Робърт Джордан
Силата на сянката (30)

Глава 30
Отвъд дъба

С Файле, притиснала главата му под гърдите си, Перин загуби представа колко време е плакал. В ума му просветнаха образи на семейството му. Баща му, усмихнат, му показва как се държи лък. Майка му — пее и преде вълна. Адора и Деселе, как го закачат, когато се обръсна за първи път. Пет, ококорил очи към веселчуна преди много години. И гробове — студени, самотни, в редица. Плака, докато не му останаха сълзи. Когато най-сетне се дръпна, бяха останали само двамата и Драскун, който се миеше върху бурето с ейл. Зарадва се, че другите не бяха останали да го гледат. Файле му стигаше. От една страна, се радваше, че е останала; само съжаляваше, че го е видяла и чула.

Хванала ръцете му, Файле приседна в стола до него. Беше толкова красива, с леко скосените си очи, големи и тъмни, и с високите си скули. Той не знаеше как ще се помири с нея след поведението си през последните няколко дни. Без съмнение тя щеше да го накара да си плати за това.

— Отказа ли се от намерението си да се предадеш на Белите плащове? — попита тя. В гласа й нямаше и намек за това, че току-що го е чула да плаче като бебе.

— Изглежда, няма да има полза. Те ще гонят бащите на Ранд и Мат, каквото и да направя. Близките ми… — Той бързо пусна ръцете й, но тя се усмихна, вместо да трепне. — Трябва да освободя майстор Люхан и жена му, ако мога. И майката и сестрите на Мат; обещах му да се погрижа за тях. И да направя каквото мога с тролоците. — Може би този лорд Люк имаше някакви идеи. Порталът към Пътищата поне беше заключен и повече нямаше да минат през него. Особено държеше да се оправи с тях. — Няма да мога да оправя нищо, ако се оставя да ме обесят.

— Много се радвам да го чуя — рече тя сухо. — Още ли си мислиш тези глупости да се отървеш от мен?

— Не. — Той се преви, очаквайки неизбежната буря, но тя кимна, сякаш едничката му дума беше всичко, което бе очаквала и което искаше. Дреболия, не си заслужаваше да се спори за нея. Канеше се да го накара да си плати на едро.

— Ние сме петима, Перин, шест, стига Лоиал да желае. А ако намерим и Трам ал-Тор и Абел Каутон… Те добри ли са с лъка като теб?

— По-добри — отвърна той искрено. — Много по-добри.

Тя го погледна с леко неверие.

— Значи ставаме осем. Някакво начало. Може би ще се присъединят и други. А и този лорд Люк. Той може би ще държи да застане начело, но стига да не е някой сбърканяк, това няма да има особено значение. Макар че не всеки, който е положил Ловджийската клетва, е съвсем с ума си. Срещала съм някои, които си въобразяват, че знаят всичко, и отгоре на това са опърничави като мулета.

— Знам. — Тя го изгледа рязко и той се постара да махне усмивката от лицето си. — Че си срещала такива, исках да кажа. Нали си спомняш, че преди време срещнах двама от тях.

— О, те ли. Е, какво пък, да се надяваме, че лорд Люк поне не е някой надут самохвалко. — Погледът й стана напрегнат и тя го стисна още по-здраво за китките, не чак да го заболи, но за да придаде още повече сила на думите си. — Ти сигурно ще искаш да посетиш фермата на семейството си, дома си. Ще дойда с теб, ако ми позволиш.

— Когато мога, Файле. — Но не сега. Все още не. Ако сега видеше тези гробове под ябълките… Странно. Винаги беше възприемал силата си просто като някаква даденост, а сега се оказваше, че изобщо не е силен. Е, поне беше престанал да реве като бебе. Крайно време бе да се захване с нещо. — Едно по едно. Предполагам, че най-напред трябва да намеря Трам и Абел.

Господин ал-Вийр надникна в гостната и влезе, след като се увери, че не са се прегърнали.

— В кухнята има огиер — съобщи той слисан на Перин. — Огиер. Седи и пие чай. Най-голямата купа в ръцете му изглежда като… — Той показа с два пръста колкото напръстник. — Марин може и да успя да се направи, че среща айилци всеки ден, но едва не припадна, като видя тоя Лоиал. Дадох й двойна доза ракия и тя я гаврътна като водичка. Едва не се задави от кашляне — тя обикновено не пие нещо по-силно от вино. Мисля, че и още една щеше да изпие, ако й бях дал. — Той облиза устни и съсредоточи вниманието си върху някакво несъществуващо петно на дългата си бяла престилка. — Е, оправи ли се вече, момчето ми?

— Съвсем добре съм — отвърна припряно Перин. — Господин ал-Вийр, не можем да останем тук повече. Някой може да издаде на Белите плащове, че сте ме подслонили.

— О, тези, които биха го направили, не са много. Не всички Коплинови и даже не всички Конгарови. — Но все пак не предложи да останат.

— Знаете ли къде мога да намеря господин ал-Тор и господин ал-Вийр?

— Някъде в Западния лес — отвърна бавно Бран. — Само това знам със сигурност. Местят се. — Сплел месестите си пръсти на големия си корем, той килна леко глава на една страна. — Ама нали не си тръгвате? Добре. Казах аз на Марин, че няма да си тръгнете, но тя не ми вярва. Тя смята, че е най-добре за вас — за вас — и като повечето жени е сигурна, че ще направите така, както тя смята за най-добре, стига да си поговори повечко с вас.

— Вижте, господин ал-Вийр — намеси се сладко Файле, — аз лично винаги съм смятала, че мъжете са разумни същества, на които трябва само да им посочиш най-умния път, за да си го изберат сами.

Кметът я удостои с весела усмивка.

— Е, значи вие ще уговорите Перин, както разбирам? Марин е права — това ще е най-умното, ако иска да избегне примката. Единствената причина да се остане е, че понякога човек просто не може да избяга. Не е ли така? Какво пък, вие сигурно знаете по-добре. — Той пренебрегна киселия й поглед. — Хайде, момчето ми. Стисни зъби и дръж на намеренията си, защото тя няма да се откаже от опитите си да те отклони.

В кухнята Лоиал и айилците седяха на пода с кръстосани крака. В хана явно не можеше да се намери достатъчно голям стол за огиера. Той седеше, облегнат с една ръка на масата, достатъчно висок, за да гледа Марин ал-Вийр в очите. Бран беше преувеличил малко с размера на чашата в ръцете на Лоиал, макар че като я погледна повторно, Перин установи, че не е чаша, а гледжосан в бяло супник.

Госпожа ал-Вийр продължаваше да си придава вид все едно, че за нея айилците и огиерът са нещо съвсем обичайно — суетеше се с поднос с хляб, сирене и туршия и гледаше всички да се хранят, но очите й се ококорваха всеки път, щом се спираха на Лоиал, въпреки старанията му да я успокои с хвалби колко вкусни били питките й. Туфестите му уши помръдваха нервно всеки път, щом тя го погледнеше, а тя леко подскачаше при всяко тяхно помръдване, после поклащаше глава и дебелата й посивяла плитка се полюшваше.

При появата на Перин Лоиал изпусна тежка, басова въздишка, постави „чашката“ си на масата и широкото му лице помръкна от тъга.

— Съжалявам за загубата ти, Перин. Споделям скръбта ти. Госпожа ал-Вийр… — Ушите му зверски помръднаха, макар и да не погледна към нея, при което тя рязко подскочи. — Тя ми говореше, че ти ще си тръгнеш, след като нищо тук не те задържа. Ако желаеш, ще попея на ябълките преди да напуснем.

Бран и Марин се спогледаха слисани и кметът се почеса по ухото.

— Благодаря ти, Лоиал. Ще ти бъда много благодарен, но като му дойде времето. Преди това обаче имам да свърша някои работи. — Госпожа ал-Вийр рязко постави таблата на масата и тя издрънча, но той продължи да излага намеренията си такива, каквито бяха: да намери Трам и Абел и да освободи хората, задържани от Белите плащове. За тролоците не спомена нищо, въпреки че и за тях имаше планове. Нямаше намерение да напуска, докато има и един жив тролок или мърдраал в Две реки. Пъхна палци под колана си, за да се сдържи да не погали секирата. — Няма да е лесно — завърши той. — Ще съм благодарен за компанията ти, но ще те разбера, ако предпочетеш да си заминеш. Тази битка не е твоя и ти претърпя немалко беди, откакто се свърза с хора от Емондово поле. А и тук няма да можеш да допишеш книгата си.

— Тук или там, битката е една и съща, струва ми се — отвърна Лоиал. — Книгата може и да почака. Може пък да посветя една глава на теб.

— Казах, че ще дойда с теб — намеси се Гаул. — Не го мислех сериозно, докато това пътуване не загрубя. Дължа ти кръвен данък.

Байн и Чиад погледнаха въпросително Файле и след като тя кимна, добавиха решението си да останат и те.

— Опърничави и глупави — каза госпожа ал-Вийр. — Всички сте такива. Най-много да свършите на бесилките, ако доживеете дотогава. Знаете го, нали? — Тя развърза престилката си и я свали. — Е, щом всички решавате да останете, май ще е по-добре да ви покажа поне къде да се скриете.

Мъжът й изглеждаше изумен от неочакваното й поражение, но бързо се съвзе.

— Мислех си, че може би старият дом за болни е добро място, Марин. Сега никой не ходи там и предполагам, че по-голямата част от покрива му все още си стои.

Така нареченият нов дом за болни, където отнасяха хора за лечение, ако болестта им беше заразна, се намираше източно от селото, отвъд мелницата на майстор Тейн, и това Перин го знаеше от дете. Старият, в Западния лес, беше почти разрушен преди доста време от една силна зимна виелица. Перин си го спомняше полузакрит от дива лоза и шипка, с птици, свили гнезда в останките от сламения покрив, и дупка на язовец при задното стълбище. Добро място за скривалище.

Госпожа ал-Вийр изгледа остро Бран, като че ли изненадана, че си го е помислил.

— Това ще свърши работа, предполагам. За тази нощ поне. Там ще ги заведа.

— Не е нужно ти да го правиш, Марин. Аз ще ги заведа, ако Перин не си спомня пътя.

— Ти май понякога забравяш, че си кметът. Бран. Привличаш хорските очи. Хората ще се зачудят закъде си тръгнал и какво си намислил. Защо не си останеш тук и ако някой надникне, да се погрижиш да си идат убедени, че всичко си е наред. В котела има говеждо варено, и супа от леща има, трябва само да се притопли. И на никого не споменавай за стария болничен дом, Бран. По-добре никой да не си спомня, че съществува.

— Не съм глупак, Марин — отвърна той ядосано.

— Знам, че не си, скъпи.

Трябваше да тръгнат на малки групички, за да не привличат вниманието. Тя щеше да прекоси селото самичка и да ги срещне в гората от другата страна. Айилците я увериха, че ще намерят разцепения от гръмотевица дъб, който им описа, и се измъкнаха през задната врата. Перин го знаеше — огромно дърво на една миля отвъд селото, което изглеждаше посечено по средата, но въпреки това продължаваше да е живо и дори да се разлиства. Смяташе, че може и сам да стигне до болничния дом без никакви неприятности, но госпожа ал-Вийр настоя да се срещнат при дъба.

— Ти все скиториш сам, Перин, а Светлината знае в какво може да се спъне човек. — Погледна Лоиал — вече изправен, рунтавата му коса се триеше в тавана — и въздъхна. — Съжалявам, че нищо не мога да направя с ръста ви, господин Лоиал. Знам, че е топло, но ще имате ли нещо против да си сложите наметалото и да си вдигнете поне качулката? Дори и в тези дни хората ще са склонни сами да се убедят, че не са видели това, които виждат, ако не е онова, което са очаквали, но ако мернат и лицето ви… Не че не сте чаровен, сигурна съм, но трудно ще минете за човек от Две реки.

Усмивката на Лоиал раздвои лицето му под дебелия като зурла нос.

— Денят изобщо не е чак толкова топъл и естествено ще си сложа наметалото, госпожо ал-Вийр.

Тя наметна един лек плетен шал със сини ресни и придружи Перин, Файле и Лоиал до двора на конюшнята, за да се увери, че са тръгнали, и за миг като че ли всичките й усилия за тайнственост се оказаха обречени. Кен Буйе, който изглеждаше направен от стари чворести корени, оглеждаше конете с лъскавите си като мъниста черни очи. Особено коня на Лоиал, по-голям и от дъранските жребци на Бран. Кен чешеше глава и зяпаше огромното седло върху големия кон.

А очите му се разшириха още повече, като видя самия Лоиал. Долната му челюст увисна.

— Тр… тр… тролок! — успя най-сетне да изломоти старчето.

— Не се дръж като дърт глупак, Кен Буйе — сряза го Марин, за да отвлече вниманието му. Перин задържа главата си сведена, оглеждайки лъка си, и не помръдна. — Нима ще стоя сама на задното си стълбище с тролок? — Тя изсумтя презрително. — Господин Лоиал е огиер, което сигурно щеше да разбереш, ако не беше един крякащ гъсок, който все е готов да се оплаква, вместо да погледне това, което е под носа му. Огиер, минаващ оттук, който не желае да му досаждат такива като теб. По-добре върви да си гледаш работата и остави гостите ми на мира. Много добре знаеш, че Корин Айелин те търси от месеци заради калпавата работа, която си свършил на покрива й.

Кен беззвучно промълви: „Огиер“ и примигна. За момент като че ли беше готов да надигне глас да си защити майсторството, но след това погледът му се премести на Перин и той присви очи.

— Той е! Това е той! За тебе са дошли, млади негоднико, дето избяга с Айез Седай да ми ставаш Мраколюбец. Когато тролоците дойдоха миналия път. А сега си се върнал и те пак са тук. Какво ще ми кажеш за това съвпадение? Какво ти е на очите? Болен ли си? Хванал си някаква болест и си ни я домъкнал тук да умориш всички ни, сякаш тролоците са ни малко? А, Чедата на Светлината добре ще те подредят. Ще видиш ти!

Перин усети, че Файле се е напрегнала, и бързо постави ръка на рамото й — разбра, че е извадила нож. Какво си мислеше, че прави? Кен наистина беше сприхав дърт глупак, но това не беше причина да се вадят ножове. Тя килна глава вбесена, но поне се задоволи само с това.

— Престани, Кен — рече рязко Марин. — Това си го задръж за себе си. Или си почнал да тичаш подир Белите плащове като Хари и брат му Дарл? Май започвам да се досещам защо Белите плащове ровичкаха книгите на Бран. Прибраха шест от тях и четоха конско на Бран под собствения му покрив за светотатство. Светотатство, виж ти! Защото не били съгласни с това, което пишело в една книга. Пак имаш късмет, че не съм те накарала да му възмездиш тези книги. Ровиха из целия хан като язовци. Търсели други светотатстващи писания, така разправяха, като че някой ще тръгне да крие книги. Изтърбушиха всичките ни дюшеци, преобърнаха и килерите ми с бельото. Радвай се само, че още не съм натикала дъртия ти задник вътре да оправиш всичко.

Кен се присвиваше при всяка нейна дума, докато не започна да изглежда, че се мъчи да вдигне кокалестите си рамене над главата.

— Аз нищо не съм им казвал, Марин — възрази той. — Само защото човек е споменал… Тоест аз само случайно го казах, между другото… Но това сега смятам да го внеса в селския съвет, Марин. За него, искам да кажа. — Посочи с гърчавия си показалец Перин. — Докато той е тук, всички сме в опасност. Ако Чедата разберат, че си го подслонила, могат да обвинят всички ни. Тогава няма да се спрат само с обърнатите килери.

— Това е работа на Женския кръг. — Марин уви по-плътно шала на раменете си, пристъпи и застана срещу стария покривчия. Той беше малко по-висок от нея, но гробовното й излъчване изведнъж я направи да изглежда по-голяма. Той заломоти, но тя рязко го прекъсна. — Работа на Кръга, Кен Буйе. Ако смяташ, че не е — ако изобщо дръзнеш да ме наречеш лъжкиня, — езика ще ти отрежа. Само една дума да си изтървал за работи на Женския кръг пред когото и да е, включително пред селския съвет…

— Кръгът няма право да се бърка в работите на съвета — извика той.

— …и ще видиш дали жена ти няма да те натири да спиш в плевнята. И да ядеш онова, което оставят кравите ти след себе си. Смяташ, че съветът има предимство пред Кръга ли? Ще пратя аз Дейз Конгар да те убеди в обратното, ако имаш нужда да те убеждават.

Кен трепна — и не случайно. Ако Дейз Конгар наистина беше станала Премъдрата на селото, сигурно щеше да излива гнусни отвари в гърлото му всеки ден, цяла година, а Кен беше твърде хилав, за да й се противопостави. Алзбет Люхан беше единствената жена в Емондово поле по-едра от Дейз, а към това трябваше да се прибави и лютият нрав на Дейз. Перин не можеше да си представи точно нея като Премъдра — Нинив сигурно щеше да припадне, като разбере коя я е заместила. Самата Нинив винаги беше смятала, че убеждава хората с благост.

— Недей да ставаш толкова гадна — промърмори жално Кен. — Щом искаш да си мълча, ще си мълча. Но Женският кръг или не, все пак рискуваш да насъскаш Чедата срещу всички ни. — Марин само вдигна вежди и след миг той се изсули от двора, ръмжейки през зъби.

— Добре се оправихте — каза Файле, след като Кен се скри зад ъгъла на хана. — Мисля, че има какво да науча от вас. Изобщо не мога да се разбера с Перин така, както вие се оправихте с господин ал-Вийр и с този човечец. — Тя се усмихна на Перин, за да му покаже, че само се шегува. Той поне се надяваше да означава това.

— Трябва само да знаеш кога да им дръпнеш юздите — отвърна разсеяно другата жена. — И кога да не правиш нищо друго, освен да ги оставиш да си я карат по тяхному. Когато ги оставиш да я карат, както те си знаят, когато е без значение, става по-лесно да ги държиш изкъсо, когато е важно. — Тя продължаваше да гледа намръщено след Кен, сякаш не обръщаше внимание на думите си, но после изведнъж добави: — А някои трябва непрекъснато да ги държиш вързани в яхъра.

Тук Перин подскочи раздразнено. Файле определено нямаше нужда от подобни съвети.

— Смятате ли, че ще си държи езика, госпожо ал-Вийр?

Тя се поколеба, но отвърна:

— Убедена съм. Кен е роден с кисел нрав, който става все по-кисел с възрастта, но не е като Хари Коплин и цялата им пасмина. — Въпреки това май не беше съвсем сигурна.

— Най-добре е да тръгваме — каза тя. Никой не й възрази.

Слънцето се беше вдигнало високо, което значеше, че повечето хора са се прибрали за обед. Малцината, които все още се мяркаха навън, главно момчетии, пасящи кравите и овцете, бяха твърде заети с храната, която си бяха донесли за обяд, и твърде далече от коларските пътеки, за да обърнат кой знае какво внимание на минаващите. Въпреки това Лоиал привлече нечий и друг поглед, колкото и да се беше присвил под дълбоката качулка на наметалото си. Дори на гърба на Стъпко, Перин едва стигаше до гърдите на огиера, яхнал едрия си кон. За хора, които ги виждаха отдалече, те навярно приличаха на възрастен човек с две деца, като децата бяха яхнали понита и водеха след себе си товарни понита. Разбира се, и тази гледка не беше от най-обичайните, но Перин се надяваше, че доколкото ги виждат, поне не си мислят нещо друго. Мълвата щеше да привлече внимание. А той трябваше да избегне вниманието, докато не освободи госпожа Люхан и останалите. Само дано Кен не се раздрънкаше. Той самият също бе спуснал качулката на наметалото си. Това също можеше да предизвика приказки, но не толкова, колкото ако някой зърнеше брадата му и разбереше, че съвсем не е дете. Денят поне не беше особено топъл. След Тийр приличаше по-скоро на пролет, отколкото на лято.

Намери разцепения дъб без особено усилие. Двете му половини бяха полегнали настрани, вътрешната им повърхност бе почерняла и земята под тях бе гола. Пътят през селото беше много по-кратък, отколкото обиколно, така че госпожа ал-Вийр вече ги чакаше, придърпвайки малко нетърпеливо шала си. Айилците също бяха тук, приклекнали над купчината сухи дъбови листа и издъвкани от катерици жълъди, Гаул — малко настрана от двете жени. Девите и Гаул се поглеждаха не по-малко бдително, отколкото наблюдаваха околните дървета. Перин не се съмняваше, че са успели да се доберат дотук незабелязани. Съжаляваше, че не притежава това тяхно умение — из горите можеше да се прокрадва доста добре, но на айилците, изглежда, им беше все едно дали е гора, селска земя или голям град. Пожелаеха ли да станат незабележими, намираха начин да го постигнат.

Госпожа ал-Вийр настоя да минат спешени остатъка от пътя, като твърдеше, че е твърде обрасло, за да се язди. Перин не мислеше, че е така, но нямаше нищо против, пък си имаше и други грижи. Главата му гъмжеше от планове. Трябваше най-напред да надникне в стана на Белите плащове, за да реши как да освободи госпожа Люхан и останалите. А и къде ли се криеха Трам и Абел? Нито Бран, нито госпожа ал-Вийр му бяха казали — сигурно и те не знаеха. Щом Трам и Абел все още не бяха успели да освободят пленниците, значи задачата никак не беше лесна. Но той трябваше да го направи някак. След това щеше да обърне внимание и на тролоците.

Никой от селото не беше минавал тук от години и пътеката беше изчезнала, но все пак високите околни дървета бяха попречили на трънаците да избуят. Айилците се плъзгаха безшумно, заедно с останалите, подчинявайки се на настояването на госпожа ал-Вийр всички да са заедно. Лоиал мърмореше одобрително при вида на могъщите дъбове или на някой особено висок ясен или клен. Тук-там пропяваше по някой присмехулник или червеношийка, а веднъж Перин надуши лисица в скривалището й.

И изведнъж долови мъжка миризма, която я нямаше допреди малко, и чу леко изпращяване на суха клонка. Айилците се напрегнаха и се присвиха, с готови за бой копия, а Перин се пресегна към колчана си.

— Спокойно — бързо ги спря госпожа ал-Вийр. — Моля ви, успокойте се.

Внезапно пред тях изникнаха двама мъже, единият вляво — висок, тъмнокос и слаб, другият вдясно — нисък, набит и с посивяла коса. И двамата държаха опънати лъкове, готови да стрелят, а на бедрата им имаше пълни колчани и мечове. И двамата бяха с наметала, които сякаш се сливаха с околния листак.

— Стражници! — възкликна Перин. — Защо не ни казахте, че тук има Айез Седай, госпожо ал-Вийр? Господин ал-Вийр също не спомена нищо. Защо?

— Защото не знае — отвърна тя бързо. — Не излъгах, като казах, че това е работа на Женския кръг. — Тя насочи вниманието си към двамата Стражници, които не се бяха отпуснали дори за миг. — Томас, Ивон, познавате ме. Свалете лъковете. Знаете, че няма да доведа тук никой, който може да направи беля.

— Огиер — каза сивокосият, — айилци, жълтоок мъж, несъмнено онзи, когото търсят Белите плащове — и някаква свирепа девойка с нож. — Перин хвърли поглед към Файле: тя наистина бе измъкнала нож. Този път бе съгласен с нея. Тези двамата можеше и да са Стражници, но все още не бяха отпуснали лъковете си; лицата им все едно бяха изчукани върху наковалня. Айилците на свой ред изглеждаха готови да затанцуват копията, без да са се забулили дори. — Странна група, госпожо ал-Вийр — продължи по-възрастният Стражник. — Ще видим. Ивон? — По-слабият мъж кимна и се стопи сред храсталаците; Перин едва долови с ушите си отдалечаването му. Когато пожелаеха, Стражниците можеха да се движат тихо като самата смърт.

— Какво искате да кажете с това, че било работа на Женския кръг? — настоя той. — Знам, че Белите плащове могат да ви навлекат неприятности, ако разберат за Айез Седай, и че не бихте казали на Хари Коплин за това, но защо го криете от кмета? И от нас?

— Защото обещахме — отвърна раздразнено госпожа ал-Вийр. Раздразнението й, изглежда, бе предизвикано както от Перин, така и от Стражника, останал да ги пази — другояче не можеше да се определи — и може би съвсем мъничко и заради Айез Седай. — Те бяха в Стражеви хълм, когато пристигнаха Белите плащове. Никой не знаеше какви са, освен Женския кръг, които ни ги предадоха да ги скрием. От всички, Перин. Това е най-добрият начин да се запази една тайна така, че колкото може по-малко хора да знаят за нея. Светлината да ме опази дано, знам за две жени, които престанаха да лягат с мъжете си от страх, че могат да проговорят насън. Споразумяхме се да го запазим в тайна.

— И защо сега решихте да го промените? — попита я сурово сивокосият Стражник.

— По причини, които смятам за основателни, Томас. — Според това как придърпа шала си, Перин заподозря, че тя се надява Кръгът и Айез Седай да одобрят решението й. — Къде по-добре бих могла да ви скрия, Перин, освен при Айез Седай? Ти, разбира се, едва ли се боиш от тях, след като замина с една. А и… Съвсем скоро ще разбереш. Просто трябва да ми се доверите.

— Има Айез Седай и Айез Седай — отвърна й Перин. Но онези, които той смяташе за най-лоши, Червената Аджа, не обвързваха към себе си Стражници; Червената Аджа изобщо не обичаше много-много мъжете. Очите на този Томас бяха тъмни и немигащи. Можеха да го нападнат или по-добре просто да си отидат, но Стражникът като нищо можеше да промуши със стрела първия, който направеше нещо, което не му харесва, а и Перин можеше да се обзаложи, че е приготвил повече от една стрела. Айилците, изглежда, бяха съгласни с него — те все още сякаш бяха готови да скочат във всички посоки и във всеки момент, но в същото време като че ли можеха да стоят като статуи, докато самото слънце не замръзне. Перин потупа Файле по рамото и каза:

— Спокойно, всичко ще се оправи.

— Разбира се, че ще се оправи — отвърна тя с усмивка. Беше прибрала ножа си. — Щом госпожа ал-Вийр казва, аз й вярвам.

Перин се надяваше да е права. Той самият вече не се доверяваше толкова много на хората, колкото по-рано. Не и на Айез Седай. Може би не дори и на госпожа ал-Вийр. Но пък може би тези Айез Седай щяха да му помогнат да се пребори с тролоците. Бе готов да се довери на всеки, който би могъл да го направи. Но доколко можеше да разчита на Айез Седай? Те вършеха всичко това по свои собствени причини. За него Две реки можеше и да е роден дом, но за тях можеше да е само едно камъче върху таблата за игра. Файле и Марин ал-Вийр обаче, изглежда, им се доверяваха, а айилците изчакваха. Засега като че ли нямаше голям избор.