Робърт Джордан
Силата на сянката (17)

Глава 17
Измами

Щадейки вдървения си десен крак, Том се поклони, развял веселчунското си наметало, и разноцветните кръпки по него се люшнаха на вълни. Очите му все още бяха помътнели, но успя да изрече бодро:

— Добро ви утро на всички. — Изправи се и поглади внушителните си бели мустаци.

Облечените в черно и златно слуги изглеждаха изненадани. Двамата мускулести момци се изправиха до обкования със злато и лакиран в червено сандък с разбит капак, който се канеха да надигнат, а трите жени спряха да трият пода с парцалите. Тук коридорът беше пуст, с изключение на тях, и всеки повод да спрат за малко работата си беше добре дошъл, особено в този час. Изглеждаха точно толкова уморени, колкото се чувстваше и Том.

— Добро утро и на теб, веселчуне — отвърна най-възрастната от жените. Малко пълничка и с простовато лице, жената имаше приятна усмивка, колкото и да изглеждаше пребита от умора. — Можем ли да ти помогнем с нещо?

Том измъкна четири цветни топки от широкия ръкав на палтото си и започна да ги подхвърля.

— Просто ще се опитам да ви повдигна малко духа. Един веселчун трябва да направи каквото може. — Би използвал и повече от четири топки, но толкова беше изморен, че дори и четирите в момента изискваха от него голямо усилие. Преди колко време за малко щеше да изпусне петата топка? Преди два часа? Той потисна прозявката си и я замести с ободряваща усмивка. — Ужасна нощ беше и духът трябва да се повдигне.

— Лорд Дракона ни отърва — обади се една от по-младите жени.

Беше хубавичка и тънка в кръстчето, но с хищен блясък в тъмните, обкръжени от сенки очи, който го предупреди да внимава с усмивката. Разбира се, можеше да се окаже от полза, ако беше и алчна, и откровена едновременно, което означаваше, че плати ли й веднъж, ще я купи завинаги. Винаги беше добре да намери още някой чифт ръце, който да му подаде бележка, език, който да му каже какво е чуто и да предаде каквото иска там, където иска. „Стар глупак! Имаш си вече достатъчно ръце и уши, така че престани да си мислиш за хубави гърди и не забравяй тоя блясък в очите й!“ Интересното беше, че думите й прозвучаха съвсем искрено, а един от младите мъже кимна в съгласие.

— Да — каза Том. — Чудя се кой ли върховен лорд е отговарял за кейовете вчера? — Едва не изтърва топките, ядосан на себе си. Да го постави така направо! Много беше уморен; трябваше да си е вече в леглото. Трябваше да си е легнал още преди три часа.

— За кейовете отговарят Бранителите — каза му най-възрастната жена. — Това, разбира се, ти не го знаеш. С такива дреболии върховните лордове не се занимават.

Том го знаеше много добре.

— Така ли? Е, аз не съм тайренец, разбира се. — Той смени жонглирането с топките от прост кръг на двойна извивка; изглеждаше по-трудно, отколкото беше в действителност, и момичето с хищния поглед запляска с ръце. Щом така и така беше започнал, трябваше да го довърши. Но след това спокойно можеше да нарече нощта много дълга. Нощ ли? Че то слънцето вече се вдигаше. — Все пак срамота, че никой не се е поинтересувал какво правят тези баржи на кейовете. Със свалените си капаци и с тролоците вътре. Не искам да кажа, че някой е знаел, че вътре е имало тролоци. — Двойната извивка се огъна и той бързо премина отново на обикновен кръг. Светлина, наистина беше уморен. — Човек обаче би могъл да си помисли, че някой върховен лорд все пак се е поинтересувал.

Двамата младежи се спогледаха намръщено, а Том вътрешно се усмихна. Още едно посято семенце ей така, макар и малко недодялано. Още един пуснат слух, колкото и да знаеха кой точно отговаря за кейовете. А слуховете плъзваха бързо — един такъв слух нямаше да се ограничи само в града — и ето ти още един клин на подозрение между простолюдието и благородниците. Към кого щеше да се обърне простолюдието освен към човека, за когото знаеха, че знатните го ненавиждат? Човекът, спасил Камъка от твари на Сянката. Ранд ал-Тор. Лорд Дракона.

Беше време да остави посятото. Ако тук то бе пуснало корени, каквото и да кажеше, нямаше да ги измъкне, а той бе пръснал и други семена тази нощ. Но нямаше да е от полза, ако някой разбереше, че тъкмо той ги е посадил.

— Храбро се биха снощи, върховните лордове де. Ами че то, аз видях… — И млъкна, забелязал как жените се захванаха отново с триенето, а мъжете награбиха сандъка и се забързаха по коридора.

— И за веселчуни мога да намеря работа — чу се гласът на икономката зад гърба му. — От чифт свободни ръце винаги има нужда.

Той се извърна елегантно, пазейки все пак крака си, и се прегъна в дълбок поклон. Главата й стигаше едва до раменете му, но сигурно тежеше един път и половина колкото него. Лицето й беше като наковалня — превръзката около слепоочията с нищо не я разкрасяваше, — с двойна гуша и очи като късчета черен кремък.

— Добро утро, милостива лейди. Малък символ за свежестта на този нов ден.

Направи вихрен жест и затъкна един златистожълт цвят от слънчогрев, само малко спаружен от престоя си в ръкава му, в посивялата й коса над превръзката. Тя, разбира се, веднага го измъкна и го изгледа подозрително, но на него му трябваше тъкмо това. Изкуцука три крачки, възползвайки се от моментното й колебание, и когато тя извика нещо след него, нито я чу, нито се забави.

„Ужасна жена — помисли си Том. — Ако я бяхме пуснали срещу тролоците, щеше всички да ги накара да метат и бършат.“

Прикри прозявката си с длан и челюстите му изпукаха. Беше твърде остарял за всичко това. Уморен беше, а коляното му се бе превърнало в болезнен възел. Безсънни нощи, битки, заговори. Твърде стар. Трябваше да си живурка сега някъде в някоя тиха ферма. С пиленца. Нали във фермите винаги има пиленца. И овчици. Да гледаш овци сигурно не беше много трудно — овчарите като че ли само се мотаеха насам-натам и непрекъснато свиреха с гайди. Той, разбира се, щеше да свири на лютнята, не с гайда. Или с флейтата — на открито не върви да свириш на лютня. А наблизо щеше да има някое градче, с хан, в който щеше да взима ума на гостите. Той развя наметалото си, подминавайки две слугини. Единственият смисъл да го носи в тази жега беше да видят хората, че е веселчун. Те щръкнаха веднага, щом го видяха, разбира се, надявайки се, че може да спре за малко да ги позабавлява. Колко мило. Да, една ферма си имаше предимства. Тихо място. Без да ти се пречкат разни хора. И стига да има и някое градче наблизо…

Той бутна вратата на стаята си и се закова на място. Моарейн се изправи, сякаш имаше пълното право да преглежда хартиите, пръснати на масата му, и спокойно приглади полите си. Е, това му се викаше красива жена, с цялото изящество, за което би копнял един мъж, включително смеха й на саркастичните му шеги. „Глупак! Дърт глупак! Тя е Айез Седай, а ти си твърде уморен, за да мислиш с главата си.“

— Добро утро, Моарейн Седай — каза той и окачи наметалото си на закачалката зад вратата. Отбягна да погледне към писалищното си сандъче, което си стоеше под масата, където го беше оставил. Нямаше смисъл да й показва, че е важно. Сигурно нямаше смисъл и да го проверява, след като тя си отиде, впрочем. Тя можеше с едно преливане да отвори ключалката и пак да я затвори, без той въобще да разбере нещо. Както беше уморен, дори не можеше да си спомни дали беше оставил в него нещо уличаващо. Или някъде другаде, впрочем. Всичко из стаята, доколкото можеше да прецени, си беше на мястото. Не мислеше, че може да е изглупял дотам, че да е оставил нещо открито. — Бих ви предложил освежително питие, но се опасявам, че нямам нищо друго освен вода.

— Не съм жадна — отвърна тя с приятния си мелодичен глас. Наведе се към него и постави дланта си върху дясното му коляно. Вледеняваща тръпка пробягна по цялото му тяло. — Жалко, че не е имало някоя добра Церителка, когато се е случило. Сега е твърде късно. Съжалявам.

— И дузина Церителки нямаше да стигнат — отвърна й той. — Един Получовек ми го направи.

— Знам.

„Какво ли още знае?“ — зачуди се той. Извърна се да издърпа единствения си стол с облегалка и едва се сдържа да не изругае. Изведнъж се почувства бодър, сякаш беше спал цяла нощ, а болката в коляното беше изчезнала. Недъгът си оставаше, но ставите бяха по-меки, отколкото след като получи раната. „Тази жена дори не ме попита дали го искам. Да ме изгори дано, какво ли цели?“ Отказа се да си сгъне крака. Ако не го попиташе, смяташе да не признава подаръка й.

— Интересен ден беше. Вчерашния — вметна тя, след като той седна.

— Не бих нарекъл тролоците и Получовеците много интересни — отвърна той сухо.

— Нямах предвид тях. Преди това. Върховният лорд Карлеон умрял при нещастен случай по време на лов. Добрият му приятел Тедосиан явно го е взел за глиган. Или за елен може би.

— Не съм чувал за това. — Дори и да беше намерила бележката, едва ли щеше да я свърже с него. Самият Карлеон би си помислил, че е написана от собствената му ръка. Не допускаше, че би могла да се досети, но си припомни все пак, че тя е Айез Седай. Всъщност изобщо нямаше нужда да си го припомня при това гладко хубавичко лице и тези строги тъмни очи, които се взираха в него и не можеха да не забележат, че е пълен с тайни. — Слугинските квартири са пълни с клюки, но рядко се вслушвам в тях.

— Нима? — промърмори тя кротичко. — Значи не си чувал, че Тедосиан се поболял няма и един час след като се върнал в Камъка, веднага след като жена му му подала чаша вино, за да отмие нагълтания прах от лова. Разправят, че чак се разплакал, като разбрал, че тя смята лично да се грижи за него и да го храни със собствените си ръце. Несъмнено сълзи на радост от любовта й. Чувам, че тя се заклела да не го остави, докато не се вдигне отново на крака. Или докато не умре.

Знаеше. Как, не можеше да разбере, но знаеше. Но защо му го разправяше на него?

— Трагедия — отвърна й той също толкова спокойно. — Ранд ще има нужда от всички верни върховни лордове, които може да намери.

— Карлеон и Тедосиан едва ли бяха особено верни. Дори един към друг, както изглежда. Водеха фракцията, която искаше да убие Ранд и се мъчеше дори да забрави, че той изобщо е жив.

— Така ли? Не обръщам много внимание на такива неща. Делата на могъщите не са за един прост веселчун.

Усмивката й можеше да избие в смях, но тя заговори, все едно че четеше от книга.

— Томодрил Мерилин, някога наричан Сивата лисица от тези, които са го познавали или са знаели нещо за него. Дворцов бард в кралския дворец на Андор, в Кемлин. Известно време любовник на Мургейз, след смъртта на Тарингейл. Щастлива е била за Мургейз тази смърт на Тарингейл. Не допускам тя дори да е подозирала, че се е канел да предизвика нейната смърт и той самият да стане първият крал на Андор. Но сега говорим за Том Мерилин, един мъж, който, казват, можел да играе Играта на Домове дори и насън. Срамота, че такъв мъж нарича себе си прост веселчун. Но каква арогантност да запази същото име.

Том с усилие прикри потреса си. Колко ли знаеше тя? Твърде много, дори и една дума да не знаеше повече. Но не беше единствената знаеща.

— Като стана дума за имена — отвърна й той спокойно — забележително е колко може едно име да озадачи човек. Моарейн Дамодред. Прословутата лейди Моарейн от Дома Дамодред, в Кайриен. Най-малката сестра на Тарингейл. Племенница на крал Ламан. И Айез Седай. Айез Седай, подкрепяща Преродения Дракон още преди да е могла да знае за него нещо повече от това, че е поредният глупак, който може да прелива. Айез Седай с връзки в Бялата кула, бих казал — иначе не би рискувала с всичко това, с което се е заела. Някоя в Съвета на Кулата? Много повече, бих казал; би трябвало да е много по-важна фигура. Вестите за всичко това биха могли да разтърсят света. Но защо да си създаваме толкова неприятности? Може би ще е най-добре да оставим един веселчун да си стои напъхан в дупката си в слугинските отделения. Просто един стар веселчун, който си свири на лютнята и разказва приказките си. Приказки, които не вредят никому.

Дори и да беше успял да я слиса поне малко, тя не го показа.

— Спекулациите, неподкрепени с факти, винаги са опасни — отвърна кротко тя. — Не използвам името на своя Дом по свой избор. Домът Дамодред си е спечелил заслужено лоша репутация още преди Ламан да съсече Авендоралдера и да загуби заради това трона и живота си. След Айлската война тази репутация се е влошила още повече, пак заслужено.

Нима нищо не беше в състояние да разтърси тази жена?

— Какво искаш от мен? — попита той раздразнено.

Тя дори не примигна.

— Елейн и Нинив взимат днес кораб за Танчико. Опасен град е това Танчико. Твоите знания и опит може да им помогнат.

Значи това било. Искаше да го отдели от Ранд, да остави момчето оголено за нейните манипулации.

— Както казваш, Танчико напоследък е опасен, но пък той винаги си е бил такъв. Желая на младите жени всичко най-добро, но нямам никакво намерение да си пъхам главата в гнездо на пепелянки. Твърде стар съм за такива неща. Тъкмо си мислех да се заловя с фермерство. Спокоен живот. Безопасен.

— Един спокоен живот би те убил, струва ми се. — Каза го с откровена насмешка и се зае да пооправи гънките на полите си с малките си нежни пръсти. Том имаше чувството, че се старае да прикрие усмивката си. — Но виж, Танчико няма да те убие. Това ти го гарантирам, а съгласно Първата клетва знаеш, че говоря истината.

Той я изгледа навъсен, въпреки усилието си да запази лицето си безизразно. Беше го казала и наистина не можеше да лъже, но откъде ли можеше да знае? Той беше сигурен, че Моарейн не умее да Прорицава — той самият я беше чул да отрича този Талант. Но му го беше казала. „Огън да я изгори тази жена!“

— И защо трябва да ходя в Танчико? — Вече можеше да мине и без титли.

— За да защитиш Елейн, как защо? Щерката на Мургейз.

— Не съм виждал Мургейз от петнайсет години. Елейн беше бебенце, когато напуснах Кемлин.

Тя малко се поколеба, но когато заговори отново, гласът й бе неумолимо твърд.

— А твоята причина да напуснеш Андор? Един племенник на име Овин, струва ми се. Един от онези глупаци, за които спомена — които могат да преливат. Червените сестри е трябвало да го отведат в Тар Валон, като всеки друг мъж като него, но вместо това са го опитомили на място и са го изоставили на… милостта на съседите му.

Том събори стола си, докато се изправяше, но се наложи да се хване за масата, защото коленете му се бяха разтреперили. Овин не беше живял дълго след като го бяха опитомили, прогонен от дома си от доскорошните си уж приятели, които не бяха могли да допуснат да оставят сред себе си мъж, забъркал се със Силата, макар той да не можеше повече да прелива. Нищо от това, което Том бе направил, не можа да накара Овин да престане да се отказва от живота, нито да спре младата му жена да го последва в гроба само един месец след това.

— Защо… — Той се окашля, за да не говори толкова хрипливо. — Защо ми казваш това?

На лицето на Моарейн се беше изписало съчувствие. Възможно ли бе да е и съжаление? Едва ли. Не и от една Айез Седай. А колкото до съчувствието, и то вероятно бе фалшиво.

— Нямаше да го сторя, ако беше пожелал просто да помогнеш на Елейн и Нинив.

— Но защо, да те изгори дано! Защо?

— Ако отидеш с Елейн и Нинив, ще ти кажа имената на онези Червени сестри, когато се видим следващия път, както и името на онази, която им е наредила. Те не са действали по своя воля. А аз наистина ще те видя отново. Ти ще оцелееш в Тарабон.

Том си пое хрипливо дъх.

— И какво ще ми помогнат имената им? — попита той равнодушно. — Имена на Айез Седай, загърнати в цялата власт на Бялата кула.

— Един опитен и опасен играч на Играта на Домове би могъл да измисли как да ги използва — отвърна тя кротичко. — Не е трябвало да правят това. За такова нещо не би трябвало да получат извинение.

— Би ли ме оставила сам, моля те?

— Искам да знаеш, че не всички Айез Седай са като онези Червени сестри, Том. Трябва да разбереш това.

— Моля те!

Той остана прав, облегнат на масата, докато тя не излезе — не искаше да го види как се свива непохватно, не искаше да види сълзите, стичащи се по измъченото му лице. „О, Светлина, Овин.“ Беше заровил този спомен в най-дълбоките кътчета на паметта си. „Не можах да стигна там навреме. Твърде зает бях. Твърде зает с проклетата Игра на Домове.“ Той изтри ядосано лицето си. Моарейн можеше да играе Играта с най-добрите противници. Как го затегли по тази пътека, дърпайки всеки конец, за който той смяташе, че е съвършено скрит. Овин. Елейн. Щерката на Мургейз. Само симпатия му беше останала към Мургейз, може би малко повечко от това, но трудно беше да остави на произвола на съдбата едно дете, което беше друсал на коленете си. „Това момиченце в Танчико? Този град жива ще я изяде, дори и да нямаше война. Сигурно сега се е превърнал в бърлога на побеснели вълци. А Моарейн ще ми даде имената.“ Единственото, което той трябваше да направи, бе да остави Ранд в ръцете на Айез Седай. Точно както бе оставил Овин. Чувстваше се като змия, притисната с чатал, без възможност да се освободи, колкото и да се гърчеше. „Проклета жена!“

 

 

Преметнала на ръка дръжката на кошничката с бродерия, Мин събра полите си и се понесе през столовата след закуска с плъзгаща се походка и изправена снага. Можеше да закрепи на главата си пълна купа с вино, без да излее и капка. Отчасти това беше така, защото с роклята не можеше да закрачи с обичайната си походка. Роклята. Бледосиня коприна с втален корсаж и ръкави, и дълга пола, чиито дантели по краищата щяха да метат пода, ако не ги придържаше. А отчасти беше, защото бе сигурна, че усеща погледа на Лейрас в гърба си.

Бегло погледна през рамо и се оказа, че е права. Надзорничката на кухните, истинско ходещо буре, сияеше одобрително, докато я гледаше от прага на столовата. Кой би си помислил, че тази жена на младини е била хубавелка или че в сърцето й ще има място за хубавички, кокетни момиченца? „Живички“, така ги наричаше тя. Кой би допуснал, че щеше да вземе „Елминдреда“ под здравото си крило? Такова положение едва ли можеше да се нарече удобно. Лейрас грижовно държеше Мин непрекъснато под око, и това око, изглежда, беше в състояние да я намери навсякъде из Кулата. Мин й се усмихна в отговор и пооправи косата си, сега нагласена като кръгла черна шапка от къдрици. „Огън да я изгори тази жена! Няма ли си нещо да готви, или някоя прислужничка, на която да се скара?“

Лейрас й махна с ръка и тя също й махна в отговор. Не можеше да си позволи да обиди някоя, която я наблюдава толкова отблизо, особено след като нямаше никаква представа колко грешки би могла да допусне. Лейрас знаеше всички хитрости на „живичките“ жени и се канеше да научи Мин на някои неща, които тя все още не знаеше.

Една сериозна грешка, припомни си Мин, докато присядаше на една мраморна пейка до един висок прозорец, беше бродерията. Не от гледна точка на Лейрас, а от нейна собствена. Измъкна гергефа от кошницата и мрачно огледа резултата от вчерашната си работа — няколко смотани жълти маргаритки и нещо, което трябваше да прилича на жълта розова пъпка, макар че никой нямаше да я вземе за такава, освен ако тя сама не му го кажеше. С въздишка, тя се залови да разшива бодовете. Леане беше права — една жена можеше да си седи с часове с гергефа, да наблюдава всички и всичко, и никой нямаше да намери това за странно. Щеше да е от полза обаче ако имаше поне малко умение.

Добре поне, че утрото беше чудесно за разходка навън. Златното слънце се открояваше на хоризонта сред небе, по което няколко бели облачета сякаш се бяха подредили само за да откроят чистотата му. Лекият ветрец носеше аромата на рози. Много скоро застланите с чакъл пътечки щяха да се запълнят с хора, забързани по една или друга задача, всякакви, от Айез Седай до коняри. Великолепна утрин и великолепно място, откъдето да наблюдаваш незабелязана. Може би днес щеше да види нещо полезно.

— Елминдреда?

Мин подскочи и засмука убодения си пръст. Понечи да се сопне на Гавин, че се е прокраднал тайно до нея, но думите замръзнаха в гърлото й. С него беше Галад. По-висок от Гавин, дългокрак, той се движеше с грациозност на танцьор и стройна, мускулеста мощ. Ръцете му също бяха дълги, много елегантни и силни в същото време. А лицето му… Най-просто казано, той беше най-красивият мъж, когото беше виждала.

— Престани да си смучеш пръста — каза й Гавин ухилено. — Знаем, че си хубаво момиче, не е нужно да ни го доказваш.

Изчервена, тя бързо дръпна ръката си и едва се сдържа да не го изгледа свирепо, което едва ли щеше да мине за присъщо на „Елминдреда“. За него не бяха необходими заплахи или заповеди от страна на Амирлин, за да премълчи тайната й, стигаше само молбата й, но той използваше всяка възможност да я подразни.

— Не е редно да се подиграваш, Гавин — каза Галад. — Той не искаше да ви обиди, госпожице Елминдреда. Ще ме извините, но да не би да сме се виждали преди? Когато се намръщихте преди малко така свирепо на Гавин, почти си помислих, че ви познавам.

Мин скромно сведе очи.

— О, никога не ще забравя срещата си с вас, милорд Галад — отвърна тя с възможно най-подходящия тон за глупаво момиче. Превзетото гласче и неволният й гняв я изчервиха чак до челото, което я прикри още по-добре.

Тя изобщо не приличаше на себе си и роклята и прическата бяха само част от маскировката. Леане беше събрала кремове, пудри и невероятен асортимент от неща със странни миризми от града и така я беше дресирала, че можеше да ги използва дори насън. Сега имаше добре очертани скули и повече цвят на устните си, отколкото й бе осигурила природата. Тъмен крем, очертаващ веждите, и фина пудра, изтъкваща клепките й, правеше очите й да изглеждат по-големи. Изобщо не приличаше на себе си. Някои от новачките й казваха с възхита колко красива била и дори няколко Айез Седай я бяха нарекли „много мило дете“. Мразеше всичко това. Роклята беше доста хубава, признаваше го, но не и останалото. И въпреки това нямаше никакъв смисъл да носи маска, без да я поддържа с поведението си.

— Сигурен съм, че помниш — вметна сухо Гавин. — Не исках да ти прекъсвам бродирането… лястовички ли са? Жълти лястовички? — Мин бързо напъха гергефа в кошницата. — Исках само да коментираш това. — Той пъхна в ръцете й една малка, подвързана в кожа книга, стара и опърпана. — Кажи на брат ми, че е глупост. Може би ще се вслуша в теб.

Тя огледа книгата. „Пътищата на Светлината“ от Лотар Мантелар. Отвори я и зачете напосоки.

„Прочие, отбягвай всяко удоволствие, понеже добродетелта е абстрактен, съвършен и кристален идеал, помръкващ от низшите чувства. На плътта не угаждай. Слаба е плътта, а духът е силен. Праведната мисъл усещането я дави, а праведното деяние страстите го спират. Всичката наслада вземи от праведността и само от праведността.“ Всичко това й се стори някаква суховата безсмислица.

Мин се усмихна на Гавин и дори успя да се изкикоти.

— Толкова думи! Боя се, че малко разбирам от книги, милорд Гавин. Винаги ми се е искало да прочета някоя… изцяло. — Тя въздъхна. — Но времето все не стига. Ами че то само докато си наглася прическата, минават часове. Смятате ли, че ми стои добре? — Гневното изумление, изписано на лицето му, едва не я накара да се разсмее, но тя потисна смеха си до закачлив кикот. Истинско удоволствие беше поне веднъж да му върне топката; трябваше да провери дали би могла да го прави по-често. В това нейно прикритие се криеха възможности, за които не беше подозирала. Иначе този престой в Кулата се бе оказал пълна скука и я изпълваше с раздразнение. Заслужаваше да се позабавлява малко.

— Лотар Мантелар — каза с плътен глас Гавин — е основателят на Белите плащове. Белите плащове!

— Той е бил велик мъж — добави твърдо Галад. — Философ с благородни идеали. Ако Чедата на Светлината след негово време са проявявали известна… крайност, това нищо не променя.

— Олеле! Белите плащове — ахна Мин и добави леко потръпване. — Но те са такива грубияни, както съм чувала. Не мога да си представя един Бял плащ да танцува. Смятате ли, че тук има възможност да се танцува? Айез Седай, изглежда, също не се интересуват много от танците, а аз така обичам да танцувам. — Разочарованието в очите на Гавин беше просто възхитително.

— Не мисля — каза Галад и взе книгата от ръцете й. — Айез Седай са твърде заети с техните… работи. Ако чуя за някое подходящо за танцуване място, ще ви придружа, ако желаете. Не е нужно да се боите, че онези двама дръвници ще ви безпокоят. — Той й се усмихна, без да съзнава какво върши, и тя изведнъж наистина остана без дъх. Не биваше да им се позволява на мъжете да се усмихват така.

Всъщност й беше нужно известно време, докато си спомни за кои двама дръвници говори. Двамата, които уж поискали ръката на Елминдреда и които едва не са се сбили, защото тя не могла да избере един от тях, и я принудили да потърси убежище в Кулата, защото не можела да престане да окуражава и двамата. Цялото обяснение за пребиваването й тук. „Всичко е заради тази рокля — каза си тя. — Щях да мисля по-разумно, ако си бях в мои дрехи.“

— Забелязах, че Амирлин разговаря с теб всеки ден — каза изведнъж Гавин. — Да ти е споменала нещо за нашата сестра Елейн? Или за Егвийн ал-Вийр? Казала ли ти е къде са те?

На Мин й се прищя да му насини окото. Той, разбира се, не знаеше защо тя се прави на друга, но се бе съгласил да не я разобличава, а сега я свързваше с жени, за които мнозина в Кулата знаеха, че са приятелки на Мин.

— О, Амирлин е чудесна жена — изчурулика тя и оголи зъбки в сладка усмивка. — Все ме пита как ми минава времето и ми хвали хубавата рокля. Предполагам, че се надява скоро да избера между Дарван и Гемал, но какво да направя, като просто не мога! — Отвори широко очи, надявайки се, че така ще изглежда по-безпомощна и объркана. — И двамата са толкова сладки! Кой казахте? Сестра ви ли, милорд Гавин? Самата щерка-наследница? Не помня Амирлинския трон да ми е споменавала някога за нея. Как й беше другото име? — Направо чу как зъбите на Гавин изскърцаха.

— Защо трябва да занимаваме госпожица Елминдреда с това? — каза Галад. — Това си е наш проблем, Гавин. От нас зависи да разобличим лъжата и да се справим с това.

Тя почти не го чу, защото изведнъж видя един едър мъж с дълга тъмна коса. Къдриците му се спускаха до отпуснатите му рамене. Той обикаляше безцелно по една от застланите с чакъл пътечки между дърветата под зоркия поглед на една от Посветените. И преди беше виждала Логаин — мъж с посърнало лице, макар и сърцат някога, винаги придружаван от Посветена. Тя трябваше да го пази да не се самоубие, както и да предотврати някакъв опит да избяга. Въпреки ръста си той обаче нямаше вид на човек, канещ се да извърши последното. Но никога досега не беше виждала ярък ореол около главата му, сияещ в златисто и синьо. Появи се само за един миг, но и това й беше достатъчно.

Логаин се беше самопровъзгласил за Преродения Дракон, беше пленен и опитомен. Каквато и слава да си бе спечелил като Лъжедракон, сега тя беше далеч зад него. Единственото, което му беше останало, бе отчаянието на опитомения, като на човек, лишен от зрение, слух и вкус, който копнее единствено да умре, който с нетърпение чака смъртта, спохождаща неминуемо мъже като него за няколко години. Той погледна към нея, може би без изобщо да я забелязва; очите му изглеждаха безнадеждно извърнати навътре. Защо тогава го обкръжаваше ореол, който направо крещеше за бъдеща слава и мощ? Ето това трябваше да каже на Амирлин.

— Горкият нещастник — промърмори Гавин. — Не мога да не изпитам жалост към него. Светлина, би било проява на милост да му позволят да сложи край на живота си. Защо го карат насила да продължава да живее?

— Той не заслужава никакво съжаление — обяви Галад. — Забрави ли какъв беше и какви неща направи? Колко хиляди души загинаха заради него, преди да го хванат? Колко градове бяха опожарени? Нека да го държат жив, за назидание на други като него.

Гавин кимна, макар и с неохота.

— И все пак мнозина са го следвали. Много градове бяха опожарени след като се обявиха на негова страна.

— Трябва да тръгвам — каза Мин и се изправи, а Галад изведнъж се превърна в самото олицетворение на загрижеността.

— О, простете ни, госпожице Елминдреда. Съвсем не искахме да ви изплашим. Логаин не може да ви навреди. Уверявам ви.

— Аз… Да, той наистина ме поизплаши. Моля да ме извините. Наистина трябва да си лягам.

Гавин сви скептично устни, но грабна кошницата й преди тя да успее да я докосне.

— Позволете ми да ви поизпратя поне — каза той с глас, изпълнен с фалшива загриженост. — Тази кошница ще е твърде тежка за вас, както сте замаяна. Току-виж сте припаднали.

Много й се дощя да грабне кошницата и да го халоса с нея, но това нямаше да е най-подходящото поведение за Елминдреда.

— О, благодаря ви, милорд Гавин. Толкова сте мил. Ах, колко сте мил! Не-не, милорд Галад. Не искам да затруднявам и двама ви. Моля ви, останете си тук и си дочетете книжката. Ама останете, моля ви. — За повече убедителност успя дори да трепне с мигли.

Успя по някакъв начин да напъха Галад в мраморната беседка и тръгна с Гавин. Полите й я дразнеха — искаше й се да ги повдигне до коленете и да се затича, но Елминдреда никога не би се затичала и никога не би показала толкова много от краката си, освен по време на танци. Точно по този въпрос Лейрас я беше поучила: само веднъж да побегне, и щеше напълно да унищожи целия така старателно граден образ на Елминдреда. А пък Гавин…

— Дай си ми кошницата, безмозъчен кретен — озъби му се тя веднага щом се скриха от погледа на Галад, и я издърпа от ръцете му. — Какво искаше да кажеш с това разпитване за Елейн и Егвийн пред него? Елминдреда никога не ги е срещала. Елминдреда изобщо не се интересува от тях. Елминдреда изобщо не желае да бъде споменавана в едно изречение с тях. Разбра ли?

— Не — отвърна той. — Не, след като не искаш да ми обясниш. Но съжалявам. — Разкаянието в гласа му едва ли беше достатъчно, за да я задоволи. — Просто съм загрижен. Къде са те? От вестите, които идват по реката — за някакъв Лъжедракон в Тийр — ми става още по-тежко. Те са там някъде, навън. Светлината знае къде, а аз продължавам безпомощно да се питам дали не са се озовали в някой гибелен огън като онзи, който Логаин бе подпалил в Геалдан?

— Ами ако не е Лъжедракон? — попита тя предпазливо.

— Имаш предвид онези приказки по улиците, че е превзел Тийрския камък ли? Мълвата винаги преувеличава действителността. Ще го повярвам само ако го видя, но дори и това не би могло да ме убеди. Дори и Тийрският камък може да падне. Светлина, всъщност не вярвам Елейн и Егвийн да са в Тийр, но незнанието къде са направо ми яде стомаха като киселина. Ако тя е пострадала…

Мин не знаеше коя от двете точно има предвид с това „тя“ и подозираше, че и той самият не знае. Колкото и да я беше раздразнил преди малко, сърцето й бе на негова страна, но нищо не можеше да се направи.

— Само да можеше да правиш това, което ти казвам, и…

— Знам. Вярвай на Амирлинския трон. Вярвай! — Той издиша дълбоко. — Знаеш ли, че напоследък Галад пие из кръчмите с Бели плащове? Всеки може да премине по мостовете, ако идва в мир, дори проклетите Чеда на проклетата Светлина.

— Галад ли? — възкликна тя невярващо. — В кръчми? Да пие?

— Не повече от чаша-две, сигурен съм. На повече не би склонил, дори и на именния си ден. — Гавин се навъси, несигурен дали това не е критика към Галад. — Работата е, че си говори с Белите плащове. А и тази книга. Според посвещението, подарил му я е самият Еамон Валда. „С надеждата, че ще намериш пътя.“ Валда, Мин. Човекът, който командва Белите плащове. Незнанието изяжда и Галад. Да ми слуша Белите плащове! Ако се е случило нещо на сестра ни или на Егвийн… — Той поклати глава. — Ти знаеш ли къде са, Мин? Щеше ли да ми кажеш, ако знаеше? Защо се криеш?

— Защото побърках двама мъже с хубостта си и не мога да реша — отвърна му тя кисело.

Той се изсмя горчиво, после се ухили.

— Е, това поне мога да го повярвам. — Изкиска се и я погали с пръст по брадичката. — Ти си много хубаво момиче, Елминдреда. Едно хубаво, умно момиченце.

Тя сви юмрук и замахна да го удари, но той се изплъзна с танцуваща стъпка, тя се препъна в полите си и за малко да падне.

— Проклет бивол с мозък колкото напръстник! — изръмжа тя.

— Каква грация, какво изящество, Елминдреда — засмя се той. — И какво сладко гласче, като на славейче или на гълъбче, гукащо привечер. На кой ли мъж няма да му светнат очите като те види, а, Елминдреда? — Веселието му се стопи и той я изгледа трезво. — Ако разбереш нещо, моля те, кажи ми. Моля те. На колене ще ти се моля, Мин.

— Ще ти кажа — отвърна тя. „Стига да мога. Ако е безопасно за тях. Светлина, колко мразя това място. Защо не мога просто да се върна при Ранд?“

Остави Гавин и влезе в Кулата съвсем сама, оглеждайки се предпазливо за Айез Седай или Посветени, които можеше да я запитат какво търси над приземния етаж и накъде е тръгнала. Вестта за Логаин беше твърде важна, за да чака, докато Амирлин се натъкне на нея уж случайно, някъде в късния следобед, както обикновено. Това поне си каза. Нетърпението й напираше да избие през кожата й.

Мерна само няколко Айез Седай, завиващи по ъглите пред нея или влизащи в стаи далече напред по коридора, което беше добре. Никоя не отиваше към Амирлинския трон. Шепата слугини, покрай които мина, забързани по работа, не й задаваха въпроси, разбира се, нито дори я поглеждаха повторно, освен да приклекнат учтиво, без да се спират.

Тя бутна вратата към кабинета на Амирлин, вече приготвила превзетата си версия в случай, че завареше някоя с Леане, но антрето се оказа празно. Забърза се към открехнатата вътрешна врата и надникна. Амирлин и Пазителката седяха от едната страна на масата, която бе отрупана с късчета хартия. Главите им рязко се люшнаха към нея и сякаш не я изгледаха два чифта очи, а четири пирона се забиха в лицето й.

— Какво търсиш тук? — сопна се Амирлин. — Ти би трябвало да си едно глупаво момиче, потърсило убежище, а не моя приятелка от детинство. Никаква връзка между нас не бива да има освен най-случайна, мимоходом. Ако трябва, ще накарам Лейрас да те пази като малко дете. На нея ще й хареса, струва ми се, но се съмнявам, че и на теб.

Мин потръпна. Изведнъж Логаин престана да й се струва толкова неотложен; едва ли щеше да си спечели някаква слава в следващите няколко дни. Всъщност тя съвсем не беше дошла заради него. Той беше само извинение, но сега тя не мислеше да се връща, така че затвори вратата и изломоти набързо онова, което бе видяла и какво означава то. Все пак се чувстваше неудобно, че се наложи да го прави пред Леане.

Сюан поклати глава уморено.

— Още една грижа, сякаш си нямам други. Глад в Кайриен. Изчезнала сестра в Тарабон. Тролокските набези в Граничните земи пак са се разраснали. И онзи глупак, дето нарича себе си пророк и вдига бунтове в Геалдан. Както излиза, той проповядва, че Драконът се е преродил като шиенарски лорд — добави тя недоумяващо. — Дори и най-малките дреболии са лоши. Войната в Арад Доман е прекратила търговията от Салдеа и това предизвиква смутове в Марадон. Тенобия дори може да бъде принудена да се откаже от трона си заради тях. Единствената добра вест, която съм чула напоследък, е, че Погибелта по някакви причини се е оттеглила. Повече от две мили зеленина отвъд граничните камъни, без намек дори от развала и болести, по целия път от Салдеа до Шиенар. Такова чудо не се помни. Но изглежда, добрата вест трябва да се уравновесява с лоши. Има ли пробойна в една лодка, бъди сигурна, че има и други. Де да беше равновесие. Леане, погрижи се да увеличат охраната на Логаин. Не разбирам какви беди би могъл да причини той тепърва, но бих предпочела изобщо да не разбера. — Пронизващите й сини очи се извърнаха към Мин. — А ти, ти защо допляска дотук като изплашена чайка? Логаин можеше и да почака. Този мъж едва ли ще намери мощ и слава до залез слънце.

Мин усети в думите й ехото на собствените си мисли и неловко пристъпи от крак на крак.

— Знам — отвърна тя. Веждите на Леане се повдигнаха предупредително и тя припряно добави: — Майко. — Пазителката кимна одобрително.

— Това все още не ми казва защо, дете — подкани я Сюан.

Мин събра кураж.

— Майко, нищо от онова, което съм видяла от първия ден, не се оказа особено важно. Определено не съм видяла нищо, което да насочва към Черната Аджа. — От това име все още я побиваха ледени тръпки. — Казах ви всичко, което знам за всяко бедствие, което може да връхлети вас, Айез Седай, а всичко останало просто е безполезно. — Наложи се да спре, за да преглътне пред този пронизващ я поглед. — Майко, няма никаква причина да не мога да си замина. А има причина да си тръгна. Сигурно Ранд би могъл истински да се възползва от това, което мога да правя. Ако той наистина е превзел Камъка… Майко, той сигурно има нужда от мен. — „Във всеки случай аз имам нужда от него. Огън да ме гори, каква глупачка съм!“

Пазителката нескрито потръпна при споменаването на името на Ранд. Реакцията на Сюан бе шумно изсумтяване.

— Твоите видения бяха твърде полезни. Важно е да знаем за Логаин. Ти откри коняря, който крадеше, преди подозренията да паднат върху някой друг. И онази огненокоса новачка, която за малко щеше да си докара дете!… Шериам прекъсна това — момичето няма повече и да помисли за мъже, преди да си е завършило обучението — но без теб така и нямаше да разберем преди да е станало твърде късно. Не, не можеш да си отидеш. Рано или късно виденията ти ще ми очертаят цялата схема на Черната Аджа, а дотогава се изплащат скъпо и прескъпо.

Мин въздъхна, и то не само защото Амирлин смяташе да я задържи. Последния път, когато видя червенокосата новачка, момичето се бе измъкнало в едно ъгълче в градините с някакъв мускулест пазач. Щяха да се оженят, може би още преди края на това лято — Мин го беше разбрала още когато ги видя заедно, въпреки че Кулата никога не пускаше една новачка да си замине, докато Кулата не е готова за това, дори такива, които не можеха да напреднат в обучението си. В бъдещето на тази двойка имаше тиха ферма и цяло ято деца, но беше безполезно да казва това на Амирлин.

— Не можете ли поне да уведомите Гавин и Галад, че Егвийн и сестра им са добре, майко? — Питането беше досадно, както и самият тон. Като дете, на което е отказано парче торта и то моли да му дадат поне бисквитка. — Поне им кажете нещо повече освен онази глупава приказка, че изтърпявали наказание в някаква ферма.

— Казах ти, че това не е твоя грижа. Не ме принуждавай да ти го повтарям.

— Те не вярват в това повече от мен — изтърва се Мин преди сухата усмивка на Амирлин да я спре. Не беше забавна тази усмивка. Никак.

— Значи ми предлагаш да променя местонахождението им? След като вече всички смятат, че те са в някаква ферма? Не допускаш ли, че това би могло да накара няколко чифта вежди да се вдигнат? Всички освен тези момчета го приемат. А, и освен теб. Добре, в такъв случай Кулин Гайдин ще трябва да поработи малко повече с тях. Малко мускулна треска и повече пот, ако искаш мъжкият ум да престане да се занимава с чужди грижи. Женският, впрочем, също. Твърде много въпроси ми задаваш и ще си помисля дали няма да ти помогнат няколко дни търкане на гърнета. По-добре да се лиша от услугите ти за известно време, отколкото да ти позволя да си пъхаш носа там, където не ти е работа.

— Но вие дори не знаете дали не са в беда, нали? Или Моарейн. — Нямаше предвид Моарейн.

— Момиче — обади се предупредително Леане. Но Мин повече не можеше да бъде спряна.

— Защо още нищо не сме чули за тях? Тук стигнаха слухове преди два дни. Два дни! Защо нито едно от тези късчета хартия по масата ви не съдържа вест от тях? Тя гълъби няма ли? Мислех, че вие, Айез Седай, разполагате с хора с вестоносни гълъби навсякъде. Ако и в Тийр няма, къде другаде ще има? Един конник щеше да е стигнал до Тар Валон досега. Защо…

Плясъкът на дланта на Сюан по масата я прекъсна.

— Забележително добре се подчиняваш — каза тя кисело. — Дете мое, докато не чуем обратното, приемаме, че младежът е добре. Моли се да е добре. — Леане отново потръпна. — Има една поговорка в Блатото, дете — продължи Амирлин. — „Не набеждавай бедата, докато бедата не те набеди.“ Добре я запомни, дете.

На вратата плахо се почука.

Амирлин и Пазителката се спогледаха; след това два чифта очи се приковаха в Мин. Присъствието й създаваше проблем. Определено нямаше къде да я скрият; дори терасата беше напълно открита откъм стаята.

— Трябва ни причина да си тук — измърмори Сюан. — Причина, която не те прави нищо повече от глупавото момиче, което уж си. Леане, застани до вратата и бъди готова. — Двете с Пазителката бяха станали. Сюан заобиколи масата, а Леане тръгна към вратата. — Седни на мястото на Леане, момиче. Размърдай се, дете, по-бързо. Сега се нацупи. Не гледай сърдито, а нацупено! Издай долната си устна напред и гледай в пода. Може би трябва да ти сложим кордели в косата, големи червени кордели. Така. Леане. — Амирлин опря юмруци на бедрата си и повиши глас. — И само да ми влезеш тук още веднъж неканена, дете! Ще те…

Леане дръпна вратата и на прага се показа тъмнокожа новачка, която трепна от продължителната тирада на Сюан и се сниши в дълбок поклон.

— Писмо за Амирлин, Айез Седай — изписука момичето. — В гълъбарника пристигнаха два гълъба. — Беше една от онези, които бяха казали на Мин, че е красива, и сега се мъчеше да надникне над рамото на Пазителката, ококорила очи.

— Благодаря, дете — каза й бодро Леане и взе двете костени цилиндърчета от ръката на момичето. — Хайде, връщай се в гълъбарника. — Преди още новачката да се е изправила, Леане затръшна вратата, след което се облегна на нея с въздишка. — Започнах да се стряскам от всеки нечакан звук, откакто ми каза… — Тръгна към масата. — Още две съобщения, майко. Дали да ги…

— Да, отвори ги — каза Амирлин. — Току-виж Моарейн най-сетне е решила да нахлуе в Кайриен. Или тролоците са превзели Граничните земи. Вече очаквам всичко. — Мин остана на мястото си — всички тези заплахи на Сюан й прозвучаха като напълно възможни.

Леане огледа червения восъчен печат в края на единия от двата малки цилиндъра, не по-голям от ставата на пръста й, след което го счупи с нокътя на палеца си, уверила се, че не е повреден, и извади навитата хартийка с помощта на тънка клечица от слонова кост.

— Не по-малко лошо от тролоците, майко — изпъшка тя почти веднага след като го зачете. — Мазрим Таим се е измъкнал на свобода.

— Светлина! — изджавка Сюан. — Как?

— Тук се казва само, че е бил измъкнат през нощта с измама, майко. Две сестри са загинали.

— Светлината дано освети душите им. Но нямаме много време да оплакваме мъртвите, докато такива като Таим са живи и неопитомени. Къде е станало, Леане?

— В Денхуир, майко. Селце източно от Черните хълмове на Марадонския път.

— Трябва да са били някои от следовниците му. Глупци. Защо не могат да разберат, че са надвити? Подбери една дузина благонадеждни сестри, Леане… — Амирлин направи гримаса. — Благонадеждни — промърмори тя. — Ако знаех коя е по-благонадеждна от една сребруша, нямаше да си имам всички тези проблеми. Най-добрите, които можеш, Леане. Дузина сестри. И петстотин от гвардията. Не, направо хиляда.

— Майко — промълви загрижено Пазителката. — А Белите плащове…

— Те не биха се опитали да преминат мостовете дори да ги оставя без никакъв надзор. Биха се страхували да не попаднат в клопка. Не е ясно какво точно става там, Леане. Искам всеки, когото изпратя, да бъде готов на всичко. А, Леане… и Мазрим Таим трябва да бъде опитомен веднага, щом го пленят отново.

Слисана, Леане широко разтвори очи.

— Но законът…

— Знам закона не по-зле от теб, но няма да рискувам отново да се освободи неопитомен. Няма да рискувам да се появи нов Гуаир Амалазан.

— Да, майко — промълви плахо Леане.

Амирлин вдигна второто костено цилиндърче и с рязък пукот го разполови, за да извади съобщението.

— Най-после и една добра вест — изрече тя и на лицето й изгря широка усмивка. — Добра новина. Примката си свърши работата. Овчарят държи меча.

— Ранд? — попита Мин, а Сюан кимна.

— Разбира се, момиче. Камъкът е паднал. Ранд ал-Тор, овчарят, държи Каландор. Сега вече мога да се задействам. Леане, искам Съветът на Кулата да бъде свикан днес следобед. Не, още заранта.

— Не разбирам — каза Мин. — Знаете какво се говореше за Ранд. Защо сега свиквате Съвета? Какво можете да направите сега, което да не сте могли преди?

Сюан се изсмя като малко момиче.

— Това, което мога да направя сега, е да им заявя открито, че съм получила вест от една Айез Седай, че Тийрският камък е паднал и че един мъж е извадил Каландор. Изпълнено Пророчество. Предостатъчно за целта ми, най-малкото. Драконът се е Преродил. Ще се мръщят, ще спорят, но никоя няма да може да се противопостави на заявлението ми, че Кулата трябва да наставлява този мъж. Най-малкото, вече ще мога да се ангажирам в това открито. Поне отчасти.

— Сигурна ли сте, че постъпвате правилно, майко — намеси се внезапно Леане. — Знам… Щом той притежава Каландор, то той трябва да е Преродения Дракон, но той все пак може да прелива, майко. Мъж, способен да прелива. Само веднъж съм го виждала, но дори тогава в него имаше нещо странно. Нещо много повече от тавирен. Майко, в това отношение с какво той е по-различен от Таим?

— Разликата е това, че той наистина е Преродения Дракон, дъще — отвърна й кротко Амирлин. — Таим е вълк, при това може би побеснял вълк. Ранд ал-Тор е ловният вълк, който ние ще използваме, за да надвием Сянката. Но името му засега запази за себе си, Леане. Най-добре ще е да не разкриваме прекалено много неща преждевременно.

— Както кажете, майко — отвърна Пазителката, но в гласа й все още се долавяше безпокойство.

— А сега тръгвай. Искам Съветът да бъде свикан до един час. — Сюан изгледа замислено излизащата от кабинета жена. — Съпротивата може да се окаже по-голяма, отколкото би ми се искало — въздъхна тя, след като вратата се затвори.

Мин я изгледа рязко.

— Не искате да кажете, че…

— О, нищо сериозно, детето ми. Не и докато все още не знаят откога съм се замесила с това момче, ал-Тор. — Тя отново погледна късчето хартия и го пусна на масата. — Да беше ми съобщила Моарейн малко повече.

— Но защо не ви е съобщила повече? И защо не ви се обади преди това?

— Сега пък и ти ми сипеш въпроси. За последното питай Моарейн. Тя винаги е действала на своя глава. Моарейн попитай, чедо.

 

 

Сара Ковънри копаеше с мотиката и се мръщеше на наболите в рехавата пръст между зелките и цвеклото кукувича прежда и кокоши крак. Не че госпожа Елвард беше особено строга при възлагането на работа — не беше по-строга от майката на Сара, а с Шериам не можеше и да се сравнява — но Сара не беше дошла в Бялата кула, за да се озове пак в забутана ферма и да плеви зеленчуци от ранни зори. Белите й рокли на новачка бяха прибрани; сега носеше груба дреха от кафява вълна, все едно че беше ушита от майка й, с пола, вързана над коленете, за да не се цапа в пръстта. Изобщо не беше честно. Нищо не беше направила.

Тя размърда пръсти в рохкавата пръст, изгледа сърдито един упорит кокоши крак и преля, за да го изгори от земята. Около издънката блеснаха искри и стръкчето повехна. Новачката припряно го измъкна от пръстта и от ума си. Ако изобщо имаше честност на този свят, лорд Галад щеше да се отбие във фермата по време на лов.

Облегната на мотиката, тя се унесе в мечти как Цери раните на Галад, получени при падане от коня — не по негова вина, разбира се; о, той беше великолепен ездач — и как той после я вдига и я поставя да седне пред него на коня, и й заявява, че ще бъде нейният Стражник — тя, разбира се, щеше да си избере Зелената Аджа — и…

— Сара Ковънри?

Сара подскочи от резкия глас, но се оказа, че не е госпожа Елвард. Сгъна най-раболепно колене, с прибрани поли.

— Най-дълбоки почитания, Айез Седай. Да не би да сте дошли да ме върнете в Кулата?

Айез Седай пристъпи към нея, без да се притеснява, че полите й се влачат по пръстта на зеленчуковата леха. Въпреки летния утринен зной беше с пелерина и качулката й беше спусната над лицето й.

— Малко преди да напуснеш Кулата ти заведе една жена при Амирлинския трон. Жена, която нарича себе си Елминдреда.

— Да, Айез Седай — отвърна Сара с лека въпросителна нотка в гласа. Не й хареса начинът, по който Айез Седай го бе изрекла. Сякаш бе напуснала Кулата по свое хрумване.

— Кажи ми всичко, което си чула или видяла, момиче, от първия миг, в който поведе въпросната жена. Всичко.

— Но аз нищо не съм чула, Айез Седай. Пазителката ме отпрати веднага щом… — Прониза я мъчителна болка, пръстите на нозете й се заровиха в пръстта, гърбът й се изви в дъга; спазъмът продължи само няколко мига, но сякаш бяха вечност. Борейки се да си поеме дъх, тя осъзна, че брадичката й е притисната в земята и пръстите й ровят в пръстта. Не помнеше кога е паднала. Можа да види кошницата с пране на госпожа Елвард, килната на една страна до каменната стена на фермерската къща, и изсипаните на куп мокри чаршафи. Странно — Мориа Елвард никога не би оставила прането си така.

— Всичко, момиче — промълви хладно Айез Седай. Сега тя стоеше над Сара и не правеше никакво усилие да й помогне. Тя й беше причинила болката; не трябваше да е така. — Всяка личност, с която е разговаряла тази Елминдреда, всяка думичка, която е казала, всеки нюанс, всяко изражение.

— Тя говори с лорд Гавин, Айез Седай — изхлипа Сара, заровила лице в пръстта. — Това е всичко, което знам, Айез Седай. — И се разплака искрено, убедена, че това е достатъчно, за да задоволи тази жена.