хлипащите дечица на мъртвия си син, заслонил очите им с парцаливото си палто. И по неговото лице се стичаха сълзи, но тихо. На пет и на шест, Майгран и Луин имаха право да плачат; Ейдан се изненада, че и на него му бяха останали сълзи.

Някои от фургоните горяха. Мъртвите лежаха там, където бяха паднали. Конете вече бяха отведени, освен онези, които бяха впрегнати в няколкото фургона, опразнени до дъно. Забеляза прибраните в сандъци неща, които Айез Седай бяха поверили на айилците, разхвърляни безразборно върху пръстта. Не за първи път бе виждал това, нито виждаше за първи път мъртви айилци, но този път не можеше да ги забележи. Мъжете с мечовете, с копията и лъковете, мъжете, извършили убийството, товареха празните фургони. С жени. Видя Реа, дъщеря си, която смеещите се убийци метнаха в един фургон при другите, наблъскани една до друга като животни. Последното от децата му. Елвин бе умряла от глад едва десетгодишна. Сорелле — на двадесет, от треска, която сънищата й бяха предрекли. Джарен, който се хвърли в една пропаст преди година, на деветнайсет, когато разбра, че може да прелива. Марийд, тази заран.

Дощя му се да изкрещи. Дощя му се да изскочи навън и да се втурне, да ги спре да не му отнемат последното му дете. Да ги спре някак. И ако изскочеше? Щяха да го убият и пак щяха да отведат Реа. Щяха да убият и децата.

Майгран се сгуши до него и впи ръчичките си, сякаш усетила, че може да я остави, а Луин се вкочани, сякаш искаше да го стисне по-здраво, но смяташе, че е твърде голям за това. Ейдан поглади косите им и притисна лицата им към гърдите си. Но продължи да гледа, докато фургоните не заскърцаха, подкарани от обкръжилите ги ездачи, след конете, които вече почти не се виждаха, към димящите планини, обрамчили хоризонта.

Едва тогава той се изправи и избута децата от себе си.

— Почакайте ме тук. Почакайте, докато се върна.

Притиснати едно до друго, те го загледаха с пребледнелите си личица, изцапани от сълзи, и закимаха неуверено.

Той излезе от рова и се приближи до едно от телата. Обърна го нежно. Сиедре изглеждаше така, сякаш беше заспала. Лицето й беше същото, както всяка заран, когато се събуждаше. Винаги се изненадваше, като видеше посивял кичур в червеникаво-златистата й коса; тя беше любовта му, животът му, и все си оставаше млада и нова за него. Помъчи се да не поглежда кръвта по роклята й и зейналата рана под гърдите й.

— Какво смяташ да правим сега, Ейдан? Това ни кажи! Какво?

Той отметна с длан косата от лицето на Сиедре — тя винаги обичаше да е спретната — и се изправи. Извърна се бавно срещу групата разгневени, изплашени мъже. Водачът им беше Сулдин — висок мъж с хлътнали очи. Беше пуснал косата си дълга, сякаш да скрие, че е айилец. Мнозина от мъжете го бяха сторили. Никакво значение нямаше това за последните им нападатели, нито за досегашните.

— Смятам да заровим мъртвите и да продължим, Сулдин. — Очите му се върнаха на Сиедре. — Какво друго остава?

— Да продължим ли, Ейдан? Как можем да продължим? Коне няма. Вода почти няма, нито храна. Едничкото, което ни остана, са фургони, пълни с неща, за които Айез Седай никога няма да дойдат. Какво са те, Ейдан? Какво са те, че да трябва да отдаваме живота си, за да ги мъкнем през света, и да се боим да ги докоснем дори? Не можем да продължим както досега!

— Можем! — извика Ейдан. — И ще го сторим! Крака имаме! Гърбове имаме. Ако трябва, ще влачим фургоните. Но ще останем верни на дълга си! — Изненада се, като видя размахания си юмрук. Юмрук. Ръката му затрепера, той я отпусна и я свали до хълбока си.

— Не, Ейдан — възрази Сулвин. — От нас се чака да намерим безопасно място и някои от нас са решени да го сторят. Праотецът ми разказваше неща, които съм слушал като момче, разкази за времето, когато сме живели на място безопасно и хората идвали да ни слушат как пеем. Решени сме да намерим място, където да сме в сигурност и пак да запеем.

— Да запеете? — присмя се Ейдан. — И аз съм слушал ония древни истории, че айилското пеене било нещо дивно, но онези древни песни вие ги знаете не повече от мен. Отишли са си песните и старите времена са си отишли. Няма да се отречем от дълга си към Айез Седай, за да гоним нещо, което си е отишло завинаги.

— Някои ще го подгонят, Ейдан. — Останалите зад Сулвин закимаха. — Решили сме да намерим това безопасно място. И песните също. Ще ги намерим!

Трясък накара Ейдан рязко да извърне глава. Други от следовниците на Сулвин разтоварваха един от фургоните и един голям плосък сандък беше паднал. Беше се счупил наполовина и от него се показваше нещо подобно на лъскава рамка на врата от тъмночервен мрамор. Други от фургоните също се разтоварваха от още приятели на Сулвин. Почти четвърт от хората, които виждаше, се трудеха усилно да опразнят фургоните от всичко с изключение на вода и храна.

— Не се опитвай да ни спреш — предупреди го Сулвин.

Ейдан отново отпусна юмрука си.

— Вие не сте айилци — промълви той. — Всичко предавате. Каквото и да сте, вече не сте айилци!

— Ние пазим Пътя на листото също така вярно като теб, Ейдан.

— Махайте се! — извика Ейдан. — Махайте се! Вие не сте айилци! Вие сте изгубени! Изгубени! Не искам да ви виждам! Махайте се! — Сулвин и останалите се засуетиха припряно в желанието си да се махнат час по-скоро от него.

Сърцето го заболя още повече, щом огледа фургоните и мъртвите тела. Толкова мъртви, толкова много ранени, които стенеха, докато ги превързваха. Мъжете с мечовете бяха започнали да разбиват сандъците, докато не разбраха, че вътре няма злато, нито храна. Храната беше по-скъпа и от златото. Ейдан огледа каменната рамка на врата, изпотъпканите купове статуетки, странните кристални фигурки, щръкнали между посадените в качета калеми кхора, от които ордата на Сулвин нямаше никаква полза. Имаше ли наистина някаква полза от всичко това? Заради това ли бяха пазили верността си? Ако беше това, така да е. Част от него поне можеше да бъде спасена. Нямаше как да се разбере кои от всички тези вещи Айез Седай можеха да сметнат за най-важни, но някои можеха да бъдат спасени.

Забеляза Майгран и Луин, стиснали полите на майка си. Радваше се, че поне Саралин е жива, за да може да се грижи за тях; неговият последен син, съпругът й, беше загинал от най-първата стрела тази заран. Все нещо можеше да бъде спасено. Щеше да спаси Айил, каквото и да му струваше.

Той коленичи и прегърна Сиедре.

— Все още сме верни, Айез Седай — прошепна Ейдан. — Колко още трябва да сме верни?

Положи глава на гърдите на мъртвата си жена и заплака.

 

 

Сълзи запариха в очите на Ранд и той тихо промълви: „Сиедре“. Пътят на листото? Тази вяра не беше айилска. Не можеше да мисли ясно; трудно му беше изобщо да мисли. Светлините се въртяха все по-бързо и по-бързо. До него Мурадин бе разтворил уста в безмълвен вой; очите на айилеца се бяха изцъклили, сякаш се взираха във всеобхватната смърт. Двамата пристъпиха напред едновременно.

 

 

Джонай стоеше на ръба на стръмната пропаст и се взираше на запад, към искрящата под слънцето вода. На сто левги в тази посока лежеше Комелле. Беше лежала Комелле. Комелле, впила се в планинския склон, обърнат към морето. На сто левги на запад, където сега се простираше морето. Ако Алнора все още беше жива, може би щеше да го понесе по-лесно. Без сънищата й той рядко знаеше накъде да тръгне или какво да стори. Без нея животът му почти нямаше смисъл. Внезапно усети всеки посивял косъм по косата си. Обърна се и се затътри към чакащите го фургони, на една миля оттук. Фургоните вече бяха по-малко и си личеше колко са износени. И хората бяха намалели едва до няколко хиляди, а бяха десетки хиляди доскоро. Но твърде много за оставените фургони. Никой вече не се возеше освен дечицата, които бяха твърде малки, за да ходят.

Ейдан го срещна при първия фургон. Висок млад мъж с много тревожни сини очи. Джонай все очакваше да мерне Виллим, стига да се огледа достатъчно бързо наоколо. Ала Виллим беше отпратен надалеч, разбира се, още преди години, още когато започна да прелива, колкото и отчаяно да се мъчеше да се възпре. По света все още имаше твърде много преливащи мъже; налагаше се да отпращат момчетата, които показваха признаци. Инак не можеше. Но съжаляваше, че не може да си върне децата. Кога умря Есоле? Толкова малка беше дупката, в която я заровиха, изтощена от болестта, а нямаше никаква Айез Седай наоколо да я изцери.

— Има огиери, тате — рече възбуден Ейдан. Джонай подозираше, че синът му винаги бе смятал огиерите просто за същества от приказките и нищо повече. — От север дойдоха.

Тълпата, при която го отведе Ейдан, беше опърпана. Не бяха повече от петдесетина — с хлътнали бузи, тъжни очи и клепнали туфести уши. Свикнал беше с изнемощелите лица на своите си хора и с вида на износените им парцаливи дрехи, но гледката на огиерите в същото окаяно състояние го съсипа. Но все пак трябваше да се грижи за хората си и да изпълни задълженията си към Айез Седай. От колко ли време не беше виждал Айез Седай? Точно след като умря Алнора. Твърде късно се появи, за да спаси Алнора. Роклята й беше опърпана, дрипава. Не беше сигурен дали е с ума си. Твърдеше, че един от Отстъпниците само отчасти бил хванат в клопката, а може би — че изобщо не е. Ишамаел все още докосвал света, твърдеше тя. Трябваше да е точно толкова луда, колкото и живите все още мъже Айез Седай.

Умът му отново се върна на огиерите, които едва стояха на краката си. Мислите му твърде често се отвличаха след смъртта на Алнора. Огиерите държаха хляб и купи с каша. Изненада се, като усети жилото на яда от това, че някои бяха споделили оскъдните им запаси с храна. Колко ли от неговите хора можеха да се изхранят с онова, което тези петдесетина огиери щяха да изгълтат на един път? Не. Пътят бе в това да споделиш. Да дадеш драговолно. Сто души? Двеста?

— Имате калеми от кхора? — попита един от огиерите. Дебелите му пръсти нежно погалиха триделните листи на двата стръка в качетата, привързани отстрана на един от фургоните.

— Малко — отвърна рязко Джонай. — Умират, но преди това старите запазват нови филизи. — Нямаше време за дървета. За хора трябваше да се грижи. — Много ли е зле на север?

— Зле е — отвърна една огиерка. — Погиналите земи са се разраснали на юг, има мърдраали и тролоци.

— Мислех, че те са погинали. — Значи не на север. На север не можеха да обърнат. А на юг? Морето на Джерен се намираше на десет дни южно. Дали все още? Уморен беше. Много уморен.

— Вие от изток ли сте дошли? — попита друг огиер, отопи купата си с къшей хляб и го лапна. — Как е на юг?

— Лошо — отвърна Джонай. — Може би не толкова лошо за вас обаче. Преди десет — не, преди дванайсет дни, някакви хора ни взеха една трета от конете, докато успеем да им избягаме. Наложи се да изоставим няколко фургона. — Това го мъчеше. Изоставени фургони, с онова, което беше в тях. Нещата, които Айез Седай бяха поверили на Айил — изоставени. Това, че не се случваше за първи път, само правеше работата още по-лоша. — Почти всички, които срещаме, ни отнемат разни неща. Но може би с огиери няма да се държат така.

— Може би — рече една от огиерките, сякаш самата тя не вярваше много. Джонай не беше сигурен дали и той сам си вярва. Времената бяха лоши и безопасно място нямаше. — Да знаете наоколо да има някой стеддинг?

Джонай я зяпна.

— Не. Не знам. Но вие сигурно ще намерите стеддинг.

— Толкова много тичахме. Толкова дълго — избоботи един от скупчилите се огиери, а другият добави, бръмчейки с пълна уста: — Земята много се е променила.

— Струва ми се, че скоро трябва да намерим стеддинг, иначе ще умрем — изпъшка първата огиерка. — Усещам някакъв… копнеж… в костите си. Трябва да намерим стеддинг. Трябва.

— Не мога да ви помогна — отрони тъжно Джонай. Усети, че гърдите му са се сковали. Земята се бе променила неузнаваемо и все още се променяше, тъй че равнината, през която бяха пътували миналата година, сега можеше вече да е планина. Погиналите земи се разрастваха. Мърдраали и тролоци все още живееха на воля. Хората крадяха, хора с лица на зверове, хора, които не познаваха Да-шайн, нито пък знаеха за тях. Едва можа да си поеме дъх. Огиерите — изгубени. Айилците — изгубени. Всичко — изгубено. Сковаността премина в болка и коленете му се подгънаха, той се преви и се хвана за гърдите. Някакъв юмрук беше обхванал сърцето му и го стискаше.

Ейдан коленичи разтревожен до него.

— Тате, какво ти е? Какво става? Какво да направя за теб?

Джонай успя да сграбчи оръфаната яка на палтото на сина си и придърпа лицето му към себе си.

— Отведи… хората… на юг. — Налагаше се да изтласква със сила думите си, между спазми, които сякаш разкъсваха сърцето му.

— Тате, ти си този, който…

— Слушай. Слушай! Отведи ги… на юг. Отведи… айилците… на безопасно. Запази… Договора. Пазете… онова, което… Айез Седай… ни дадоха… докато… се върнат за него. Пътят… на… листото. Трябва да… — Беше се опитал. Солинда Седай трябваше да го е разбрала. Беше се опитал. Алнора.

 

 

Алнора. Името заглъхна, болката в гърдите на Ранд се приглуши. Безсмислица. Беше безсмислица. Как бе възможно тези хора да са айилци?

Колоните пулсираха ослепително. Въздухът се размърда и се завихри.

Устата на Мурадин се отвори широко в усилие да изкрещи. Пръстите на айилеца задраха в булото, задраха лицето му, оставяйки дълбоки, кървави дири.

Напред.

 

 

Джонай бързаше по празните улици. Бързаше и се мъчеше да не поглежда зданията и мъртвите дървета кхора. Всичко бе мъртво. Добре поне че отдавна изоставените джо-колки бяха издърпани. Последни трусове все още караха земята под нозете му да тръпне. Носеше работните си дрехи, своите кадин-сор, разбира се, макар че работата, която му бяха възложили, не бе това, за което беше обучен. Беше на шестдесет и три, в разцвета на жизнените си сили, все още не достатъчно стар, за да побелее, но сега се чувстваше като изтощен старец.

Никой не го спря да го разпита пред входа на Залата на слугите; никой нямаше и пред огромните колони на портала. Вътре сновяха множество хора, понесли на ръце вързопи с документи или кутии. Всички се озъртаха тревожно, но него никой не го погледна. От всички лъхаше паника и тя нарастваше в кратките промеждутъци, в които земята се разтърсваше отново. Отчаян, той прекоси просторното преддверие и се затича по широките стълби. Кал беше оцапала сребристобелия камък. Никой не можеше да си губи времето в чистене. Сигурно никой не го и интересуваше.

Не се наложи да чука на вратата, която търсеше. Не някоя от големите позлатени порти на залата за сбор, а врата — простовата и ненатрапчива. Но той се промъкна през нея тихо и остана доволен, че го стори. Около дългата маса стояха дузина Айез Седай и спореха, явно незабелязващи трусовете, от които зданието трепереше. Всички бяха жени.

Той потръпна, щом си помисли дали някога на такова събиране отново ще има и мъже. Когато видя какво има на масата, потръпването се превърна в потрес. Кристален меч — сигурно вещ на Силата, а може би — най-проста украса; нямаше как да го разбере — придържаше знамето на Дракона на Луз Терин Теламон Родоубиеца, проснато като покривало за маса. Сърцето му се сви. Какво правеше то тук? Защо не бе унищожено и заедно с него — и паметта за прокълнатия мъж?

— Каква полза от Прорицателството ти — почти крещеше Оселле, — като не можеш да ни кажеш кога? Целият свят се уповава на това! Бъдещето! Самото Колело!

Тъмнооката Деиндре я изгледа спокойно.

— Аз не съм Създателят. Мога само да ви кажа какво предричам.

— Мир, сестри. — Солинда бе най-спокойната от всички, в старомодната си тога, като бледосинкава мъгла. Слънчевочервеникавата й коса, падаща до кръста, бе почти с цвета на неговата. Праотецът му й беше служил като младеж, но тя изглеждаше по-млада от него: нали беше Айез Седай. — Времето за връзка между нас привършва. Утре Джарик и Хайндар ще са тук.

— Което означава, че не можем да си позволим грешки, Солинда.

— Трябва да знаем…

— Има ли някаква възможност да…

Джонай престана да слуша. Щяха да го забележат едва след като свършеха. Той не беше единственият в залата освен Айез Седай. Сомешта седеше до стената близо до вратата, огромна фигура, сякаш изплетена от лозници и листа, но главата му въпреки това стърчеше над Джонай. Белег от попарено кафяво и въгленочерно минаваше през лицето на нима и набраздяваше зелената трева на косата му, а когато погледна към Джонай, очите му с цвят на лешници изглеждаха разтревожени.

Щом Джонай му кимна, той опипа с пръсти раната и се намръщи.

— Познавам ли те? — тихо попита той.

— Приятел съм ти — отвърна тъжно Джонай. Не беше виждал Сомешта от години, но за това нещо беше чул. Повечето ними бяха загинали. — Носеше ме на раменете си, когато бях малко дете. Нищо ли не помниш от това?

— Пеенето — каза Сомешта. — Имаше ли пеене? Толкова много нещо се загуби. Айез Седай казват, че нещо ще се върне. Ти си Дете на Дракона, нали?

Джонай трепна. Това име носеше неприятности, при все че не беше вярно. Но колцина граждани днес вярваха, че Да-шайн Айил някога бяха служили на Дракона и на никой друг Айез Седай?

— Джонай?

При гласа на Солинда той се обърна и коленичи на едно коляно, щом тя пристъпи към него. Другите продължиха да спорят, но по-приглушено.

— Готово ли е всичко, Джонай? — попита тя.

— Всичко, Айез Седай, Солинда Седай… — Той се поколеба, после си пое дълбоко дъх. — Солинда Седай, някои от нас желаят да останат. Все още можем да служим.

— Знаеш ли какво сполетя айилците в Цора? — Той кимна и тя протегна с въздишка ръка да поглади късата му коса, все едно че е дете. — Разбира се, че знаеш. Вие, Да-шайн, притежавате повече кураж от… Десет хиляди айилци, хванати ръка за ръка, запели, мъчейки се да припомнят на един полудял мъж кои са те и кой е бил той самият, мъчещи се да го обърнат с телата си и с песента си. Джарик Мондоран ги избил. Стоял там изправен, взирал се наоколо, сякаш се мъчел да разгадае някаква загадка, и ги избивал, а те пристъпяли към него, стягайки редиците си, и пеели. Казаха ми, че слушал последния айилец почти цял час, преди да убие и него. А после Цора лумнала в един огромен пламък, който погълнал камък, метал и плът. На мястото на доскорошния втори по могъщество град в света сега лежи стъклена плоча.

— Мнозина имаха време да избягат, Айез Седай. Да-шайн им спечелиха време да избягат. Не ни е страх.

Ръката й болезнено се впи в косата му.

— Гражданите вече видяха Паарен Дисен, Джонай. Освен това Да-шайн все още ги чака мисия, която трябва да изпълнят, стига Деиндре наистина да може да провиди достатъчно напред, за да каже каква точно. Във всеки случай смятам нещо да спася тук, и това нещо сте вие.

— Както кажете — отвърна той с неохота. — Ще се грижим за онова, което ни поверите, докато не си го поискате отново.

— Разбира се. Нещата, които ви дадохме. — Тя му се усмихна и поглади отново косата му. — А вие ще отнесете… нещата… на място сигурно, Джонай. И се движете, движете се непрестанно, докато не намерите място сигурно — там, където никой не ще ви навреди.

— Както кажете, Айез Седай.

— А с Кумин какво стана, Джонай? Успокои ли се?

Не виждаше друг начин освен да й каже, макар по-скоро да бе готов да си прехапе езика.

— Баща ми се е скрил някъде из града. Той се опита да ни уговаря за… съпротива. Не искаше и да чуе, Айез Седай. Изобщо не искаше и да чуе. Намерил е отнякъде шокова пика, Айез Седай, и… — Не можа да продължи. Очакваше, че тя ще се разгневи, но очите й блеснаха, пълни със сълзи.

— Пазете Договора, Джонай. Ако Да-шайн загубят всичко останало, гледай поне да запазят Пътя на листото. Обещай ми го.

— Разбира се, Айез Седай — каза той поразен. Договорът беше Айил, и айилците бяха Договора. Да изоставят Пътя означаваше да се отрекат от това, което са. Кумин беше отклонение. Държал се странно още като момче, казваха, съвсем не като Айил, въпреки че никой не знаеше защо.

— Е, тръгвай, Джонай. Искам утре да сте далече от Паарен Дисен. И помни: движете се непрестанно. Пази Айил.

Той се поклони и тя отново се върна при спорещите.

— Можем ли да разчитаме на Кодам и следовниците му, Солинда?

— Длъжни сме, Оселле. Те са млади и неопитни, но почти не са се докоснали до покварата и… И нямаме друг избор.

— Тогава ще направим каквото трябва. Мечът ще трябва да почака. Сомешта, имаме задача за последните ним, стига да я поемете. Твърде много поискахме от вас, но сега ни се налага да поискаме още.

Нимът се изправи и главата му се отри в тавана. Джонай се заизмъква с ниски поклони. Погълнати от плановете си, те не го погледнаха, но той въпреки всичко им отдаде последна чест. Не мислеше, че ще ги види повече.

Излезе на бегом от Залата на слугите и тича по целия път през града до мястото, където го чакаше голямото сборище. Хиляди фургони в редици по десет, простиращи се на близо две левги, фургони, натоварени с храна и каци с вода, фургони, натоварени с опаковани в сандъци неща, които Айез Седай бяха предоставили на айилците да ги пазят, ангреали, ша-ангреали и тер-ангреали, всякакви неща, които трябваше да бъдат пазени от ръцете на мъже, които полудяваха, владеейки Единствената сила. По други начини се пренасяха те някога, в джо-колки и скокачи, в бръмколети и огромни шокрили. А сега събрани с усилия коне и фургони трябваше да свършат работа. Сред фургоните стояха хора, достатъчни, за да заселят един голям град, но може би единствените останали в света живи айилци.

Стотина от тях пристъпиха да го посрещнат — мъже и жени, представители, настояващи да чуят дали Айез Седай са разрешили някои от тях да останат.

— Не — отвърна им той. Някои се навъсиха недоволно и той добави: — Длъжни сме да се подчиним. Ние сме Да-шайн Айил и се подчиняваме на Айез Седай.

Те бавно се разпръснаха по фургоните си. Стори му се, че някои споменават името на Кумин, но не можеше да си позволи това да го тревожи. Забърза се към своя фургон в центъра на една от най-предните редици. Конете потропваха нервно по земята, все още раздирана от трусове.

Синовете му вече бяха заели местата си — Виллим, петнадесетгодишен, стиснал юздите, и Ейдан, десетгодишен, до него, и двамата ухилени от нервна възбуда. Малката Есоле лежеше и си играеше с кукла върху покривалото, овързало имуществото им — и по-важното, вещите, които бяха поели да пазят от Айез Седай. Нямаше място за возене освен за децата и най-старите. Зад капрата на фургона стояха дузина качета с пуснали коренчета калеми на кхора, за да бъдат посадени там, където намереха място сигурно. Глупави неща за возене, но във всеки от фургоните имаше по няколко. Нещо от отдавна отминало време; символ на по-добри времена, които щяха да дойдат. А хората имаха нужда от надежда и от символи.

Алнора го чакаше край впряга, черната й коса се сипеше по раменете й също както първия път, когато я беше срещнал като момиче. Но сега грижата бе набръчкала кожата около очите й.

Той понечи да й се усмихне, скривайки безпокойството в сърцето си.

— Всичко ще бъде добре, жено на сърцето ми. — Тя не му отвърна нищо и той добави: — Сънува ли?

— Скоро не съм — промърмори тя. — Ех, всичко ще е добре, всичко ще е добре, всичко ще се оправи. — Усмихна се и докосна бузата му. — С теб знам, че ще е тъй, мъжо на сърцето ми.

Джонай размаха ръце над главата си и сигналът се понесе на вълна през редиците. Фургоните бавно потеглиха, и с тях айилците, напускащи Паарен Дисен.

 

 

Ранд поклати глава. Твърде много. Спомени, които се сриваха като лавина. Въздухът сякаш се бе изпълнил с мълнии. Вятърът вихреше зърнест прах в побеснели в див танц вихрушки. Мурадин дращеше с нокти дълбоки бразди по лицето си; вече дереше и очите си. Напред.

 

 

Кумин коленичи в синора на разораната нива. Беше с работното си облекло, кафяво-сиво палто и гащи, и меки чизми с гайтани, също като другите до него на полето. По десет мъже от Да-шайн Айил, на две протегнати ръце един от друг, и после по един огиер — и все така. Виждаше следващия блок, пак така обграден от хора, отвъд войниците с техните шокови пики, седнали върху джо-колките. Над главите им кръжеше патрулен бръмколет, като оса с мъртвешки черен цвят, с двама души в него. Беше шестнадесетгодишен, а жените бяха решили, че гласът му вече е достатъчно дълбок, за да се присъедини към изпяването на посева.

Войниците го омайваха — мъже, както и огиери. Както би го омаяла някоя пъстрокожа отровна змия. Те убиваха. Праотецът на неговия баща, Чарн, твърдеше, че някога нямало войници, но Кумин не вярваше на това. Ако е нямало войници, кой тогава ще е могъл да възпира Нощните ездачи и тролоците да не дойдат и избият всички? Разбира се, Чарн твърдеше, че по онова време и Нощни ездачи нямало, нито тролоци. Нито Отстъпници и всякаква изкована от Сянката гад. Много истории имаше той за разказване, за които твърдеше, че са от времето преди войниците. Нощните ездачи и тролоците, когато Тъмния властелин на гроба бил окован далече някъде и никой не знаел нито името му, нито думата „война“. Кумин не можеше да си представи такъв свят; войната вече беше нещо старо, когато той се бе родил.

Харесваха му разказите на Чарн, макар да не можеше да се насили да им повярва, въпреки че някои от тях печелеха на стареца само намръщени погледи и укори. Като онзи, в който твърдеше, че някога е служел на една от Отстъпниците. И то не на кого да е, а на самата Ланфеар. Все едно да каже, че е служил на Ишамаел. Като бе започнал да си съчинява разни истории, поне да беше казал, че е служил на Луз Терин, самия велик предводител. Разбира се, всички щяха да го питат защо сега не служи на Дракона, но и това щеше да е по-добро от положението, до което се беше докарал. Никак не му харесваше на Кумин начинът, по който гражданите поглеждаха Чарн, когато започваше да твърди, че Ланфеар невинаги е била зла.

Разбъркване в края на полето му подсказа, че насам иде един от нимите. Огромното тяло, на което най-високият огиер стигаше едва до гърдите, пристъпи върху рохкавата посята земя и на Кумин не му беше нужно да види, за да разбере, че оставя след себе си стъпки, пълни с поникнали кълнове. Беше Сомешта, обкръжен от облаци пеперуди — бели, жълти и сини. Говореше се, че сега всяка нива щяла да си има свой ним.

Кумин се замисли дали не може да попита Сомешта за историите на Чарн. Беше говорил веднъж с него, а Сомешта беше достатъчно стар, за да знае дали Чарн говори истината; нимите бяха по-стари от всички. Някои дори твърдяха, че нимите никога не умирали, поне докато са живи растенията. Но моментът не беше подходящ да се двоуми дали да разпитва един ним.

Както бе редно, започнаха огиерите. Изправени, те запяха с басовото си боботене, сякаш пееха земните недра. След тях се надигна хорът на айилците и мъжките гласове се извисиха над огиерската песен, като и най-дебелият човешки глас кънтеше пискливо в сравнение с огиерските. И въпреки това песните им се вплетоха една в друга, а Сомешта пое нишките им и ги вплете в танца си, понасяйки се през полето в плавни стъпки, разперил ръце встрани, а пеперудите кръжаха около него и кацаха по дългите му изпънати пръсти.

Кумин вече чуваше как посевът запява из околните нивя, чу пляскането на женските ръце, за да окуражат мъжете, и техният ритъм запулсира като сърце на нечий нов живот, ала това усещане бе някак далечно. Погълна го песента, която Сомешта втъкаваше в почвата и около семената. Не бяха вече прости семена. Кълнове царевина покриха нивата, по-високи там, където беше стъпило ходилото на носещия се в танц ним. Никаква пораза нямаше да докосне тези стръкове, нито насекомо щеше да ги изяде; изпети семена, те щяха да порастат два пъти по-високи от човешки ръст и да напълнят градските хамбари. Ето, за това бе роден той, заради тази песен и заради други песни на семената. Не съжаляваше, че Айез Седай го бяха върнали десетгодишен, казвайки, че му липсва искрата. Да го бяха обучили за Айез Седай сигурно щеше да е дивно, но едва ли толкова, колкото миговете като този.

Песента бавно заглъхна — гласовете на айилците я доведоха до финала. Сомешта изтанцува още няколко стъпки, след като и последните гласове замряха и песента сякаш увисна във въздуха, после спря и всичко свърши.

Кумин с изненада забеляза, че градските зяпачи са си отишли, но не му остана време да се чуди къде и защо. Към тях идеха жените, засмени, за да поздравят мъжете. Сега и той бе един от мъжете, вече не момче, макар жените да го целуваха една след друга по устните и да посягаха да разрошат късата му червеникава коса.

В този момент забеляза един от войниците — стоеше само на няколко крачки и ги гледаше. Беше оставил някъде шоковата си пика и ветрилообразния си плащ, но все още беше с шлема си, подобен на глава на някое чудовищно насекомо, чиито челюсти прикриваха лицето му, въпреки че шоквизьорът му беше вдигнат. Сякаш усетил, че изпъква някак неуместно сред тях с този шлем, войникът си го смъкна и разкри лице на млад тъмнокож младеж, не повече от четири-пет години по-голям от Кумин. Немигащите кафяви очи срещнаха погледа на Кумин и го накараха да потръпне. Младежът бе само четири-пет години по-голям от него, но тези очи… Войникът сигурно беше избран за обучението си също като него, на около десет години. Кумин бе благодарен, че на айилците такъв избор беше спестен.

Един от огиерите, Томада, се приближи към тях. Туфестите му уши бяха щръкнали в тревожно любопитство.

— Вести някакви ли има, ратниче? Забелязах някаква възбуда сред джо-колките, докато пеехме.

Войникът се поколеба.

— Предполагам, че мога да ви го кажа, макар да не е потвърдено. Получихме съобщение, че Луз Терин е повел днес призори Етаирите на удар в Шайол Гул. Нещо обърква връзките, но според доклада Големия досадник е окован и запечатан с повечето Отстъпници от другата страна. Може би всички.

— Значи се свърши — пое си дъх Томада. — Най-после свърши, слава на Светлината.

— Да. — Войникът се огледа, сякаш разсеял се за миг. — Аз… предполагам, че се е свършило. Предполагам… — Изглеждаше някак притеснен. — Народът няма търпение да започне веселбите. Ако новината се потвърди, празниците може да продължат с дни. Чудя се дали… Не, едва ли ще приемат войниците да празнуват с тях. А вие?

— Довечера, може би — каза Томада. — Но трябва да посетим още три града, преди да ни свърши обиколката.

— Разбира се. Още работа имате. Дума да няма. — Войникът отново се огледа. — Но все още има тролоци. Дори да са се махнали Отстъпниците, все още има тролоци. И Ездачи на нощта. — Той унило пое към джоколките.

Томада, разбира се, изобщо не изглеждаше възбуден, но Кумин беше не по-малко изумен от войника. Войната е свършила? Как ли щеше да изглежда светът без война? Отноао си помисли, че ще трябва да поговори с Чарн.

Още преди да е стигнал до града, до слуха му достигнаха звуци на веселба — смехове и песни. Камбаните на кулата на градския съвет биеха ликуващо. Градските хора танцуваха по улиците — мъже, жени и деца. Кумин се запровира през гъстото множество и затърси с очи. Чарн бе предпочел да остане в един от хановете, в които отсядаха айилците, вместо да дойде на пеенето — дори Айез Седай не можеха да направят кой знае колко за болките в старите му колене, — но сигурно за такова нещо щеше да излезе навън.

Изведнъж нещо го удари по устата и краката му се подкосиха; още преди да е осъзнал, че е паднал, вече се изправяше на колене. Нечия ръка пак се вдигаше, окървавена. Той вдигна очи и видя лицето на разгневения градски мъж, надвесил се над него и размахал юмрук.

— Защо го направи? — попита той. Градският човек се изплю в лицето му.

— Отстъпниците са мъртви. Мъртви, чу ли ме? Ланфеар няма да ви защити повече. Ще изкореним всички ви, които служехте на Отстъпниците и се преструвахте, че сте на нашата страна, ще се разправим с всички вас така, както се разправихме с побъркания старец.

Една жена задърпа мъжа за мишницата.

— Хайде дръпни се, Тома. Дръпни се и си дръж глупавия език! Да не искаш огиерите да те подгонят? — Мъжът изведнъж се угрижи и се остави жената да го изтегли навътре в тълпата.

Кумин се изправи с мъка и се затича, без да обръща внимание на кръвта, стичаща се по брадичката му.

Ханът беше празен и утихнал. Дори ханджията го нямаше, нито готвачката или прислугата. Кумин се затича из сградата.

— Чарн? Чарн? Чарн!

Сигурно беше навън, отзад. Чарн обичаше да посяда под дръвчетата с ябълки-горчивки зад хана и да разказва историите от младините си.

Кумин профуча през задната врата, спъна се и падна по лице. Кракът му бе закачил някаква празна чизма. Червена — също като онези, които Чарн носеше, откакто вече не се включваше в пеенето. Нещо накара Кумин да вдигне глава нагоре.

Белокосото тяло на Чарн висеше от въжето, преметнато през една издадена греда. Единият му крак бе изритал чизмата и се люшкаше бос, а пръстите на едната му ръка бяха стиснали клупа на врата му — беше се опитвал да го охлаби.

— Защо? — промълви Кумин. — Ние сме Да-шайн. Защо? — Нямаше кой да му отговори. Притиснал чизмата до гърдите си, той остана коленичил, без да откъсва очи от Чарн, а наоколо гърмеше шумът на празнуващата края на войната тълпа.

 

 

Ранд потръпна. Светлината от колоните се бе превърнала в ослепителна синкава мъгла, сякаш уплътнила се, сякаш мъчеща се да изтегли и разкъса жилите му през кожата. Вятърът виеше в зла вихрушка, засмукваща го навътре. Мурадин бе успял да се забули; черни, слепи кухини зееха под булото. И айилецът дъвчеше, дъвчеше и по гърдите му се стичаше кървава слуз. Напред.

 

 

Чарн вървеше по тротоара на широката претъпкана улица под клонестите дървета кхора, чиито триделни листи сееха мир и покой сред сенките на сребристите здания, докосващи небето. Град без дървета кхора щеше да изглежда гол и безрадостен като пустош. По платното кротко бръмчаха джоколки, а в небето се носеше голям бял шокрил, понесъл граждани към Комелле, Цора или някъде другаде. Той самият рядко използваше шокрили — ако му се наложеше да отиде много далече, винаги Пътуваше с Айез Седай — но тази нощ щеше да отиде до М’джинн. Днес беше двадесет и петият му рожден ден и тази вечер смяташе да приеме поредното предложение на Налла за женитба. Зачуди се дали тя ще се изненада — досега беше отклонявал предложенията й, защото не искаше да заживее уседнал живот. Това щеше да означава да премине в служба на Зорелле Седай, на която служеше Налла, но Миерин Седай вече му беше дала благословията си.

Той бързо зави на пресечката и едва успя да забележи тъмноликия мъж с широки рамене и модна тясна брадичка преди рамото на непознатия да го блъсне и да го събори по гръб. Главата му издрънча на плочника — притъмня му и в очите му блеснаха искри посред бял ден. Зашеметен, той остана легнал на гръб.

— Внимавай къде вървиш — изръмжа раздразнено брадатият, оправяйки сетрето си без ръкави и намествайки пищните дантели на китките си. Черната му коса, стигаща до раменете, беше прибрана отзад на плитка. Това също така беше по последната мода, защото почти всеки, който бе положил клетвата на Договора, се стараеше да прилича на Айил.

Светлокосата жена с него положи длан на рамото му. Искрящо бялата й рокля потъмня от внезапното й притеснение.

— Джом, виж косата му. Той е айил, Джом.

Чарн опипа главата си да види дали няма счупено и пръстите му се заровиха в късо подстриганата му златисто-червеникава коса. Само цицина, нищо страшно.

— Хм, вярно. — Раздразнението на мъжа се смени от смут. — Простете ми, Да-шайн. Всъщност аз трябваше да внимавам къде вървя. Дайте да ви помогна. — Говореше много учтиво, докато изправяше Чарн на крака. — Добре ли сте? Да ви спра някой скачач да ви откара закъдето сте тръгнали.

— Нищо ми няма, гражданино — отвърна кротко Чарн. — Наистина, вината беше моя. — Така си беше. Забързал се като… Можеше да нарани човека. — Ударих ли ви? Простете.

Мъжът отвори уста да възрази — гражданите винаги го правеха; изглежда, смятаха, че айилците са направени от крехко стъкло — но преди да успее да заговори, земята под краката им се разтърси. Мъжът се огледа колебливо и придърпа модния си ветрилообразен плащ с менящи се цветове около себе си и дамата така, че главите им изведнъж сякаш станаха безтелесни.

— Какво е това, Да-шайн?

Други минувачи, забелязали косата на Чарн, започнаха да се трупат около него и тревожно да му задават същите въпроси, но той не им обърна внимание. Нямаше време дори да помисли дали не се държи с тях неучтиво. Започна да си пробива път през множеството, с очи, приковани в Шаром — бялата сфера с диаметър от хиляда стъпки се рееше високо над сините и сребристи куполи на Коллам Даан.

Миерин бе заявила, че днес щял да настъпи денят. Тя твърдеше, че е открила нов източник на Единствената сила. Жените и мъжете Айез Седай вече щели да могат да черпят от един и същи извор, а не от отделни половини. Това, което щели да могат да правят мъже и жени заедно, щяло да бъде още по-могъщо, след като разделение вече нямало да съществува. А днес тя и Бейдомон щяха да почерпят от него за първи път — мъже и жени нямаше повече да се трудят заедно, владеейки различна Сила. Днес.

Някакво малко късче белота се отцепи от Шаром и се завъртя във въздуха сред вихрушка от черен пламък; взе да се снишава, измамно бавно, почти незабележимо. А след това от бялата сфера се пръснаха стотици капки. Шаром се пръсна като яйце и се понесе надолу, снишавайки се като обсидианов пъкъл. Мрак се разля по небето, поглъщайки слънцето в безвременна нощ, сякаш светлината на тези пламъци беше от катран. Запищяха хора.

Още с първата огнена храчка Чарн се понесе тичешком към Коллам Даан, макар да разбираше, че е късно. Беше се заклел да служи на Айез Седай, а бе закъснял. Тичаше, а по лицето му се стичаха сълзи.

 

 

Примигвайки, за да разсее искрите, замрежили взора му, Ранд стисна лицето си в шепи. Образът все още се носеше в главата му, онази огромна сфера, пламнала в чернота, разпадаща се, падаща. „Нима наистина видях дупката, пробита в затвора на Тъмния? Нима беше това?“ Застана на ръба на гората от стъклени колони, взирайки се в Авендесора. „Дървото кхора. Един град е пустош без кхора. А сега е останало само едно.“ Колоните искряха под синкавото сияние, сипещо се от купола мъгла горе, но за пореден път светлината приличаше само на ярки отражения. Нямаше и следа от Мурадин — айилецът не бе успял да излезе от стъклената гора. И сигурно никога нямаше да излезе.

Изведнъж нещо сред клоните на Дървото на живота прикова очите му. Тяло. Леко се полюшваше. Мъжко тяло, увиснало под кол, окачен на два клона, на въже, затегнато на врата му.

С безсловесен рев Ранд се понесе към дървото, драпайки с ръце и ум към сайдин, и свирепият меч изникна в ръцете му, докато се мяташе в скок, за да среже въжето. Двамата с Мат тупнаха едновременно върху прашните бели плочи на настилката. Колът се измъкна и издрънча до тях — не беше кол, а странно черно копие с къс меч на мястото на острието, леко извит и заточен от едната страна. На Ранд му беше все едно, дори от злато да бе този меч, или от куендияр със сапфири и капки жив огън по него.

Той пусна меча и Силата да угаснат, развърза въжето от врата на Мат и притисна ухо до гръдта на приятеля си. Нищо. Отчаяно разкъса яката на палтото и ризата му, откъсна и кожената връв със сребърния медальон на гърдите му. Хвърли медальона настрани и отново се вслуша. Пулс нямаше. Мъртъв. „Не! Щеше да е жив, ако не бях се съгласил да ме последва тук. Не мога да го оставя да умре!“

Стовари с всичка сила юмрука си върху гърдите на Мат, вслуша се. Нищо. Отново го удари, като с чук, вслуша се. Да. Ето. Съвсем леко тупване на сърцето. Имаше го. Съвсем слабо. Забавящо се. Но Мат все още беше жив въпреки дебелата пурпурна подутина около шията му. Все още можеше да бъде съживен.

Ранд напълни дробовете си с въздух, наведе се и с всички сили го издиша в устата на Мат. Отново. И пак. Можеше да опита и да прелее — сигурно щеше да успее да направи нещо и по този начин. Но споменът за онова момиче в Камъка го спря. Искаше Мат да оживее. Да оживее, а не да се превърне в кукла, движена от Силата. Веднъж в Емондово поле беше видял как майстор Люхан бе съживил едно момче, намерено да се носи безжизнено по повърхността на Виноструй. Затова продължи да вдишва и да натиска, да вдишва и да натиска, и да се моли.

Изведнъж Мат се загърчи и започна да кашля, после седна и стисна гърлото си с две ръце, мъчейки се болезнено да вдиша сам. Ранд коленичи до него.

Мат докосна с ръка въжето и потръпна.

— Тези проклети… пръчи… синове — изломоти той дрезгаво. — Те… опитаха се да ме убият.

— Кой? — попита Ранд и се огледа загрижено. Полудовършените дворци около прашния изоставен площад се взряха в него. Руйдийн със сигурност беше напълно безлюден, с изключение на тях двамата. Освен ако Мурадин все още не беше жив и не се спотайваше някъде.

— Оная пасмина… от другата страна… на онзи… изкривен вход. — Мат с мъка преглътна. — И тук има един такъв, Ранд. — Гласът му още звучеше хрипливо, като на човек, чието гърло е стиснато.

— Успял си да минеш през него? Отговориха ли на въпросите ти? — Това можеше да се окаже от полза. Той самият имаше отчаяна нужда от повече отговори. Имаше нужда да задава хиляди и хиляди въпроси. А твърде малко бяха отговорите.

— Никакви отговори — отвърна хрипливо Мат. — Мамят. И се опитаха да ме убият. — Той вдигна медальона — сребърна лисича глава, която почти изпълни дланта му, и след миг го напъха в джоба си с гримаса. — Поне им измъкнах нещо.

Придърпа странното копие към себе си и пръстите му пробягаха по черната дръжка. По дължината й минаваше ред странно, наклонено писмо, обкръжено от двойка птици, врязани от метал, по-черен от дървото. Гарвани. Други такива две птици бяха врязани върху острието. С груб, хриплив смях Мат се изправи, опирайки се на копието, и върхът-меч почти се изравни с главата му. Не си направи труд да оправи ризата си и да се закопчава.

— И това ще го запазя. Шегички си правят, но ще го запазя.

— Шегички ли?

Мат кимна.

— Виж какво пише.

„Тъй спогодбата ни е записана; така е сключен договорът. Мисълта е стрелата на времето, паметта не заглъхва никога. Каквото бе поискано, се даде. Платена е цената.“

— Хубава шегичка, нали. Гръклянчетата ще им срежа с тази тяхна шегичка, само да ми паднат. Ще им дам аз на тях „мисъл и памет“. — Той присви очи от болка и приглади косата си. — Светлина, ама колко ме боли главата! Върти се, сякаш е пълна с хиляда сънища, и всеки боде като игла. Смяташ ли, че Моарейн ще направи нещо по въпроса, ако я помоля?

— Сигурен съм, че ще направи — отвърна умислено Ранд. Мат сигурно наистина го болеше много, за да е готов да прибегне до помощта на Айез Седай. Той отново погледна тъмната дръжка на копието. По-голямата част от надписа беше скрита под ръката на Мат, но не целият. Каквото и да беше това, той нямаше никаква представа какво означава. А откъде знаеше Мат? Празните прозорци на Руйдийн се взираха в него подигравателно. „Все още крием много тайни — сякаш му казваха те. — Повече, отколкото знаеш ти. И по-лоши.“ — Хайде да се връщаме вече. Мат. Дори и да се наложи да прекосим тази долина посред нощ, хич не ме интересува. Както каза ти, поне ще захладнее. Не искам да оставаме повече тук.

— Лично аз нямам нищо против — каза Мат и се разкашля. — Стига да можем отново да пийнем от онзи шадраван.

Ранд бавно закрачи до Мат, който залиташе, опирайки се на копието като на тояга. Спря се да погледне двете статуетки на мъж и жена, държащи кристални сфери, но ги подмина. Още не. Дано още дълго не му се наложеше.

Недовършените дворци, надвиснали от двете страни на улицата, придобиха заплашителен вид с назъбените си върхове — като зъбери на крепости. Ранд прегърна сайдин, макар да не виждаше някаква явна заплаха. За виждане — не я виждаше, но я усещаше, като че ли нечии очи убийствено се впиваха в гърба му. Руйдийн се простираше, мирен и празен, без никакви сенки сред синкавото сияние на мъгливия купол. Прахът по улиците започна да се вихри от вятъра… Вятър? Вятър нямаше.

— О, да ме изгори дано — промърмори Мат. — Струва ми се, че сме в беда, Ранд. Така ми се пада, като се мотая около теб. Все ме въвличаш в разни неприятности.

Вихрушките се усилиха и започнаха да се сливат в нещо като… като какво?

— Можеш ли да ходиш по-бързо? — попита Ранд.

— Да ходя ли? Кръв и пепел, и да тичам мога. — Килнал копието пред гърдите си, Мат се впусна в бесен бяг, за да потвърди думите си.

Тичайки до него, Ранд отново извади меча си от светлина, без да е сигурен за какво може да му послужи срещу потръпващите облаци прах, без да е сигурен дали изобщо има нужда от него. Та това беше само прах. „Не, не е, проклетията му. Трябва да е някой от онези мехури. Злото на Тъмния, понесло се през вътъка на Шарката, търсещо проклетите тавирен. Знам, че е това.“

Прахът се завихри и затръпна, все по-плътен и по-плътен. Изведнъж, точно пред тях, от басейна на пресъхнал фонтан се надигна плътно туловище, като силует на огромен мъж, тъмен и безлик, с пръсти, увенчани с остри нокти. Туловището безшумно скочи към тях.

Ранд реагира инстинктивно — „Луната, вдигаща се над водата“ — и острието на Силата се вряза в тъмната фигура. Само едно примигване на клепачите — и тя се превърна в плътен облак прах, който се разсипа по настилката.

Други заеха мястото й — черни, безлики силуети, стичащи се от всички страни, без да си приличат, но до един — с протягащи се, драпащи във въздуха остри нокти. Ранд затанцува сред тях, мечът се завъртя във въздуха в сложни плетеници, оставящи след себе си реещи се в сумрачната светлина прашинки. Мат използваше копието си като бойна тояга, то се въртеше в ръцете му почти невидимо, но острието му се врязваше в целта, сякаш цял живот бе боравил с него. Тварите гинеха — или поне се превръщаха в прах, — но бяха много и много, и все по-бързи. Кръв потече по лицето на Ранд, старата рана на хълбока му пламна, готова отново да зейне. Червенина обля и лицето на Мат, и гърдите му. Твърде много бяха, и много бързи.

„Не правиш и една десета от онова, на което вече си способен.“ Това му беше казала Ланфеар. Той се изсмя. Да се научи от един от Отстъпниците? Можеше да го направи, макар и не по начина, по който тя очакваше. Да, можеше. Преля, заплете нишки от Силата и запокити смерчове в средата на всеки от черните силуети. И те се взривиха сред облаци прах, които го задавиха и го накараха да се закашля. Докъдето стигаше погледът му, прах се стелеше из въздуха.

Кашляйки и дишайки тежко. Мат се подпря на копието с тъмната дръжка.

— Ти ли го направи това? — изхъхри той и избърса от очите си кръв и пот. — Щом си могъл, защо не го направи от самото начало, да му се не види?

Ранд отново се разсмя. „Защото не бях си го помислил. Защото не го знаех преди да си го помисля.“ Но устата му остана замръзнала. Прахта, която се слягаше по настилката, отново започна да се надига на вълни.

— Бягай — викна той. — Трябва да се измъкнем оттук. Тичай!

Един до друг се понесоха през мъглата — сечаха наляво и надясно всеки облак, който им се стореше, че се сгъстява, ритаха вълните прах, правеха всичко, за да им попречат да се уплътнят. Разпръснатият прах потръпваше и бързо се сгъстяваше — вече още преди да е достигнал земята. Продължиха да тичат сред мъглата и през нея, профучаха и се озоваха отвън под утринното небе.

Ранд се извърна, готов да метне мълния или плам — каквото и да е. Нищо не изскочи от мъглата след тях. Може би мъглата бе преграда за онези тъмни туловища. Може би… Той не знаеше. Не го и интересуваше, щом като нещата вече не ги гонеха.

— Да ме изгори дано — изломоти дрезгаво Мат. — Цяла нощ сме престояли вътре. Вече е почти призори. Не мислех, че е минало толкова време.

Ранд погледна небето. Слънцето тъкмо се издигаше над планинските ридове и болезнено яркият му нимб очертаваше проядените зъбери. Дълги сенки покриваха коритото на долината. „Той ще дойде от Руйдийн призори и ще ви обвърже с връзки, които не ще можете да скъсате. Ще ви върне обратно и ще ви унищожи.“

— Да се връщаме в планината — промълви той тихо. — Чакат ни.

„Чакат ме.“