Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shadow Rising, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 119 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
slavy
Корекция и доп.сканиране
Mandor (2007)

Издание:

ИК „Бард“ ООД, 1999

История

  1. — Добавяне

Глава 50
Капани

Ранд застана на застланата с камък пътека между жълтата тухлена къща и терасираната зеленчукова градина и се загледа надолу към каньона. Гъсти следобедни сенки бяха обгърнали дъното на долината. Ако можеше да повярва на Моарейн, че няма да го връчи на Кулата вързан на каишка… но не се съмняваше, че тя би го направила. Тази жена беше в състояние бик да вкара през миша дупка, без той изобщо да усети. Но и той можеше да я използва. „Светлина, с нищо не сьм по-добър от нея. Да използвам айилците. Да използвам Моарейн. Само ако можех да й се доверя.“

Той се заспуска надолу по пътеките. Всички те бяха тесни, застлани с дребни камъни, а някои от по-стръмните бяха изсечени в скалата. Глухо ечаха чукове, биещи от няколко ковачници. Не всички постройки служеха за къщи. През една отворена врата той зърна няколко жени, работещи на станове, друга показваше вътрешността на ковачница за сребърни изделия, в която жена се трудеше с малки чукове и длета, в трета мъж се бе навел над грънчарско колело, а тухлените пещи зад него бълваха жар. Мъже и момчета, до най-малките — всички бяха облечени в кадин-сор, палтото и бричовете със сиво-кафяви цветове, но често се долавяха леки различия във външния вид между воините и занаятчиите, с малкия нож на колана или изобщо без такъв, може би шуфа, но без вървящото с нея черно було. И все пак, докато гледаше как ковачът вдига току-що изкованото дълго една стъпка острие на копие, Ранд не се съмняваше, че може да го използва със същата лекота, е каквато го е изработил.

Пътеките не бяха задръстени от хора, но се мяркаха достатъчно обитатели. Засмени, тичащи насам-натам, увлечени от игри деца, като момиченцата държаха копия-играчки не по-рядко, отколкото куклички. Гай-шайн, понесли на главите си големи глинени делви с вода или плевящи зеленчуковите градини, често под указанията на някое десет-дванадесетгодишно дете. Мъже и жени, шетащи по своите ежедневни работи, в повечето случаи не по-различни от това, което можеше да се види и в Емондово поле — било да преметат пред входната врата или да закърпят тухлена стена. Децата рядко го поглеждаха въпреки червеното му сетре и ботушите с високи подметки, а гай-шайн бяха така улисани в задълженията си, че той не беше сигурен дали изобщо го забелязват. Но занаятчиите и воините го поглеждаха умислено, с някаква колеблива симпатия.

Много малки момчета тичаха босоноги и облечени в роби, досущ като облеклото на гай-шайн, но не бели, а с цвета на кадин-сор. Най-малките момичета също бяха с боси крака и в къси роклички, които рядко стигаха по-долу от коленете. Едно нещо привлече погледа му: някъде докъм дванадесетгодишна възраст косите на всички момиченца бяха прибрани на две плитки над всяко ухо, заплетени с ярки панделки. Точно както Егвийн беше носила своите. Сигурно беше някакво съвпадение. Навярно причината да ги махне беше, че айилките й бяха обяснили, че така си прибират косата само малките момиченца. Все едно, глупаво беше сега да мисли точно за това. Точно в този момент трябваше да се разбере с една определена жена. Авиенда.

В дъното на каньона амбулантите въртяха оживена търговия с хората, трупащи се около покритите с платнища фургони — във всеки случай поне водачите и Кейле, днес наметнала син дантелен шал. Кадийр седеше на едно обърнато буре в сянката на белия си фургон, облечен в кремаво сетре, и бършеше лицето си, без да прави никакви усилия да продаде каквото и да било. Той изгледа Ранд и понечи да стане, но се отказа. Изендре не се мяркаше никаква, но за изненада на Ранд Натаил сновеше наоколо, следван от рояк хлапета, привлечени от пъстроцветното му наметало. Очевидно привличането на нова и по-голяма публика го беше отвлякло от стана на Шайдо. Или може би Кейле не желаеше да го изпуска от очи. Колкото и да беше залисана в търговията си, тя намираше време да попоглежда навъсено към веселчуна.

Ранд отбягна фургоните. Поразпита айилците и разбра, че всеки от Джиндо е отседнал под покрива на своето бойно общество тук, в Студени скали. Покривът на Девите се намираше на половината дължина нагоре по все още ярко осветената от слънцето източна страна на каньона и представляваше правоъгълник от сив камък със зелена градина за покрив, несъмнено по-просторен отвътре, отколкото изглеждаше отвън. Две Деви, приклекнали до вратата с копия и кожени щитове, му отказаха достъп, развеселени и същевременно изненадани, че мъж иска да влезе вътре, но едната все пак се съгласи да предаде молбата му.

След няколко минути навън излязоха Деви от Джиндо и Девет долини, които бяха ходили до Камъка. След тях — и всички останали Деви от септата Девет долини в Студени скали. Запълниха пътеката от двете страни и се покатериха на покрива-градина, където наклякаха между лехите да гледат, ухилени, сякаш очакваха някакво забавление. Гай-шайн, мъже, както и жени, зашетаха да им поднесат малки чашки с тъмен чай; каквито и правила да задържаха мъжете извън Покрива на Девите, те явно не засягаха мъжете гай-шайн.

След като той огледа няколкото предложени му вещи, Аделин, русокосата Джиндо с тънкия белег на бузата, извади широка костена гривна, пищно гравирана с цветове на роза. Той реши, че напълно ще подхожда за Авиенда — майсторът й се беше постарал да изобрази тръни между цветовете.

Аделин беше висока дори за айилка. Само една педя не й достигаше, за да може да го погледне очи в очи. Когато чу за какво му трябва — той просто й каза, че е подарък за Авиенда заради това, че го учи, а не, че е подкуп, за да може да поукроти нрава й и по този начин по-лесно да я понася, докато е край него — Аделин огледа останалите Деви. Всички престанаха да се хилят и лицата им станаха неразгадаеми.

— Няма да ти взимам цена за това, Ранд ал-Тор — каза тя и постави гривната на ръката му.

— Грешно ли е? — попита той. Как ли щяха да го възприемат айилците? — Не искам по никакъв начин да обидя Авиенда.

— Това няма да я обиди. — Тя даде знак на една гай-шайн, понесла глинени чашки и кана върху сребърен поднос. Жената напълни две чашки и му поднесе едната. — Помни честта — каза тя и отпи от своята чаша.

Авиенда никога не беше му споменавала за нещо подобно. Той колебливо отпи от горчивия чай и повтори:

— Помни честта. — Стори му се, че това е най-безопасното нещо, което би могъл да каже. За негова изненада, тя леко го целуна по двете бузи.

Една по-възрастна Дева, с посивяла коса, но с все още пощадено от бръчки лице, пристъпи пред него.

— Помни честта — каза тя и отпи.

Наложи му се да повтори ритуала с всички Деви, които бяха там, като накрая само допираше чашката до устните си. Айилските церемонии може и да бяха кратки, но когато трябваше да ги повториш със седемдесет и няколко жени подред… Когато се измъкна, сенките вече се катереха по източната стена на каньона.

Намери Авиенда край къщата на Лиан — тупаше енергично килим със сини ресни, а зад нея на голям многоцветен куп бяха струпани още. Тя отметна с ръка потните кичури от челото си и го загледа безизразно, когато й подаде гривната и й каза, че е дар заради поученията й.

— Давала съм гривни и гердани на приятелки, които не носят копието, Ранд ал-Тор, но самата аз никога не съм носила. — Гласът й беше хладен. — Такива неща дрънчат, вдигат шум и те издават, когато трябва да бъдеш тиха. Пречат ти, когато трябва да се движиш бързо.

— Но сега, след като ще ставаш Мъдра, можеш да я носиш.

— Да. — Тя завъртя гривната, сякаш се чудеше какво да прави с нея, след което изведнъж напъха ръката си в нея и вдигна китката си, за да я погледне. Все едно че гледаше пранга.

— Ако не ти харесва… Авиенда, Аделин ми каза, че тя няма да засегне честта ти. Дори ми се стори, че одобрява. — Спомена й за церемонията с отливането на чая, а тя стисна очи и потръпна. — Какво има?

— Те смятат, че се опитваш да привлечеш интереса ми. — Не му се вярваше, че гласът й може да е толкова спокоен. Очите й не съдържаха абсолютно никакви чувства. — При това са изразили одобрението си, все едно че още нося копието.

— Светлина! Много лесно може да бъдат разубедени. Не съм… — Той млъкна, защото сините й очи го пронизаха.

— Не! Ти си приел тяхното одобрение и не можеш да го отхвърлиш! Това наистина ще ме озлочести! Нима мислиш, че си първият, който се е опитвал да привлече вниманието ми? Сега вече е по-добре да си мислят това, което си мислят. Това нищо не значи. — Тя стисна здраво бухалката за тупане. — Отивай си. — Погледна гривната и добави: — Ти наистина не знаеш нищо, нали? Нищо не знаеш. Не си ти виновен. — Като че ли си повтаряше нещо, което други й бяха казали, или се опитваше сама да се убеди. — Съжалявам, че провалих обяда ти, Ранд ал-Тор. Моля те, иди си. Амис казва, че трябва да почистя всички тези черги и килими, колкото и време да ми отнеме. Ще ми отнеме цяла нощ, ако стоиш тук и ми говориш. — Тя му обърна гръб и забуха килима толкова свирепо, че гривната й задрънча.

Той не разбра дали извинението изскочи от устата й заради дара му, или по нареждане на Амис — подозираше второто, — но в същото време наистина прозвуча така, сякаш си го мислеше. Очевидно не беше останала доволна, ако можеше да се съди по яростта, с която размахваше бухалката, но поне този път не изглеждаше обладана от омраза. Притеснена, възмутена, дори разгневена, но не и изпълнена с омраза. Е, това беше по-добро от нищо.

Когато влезе в застланото с бели плочки преддверие на къщата на Лиан, Мъдрите говореха помежду си — и четирите с шаловете, падащи свободно до лактите им. Щом го видяха, те млъкнаха.

— Ще ти покажа стаята за спане — каза Амис. — Другите си отидоха по техните.

— Благодаря. — Той се озърна към вратата и леко се намръщи. — Амис, вие ли казахте на Авиенда да ми се извини заради обяда?

— Не. Тя извини ли се? — Сините й очи го погледнаха замислено. Стори му се, че Баир почти се усмихна. — Не бих й го заповядала, Ранд ал-Тор. Едно принудено извинение не е никакво извинение.

— На момичето му се каза само да изтупа килимите, за да уталожи малко буйния си нрав — каза Баир. — Всичко друго си е от нея.

— И без празни надежди, че ще се отърве от работата — добави Сеана. — Тя трябва да се научи да държи гнева си под контрол. Една Мъдра трябва да контролира чувствата си, а не те да я командват. — С лека усмивка тя погледна към Мелайне. Слънцекосата жена присви устни и изсумтя.

Опитваха се да го убедят, че отсега нататък Авиенда ще му бъде великолепна компания. Наистина ли си въобразяваха, че е сляп?

— Трябва да знаете, че аз знам. За нея. Че сте я изпратили, за да ме шпионира.

— Не знаеш толкова, колкото си мислиш — каза Амис, досущ като някоя Айез Седай, с всичките скрити значения, които не смяташе да му разкрива.

Мелайне намести шала си и го изгледа преценяващо от глава до пети. Той знаеше малко за Айез Седай, но ако тя беше Айез Седай, сигурно щеше да е от Зелената Аджа.

— Признавам — каза тя, — че отначало си въобразихме, че няма да забележиш в нея нищо повече от една хубава млада жена и че ти самият си достатъчно обаятелен, за да види тя в теб по-забавна компания от нас. Виж, с езика й не се съобразихме. Нито взехме предвид някои други неща.

— Тогава защо толкова държите тя да остане с мен? — В гласа му се долови повече жар, отколкото му се искаше. — Не е възможно да си мислите, че тепърва ще разкрия пред нея нещо, което не искам вие да разберете.

— А ти защо позволи да остане с теб? — попита го кротко Амис. — Ако беше отказал да я приемеш, как можехме насила да я задържим при теб?

— Защото по този начин поне знам кой е шпионинът. — Да държи Авиенда под око беше по-добре, отколкото непрекъснато да се чуди кой от айилците го наблюдава. Без нея сигурно щеше да подозира, че всяко небрежно подхвърляне от страна на Руарк е опит да изкопчи някаква тайна от него. Разбира се, нямаше как да се разбере дали не е така. Руарк беше женен за една от тези жени. Дори за две. Той изведнъж изпита радост, че не беше се предоверявал на вожда на клана. И се натъжи, като си го помисли. Защо изобщо бе повярвал, че айилците ще са по-безхитростни от върховните лордове на Тийр? — Ще съм доволен нещата да си останат такива, каквито си са.

— Значи всички сме доволни — каза Баир.

Той я изгледа ядосано. Някаква нотка се долавяше в гласеца й, сякаш знаеше повече от него.

— Тя няма да разбере това, което искате.

— Това, което искаме ли? — сопна се Мелайне. — Пророчеството твърди, че една отломка на отломката ще оцелее. — Това, което искаме, Ранд ал-Тор, Кар-а-карн, е да спасим колкото можем повече от своя народ. Каквато и да е твоята кръв и лицето ти, ти нямаш чувство към нас. Ще те накарам да разбереш, че нашата кръв е твоя, та ако ще да трябва да положа…

— Смятам — прекъсна я плавно Амис, — че той би искал веднага да му покажат стаята за спане. Изглежда уморен. — Тя рязко плесна с ръце и веднага се появи една кръшна гай-шайн. — Покажи на този мъж стаята, която е приготвена за него. Осигури му всичко, което му е нужно.

Мъдрите го оставиха и се запътиха към вратата, като Баир и Сеане мятаха гневни погледи към Мелайне, също като селянки от Женския кръг, когато гледат някоя здраво оплела конците. Мелайне не им обръщаше внимание. Преди вратата да се затръшне след тях, той я дочу да мърмори нещо като „ще го науча аз това момиченце“.

Кое момиченце? Авиенда? Тя вече правеше точно това, което те искаха. Егвийн може би? Той знаеше, че тя учи нещо при Мъдрите. И какво искаше Мелайне да „положи“, та да го накара да разбере, че „тяхната кръв е негова“? Как можеше с полагането на нещо да го накара да реши, че е айилец? „Положи“ или „заложи“? Капан да му заложи може би? Глупак! Тя нямаше да го каже ей така, направо, ако смяташе да му залага капан. А да „положи“… „Кокошките полагат яйца“ — помисли си той и се изсмя тихо. Твърде изморен беше вече за въпроси, след дванадесет дни, прекарани на седлото и част от тринадесетия, всички до един горещи като в пещ и сухи; не искаше и да си помисли как щеше да се чувства, ако му се бе наложило да измине това разстояние пеш, със същата скорост. Краката на Авиенда сигурно бяха от стомана. Имаше нужда от легло.

Гай-шайн беше хубавичка въпреки тънкия белег над едното й синьо око чак до косата, толкова светла, че изглеждаше почти от сребро. Пак Дева — само дето точно сега не беше такава.

— Бихте ли благоволили да ме последвате? — промърмори тя, свела очи.

Стаята за спане не беше спалня, естествено. Не го изненада, че „леглото“ се оказа неразгънат дюшек, сложен върху дебел пласт черги. Гай-шайн — казваше се Чион — изглеждаше слисана, когато я помоли за вода за миене, но той беше прекалено умерен за потна баня. Беше готов да се обзаложи, че на Моарейн и Егвийн не им се налага да киснат в палатка, пълна с пара, за да се изкъпят. Чион обаче все пак донесе топла вода в голяма кафява кана, предназначена за поливане на градината, и голяма бяла купа вместо леген. Той я отпрати, когато му предложи да го изкъпе. Странни хора бяха тези айилци!

Стаята беше без прозорци, осветена със сребърни лампи, висящи от скоби по стените, но той знаеше, че докато привърши с миенето, навън все още няма да се е стъмнило съвсем. Беше му все едно. Върху дюшека имаше две одеяла, не особено дебели. Безусловно признак за айилската издръжливост. Той си спомни за студените нощи в шатрите и отново се облече, без палтото и ботушите, духна лампите и се пъхна под одеялата сред катранения мрак.

Колкото и да беше уморен, не спираше да се върти и да мисли за какво ли не. Какво все пак искаше да „положи“ Мелайне? Защо Мъдрите изобщо не се притесниха, че той е разбрал, че Авиенда им е съгледвачката? Авиенда. Хубава жена, макар да беше по-инат и от муле. Дишането му се успокои и мислите му станаха по-мъгливи. Един месец. Твърде дълго. Нямаше избор. Чест. Изендре се усмихва. Кадийр дебне. Капан. Да заложи капан. Какъв капан? Капани. Само да можеше да се довери на Моарейн. Перин. У дома. Перин сега сигурно плуваше в…

 

 

Притворил очи, Ранд запляска във водата. Беше приятно студена. Никога досега не бе осъзнавал колко приятно е да си във водата. Той огледа върбите, обграждащи единия край на езерцето, и големите дъбове от другата страна, протегнали дебели клони над водата. Водния лес. Хубаво беше да си е у дома. Имаше чувството, че е бил някъде далече. Къде — не му беше съвсем ясно, но не беше и особено важно. Чак до Стражеви хълм. Да. Никога не беше стигал по-далече оттам. Вода. И сам.

Изведнъж във въздуха изпърхаха две тела, с прибрани до гърдите колене, и пльоснаха шумно във водата, вдигайки пръски, които го заслепиха. Той избърса очи и видя Елейн и Мин — усмихваха му се от двете му страни. Само главите им се показваха от бледозелената повърхност. Два удара с крака щяха да го отведат до всяка от двете. И по-надалече от другата. Не можеше да обича и двете. Да обича? Откъде дойде тази мисъл в главата му?

— Ти изобщо не знаеш кого обичаш.

Той бързо се извърна и водата около него се завихри. На брега стоеше Авиенда, в кадин-сор, а не с пола и блуза. Но в погледа й липсваше гняв. Просто го гледаше.

— Ела във водата — подкани я той. — Ще те науча да плуваш.

От отсрещния бряг прокънтя мелодичен смях. Жената, която стоеше там, с бяла кожа и съвсем гола, беше най-красивата, която бе виждал, с големи тъмни очи, от които му се зави свят. Стори му се, че я познава.

— Дали да ти позволя да ми изменяш, макар и в сънищата си? — каза тя. По някакъв начин, без да се оглежда, той разбра, че Елейн, Мин и Авиенда вече ги няма. Странно.

Тя го изгледа продължително, без изобщо да се притеснява от голотата си. Бавно се изправи на пръсти, изпъна назад ръце и леко скочи във вира. Когато главата й се показа на повърхността, блестящата й черна коса не беше мокра. Това го изуми само за миг. После тя се оказа до него — дали доплува, или просто се озова тук? — и го обгърна с ръце и крака. Водата беше студена, плътта й — гореща.

— Не можеш да избягаш от мен — измърмори тя. Тъмните й очи бяха по-дълбоки и от езерото. — Ще те накарам да изпиташ такова удоволствие, че никога няма да го забравиш, нито насън, нито буден.

Насън или… Всичко се размести и замъгли. Тя се уви още по-плътно около него и всичко се проясни. Всичко си беше на мястото. Бързеи изпълваха езерото от единия край; клен и бор растяха почти до водата от другия.

— Познавам те — каза той бавно. Помисли си, че трябва да я познава, иначе как щеше да й позволи да прави това? — Но не… не е редно това. — Опита се да я отблъсне, но колкото повече се мъчеше да изтика ръцете й, толкова по-силно го прегръщаше тя.

— Трябва да те бележа аз. — В гласа й се долавяше нотка на гняв. — Първо онази Илиена със сърце от мляко, а сега… Колко ли жени държат мислите ти? — Изведнъж малките й бели зъбки се забиха в гърлото му.

Той изрева, отхвърли я от себе си и плесна длан на шията си. Усети кръв.

— Така ли се забавляваш, докато се чудя къде си отишла? — чу се пренебрежителен мъжки глас. — Защо аз трябва да спазвам всичко, след като ти рискуваш замисъла ни по този начин?

Изведнъж жената се озова на брега, в бели дрехи, с широк колан от тъкано сребро, със сребърни звезди и полумесеци в тъмната като среднощен мрак коса. Земята зад нея леко се издигаше до ясенова горичка на склона. Не помнеше да е виждал ясен досега. Беше застанала с лице към… нещо мъгливо. Плътно, сиво, с мъжки ръст, потръпващо във въздуха. Всичко това беше… някак погрешно. Не както трябваше да е.

— Риск — озъби се тя. — Страх те е от риска колкото Могедиен, нали? Ще лазиш и ще дебнеш наоколо като онази, Паяка. Да не бях те измъкнала от дупката, все още щеше да се криеш и да чакаш да ти падне някоя троха.

— Като не можеш да удържаш… лакомията си — каза мъглата с мъжкия глас, — защо ми трябва изобщо да се свързвам с теб? Щом трябва да поемам рискове, искам поне по-голяма награда от това да дърпам конците на кукла.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя заплашително.

Мъглата заблещука. Неясно как Ранд разпозна в това колебание несигурност дали нещото не е казало твърде много. И после отведнъж мъглата изчезна. Жената погледна към него, сви устни раздразнено и също изчезна.

 

 

Той се събуди сепнат и остана да лежи неподвижен, взрян в мрака. Сън. Но обикновен сън ли беше, или нещо друго? Той измъкна ръката си изпод одеялото, напипа врата си и усети белезите от зъби и тънка струйка кръв. Какъвто и да беше сънят, тя бе проникнала в него. Ланфеар. Беше сънувал нея. И онзи, другия: мъж. Хладна усмивка се плъзна на лицето му. „Капани навсякъде. Капани за непредпазливи крака. Трябва да внимавам къде стъпвам.“ Прекалено много капани. Всеки ги залагаше.

Засмя се тихо и се обърна на една страна, за да заспи. И замръзна, сдържайки дъха си. Не беше сам в стаята!

В паника посегна към Верния извор. За миг му се стори, че самият страх може да го съкруши. А после се понесе сред хладното спокойствие на Празнотата, изпълни се с бушуващ порой на Силата и скочи. Светилниците блеснаха.

Авиенда седеше с кръстосани крака до вратата, зелените й очи се бяха изцъклили към светилниците. Напъваше невидимите за нея връзки, които я бяха овързали плътно. Дори главата си не можеше да помръдне — той бе очаквал изправена жена и затова сплитът му се издигаше високо над нея. Той начаса освободи потоците на Въздух.

Тя се изправи с усилие.

— Не… не мога да привикна с… — Посочи светилниците. — От един мъж…

— И друг път си ме виждала да боравя със Силата. — По повърхността на обкръжаващата го Празнота се плъзгаше гняв. Да се промъкне в тъмното в стаята му. Да го изплаши почти до смърт. Късмет имаше, че не я нарани, че не я уби, без да иска. — Най-добре ще е да привикнеш. Аз съм Оня, що иде със Зората, колкото и да не искаш да го признаеш.

— Това няма нищо общо с…

— Защо си тук? — настоя той хладно.

— Мъдрите се редуват да те следят отвън. Решили са да продължат да те следят и от… — Гласът й заглъхна и лицето й се изчерви.

— Откъде? — Тя го зяпна мълчаливо и лицето й поруменя още повече. — Авиенда, откъде? — Сънебродници. Защо не беше се сетил досега? — Вътре в сънищата ми — каза той дрезгаво. — От колко време ме следят отвътре в главата ми?

Тя въздъхна тежко.

— Не биваше да ти го казвам. Ако Баир разбере… Сеана каза, че тази нощ било много опасно. Самата аз не го разбирам — не мога да вляза в съня, без някоя от тях да ми помогне. Знам само, че тази нощ има нещо опасно. Затова се редуват пред вратата на този покрив. Всички са загрижени.

— Не отговори на въпроса ми.

— Не зная защо съм тук — измърмори тя. — Ако ти трябва защита… — Тя хвърли поглед към късия нож на колана си, докосна дръжката му. Костената гривна, изглежда, я дразнеше и тя сгъна ръце, за да я скрие под мишницата си. — Не бих могла да те защитя много добре с това ножче, а Баир ме заплашва, че ако пак пипна копие, без някой лично да ме заплашва, ще ми съдере кожата и ще направи мях от нея. Дори не разбирам защо изобщо се отказвам от съня си, за да те защитавам. Заради тебе тупах чергите само допреди час. На лунна светлина!

— Не те питам това. Откога… — И млъкна. Долавяше нещо във въздуха, някакво усещане за нещо грешно. Нещо зло. Можеше да е от въображението му, остатък от съня. Можеше.

Авиенда ахна, щом нажеженият като пламък меч изникна в ръцете му, с леко закривено острие, белязано с чаплата. Ланфеар го бе обвинила, че използва едва една десета от това, на което е способен, но и тази десета идваше ненадейно и неочаквано, без той да разбира една десета от това, което можеше да направи. Но меча знаеше.

— Стой зад мен. — Усети как тя извади ножа от канията, докато на пръсти пристъпваше извън стаята. По чорапи. Беззвучно, по килима. Странно. Въздухът не беше по-студен, отколкото когато си легна. Може би тези каменни стени задържаха топлината, защото колкото повече се отдалечаваше, толкова по-студено ставаше.

Дори гай-шайн трябваше вече да са легнали. Коридорите и каменните стаи бяха тихи и празни, повечето — призрачно осветени от оставени тук-там горящи светилници. Тук, където изгасените лампи означаваха катранен мрак посред бял ден, някои от тях бяха оставени да светят. Усещането беше все още смътно, но не си отиваше. Зло.

Той изведнъж се спря зад широкия сводест вход, отвеждащ към застланото с бели плочи преддверие. Два сребърни светилника от двете страни на помещението хвърляха бледа светлина. По средата на стаята стоеше висок мъж, наведен над жената, която бе прегърнал. Главата й беше отметната назад и бялата й качулка бе паднала, той се бе свел над шията й и я бе загърнал в черното си наметало. Жената бе Чион. Очите й бяха полузатворени и на лицето й бе изписана усмивка на възбуда. По гладката повърхност на Празнотата се плъзна смут. Мъжът вдигна глава…

Черни очи изгледаха Ранд, черни с много бяло; лице с изпити бузи, уста със сочни червени устни — устата се разтвори в пародия на усмивка и лъснаха остри зъби. Чион рухна на пода, щом плащът се разтвори и се изпъна в подобие на големи криле. Драгхарът я прекрачи, бели-бели ръце посегнаха към Ранд, дълги тънки пръсти с остри криви нокти. Ала не в ноктите и не в зъбите беше опасността. Целувката на драгхара бе това, което убиваше.

Упойващата му хипнотична песен се прилепи плътно около Празнотата. Тъмните кожести криле запърхаха да го обгърнат, докато пристъпваше напред. Миг на изумление пробяга в огромните черни очи преди изкованият от Силата меч да разцепи черепа му до носа.

Всяко стоманено острие би заяло, но изтъканият от огън меч се измъкна леко, докато изчадието падаше. За миг, свит дълбоко в самото сърце на Празнотата, Ранд огледа съществото в краката си. Тази песен… Да не беше се заслонил от всякакво чувство сред кухата самотност на нищото, тази песен щеше да впие зъби в ума му, Драгхарът сигурно беше повярвал, че се е впила, когато пристъпи към него така самонадеяно.

Авиенда притича край него, коленичи до Чион и опря длан на гърлото й.

— Мъртва е — прошепна тя и затвори клепачите й. — Може би е по-добре. Драгхарът изяжда душата преди да погълне живота. Драгхар! Тук! — Тя го изгледа с ярост. — Тролоци в стоянка Имре, а сега и драгхар тук. Зли времена носиш ти в Триделната… — И с вик се просна на пода върху тялото на Чион, защото сноп от плътен пламък се изпъна над нея от меча му и порази гърдите на втори драгхар, който се бе изправил на входа. Лумнала в пламъци, тварта на Сянката се олюля назад с писък и се затътри по пътеката, биейки с криле, от които капеше огън.

— Вдигни всички — каза Ранд спокойно. Дали Чион се беше съпротивлявала? Докъде ли бе удържала честта й? Едва ли имаше значение. Драгхарите умираха по-лесно от мърдраалите, но по своему бяха далеч по-опасни. — Ако знаеш как да вдигнеш тревога, направи го.

— Гонгът до вратата…

— Аз ще го ударя. Събуди ги. Може да са повече от двама.

Тя кимна, хукна натам, откъдето бяха дошли, и се развика:

— Вдигни копия! Събуди се и вдигни копия!

Ранд предпазливо пристъпи навън. Силата го изпълваше, възбуждаше го. Гадеше му се. Искаше му се да разсмее с цяло гърло, искаше му се да повърне. Нощта бе смразяваща, ала той не усещаше студ.

Пламналият драгхар се беше проснал в градината, вонеше на горяща плът. Малко по-надолу по пътеката лежеше Сеана, взряла се в небето с широко отворени, немигащи очи. Късият й нож лежеше до нея. Не бе могла да устои на драгхара.

Още преди Ранд да хване чука, висящ до квадратния бронзов гонг, откъм устието на каньона избухна врява — човешки викове, смесени с вой на тролоци, дрънчене на стомана, писъци. Той удари гонга с всичка сила и из каньона проехтя звънък ек. Почти мигом се отзова друг гонг и се чуха викове:

— Вдигнете копия!

Откъм фургоните долу се надигнаха объркани ревове. Грейнаха правоъгълници светлина — амбулантите отваряха вратите на фургоните. Някой се развика сърдито — жена; не можеше да отличи коя.

Във въздуха над него забиха криле; озъбен, Ранд надигна яростния меч. Единствената сила забушува в него и от меча зарева огън. Спускащият се стремглаво драгхар се взриви в облак горящи късове, които се разсипаха сред мрака надолу.

— Насам — чу се гласът на Руарк. Вождът беше присвил очи над черното си було, държеше щит и копия. Зад него стоеше Мат, без дрехи и гологлав, примигваше несигурно и стискаше с две ръце копието с черната дръжка.

Ранд пое шуфата от Руарк и веднага я пусна. Един силует с криле на прилеп възви през лунния кръг, спусна се от отсрещната страна на каньона и се скри в сенките.

— Те търсят мен. Нека видят лицето ми. — Силата го пронизваше; мечът в ръката му засия и се превърна в малко слънце. — Не могат да ме намерят, ако не знаят къде съм. — И със смях се затича надолу, към ека на битката.

 

 

Мат измъкна копието си от гърдите на един тролок с глиганска муцуна и приклекна. „Огън да го изгори Ранд!“ Ни една от сенките, които виждаше да се движат, не беше достатъчно голяма за тролок. „Все ме натиква в тези проклети неща!“ Ранените наоколо стенеха глухо. Сенчест силует, за който той реши, че трябва да е Моарейн, коленичи до един паднал айилец. Огнените топки, които тя мяташе, бяха впечатляващи почти колкото меча на Ранд, от който изхвърчаха огнени стрели. Мечът все още светеше и кръг от огън обкръжаваше приятеля му. „Трябваше да си остана аз под одеялата. Не стига че е ужасно студено, ами всичко това няма нищо общо с мен!“ Стекоха се още айилци, жени се втурнаха да помагат на ранените. Някои от жените носеха копия — сигурно не можеха да се бият, но след като битката беше в тяхната твърдина, не можеха да останат да гледат.

До него се спря една Дева и свали булото си. Сред лунните сенки не можа да различи лицето й.

— Добре танцуваш с копието, комарджийо. Странни дни идат, щом тролоци се появиха и в Студени води. — Тя хвърли поглед към сенчестия силует, който може би принадлежеше на Моарейн. — Сигурно щяха да пробият, ако ги нямаше Айез Седай.

— Те само нямаше да стигнат — отвърна той, без да се замисли. — Трябваше да отвлекат вниманието насам. — „За да могат драгхарите да достигнат безпрепятствено Ранд?“

— Мисля, че си прав — каза тя замислено. — Ти да не си водач в битки сред влагоземците?

Той съжали, че си е отворил устата.

— Просто съм чел много — промърмори Мат и й обърна гръб. Проклетите му късчета чужда памет. Може би амбулантите най-после щяха да се наканят да си тръгнат.

Когато спря до фургоните обаче, не можа да намери нито Кейле, нито Кадийр. Всички кочияши се бяха скупчили и си подаваха припряно кани с нещо, което намирисваше на ракията, която продаваха, и мърмореха така възбудено, сякаш тролоците бяха преминали на дъх разстояние от тях. Изендре стоеше на горното стъпало на фургона на Кадийр и се взираше навъсено в мрака. Въпреки бръчките на челото си беше красива. Той се зарадва, че поне спомените му за жени са си негови.

— С тролоците е свършено — каза й той и се подпря на копието си така, че тя да не може да не го забележи. „Каква полза да рискувам да ми пръснат черепа, ако не мога да извлека малко полза от това?“ И добави многозначително: — Трудна битка, но ти си спасена.

Тя го погледна с безизразно лице, очите й блеснаха на лунната светлина като тъмни, излъскани камъни. После, без да каже нито дума, се обърна и влезе вътре, затръшвайки вратата. Силно.

Мат въздъхна и се отдалечи от фургоните. За какво да я впечатлява тая? Постеля му трябваше на него. Да се върне под одеялата, а Ранд да се оправя сам с тролоците и драгхарите. Че той май дори изпитваше удоволствие от това. Как се смееше само!

А Ранд вече се катереше нагоре по каньона и блясъкът на меча сияеше около него като вдигнат в ръцете му светилник. Появи се Авиенда — тичаше да го посрещне, после спря, пусна полите си, оправи ги и застана до него. Той сякаш не я забеляза и лицето й стана гладко като камък. Бяха си лика-прилика.

— Ранд — извика някаква забързана сянка с гласа на Моарейн, почти толкова мелодично като Кейле — но хладна музика. Ранд се обърна и тя пристъпи царствено към него. — Нещата стават все по-опасни, Ранд. Нападението в стоянка Имре вероятно беше срещу айилците — едва ли, но е възможно — но тази нощ драгхарите със сигурност целяха да поразят теб.

— Знам. — И нищо повече. Хладно като нея, и още повече.

Моарейн присви устни — никак не беше доволна.

— Пророчеството е най-опасно, когато се стремиш то да се сбъдне. Това не го ли научи в Тийр? Шарката сама се заприда около теб, но когато се опиташ да я запредеш, дори ти не можеш да я удържиш. Затегнеш ли Шарката твърде силно, тя се напряга. Може да се пръсне във всички посоки. Кой би могъл да каже колко време ще е нужно преди да се успокои и отново да се съсредоточи върху теб, или какво ще се случи преди това да стане?

— Толкова ясно, колкото повечето ти обяснения — отвърна сухо Ранд. — Какво искаш, Моарейн? Късно е и съм уморен.

— Искам да ми се довериш. Нима смяташ, че вече си научил всичко, което трябва да знаеш?

— Не. Все още не съм научил всичко. — Сега пък го каза с насмешка. Понякога Мат не беше сигурен дали приятелят му е с всичкия си. — Искаш да ти се доверя ли, Моарейн? Добре. Вашите Три клетви не ти позволяват да лъжеш. Кажи ми направо, че каквото и да ти кажа, няма да се опиташ да ме спреш, няма по никой начин да ми попречиш. Кажи ми, че няма да ме използваш за целите на Кулата. Кажи ми го ясно и направо, за да съм сигурен, че е истина.

— Няма да направя нищо, за да ти попреча да изпълниш предначертанието си. Посветила съм живота си на това. Но няма да ти обещая, че ще гледам безучастно, докато подлагаш главата си на дръвника.

— Не така, Моарейн. Това не е достатъчно. Но дори и да можех да ти се доверя, пак нямаше да го направя тук. Нощта има уши. — В мрака наоколо се движеха хора, но никой не бе достатъчно близо до тях, за да подслуша. — Дори сънищата имат уши. — Авиенда придърпа още по-плътно шала, за да скрие лицето си. Явно и айилците можеха да усещат студа.

Руарк пристъпи на светлото, спуснал черното си було.

— Тролоците бяха само отвличащ удар за драгхарите, Ранд ал-Тор. Твърде малко бяха за нещо друго. Мисля, че драгхарите целяха да убият теб. Листогризачът иска да умреш.

— Опасността расте — рече тихо Моарейн.

Вождът на клана я погледна накриво и продължи:

— Моарейн Седай е права. След като драгхарите се провалиха, много се боя какво ли можем да очакваме от Бездушните — онези, които вие наричате Сиви. Искам да поставя около теб копия. Постоянно. Не знам защо, но Девите доброволно пожелаха да поемат тази задача.

На Авиенда наистина взе да й става студено — тя присви рамене и пъхна длани под мишниците си.

— Щом искат — отвърна Ранд. Каза го с известно неудобство и Мат не го винеше — той самият нямаше да се остави повече в ръцете на Девите дори срещу всичката коприна на корабите на Морския народ.

— Те ще бдят много по-добре от всеки друг — каза Руарк, — след като сами помолиха за това. Но не мисля да го предоставя само на тях. Всички ще бдят. Уверен съм, че следващия път ще бъдат Бездушните, но това не означава, че не може да е нещо друго. Десет хиляди тролоци например вместо неколкостотин.

— Ами Шайдо? — Мат съжали, че зъбите му изтракаха, когато останалите обърнаха очи към него. Навярно до този момент не бяха разбрали, че е тук. Все пак трябваше да им го каже. — Знам, че не ви допадат, но щом наистина мислиш, че е възможно ново, много по-мощно нападение, няма ли да е по-добре да са тук, а не навън?

Руарк изсумтя — от неговите уста това беше равносилно на люта ругатня от страна на всеки друг.

— Не бих вкарал хиляда Шайдо в Студени скали дори насам да идеше самият Тревопал. А и вече не бих могъл. Куладин и Шайдо си сгънаха шатрите още в полунощ. Отървахме се от тях. Изпратих подир тях бегачи, за да сме сигурни, че ще напуснат земите на Таардад, без да отведат кози и овци със себе си.

— В каква посока тръгнаха? — попита Ранд и вездесъщият меч изчезна от ръката му.

— На север — каза Руарк. — Куладин очевидно смята да пресрещне Севанна по пътя й към Алкаир Дал и да я настрои срещу теб. Може и да успее. Единствената причина тя да положи брачния си венец в краката на Суладрик вместо в неговите беше, че държеше на всяка цена да се омъжи за вожд на клан. Но вече ти казах, че от нейна страна можеш да очакваш неприятности. Това не би трябвало да те тревожи. Ако Шайдо не пожелаят да те последват, няма да е голяма, загуба.

— Смятам да тръгна за Алкаир Дал — заяви твърдо Ранд. — Веднага. Ще се извиня на всеки вожд, който би се почувствал поруган, че е закъснял, но няма да позволя на Куладин да пристигне много преди мен. Той няма да се задоволи само с увещаването на Севанна срещу мен, Руарк. Не мога да си позволя да му предоставя цял месец за това.

След кратък размисъл Руарк каза:

— Може би си прав. Ти носиш промени, Ранд ал-Тор. Тогава — призори. За своята чест аз ще избера Червените щитове, а Девите ще подсигурят твоята.

— Смятам да тръгна още щом просветне, Руарк. С всяка ръка, която може да носи копие или да опъва лък.

— Обичаят…

— Не съществуват обичаи, свързани с мен, Руарк. — Гласът на Ранд бе студен. — Трябва да създам нови обичаи. — Той се разсмя дрезгаво. Авиенда изглеждаше слисана, дори Руарк примигна стъписано. Само Моарейн остана невъзмутима и замислено продължи да се взира в него. — Най-добре ще е някой да уведоми амбулантите — продължи Ранд. — Те едва ли ще искат да пропуснат панаира, но ако не престанат да пият, едва ли ще могат да държат поводите на тръгване. А ти, Мат? Ти идваш ли?

Мат определено не смяташе да остави амбулантите да му се измъкнат, след като бяха единственият му изход от Пустошта.

— О, аз съм винаги зад теб, Ранд. — Най-лошото бе, че като го каза, все едно наистина си беше така. „Виж ти, проклетият му тавирен, как ме завлича само!“ Как ли се бе измъкнал Перин? „Светлина, де да бях с него сега.“ — Зад теб и с теб.

Той метна копието си на рамо и се закатери нагоре по каньона, Все още имаше време да поспи поне малко. Зад гърба си чу кикота на Ранд.