Робърт Джордан
Силата на сянката (46)

Глава 46
Воали

Егеанин си пробиваше път през тълпата. Беше отвратена. Достатъчно ужасно беше, че редът до такава степен се беше сринал, че безпаричните бежанци спяха където им падне. Също толкова лошо беше, че владетелите им ги бяха оставили да умират от глад. Сърцето й трябваше да се радва — такава отчаяна гмеж никога нямаше да може да се противопостави на Коренне, а след това подобаващият ред бързо щеше да бъде възстановен — но въпреки това мразеше да гледа всичко това.

Повечето парцаливи хора изглеждаха твърде отчаяни, за да зяпат една жена, облечена в чиста и добре изгладена рокля, копринена при това, макар и с непретенциозна кройка. Но и други мъже и жени, доскоро във великолепни облекла, сега изкаляни и смачкани, се мяркаха из тълпата, така че нейната поява, изглежда, не изпъкваше особено. Малцината, които може би се чудеха дали тази коприна не означава пълна кесия, бързо се разубеждаваха, щом обърнеха внимание на свойския начин, по който носеше дебелата си тояга, висока колкото самата нея. Днес се бе наложило да остави охраната, стола и носачите — с такава свита Флоран Гелб сигурно щеше да забележи, че го следват. Добре поне че роклята с раздвоени за езда поли й осигуряваше свобода на движението.

Сред тази маса от хора не се оказа особено трудно да държи под око дребния, приличащ на лисугер мъж, макар да й се налагаше да се провира покрай волски коли и някой случаен фургон, теглени в повечето случаи не от животни, а от запотени гологърди мъже. Гелб и седмината му спътници, грубовати типове с буцести лица, си пробиваха път плътно един до друг, съпровождани от вяли проклятия. Дразнеха я тези типове. Гелб явно бе решил отново да отвлече някоя. Беше намерил три жени, след като му бе дала златото, което поиска, но и трите съвсем бегло приличаха на някои от списъка й и той бе хленчил след всяка, която тя отхвърляше. Изобщо не трябваше да му плаща за онази първата. Алчността и споменът за златото очевидно бяха изтрили от паметта му заканите й, че ще го одере жив и ще му изтръгне езика, ако сбърка.

Викове зад гърба й я накараха да извърне глава и да стисне здраво тоягата в ръцете си. Някакъв мъж бе коленичил насред улицата и ревеше, дясната му ръка се беше изкривила неестествено. Над него ридаеше жена в одрипавяла зелена дреха, извърната към някакъв забулен човек, който вече се стапяше в тълпата.

— Той само го помоли за една монета! Само го помоли! — Тълпата ги гледаше безучастно.

Егеанин направи гримаса и се обърна напред. И веднага се спря с проклятие, привлякло няколко стреснати погледа. Гелб и неговите типове бяха изчезнали. Тя започна да се провира между хората към един малък каменен шадраван — водата бликаше от устата на бронзова риба — пред фасадата на винарница с плосък покрив. Избута две жени, които пълнеха менците си, и скочи на перваза, без да обръща внимание на възмутените им клетви. Оттук можеше да вижда над главите на тълпата. Тесните улици се проточваха във всички посоки и завиваха чак след четиристотин-петстотин крачки. Гелб не можеше да се е отдалечил толкова за тези няколко мига.

И изведнъж го видя в един вход на трийсетина крачки от шадравана — беше се изправил на пръсти и надничаше по улицата. Другите бяха много лесни за разпознаване — уж небрежно облегнати на стените от двете страни на улицата. Не бяха единствените, облегнали се на стените, но докато останалите се бяха свили обезсърчено, по техните груби лица се четеше очакване.

Значи жертвата на тяхното предстоящо похищение беше тук. Естествено, никой нямаше да се намеси повече, отколкото при онзи нещастен човек със счупената ръка. Но коя? Ако Гелб най-сетне бе открил някоя, отговаряща на описанията в списъка, тя можеше да се махне и да изчака, за да й продаде жената, да изчака шанса си да провери дали един ай-дам наистина може да държи друга сул-дам освен Бетамин. Но не смяташе повече да се изправя пред избора дали да пререже гърлото на нещастната жена, или да я прати да я продадат като робиня.

Твърде много жени се изкачваха по улицата по посока на Гелб, повечето с прозрачни воали и със сплетени коси. Още от пръв поглед Егеанин изключи две на носилки, с телохранители от двете им страни — уличните главорези на Гелб нямаше да посмеят да се доближат до тях, нито да излязат с голи юмруци срещу мечовете им. Която и да преследваха, тя нямаше да е с повече от двама-трима придружители, ако имаше и толкова, при това невъоръжени. Това като че ли включваше всички останали жени по улицата, които виждаше, било в дрипи или в груби селски дрехи, или в по-претенциозните тоалети, които предпочитаха тарабонките.

Изведнъж две жени привлякоха вниманието й. Бяха с плитки и воали на лицата и приличаха на тарабонки, но изглеждаха някак не на място. Тънките им, скандално прилепнали рокли, едната зелена, другата — синя, бяха копринени, а не от лен, нито от фино тъкана вълна. Облечени така жени обикновено минаваха на носилки, а не вървяха пеш, особено в места като това. И освен това не носеха дъги от бъчви на раменете си като тояги.

Тя изключи едната, с червено-златистата коса, и насочи вниманието си към другата. Тъмните й плитки бяха необичайно дълги, стигаха почти до кръста. От такова разстояние жената много приличаше на една сул-дам на име Сурине. Но не беше Сурине. Тази жена щеше да стигне едва до брадичката на Сурине.

Мърморейки под нос, Егеанин си запробива път през блъскащата се маса между нея и Гелб. С малко повече късмет можеше да го достигне навреме и да му извика да спре. Глупак!

 

 

— Трябваше да наемем носилки, Нинив — каза отново Елейн, учудвайки се за стотен път как тарабонките успяват да говорят, без воалите да им влизат в устата. Изплю го и добави: — И нямаше да трябва да използваме тези неща.

Някакъв кльощав човечец се отказа да се провира към тях през тълпата, след като Нинив му размаха заканително дъгата от бъчва.

— Те са за това. — Може би тъкмо гневният й поглед накара човечеца да изгуби интерес, а не дъгата в ръцете й. Тя заопипва тънките плитчици по раменете си и изсумтя отвратена, нямаше й я дебелата плитка, която да си дърпа, щом се ядоса. — А краката са за ходене. Как ще можем да оглеждаме и да разпитваме, ако ни носят като някакви прасета за продан? Бих се чувствала пълна глупачка в един от тези идиотски столове. Във всеки случай предпочитам да се доверя на собствения си разум, отколкото на някакви мъже, които не познавам.

Елейн беше сигурна, че Бейл Домон би могъл да им осигури благонадеждни хора. А и Морският народ със сигурност щеше да може. Тя съжаляваше, че „Танцуващият по вълните“ бе отплавал, но Надзорницата на платната и сестра й нямаха търпение да разпространят вестта за Корамуур до Дантора и Канторин. Двайсет телохранители щяха да им свършат много добра работа.

Усети как нещо се отри в кесията на колана й, стисна я с една ръка и рязко се извърна и замахна със своята дъга. Тълпата леко се разстъпи, но нищо повече. Беше започнала да носи пръстена си с Великата змия и усукания каменен тер-ангреал на каишка на шията си, подражавайки на Нинив, откакто едва не й откраднаха кесията за първи път. За петте дни, прекарани в Танчико, й бяха откраднали три кесии. Двайсетина телохранители наистина щяха да свършат добра работа. И една каляска. С перденца на прозорците.

Тя продължи по улицата с Нинив и каза:

— Ами тогава не трябваше да носим тези рокли. Още помня как веднъж ме натика в една рокля на селско момиче.

— Добре ни маскират — отвърна кратко Нинив. — Сливат ни.

Елейн леко изсумтя. Сякаш едни по-прости рокли нямаше да ги слеят още по-добре. Нинив просто не искаше да си признае, че бе започнало да й харесва да носи коприни и хубави рокли. Елейн направо съжаляваше, че толкова се беше увлякла. Наистина, в тях всички ги взимаха за тарабонки — поне докато не заговореха, — но дори с дантелите до брадичката тази силно вталена коприна я караше да се чувства разголена. Нинив, от своя страна, крачеше най-спокойно по улицата, все едно че никой не ги гледа. Е, може би си беше така — във всеки случай и да ги гледаха, едва ли беше заради роклите — но тя все пак изпитваше чувството, че я гледат.

По долни ризи да бяха тръгнали, нямаше да изглеждат по-неприлично. Бузите й пламнаха, като си помисли как коприната се впива в тялото й. „Престани! Прилична си е. Какво пък!“

— Тази Амис не ти ли каза нещо, което би могло да ни помогне?

— Казах ти вече какво ми каза — въздъхна Елейн. Нинив я беше държала будна до ранните часове на утрото да говорят за айилската Мъдра, която предната нощ бе дошла с Егвийн в Тел-айеран-риод, и после я подхвана отново, докато закусваха. Егвийн, която неизвестно защо беше прибрала косата си на две плитчици и хвърляше нацупени погледи към Мъдрата, не й беше казала почти нищо, освен че Ранд бил добре и че Авиенда се грижела за него. През цялото време говореше белокосата Амис — изнесе й строга лекция за опасностите в Света на сънищата, което почти накара Елейн да се почувства, че е на десет години и че Лини, старата й бавачка, я е хванала да се измъква от леглото, за да си открадне сладки. След това бяха последвали предупреждения как трябвало да се съсредоточава и да контролира мислите си, ако наистина й се наложи да посети Тел-айеран-риод. Как може човек да контролира това, което мисли? — Аз наистина смятах, че Перин е с Ранд и Мат. — Това се бе оказало най-голямата изненада, ако се изключеше появата на Амис. Егвийн явно смяташе, че той е с Нинив и с нея.

— Той и онова момиче най-вероятно са заминали някъде, където да може да си живее в мир като ковач — каза Нинив, но Елейн поклати глава.

— Не мисля така. — Тя имаше силни подозрения за Файле и ако те се окажеха наполовина верни, Файле едва ли щеше да се задоволи с живота на жена на ковач. Пак й се наложи да изплюе воала. Идиотско нещо.

— Е, където и да е той — каза Нинив и пръстите й отново зашариха по плитчиците, — надявам се, че е жив и здрав, но не е тук, така че не може да ни помогне. Ти не попита ли поне тази Амис дали знае как да се използва Тел-айеран-риод за…

Един едър плешив мъж в износено кафяво палто се шмугна през тълпата и понечи да я обхване с яките си ръце. Тя извъртя дъгата от рамото си и го тресна по лицето и той се олюля, стиснал носа си, който положително се беше счупил поне за втори път.

Елейн тъкмо си поемаше дъх, за да изпищи, когато втори мъж, също толкова едър и с мустаци, я дръпна настрана, за да се добере до Нинив. Тя мигом забрави, че се е уплашила. Стисна яростно челюсти и стовари своята дъга върху темето му с всичка сила. Краката на непознатия се подгънаха и той се стовари по лице на паважа.

Тълпата се отдръпна настрана — никой не искаше да бъде намесен в нечии чужди неприятности. Определено никой не желаеше да им предложи помощ. А Елейн си даде сметка, че определено имат нужда от помощ. Мъжът, когото Нинив беше ударила, вече се беше изправил, зъбеше се и триеше кръвта, стичаща се от носа му. После протегна ръце, сякаш искаше да я стисне за гърлото. По-лошото беше, че не бе сам. Още седмина като него ги заобиколиха, за да им отрежат пътя за бягство, до един здравеняци, с изключение на последния. Всички бяха с обезобразени от белези лица и ръце, все едно че ги бяха млатили с камъни с години. Последният, кльощав тип с хлътнали бузи, нервно ухилен, врещеше:

— Не я пускайте да избяга. Тя е чисто злато, казвам ви. Злато!

Знаеха коя е. Не беше опит да й отмъкнат кесията. Смятаха да се отърват от Нинив и да похитят щерката-наследница на Андор. Тя усети, че Нинив е прегърнала сайдар — ако всичко това не беше я ядосало достатъчно, за да прелее, значи нищо друго не би могло да я ядоса — и сама се отвори за Верния извор. Единствената сила забушува в нея като порой, изпълващ я от глава до пети. Няколко сплетени потока на Въздух от двете щяха набързо да оправят тези безобразници.

Но не преля, както и Нинив. Двете можеха така да напердашат тези типове, както и майките им не бяха го правили. Но не смееха, освен ако не се окажеше, че нямат никакъв друг избор.

Ако някоя от Черната Аджа се намираше достатъчно близо, те вече се бяха издали със сиянието на сайдар. Едно преливане, колкото за да метнат няколко потока на Въздух, можеше да ги издаде пред някоя Черна, намираща се на друга улица, на сто или повече крачки оттук, в зависимост от нейната сила и усет. В общи линии и те самите се занимаваха предимно с това през последните пет дни — обикаляха из града и се опитваха да усетят някоя жена, която да прелива, като се надяваха, че така ще се доберат до Лиандрин и останалите.

Самата тълпа също трябваше да се вземе предвид — нали всички щяха да видят как тези здравеняци се носят из въздуха, без да ги крепи нищо…

В тези тревожни времена в Танчико Айез Седай и Единствената сила сама по себе си никак не се радваха на добро отношение. Не и при остарелите слухове, все още стичащи се откъм Фалме, смесени с по-новите приказки, че Бялата кула поддържала Заклетите в Дракона из провинцията. Тези хора наоколо можеха да се разбягат като обезумели, ако разберяха, че тук се борави със Силата. Можеха да се превърнат в обезумяла гмеж. Дори двете с Нинив да успееха да избягат и да не ги разкъсат живи — нещо, в което тя никак не беше сигурна — нямаше как да могат да се скрият. Черната Аджа щеше да чуе за появили се в Танчико Айез Седай още преди да е залязло слънцето.

Опряла гръб в гърба на Нинив, Елейн стисна здраво дъската и се засмя почти истерично. Ако Нинив пак й споменеше да тръгнат сами — пеша, — щеше хубаво да разбере коя от двете повече си пада по това да й натикат главата във ведро с вода. Добре поне че никой от тези побойници не гореше от нетърпение пръв да му строшат главата като на онзи нещастник, който още лежеше върху каменната настилка.

— Хайде — подкани ги тесноликият мъж и размаха ръце, сякаш къшкаше кокошки. — Хайде де! Това са само две жени! — Самият той обаче не пристъпваше напред. — Хайде, казах. Трябва ни само едната. Чисто злато е, казвам ви.

Изведнъж се разнесе силен трясък и един от негодниците се олюля и отчаяно стисна разбития си череп. Някаква тъмнокоса жена със строго лице, в синя рокля, се извъртя покрай него и рязко се изви, удряйки с юмрук друг от нападателите им в устата, изби краката му от земята с тоягата в другата си ръка и после го изрита по главата, още докато падаше.

Това, че се беше появила помощ, само по себе си бе изненадващо, да не говорим, че им помагаше жена, но Елейн нямаше време да разсъждава, нито да избира. Нинив с дивашки рев се втурна напред и изкрещя: „Напред, Белия лъв!“, и халоса с всички сили най-близкия до нея разбойник. Нещастникът заразмахва ръце, за да се предпази, загубил ума и дума. „Напред, Белия лъв!“, извика тя отново бойния призив на Андор и той подви опашка и побягна.

Нинив се разсмя и бързо се извърна, за да опердаши още някой. Само двама все още не бяха паднали или побягнали. Онзи, първият, със счупения нос, се обърна да побегне и Нинив го тресна по гърба за много здраве. Жената със сериозното лице някак бе успяла да заплете ръката и рамото на другия с тоягата си и едновременно го дърпаше към себе си и го изправяше на пръсти; той я надвишаваше с една глава и тежеше поне два пъти колкото нея, но тя хладнокръвно удари брадичката му с ръба на дланта си три пъти едно след друго и очите му се подбелиха, и той рухна на земята като чувал с ечемик. И в същия миг тесноликият мъж скочи, измъкнал нож от колана си, и се хвърли към гърба на непознатата.

Без да мисли, Елейн преля. Юмрук Въздух цапардоса мъжа с ножа и го повали на земята. Навъсената жена се извърна, но той вече се тътрузеше на четири крака, после се изправи, хукна да бяга презглава и бързо се скри в тълпата. Мнозина се бяха спрели да гледат боя, но никой не се беше притекъл на помощ освен тъмнокосата. Тя самата гледаше неуверено Елейн и Нинив и Елейн се зачуди дали е забелязала как мършавият тип бе отлетял, изблъскан буквално от нищо.

— Моите благодарности — каза почти без дъх Нинив, след като пристъпи към непознатата и оправи воала си. — Струва ми се, че трябва да напуснем това място. Знам, че Градската стража избягва да обикаля по улиците, но нямам особено желание да обяснявам всичко това, ако все пак се появят. Ханът ни не е далече. Ще дойдете ли с нас? Чаша чай е най-малкото, което можем да предложим на човек, който се осмели да вдигне ръка за помощ в този забравен от Светлината град. Моето име е Нинив ал-Мийра, а това е Елейн Траканд.

Жената видимо се поколеба. Беше забелязала.

— Аз… Да… Ще дойда. — Говореше някак размазано, но и смътно познато. Беше доста симпатична жена всъщност и тъмната й коса, падаща почти до раменете, я правеше да изглежда още по-бяла. Малко прекалено строга, за да я наречеш красавица. Сините й очи гледаха сурово, сякаш бе свикнала да дава заповеди. Търговка, навярно, в тази нейна рокля. — Казвам се Егеанин.

Егеанин не прояви никакво колебание да напуснат час по-скоро мястото на уличната свада. Свиха в най-близката пресечка. Тълпите вече се трупаха около падналите мъже. Елейн очакваше, че когато тези типове се свестят, ще разберат, че са им обрали всичко по-ценно, до дрехите и ботушите. Дощя й се да разбере как бяха научили самоличността й, но нямаше начин да помъкне някой от тях, за да го разпита. Оттук нататък определено щяха да си наемат телохранители, каквото и да мислеше Нинив.

Егеанин беше неспокойна — Елейн успя да го прочете в очите й, докато се провираха през тълпите.

— Видя ме, нали? — каза тя. Жената обърка крачките си, което Елейн взе за достатъчно доказателство, и побърза да добави: — Нищо лошо няма да ти направим. Особено след като ни помогна да се спасим. — Пак се наложи да изплюе воала си. Нинив, изглежда, си нямаше този проблем. — Няма защо да ми се мръщиш, Нинив. Тя видя какво направих.

— Знам — отвърна сухо Нинив. — И добре че го направи. Но не сме се скрили в палата на майка ти далече от нечии наострени уши. — Жестът й обхвана хората наоколо. При вида на тоягата на Егеанин и техните дъги повечето хора се държаха на почтително разстояние. Нинив се обърна към Егеанин. — Повечето слухове, които може да сте чували, просто не са верни. Няма защо да се боите от нас, но трябва да разберете, че има неща, които не бива да се обсъждат тук.

— Да се боя от вас ли? — Егеанин изглеждаше слисана. — Не бях си помислила такова нещо. Ще мълча, докато вие не пожелаете да говорим. — Удържа си на думата: минаха мълчаливо през тълпата чак до хана „При трите сливи“.

Въпреки ранния час в гостилницата вече седяха доста мъже и жени и наблягаха на виното и ейла. Жената с ксилофона свиреше в съпровод на един флейтист, чиято флейта пищеше тъничко — самият той също беше тънък. Джюйлин седеше на една маса до вратата и пушеше лула. Когато излязоха, все още не беше се върнал от нощните си издирвания. Елейн се зарадва, като забеляза, че за пръв път няма нов оток или прорез от нож по лицето; това, което той наричаше „задника“ на Танчико, изглежда, беше още по-грубо от лицето, което градът предлагаше на света. Единствената му отстъпка пред танчиканското облекло се изразяваше в това, че бе заменил плоската си сламена шапка с една от тукашните — черна и конична.

— Намерих ги — каза той и скочи от пейката и свали шапката си. После забеляза, че не са сами, погледна предпазливо Егеанин и леко се поклони; тя му отвърна с пестеливо кимване и също така предпазлив поглед.

— Намерил си ги? — възкликна Нинив. — Сигурен ли си? Говори, човече. Езика ли си глътна? — И тя с нейните забележки да не се говори пред непознати!

— По-точно разбрах къде са били. — Не погледна повече Егеанин, но си подбираше грижливо думите. — Жената с белия кичур в косата ме отведе до една къща, където е пребивавала с много други жени, макар че малцина от тях са били забелязвани извън къщата. Местните смятат, че са богати изгнанички от околностите. Сега вътре има само остатъци от храна в килера — дори слугите са заминали, — но мога да кажа, че са напуснали късно вчера или рано снощи. Съмнявам се да ги е било страх от нощта в Танчико.

— Влязъл си вътре? — попита Нинив заплашително и Елейн си помисли, че е на ръба да надигне дъгата от бъчвата.

Джюйлин май си помисли същото, защото изгледа подозрително дъгата и каза:

— Много добре знаете, че не бих рискувал с тях. Една празна къща се надушва. Просто се усеща когато е празна, колкото и да е голяма. Човек не може да преследва крадци, ако не се е понаучил да гледа на нещата с техните очи.

— А ако си задействал капан? — почти изсъска Нинив. — Или твоят велик талант да усещаш включва и капаните? — Тъмното лице на Джюйлин леко посивя; той навлажни устни с език, сякаш за да обясни или да се оправдае, но тя го сряза. — Ще говорим за това по-късно, господин Сайдар. — Очите й леко свърнаха към Егеанин: най-после се беше сетила, че тук има и други уши, които могат да чуят. — Кажи на Рендра, че ще пием чая си в Стаята на падащите цветчета.

— Залата на падащите цветчета — тихо я поправи Елейн и Нинив я стрелна с гневен поглед. Вестите на Джюйлин бяха развалили настроението й.

Той се поклони дълбоко и разпери ръце.

— Както заповядате, госпожо ал-Мийра, подчинявам се от цяло сърце — каза той иронично, след което отново нахлузи плъстената шапка на главата си и закрачи към кухнята. Изправеният му гръб излъчваше красноречиво възмущение. Сигурно беше доста неловко да получаваш заповеди от някой, с когото преди време си се опитвал да флиртуваш.

— Глупав мъж! — изръмжа Нинив. — Трябваше и двамата да ги оставим на пристанището в Тийр.

— Той слуга ли ви е? — попита съсредоточено Егеанин.

— Да — сопна се Нинив, докато Елейн тъкмо казваше:

— Не.

Двете се спогледаха. Нинив все още бе навъсена.

— Може би е, в известен смисъл — въздъхна Елейн, докато в същото време Нинив измърмори:

— Всъщност мисля, че не е.

— Аа… разбирам — каза Егеанин.

Появи се Рендра и на Елейн й се дощя да не й напомня толкова за Лиандрин.

— Ах колко сте хубавички тази сутрин! Тези рокли ви стоят просто великолепно. Прелест. — Като че ли меднокосата жена не беше участвала в подбирането на платовете и кройката. Собствената й рокля беше достатъчно червена за Калайджийка и определено не ставаше за пред хора.

— Но пак сте проявили глупост, нали? Затова миличкият Джюйлин толкова се е намръщил. Не бива да го тревожите така. — Големите й кафяви очи леко примигнаха, подсказвайки, че Джюйлин все пак е намерил с кого да флиртува. — Елате. Ще си изпиете чая на хладно и спокойно и ако пак се наложи да излезете, ще ми позволите да ви осигуря носачи и пазачи, нали? Хубавичката ми Елейн нямаше да изгуби толкова много кесии, ако ви пазеха както трябва. Но да не говорим сега за такива неприятни неща. Чаят ви вече е готов. Заповядайте. — Това умение, изглежда, се учеше, така реши Елейн — човек трябваше да се учи как да говори, без да си хапе воала.

Залата на падащите цветчета, разположена в края на един къс коридор встрани от голямата гостна, представляваше малка стая без прозорци, с ниска маса и резбовани столове с червени възглавнички. Нинив и Елейн получаваха храната си там — с Том или Джюйлин, или и двамата, когато Нинив не им беше ядосана по една или друга причина. Боядисаните тухлени стени, изрисувани достоверно като градина със сливови дръвчета и подобаващ за името дъжд от падащи цветчета, бяха достатъчно дебели, за да изключат каквито и да било опити за подслушване. Елейн буквално скъса воала си и хвърли прозрачната дрипа на масата, преди да седне; дори тарабонките не се опитваха да ядат или пият с това нещо на главите си. Нинив само отвърза своя от едната страна.

Рендра продължи да бърбори, докато им сервираха, като темите й прескачаха от тази за някаква нова шивачка, която можела да им ушие рокли според последната мода, от най-тънката коприна, каквато можели да си представят — дори предложи и на Егеанин и вместо отговор тя я изгледа накриво, което обаче ни най-малко не притесни Рендра — през това как трябвало да слушат Джюйлин, тъй като градът напоследък бил прекалено опасен за една жена дори посред бял ден, та до някакъв ароматизиран сапун, от който косата направо блестяла. Елейн понякога се чудеше как тази жена успява така успешно да върти хана, след като, изглежда, не мислеше за нищо друго освен за косата и дрехите си. Че успяваше, бе очевидно; това, което озадачаваше Елейн, беше как. Разбира се, носеше красиви дрехи; само дето не бяха съвсем подходящи. Слугата, който им поднесе чая, се оказа стройният тъмноок младеж, който беше доливал чашата й през онази крайно неприятна нощ. И неведнъж се бе опитал отново да го направи, макар че тя лично се беше заклела никога повече да не изпива повече от една чаша. Чаровен младеж, но тя го изгледа така смразяващо, че той побърза да напусне стаята.

Егеанин гледаше безмълвно, докато не напусна и Рендра.

— Не сте това, което очаквах — каза тя веднага след това, крепейки странно чашката на връхчетата на пръстите си. — Ханджийката ви дърдори разни глупости, сякаш сте й сестрички и сте също толкова глупави като нея, и вие го позволявате. Тъмноликият — той, предполагам, ви е нещо като слуга — ви се подиграва. Това сервитьорче ви гледа жадно с ококорени очи, и вие му го позволявате. Вие сте… Айез Седай, нали? — Без да дочака отговор, тя извърна строгите си сини очи към Елейн. — А вие сте от… благородно потекло. Нинив спомена за палата на майка ви.

— Тези неща в Бялата кула не се смятат за особено предимство — каза й Елейн печално. — Ако една кралица отиде там да се учи, ще й се наложи да лъска подове като всяка друга новачка и да подскача, щом й наредят.

Егеанин кимна съсредоточено.

— Значи така управлявате. Като властвате над владетелите. Много ли… кралици… ходят да ги обучават така?

— Нито една, доколкото ми е известно. — Елейн се засмя. — Макар че в Андор си имаме традиция щерката-наследница да ходи. Но много благородни дами ходят, макар да не искат да се разбере, и повечето от тях напускат, без да могат дори да усетят Верния извор. Казах го само като пример.

— Вие също ли сте… благородничка? — попита Егеанин Нинив.

— Майка ми беше селянка, а баща ми пасеше овце и гледаше табак — изсумтя тя. — Там, откъдето идвам, малцина могат да преживеят, без да продават вълна и табак. А твоите родители какви са, Егеанин?

— Баща ми беше войник, а майка ми — хм… офицер на кораб. — Тя замълча за миг, отпи от неподсладения си чай и ги изгледа проницателно. — Търсите някого — отрони най-сетне тя. — Онези жени, за които спомена тъмноликият. Аз въртя малко търговия с информация, между другото. Имам източници, които ми съобщават това-онова. Навярно бих могла да ви помогна. Няма да ви взема нищо, само ще ви помоля да ми разкажете повече за Айез Седай.

— Вие вече ни помогнахте предостатъчно — отвърна набързо Елейн, като си спомни, че Нинив беше издала почти всичко на Бейл Домон. — Аз наистина съм ви благодарна, но повече не можем да приемем. — Да кажат на тази жена за Черната Аджа и да я въвлекат в задачата си беше изключено. — Наистина не можем.

Нинив я изгледа ядосано.

— Тъкмо се канех да кажа същото — каза тя хладно и продължи малко по-ведро: — От благодарност бихме отговорили на въпросите ти, Егеанин. Стига да можем. — Определено смяташе, че съществуват много въпроси, на които те двете не знаят отговорите, но Егеанин го възприе другояче.

— Разбира се. Няма да ровя в тайните дела на вашата Бяла кула.

— Изглеждате много заинтересована от Айез Седай — каза Елейн. — Не долавям дарбата у вас, но навярно можете да се научите да преливате.

Егеанин за малко да изтърве порцелановата чашка.

— То… може да се научи? Никога не съм… Не. Не, не искам да… се уча.

Притеснението й натъжи Елейн. Дори между хората, които не се бояха от Айез Седай, мнозина все пак се страхуваха да имат вземане-даване с Единствената сила.

— А какво искате да научите, Егеанин?

Преди тя да успее да отговори, на вратата се почука и веднага след това се появи Том, с тъмнокафявото наметало, което си беше сложил на излизане. То определено не привличаше толкова внимание, колкото веселчунското с цветните кръпки. Всъщност някак дори му придаваше достойнство, с тази негова бяла грива, въпреки че би трябвало по-често да си я реши. Елейн се опита да си го представи като млад и й се стори, че разбира какво е привлякло преди време майка й. Това, разбира се, не го извиняваше, че я е напуснал. Тя се постара да смекчи физиономията си преди той да е забелязал как се мръщи.

— Казаха ми, че не сте сами — каза той и изгледа Егеанин почти толкова предпазливо, колкото Джюйлин преди малко: мъжете винаги проявяваха подозрителност към непознати. — Но си помислих, че може би ще искате да чуете, че Чедата на Светлината тази сутрин са обкръжили двореца на панархесата. Улиците около него вече гъмжат от хора. Изглежда, утре лейди Аматера ще бъде провъзгласена за панархеса.

— Том — рече Нинив отегчено, — освен ако тази твоя Аматера не е всъщност Лиандрин, изобщо не ме интересува дали ще стане панархеса, кралица или Премъдра на целите Две реки.

— Интересното — каза Том, докато куцукаше към масата и се канеше да седне — е, че според слуховете Събранието е отказало да избере Аматера. Отказало. Тогава защо я провъзгласяват? Над такива странности си струва да се замисли човек, Нинив.

— Имаме частен разговор, Том — каза тя. — Сигурна съм, че в гостилницата има достатъчно места. — Тя отпи от чая си и го погледна над ръба на чашката си — очевидно очакваше той да излезе.

Той се изчерви, но я изгледа твърдо и каза:

— Независимо дали Събранието е променило решението си, или не, това събитие най-вероятно ще предизвика вълнения. По улиците все още вярват, че Аматера е била отхвърлена. Ако настоявате да излизате навън, не можете повече да ходите сами. — Гледаше Нинив, но Елейн имаше чувството, че всъщност гледа нея. — Бейл Домон се е сврял в дупката си до пристанището и си урежда нещата в случай, че се наложи да побегне, но се съгласи да осигури петдесет подбрани мъже, яки типове, свикнали да се бият и да се оправят както с нож, така и с меч.

Нинив отвори уста, но Елейн я прекъсна.

— Много сме ви благодарни, Том — и на теб, и на господин Домон. Моля, предай му, че приемаме неговото любезно и ценно предложение. — И като видя студения поглед на Нинив, добави многозначително: — Не искам да ме отвлекат на улицата посред бял ден.

— Естествено — каза Том. — Естествено, че не искаш. — На Елейн й се стори, че чу как добавя тихо: „дете“. — Всъщност — продължи той — хората вече ви чакат на улицата отвън. Мъча се да ви намеря карета; тези столове носилки са твърде уязвими. — Изглежда, си даваше сметка, че е отишъл твърде далече с това, че е довел хората на Домон, без те двете да са се съгласили, без дори изобщо да ги е попитал искат ли, не искат ли, но ги изгледа като стар вълк, готов да скочи, присви гъстите си вежди. — Бих… съжалявал… лично, ако ви се случи нещо неприятно. Каретата ще пристигне веднага след като намеря екипаж. Ако изобщо може да се намери такъв.

Нинив очевидно беше на ръба да го сгълчи така, че да го запомни за цял живот, Елейн също беше готова да добави нещо укорително. Нещо по-кротко, да речем. „Дете“! Виж го ти!

Той се възползва от моментното им колебание и се преви в изящен дворцов поклон, след което побърза да напусне, преди да е станало късно.

Егеанин беше оставила чашката си на масата и ги гледаше вцепенена. Елейн предположи, че не бяха направили много добро впечатление като Айез Седай, като бяха оставили Том да ги води за носа.

— Трябва да си тръгвам — каза жената, стана и взе тоягата, която бе опряла на стената.

— Но ти не ни зададе въпросите си — възрази Елейн. — Дължим ти отговори, ако не друго.

— Друг път — каза Егеанин. — Ако разрешите, ще ви навестя друг път. Трябва да науча повече за вас. Не сте това, което очаквах. — Те я увериха, че може да ги посещава, когато пожелае, стига да ги намери тук, и се опитаха да я придумат да остане да си допие чая, но тя твърдо беше решила да си тръгва, и то веднага.

Щом тя излезе, Нинив опря ръце на кръста си и се обърна към Елейн.

— Да те отвличат ли? Ако не си забравила, Елейн, аз бях тази, която искаха да отвлекат!

— Искаха те дръпнат настрана, за да отвлекат мен — поправи я Елейн. — Ако случайно си забравила, аз съм щерката-наследница на Андор. Майка ми щеше да ги отрупа със злато, само за да си ме върне.

— Може би — отвърна Нинив, но личеше, че не е убедена. — Е, поне нямаха нищо общо с Лиандрин. Оная пасмина не би изпратила банда простаци да се опитат да ни отвлекат. Защо мъжете непрекъснато правят разни неща, без да питат?

Внезапната промяна на темата не смути Елейн.

— Поне няма да ни се налага да си търсим телохранители. Нали все пак си съгласна, че са необходими, въпреки че Том малко се е престарал?

Нинив притежаваше забележителната способност да не признава грешките си, дори когато бяха очевидни. Да си въобразява, че онези мъже им се нахвърлиха заради нея, например.

— Елейн, ти даваш ли си сметка, че все още не разполагаме с нищо, освен с една опразнена къща? Ако Джюйлин или Том се изтърват и стане така, че се разбере… Трябва да намерим Черните преди да са заподозрели, иначе няма да можем да ги проследим до онова нещо, което застрашава Ранд, каквото и да е то.

— Знам — отвърна търпеливо Елейн. — Вече го обсъждахме.

— Но все още нямаме представа нито какво е, нито къде е.

— Знам.

— Дори и да можехме да хванем Лиандрин и другите още сега, не можем да оставим онова нещо да чака да го намери някой друг.

— И това знам, Нинив. — Елейн си напомни да бъде търпелива и смекчи тона си. — Ще ги намерим. Все ще допуснат някаква грешка и било от слуховете на Том, от крадците на Джюйлин или моряците на Бейл Домон ще разберем за това.

Нинив се замисли за момент, после попита:

— Забеляза ли очите на Егеанин, когато Том спомена за Домон?

— Не. Мислиш ли, че го познава? Защо не ни го каза?

— Не знам — отвърна Нинив умислено. — Лицето й не се промени, но очите й… Беше стресната. Тя го познава. Чудя се дали… — Някой тихо почука на вратата. — Всички ли в Танчико са решили да се изредят днес? — изръмжа тя и рязко отвори.

Рендра се сепна от сърдитото изражение на Нинив, но вечната й усмивка незабавно се върна.

— Простете, че ви безпокоя, но долу има една жена, която пита за вас. Не по име, но ви описа от глава до пети. Казва, че е сигурна, че ви познавам. Тя е… — Устничките й се свиха в лека гримаса. — Забравих да я питам за името. Много съм разсеяна тази сутрин. Хубаво облечена жена, малко под средна възраст. Не е тарабонка. — Тя се усмихна. — Строга жена. Погледна ме като по-голямата ми сестра, когато бяхме деца и се канеше да ми върже плитките за храста.

— Да не би да са ни намерили първи? — каза тихо Нинив.

Елейн обгърна Верния извор преди да си го е помислила и потръпна от облекчение, че го може, че никой не я е заслонил, без да усети. Ако жената долу беше от Черната Аджа… Но ако беше, защо ще ги известява за пристигането си? Въпреки това й се дощя сиянието на сайдар да обкръжи и Нинив. Жалко, че тя не можеше да прелива, когато не е ядосана.

— Доведи я — каза Нинив и Елейн осъзна, че тя си дава сметка за способностите си и се бои. И щом Рендра се обърна да излезе, Елейн запреде потоци на Въздух, дебели като въжета и готови да овържат, и потоци на Дух, за да заслонят гостенката им от Извора. Ако тази жена макар и малко й заприличаше на някоя от списъка, ако се опиташе да прелее макар и една искрица…

Жената, която пристъпи в Залата на падащите цветенца, в искрящо черна копринена рокля с неизвестна кройка, нямаше нищо общо с никоя жена, която Елейн бе виждала, и със сигурност не приличаше на никоя от жените, тръгнали с Лиандрин. Тъмна коса, падаща свободно до раменете, обкръжаваше чаровно лице с големи черни очи и гладки бузи, но й липсваше безвременността на Айез Седай. Тя се усмихна и затвори вратата след себе си.

— Простете ми, но си помислих, че сте… — Сиянието на сайдар я обгърна и тя…

Елейн изпусна Верния извор. Нещо много властно имаше в тези тъмни очи, в ореола, който я обкръжаваше — бледото излъчване на Единствената сила. Беше най-царствената жена, която бе виждала. Елейн припряно приклекна в раболепен реверанс и се изчерви от това, че си е помислила… Какво си бе помислила?

Жената ги изгледа за миг, а после кимна удовлетворена и седна на един стол.

— Пристъпете насам да ви виждам по-добре — каза тя с властен тон. — Насам. Да. Така е добре.

Елейн осъзна, че е застанала до масата, свела поглед пред тъмнооката жена. Надяваше се, че наистина е добре. От другата страна на масата Нинив беше стиснала сноп от дългите си тънки плитчици в юмрук, но беше зяпнала гостенката им с израз на тъпа възхита. От това на Елейн й се дощя да се изкикоти.

— Почти както трябваше да очаквам — каза жената. — Малко по-големи от момичета и очевидно и наполовина необучени. Силни обаче, Достатъчно силни, за да очакваш от тях неприятности. Особено ти. — Тя прикова Нинив с очи. — Някой ден от тебе може да излезе нещо. Но си се преградила, нали? Ще трябва да се погрижим за това.

Нинив продължаваше да стиска здраво плитките си, но изражението й премина от доволната момичешка усмивка на благоговение в засрамено потръпване на устните.

— Съжалявам, че съм се преградила — почти изхленчи тя. — Страх ме е от… толкова сила… Единствената сила… как мога да…

— Мълчи, когато не те питам — каза твърдо жената. — И не хленчи. Ти си щастлива, че ме виждаш, изпълнена си с екстаз. Единственото, което желаеш, е да ме удовлетвориш и да отговориш искрено на всички мои въпроси.

Нинив закима енергично, усмихната още по-благоговейно отпреди. Елейн усети, че и тя прави същото. Сигурна беше, че ще може първа да отговори на въпросите. Че е готова да направи всичко, за да удовлетвори тази жена.

— Така. Сами ли сте? Има ли други Айез Седай с вас?

— Не — бързо каза Елейн в отговор на първия въпрос и веднага след това — на втория: — С нас няма Айез Седай. — Може би трябваше да поясни, че те самите също не са Айез Седай. Но не бяха я попитали за това. Нинив я изгледа яростно, разгневена от това, че я е преварила с отговора.

— Защо сте в този град? — попита жената.

— Преследваме Черни сестри — бързо каза Нинив и изгледа Елейн победоносно.

Обаятелната жена се разсмя.

— Затова значи не усетих да преливате днес заранта. Много умно от ваша страна да се снишите, след като сте две срещу единадесет. Аз самата винаги съм следвала това правило. Остави другите глупаци да скокнат на открито. Така по-лесно ще попаднат в мрежата на паяка. Паяка, който не ще забележат, преди да е станало твърде късно. Сега ми кажете всичко, което сте открили за тези Черни сестри, всичко, което знаете за тях.

Елейн избълва всичко, надпреварвайки се с Нинив. Не беше много. Описанията им, тер-ангреалите, които бяха откраднали, убийствата в Кулата и опасенията, че други от тях може да са останали там, помощта им на един от Отстъпниците в Тийр преди да падне Камъкът, бягството им тук в търсене на нещо, което е опасно за Ранд.

— Всички са били заедно в една къща — довърши задъхано Елейн, — но са я напуснали снощи.

— Изглежда, доста сте напреднали — промълви замислено жената. — Много. Тер-ангреал, казвате. Я си обърнете веднага кесиите на масата. Кесиите, казах. — Те го направиха припряно и тя прерови монетите, приборите за шиене и така нататък. — Да не криете някой тер-ангреал в стаите си? Или ангреал, или ша-ангреал?

Елейн изпита гузно чувство заради усукания каменен пръстен, висящ между гърдите й, но за това не я питаха.

— Не — отвърна тя. Такива неща в стаята си нямаха.

Жената избута всичко настрана, облегна се назад и заговори почти на себе си.

— Ранд ал-Тор. Значи това е името му сега. — Лицето й се сгърчи в мигновена гримаса. — Самонадеян мъж, от когото вони на благочестие и доброта. Все още ли е същият? Не, не бързайте да ми отговаряте. Казах го просто между другото. Значи Бе-лаал е мъртъв. Вторият, както ми се струва, е бил Ишамаел. При цялата му гордост, че е пленен едва наполовина, каквато и да е цената — в него беше останало по-малко човешко от всеки друг от нас, когато го видях последния път. Мисля, че почти си вярваше, че той самият е Великият властелин на Мрака — всичките тези три хиляди години машинации, и накрая да загине от ръката на едно неуко момченце. А, не. Моят начин си е най-добър. Тихо, кротко и — в сенките. Нещо, което да контролира мъж, който прелива. Хм, да, това трябва да е. — Унесеният й поглед се съсредоточи и тя отново ги изгледа. — Така. Какво да правя с вас?

Елейн чакаше търпеливо. Нинив се беше усмихнала глупаво с леко разтворени в очакване устнички; изглеждаше още по-глупаво, както си беше стиснала плитките.

— Твърде силни сте, за да си идете нахалост; някой ден може да се окажете от полза. Бих искала да видя очичките на Рахвин, когато те види без преграда — каза тя на Нинив. — Бих ви оттеглила от този ваш лов, ако можех. Жалко, че принудата е тъй ограничена. Все пак при малкото, което сте научили, вече сте твърде назад, за да ги догоните. Струва ми се, че ще трябва по-късно да ви прибера и да се погрижа за вашето… продължаване на обучението. — Тя се изправи и изведнъж цялото тяло на Елейн изтръпна. Мозъкът й сякаш се вцепени: нищо друго не осъзнаваше освен гласа на тази жена, който ехтеше в ушите й от огромно разстояние. — Ще си приберете нещата от масата и след като ги върнете там, където им е мястото, няма да помните нищо от това, което се случи тук, освен че съм дошла, взимайки ви за стари приятелки от родния край. Сгрешила съм, изпила съм чаша чай и съм си отишла.

 

 

Елейн примигна и се учуди защо ли завързва кесията на колана си. Нинив се мръщеше към собствените си ръце и правеше същото.

— Мила жена — каза Елейн и потърка челото си. Нещо я беше заболяла главата. — Каза ли си името? Не си спомням.

— Мила ли? — Ръката на Нинив се вдигна и рязко подръпна плитките й; тя зяпна, сякаш ръката й го бе направила по своя воля. — Аз… тя май не го каза.

— За какво говорехме, когато влезе? Егеанин току-що си беше отишла. За какво беше?

— Спомням си какво се канех да ти кажа. — Гласът на Нинив поукрепна. — Трябва да издирим Черните сестри преди да са ни заподозрели, иначе няма да можем да ги проследим до онова нещо, което заплашва Ранд.

— Знам — отвърна Елейн търпеливо. Не беше ли го казала вече? Разбира се, че не. — Вече го обсъждахме.

 

 

При сводестите порти, извеждащи от малкия двор на хана, Егеанин се спря и огледа мъжете с корави лица, които се разтакаваха боси и гологърди сред случайните минувачи. Имаха вид на хора, които знаят как да използват кривите мечове, провиснали на бедрата им. Нито едно от лицата не й беше познато. Дори и някой от тях да беше моряк от кораба на Бейл Домон, когато го бе хванала и отвела до Фалме, не го помнеше. Ако някой от тях беше, можеше само да се надява, че няма да свържат една жена с рокля за езда с жената в броня, която беше пленила кораба им.

Изведнъж забеляза, че дланите й са овлажнели. Айез Седай. Жени, които можеха да владеят Силата и не бяха окаишени. Беше седяла на една маса с тях и беше разговаряла с тях. Изобщо не представляваха това, което беше очаквала. Можеха да преливат, следователно бяха повече от опасни, следователно трябваше да бъдат окаишени, и все пак… Нямаха нищо общо с онова, на което я бяха учили. Можело да се научи. Да се научи! Стига да успееше да избегне Бейл Домон — той сигурно щеше да я познае, — трябваше да се върне. Трябваше да разбере повече.

Съжали, че не е облякла пелерина с качулка, стисна здраво тоягата си и закрачи по улицата, пробивайки си път през нижещата се тълпа. Никой от моряците не й обърна внимание — тя ги следеше зорко, за да е сигурна.

Това, което не забеляза, беше русолявият мъж в мръсни танчикански дрипи, присвит пред фасадата на боядисаната в бяло винарница от другата страна на улицата. Беше с дебели мустаци, изкусно прикрепени с лепило, и сините му очи над изцапания воал я проследиха, след което отново се плъзнаха към „Двора на трите сливи“. Той се изправи и прекоси улицата, без да обръща внимание на отвратителния начин, по който хората се втриваха в него. Егеанин за малко щеше да го забележи, когато се забрави дотам, че счупи ръката на онзи глупак. Един от Кръвта, според тукашните мерки, да се унизи до такава степен, че да проси, вместо доблестно да си пререже вените. Отвратително. Навярно щеше да разбере повече какво е замислила тя в този хан, след като разберяха, че разполага с повече монети, отколкото предполагаше облеклото му.