Робърт Джордан
Силата на сянката (18)

Глава 18
В Пътищата

Закопчал палтото си догоре, Перин спря и погледна секирата, все така затегната на стената, където я бе оставил, след като я издърпа от вратата. Никак не му харесваше да понесе отново това оръжие, но все едно, размота колана от куката и го пристегна здраво на кръста си. Чукът привърза към вече натъпканите си дисаги. Метна дисагите и навитото на руло одеяло през рамо, след което взе пълния със стрели колчан и лъка от ъгъла зад вратата.

Издигащото се слънце лееше зной и светлина през тесните прозорци. Разхвърляното легло беше единственият знак, че някой е пребивавал тук. Стаята вече губеше усещането за присъствието му; дори като че ли започваше да намирисва на празнота въпреки собствената му миризма по завивките. Никога не беше се задържал достатъчно дълго някъде, че да остави усещането за себе си да се задържи след заминаването му. Никога не бе оставал толкова, че да пусне корени, да почувства едно място едва ли не като свой дом. „Е, нали сега тръгвам за дома.“

Обърна гръб на вече опразнената стая и излезе.

Гаул се надигна без усилие от мястото, където беше приклекнал, под един гоблен с мъже, яхнали коне и преследващи лъвове. Носеше със себе си цялото си въоръжение плюс два кожени мяха с вода и навито одеяло, както и малко котле за готвене, вързани до кожения калъф на лъка му. Беше сам.

— Другите? — попита Перин, но Гаул поклати глава.

— Твърде далече е от Триделната земя. Предупредих те за това, Перин. Тези ваши земи са твърде влажни; въздухът е все едно че дишаш вода. Твърде много хора има тук, наблъскани един до друг. До гуша им е дошло от странни места.

— Разбирам — каза Перин, макар че това, което разбираше, бе, че в края на краищата измъкване нямаше да има, никаква айилска чета спътници, които да прогонят Белите плащове от Две реки. Но премълча разочарованието си — няма смисъл да ревеш, че желязото се е откъртило; просто трябва да го изковеш наново. — Имаше ли някакви трудности да направиш това, за което те помолих?

— Никакви. Наредих на един тайренец да отнесе всичко, което ти поиска, при конюшнята до портата към Драконовата стена и да не казва на никого; сигурно са го видели, но ще си помислят, че вещите са за мен, и ще мълчат. Портата към Драконовата стена. Човек може да си помисли, че Гръбнака на света е ей там, на хоризонта, а не на повече от сто левги оттук. — Айилецът замълча колебливо. — Момичето и Огиерът се подготвят съвсем открито, Перин. Тя се опитва да издири веселчуна и разправя на всички, че е решила да пътува през Пътищата.

Перин почеса брадата си и въздъхна тежко, почти изръмжа.

— Ако ме издаде на Моарейн, заклевам се, че няма да може да си седне на задника една седмица.

— Само че е много ловка с ножовете — вметна Гаул безпристрастно.

— Не е чак толкова ловка. Само да ме е издала тя. — Перин се почувства несигурен. Без спътници айилци. Значи бесилката си го чакаше. — Гаул, ако нещо се случи с мен, кажа ли ти, отвеждаш Файле. Тя може да не поиска да се махне, но ти я отведи. Погрижи се да се измъкне невредима от Две реки. Обещаваш ли?

— Ще направя каквото мога, Перин. Заради кръвния дълг, който имам към теб, ще го направя. — Гаул, изглежда, се съмняваше, че ще се справи, но Перин не смяташе, че ножовете на Файле ще са достатъчни, за да го спрат.

Минаха колкото се може по-незабелязано през многобройните проходи и тесни стълбища, предназначени, за да могат слугите да влизат през тях ненатрапчиво. Лошо, че тайренците не бяха направили отделни коридори само за слугите. Въпреки това срещнаха много малко хора, дори по широките коридори с техните позлатени светилници и красиви гоблени, а благородници изобщо не се мяркаха.

Той обърна внимание на отсъствието им, а Гаул поясни:

— Ранд ал-Тор ги е свикал в Сърцето на Камъка.

Перин само изръмжа. Надяваше се, че и Моарейн е сред привиканите. Даже се зачуди дали по този начин Ранд не е искал да му помогне да се измъкне. Каквато и да беше причината, зарадва се, че ще може да се възползва от това.

Излязоха от последното тясно стълбище на приземния етаж на Камъка, в който сводести коридори, широки колкото цели пътища, отвеждаха към всички външни порти. Тук пана и гоблени нямаше. Само черни железни светилници в груби железни скоби, окачени високо по стените, осветяваха тъмните, лишени от прозорци проходи, а подът беше застлан с големи, грубо издялани каменни плочи, предназначени да издържат дълго на подкованите конски копита. Перин почти се затича. Конюшните вече се виждаха в дъното на големия тунел, а зад тях се изправяше широко разтворената порта към Драконовата стена, пазена само от неколцина Бранители. Сега вече Моарейн не можеше да ги задържи, дори и с късмета на Тъмния.

Отвореният вход на конюшнята представляваше арка, петнадесет крачки широка. Перин пристъпи вътре и спря.

Въздухът тук беше тежък, наситен с миризмата на слама и сено, на зърно и овес, на кожа и на конска тор. Ясли, пълни с чудесни тайренски коне, високо ценени навсякъде, се нижеха покрай стените и на още редове през просторното помещение. Десетки коняри се трудеха, чистеха и четкаха животните, изхвърляха торта, оправяха сбруи. Без да спират работата си, от време на време поглеждаха Файле и Лоиал, които бяха готови за тръгване. А до тях стояха Байн и Чиад, отрупани като Гаул с оръжия и одеяла.

— Заради тях ли ми каза, че само ще се опиташ? — попита тихо Перин.

Гаул сви рамене.

— Ще направя каквото мога, но те ще вземат нейната страна. Чиад е от Гощиен.

— Кланът й има ли някакво значение?

— Нейният и моят клан са в кръвна вражда, Перин, а аз не съм й сестра в копието. Но може би водните клетви ще я задържат. Няма да танцувам копията с нея, освен ако тя не предложи.

Перин поклати глава. Странен народ. Какви са тези водни клетви? Но каза само:

— Те защо са с нея?

— Байн твърди, че искат да видят повече от земите ви, но ми се струва, че ги е заинтересувал спорът между Файле и теб. Те са като нея и когато чуха за това пътуване, пожелаха да тръгнат с нея, вместо с теб.

— Е, стига да я пазят от беди. — Изненада се, когато Гаул отметна глава и се засмя. Това го накара да почеше загрижено брадата си.

Лоиал се приближи до тях, дългите му вежди бяха увиснали тревожно. Джобовете на палтото му бяха издути, както обикновено, когато тръгваше на път, виждаха се предимно ъгловатите очертания на книги.

— Файле става нетърпелива, Перин. Струва ми се, че ще поиска да тръгнем всеки момент. Моля те, побързай. Не можеш дори да намериш Портала без мен. Не че е редно да се опитваш дори. Вие, хората, все ме карате да подскачам и да ставам безразсъден. Моля те, побързай.

— Няма да го оставя — извика високо Файле. — Дори да е още толкова опърничав и глупав, че да не може да помоли за най-обикновена услуга. Щом е така, нищо, нека да върви подире ми като изгубено паленце. Обещавам да го чеша зад ушите и да се грижа за него. — Айилките се запревиваха от смях.

Неочаквано Гаул подскочи високо и изрита във въздуха, на повече от две крачки от пода, докато в същото време ръцете му развъртяха едно от копията, и извика:

— Ще ги следваме като дебнещи рисове, като вълци на лов. — Приземи се леко. Лоиал го зяпна удивен.

Байн, от своя страна, лениво оправи късата си буйна коса с пръсти.

— Имам си една чудесна вълча кожа за постеля в твърдината — каза тя отегчено на Чиад. — Вълците се ловят лесно.

Ръмженето в гърлото на Перин притегли погледите на двете жени към него. За миг Байн като че се накани да каже още нещо, но се намръщи, уловила жълтоокия му поглед, и застана нащрек.

— Това паленце още не е дресирано както трябва — оплака се Файле на айилките.

Перин отбягна да я погледне и вместо това отиде при яслата, където беше сиво-кафявият му жребец, висок колкото тайренските животни, но по-тежък и по-набит. Даде знак с ръка на коняря да се отдръпне, надяна юздите на Стъпко и го изведе сам. Конярите, разбира се, го бяха извеждали на разходка, но въпреки това конят беше стоял затворен достатъчно дълго, за да заподскача в бързи стъпки, заради които Перин му беше дал името. Перин го потупа успокоително с увереността на човек, подковал немалко коне през живота си. После му сложи седлото и привърза дисагите и навитото одеяло отзад.

Гаул го изгледа безизразно. Той лично нямаше да яхне кон, освен ако не станеше крайно наложително, а и тогава — не преди да е станало абсолютно наложително. Никой от айилците не би го направил. Перин не разбираше защо. От гордост, може би, заради способността им да бягат на далечни разстояния. Айилците, изглежда, влагаха нещо повече в това, но той подозираше, че никой от тях не би могъл да му го обясни.

Товарният кон също трябваше да се приготви, разбира се, но това стана бързо, тъй като всичко, което Гаул беше заръчал, беше добре подредено. Храна и мехове с вода. Овес и зърно за конете. Всичко това нямаше да го намерят из Пътищата. Още няколко други неща, като букаи и лекове за конете, за всеки случай, резервна кутийка с прахан и други подобни.

Повечето място в плетените кошове отиде за малките мехове, като онези, които айилците използваха за вода, но пълни с масло за светилници. Най-накрая над всичко останало се наместиха фенерите на дългите им пръти и всичко беше готово.

След като напъха дългия лък под връзките на дисагите, Перин се метна на седлото на Стъпко, стиснал и поводите на товарния кон. И трябваше да изчака, което започна до го изнервя.

Лоиал вече беше възседнал един огромен рунтав кон, по-висок от всеки друг поне с две педи, но въпреки това изглеждаше почти колкото пони заради дългите крака на огиера. Беше време, когато огиерът неохотно се бе съгласил да се качи на кон също така, както айилците, но сега се чувстваше съвсем удобно на конския гръб. Тази, която се мотаеше, беше Файле. Тя оглеждаше лъскавочерната си кобилка така, все едно че я виждаше за първи път, макар Перин да знаеше, че доста я бе пояздила, преди да я купи, скоро след като пристигнаха в Камъка. Лястовица беше от чудесната тайренска порода, с изящни глезени и извита в дъга шия, пъргав, добър бегач и издръжлива на вид, макар и твърде леко подкована за представите на Перин. Тези подкови нямаше да издържат. Всичко това беше просто поредният й опит да се наложи над него, каквото и да си мислеше тя самата.

Файле най-сетне се качи, дръпна юздите на кобилката и се приближи до Перин. Добре яздеше — жена и кон се движеха като едно цяло.

— Защо не можеш да помолиш, Перин? — промълви тя тихо. — Ти се опита да ме задържиш настрана от мястото, което ми се полага, затова сега трябва да помолиш. Нима едно толкова просто нещо може да е толкова непосилно за теб?

Камъкът прокънтя като чудовищна камбана, подът на конюшнята подскочи, а таванът се заогъва, готов да се срути. Стъпко също подскочи, изцвили диво и замята глава: единственото, което Перин успя да направи, бе да се задържи на седлото. Конярите се разтичаха отчаяно да усмирят конете, които се вдигаха на задни крака, цвилеха и се мъчеха да прескочат оградите си. Лоиал беше стиснал здраво шията на огромния си кон. Само Файле седеше на Лястовица уверено, макар че кобилата подскачаше и цвилеше като полудяла.

Ранд. Перин знаеше, че е той. Дърпането на тавирен го теглеше, както се привличат два въртопа в буен поток. Кашляйки, задавен от вдигналия се прахоляк, той решително поклати глава — нямаше да скочи от коня и да побегне обратно нагоре в Камъка.

— Потегляме! — изрева той, докато трусовете продължаваха да разтърсват цитаделата. — Веднага, Лоиал! Давай!

Файле, изглежда, също не виждаше повече смисъл да се бавят и сръга кобилата към изхода. Лоиал я последва, двата им товарни коня поеха след тях и всички се втурнаха в галоп към портата. Бранителите само ги погледнаха и се пръснаха; задължението им беше да пазят Камъка от външни хора, заповеди да пазят хората вътре нямаха. Не че ако имаха, щяха да могат да разсъждават разумно при тези едва-що заглъхващи трусове и все още стенещия над тях Камък.

Перин беше точно зад тях с товарния си кон и съжаляваше, че животното на огиера не може да тича по-бързо, съжаляваше, че не може да изпревари Лоиал и така да преодолее засмукването, мъчещо се да го изтегли назад, това неумолимо привличане на тавирен към тавирен. Запрепускаха заедно в галоп по улиците на Тийр, към изгряващото слънце. Мъже с вталени сюртуци и жени с престилчици на много пластове, все още потресени от труса, ги изглеждаха зяпнали, зашеметени и понякога едва съобразяваха да отскочат встрани от пътя им.

При стените на вътрешния град каменната настилка отстъпи ред на пръстена, обувките и палтата на свой ред се смениха от боси нозе и голи гърди над торбести гащи, поддържани с широки пояси. Тълпата тук обаче се отдръпваше не по-малко усърдно, защото Перин не искаше да забави бяга на Стъпко, докато не преминат и през външната стена, покрай обикновените каменни къщи и дюкянчета, сбутани едни до други извън същинския град, все по-надалеч, сред селския пейзаж с пръснати ферми и горички, все по-надалече от притеглянето на тавирен. Едва тогава, дишайки почти толкова тежко, колкото запъхтения си кон, той дръпна юздите на Стъпко и забави хода му.

Ушите на Лоиал бяха щръкнали от изненада. Файле облиза устни и заоглежда пребледняла ту огиера, ту Перин.

— Какво стана? Това… той ли беше?

— Не знам — излъга Перин. „Трябва да замина, Ранд. Знаеш го. Погледна ме в лицето, когато ти го казах, и каза, че трябва да направя това, което смятам, че съм длъжен да направя.“

— Къде са Байн и Чиад? — каза Файле. — Докато ни настигнат, ще им трябва цял час. Жалко, че не пожелаха да яхнат коне. Предложих да им купя, а те ме изгледаха обидени. Е, все едно трябва да поводим конете след това препускане, да се поуспокоят малко.

Перин едва се сдържа да не й каже, че не знае толкова за айилците, колкото си мисли. Сега можеше да види градските стени зад тях и Камъка, издигащ се като планина. Можеше дори да различи змиеподобната фигура на знамето, веещо се над крепостта, и разлетелите се около него обезпокоени птици. Никой от останалите не можеше да ги види. Изобщо не му беше трудно да различи тримата айилци, тичащи към тях с дълги, поглъщащи земята крачки, чиято лекота подлъгваше за скоростта им. Не мислеше, че самият той би могъл да бяга толкова бързо, не и толкова дълго, но айилците сигурно бяха поддържали тази скорост още от Камъка, за да са толкова близо след тях.

— Няма да ни се наложи да ги чакаме чак толкова — каза той. Файле погледна намръщено към града.

— Това те ли са? Сигурен ли си? — Навъсеният й поглед рязко се извърна към него, заплашвайки го със словесен порой, само да посмее да отговори. Да го пита, разбира се, твърде много щеше да прилича на признание, че го приема за част от групата. — Той много се фука със зрението си — обърна се тя към Лоиал, — но паметта му не е много добра. Понякога ми се струва, че ще забрави да си запали свещ през нощта, ако не му го напомня. Тези хора сигурно са някакво нещастно семейство и бягат, защото са се уплашили да не е земетръс.

Лоиал се помръдна неловко на седлото си, въздъхна тежко и промърмори нещо неразбрано за човеците, за което Перин подозираше, че не е особено похвално. Файле, разбира се, не забеляза това.

Много скоро, след като айилците се озоваха достатъчно близо, за да ги познае, Файле зяпна към Перин, но не каза нищо. Нямаше да признае, че е прав, дори ако кажеше, че небето е синьо. Айилците дори не бяха запъхтени, когато забавиха бяга си и се спряха до конете.

— Колко жалко, че бягането не беше по-дълго. — Байн и Чиад се усмихнаха една на друга и изгледаха лукаво Гаул.

— Иначе можехме да надбягаме това Каменно куче и да го оставим да пръхти на земята — добави Чиад. — Затова сигурно Каменните кучета се заклеват да не отстъпват. Каменните кости и каменните глави ги правят твърде тежки за бягане.

Гаул не изглеждаше обиден, въпреки че, както забеляза Перин, бе застанал малко настрана, за да държи Чиад под око.

— Знаеш ли защо Девите толкова често ги използват за съгледвачи, Перин? Защото са много издръжливи на бягане. А това е, защото ги е страх да не би някой мъж да се ожени за тях. Една Дева ще ти пробяга сто мили, само за да го избегне.

— Много мъдро от тяхна страна — вметна заядливо Файле. — Имате ли нужда от почивка? — попита тя айилките и се изненада от отрицателния отговор. Въпреки това се обърна към Лоиал. — Готов ли си да продължим? Добре. Намери ми този Портал, Лоиал. Много се задържахме тук. Пуснеш ли едно безпризорно пале да се върти около теб, започва да си въобразява, че ще се погрижиш за него, и това никога няма да свърши.

— Файле — възрази Лоиал, — не отиваш ли твърде далече?

— Ще отида толкова далече, колкото трябва, Лоиал. Порталът!

Клюмнал уши, Лоиал въздъхна тежко и отново извърна коня си на изток. Перин ги остави да се отдалечат малко, след което двамата с Гаул ги последваха. Налагаше се да играе по правилата на Файле, но смяташе поне да играе не по-зле от нея.

Фермите — занемарени, с груби каменни къщи, в които Перин не би подслонил и животни, ставаха все по-отдалечени една от друга, колкото по на изток яздеха, докато накрая не свършиха и не остана само безкрайна, леко хълмиста степ. Трева, докъдето стигаше погледът — безкрайна и монотонна, разнообразявана само от купчинките храсталаци по билото на някой хълм.

Коне също се мяркаха по зелените склонове, на тумби по дузина или на стада от по сто животни — прочутата тайренска порода. Малко или голямо, всяко стадо коне пасеше под зорките очи на по едно-две босоноги момчета, яздещи без седла. Момчетата носеха камшици с дълги дръжки, които използваха, за да държат конете наедно, като плющяха ловко с тях във въздуха, за да подкарат едно или друго заблудено животно, без дори да го докосват. Подкарваха стадата си настрани от пътя на странниците и ако се налагаше, след това ги връщаха, но наблюдаваха преминаването на странната група — двама човеци и един огиер на кон, плюс трима айилци, за които се разправяше, че били завзели Камъка — с храброто любопитство на младите.

Цялата тази гледка бе твърде приятна за очите на Перин. Обичаше конете. Отчасти причината да помоли за работа като чирак при майстор Люхан беше възможността да работи с коне — не че в Емондово поле имаше толкова много коне, не и толкова хубави.

Нещата обаче не стояха така и за Лоиал. Огиерът започна да мърмори, все по-високо, колкото по-надалече яздеха през тревистите хълмове, докато най-накрая не избухна в басово боботене.

— Отишло си е! Всичко си е отишло, и за какво? Трева. Някога това е било огиерска дъбрава. Тук не сме вдигали големи строежи в сравнение с Манедерен или града, който вие наричате Кемлин, но достатъчни, за да се засади дъбрава. Дървета от всякакъв вид, от всяка земя и място. Великите дървеса, извисяващи се на сто разтега към небето. И грижливо гледани, за да напомнят на моя народ за стеддинга, който са оставили, за да строят неща за човеците. Хората си мислят, че ние ценим каменоделството, но това е дреболия, научена по време на Дългото изгнание, след Разрушението. Дърветата са това, което обичаме ние. Хората смятаха, че Манедерен е най-големият ни триумф, но за нас триумфът беше тамошната Дъбрава. Днес и нея я няма. Като това тук. Отишло си е и не ще се върне вече.

Лоиал се загледа към хълмовете — голи, ако не се смяташе тревата. И конете. Лицето му се беше вкочанило, ушите му бяха щръкнали назад. Миришеше на… гняв. Повечето сказания наричаха огиерите мирни, почти толкова мирни, колкото Пътуващия народ, но някои, макар и малко, ги наричаха безпощадни врагове. Перин само веднъж досега беше виждал Лоиал разгневен. Сигурно е бил разгневен и снощи, докато е защитавал онези деца. Взрян в лицето на Лоиал, той си спомни една стара поговорка. „Да разгневиш огиерите и да срутиш планини над главата си.“ Всеки смяташе, че означава да направиш нещо невъзможно. Но Перин си помисли, че може би значението се е променило с годините. Че може би в началото е гласяла: „Разгневиш ли огиерите, все едно си срутил планини над главата си.“ Трудно за постигане, но смъртно опасно, ако все пак го направиш. Не мислеше, че някога би му се дощяло Лоиал — кроткият, муден Лоиал, чийто нос вечно беше забит в някоя книга — да му се разгневи.

Лоиал ги поведе леко на юг. Знаци нямаше, но той беше сигурен в посоката и ставаше все по-сигурен с всяка следваща крачка на конете. Огиерът можеше да почувства един Портал, някак да го усети, да го намери така сигурно, както една пчела може да намери кошера си. Най-сетне спряха и Лоиал слезе от коня си. Тревата му стигаше малко по-нагоре от коляното. Виждаше се само гъста група храсталаци, по-високи от обичайното, обрасли с листак клони, по-високи от огиера. Той ги изпокърши почти със съжаление и ги натрупа на една страна.

— Може би момчетата с конете ще ги използват за огън, като изсъхнат.

И се появи Порталът.

Изправен на склона на хълма, той приличаше по-скоро на сива стена, отколкото на Портал, при това на стена от дворец с изваяни листа и лозници, така изкусно изработени, че изглеждаха почти толкова живи, колкото храстите, криещи ги доскоро. Беше стоял тук най-малко три хиляди години, но по повърхността му липсваше и най-малката следа от износване. Листата по камъка сякаш щяха да се раздвижат при първия полъх на вятъра.

За миг всички го зяпнаха безмълвно, после Лоиал въздъхна дълбоко и постави дланта си върху единствения лист, който се отличаваше от останалите. Тривърхият лист на Авендесора, приказното Дърво на живота. До момента, в който огромната му ръка го докосна, той приличаше толкова на част от каменната резба, колкото всички останали, но се измъкна съвсем лесно.

Файле ахна, дори айилците промърмориха нещо. Въздухът се изпълни с тревожна миризма; трудно бе да се каже от кого идваше — от всички сигурно.

Сега каменните листа като че ли наистина се размърдаха от някакъв невидим полъх; леко трепнаха и позеленяха, като че ли изпълнили се с живот. Бавно по средата се появи цепнатина, ушири се и двете половини на Портала се разтвориха, разкривайки не хълма отзад, а мрачно блещукане, смътно отразяващо образите им.

— Казват — измърмори Лоиал, — че някога Порталите блестели като огледала, а онези, които минавали през Пътищата, все едно че крачели през слънцето и небесата. Отишло си е вече. Като тази дъбрава.

Перин припряно смъкна един от вързаните за дълги пръти фенери от гърба на товарния кон и го запали.

— Тук навън е твърде топло — каза той. — Малко сянка няма да ни дойде зле. — После подкара Стъпко към Портала. Стори му се, че чу как Файле ахна.

Сиво-кафявият жребец се засуети, пристъпвайки към собственото си смътно отражение, но Перин го сръга да продължи напред. Бавно, спомни си той. Трябваше да се направи бавно. Ноздрите на коня докоснаха колебливо отражението си, след което се сляха с него, сякаш навлезе в огледало. Перин пристъпи още по-близо до себе си, допря се… Леден студ се плъзна по кожата му, обгръщайки го косъм по косъм. Времето се разтегна.

Студът изчезна като спукан мехур и той се озова сред безкрайна чернота, само светлината от фенера на пръта се свличаше като локвичка около него. Стъпко и товарният кон изцвилиха нервно.

Гаул пристъпи прага спокойно и се зае да приготви другия фенер. Това, което се виждаше зад тях, приличаше на опушено стъкло. Останалите се виждаха през него, все още отвън — Лоиал, качващ се отново на коня си, Файле, придърпваща юздите. Всички се движеха странно бавно, сякаш пълзяха. Времето в Пътищата течеше различно.

— Файле ти е много ядосана — каза Гаул, след като запали фенера си. С него светлината не стана много повече. Тъмното засмукваше светлината, поглъщаше я. — Изглежда, тя смята, че си нарушил някакво споразумение. Байн и Чиад… Гледай да не те спипат насаме. Те се канят да ти дадат урок, заради Файле, и ако изпълнят това, което са намислили, няма да можеш да седиш така лесно на това животно.

— За нищо не съм се споразумявал, Гаул. Правя това, което тя ме принуди да правя с измама. Много скоро ще трябва да тръгна след Лоиал, както тя иска, но доколкото мога, смятам да водя. — Той му посочи една дебела бяла линия под копитата на Стъпко. Начупена и доста надупчена, тя водеше напред и изчезваше сред чернотата само на няколко стъпки пред тях. — Това води до първия напътственик. Там ще трябва да изчакаме Лоиал да го разчете и да реши кой мост да вземем, но поне дотам Файле може да повърви след нас.

— Мост — промърмори замислено Гаул. — Знам я тази дума. Тук има ли вода?

— Не. Не са точно като истинските мостове. Приличат донякъде, но… може би Лоиал ще ти го обясни по-добре.

Айилецът се почеса по главата.

— Сигурен ли си какво правиш, Перин?

— Не — призна си Перин, — но не е нужно и Файле да го знае.

Гаул се засмя.

— Забавно е да си млад, нали, Перин?

Намръщен и несигурен дали айилецът не му се смее, Перин сръга Стъпко и повлече товарния кон след себе си. Светлината на фенера изобщо нямаше да се вижда тук само след двадесет-тридесет крачки. Искаше му се да се скрие преди да е влязла Файле. Нека да си помисли, че е решил да продължи без нея. Най-малкото заслужаваше да се потревожи тези няколко минути, докато го намери при напътственика.