Стивън Кинг
11/22/63 (36)

Послеслов

Почти половин век е минал от убийството на Джон Кенеди в Далас, но два въпроса все още нямат отговор: дали наистина Лий Озуалд е дръпнал спусъка и, ако да, дали е действал сам? Нищо, което съм написал в този роман, няма да отговори на тези въпроси, защото пътуването във времето е само интересна фантазия. Но, ако и вие като мен сте любопитни защо тези въпроси остават отворени до днес, мисля, че мога да ви дам съвсем задоволителен отговор с две думи: Карън Карлин — не просто бележка под линията на историята, а бележка към бележка. И все пак…

Джак Руби бил собственик на стриптийз клуб в Далас, наречен Карусел. Карлин, чието сценично име било Малката Лин, била танцьорка там. В нощта след убийството на президента госпожица Карлин, на която не достигали двадесет и пет долара да си плати декемврийския наем, се обадила на Руби с отчаяна молба да й ги отпусне като заем, за да не я изхвърлят на улицата.

Джак обаче го тревожели съвсем други неща и грубо скастрил госпожицата (той като цяло не си падал по сладките приказки). Джак бил ужасѐн от мисълта, че президентът, на когото се възхищавал, бил убит в собствения му град и често повтарял на семейството и приятелите си, че това трябва да е ужасен удар за госпожа Кенеди и децата й. Руби особено страдал от мисълта, че Джаки ще трябва да се върне в Далас за съдебния процес срещу Озуалд. Вдовицата щяла да се превърне в национално зрелище, казвал той и се притеснявал, че таблоидите ще се възползват от нейната скръб.

Освен, разбира се, ако Лий Озуалд не се окажел внезапно и окончателно мъртъв.

Всички в полицейското управление на Далас били срещали Джак поне веднъж. Двамата с неговата „женичка“ — както той наричал своя дакел, Шеба — били редовни посетители в управлението. Той раздавал безплатни пропуски за своето заведение и осигурявал безплатни питиета за полицаите, които се възползвали от тях. Затова никой не му обърнал особено внимание, когато се появил в управлението в събота, двадесет и трети ноември. Руби присъствал, когато Лий Озуалд бил изправен пред пресата — с насинено око и настояващ, че е невинен. Носел си и оръжие (неговият револвер също бил 38 калибър, но модел Колт Кобра) и бил решен да застреля Лий с него. Обаче помещението било претъпкано, Руби бил избутан чак отзад, а малко след това полицаите отвели Озуалд.

Така Джак Руби решил да се откаже от плана си.

Късно в неделя сутринта той отишъл до офиса на Уестърн Юниън, на около една пресечка от полицейското управление, и пратил на Малката Лин паричен запис за двадесет и пет долара. После безцелно тръгнал по посока на управлението. Мислел, че Озуалд вече е прехвърлен в областния затвор и се изненадал да види тълпата, струпана отпред. Имало репортери, новинарски каравани, любопитни зяпачи. Прехвърлянето не се било случило по график.

Руби, който носел револвера си, се промъкнал в полицейския гараж без проблеми. Някои от полицаите дори го поздравили и той им отговорил. Озуалд още бил горе в сградата. В последния момент помолил надзирателите си за пуловер, защото на ризата му имало дупка. Отнело не повече от три минути да му осигурят пуловера, но те се оказали достатъчни — животът се обръща в миг. Руби прострелял Озуалд в корема. Докато всеки полицай наоколо се хвърлил върху него, Руби успял само да извика: „Хей, момчета, аз съм Джак Руби, вие всички ме познавате!“.

Убиецът на Кенеди умрял малко по-късно в болницата Паркланд без да каже нищо повече. Заради една стриптизьорка, която се нуждаела от двадесет и пет долара и молбата на един самомнителен перко да му намерят пуловер, Озуалд така и не бил съден за престъплението, в което го обвинявали, нито получил реална възможност да направи признание. Последното му изявление относно събитията от двадесет и втори ноември, ’63-та, било, че е изкупителна жертва. Спорът дали е казвал истината или не, продължава и до днес.

В началото на романа, приятелят на Джейк Епинг, Ал, определя вероятността Озуалд да е действал сам на около деветдесет и пет процента. След като изчетох камара книги и публикации по темата, по-висока от мен, аз бих казал, че съм деветдесет и осем, дори деветдесет и девет процента сигурен в това. Защото всички варианти на историята, включително онези, писани от автори, поддържащи идеята за възможна конспирация, разказват една и съща проста американска случка: един дребен, но опасен човечец, обсебен от идеята да се прослави, попаднал на правилното място и му излязъл късметът. Дали шансът това да се случи е бил нищожен? Да. Е, шансът да спечелиш лотарията също е съвсем малък, но някой печели всеки ден.

Вероятно най-полезните източници на информация, които прочетох докато подготвях този роман, са: „Приключен случай“ на Джералд Познър, „Легенда“ на Едуард Джей Епщайн (по-скоро прилича на криминален роман, написан от Робърт Лъдлъм, но е забавно четиво), „Историята на Озуалд“, от Норман Мейлър и „Гаражът на госпожа Пейн“ на Томас Малън. Последната книга предлага великолепен анализ на личностите, които създават теориите на конспирацията и тяхната нужда да открият логика в едно случайно събитие. Книгата на Мейлър също е невероятна. Той казва, че когато започнал този проект (който включва пространни интервюта с руснаци, познавали Лий и Марина, докато са живеели в Минск), бил убеден, че Озуалд наистина е жертва на някаква конспирация. До края на проучванията си обаче повярвал — макар и неохотно — че тромавата разследваща комисия Уорън е стигнала до правилното заключение: Озуалд е действал сам.

Много е трудно за един разумен човек да повярва в противното. Бръсначът на Окам — най-простото обяснение обикновено е правилното.

Бях също дълбоко впечатлен — а също трогнат и развълнуван — когато препрочетох „Смъртта на един президент“ от Уилям Манчестър. Той е сгрешил доста факти, малко е прекалил с драматичните отклонения (например казва, че Марина имала котешки очи), а анализът му на мотивите на Озуалд е повърхностен и открито враждебен. Това солидно произведение обаче е публикувано само четири години след онзи ужасен ден в Далас и е хронологически най-близо до събитията, когато всички участници и ключови фигури са все още живи и спомените им са съвсем ярки. След като Манчестър получил условното съгласие на Джаклин Кенеди за написването на тази книга, всички били готови да говорят с него. И макар неговото описание на събитията непосредствено след атентата да е твърде високопарно, разказът за случилото се в самия ден е разтърсващ и внушителен, като филма на Запрудър, предаден с думи.

Е… не съвсем всички се съгласили да говорят с него. Марина Озуалд отказала и може би затова я е представил в такава негативна светлина. Марина (която докато пиша настоящото е все още жива) искала да се възползва от възможностите отворили се пред нея след малодушната постъпка на мъжа й и кой може да я вини? Ако искате да прочетете нейните спомени по въпроса, можете да ги откриете в книгата „Марина и Лий“ от Присила Джонсън Макмилън. Аз не вярвам на повечето неща които тя казва (освен ако не са потвърдени от други източници), но приветствам, ако и неохотно, нейната способност да оцелява.

Първоначално опитах да напиша тази книга през ’72-ра, но се отказах, защото проучването щеше да отнеме твърде много време за преподавател на пълен работен ден. А имаше и друга причина. Даже девет години след онези събития, раните на нацията още бяха твърде пресни. Радвам се, че изчаках. Когато накрая реших да се заема с проекта, се обърнах към стария си приятел Ръс Дор за помощ с проучването. Той ми беше оказал неоценима помощ за друга обемна книга, „Под купола“, и този път също не ме разочарова. Пиша този послеслов сред купища помощни материали (най-полезни се оказаха клиповете, които Ръс засне по време на нашите продължителни и изморителни обиколки из Далас) и неговите пространни отговори на мои въпроси на всевъзможни теми — от световната бейзболна серия през ’58-ма до подслушващите устройства, съществували през петдесетте години на двадесети век. Тъкмо Ръс откри адреса на Едуин Уокър, покрай който се случило да мине президентския кортеж на 22.11.63 (миналото хармонизира) и пак той, след дълго претърсване на всевъзможни даласки архиви, откри най-вероятния адрес на онзи странен мъж, Джордж де Мореншилд. А, между другото, по въпроса къде все пак е бил Джордж де Мореншилд вечерта на десети април, ’63-та — най-вероятно не е бил в клуб Карусел, но и да е имал алиби за неуспешното покушение срещу генерала, аз не успях да го открия.

Не ми се ще да ви отегчавам с благодарствени речи — по принцип се дразня, когато писателите го правят — но се налага да отдам заслуженото на няколко души. Първи сред тях е Гари Мак, уредник на Музей на Шестия етаж, в Далас. Той търпеливо отговори на хиляди въпроси, понякога по два-три пъти преди да успея да схвана всичко. Обиколката на Тексаското училищно книгохранилище беше една от по-неприятните за мен задачи и той съществено я разведри със своето остроумие и енциклопедични знания.

Благодарности също на Никъла Лонгфорд, изпълнителен директор на музея, и Меган Браянт, отговаряща за музейната колекция и интелектуална собственост. Браян Колинс и Рейчъл Хауъл работят в историческия раздел на Даласката обществена библиотека и ми предоставиха достъп до стари филми (някои изключително забавни), показващи как е изглеждал градът в периода 1960–63 г. Помогнаха ми също Сюзан Ричардс, изследовател в Далаското историческо общество, Ейми Брумфийлд, Дейвид Рейнолдс, както и персоналът на хотел Адолфъс. Из града ни возеше дългогодишния жител на Далас, Мартин Нобълс. Той ни заведе до затворения, но все още съществуващ Тексаски театър, където бил заловен Озуалд, до бившото жилище на Едуин Уокър, до авеню Грийнвил (районът там не е чак толкова противен, колкото някога е бил пропадналият квартал на Форт Уърт) и до улица Мерседес, където номер 2703 вече не съществува. Къщата наистина била разрушена от торнадо, но не през ’63-та. Свалям шапка и на Майк „Тихия Майк“ Макичърн, който великодушно ми позволи да ползвам името му за тази кауза.

Искам да благодаря на Дорис Кърнс Гудуин и на нейния съпруг, Дик Гудуин, бивш асистент на Кенеди, задето се съгласиха да развият няколко теории по въпроса, кое е най-лошото, което би могло да се случи, ако Кенеди беше оцелял и продължил мандата си. Джордж Уолъс като тридесет и седми президент беше тяхна идея, но колкото повече я обмислях, толкова по-правдоподобна ми се струваше. Синът ми, писателят Джо Хил, ми обърна внимание на няколко последици от пътуването във времето, за които не бях помислил. Той също измисли нов и много по-добър завършек. Джо, ти си върхът.

Искам също да благодаря на съпругата си — моят първи читател и най-безпощаден, но и справедлив критик. Тя, която категорично поддържала президента Кенеди, успяла да го види на живо малко преди смъртта му и никога не е забравила изживяването. Като вечен опозиционер обаче Табата е (това не ме изненадва и не би трябвало да изненадва и вас) на страната на онези, които виждат в атентата по-дълбока конспирация.

Дали съм объркал някои факти в тази книга? Несъмнено. Дали съм променил някои неща, така че да паснат на моя сюжет? Със сигурност. Например, вярно е, че Джордж Буе е организирал парти за добре дошли на Лий и Марина, на което присъствали повечето руски емигранти, вярно е също, че Лий ненавиждал тези представители на средната буржоазия, които били обърнали гръб на Майка Русия. Но партито се е състояло три седмици по-късно, отколкото е написано в книгата. И макар да е вярно, че Лий, Марина и малката Джун са живели на втория етаж на улица Нийли 214, нямам никаква представа кой и дали изобщо някой е заемал първия етаж по същото време. Обаче тъкмо този апартамент имах възможността да разгледам (при това си платих двадесет долара за удоволствието) и ми се стори срамота да не използвам тази убита и отчайваща обстановка.

Повечето факти обаче са точни.

Някой може да ме упрекне, че съм твърде критичен към Далас. Аз не съм съгласен. Напротив — разказът от първо лице на Джейк Епинг дори ми позволи да смекча тона си, поне в сравнение с реалността от ’63-та. В деня, когато Кенеди кацнал на местното летище, Далас бил град пропит с омраза. Знамената на Конфедерацията се веели гордо, знамето на Съединените щати били пренебрегнати. Някои от хората, чакащи на летището, държали плакати с надпис: Помогнете на Дж.Ф.К. да унищожи демокрацията. Малко по-рано същия месец, Адлей Стивънсън и Лейди Бърд Джонсън били жестоко оплюти от даласки избиратели. Гражданите, които се отнесли така злобно с госпожа Джонсън, били обикновени домакини от средната класа.

Днес е малко по-добре, но човек още може да забележи из центъра на града надписи от рода на: „В бара не се допускат оръжия“. Това тук е послеслов, не аналитично есе, но аз имам твърди възгледи по въпроса, особено при сегашния политически климат в страната. Ако искате да видите до какво може да доведе политическият екстремизъм, вижте филма на Запрудър. Обърнете особено внимание на кадър 313, където се вижда как гръмва главата на Кенеди.

Накрая искам да благодаря на още един човек: покойния Джак Фини, който беше един от най-добрите разказвачи на фантазии в Америка. Освен „Крадци на тела“, той беше написал и „Отново и отново“, което, по скромното мнение на този автор, е най-добрата история за пътуване във времето. Първоначално мислех да посветя тази книга на него, но миналия юни нашето семейството се сдоби с очарователна малка внучка, така посвещението отиде при Зелда.

Джак, сигурен съм, че ще ме разбереш.