Стивън Кинг
11/22/63 (16)

1

Възпоменателната сбирка се проведе в края на първия учебен ден и, ако успехът би могъл да се измерва с количество влажни кърпички, шоуто, което бяхме подготвили със Сейди, беше абсолютен фурор. Сигурен съм, че помогна на децата да си избистрят главите, а мисля, че и на самата мис Мими щеше да й хареса. „Под грубата повърхност повечето саркастични хора са меки като памук“, беше ми казала тя веднъж. „Аз не правя изключение.“

Учителите се държаха по време на повечето изказвания. Първият, който наруши самообладанието им беше Майк със своята прочувствена рецитация от библейските притчи. После, докато прожектирахме диапозитивите на фона на сладникавата песен от Уестсайдска история, учителите се предадоха окончателно. Треньорът Борман ми беше най-забавен. С едрите си сълзи, търкалящи се по зачервените му бузи и шумните, квакащи хлипания откъсващи се от масивната му гръд, денолмският футболен гуру ми приличаше на втория по популярност анимационен паток — Бебето Хюи.

Прошепнах това сравнение на Сейди, докато стояхме до големия екран, на който се редуваха снимките на мис Мими. Тя също плачеше, но й се наложи да слезе от подиума и да се скрие отзад, когато смехът се надигна и пребори сълзите й. От безопасността на сенките тя ме погледна укорително… и после ми показа среден пръст. Реших, че съм си го заслужил. Зачудих се, дали мис Мими би сметнала, че със Сейди все още се разбираме чудесно.

Вероятно да.

За есенната училищна пиеса бях избрал „Дванадесет разгневени мъже“, като между другото пропуснах да уведомя трупата на Самюъл Френч^[1], че възнамерявам да преименувам нашата версия на „Съдебните заседатели“, за да мога да включа в състава и няколко момичета. Смятах да проведа прослушванията в края на октомври и да почна репетициите на 13 ноември, след последната редовна футболна среща за сезона. Бях намислил да взема Винс Ноулз за заседател №8 — онзи който се противопоставя на всички останали и когото Хенри Фонда беше изиграл във филма. За Майк Козлоу бях запазил най-добрата според мен роля в пиесата — грубият, застрашителен кавгаджия, заседател №3.

Но междувременно отделях все повече внимание и на друго едно шоу, което щеше да направи случая с Франк Данинг да изглежда като незначителна водевилна сценка. Нека да наречем това представление „Лий и Джейк в Далас“. Ако всичко минеше по план, то щеше да бъде трагедия в едно действие. Трябваше да съм готов да изляза на сцената, когато му дойде времето, а това изискваше да започна подготовката отрано.

2

На шести октомври денолмските Лъвове спечелиха петата си футболна среща от сезона, в който нямаше да понесат нито една загуба и който щеше да бъде посветен на Винс Ноулз — момчето, изиграло Джордж в „За мишките и хората“ и което така и не успя да участва в училищната версията на „Дванадесет разгневени мъже“. Но за това по-късно. Предстояха три почивни дни, защото понеделникът на следващата седмица беше Денят на Колумб.

Използвах празничния понеделник, за да отида до Далас. Почти навсякъде беше отворено и аз първо се отбих в една заложна къща на авеню Грийнвил. Казах на ниския мъж зад тезгяха, че искам да купя най-евтината сватбена халка в магазина. Тръгнах си от там с обикновена златна халка за осем долара (поне изглеждаше златна), поставена на безименния пръст на лявата ми ръка. После подкарах към едно място в долната част на централната улица, което си бях отбелязал в справочника на Далас. „Сателитната електроника на Тихия Майк“. Там ме посрещна спретнат дребен човечец с очила с рогови рамки и странно футуристична значка на жилетката си, на която пишеше „Не вярвай никому“.

— Ти ли си Тихия Майк? — попитах го.

— Дам.

— И наистина си тих?

Той се усмихна.

— Зависи кой слуша.

— Да речем, никой — казах аз и му обясних какво ми е нужно. Оказа се, че спокойно съм могъл да си спестя осемте долара, защото той въобще не се интересуваше от евентуално изневеряващата ми съпруга. Много повече го заинтригува оборудването, което исках да купя. По този въпрос той се превърна в Сладкодумния Майк.

— Господине, такива машинки може да има на планетата, от която си паднал, но тук нямаме такова нещо.

Това ми напомни за мис Мими, която ме беше сравнила с извънземния нашественик от „Денят, когато земята спря да се върти“.

— Не разбирам — казах му аз.

— Искаш малко, безжично устройство, което да слушаш? Чудесно, имам един куп ей в оная витрина, вляво от теб. Наричат се транзисторни радио апарати. Разполагам с Моторола и Дженерал Електрик, но най-добри са японските — той изду долната си устна и духна настрана един кичур паднал на челото му. — Бива си ги, а? Преди петнадесет години им разказваме игрите като превръщаме два техни града в радиоактивен прах, обаче това достатъчно ли е да ги спре? Не! Крият се по дупките си, докато прахуляка улегне, после изпълзяват обратно, въоръжени с електронни платки и поялници, вместо с автомати. До ’85-та ще владеят целия свят. Поне тази част в която аз живея.

— Значи не можеш да ми помогнеш?

— Ама моля ти се, разбира се, че мога. Тихия Майк Макичърн винаги е готов да удовлетвори електронните нужди на клиента. Обаче ще ти струва скъпо.

— Готов съм да платя, колкото е нужно. Пак ще съм на сметка, когато успея да замъкна оная невярна кучка пред съдията за развода.

— А-ха. Почакай тук, докато взема нещо отзад. И завърти табелката на вратата на Затворено, моля. Ще ти покажа нещо, което вероятно не е… добре де, може и да си е съвсем законно, но кой знае? Тихия Майк Макичърн адвокат ли е?

— Предполагам не.

Моят водач в света на електрониката от шестдесетте години се върна със странно на вид приспособление в едната ръка и малка картонена кутия в другата. Надписът на кутията беше японски. Устройството приличаше на миниатюрен вибратор, монтиран върху черен пластмасов диск. Дискът беше три пръста дебел, с диаметър на монета и от него се подаваха сноп жици. Той го постави на тезгяха.

— Това е Еко. Произвеждаме си го точно тук, синко, в нашия град. Ако някой изобщо може да победи нипонските^[2] синове в собствената им игра, това сме ние. Електрониката ще измести банките като основен бизнес на Далас до ’70-та, запомни ми думата — той се прекръсти и посочи към небето. — Бог да благослови Тексас.

Взех устройството в ръка.

— И какво точно представлява Еко, когато си е у дома и си е качило краката на табуретката?

— Това е най-близкото нещо до бръмбара, който търсиш. Дребно е, защото няма никакви вакумни тръбички и не работи с батерии, а се захранва с обикновен променлив ток.

— Значи се включва в контакта?

— Естествено, що да не го включиш? Жена ти и гаджето й ще му хвърлят един поглед и ще си кажат: „Колко хубаво, някой е сложил подслушващо устройство, дай да се изчукаме възможно най-шумно и после да си обсъдим всичките тайни.“

Добре, той беше досадник, но търпението е добродетел, а аз наистина се нуждаех от помощта му.

— Добре, как се ползва тогава?

Той почука диска с пръст.

— Това се вкарва в основата на лампа. Не лампион, поставен на пода, освен ако не те вълнуват заниманията на мишките под паркета, ясно? Настолна лампа, така че да е около нивото на което хората разговорят — той посочи жиците. — Червената и жълтата се свързват към шнура на лампата, лампата се включва в контакта. Машинката не работи, докато някой не включи лампата. Обаче когато я включат, няма измъкване.

— Значи това другото е микрофонът?

— Да и като за американско производство е доста добър. Сега, виждаш ли другите две жички? Синята и зелената?

— Аха.

Той отвори картонената кутия с японския надпис и извади малък записващ магнетофон. Беше малко по-голям от пакета цигари на Сейди, но не кой знае колко.

— Тези двете жици ги връзваш тук. Значи, платформата в лампата, магнетофонът в някое чекмедже на скрина, може под бельото на жена ти, например. Или пробиваш дупка в стената и го тикваш в дрешника.

— Магнетофонът също се захранва от шнура на лампата?

— Естествено.

— Може ли да взема две от тези Еко-та?

— Може и четири, ако искаш, ама ще ми трябва към седмица.

— Две ще ми стигнат. Колко ще струва?

— Тия неща никак не са евтини. Двойката струва към сто и четиридесет. По-ниско не мога да смъкна. И ще трябва да е в брой — гласът му беше изпълнен със съжаление, сякаш беше принуден да се събуди от своя приятен малък техно-сън.

— Колко ще ми излезе, ако те наема ти да свършиш тая работа? — видях че думите ми го стреснаха и побързах да го успокоя. — Нямам предвид да ги изловиш ония двамата, а само да тикнеш бръмбарите в две лампи и да свържеш магнетофона. Ще можеш ли да се погрижиш?

— Разбира се, господин…

— Да речем Доу. Джон Доу.

Очите му заискриха със същия ентусиазъм, който предполагам е демонстрирал и Хауърд Хънт^[3], когато за първи път е обмислял предизвикателството на хотел Уотъргейт.

— Хубаво име.

— Благодаря. Освен това няма да е лошо да имам няколко варианта за жиците — по-къси, ако мога да намеря скривалище наблизо и по-дълги, ако трябва да ползвам дрешник и да ги прекарвам през стена.

— Няма проблем, ама да си знаеш, че на повече от три метра, звукът вече не се разпознава. Освен това, колкото повече жици ползваш, толкова по-голям шанс има някой да ги открие.

Това беше ясно дори за учител по английски.

— Добре, колко излиза всичко като теглим чертата?

— Ммм… сто и осемдесет?

Той изглежда беше готов да се пазари, но аз нямах нито времето, нито желанието. Сложих пет двадесетачки на плота и казах:

— Останалите ще ти дам, когато дойда да си взема покупките. Но първо ще ги пробваме навън, за да е сигурно, че работят, става ли?

— Да, добре.

— И още нещо. Нека лампите да са стари. И, така, очукани.

— Очукани?

— Все едно са взети от гаражна разпродажба или от някой битак за жълти стотинки.

След като човек режисира няколко постановки — като броим работата ми в Лисбън Фолс, „За мишките и хората“ беше петата ми пиеса — научава това-онова за декорите и сцената. Последното, което ми трябваше, беше някой да открадне лампа с натикан вътре микрофон от полу-обзаведен апартамент.

За момент той изглеждаше учуден, после на лицето му се появи съучастническа усмивка.

— Ясно. За реализъм.

— Това е идеята — тръгнах да си ходя, после се върнах, отпуснах лакти на витрината с изложени транзистори и го погледнах в очите. Не мога да се закълна, че при това той срещна погледа на човека, убил Франк Данинг, но не мога и да го отрека със сигурност. — Няма да разправиш за това на никого, нали?

— Не! Разбира се, че не! — той дръпна два пръста пред устните си, сякаш ги затваряше с цип.

— Само така — насърчих го аз. — Та значи кога?

— Ще ми трябват няколко дни.

— Ще се върна следващия понеделник. До колко часа работи магазинът?

— До пет.

Аз прецених разстоянието от Джоуди до Далас и предложих.

— Ще дам още двадесет отгоре, ако ме изчакаш до седем. По-рано няма да успея. Ще можеш ли?

— Да.

— Добре. Гледай всичко да е готово.

— Ще бъде. Нещо друго?

— Да. Защо, по дяволите, те наричат Тихия Майк?

Надявах се, че ще отговори „Защото умея да пазя тайна“, но не познах.

— Като хлапе, мислех че коледната песен „Тиха нощ“ се отнася за мен. И така си и остана.

Не го помолих за обяснение, но на връщане към колата ми просветна и започнах да се смея.

Тихия Майк, светия Майк.^[4]

Понякога този наш свят е наистина странен.

3

След завръщането си в щатите, Лий и Марина щяха да живеят в жалка поредица от евтини апартаменти, включително онова място в Ню Орлийнс, което вече бях посетил, но според записките на Ал, си струваше да обърна внимание само на две от тези жилища. Едното беше на западна улица Нийли №214 в Далас. Другото във Форт Уърт и тъкмо там отидох, след като си свърших работата при Тихия Майк.

Имах карта на града, но пак ми се наложи да питам за посоката три пъти. Накрая ме упъти една чернокожа старица зад щанда на малък семеен магазин. Когато все пак стигнах мястото, веднага ми стана ясно защо беше толкова трудно да се намери. Долнопробният край на улица Мерседес не беше асфалтиран, а просто утъпкан черен път, обграден от двете страни с паянтови къщи, малко по-удобни от селски обор. Улицата свършваше при голям, почти празен напукан паркинг, из който вятърът гонеше разни откъснати трънаци. Отвъд него се виждаше тухлен склад, на чиято стена с триметрови букви от вар беше написано „Собственост на Монтгомъри Уорд“, „Нарушителите се дават под съд“ и „Полиция Внимание“

Въздухът миришеше на разграден петрол от областта около Одеса и на мръсен канал, съвсем наблизо. От отворени прозорци се разнасяше звукът на рокендрол. Чух Довелс, Джони Бърнет, Лий Дорси, Чъби Чекърс… и то в рамките на около четиридесет метра. Жени окачаха дрехи на ръждясали въртящи се простори. Всички носеха широки манти, вероятно купени от магазин на веригата Зайре или в Мамот Март и май всички до една бяха бременни. Мърляво малко момченце и също толкова мърляво момиченце стояха на напуканата пръст на алеята си и ме гледаха докато минавах покрай тяхната къща. Държаха си ръцете и толкова си приличаха, че нямаше как да не са близнаци. Момчето, съвсем голо, с изключение на един чорап, държеше детски пистолет с кабси. Момиченцето носеше провиснала пелена под тениска с Мики Маус и стискаше пластмасова кукла, не по-чиста от собственичката си. Двама голи до кръста мъже си подаваха футболна топка, всеки от собствения си двор, всеки с цигара, увиснала в ъгълчето на устата. До тях един петел и две раздърпани кокошки ровеха земята, близо до изпосталяло куче, което или спеше, или беше мъртво.

Спрях пред №2703, мястото, където Лий щеше да доведе жена си и дъщеря си, когато вече не можеше да понася задушаващата отровна любов на Маргерит Озуалд. Две бетонни ивици водеха към утъпкано парче земя с петна от гориво, където, в по-добра част на града би се издигал гараж. По запуснатата буренясала морава бяха разхвърляни евтини пластмасови играчки. Малко момиченце в прокъсани розови шорти риташе топка, която отскачаше от стената на къщата. Всеки път, когато улучеше дървената повърхност, тя викваше: „Чумбааа!“

Една жена с големи сини ролки на главата и захапала цигара се подаде от прозореца и се провикна:

— Розет, ако не престанеш веднага, ш’дойда там и ш’те ошамаря — тъкмо тогава тя ме забеляза. — Ти пък к’во искаш? Ако събираш дългове, не мо’а ти помогна. Мъж ми се занимава с тия работи. Той е на работа днес.

— Не събирам дългове — отговорих й. Розет ритна топката към мен с тихо изръмжаване, което се превърна в неохотна усмивка, когато аз я подхванах с крак и внимателно й я върнах. — Искам само да поговоря с вас за момент.

— Тогаз ш’почакаш малко, че не съм за пред хора.

Главата й се скри вътре. Аз почаках. Розет пак ритна топката, този път тя излетя доста високо („Чумбааа!“), но аз успях да я хвана с една ръка, преди да е ударила къщата.

— Ама не тряб’а да я ’фащаш с ръце, бе, мръсен куч’син. Туй е нарушение.

— Розет, к’во ти разправям за тая твоя мръсна уста? — мамчето се подаде на прага, като връзваше прозрачен жълт шал около ролките. Така те заприличаха на какавиди, от които вероятно щяха да се излюпят отровни насекоми.

— Мръсен, стар, шибан куч’син! — провикна се Розет и хукна по улица Мерседес към склада на Монтгомъри Уорд, като риташе топката пред себе си и се кикотеше истерично.

— Та к’во искаш? — мамчето беше на около двадесет и две, но повече приличаше на петдесетгодишна. Липсваха й няколко зъба и около окото й се виждаше вече избледняваща синина.

— Искам да ви задам няколко въпроса — отговорих й аз.

— Че каква работа имаш ти с нас?

Извадих портфейла си и й подадох пет долара.

— Не ме карайте да ви обяснявам и няма да ви излъжа.

— Ти май не си тукашен. Звучиш като янки.

— Искате ли парите или не, госпожо?

— Зависи от въпросите. Сега да не ме питаш кой размер сутиен нося?

— Като начало, бих искал да знам от колко време живеете тук.

— Тука? Към шест седмици май. Хари мислеше да си намери работа в склада на Уорд, ама те не наемат в момента. Тъй че отиде и се записа в „Работна сила“. Знаеш ли какво е туй?

— Наемат го ден за ден?

— Аха и работи там с разни негра, поправят пътища и подобни. Каза, че все едно са го върнали в затвора.

— Колко наем плащате?

— Петдесет на месец.

— Жилището обзаведено ли е?

— Полу. Тъй да се каже. Имаме легло и готварска печка, дето сигурно ще ни изтрепе ’сичките някой ден. И хич не си помисляй да влизаш вътре. Де да те знам кой си и к’ъв си.

— А имаше ли лампи, когато се нанесохте?

— Ти да не си мръднал, бе?

— Имаше ли?

— Да, една-две. Едната работеше, другата, не. Обаче аз няма да остана тука. Да пукна, ако не се разкарам. Той разправя, че нямало да се върне при майка ми в Мозел, ама ще има да взема. Подушваш ли го туй място?

— Да, госпожо.

— На лайна мирише. Не котешки лайна, нито кучешки, а човешки. Да работиш с негра, ясно, ама да живееш като тях? Няма начин. Това ли беше?

За съжаление имах още няколко въпроса. Тя ме отвращаваше, но бях отвратен и от себе си, задето си позволявах да я съдя. Тя не можеше да избяга от времето, в което живееше, нито от решенията, които беше взела в миналото, нито от тази вмирисана на лайна улица. Обаче аз не можех да спра да мисля за ролките под жълтия шал. Тлъсти сини насекоми, които чакаха да се излюпят.

— Предполагам никой не остава тук за дълго?

— На улица ’Седес? — тя махна с цигарата си към утъпканата пръст, водеща към паркинга и склада, пълен с красиви вещи, които тя никога нямаше да притежава; към скупчените една до друга къщички със стъпала от ронещи се циментови блокове и счупени прозорци, запречени с парчета картон; към търчащите наоколо деца; към старите, проядени от ръжда Фордове, Хъдсъни и Студебейкъри; към безпощадното тексаско небе. След това от устата й се откъсна противен смях, който беше колкото развеселен, толкова и отчаян. — Господине, това тука е последна глуха. Аз и малката пикла се връщаме в Мозел. Ако Хари не ще да дойде с нас, много му здраве.

Извадих картата от джоба си, откъснах едно ъгълче и написах телефонния си номер в Джоуди. После й го подадох заедно с още пет долара. Тя ги погледна, но не ги взе.

— Какво да го правя тоя номер? То аз нямам проклет телефон. И освен туй, това не е в Далас. Това е междуградско.

— Обадете ми се, когато тръгнете да се изнасяте. Това е всичко, за което ви моля. Обадете се и кажете: „Господине, аз съм майката на Розет. Изнасяме се.“ Само това.

Тя явно преценяваше дали да приеме. Не й отне дълго да реши. Мъжът й нямаше да изкара десет долара дори за цял ден работа под жежкото тексаско слънце. Защото в „Работна сила“ изобщо не ги беше еня, че на празник се плаща надница и половина. Освен това, не мисля, че мъжът й щеше въобще да научи за тези десет долара.

— Дай още сем’се и пет цента. За разговора.

— Ето ви долар, отпуснете му края. И няма да забравите, нали?

— Няма.

— Сигурен съм, че няма. Защото иначе, току виж съм намерил съпруга ви и съм си поговорил с него. Това е важно, госпожо. Поне за мен. Впрочем, как се казвате?

— Айви Темпълтън.

Така си и останах като истукан сред бурените, миризмата на лайна, петрол и всеобхватната воня на природна газ.

— Господине? К’во ти стана? Нещо ти се смени физиономията.

— Нищо — отговорих й и може би наистина нямаше нищо. Темпълтън не е рядко срещано име. Обаче човек може да убеди сам себе си в какво ли не, ако се постарае. Аз съм живото доказателство.

— А ти как се казваш? — попита тя.

— Идамепиташ Нямадатикажа.

Този детински отговор най-после извика усмивка на лицето й.

— Не забравяйте да ми се обадите, госпожо.

— Да, добре. Аре, тръгвай вече. Пък ако прегазиш оназ мойта малка кучка на тръгване, голяма услуга ще ми направиш.

Когато се прибрах в Джоуди ме чакаше бележка, подпъхната под вратата ми.

Джордж, ще ми се обадиш ли? Трябва ми услуга.

Сейди (и в това е проблемът!!)

Това пък какво трябваше да означава? Влязох вътре, за да й се обадя и да разбера.

4

Майката на треньора Борман, която живееше в старчески дом в Абилийн, си беше счупила бедрената кост, а следващата събота в денолмската гимназия щеше да се проведе забавата за деня на Сейди Хокинс.^[5]

— Треньорът ме убеди да надзиравам забавата заедно с него. Точните му думи бяха: „Как може да не отидеш на танци, които на практика са наречени на тебе?“. Това стана миналата седмица и се съгласих като пълна глупачка. Сега той отива в Абилийн и аз какво да правя? Да контролирам сама двеста подивели от хормони гимназисти, дето танцуват и се вихрят? Няма начин! Ами ако някое от момчетата донесе бира?

Аз лично щях да се учудя, ако някой пропуснеше да донесе, но реших да не й казвам.

— Или ако някой се сбие на паркинга? Ели Докърти каза, че миналата година група момчета от Хендерсън се появили на партито неканени и накрая двама от нашите и двама от техните се озовали в болница! Джордж, ще ми помогнеш ли? Моля?

— Да разбирам ли, че Сейди Данхил току-що ми приложи номера на Сейди Хокинс? — бях се ухилил до уши. Възможността да отида на танци с нея не беше точно отчайваща.

— Не се шегувай, не е смешно!

— Сейди, с удоволствие приемам да те придружа. А ти ще ми донесеш ли цвете?

— Ще ти донеса бутилка шампанско, ако трябва — тя обмисли последните си думи. — Е, може би не с тая моя заплата. По-скоро бутилка газирано вино.

— В седем и половина ли започва? — всъщност знаех отговора. Бях виждал плакатите за събитието, разлепени из цялото училище.

— Да.

— И музиката ще е само на запис, няма да има група на живо? Това е добре.

— Защо?

— Изпълнителите създават проблеми. Веднъж, на една забава, която надзиравах, барабанистът продаваше домашна бира в почивките. Биваше си го изживяването.

— Някой сби ли се? — тя звучеше ужасена. А също запленена.

— Не, обаче голямо драйфане падна. Доста беше силно пивото.

— Това във Флорида ли се случи?

Беше се случило в Лисбън Фолс през ’09-та, така че й отговорих, да, Флорида. Казах й също, че ще се радвам да й помогна да надзирава танците.

— Благодаря, Джордж.

— За мен е удоволствие, мадам.

Така си беше.

5

Забавата беше организирана от клуба за Училищна гордост, чиито членове бяха свършили чудесна работа: от таванските греди на салона се спускаха изобилни гирлянди (в сребърно и златно, разбира се), имаше предостатъчно джинджифилов пунш, лимонови сладки и кексчета с глазура, осигурени от Бъдещите домакини на Америка. Отделът по изкуство — малък, но всеотдаен — беше допринесъл с изрисувана карикатура на самата незабравима мис Хокинс от комикса, погнала най-желаните ергени. Мати Шоу и приятелката на Майк, Боби Джил, бяха свършили основната част от работата и с право се гордееха от себе си. Чудех се, дали възгледите им щяха да се променят след седем-осем години, когато първите жени активисти започнеха да горят сутиените си и да настояват за пълни права върху собственото си тяло. Да не говорим за тениските им, по които щеше да пише неща като: „Аз не съм ничия собственост“ и „Жената се нуждае от мъж, както рибата се нуждае от велосипед“.

Диджеят и водещ за вечерта беше Доналд Билингам, второкурсник. Той пристигна с абсолютно маниашката си колекция плочи, събрани не в един, а в два куфара Самсонайт. С мое разрешение (Сейди просто го гледаше неразбиращо), той свързва своя фонограф Уебкор и междинния усилвател на баща си към училищната високоговорителна уредба. Салонът беше достатъчно обширен, за да осигури естествен резонанс и след няколко изпищявания в началото, момчето успя да изкара страхотен бумтящ звук. Въпреки че беше роден в Джоуди, Доналд трайно пребиваваше в Роквил, щата Готинтип. Очилата му с дебели стъкла имаха розови рамки, панталоните му се закопчаваха отзад, а чепиците му бяха толкова ужасно старомодни, че бяха жива класика, човече. Лицето му беше като фабрика за пъпки под перчем, удавен в гел и завъртян като патешка опашка, ала Боби Райдел. Видът му говореше, че вероятно ще получи първата си истинска целувка от истинско живо момиче някъде около четиридесет и втората си година, но беше бърз и остроумен, а музикалната му колекция (която той наричаше своята „купчина винил“ или „кръглата звукова грамада на Дони Би“), както вече беше споменато, беше маниашка.

— Да подхващаме купона с един взрив от миналото, една рок находка от мъртвите гот полета, един златен извор, една точна плоча — раздвижете крака под отшумелия ритъм на Дани… ииии Младоцитеееее!!!

„На купона“ взриви салона. Танците започнаха по типичния за началото на шестдесетте начин, като само момичетата се престрашиха да подскачат по дансинга с други момичета. Мятаха крака в пантофки, въртяха бухнали поли. Скоро обаче започнаха да се образуват смесените двойки. Поне за по-бързите модерни парчета като „Хващай пътя, Джак“ и „Три без четвърт“.

Повечето деца не биха се класирали за „Танцувай със звездите“, но бяха млади, ентусиазирани и явно се забавляваха страхотно. Беше ми приятно да ги гледам. По-късно, ако на Дони Би не му хрумнеше да понамали осветлението, аз лично щях да го направя. Сейди беше нервна в началото, очакваше неприятности, но децата просто искаха да се повеселят. Не се появиха никакви натрапници от Хендерсън или някое друго училище. Така че тя постепенно се отпусна.

След около четиридесет минути непрекъсната музика (и към четири кексчета), аз се приведох към Сейди и казах:

— Време е надзирател Амбърсън да направи първата си обиколка на сградата и да се увери, че затворниците във вътрешния двор не проявяват неподходящо поведение.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Искам да държиш под око купата с пунш. Ако видиш някой младеж да я приближава, понесъл бутилка, даже да е обикновен сироп за кашлица, искам да го заплашиш с електрошок или с кастрация, което сметнеш, че ще е по-ефикасно.

Тя се подпря на стената и се смя, докато в ъгълчетата на очите й блеснаха сълзи.

— Хайде изчезвай, Джордж. Ти си просто ужасен.

Тръгнах. Радвах се, че бях я разсмял, но дори след тригодишен престой, още не бях свикнал колко по-голям ефект имаха шегите със сексуален подтекст в Земята на миналото.

Хванах една двойка да се целува в едно сенчесто ъгълче от източната страна на салона — той провеждаше разузнаване под пуловера й, тя явно правеше опит да му изсмуче устните. Когато потупах младия разузнавач по рамото, те подскочиха стреснати.

— Това ще трябва да почака, докато стигнете в Блъфс, след края на забавата — разпоредих се аз. — Сега се връщайте в салона. Вървете полека, проветрете си главите. Пийнете пунш.

Те тръгнаха — тя си закопчаваше жилетката, той вървеше леко приведен напред с онази отлично позната младежка походка на Сините топки.

Двадесетина червени светулки примигваха зад училищната работилница по металообработване. Махнах на пушачите и две-три деца ми помахаха в отговор. Надникнах иззад източния ъгъл на работилницата по дървообработване и видях нещо, което никак не ми хареса. Майк Козлоу, Джим Ладю и Винс Ноулз се бяха скупчили и си подаваха нещо един на друг. Грабнах го от ръцете им и го метнах зад мрежата на оградата, преди още да са усетили присъствието ми.

Джим се стресна за момент, после разтегна уста в обичайната си ленива усмивка на футболен герой.

— Добра вечер и на вас, господин Ей.

— Не на мене тия, Джим. Аз не съм някое момиче, дето се предава пред чара ти и определено не съм треньорът ти.

Той изглеждаше стреснат и шокиран, но по лицето му не се четеше никаква обида, породена от чувство за превъзходство. Мисля, че това нямаше да е така, ако това беше едно от големите даласки училища. Винс беше отстъпил крачка назад. Майк си остана на мястото, но беше свел лице притеснен. Не, това беше повече от притеснение. Той беше направо засрамен.

— Да си донесете бутилка на училищната забава — подхванах аз. — Не че очаквам да спазвате всички правила, обаче защо толкова глупаво ги нарушавате? Джими, ако те хванат, че пиеш и те изхвърлят от отбора, какво ще стане със стипендията от Алабама?

— Сигурно ще ме отрежат за една година, това е — отговори той.

— Да, ще трябва да пропуснеш една година и да се хванеш реално да изкарваш добри оценки. Същото се отнася и за теб, Майк. Освен това ще те изхвърлят и от театралния клуб. Това ли искаш?

— Несър — гласът му беше не по-висок от шепот.

— А ти, Винс?

— Не, бе, господин Ей, никак даже. Нали ще правим онази пиеса със съдебните заседатели? Защото ако…

— Винс, не знаеш ли, че трябва да си траеш, докато учител те мъмри?

— Дасър, господин Ей.

— Следващият път, момчета, няма да ви се размине, но това е щастливата ви вечер. Тази вечер ще получите от мен само един ценен съвет: Не прецаквайте бъдещето си. Не и заради евтина бутилка алкохол на училищната забава, която дори няма да помните след година. Разбрахме ли се?

— Дасър — отвърна Майк. — Съжалявам.

— Аз също, абсолютно — последва го Винс и се прекръсти, широко ухилен. Някои просто така са устроени. Предполагам, че винаги има нужда от някой умник да разведри обстановката, кой знае.

— Джим?

— Дасър — каза той. — Моля ви не казвайте на татко ми.

— Не, това ще си остане между нас — огледах ги и тримата. — Следващата година в колежа пийте колкото искате. Но не и в нашето училище, чувате ли ме?

Този път и тримата отговориха „дасър“.

— Сега се връщайте вътре. Пийнете пунш да прочистите миризмата на уиски от дъха си.

Те тръгнаха. Аз изчаках малко и тръгнах след тях, свел глава, натикал ръце в джобовете си, дълбоко замислен. Не и в нашето училище, бях им казал. Нашето.

„Остани да преподаваш“, беше ми казала Мими. „За това си роден.“

’11-та никога не ми се беше струвала толкова далечна, колкото в онзи момент. По дяволите, Джейк Епинг не беше ми се струвал толкова далечен. В сърцето на Тексас, откъм празнично осветен училищен салон се носеше гърления звук на тенор-саксофон. Нощта беше изпълнена със сладък бриз. Барабанистът вихреше неустоимо соло, което беше в състояние да те издърпа от мястото ти и да те вдигне на крака.

Мисля, че това беше моментът, в който реших, че никога няма да се върна обратно.

6

Гърленият саксофон и дивите барабани бяха част от музиката на група, наречена Диамантите. Песента се казваше „Разходката“, но децата не танцуваха, както аз бях свикнал на тази песен. Не съвсем.

Разходката беше първата танцова фигура, която Кристи и аз бяхме научили на своите танци в четвъртък вечер. Това е танц по двойки, за разчупване на леда, като всяка двойка минава танцувайки между две редици момичета и момчета, които пляскат и ги насърчават. Но когато се върнах в салона не заварих точно това. Тук редицата на момчетата и редицата на момичета пристъпваха напред, завъртаха се прегърнати, сякаш танцуваха валс, после пак се разделяха, като се озоваваха срещу мястото, от което бяха тръгнали. Вече разделени, краката им се отпускаха на пети, а бедрата им се люшваха напред, което беше едновременно очарователно и секси.

Докато наблюдавах от масата с почерпки, Майк, Джим и Винс се присъединиха към редицата на момчетата. Винс нямаше кой знае какви умения — да се каже, че танцуваше като бяло момче, би било обида към всички бели момчета по света — но Джим и Майк се движеха като атлети, т.е. с неволна грация. Скоро всички момичета в отсрещната редица ги бяха зяпнали.

— Бях почнала да се тревожа за теб! — извика Сейди, за да надвика музиката. — Всичко наред ли е навън?

— Да — извиках аз в отговор. — Какъв е този танц?

— Мадисън. Танцуват го на естрадата вече цял месец! Искаш ли да ти покажа?

— Жено — аз я подхванах подръка, — аз ще ти покажа на теб.

Децата ни видяха и ни направиха място, като пляскаха и подвикваха „Само така, господин Ей!“ и „Дайте му да се разбере, мис Данхил!“. Сейди се засмя и стегна ластика на опашката си. Бузите и се изчервиха и тя стана много повече от красива. Тя се отпусна на пети, плесна с ръце и разклати рамене с другите момичета, после пристъпи напред в разтворените ми ръце и с очи вдигнати към лицето ми. Радвах се, че съм достатъчно висок, та тя да трябва да гледа нагоре. Завъртяхме се като фигурки на младоженци от сватбена торта, навити на пружина, и после се разделихме. Аз приклекнах и се завъртях на пръсти с ръце разперени настрани, като Ал Джолсън, докато пееше „Мамче“. Това ми спечели по-бурни аплодисменти и няколко пред-Битълсови изпищявания от момичетата. Не че се фуках (добре де, може би малко). Но най вече се радвах, че пак танцувам. От доста време не ми се беше случвало.

Песента приключи, гърленият саксофон отшумя в онази рок вечност, която нашият млад диджей наричаше мъртвите гот полета и ние тръгнахме да се отдалечаваме от дансинга.

— Боже, това беше забавно — каза тя, хвана ръката ми и я стисна. — С теб ми е забавно.

Преди да успея да й отговоря, гласът на Доналд прогърмя от високоговорителите.

— В чест на нашите учители, които можели да танцуват — вероятно единствените в историята на училището — ето ви един взрив от миналото, напуснал класациите, но не и сърцата ни, точна плоча, направо от колекцията на моето татенце, който даже не знае, че съм я взел на заем и, ако вие готини котаци и маци му кажете, ще си имам сериозни неприятности. Скивайте, яки рокаджии, такава е била хавата, когато господин Ей и мис Ди са били ученици!

Те всички се обърнаха да ни погледнат и… ами…

Нали знаете как ако сте навън нощем и видите крайчето на облак да се оцветява в златисто, си знаете, че ей сега от там ще се подаде луната? Съвсем същото чувство изпитах и аз, докато стоях там, между нежно полюшващите се гирлянди в салона на денолмската гимназия. Знаех коя песен ще пусне, знаех, че двамата ще танцуваме на нея и знаех как ще танцуваме. И ето че след миг се разнесе пронизителното въведение на духовите инструменти.

Баа-даа-даа… баа-даа-да-дий-дам…

Глен Милър, „В настроение“.

Сейди вдигна ръка зад главата си, дръпна ластика и освободи косата си. Още се смееше и беше почнала съвсем леко да полюшва бедра. Косата й се люшкаше от едното рамо до другото.

— Умееш ли да танцуваш суинг? — повиших аз глас над музиката, но знаех, че ще умее и знаех, че има желание да танцува.

— Имаш предвид Линди Хоп? — попита тя.

— Да, точно това.

— Ами…

— Хайде, Мис Данхил, искаме да видим — обади се едно от момичета, а две нейни приятелки побутнаха Сейди към мен.

Тя се поколеба. Аз пак се завъртях с разперени ръце. Децата ни аплодираха, докато се придвижвахме към дансинга и ни освободиха място. Аз я дръпнах към мен и след момент колебание тя се завъртя първо наляво, после надясно — формата на тесния й блузон й позволи точно толкова свобода, колкото да кръстоса крака, докато се въртеше. Това беше същият вариант на акробатичен рокендрол, който Рич, пропадналият пич и Беви с двете леви бяха танцували през есента на ’58-ма — Хелзапопин. Разбира се, какво друго. Понеже миналото обичаше да е в хармония със себе си.

Аз я дръпнах към мен чрез сплетените ни ръцете, после я пуснах да отстъпи назад. Разделихме се и после, сякаш бяхме репетирали месеци наред (може би на забавена версия на песента в безлюдна зона за отдих) ние се приведохме и всеки от нас ритна първо наляво, поле надясно. Децата се засмяха и завикаха. Бяха образували кръг около нас насред излъскания под на салона и пляскаха с ръце.

Ние пак се приближихме и тя се завъртя като балерина под хванатите ни ръце.

Сега стисваш, за да ми кажеш наляво или надясно.

В момента, в който си го помислих, усетих, че тя леко стисна дясната ми ръка и се завъртя обратно като витло на самолет, а косата й, разперена като ветрило, първо се оцвети в червено и после в синьо от сменящите се светлини. Чух няколко момичета да ахват. Аз я хванах и се отпуснах на един крак в полушпагат, с нея, извита на ръката ми, като само се надявах коляното ми да не поддаде. За щастие то издържа.

Аз се изправих и я дръпнах нагоре. Тя се отдалечи, после се върна в прегръдката ми. Двамата танцувахме под светлините.

Танцът е живот.

7

Забавата свърши в единадесет, но когато спрях пред дома на Сейди, вече беше четвърт час след полунощ. Едно от нещата, което никой не ти казва за вълнуващата длъжност разпоредител на училищен танц е, че накрая лично трябва да се убедиш, че всичко е прибрано и заключено, след като музиката свърши.

По пътя почти не говорихме. Въпреки че Доналд беше пуснал още няколко съблазнителни танцови парчета и децата ни обсаждаха с молби пак да танцуваме, ние отказахме. Веднъж беше запомнящо се събитие. Но повторението би се превърнало в неизличим спомен, което може би не беше най-добрата идея в един малък град. Макар че за мен то вече беше незабравимо. Не можех да спра да мисля за усещането да я държа в ръцете си или за учестения й дъх върху лицето ми.

Изгасих колата и се обърнах към нея. Сега тя ще каже: „Благодаря за помощта“ или „Благодаря за приятната вечер“ и това ще е то.

Но тя не каза нищо подобно. Не каза нищо. Само ме погледна. С коса, разпиляна по раменете. Две копчета на ризата под блузона разкопчани. Блещукащи обеци. И тогава дамата се прегърнахме. Първо неуверено, после здраво. Целувахме се, но беше много повече от целувка. Беше като да се храниш, когато си изгладнял или да пиеш вода, когато умираш от жажда. Подушвах парфюма й и избилата пот под парфюма и усещах вкуса на тютюн, слаб, но все още горчив, по устните и езика й. Пръстите й се плъзнаха през косата ми (малкият пръст на едната ръка закачи за момент ухото ми и ме накара да настръхна), а после се сключиха зад врата ми. Палците й не спираха да се движат, като галеха голата ми кожа там, където в друг живот вратът ми би бил покрит с коса. Аз плъзнах ръката си първо под, а после около пълната и гръд и тя промърмори:

— О, благодаря, аз пък си помислих, че ще падна.

— Удоволствието е мое — отговорих аз и стиснах леко.

Продължихме така може би пет минути, като дишането ни се учести и ръцете ни станаха по-смели. Предното стъкло на моя Форд се замъгли. Тогава тя ме отблъсна и аз видях, че бузите й са влажни. Кога, за бога, беше почнала да плаче?

— Джордж, съжалявам — каза тя. — Не мога. Прекалено ме е страх.

Блузонът се беше надигнал в скута й и разкриваше жартиерите, подгъва на фустата, дантелата на бельото. Тя го дръпна надолу до коленете си.

Предположих, че това е защото още беше омъжена, без значение, че бракът се е провалил. Това все пак беше средата на двадесети век, а не началото на двадесет и първи. Или пък се притесняваше от съседите. Къщите изглеждаха тъмни и обитателите им вероятно бяха дълбоко заспали, но нямаше как да сме сигурни, а в малките градове нови учители и нови свещеници винаги са любима тема за разговор. Оказа се, че и двете ми предположения са грешни, но нямаше как да го знам в онзи момент.

— Сейди, няма нужда да правиш нещо, което не искаш. Аз не съм…

— Не разбираш. Не че не искам. Не затова съм изплашена. Причината е, че никога не съм го правила.

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя беше изскочила от колата и търчеше към къщата, като ровичкаше в чантата си за ключа. Не се обърна да ме погледне.

8

Прибрах се вкъщи в един без двадесет и минах разстоянието от гаража до къщата в собствената си версия на походката на Сините топки. Едва бях светнал кухненската лампа, когато телефонът започна за звъни. През ’61-ва оставаха поне четиридесет години до телефоните, изписващи името на обаждащия се, но по това време и след такава нощ, можеше да ме търси само един човек.

— Джордж, аз съм — тя се беше овладяла, но гласът й беше приглушен. Беше плакала. И то доста.

— Здравей, Сейди. Така и не ми даде възможност да ти благодаря за приятната вечер. На танците и след това.

— И на мен ми беше приятно. Отдавна не бях танцувала. Малко ме е страх да ти кажа, с кого се научих да танцувам суинг.

— Ами, аз го научих с бившата си жена. Предполагам, че ти си го учила с отстранения си съпруг — само дето не беше предположение, беше едно от онези неща. Те вече не ме изненадваха, но ако кажа, че някога свикнах с тези злокобно подреждащи се събития, ще излъжа.

— Да — отговори тя равно. — С него, Джон Клейтън, от семейство Клейтън от Савана. И отстранен е точната дума, защото той е много странен мъж.

— Колко дълго сте женени?

— Цяла вечност. Ако изобщо можеше да се нарече брак, де — тя се засмя и ми напомни на Айви Темпълтън — смехът й издаваше едновременно хумор и отчаяние. — В моя случай вечността се равнява на малко повече от четири години. След края на учебната година през юни ще направя едно дискретно пътуване до Рино. Ще си намеря лятна работа като сервитьорка или нещо такова. Престоят, необходим за получаване на гражданство е шест седмици. Което означава, че в края на юли или началото на август вече ще мога да затрия… тази лоша шега, в която се забърках…, както се убива кон със счупен крак.

— Аз мога да почакам — казах й, но веднага, щом произнесох думите се зачудих дали са верни. Защото актьорите вече се събираха зад кулисите и шоуто скоро щеше да започне. До юни ’62-ра Лий Озуалд вече щеше да се е върнал в САЩ. Щеше да живее първо при Робърт и семейството му, после при майка си. До август щяха да са се преместили на улица Мерседес във Форт Уърт и той щеше да работи в близката заваръчна фирма Лезли, където щеше да сглобява алуминиеви прозорци и входни врати с вплетени в тях инициали.

— Не съм сигурна, дали аз ще мога — каза тя толкова тихо, та едва я чух. — Бях девствена младоженка на двадесет и три, а сега съм девствена парясница на двадесет и осем. Вече съм сериозно презряла, както казват по моя край, особено като се има предвид, че повечето хора, даже собствената ми майка, смятат, че повече от четири години трупам опит в тая област. На никого не съм го казвала преди и, ако го повториш някъде, мисля че ще умра.

— Ще си остане между нас, Сейди. Той импотентен ли беше?

— Не точ… — тя млъкна, направи пауза, а после проговори пак, явно ужасена от нещо. — Джордж, този телефон, дериват ли е?

— Не. За три и петдесет допълнително на месец, това бебче си е само мое.

— Слава Богу. Но все пак не е подходяща тема за телефона. Нито пък може да се обсъди на по хамбургер в закусвалнята на Ал. Можеш ли да дойдеш у нас на вечеря? Може да си направим пикник в задния двор. Да кажем около пет?

— Звучи чудесно. Аз ще донеса кекс за десерт или нещо такова.

— Не това искам да донесеш.

— А какво?

— Не мога да го кажа по телефона, нищо, че не е дериват. Нещо, което се купува от аптека. Но не от местната аптека.

— Сейди…

— Не казвай нищо, моля те. Сега ще затворя и ще си напръскам лицето със студена вода. Имам чувството, че е пламнало.

Чух изщракване. Тя изчезна. Аз се съблякох и си легнах, но дълго лежах буден в леглото и размишлявах. За времето и любовта, и смъртта.