Робърт Джордан
Силата на сянката (57)

Глава 57
Рушение в Триделната земя

Разтопеното слънце изпичаше Пустошта, но от планините на север вече се спускаха сенки. Сухите хълмища под копитата на Джейде-ен миля след миля се изтъркулваха назад. Планините бяха приковали взора на Ранд още щом изникнаха на хоризонта, без снежни покривки и не толкова високи, колкото Мъгливите планини, камо ли колкото Гръбнака на света, проядени ридове кафяв и сив камък, прошарени на места с жълто, червено или искрящи петна, така насечени, че човек би си помислил дали да не опита да прекоси пеш първо Драконовата стена. Той въздъхна, намести се на седлото и оправи шуфата. Сред тези планини лежеше Алкаир Дал. Скоро щеше да настъпи някакъв край, или начало. Навярно и двете. Скоро.

Жълтокосата Аделин крачеше леко пред пъстрия жребец, още девет обгорели от слънцето Фар Дарейз Май образуваха широк пръстен около него, всички с кръгли щитове и копия в ръце, с къси лъкове на рамо, с черни була, провиснали на гърдите им, готови да бъдат вдигнати. Почетната гвардия на Ранд. Айилците не го наричаха така, но нали Девите бяха дошли заради честта на Ранд. Толкова много различия, а той не разбираше смисъла и на половината от тях, дори след като ги видеше.

Например поведението на Авиенда спрямо тях и тяхното спрямо нея. През повечето време, както сега, тя вървеше до коня му и зелените й очи под тъмния шал бяха впити в планините напред. Не разменяше с Девите повече от една-две думи, но не това беше странното. Държеше ръцете си скръстени: ето това беше. Девите знаеха, че тя носи костената гривна, но въпреки това се правеха, че не я виждат. Тя пък не искаше да си я свали, но си криеше китката всеки път, когато й се стореше, че може би я гледат.

„Нямаш общество“ — беше му отвърнала Аделин, когато той подхвърли, че и някои други освен Девите могат да му осигурят ескорт. Всеки вожд, все едно дали на клан или септа, щеше да бъде съпровождан от мъже от обществото, към което е принадлежал преди да стане вожд. „Ти си нямаш общество, но майка ти е била Дева.“ Жълтокосата жена и останалите девет не бяха погледнали към Авиенда, застанала на няколко крачки встрани в преддверието към покрива на Лиан. Нарочно не я бяха погледнали. „В продължение на неизброими години Девите, които не са пожелавали да се откажат от копието, са предавали бебетата си на Мъдрите, за да ги дадат на други жени, без да се знае къде отива детето, нито дали е момче, или момиче. Сега синът на една Дева се е върнал при нас и ние го знаем. Ще отидем в Алкаир Дал за твоя чест, сине на Шайел, Дева на Чумай Таардад.“ Лицето й бе изпълнено с такава решимост — както и на всички, в това число и на Авиенда — че той си помисли, че могат да му предложат да потанцуват копията, ако откаже.

След като прие, го накараха отново да мине през ритуала „Помни честта“, но този път с някаква напитка, наречена ууский, направена от к’курз, която трябваше да изпие до дъно от малка чашка с всяка от тях. Десет Деви; десет малки чашки. Течността приличаше на леко оцветена в кафяво вода, имаше почти воднист вкус… и беше по-силна от двойно преварена ракия. След това се оказа, че не може да върви, и те го отведоха до леглото му въпреки бурните му протести, доколкото можеше да се съпротивлява, защото непрекъснато го гъделичкаха и той не можеше да си поеме дъх от смях. Всички с изключение на Авиенда. Не че тя се махна. Тя остана да бди над него през цялата нощ с лице, безизразно като камък. Когато Аделин и останалите най-сетне го напъхаха под завивките и го оставиха, Авиенда седна до вратата и го загледа каменно, докато той не заспа. Когато се събуди, тя все още беше там и продължаваше да го гледа. И отказа да разговаря с него за Деви и за ууский — що се отнася до нея, това все едно не се беше случило. Дали и Девите щяха да бъдат толкова мълчаливи по въпроса? И как изобщо можеше да погледне в лицето десет жени и да ги попита защо го бяха напили така и защо си бяха играли с него, докато го събличаха и го слагаха да си легне?

Толкова различия, повечето от които изобщо не разбираше, и не можеше да се разбере кое от тях може да го препъне и да съсипе всичките му планове. Но въпреки това той не можеше да си позволи да чака. Той се обърна и погледна назад. Стореното — сторено. „А кой може да каже какво предстои?“

Тардад го следваха. Не само Таардад Девет долини и Джиндо, но и Миади и Четирите камъка, Чумай, Кървава вода и още и още, широки колони, обкръжили виещите се фургони на амбулантите и групата на Мъдрите, опнали се чак на две мили назад, в трептящата знойна омара, предхождани от съгледвачи и бегачи. Всеки ден идваха нови, в отговор на вестовоите, пратени от Руарк в първия ден; сто мъже и Деви тук, триста — там, после петстотин — според големината на всяка септа.

В далечината от югозапад се приближаваше на бегом друг отряд — зад него се виеше прах. Възможно бе да принадлежат на друг клан на път за Алкаир Дал, но той не мислеше, че е така. Все още бяха представени едва две трети от всички септи, но той бе пресметнал, че зад него ще се изпънат в нишка над петнадесет хиляди Таардад Айил. Цяла армия в поход, и все нарастваща. Почти цял клан, дошъл за срещата на вождовете в нарушение на всички традиции.

Но ето че Джейде-ен изкачи поредната височина и там, в дълга, просторна кухина, пред очите му се разкри панаирът, събран на отсрещните хълмове — биваците на вождове на кланове и септи, които вече бяха дошли.

Сред двестата или триста ниски шатри с вдигнати платнища се бяха проснали павилиони от същата сивкавокафява материя, изпъната достатъчно високо, за да може да се стои прав, със стоки, подредени върху одеяла със същия цвят — ярко гледжосани гърнета и още по-ярки черги, накити от сребро и злато. Главно айилска изработка, но сигурно щеше да има и изделия от земите извън Пустошта, включващи навярно коприна и слонова кост далече от изток. Но като че ли никой не търгуваше: малцината мъже и жени, които се мяркаха, седяха самотни из павилионите.

От петте лагера, пръснати по склона, четири изглеждаха също толкова празни, с по няколко дузини мъже или Деви, щъкащи между шатрите, стигащи за не повече от по хиляда души. Петият стан се беше проснал на два пъти по-голямо пространство от останалите и в него се виждаха стотици хора, с може би още толкова, ако не и повече, вътре в шатрите.

Руарк притича до билото на хълма зад Ранд със своите десет Аетан Дор, Червените щитове, последван от Хейрн с десет Тайн Шари, Вярната кръв, и още около четиридесет вождове на септи със своя ескорт, всички с копия и кожени щитове, с лъкове и колчани. Само те образуваха внушителна сила, по-голяма от онази, която беше превзела Тийрския камък. Някои от айилците в становете и между павилионите се загледаха към билото. Не към събралите се там айилци, подозираше Ранд. Към него — човека на кон. Рядка гледка в Триделната земя. Скоро, много скоро щеше да им покаже повече.

Погледът на Руарк се спря на най-големия лагер, където от палатките извираха още и още айилци в кадин-сор, и всички се взираха в тяхна посока.

— Шайдо, освен ако не греша — каза той тихо. — Куладин. Ти не си единственият, нарушил обичая, Ранд ал-Тор.

— И сигурно е добре, че го направих. — Ранд дръпна шуфата през главата си и я натика в джоба на палтото си върху ангреала — статуйката на кръглолик мъж с меч на коленете. — Ако бяхме дошли според обичая… — Шайдо вече прииждаха към височините, явно оставяйки шатрите си празни. И предизвиквайки леко вълнение сред останалите биваци и панаира. Айилците се отказаха да се взират към човека на коня и се загледаха след Шайдо. — Щеше ли да можеш да си пробиеш път до Алкаир Дал срещу два пъти повече хора, Руарк?

— Не преди да е паднала нощта — отвърна замислено вождът. — Не дори срещу жалките крадци на псета Шайдо. Това е повече от нарушение на обичая! Дори Шайдо би трябвало да имат повече чест!

Сред останалите Таардад на билото се надигна гневен ропот на съгласие. С изключение на Девите — по някаква причина те се бяха струпали около Авиенда и си говореха нещо сериозно. Руарк каза тихо няколко думи на един от Червените щитове и мъжът се обърна и се затича обратно по хълма към приближаващите се Таардад.

— Ти очакваше ли това? — попита Руарк, след като Червения щит тръгна. — Затова ли събра целия клан?

— Не точно това, Руарк. — Шайдо започнаха да оформят бойна линия пред един тесен проход сред планините. Забулваха се. — Но не виждах друга причина Куладин да тръгне посред нощ, освен за да бърза да стигне някъде, а закъде другаде би тръгнал, освен за тук, за да ми създаде неприятности? Да не би другите вече да са в Алкаир Дал? Защо?

— Възможността, предложена на вождовете да се срещнат, не е за изпускане, Ранд ал-Тор. Ще има обсъждания на погранични спорове, права над пасища, още много неща. Водата. Когато се срещнат двама айилци от различни кланове, те обсъждат водата. Срещнат ли се трима, от три клана — обсъждат водата и пасищата.

— А от четири? — попита Ранд. Пет клана вече бяха представени и с Таардад ставаха шест.

Руарк се поколеба за момент и несъзнателно пипна едно от копията си.

— Четири ще танцуват копията. Но тук не би трябвало да стане така.

Таардад се разделиха, за да отворят път на Мъдрите, загърнали главите си в шалове. Моарейн, Лан и Егвийн яздеха след тях. Мат също — леко встрани и самотен, хванал копието с черната дръжка. Шапката му с широката периферия засенчваше лицето му.

Стражникът кимна сдържано, щом видя Шайдо.

— Голяма бъркотия може да стане — каза той тихо. Черният му жребец изгледа накриво пъструшкото на Ранд и той го потупа по шията, за да го успокои. — Но не сега, струва ми се.

— Не сега — съгласи се Руарк.

— Да можеше само да… ми позволиш да дойда с теб. — С изключение на това леко натъртване гласът на Моарейн беше както винаги сдържан; хладно спокойствие се бе изписало на незасегнатото й от възрастта лице, но тъмните й очи се взираха в Ранд, сякаш да го умилостивят.

Амис завъртя глава и дългата й бяла коса, увиснала под шала, се разлюля.

— Решението не е негово, Айез Седай. Това е работа на вождовете. Мъжка работа. Ако сега те пуснем в Алкаир Дал, следващия път, в който се срещнат Мъдри или надзорнички на покрив, някой вожд на клан ще пожелае да си напъха носа. Те си мислят, че се месим в делата им, и често се опитват да се месят в нашите. — Тя бързо се усмихна на Руарк, за да покаже, че не включва него. Безизразното лице на мъжа й подсказа на Ранд, че той смята обратното.

Мелайне стисна шала си под брадичката и се втренчи открито в Ранд. Макар и да не беше съгласна с Моарейн, най-малкото му нямаше доверие за онова, което се канеше да направи. Почти не беше спал, откакто напуснаха Студени скали; ако бяха надничали в сънищата му, щяха да видят само кошмари.

— Внимавай, Ранд ал-Тор — каза Баир, сякаш прочела мислите му. — Когато е уморен, човек допуска грешки. Днес не можеш да си позволиш грешки. — Тя придърпа шала около тънките си рамене и тънкият й глас придоби почти сърдита нотка. — Ние не можем да ти позволим да направиш грешки. Айилците не могат да ти позволят.

Зад тях на билото излезе и керванът — първо белият фургон на Кадийр с набития, облечен в кремаво палто амбулант на капрата и Изендре, цялата в бяла коприна, държаща над себе си подходящ за облеклото й слънчобран. Следваше го фургонът на Кейле — Натаил държеше поводите до нея, — после покритите с платнища други фургони и накрая трите големи фургона водоноски, като огромни бурета на колелета. Амбулантите поглеждаха Ранд, докато фургоните им изтрополяваха покрай него — Кадийр и Изендре, Натаил в обшития си с разноцветни кръпки веселчунски плащ, и Кейле, чиито обемисти телеса бяха натъпкани в снежнобяла рокля. Ранд потупа шията на Джейде-ен. Мъже и жени наизлязоха от лагера, за да посрещнат идещите към тях фургони. Шайдо чакаха. Скоро, много скоро.

Егвийн спря сивата си кобила до Джейде-ен. Пъструшкото понечи да подуши Мъгла и тя раздразнено го сръфа по врата.

— Не ми даде никаква възможност да поговоря с теб от Студени скали, Ранд. — Той не отвърна нищо. Сега тя беше Айез Седай — и не само защото се бе обявила за такава. Беше се чудил дали и тя не наднича в сънищата му. Лицето й беше напрегнато, тъмните й очи — уморени. — Недей да го таиш в себе си, Ранд. Ти не се сражаваш сам. И други се бият заради теб.

Намръщен, той се опита да отклони погледа си от нея. Първото, за което си помисли, беше Емондово поле и Перин, но допускаше, че тя знае къде е отишъл Перин.

— Какво искаш да кажеш? — попита я той най-сетне.

— Аз се сражавам за теб — каза Моарейн преди Егвийн да успее да отвори уста. — Както и Егвийн. — Двете се спогледаха бързо. — Хора, които не го знаят, се бият за теб, и то много повече, отколкото ти познаваш. Ти не разбираш какво означава това, че насилваш нишките на Вековното везмо, нали? Вълните от твоите действия, вълните от самото ти съществуване преминават през Шарката, за да променят заплитането на нишки на живот, за които никога няма да разбереш. Битката далеч не е само твоя. И все пак ти стоиш в сърцевината на тази паяжина на Шарката. Провалиш ли се и паднеш — всичко се проваля и рухва. Щом аз не мога да отида с теб в Алкаир Дал, то нека Лан да те придружи. Един чифт очи повече, един меч, който да пази гърба ти. — Стражникът я погледна намръщено. При тези забулени за убийство Шайдо едва ли щеше да я изостави с охота.

Едва ли Моарейн и Егвийн допускаха, че е забелязал бързия поглед, който си размениха. Значи си имаха тайна, която пазеха от него. Егвийн наистина имаше вече очи на Айез Седай, тъмни и неразгадаеми. Авиенда и Девите бяха пристъпили зад него.

— Нека Лан остане с теб, Моарейн. Фар Дарейз Май носят моята чест.

Устните на Моарейн се присвиха, но що се отнася до Девите, това явно бяха най-подходящите думи. Аделин и останалите се ухилиха широко.

Айилците вече се трупаха около фургоните. Не всички от новодошлите обръщаха внимание на айилците. Кейле и Изендре се гледаха втренчено, изправени край фургоните си. Натаил говореше припряно на едната жена, а Кадийр — на другата, докато най-сетне двете не прекратиха този свой двубой с погледи. Ако бяха мъже, Ранд щеше да очаква отдавна да са се сбили.

— Бъди нащрек, Егвийн — каза Ранд. — Всички бъдете нащрек.

— Дори Шайдо не ще притеснят Айез Седай повече, отколкото биха притеснили Баир, Мелайне или мен — каза Амис. — Някои неща са недопустими дори за Шайдо.

— Просто бъдете нащрек! — Не искаше да го каже толкова рязко. Дори Руарк го зяпна изумен. Не разбираха, а той не смееше да им го каже. Все още не. Кой щеше пръв да задейства капана си? Трябваше да рискува тях, както и себе си.

— Ами аз, Ранд? — каза изведнъж Мат. Подхвърляше една златна монета. — Имаш ли някакви възражения да дойда с теб?

— Искаш ли? Мислех, че ще останеш с амбулантите.

Мат изгледа намръщен фургоните долу, а после — подредилите се пред изхода на планинската клисура Шайдо.

— Не мисля, че ще е много лесно да се измъкна оттук, ако се убиеш. Да ме изгори дано, ако не ме натикваш в казана за сапун, тъй или и… Довиеня — измърмори той. Ранд го беше чувал да го казва и преди. Лан твърдеше, че на Древния език означавало „късмет“. Мат хвърли златната монета във въздуха, но когато посегна да я хване, тя отскочи от пръстите му и падна на земята. И колкото и да беше невероятно, падна на ръба си и се затъркаля надолу, подскачайки през цепнатините на спечената от слънцето глина и проблясвайки под слънчевата светлина, по целия път надолу чак до фургоните, където най-сетне спря. — Да ме изгори дано, Ранд — изръмжа той. — Ти го направи, нали?

Изендре вдигна монетата и погледна към билото. Другите също зяпнаха нагоре — Кадийр, Кейле и Натаил.

— Можеш да дойдеш — каза Ранд. — Руарк, май вече е време.

Вождът на клана се озърна през рамо.

— Да. Като че ли… — Зад него десетина гайди засвириха бавна мелодия. — Хайде.

С гайдите се надигна песен. Айилските момчета преставаха да пеят, когато стигнеха мъжество, освен в определени случаи — всъщност само в бойни песни и при оплаквания на мъртвите. Сега се чуваха и гласове на Деви, но дълбоките мъжки гласове ги поглъщаха.

Мий с копията — слънцето се издига високо.

Мий с копията — спуска се слънцето ниско.

На половин миля наляво и надясно се появиха Таардад, тичащи в ритъма на песента в две широки колони, с вдигнати копия и забулени лица, безкрайни колони, спускащи се надолу по склоновете.

Мий с копията — кой от смъртта бои се?

Мий с копията — не познавам такъв!

В становете на клановете и долу, при панаира, айилците се загледаха удивени. Нещо в стойката им подсказа на Ранд, че са загубили дар слово. Някои от коларите на фургоните стърчаха втрещени; други пуснаха мулетата и се заприкриваха зад фургоните. А Кейле и Изендре, Кадийр и Натаил гледаха към Ранд.

Мий с копията — докле животът държи те.

Мий с копията — докле се изсипе животът.

Мий с копията…

— Тръгваме ли?

Не изчака Руарк да кимне, а смуши Джейде-ен и се спусна по склона. Аделин и останалите Деви тръгнаха с него. Мат се поколеба за миг, преди да смуши Пипе с шпорите си, но Руарк и вождовете на септите на Тардад, всеки със своята десятка, закрачиха веднага след пъструшкото. По средата на пътя до шатрите на панаира Ранд се извърна да погледне назад към билото. Моарейн и Егвийн бяха там, възседнали конете си, и Лан, също и Авиенда с трите Премъдри. Всички се взираха в него. Почти бе забравил какво е да няма хора, които да не се взират в него.

Докато яздеше към панаира, оттам тръгна да го срещне пратеничество от десетина жени, отрупани със злато, сребро и слонова кост, и още толкова мъже в техните сивкавокафяви кадин-сор, но без оръжие освен ножовете на коланите, и то в повечето случаи по-малки от тежкия нож, който носеше Руарк. При все това те застанаха така, че принудиха Ранд и останалите да спрат, и като че ли не обръщаха внимание на забулените Таардад, които се изливаха като порой от изток и от запад.

Мий с копията — сън е животът.

Мий с копията — ще свърши сънят.

— Не очаквах това от теб, Руарк — каза един едър посивял мъж. Не беше дебел — Ранд не беше виждал дебел айилец досега, — обемистото му тяло беше само мускули. — Дори от Шайдо беше изненада, но ти!

— Менят се времената, Мандуин — отвърна Руарк. — Откога са тук Шайдо?

— Пристигнаха тъкмо по изгрев слънце. Защо са пътували през нощта — кой може да каже? — Мандуин погледна навъсено Ранд, после Мат. — Странни времена наистина, Руарк,

— Кои други са тук освен Шайдо? — попита Руарк.

— Ние, Гошиен, дойдохме първи. После Шаарад. — Едрият мъж направи гримаса при името на кръвните си врагове и продължи да оглежда двамата влагоземци. — Чарийн и Томанеле дойдоха по-късно. И последни Шайдо, както казах. Севанна убеди вождовете да влезе едва преди малко. Баел не виждаше смисъл да се срещаме днес, нито някои от останалите.

Една жена на средна възраст, с коса по-жълта и от тази на Аделин, опря юмруци на кръста си и гривните й от злато и кост издрънчаха — бяха толкова много, колкото тези на Амис и сестрожената й, взети заедно.

— Чуваме, че Оня, що иде със Зората е дошъл от Руйдийн, Руарк. — Гледаше начумерено Ранд и Мат. Както и цялото пратеничество. — Чуваме, че Кар-а-карн ще бъде провъзгласен днес. Преди да са дошли всички вождове на кланове.

— Значи някой ви е изрекъл пророчество — каза Ранд и смуши коня си напред. Айилците се отдръпнаха от пътя му.

— Довиеня — промърмори Мат. — Мия довиеня несодин соенде. — Каквото и да означаваше, прозвуча като трескаво пожелание.

Колоните на Таардад се бяха озовали от двете страни на Шайдо и се обърнаха с лице към тях на неколкостотин крачки разстояние — все така забулени, все така пеещи. Всъщност не правеха нищо, което можеше да се сметне за заплашително. Само стояха на място — надвишаваха петнадесет до двадесет пъти броя на Шайдо и пееха, а гласовете им тътнеха в монотонна мелодия.

Мий с копията — докато сянката се скрие.

Мий с копията — докато пресъхне водата.

Мий с копията — колко далече домът е?

Мий с копията — докато умра!

Руарк вдига ръка към булото си.

— Не, Руарк — каза Ранд. Искаше да му каже, че се надява да не се стигне до това, но айилецът го разбра превратно.

— Прав си, Ранд ал-Тор. Никаква чест за Шайдо. — Руарк пусна булото си и извика: — Няма чест за Шайдо!

Ранд не се обърна да погледне, но знаеше, че булата зад него се спускат.

— О, кръв и пепел! — изломоти Мат. — Кръв и проклета пепел!

Мий с копията — докато слънцето изстине.

Мий с копията — докато водата потече.

Мий с копията…

Редиците на Шайдо се помръднаха неловко. Каквото и да им бяха наредили Куладин и Севанна, те можеха да броят. Да танцуват копията с Руарк и тези около него беше едно, макар да нарушаваше обичая; да се изправят срещу Таардад, достатъчно на брой, за да ги пометат като лавина, беше съвсем друго. Те бавно се раздвоиха и заотстъпваха, за да отворят път на Ранд.

Ранд въздъхна облекчено. Аделин и останалите Деви вървяха и гледаха напред, сякаш Шайдо изобщо не съществуваха.

Мий с копията — докато дишам.

Мий с копията — грее стоманата ми.

Мий с копията…

Навлязоха в широко, оградено със стръмни стени дефиле, дълбоко и сенчесто, и песента заглъхна. Чуваше се само чаткането на конските копита върху камъка и шепотът на меките айилски чизми. И изведнъж проходът ги отведе в Алкаир Дал.

Ранд веднага разбра защо каньонът е наречен така, въпреки че в него нямаше нищо златно. Беше почти съвършено кръгъл, сивкави стени се издигаха стръмно отвсякъде с изключение на отсрещния край, където скалата се беше превила навътре като скършена морска вълна. Купища айилци бяха осеяли склоновете — с голи глави и открити лица, много повече от клановете. Таардад, дошли с вождовете на своите септи, се пръснаха към отделните групи. Според Руарк събирането по общества, а не по кланове, помагаше да се пази мирът. Само неговите Червени щитове и Девите продължиха напред с Ранд и вождовете на Таардад.

Вождовете на септи от другите кланове бяха насядали клан по клан пред висока издатина на извитата канара. Шест малки групички, едната от които съставена от Деви, стояха между вождовете на септите и издатината. Навярно това бяха айилците, дошли за честта на вождовете на кланове. Шест, макар да бяха представени само пет клана. Със Севанна сигурно бяха Девите — макар Авиенда да му беше изтъкнала набързо, че Севанна никога не е била Фар Дарейз Май — но повече… Единадесет мъже при това, а не десет. Още щом зърна отдалеч една рижа като пламък коса, Ранд беше сигурен, че там е и Куладин.

Върху самата скална издатина стоеше златокоса жена с толкова накити по себе си, колкото жената при шатрите на панаира, и със сив шал, метнат на раменете — Севанна естествено. До нея стояха четирима вождове на кланове без никакво оръжие освен ножовете на коланите, единият бе най-високият мъж, който Ранд беше виждал — Баел от Гошиен Айил, според описанията на Руарк; сигурно бе с поне една длан по-висок от самия Руарк. Севанна говореше и някакъв ефект на самия каньон разнасяше гласа й високо и чисто във всички посоки.

— Настоявам да му позволите да говори! — Гласът й беше изпълнен с ярост. — Настоявам го като свое право! Докато бъде избран нов вожд, аз стоя тук от името на Суладрик и на Шайдо. Искам правата си!

— Ти стоиш от името на Суладрик, докато бъде избран нов вожд, надзорнице на покрив. — Белокосият мъж, който заговори с раздразнен тон, беше Хан, вождът на клана Томанеле. Беше по-висок от средния ръст за Две реки, но за айилец изглеждаше нисък и набит. — Не се съмнявам, че добре си знаеш правата като надзорница на покрив, но сигурно не толкова добре тези на вожд на клан. Само човек, който е влизал в Руйдийн, може да говори тук — и ти, която стоиш на мястото на Суладрик. — Хан не изглеждаше особено щастлив от това, но пък и нямаше вид на човек, който да е щастлив от каквото и да било. — Сънебродниците са известили нашите Мъдри, че на Куладин е отказано правото да влезе в Руйдийн.

Куладин извика нещо, с явен гняв, но неясно — изглежда, ефектът на каньона действаше само от скалната издатина — но Ерим от клана Чарийн, чиято светлочервеникава коса бе почти побеляла, го сряза рязко:

— Никакво уважение ли нямаш към обичая и закона, Шайдо? Стой кротко и не се обаждай.

Хората по склоновете се заизвръщаха към новодошлите. Двама другоземци на коне пред вождовете на септи, при това единият от ездачите — обкръжен от Деви. Колко ли айилци се бяха загледали в него, зачуди се Ранд. Три хиляди? Четири? Повече? Никой не издаде нито звук.

— Събрали сме се тук, за да чуем велика вест — каза Баел, — след като дойдат всички вождове на кланове. — Неговата тъмночервеникава коса също беше започнала да посивява: сред вождовете на кланове нямаше млади мъже. Високият му ръст и дълбокият му глас привлякоха всички погледи. — Когато всички вождове на кланове пристигнат. Ако единственото, което Севанна иска да ни каже сега, е да разрешим на Куладин да говори, аз ще се върна при шатрите си и ще чакам.

Джерам от Шаарад, кръвен враг на Гошиен, беше строен мъж с посивяла коса, силно прошарена със светлокафяво. Строен и тънък като стоманено острие, той заговори, без да се обръща към никой от вождовете определено.

— Аз казвам да не се връщаме по шатрите. След като Севанна вече ни доведе тук, нека обсъдим някои по-маловажни неща от вестта, която чакаме. Водата. Искам да обсъдя водата при твърдината Планински хребет. — Баел се извърна към него заплашително.

— Глупци! — сопна се Севанна. — Омръзна ми да чакам! Аз…

Едва сега застаналите на скалната тераса забелязаха новодошлите. Загледаха ги онемели, вождовете на кланове — навъсени, Севанна — сърдита. Хубава жена беше, много под средната възраст — и доста младолика в сравнение със стоящите около нея мъже, отдавна надхвърлили средата на живота си — но с алчни устни. Вождовете на кланове изглеждаха достолепни, дори Хан с киселата физиономия; зеленикавите очи на жената гледаха преценяващо. За разлика от всички други айилки, които Ранд беше виждал досега, нейната широка блуза беше полуразкопчана и разкриваше голяма част от бронзовите й гърди, отрупани с накити. Вождовете на кланове си личаха по държането, но ако Севанна беше надзорница на покрив, то тя нямаше нищо общо с Лиан.

Руарк закрачи право към издатината, предаде копията и щита си, лъка и колчана на своите Червени щитове и се покатери горе. Ранд връчи юздите си на Мат, който промърмори: „Късметът да ни е на помощ!“, оглеждайки обкръжаващите ги айилци, а Аделин кимна окуражително на Ранд и той стъпи направо от седлото си върху издатината. Из каньона се понесе смаян шепот.

— Какво правиш, Руарк? — викна с негодувание Хан. — Защо водиш тук този влагоземец? Като не щеш да го убиеш, бутни го поне долу, да не стои така, като някой вожд на клан.

— Този човек, Ранд ал-Тор, е дошъл да говори пред вождовете на кланове. Нима сънебродниците не ви казаха, че той ще дойде с мен? — Думите на Руарк усилиха смаяния ропот сред слушащите.

— Много неща ми каза Мелайне, Руарк — отвърна бавно Баел, гледайки Ранд навъсено. — Че Оня, що иде със Зората е излязъл от Руйдийн. Не искаш да кажеш, че този човек… — И той замлъкна, изпълнен с неверие.

— Щом този влагоземец може да говори — намеси се бързо Севанна, — значи и Куладин може. — Тя махна плавно с ръка и Куладин се качи на терасата. Лицето му бе почервеняло от гняв.

Хан се нахвърли върху него.

— Стой долу, Куладин! Не стига, че Руарк нарушава обичая, ами и ти на всичкото отгоре!

— Време е да се свърши с изтърканите обичаи! — извика огненокосият Шайдо и съблече сиво-кафявата си дреха. Не беше нужно да крещи — думите му отекваха из целия каньон, — но той продължи да вика: — Аз съм Оня, що иде със Зората! — Той загърна ръкавите на ризата си над лактите и вдигна юмруци във въздуха. Над двете му китки се виеха змиевидни същества с пурпурни и златни люспи и блестящи метално нозе, увенчани с по пет златни нокътя, с глави със златни гриви. Два съвършени Дракона. — Аз съм Кар-а-карн! — Ревът, който му отвърна, беше като гръмотевичен тътен, айилците наскачаха прави и завикаха радостно. Вождовете на септи също се бяха изправили: тези на Таардад се бяха скупчили разтревожено, останалите викаха високо като всички.

Вождовете на кланове изглеждаха зашеметени, дори Руарк. Аделин и деветте Деви надигнаха копия, сякаш очакваха всеки миг да се наложи да ги използват. Измервайки с очи разстоянието до изхода на каньона, Мат нахлупи ниско широката си шапка, подведе двата коня близо до издатината и започна да дава скришом знаци на Ранд да скача на седлото.

Севанна се усмихна коварно и оправи шала на раменете си, а Куладин пристъпи до ръба на терасата с вдигнати високо ръце.

— Аз нося промяна! — извика той. — Според пророчеството. Нося ви нови дни! Ще прекосим отново Драконовата стена и ще си върнем онова, което ни принадлежи! Влагоземците са мекушави, но са богати! Вие помните богатствата, които донесохме, когато за последен път нахлухме във влажните земи! Този път ще вземем всичко! Този път…

Ранд се остави тирадата на този мъж да го залее. От всички възможни неща точно това изобщо не беше очаквал. Как? Думата се запромъква през съзнанието му, но въпреки това собственото му спокойствие го изуми. Той бавно свали дрехата си — поколеба се само за миг, преди да извади ангреала от джоба си и да го напъха под колана на кръста си — пусна я и пристъпи на ръба на терасата, след което спокойно разкопча дантелените маншети на ръкавите си. Вдигна ръце над главата си и ръкавите се свлякоха надолу.

Мина известно време, докато събралите се айилци забележат, че и около неговите ръце се вият Дракони, блеснали на слънцето. Тишината се възцари постепенно, докато не стана пълна. Устата на Севанна застина отворена. Не го знаеше. Явно Куладин не беше допускал, че Ранд ще пристигне толкова бързо, не беше й казал, че и друг е белязан със знаците. Но как? Куладин сигурно беше смятал, че ще разполага с време и че щом го провъзгласят, ще отхвърлят Ранд като измамник. Светлина, но как? Колкото смаяна беше надзорницата на покрива на твърдината Комарда, толкова бяха и вождовете на кланове, с изключение на Руарк. Двама мъже, белязани така, както пророчеството твърдеше, че ще бъде белязан само един.

Куладин продължаваше да вика и да размахва ръце, за да се увери, че всички го виждат.

— …не ще спрем само до земите на клетвопрестъпниците! Ще завладеем всички земи до Аритския океан! Влагоземците не могат да спрат… — Изведнъж усети тишината, заменила възторжените викове, и разбра какво я е причинило. Без да се извръща към Ранд, той извика: — Влагоземец! Вижте му дрехите! Влагоземец!

— Влагоземец — съгласи се Ранд. Не извиси глас, но каньонът ясно разнасяше всеки звук до всяко ухо. Куладин за миг се сепна, но веднага се ухили победоносно — докато Ранд не продължи. — Какво казва Пророчеството на Руйдийн? „Роден от кръвта.“ Майка ми беше Шайел, Дева на Чумай Таардад. — „Коя е била всъщност? Откъде ли е дошла?“ — Мой баща беше Джандуин, от септата Железен рид, вожд на клана Таардад. — „Моят баща е Трам ал-Тор. Той ме намери, отгледа ме, обичаше ме. Жалко, че не те познавах, Джандуин, но Трам е моят баща.“ — „Роден от кръвта, но отгледан от ония, що не са от кръвта.“ Къде изпратиха Мъдрите хора да ме търсят? В твърдините на Триделната земя? Пратиха ги отвъд Драконовата стена, там, където бях отгледан. Според пророчеството.

Баел и другите трима кимнаха — бавно и неохотно. Все още си оставаше проблемът с Куладин, който също носеше Драконите, и те несъмнено предпочитаха свой човек. Лицето на Севанна възвърна решимостта си; независимо кой носеше истинските белези, нямаше съмнение кого поддържа тя.

Самоувереността на Куладин не помръкна ни най-малко и той открито изгледа Ранд с презрение.

— Колко време е минало, откак Пророчеството на Руйдийн е било изречено за първи път? — Изглежда, все още си въобразяваше, че се налага да крещи. — Може ли някой да каже колко са се променили думите оттогава? Майка ми беше Фар Дарейз Май преди да се откаже от копието. Колко от всичко останало е било изменено? Или сега се тълкува превратно! Казано е, че някога сме служели на Айез Седай. Аз твърдя, че те искат отново да ни обвържат към себе си! Този влагоземец е бил избран, защото прилича на нас! Той не е от кръвта! Той дойде с Айез Седай, които са го повели като куче на каишка! А Мъдрите ги посрещнаха като свои първосестри! Всички сте чували за Мъдри, които могат да вършат невероятни неща. Сънебродниците използваха Единствената сила, за да ме държат настрана от този влагоземец! Използваха Единствената сила така, както се говори, че я използват Айез Седай! Айез Седай доведоха този влагоземец тук, за да ни обвържат с измама! И сънебродниците им помагат!

— Това е лудост! — Руарк пристъпи напред до Ранд и се взря във все още притихналото сборище. — Куладин никога не е пристъпвал в Руйдийн. Сам чух как Мъдрите му отказаха. А Ранд ал-Тор отиде. Видях го как напусна Чайендейр, видях го и как се върна, белязан с това, което виждате всички.

— А защо отказаха на мен? — озъби се Куладин. — Защото Айез Седай им казаха да го направят! Руарк не ви каза, че една от двете Айез Седай слезе от Чайендейр заедно с този влагоземец! Ето как се е върнал той с Драконите! С помощта на вещерството на Айез Седай! Моят брат загина под Чайендейр, убит от този влагоземец и от Айез Седай Моарейн, а Мъдрите, изпълнявайки нарежданията на Айез Седай, го оставиха на свобода! Когато падна нощта, аз слязох в Руйдийн. Не се разкрих досега, защото точно тук е мястото, където трябва да се покаже Кар-а-карн! Аз съм Кар-а-карн!

Лъжи, примесени с трошици истина. Куладин бе преизпълнен с победоносна самоувереност, сигурен, че има отговор за всичко.

— Казваш, че си отишъл в Руйдийн без разрешението на Мъдрите? — попита намръщен Хан. Извисяващият се Баел го гледаше с не по-малък укор, скръстил ръце на гърдите си, Ерим и Джерам — също. Вождовете на кланове все още се колебаеха. Севанна стисна дръжката на ножа си и изгледа с ярост Хан, сякаш й се искаше да го забие в гърба му.

Куладин обаче отново се беше подсигурил с отговор.

— Да, без разрешението им! Оня, що иде със Зората носи промяна! Така твърди пророчеството! Безполезните нрави трябва да се променят и аз ще ги променя! Нима не дойдох тук със зората?

Вождовете на кланове и всички останали айилци гледаха безмълвно, в нямо очакване. Ако Ранд не успееше да ги убеди, вероятно нямаше да напусне жив Алкаир Дал. Мат отново му даде знак да скочи на седлото на Джейде-ен, но Ранд дори не се потруди да поклати глава за отказ. Имаше едно съображение, много по-важно от това дали ще остане жив — той имаше нужда от тези хора, нужда от верността им. Той трябваше да има хора, които го следват, защото вярват, а не за да го използват или заради онова, което можеше да им даде. Трябваше да успее.

— Руйдийн — каза той. Думата сякаш изпълни каньона. — Твърдиш, че си отишъл в Руйдийн, Куладин. Какво видя там?

— Всички знаят, че за Руйдийн не може да се говори — отвърна Куладин.

— Можем да се отделим — намеси се Ерим — и да поговорим насаме, за да можеш да ни кажеш…

— С никого няма да говоря! Руйдийн е свято място и това, което видях, е свято. Аз съм свят! — Той вдигна отново белязаните си с Дракони ръце. — Тези неща ме правят свят!

— Аз минах през стъклени колони край Авендесора. — Ранд заговори тихо, но думите му отекваха навсякъде. — Видях историята на Айил през очите на моите предци. Ти какво видя, Куладин? Аз не се боя да говоря. А ти? — Шайдо трепереше от гняв, а лицето му почти доби цвета на косата му.

Баел, Ерим, Джерам и Хан се спогледаха неуверено.

— За това нещо трябва да се отделим — промърмори Хан. Куладин, изглежда, не осъзнаваше, че губи предимството си пред четиримата, но Севанна го разбра.

— Руарк му е разказал тези неща — извика тя. — Една от жените на Руарк е сънебродница, една от помагачките на Айез Седай. Руарк му е казал!

— Руарк не би го направил — скастри я Хан. — Той е вожд на клан, мъж на честта. Не говори за неща, които не разбираш, Севанна!

— Не се боя! — кресна Куладин. — Никой не може да ме нарече страхливец! Аз също видях с очите на предците си! Видях нашето идване в Триделната земя! Видях славата ни! Славата, която аз ще върна!

— Аз видях Приказния век — заяви Ранд — и началото на пътя на Айил към Триделната земя. — Руарк го хвана за ръката, но той го отблъсна. Този миг беше предопределен още когато айилците за първи път се бяха събрали пред Руйдийн. — Видях Айил, когато все още се наричаха Да-Шайн Айил и следваха Пътя на листото.

— Не! — Викът се надигна от каньона, разнесе се и се превърна в рев. — Не! Не! — От хиляди гърла. Остриета на копия, размахани във въздуха, уловиха слънцето. Викаха дори някои от вождовете на септи на Таардад. Аделин зяпна Ранд поразена. Мат му викаше нещо, но думите му се губеха в тътена, махаше му с ръка да скочи на седлото.

— Лъжец! — изрева Куладин. Клатейки уплашено глава, Севанна се пресегна към него. Сигурно беше заподозряла, че той е измамник, но все пак, ако успееше да го укроти, можеше някак да го прикрият. Както Ранд се надяваше, Куладин я отблъсна. Той знаеше, че Ранд е бил в Руйдийн — не беше възможно да вярва и на половината от своя разказ, — но не можеше да повярва на това, което току-що бе чул. — Той сам доказа, че е измамник, със собствената си уста! Ние винаги сме били воини! Винаги! От самото начало на времената!

Ревът набъбваше, копията се размахваха, но Баел и Ерим, Джерам и Хан стояха каменно безмълвни. Те знаеха. Без да забелязва погледите им, Куладин размахваше увитите си с Дракони ръце пред тълпата и ликуваше.

— Защо? — промълви тихо Руарк до Ранд. — Не разбра ли защо не говорим за Руйдийн? Да се изправим пред истината, че някога сме били толкова различни от всичко, в което вярваме, че сме били същите презрени Изгубени, които вие наричате Туатан. Руйдийн убива всеки, който не може да го понесе. Не повече от един мъж на всеки трима от тези, които отиват в Руйдийн, оживява. А сега ти го изрече така, че да го чуят всички. Няма да спре дотук, Ранд ал-Тор. Ще се пръсне. Колцина ще се окажат достатъчно силни, за да го понесат?

„Той ще ви върне обратно и той ще ви унищожи.“

— Аз нося промяна — отвърна тъжно Ранд. — Не мир, а смут. — „Разрухата ме следва по петите навсякъде. Ще има ли някога място, където да не руша до основи?“ — Което ще бъде, ще бъде, Руарк. Не мога да го променя.

— Което ще бъде, ще бъде — промърмори след миг айилецът.

Куладин продължаваше да крачи напред-назад и да крещи на айилците за слава и завоевания, без да забелязва взиращите се в гърба му вождове. Севанна обаче изобщо не го поглеждаше. Бледозелените й очи бяха приковани във вождовете, гърдите й се надигаха и спускаха тежко. Сигурно разбираше какво значат безмълвните им погледи.

— Ранд ал-Тор — изрече високо Баел. Името преряза крясъците на Куладин и пресече рева на тълпата като меч. Той се спря да прочисти гърло и завъртя глава, сякаш търсеше изход. Куладин се обърна, скръстил самоуверено ръце, несъмнено очаквайки смъртна присъда за влагоземеца. Високият вожд на клан си пое дъх. — Ранд ал-Тор е Кар-а-карн. Ранд ал-Тор е Оня, що иде със Зората. — Невярващите очи на Куладин се разшириха от ярост.

— Ранд ал-Тор е Оня, що иде със Зората — обяви Хан с набръчканото лице, също така неохотно.

— Ранд ал-Тор е Оня, що иде със Зората — каза мрачно Джеран и после Ерим:

— Ранд ал-Тор е Оня, що иде със Зората.

— Ранд ал-Тор — заяви Руарк — е Оня, що иде със Зората. — С глас, твърде тих, за да бъде разнесен дори от ръба на терасата, той добави: — И дано Светлината има милост към нас.

Тишината продължи дълго. И изведнъж Куладин скочи озъбен от издатината, грабна копие от един от своите Сейа Дуун и замахна право към Ранд. Но Аделин вече беше скочила на крака и острието на копието му се заби в изпъкналия й кожен щит.

Настъпи ужасна суматоха. Мъжете крещяха и се блъскаха. Останалите Деви на Джиндо скочиха до Аделин и образуваха жива преграда пред Ранд. Севанна се беше смъкнала долу и крещеше припряно на Куладин, увиснала на ръката му, докато той се опитваше да поведе своите Черни очи на Шайдо срещу Девите пред Ранд. Хейрн и още дузина вождове на септи на Таардад се присъединиха към Аделин, вдигнали копия в готовност, но останалите се развикаха гръмко. Мат също се изкатери горе, стиснал копието си с черната дръжка и с гарвана, белязан на дългото острие, и зарева някакви проклятия на Древния език. Руарк и останалите вождове на кланове надигнаха гласове, опитвайки се напразно да възстановят реда. Каньонът завря като казан. Ранд видя забулени лица. Просветна мушкащо копие. После друго. Трябваше да спре всичко това.

Той се пресегна към сайдин и потокът го изпълни, докато не му се стори, че ще се пръсне, ако преди това не пламне. Гадостта на покварата се плъзна в тялото му, просмука се чак в костите му. Мисъл се понесе извън Празнотата. Хладна мисъл. Вода. Тук, където водата беше така оскъдна, айилците винаги говореха за вода. Той преля, без да осъзнава съвсем какво прави, пресегна се слепешком.

Над Алкаир Дал изтрещя мълния и вятърът се втурна от всички посоки, зави през устието на каньона и заглуши виковете на айилците. Вятър, понесъл нищожни частици вода, все повече и повече, докато не се случи нещо, каквото никой досега не беше виждал тук. Припадна дъждовна мъгла, а вятърът запищи във вихрушка. Побеснели мълнии прошариха небето. И дъждът се усили — все по-тежък и по-силен, помитащ порой: плющеше по скалната тераса, прилепваше косата по главата му и ризата на гърба му, загръщаше всичко на петдесет крачки разстояние.

Внезапно дъждът спря и около него се изду невидим купол, който избута настрана Мат и всичките Таардад. През водата, лееща се по издутите му стени, едва се виждаше Аделин — блъскаше по стената и се мъчеше да си пробие път към него.

— Глупак! Да си играеш игрички с другите глупци! Да ми объркваш всичките замисли и усилия!

Беше Ланфеар. Бялата й рокля със сребърния колан беше съвършено суха, черните вълни на косата й — недокоснати от нито една дъждовна капка между сребърните звезди и полумесеци. Черните й очи гневно се взираха в него; гняв беше изкривил красивото й лице.

— Не очаквах да се разкриеш така скоро — каза той тихо. Силата все още го изпълваше и той яздеше връхлитащите вихри, задържайки се отчаяно на гребена им, за да не извиси глас. Не беше нужно да притегля повече. Само толкова, колкото докато му се стори, че всеки миг костите му ще се пръснат на прах. Не знаеше дали тя може да го заслони, докато сайдин бушува в него, но се остави потокът да го изпълни, за да предотврати дори самата възможност за това. — Знам, че не си сама. Къде е той?

Ланфеар присви красивите си устни.

— Знаех, че той сам ще ти се разкрие, идвайки в съня ти. Трябваше да уредя нещата…

— Знаех от самото начало — прекъсна я той. — Очаквах го още от деня, в който напуснах Тийрския камък. Тук, където всеки можеше да види, че съм се съсредоточил над Руйдийн и айилците. Мислиш ли, че не очаквах някой от вас да тръгне след мен? Но капанът е мой, Ланфеар, не е твой. Къде е той? — Последното излезе от устата му като хладен вик. Чувството дращеше неудържимо по Празнотата, обкръжаваща го отвътре, празното, което не беше празно, пустошта, изпълнена със Сила.

— Като си знаел — сряза го тя, — защо тогава го прогони с приказките си как си щял да си изпълниш предначертанието, че си щял да „сториш това, което трябва да се стори“? — Всяка дума тежеше като камък, изпълнена с укор. — Доведох ти Ашмодеан да те научи, но той винаги е скачал от един план на друг, когато първият му се види труден. Сега смята, че е намерил нещо по-добро за себе си в Руйдийн. И отиде да си го вземе, докато ти се бавиш тук. Куладин, драгхарите — всичко това беше за да ти се отвлече вниманието, докато той се увери. Всичките ми планове нахалост заради твоето упорство! Имаш ли си представа какво усилие ще ми струва, за да го убедя отново? А трябва да е той. Демандред, Рахвин или Самаил по-скоро биха те убили, отколкото да те учат дори ръка да вдигнеш, освен ако не те овържат към себе си като псе, следващо ги по петите!

Руйдийн. Да, Разбира се. Руйдийн. Колко седмици на юг? И все пак веднъж той го беше направил. Стига да можеше да си спомни как…

— И ти го пусна? След всичките ти приказки, че ще ми помогнеш?

— Не открито, казах. Какво би могъл да намери той в Руйдийн, че да си заслужава да се разкрия? Когато се съгласиш да застанеш до мен, ще имаме предостатъчно време. Спомни си какво ти казах, Луз Терин. — Гласът й придоби изкусителни нотки; пълните й устни се извиха, тъмните й очи се опитаха да го погълнат като бездънни вирове. — Два могъщи ша-ангреала. С тях ние двамата заедно можем да предизвикаме… — Тя млъкна. И той знаеше какво има предвид.

С помощта на Силата той сгъна реалността, наклони мъничка част от онова, което беше. На дъното на купола се разтвори врата. Това беше единственото възможно определение. Отвор към мрака и към нещо отвъд.

— Наистина не си забравил някои неща, както изглежда. — Тя изгледа вратата и извърна недоверчивия си взор към него. — Защо си толкова притеснен? Какво има в Руйдийн?

— Ашмодеан — отвърна й той мрачно. За миг се поколеба. Не можеше да види нищо отвъд прогизналия от дъжда купол. Какво ли ставаше там, отвън? И Ланфеар. Само да можеше да си спомни как беше заслонил Егвийн и Елейн. „Стига да можех да се насиля да убия една жена, само защото ми се мръщи. Та тя е една от Отстъпниците!“ Но и сега не му се струваше по-възможно, отколкото в Камъка.

Той пристъпи през вратата и я затвори след себе си, като остави Ланфеар на терасата. Несъмнено тя знаеше как сама да си направи врата, но това щеше да я забави.