Робърт Джордан
Силата на сянката (29)

Глава 29
Завръщане у дома

Пътуването през Западния лес, което му беше отнело някъде около шест крачки във вълчия сън, от планините и през Пясъчните хълмове, на коне продължи три дълги дни. Айилците ги следваха пеш без никакво усилие, но самите животни не можеха да бъдат яздени по-бързо, поради силно пресечения терен. Раните на Перин го сърбяха жестоко — мазилото на Файле, изглежда, действаше.

Общо взето пътуването беше спокойно, само от време на време тишината се разкъсваше от лая на лисица или от писък на ястреб, но не и от приказките на някой от групата. Поне не видяха повече гарвани. Файле неведнъж се наканваше да приближи кобилата си до него и да му каже нещо, но всеки път се отказваше. Това донякъде го устройваше — на самия него му се искаше да поговори с нея повече от всичко друго, но нямаше да позволи тя да си помисли, че се домогва. Укори се наум, че му се иска. Тя беше изиграла и Лоиал, и него. Щеше да направи нещата още по-лоши и по-трудни. Искаше му се пак да я целуне. Искаше му се тя да реши, че й е омръзнал, и да си замине. Защо трябваше да е толкова опърничава?

Тя и двете айилки се държаха настрана, като Байн и Чиад крачеха от двете страни на Лястовица, когато някоя от тях не търчеше напред. Понякога трите си мърмореха тихо, след което избягваха да го поглеждат така подчертано, че все едно го бяха замерили с камъни. Лоиал яздеше с тях по молба на Перин, въпреки че цялото това положение страшно го изнервяше. Ушите на Лоиал непрекъснато помръдваха, сякаш огиерът съжаляваше, че изобщо е чул някога за човеците. Гаул, изглежда, намираше всичко това за много забавно: колчем Перин го погледнеше, виждаше едва прикритата му усмивка.

Колкото до него самия, Перин яздеше потънал в грижи и държеше изпънатия си лък готов. Дали този човек, наречен Коляча, кръстосваше из Две реки само във вълчия сън, или бродеше и в нормалния свят? Перин подозираше, че е по-скоро второто, а също и че именно Коляча беше прострелял ястреба. Поредното усложнение, без което спокойно можеше да мине — сякаш Чедата на Светлината му бяха малко.

Семейството му живееше в една просторна ферма на повече от половин ден път отвъд Емондово поле, почти до Водния лес. Баща му и майка му, двете му сестри и малкото му братче. Петрам сега трябваше да е на девет години и сигурно възразяваше все по-яростно, че го наричат „малкия“. Леко позакръглената Деселе щеше да е дванадесетгодишна, а Адора на шестнайсет, и сигурно вече си сплиташе косата. Чичо Евард, братът на баща му, и стринка Магде, и двамата набити и лика-прилика, както и децата им. Стринка Неаин, която ходеше на гроба на чичо Карлин всяка сутрин, и техните деца, както и старата баба Еалсин, която никога не беше се омъжвала, с острия й нос и още по-остър поглед, с който все виждаше каква беля се кани да стори някой на мили околовръст. След като стана чирак в ковачницата на майстор Люхан, той ги посещаваше само по празниците — разстоянието беше твърде голямо, за да се прибира у дома без повод, а работа за вършене винаги имаше. Ако Белите плащове бяха тръгнали към фермата на Айбара, лесно щяха да я намерят. За близките си отговаряше сега, а не за този Коляч. Само това можеше да направи. Да защити семейството си и Файле. Това беше най-важното. После идваше селото и вълците, и едва най-накрая — този Коляч. Един човек не може да свърши всичко.

Западният лес се издигаше върху камениста почва, прорязана от бодливи къпинаци и яки дървета с дебели стволове — местност с малко ферми и пътеки. Беше скитал из тези гъсти лесове като момче, сам или с Ранд и Мат, на лов с лък или прашка, да залага примки за зайци или просто да броди заради самото бродене. Катерички с рунтави опашки, припкащи по дърветата, пъстропери дроздове, чуруликащи по клоните, на които подражаваха чернокрили присмехулници, сойки със сини крилца, които профучаваха из храстите пред пътниците — всичко това му напомняше за дома. Дори самата миризма на прахта, вдигана от конските копита, му бе приятно позната.

Можеше да тръгне направо за Емондово поле, но предпочете да заобиколи по на север през гората и най-сетне, когато слънцето взе да се спуска към короните на дърветата, прекоси широката следа на Каменния път. Защо „Каменен“, никой в Две реки не знаеше, а и той едва ли изобщо приличаше на път — просто обрасла с трънаци просека, която беше трудно дори да се забележи, без дървета по нея, докато най-после не започнеш да виждаш обраслите коловози, направени от поколения минаващи фургони и коли. Тук-там само на повърхността се показваха останки от древна каменна настилка. Може би някога тук бе имало каменен път за Манедерен.

Фермата, която търсеше, лежеше недалече от пътя, отвъд няколкото реда ябълки и круши. Той я подуши още преди да я е видял. Миризма на въглен; не беше прясна, но и цяла година не бе могла да потуши тази миризма.

Той дръпна юздите, спря и я загледа. Някогашната ферма на ал-Тор. Стояха само каменните стени на кошарата за овцете, портата зееше отворена и висеше на една панта. Почернелият от сажди комин мяташе коса сянка върху изгорелите греди на къщата. Плевнята и навесът за сушене на табак бяха на пепел. Плевели бяха избуяли в тютюневата нива и в зеленчуковата градина, тук-там се виждаха гнили кафяви тикви.

Дори и не помисли да сложи стрела на тетивата. Пожарът беше бушувал най-малкото преди седмици, изгорялото дърво бе посивяло и лъснало от падналите след това дъждове. На дивата лоза й трябваше поне месец, за да порасте толкова високо. Тя беше обгърнала дори плуга и браната, лежащи захвърлени сред нивата; ръжда се показваше под бледите тесни листа.

Айилците обаче затърсиха внимателно. Стиснали копията в готовност и с очи на четири, те обходиха терена, надничайки сред пепелищата. Накрая Байн се показа от руините на къщата, погледна Перин и поклати глава. Поне Трам ал-Тор не беше загинал тук.

„Те знаят. Те знаят, Ранд. Трябваше да дойдеш.“ Страшно усилие му струваше да се сдържи да не сръга Стъпко и да препусне в галоп, без да спре, докато не стигне до фермата на семейството си. Но дори и Стъпко щеше да падне от толкова препускане. Може би това тук беше тролокска работа. Ако бяха тролоците, тогава семейството му сигурно се трудеше във фермата и все още си бяха живи и здрави. Той вдиша дълбоко, но въгленът заличаваше всички други миризми.

— Който и да го е направил, отишъл си е отдавна — каза Гаул. — Избили са част от овцете, а другите са се пръснали. После е дошъл някой, който е събрал стадото и го е отвел на север. Двама мъже, струва ми се, но следите са твърде стари, за да съм сигурен.

— Имаш ли някакво заключение кой го е направил? — Гаул поклати глава. Можеше да са били и тролоци. Странно, да му се иска подобно нещо. Странно и глупаво. Белите плащове знаеха името му, както и това на Ранд, изглежда. „Знаят името ми.“ Той пак погледна пепелищата и Стъпко тръгна напред, усетил трепването на юздите в ръцете му.

Лоиал беше слязъл в края на овощните дръвчета, главата му се губеше сред клоните. Файле подкара към Перин, вгледана в лицето му; кобилата й пристъпваше предпазливо.

— Това ли е… Познаваш ли хората, които са живели тук?

— Ранд и баща му.

— О. Аз си помислих, че… — Облекчението и съчувствието в гласа й бяха достатъчни, за да довършат изречението. — Твоето семейство наблизо ли живее?

— Не — отвърна той и тя се дръпна, сякаш ударена през устата. Но продължаваше да го гледа с очакване. Какво наистина трябваше да направи, за да я разкара? Повече, отколкото можеше да си наложи, след като не бе успял досега.

Сенките започнаха да се удължават, слънцето бе клекнало в дървесните корони. Той извъртя Стъпко, обръщайки й грубо гръб.

— Гаул, тази нощ ще трябва да лагеруваме наблизо. Искам да тръгна утре заранта. — Погледна крадешком през рамо: Файле се връщаше при Лоиал, изправила вдървено гръб. — В Емондово поле ще знаят… — Ще знаят къде са Белите плащове, за да може да им се предаде преди да са нападнали семейството му. Стига семейството му да беше добре. Стига фермата, в която се беше родил, да не е превърната в същото като тази. Не. Трябваше да е пристигнал навреме, за да спре това. — Ще знаят как стоят нещата.

— Значи рано — поколеба се Гаул. — Тази жена няма да я разкараш. Тя е почти като Фар Дарейз Май, а ако една Дева те обикне, не можеш да се отървеш от нея, колкото и да бягаш.

— Ти остави Файле на мен. — Бързо смекчи тон: не Гаул беше този, от когото искаше да се отърве. — Много рано. Докато Файле още спи.

Двата бивака под ябълковите дръвчета тази нощ останаха тихи. На няколко пъти едната или другата айилка ставаше и заничаше към малкия стан на Перин и Гаул, но бухането на бухал и потропването на копитата на конете бяха единствените звуци. Перин не можа да заспи и един час преди изгрев слънце — луната вече залязваше — двамата с Гаул се измъкнаха. Айилецът беше безшумен с меките си чизми, а копитата на двата коня също почти не вдигнаха шум. Байн, а може би Чиад, ги изгледа как тръгват. Той не можа да разбере коя беше, но тя не събуди Файле и Перин й беше благодарен.

Слънцето вече се бе издигнало доста, когато излязоха от Западния лес малко под селото, сред пътеки и коловози, повечето оградени с жив плет или грубо струпани каменни стени. Пушек се къдреше на тънки струи над къщните комини — стопанките печаха хляба, ако се съдеше по миризмата. Мъжете щъкаха по нивите и градините, а момчетии наглеждаха черноглави овце по пасбищата. Някои от хората забелязваха преминаването им, но Перин водеше Стъпко в бърз ход, надявайки се, че никой не е достатъчно близо, за да го разпознае или да се зачуди на странните дрехи на Гаул или на копията му.

Хората вече щяха да са наизлезли и из уличките на Емондово поле, затова той заобиколи откъм изток, по-далече от селото и от улиците с утъпкана пръст и покритите със слама покриви, струпани около Моравата, откъдето бликаше самият извор Виноструй. Щетите, които той помнеше от Зимната нощ отпреди година — изгорелите къщи и овъглените покриви, бяха оправени. Тролоците все едно изобщо не бяха идвали. Той тихо се замоли дано това никога не се повтаря. Ханът се намираше в източния край на Емондово поле, между здравия дървен Коларски мост над пенещия се Виноструй и огромни стари каменни основи, сред които беше израсъл голям дъб. В хубавите летни дни селяните сядаха край масите под дебелите му клони и гледаха играта на кегли. В този час на деня масите, разбира се, бяха празни. Още по на изток имаше само няколко къщи. Първият етаж на самия хан беше от речен камък, вторият етаж се издаваше навън от всички страни, варосан, дузина комини стърчаха над лъскавите червени керемиди на покрива. Това бе единственият покрит с керемиди покрив на мили околовръст.

Перин завърза Стъпко и товарния кон пред кухнята и погледна към конюшнята със сламения покрив. Чуваше работещите вътре мъже, сигурно Хю и Тад чистеха торта от яслите, в които господин ал-Вийр пазеше двойката едри дърански коне, които даваше под наем на хората за теглене на тежки товари. Чуваха се звуци и откъм другата страна на хана — гласове по Моравата, гъши грак, трополене на фургон. Не разтовари конете — спирането им щеше да е за кратко. Даде знак на Гаул да го последва и бързо се шмугна вътре, взе само лъка си.

Кухнята беше празна. Огнището бе напалено, но другите две печки бяха студени, въпреки че миризмата на печен хляб все още висеше във въздуха. Хляб и меденки. В хана рядко отсядаха гости, освен когато идваха търговци от Бейрлон да изкупят вълна или табак, или месечният амбулант, когато пътят не ставаше непроходим от снеговете, а селските хора, които се отбиваха на чашка или да хапнат в късните часове на деня, сега се трудеха из дворовете си. Някой обаче можеше и да е тук, затова Перин застъпва на пръсти по късото коридорче, водещо от кухнята към всекидневната, и леко открехна вратата, за да надникне.

Това квадратно помещение го беше виждал хиляда пъти, с камината му, изградена от речни камъни, протягаща се на половината дължина на стаята, с високата полица над нея — там стояха полираната кутия с табак на господин ал-Вийр и прочутият му часовник. Столовете с високи облегалки пред камината бяха мястото, където се събираше селският съвет. Книгите на Бранделвин ал-Вийр бяха подредени на лавица срещу камината — някога Перин не можеше да си представи повече книги на едно място от тези няколко дузини опърпани томове, — а бурета с ейл и вино се редяха до друга от стените. Драскун, жълтият котарак на хана, както обикновено се беше изтегнал да спи на едно от тях.

Бран ал-Вийр и жена му Марин, с дълги бели престилки, лъскаха сребърните и калаени прибори на хана на една от масите. Други хора нямаше. Господин ал-Вийр беше едър закръглен мъж с леко прошарена в сиво коса; госпожа ал-Вийр беше малко по-тънка и с добродушен, майчински вид; дебелата й посивяваща плитка лежеше преметната на рамото й. Перин ги помнеше като усмихнати хора, но сега и двамата бяха напрегнати и лицето на кмета беше намръщено — нещо, което със сигурност нямаше нищо общо със среброто в ръцете му.

— Господин ал-Вийр? — Той отвори широко вратата и влезе. — Госпожо ал-Вийр, аз съм, Перин.

Те скочиха, преобърнаха столовете си и стреснаха Драскун. Госпожа ал-Вийр плесна с ръце и и двамата го зяпнаха, изненадани от него не по-малко, отколкото от Гаул. Перин запремества неловко лъка си от ръка в ръка — особено когато Бран се забърза към един от прозорците — движеше се с удивителна пъргавина за човек с неговите размери — и дръпна пердетата, за да надникне навън, сякаш очакваше да види там още айилци.

— Перин? — промълви невярващо госпожа ал-Вийр. — Ама това наистина си ти. Едва те познах с тази брада и… Какво ти е на бузата? Егвийн с теб ли е?

Перин несъзнателно докосна почти заздравелия белег на бузата си и съжали, че не беше се поизмил или поне не бе оставил лъка и секирата в кухнята. Не беше съобразил колко може да ги изплаши видът му.

— Не. Но е в безопасност. — В по-голяма безопасност на път за Тар Валон, вероятно, отколкото ако все още е в Тийр с Ранд, но и в двата случая — на по-сигурно място от него. Стори му се, че трябва да каже на майката на Егвийн нещо повече от тази неопределена фраза. — Госпожо ал-Вийр, Егвийн се учи за Айез Седай. Нинив също.

— Знам — отвърна му тя тихо и докосна джобчето на престилката си. — Имам три писма от нея от Тар Валон. Според това, което ми пише, пращала е и повече, а Нинив е изпратила поне едно, но до нас стигнаха само трите на Егвийн. Разказва някои работи за обучението си и трябва да призная, че изглежда доста трудно.

— Тя го желае. — Три писма? Той веднага изпита гузно чувство за вина и присви рамене. Той самият не беше написал нито едно писмо на никого, нито ред след краткото съобщение, което бе оставил за семейството си и майстор Люхан в нощта, в която Моарейн ги отведе от Емондово поле. Нито ред.

— Така изглежда, макар да не съм си го мислила за нея. Не е нещо, което мога да споделя с много хора, нали? Все едно, тя казва, че си има приятелки, добри момичета, според както ни ги описва. Елейн и Мин. Ти познаваш ли ги?

— Запознавали сме се. Добри момичета са. — Колко ли им беше разказала Егвийн в писмата си? Явно не много. Госпожа ал-Вийр да си мисли каквото си иска — той лично нямаше намерение да я тревожи с неща, за които тя не можеше да направи нищо. Засега Егвийн бе в достатъчна безопасност.

Изведнъж се сети, че Гаул стои до вратата, и набързо го представи. Бран примигна, щом разбра, че Гаул е айилец, и изгледа намръщено копията му, както и черното було, провиснало на гърдите му, но жена му просто каза:

— Добре дошли в Емондово поле, господин Гаул, и в хана „Виноструй“.

— Дано винаги имате вода и заслон, наставнице на покрива — отвърна й официално Гаул и й се поклони. — Моля за позволението ви да защитавам вашия покрив и твърдина.

Тя почти не се поколеба, преди да му отговори така, сякаш беше чула точно думите, които очакваше.

— Щедро предложение. Но трябва да ми позволите аз да реша кога е необходимо.

— Както кажете, наставнице на покрива. Честта е моя. — Изпод палтото си Гаул извади златна солница: малка купичка, закрепена на гърба на изкусно изработена фигурка на лъв, и й я подаде. — Предлагам този скромен дар като гостенин на вашия покрив.

Марин ал-Вийр се справи все едно, че е получавала какви ли не дарове, почти без да показва изумлението си. Перин се съмняваше, че може да се намери и една вещ в Две реки, която да се сравни с тази, още по-малко златно украшение. Надяваше се тя никога да не разбере, че е била плячкосана от Тийрския камък; той поне беше готов да се обзаложи, че е така.

— Момчето ми — каза Бран, — може би трябваше да ти кажа „Добре дошъл“, но защо се върна?

— Чух за Белите плащове — отвърна простодушно Перин.

Кметът и жена му се спогледаха угрижено и Бран каза:

— И все пак защо се върна? Нищо не можеш да спреш, момчето ми, нито да промениш нещо. Най-добре е да си заминеш. Ако нямаш кон, ще ти дам. Ако имаш, мятай се на седлото и замини на север. Мислех, че Белите плащове пазят Таренов сал… Те ли ти украсиха така лицето?

— Не. Беше…

— Тогава няма значение. Щом си успял да ги избегнеш на идване, ще можеш да го направиш и на заминаване. Главният им лагер е горе на Стражеви хълм, но патрулите им може да са навсякъде. Побързай, момчето ми.

— Не чакай, Перин — добави госпожа ал-Вийр спокойно, но твърдо, с онзи тон, след който хората обикновено постъпваха точно така, както тя им казваше. — Дори и час не губи. Ще ти приготвя храна за из път. Малко пресен хляб и сирене, шунка и печено телешко, и туршия. Трябва да си тръгвате, Перин.

— Не мога. Вие знаете, че търсят мен, иначе нямаше да искате да си отида. — А и нищо не бяха казали за очите му, дори не го попитаха дали не е болен нещо. Госпожа ал-Вийр почти не беше изненадана. Знаеха. — Ако се предам, мога да ги спра донякъде. Мога да запазя семейството си… — Той подскочи, защото вратата се отвори с трясък и вътре нахлу Файле, следвана от Байн и Чиад.

Господин ал-Вийр прокара дебелата си длан по оплешивялата си глава. Не изглеждаше толкова изненадан, че са жени. По-скоро изглеждаше раздразнен от това нечакано нахълтване. Драскун се изправи и заоглежда недоверчиво всичките тези странници. Перин се зачуди дали котаракът не смята и него за такъв. Зачуди се също така как го бяха намерили и къде ли е Лоиал. Зачуди се за какво ли не, само за да избегне чуденето как да се оправи сега с Файле.

Тя не му остави много време за размишления, а застана пред него с юмручета на кръста. Незнайно как беше успяла да приложи тази хитрина на жените — да изглеждат понякога по-високи, отколкото са.

— Ще ми се предаваш ли? Ще ми се предавал той! Ти това от самото начало ли си го намислил? Така е, нали? Кръгъл идиот! Мозъкът ти е замръзнал като ледена буца, Перин Айбара. Той впрочем никога не е бил нещо повече от мускул и косми, но сега и това не е. Ако Белите плащове те търсят, значи ще те обесят, ако им се предадеш. Защо трябва да те търсят?

— Защото съм убил Бели плащове. — Свел поглед, той не обърна внимание на ахването на госпожа ал-Вийр. — Онези, в нощта, в която те срещнах, и двама други преди това. Те знаят за тях двамата, Файле, и смятат, че съм Мраколюбец. — Това тя бездруго скоро щеше да го научи. Ако го беше попритиснала, той щеше да й го каже, стига да бяха останали насаме. Поне двама Бели плащове, Джефрам Борнхалд и Джарет Биар, подозираха нещо за връзката му с вълците. Не всичко, но за тях и малкото беше предостатъчно. Човек, тичащ с вълците, трябваше да е Мраколюбец. Може би единият от тях, или и двамата, бяха дошли с Белите плащове тук. — Те са убедени, че е истина.

— Ти не си повече Мраколюбец от мен самата — прошепна тя дрезгаво. — По-скоро слънцето може да е Мраколюбец.

— Това няма никакво значение, Файле. Трябва да направя това, което трябва.

— Глупак! Мозъкът ти е станал на запъртък! Ти изобщо нямаш основание да правиш такова тъпо нещо! Гъши мозък такъв! Ако го направиш, аз лично ще те обеся!

— Перин — намеси се тихо госпожа ал-Вийр, — би ли ме представила на тази млада жена, която има толкова високо мнение за теб?

Лицето на Файле ярко почервеня, когато осъзна, че не е обърнала внимание на господин и госпожа ал-Вийр, и тя започна да прикляка в изящни реверанси и да предлага цветисти извинения. Байн и Чиад постъпиха като Гаул, като помолиха госпожа ал-Вийр за разрешение да защитят покрива й и й подариха една малка златна фиалка, гравирана с листа, и красиво изработена сребърна мелничка за пипер, по-голяма от двата юмрука на Перин и увенчана с изкусна статуйка на някакво приказно същество — наполовина кон, наполовина риба.

Бран ал-Вийр гледаше и се мръщеше, потриваше плешивата си глава и мърмореше под нос. Перин неведнъж улови думичката „айилци“, изречена с тон, изпълнен с неверие. Същевременно кметът не преставаше да поглежда през прозорците. Едва ли се смущаваше дали няма още айилци. По-вероятно го притесняваха Белите плащове.

Марин ал-Вийр, от своя страна, прие всичко това в крачка, отнасяйки се към Файле, Байн и Чиад като към всички други млади жени на път, попадали в хана им. Което включваше обичайните съчувствия за тежкото им пътуване и хвалби за роклята на Файле — този път от тъмносиня коприна, — както и комплименти към айилките за цвета и блясъка на косите им. Перин подозираше, че поне Байн и Чиад не могат да решат какво да мислят за нея, но много скоро тя, с някак си майчина настойчивост, успя да настани младите жени около масата, донесе им навлажнени кърпи, с които да изтрият праха от ръцете и лицата си, и им наля чай от голямата кана с червени шарки, която той добре помнеше.

Много забавно беше да види човек как тези три свирепи жени — Перин определено включи в числото им и Файле — изведнъж затръпнаха от желание да уверят госпожа ал-Вийр, че се чувстват повече от удобно. Ама дали няма нещо за помагане? Тя, видите ли, толкова се била претоварила. И трите — ококорили очи като малки деца, с възможност да й се противопоставят точно колкото при децата. Сигурно щеше да е забавно, ако тя не бе включила във всичко това и него самия, както и Гаул, подкарвайки ги също толкова настойчиво към масата и настоявайки да си изтрият ръцете и лицата преди да получат по чаша дъхав чай. Гаул през цялото време се подсмихваше лекичко — айилците имаха странно чувство за хумор.

Изненадващо, но тя така и не погледна към неговия лък и секирата му, нито към оръжията на айилеца. Хората в Две реки рядко носеха дори и лък, а тя винаги настояваше да се оставят настрана преди да седне човек край някоя от масите. Винаги. А сега просто не им обръщаше внимание.

Следващата изненада дойде, когато Бран постави сребърна чашка с ябълкова ракия до лакътя на Перин. Не напръстника, който обикновено изпиваха мъжете в хана, а наполовина пълна голяма чаша. По времето, когато напусна селото, щяха да му предложат сайдер или най-много добре разредено с вода вино — половин чаша с ядене или най-много пълна чаша на празник. Изпита благодарност, че го признават за мъж, но не посегна; на вино беше привикнал, но по-силни неща не пиеше.

— Перин — каза кметът, придърпа стол и седна до жена си, — никой не вярва, че си Мраколюбец. Никой със здрав разум поне. Няма никаква причина да се оставиш да те обесят.

Файле закима в свирепо съгласие, но Перин я пренебрегна.

— Не можете да ме отклоните, господин ал-Вийр. Белите плащове искат мен и ако не ме заловят, ще се нахвърлят върху следващия Айбара, до когото се докопат. На Белите плащове не им трябва много, за да решат, че някой е виновен. Лоши хора са те.

— Знаем — каза тихо госпожа ал-Вийр.

Мъжът й се загледа в дланите си на масата.

— Перин, семейството ти го няма.

— Няма ли го? Искате да кажете, че вече са изгорили фермата? — Юмрукът на Перин се сви около сребърната чаша. — Все се надявах, че ще се върна навреме, но… Е, все ще помогна на татко и на чичо Евард да я възстановим. Те при кого са отседнали? Искам най-напред да ги видя.

Бран отвърна с гримаса, а жена му го потупа успокоително по рамото. Странно, но очите й останаха приковани в Перин, тъжни и пълни с утешение.

— Мъртви са, момчето ми — каза изведнъж Бран.

— Мъртви ли? Не. Не може да са… — Перин се навъси, понеже ръката му изведнъж овлажня, и се загледа в смачканата чаша, сякаш зачуден откъде се е появила. — Съжалявам, не исках да… — Той задърпа смачканото сребро, мъчейки се да го оправи с пръсти. Така нямаше да стане. Разбира се, че не. Много грижливо постави чашата по средата на масата. — Ще ви я заменя. Мога да… — Отри ръката си в палтото и изведнъж се усети, че е хванал секирата, висяща на колана му. Защо всички го гледаха така странно? — Сигурни ли сте? — Гласът му прозвуча някак далечно. — Адора и Деселе? Пет? Майка ми?

— Всички — каза му Бран. — Стринките и чичовците ти също, както и братовчедите ти. Всички. Помогнах да ги погребем, момчето ми. На хълмчето с ябълковите дръвчета.

Перин лапна палеца си. Глупава работа — да се пореже на собствената си секира.

— Майка ми обичаше ябълковия цвят. Белите плащове. Но защо е трябвало да… Да ме изгори дано, Пет беше само на девет години. Момичетата… — Гласът му беше съвсем спокоен. Помисли си, че би трябвало да има някакви чувства в тези думи. Някакви чувства.

— Били са тролоци — бързо поясни госпожа ал-Вийр. — Те са се върнали, Перин. Не както се появиха, когато заминахте, този път не нападнаха селото, а околностите. Повечето ферми без близки съседи са изоставени. Никой не излиза нощем навън, дори край селото. Същото е и в Девенов просек, и горе на Стражеви хълм, може би чак до Таренов сал. Белите плащове, колкото и да са лоши, сега са единствената ни закрила. Доколкото знам, спасили са две семейства, когато тролоците нападнали фермите им.

— Исках да… Надявах се… — Не можеше да си спомни какво точно бе искал. Нещо, свързано с тролоците. Не искаше да си го спомни. Белите плащове защитават Две реки? Почти му стигаше, за да се разсмее. — А бащата на Ранд? Фермата на Трам. И това ли е работа на тролоците?

Госпожа ал-Вийр отвори уста, но Бран я прекъсна.

— Той заслужава да чуе истината, Марин. Бяха Белите плащове, Перин. Също както и в имота на Каутон.

— Значи и на Мат хората? На Ранд, на Мат и моите. — Странно. Говореше така, сякаш обсъждаше дали няма скоро да завали. — И те ли са мъртви?

— Не, момчето ми. Не, Абел и Трам се крият някъде из Западния лес. А майката и сестрите на Мат… Те също са живи.

— Крият се?

— Няма нужда да го обсъждаме това — намеси се енергично госпожа ал-Вийр. — Бран, донеси му друга чаша с ракия. А ти изпий тази, Перин. — Мъжът й си остана на мястото, но тя само го изгледа намръщено и продължи: — Бих ви предложила постеля, но не е безопасно. Някои хора са готови да хукнат да донасят на лорд Борнхалд, стига да разберат, че си тук. Евард Конгар и Хари Коплин се мъкнат подир Белите плащове като хрътки, готови винаги да им угодят и да им снесат имена, а и Кен Буйе не е по-добър. А и Вит Конгар ще разнесе веднага приказките, ако не го спре Дейз. Сега тя ни е Премъдрата, Перин, най-добре е да си идеш. Повярвай ми.

Перин бавно поклати глава — твърде много му беше, за да го приеме. Дейз Конгар Премъдра? Тази жена беше като бик. Белите плащове закрилят Две реки? Хари, Евард и Вит им сътрудничат? От Конгарови и Коплинови друго не можеше и да се очаква, но Кен Буйе беше от селския съвет. Лорд Борнхалд. Значи Джефрам Борнхалд беше тук. Файле го гледаше с широко отворени влажни очи. Тя пък защо беше готова всеки миг да се разплаче?

— Има и нещо друго, Бранделвин ал-Вийр — каза Гаул. — Лицето ви го издава.

— Има — съгласи се Бран. — Не, Марин — добави той решително, когато тя леко поклати глава. — Той заслужава да знае истината. Цялата истина. — Тя скръсти ръце с въздишка; Марин ал-Вийр почти винаги успяваше да се наложи — освен когато лицето на Бран се изпълнеше с решимост, както сега, и веждите му се спуснеха надолу като плугове.

— Каква истина? — попита Перин. Майка му обичаше ябълковия цвят.

— Първо на първо, Падан Фейн е с Белите плащове — каза Бран. — Сега той се нарича Ордийт и изобщо не отговаря на собственото си име, но е той, колкото и да се дуе.

— Той е Мраколюбец — промълви унесено Перин. Адора и Деселе винаги слагаха ябълкови цветчета в косите си напролет. — Призна го със собствената си уста. Той доведе тролоците в Зимната нощ. — Пет обичаше да се катери по ябълковите дръвчета; обичаше да те замери с някоя ябълка от клоните, когато не го гледаш.

— А, така ли — отрони мрачно Марин. — Виж, това е интересно. Има той някакво влияние при Белите плащове. Първия път, когато чухме, че са тук, беше след като подпалиха фермата на Трам. Това е работа на Фейн — той е завел там Белите плащове. Трам свалил четирима или петима със стрели, после се скрил в горите. Добрал се до фермата на Каутон малко преди да успеят да хванат Абел. Но са арестували Нати и момичетата, както и Харал Люхан, и Алзбет. Струва ми се, че Фейн е могъл и да ги обеси, но лорд Борнхалд не го е позволил. Не че ги е пуснал обаче. Не са пострадали, доколкото можах да разбера, но ги държат в стана на Белите плащове горе на Стражеви хълм. По някаква причина Фейн мрази теб, Ранд и Мат. Предлага по сто жълтици за всеки роднина на някой от трима ви и по двеста — за Трам или Абел. А лорд Борнхалд, изглежда, има някакъв особен интерес лично към теб. Когато тук дойде патрул на Белите плащове, той също идва с него и все разпитва за теб.

— Да — каза Перин. — Разбира се. Ще разпитва. — Перин от Две реки, който тича с вълците. Мраколюбец. Фейн можеше да им е разказал останалото. „Фейн с Чедата на Светлината?“ Тази мисъл бе някак далечна. По-добре беше сега да мисли за тролоците. Той погледна с гримаса дланите си, помъчи се да ги успокои върху масата. — Значи, защитават ви от тролоците.

Марин ал-Вийр се наведе към него и се намръщи.

— Перин, ние имаме нужда от Белите плащове. Да, те подпалиха фермата на Трам и тази на Абел. Да, задържаха хора и тъпчат наоколо, все едно че всичко е тяхно, но Алзбет, Нати и останалите не са пострадали. Само са задържани. Драконовият зъб е надраскан на няколко порти, но никой освен Конгарови и Коплинови не му обръщат внимание и най-вероятно те са тези, които са го издраскали. Трам и Абел могат да поостанат в Западния лес, докато Белите плащове си отидат. Те рано или късно ще трябва да си отидат. Но докато тук има тролоци, ние наистина се нуждаем от тях. Моля те, разбери го. Не че не бихме предпочели теб вместо тях, но имаме нужда от тях и не искаме те да те обесят.

— И вие наричате това закрила, наставнице на покрива? — попита Байн. — Ако помолите лъва да ви защити от вълците, просто ще изберете да свършите в един корем, вместо в друг.

— Не можете ли сами да се защитавате? — добави Чиад. — Виждала съм как се бие Перин, а също и Мат Каутон, както и Ранд ал-Тор. Те са от същата кръв като вас.

Бран въздъхна тежко.

— Ние сме селяни, прости хора. Лорд Люк говори мъжете да се организират да се бият с тролоците, но това означава човек да остави семейството си незащитено и никой не ще.

Перин беше объркан. Кой беше този лорд Люк? Попита и госпожа ал-Вийр отговори:

— Той се появи горе-долу по същото време, по което и Белите плащове. Ловец на Рога. Нали знаете сказанието за Великия лов на Рога? Лорд Люк смята, че Рогът на Валийр е някъде в Мъгливите планини над Две реки. Но сега се е отказал от Лова, заради нашите проблеми. Лорд Люк е голям благородник, с изискани нрави. — Тя пооправи косата си и се усмихна одобрително; Бран я погледна накриво и изсумтя кисело.

Ловци на Рога. Тролоци. Бели плащове. Две реки съвсем не приличаха на онова, което бе оставил.

— Файле също е Ловец на Рога. Ти познаваш ли го този лорд Люк, Файле?

— Писна ми — обяви тя. Перин намръщено я изгледа как се изправи, заобиколи масата и застана до него. Хвана главата му и дръпна лицето му към себе си. — Майка ти е мъртва — промълви тихо тя. — Баща ти е мъртъв. Сестрите ти са мъртви, и брат ти. Семейството ти е мъртво и ти не можеш да промениш това. Не и като умреш. Дай воля на мъката си. Не я задържай в себе си да забере.

Той я хвана за ръцете с намерение да я отмести, но незнайно защо, дланите му се стегнаха и тази хватка се оказа единственото, което го задържа. Едва тогава осъзна, че плаче, че хлипа в роклята й като бебе. Какво ли щеше да си помисли за него? Отвори уста да й каже, че нищо му няма, да й се извини, че се е размекнал, но единственото, което излезе, бе:

— Не можах да дойда по-бързо. Не можах. Аз… — И стисна зъби, за да млъкне.

— Знам — промърмори тя и го погали по косата, заради целия свят, сякаш бе малко дете. — Знам.

Искаше му се да спре, но колкото повече му шепнеше, че го разбира, толкова повече плачеше той, сякаш меките й длани цедяха сълзите от него.