Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
11/22/63, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 75 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Деница Минчева (2012)

История

  1. — Добавяне

Глава 27

1

17.11.1963 г (неделя)

След вечеря Сейди искаше да измие чиниите, но аз й казах да ги остави и да си приготви багажа. Куфарът, който носеше, когато нощуваше при мен, беше малък, син и със заоблени ръбове.

— Коляното ти…

— Нищо няма да му стане на коляното ми от няколко чинии. Ти трябва да тръгваш, ако искаш да се прибереш навреме.

Десет минути по-късно чиниите бяха чисти, моите пръсти сбръчкани от горещата вода, а Сейди стоеше на прага. С малката си ръчна чанта и косата си, накъдрена около лицето, никога не ми се беше струвала по-красива.

— Джейк, кажи ми поне едно хубаво нещо за бъдещето.

Учудващо малко неща ми хрумнаха. Мобилни телефони? Не. Самоубийствени терористични атаки? Най-добре не. Топящи се полярни ледове? По-добре друг път.

Накрая ми хрумна нещо, от което се усмихнах широко.

— Ще ти кажа две — студената война приключи и президентът е чернокож.

Тя понечи да се разсмее, но видя, че не се шегувам и зяпна.

— Искаш да кажеш, че в Белия Дом има негър?

— Точно така. Макар че в моето време ги наричаме афро-американци.

— Говориш сериозно?

— Напълно.

— О, боже мой!

— Доста хора казаха съвсем същото след изборите.

— Той… добре ли се справя?

— Мненията се различават. Ако питаш мен, справя се доста добре, предвид сложната ситуация.

— Е, след тази информация, мисля да тръгвам за Джоуди, напълно замаяна — засмя се тя разсеяно.

Тя слезе по рампата, остави куфара си в миниатюрния багажника на Бръмбара и ми прати въздушна целувка. Тръгнах да се прибирам, но не можех да я оставя да замине просто така. Още не можех да бягам — според доктор Пери ми трябваха поне още осем месеца възстановяване, може би дори година — но закуцуках надолу по рампата, колкото можех по-бързо.

— Чакай, Сейди, почакай малко!

Господин Кенопенски седеше в инвалидната си количка пред вратата на съседното жилище. Беше се сгушил в якето си и държеше безжично радио Моторола в скута си. На тротоара Норма Уитън бавно напредваше към пощенската кутия на ъгъла с помощта на два дървени бастуна, които приличаха повече на щеки. Тя се обърна и ни помаха, като опитваше да разтегли замръзналата половина на лицето си в усмивка.

Сейди остана на място в здрача и ме погледна въпросително.

— Исках само да ти кажа нещо. Исках да ти кажа, че ти си най-хубавото нещо, което изобщо ми се е случвало.

Тя се засмя и ме прегърна.

— Същото важи и за теб, любезни господине.

Ние се отдадохме на дълга целувка, която можеше да продължи и по-дълго, ако вдясно от нас не се беше разнесло сухо ръкопляскане. Господин Кенопенски ни аплодираше.

Сейди се отдръпна, но взе ръцете ми в своите.

— Ще ми се обадиш, нали? Ще ме държиш… как го казваше ти? В течение?

— Да, така го казвам и да, ще ти се обадя — нямах намерение да държа в течение нито нея, нито Дийк, нито полицията.

— Защото няма да се справиш сам, Джейк. Прекалено си слаб.

— Знам — казах й, но си мислех: Не мога да си позволя да съм слаб. — Обади се, когато стигнеш, нали?

Когато Бръмбарът й се скри зад ъгъла, господин Кенопенски се обади.

— Гледай да не объркаш конците, господин Амбърсън. Това девойче не е за изпускане.

— Знам — отговорих му и останах на място да се уверя, че мис Уитън ще успее да се върне от разходката си до пощенската кутия без да падне.

Тя се справи.

Аз се прибрах вътре.

2

Първото, което направих, беше да грабна ключодържателя си от тоалетката и да разгледам ключовете, изненадан, че Сейди не се беше сетила да ги използва, за да стимулира паметта ми. Но тя, разбира се, не можеше да мисли за всичко. Ключовете бяха точно дванадесет. Нямах представа за къде са повечето, макар да бях почти сигурен, че един отваря входната врата на моята къща в… Сабатус ли беше? Не бях съвсем сигурен за името.

На връзката имаше и един по-малък ключ. Върху него бяха отпечатани букви и цифри. Буквите — ПЗ — трябва да бяха инициалите на банката, а цифрите — 775 — номерът на наетия сейф. Но коя беше банката. Първа заемна? Това звучеше банкерски, но не беше вярно. После в паметта ми изплува чекова книжка, подвързана с фалшива крокодилска кожа. Видях се как я разгръщам. Това се оказа изненадващо лесно. Върху чековете вътре беше отпечатано името, което ползвах в Земята на миналото и последният ми адрес там.

Западна улица Нийли №214, апартамент 1

Далас, Тексас.

Помислих си: Тъкмо там откраднаха колата ми.

Помислих също: Озуалд. Името на убиеца е Заека Озуалд.

Не, разбира се, че не. Той беше човек, не анимационен герой. Но бях близо.

— Идвам за теб, господин Заек — казах на глас. — Още не съм се отказал.

3

Телефонът звънна малко преди девет и половина. Сейди се беше прибрала безпроблемно.

— Не ти ли хрумна нещо междувременно? Знам, че съм ужасно досадна.

— Не, нищо. А ти по никакъв начин не си досадна — освен това, ако зависеше от мен, тя по никакъв начин нямаше да се доближи за Заека Озуалд, нито пък до жена му и дъщеря му, чиито имена може и да бяха Мери и Ейприл.

— Преди се шегуваше за негъра президент, нали?

Аз се усмихнах.

— Само почакай. Сама ще видиш.

4

18.11.1963 г (понеделник)

Сестрите от ДВО, едната възрастна и внушителна, другата млада и хубавка, пристигнаха точно в девет сутринта и се хванаха на работа. Когато по-възрастната реши, че достатъчно съм се мръщил, мрънкал и гримасничил, тя ми връчи хартиено пликче с две таблетки в него.

— За болката.

— Аз всъщност не мисля…

— Изпийте ги — разпореди се тя. Не беше многословна. — Безплатни са.

Аз ги пъхнах в устата си и ги избутах настрани към бузата. Успях да отпия вода без да ги глътна, а после казах, че отивам до тоалетната. Там ги изплюх.

Когато се върнах в кухнята, по-възрастната сестра обобщи ситуацията.

— Добър напредък. Но не прекалявайте.

— В никакъв случай.

— Хванаха ли ги?

— Моля, какво?

— Задниците, дето ви подредиха така.

— Ъъъ… още не.

— Правите ли нещо, което не би трябвало да правите?

Аз й се усмихнах с най-широката си усмивка, за която Кристи казваше, че ми придава вид на надрусан телевизионен водещ.

— Не помня.

5

За обяд Доктор Елертън донесе огромни сандвичи с ростбиф, хрупкави картофки, удавени в мазнина, и обещаните млечни шейкове. Аз изядох каквото можах, което се оказа доста. Постепенно си връщах апетита.

— Майк се опита да предложи още едно благотворително представление — каза докторът. — Този път в твоя полза, но разумът надделя. Хората в такова малко градче не могат да отделят кой знае колко повече — той запали цигара, пусна кибритената клечка в пепелника на масата и вдъхна с видимо удоволствие. — Някакъв шанс полицията да открие типовете, дето ти свиха тоя номер? Какво казват?

— Нищо и се съмнявам да ги намерят. Те ми опразниха портфейла, задигнаха ми колата и изчезнаха.

— А ти какво изобщо си правил в онази част на Далас? Не е най-представителната част на града.

Ами, оказва се, че съм живеел там.

— Не помня, сигурно съм посещавал някого.

— Почиваш ли си достатъчно? Не си натоварваш коляното прекалено?

— Не — обаче скоро се канех сериозно да го натоваря.

— Още ли имаш внезапни пристъпи на сънливост?

— И там има сериозно подобрение.

— Чудесно. Ами тогава…

Телефонът звънна.

— Това трябва да е Сейди — казах му. — Обажда се по време на обедната си почивка.

— Аз и без това трябва да изчезвам. Радвам се, че си почнал да трупаш килограми, Джордж. Поздрави я твоята красавица от мен.

Направих го. Тя ме попита дали съм се сетил нещо съществено. По заобиколния начин на изразяване разбрах, че се обажда от канцеларията на училището и ще трябва да плати извънградския разговор на госпожа Колридж. А телефонистката на Денолмската гимназия имаше извънредно остър слух.

Казах й, че нищо не съм се сетил и се каня да поспя с надеждата нещо да се появи, когато се събудя. Добавих, че я обичам (приятно беше да й кажа поне нещо, което беше вярно), попитах как е Дийк, пожелах й приятен следобед и затворих. Обаче не си легнах да спя. Взех си куфарчето, качих се в колата и отидох до центъра на града. С цялото си сърце се надявах да намеря нещо, което да прибера в куфарчето на връщане.

6

Карах бавно и внимателно, но докато вляза в Първа земеделска банка и представя своя ключ от сейфа, коляното вече ме болеше доста силно.

Моят банкер излезе от канцеларията си да ме посрещне и името му изникна в паметта ми веднага: Ричард Линк. Очите му се разшириха тревожно, като видя как куцам.

— Какво ви се е случило, господин Амбърсън?

— Автомобилна катастрофа — отговорих, като се надявах да е пропуснал или забравил записката в криминалната хроника на „Сутрешни вести“. Аз лично не я бях виждал, но знаех за нея: „Господин Джордж Амбърсън от Джоуди, пребит и обран, открит в безсъзнание, откаран в болница Паркланд“. — Вече съм много по-добре.

— Радвам се да го чуя.

Помещението със сейфовете беше в подземието. Справих се със стълбите чрез серия подскоци. Ние завъртяхме двата ключа и Линк пренесе кутията в една от кабинките. Остави я на тесния плот и посочи бутона на стената.

— Когато приключите, звъннете и Мелвин ще ви помогне.

Благодарих му и, когато той си тръгна, дръпнах завесата на входа на кабинката. Кутията беше отключена, но затворена. Докато се взирах в нея, сърцето ми запрепуска. Бъдещото на Джон Кенеди беше вътре.

Отворих я. Най-отгоре имаше пачка банкноти и разни дреболии от жилището на улица Нийли, включително чековата книжка на Първа земеделска банка. Под тях имаше чернова на роман, чиито листи бяха прихванати с ластици. На първата страница беше напечатано заглавието: „Убийствено място“. Липсваше името на автора, но това произведение беше мое. Под ръкописа имаше синя тетрадка: думите на Ал. Аз я взех в ръце, изпълнен с ужасното предчувствие, че страниците й ще се окажат съвсем празни. Човекът с жълтата карта ги е изтрил.

Моля те, не.

Разгърнах я. От първата страница ме погледна фотографирано лице. Тясно, не особено красиво лице. Устните, извити в усмивка, която познавах много добре — нима не я бях виждал със собствените си очи? Беше усмивка, която казваше: „Аз съм наясно какво се случва, а ти си нямаш никаква идея, идиот такъв.“

Лий Харви Озуалд. Нещастникът, който щеше да промени света.

7

Спомените ме заляха като порой, докато седях задъхан в кабината.

Айви и Розет на улица Мерседес. Фамилно име Темпълтън. Като на Ал.

Момичетата, скачащи на въже: „Моят старец кара подводницата“.

Тихия Майк (Светия Майк) от „Сателитна електроника“.

Джордж де Мореншилд, който си разкъсва ризата като Супермен.

Били Джеймс Харгис и генерал Едуин Уокър.

Марина Озуалд — красивата заложница на убиеца, застанала на моя праг на улица Нийли 214: „Моля, извинява, вие виждали мой спруг?“.

Тексаското училищно книгохранилище.

Шестият етаж, югоизточният прозорец. Онзи, с най-добър изглед към площад Дейли и улица Елм, където тя завиваше към тройния подлез.

Целият се разтреперих. Кръстосах ръце пред гърдите си и впих пръсти в раменете си. Това причини болка на лявата — счупена с парче оловна тръба, увита във филц — но аз нямах нищо против. Дори се зарадвах. Болката ме свързваше с реалния свят.

Когато треморът най-после приключи, аз натиках недовършения роман, безценната синя тетрадка и всичко останало в куфарчето си. Протегнах се за бутона, за да повикам Мелвин, после за всеки случай проверих чак в дъното на кутията. Там намерих още два предмета. Евтината венчална халка, която бях купил, за да съм по-убедителен пред Тихия Майк в магазина за електроника и бебешката дрънкалка, принадлежала на дъщеричката на Озуалд (Джун, не Ейприл). Дрънкалката прибрах в куфарчето, халката в джоба на панталона си. Щях да я изхвърля на път към вкъщи. Когато му дойдеше времето, Сейди щеше да получи много по-хубав пръстен.

8

Почукване по стъкло, последвано от глас.

— … наред? Господине, добре ли сте?

Отворих очи, без да знам къде съм. Погледнах наляво и видях униформен полицай, който чукаше по стъклото на моя Шевролет. Тогава се сетих. Докато карах към Идън Фалоус, изморен, възторжен и ужасен едновременно, внезапно бях обзет от онова чувство, че всеки момент ще заспя. Веднага отбих в едно удобно място за паркиране. Това се беше случило около два часа. Ако съдех по скосените лъчи на слънцето, вече трябва да беше към четири. Свалих стъклото, по което той чукаше.

— Простете, офицер. Изведнъж станах много сънлив и реших, че ще е най-безопасно да паркирам.

Той кимна.

— Ясно. Така става като си пийне човек. Колко обърна, преди да се качиш в колата?

— Не съм пил. Преди няколко месеца преживях мозъчна травма — при това завъртях глава, за да му покажа мястото, където косата ми още не беше израснала.

Той сякаш ми повярва, но все пак ме накара да му дъхна. Това се оказа достатъчно да го убеди.

— Дай да ти видя документите.

Аз му показах тексаската си шофьорска книжка.

— Нали не се каниш да караш чак до Джоуди?

— Не, само до северен Далас. Настанен съм в рехабилитационен център там — Идън Фалоус.

Потях се и се надявах, че ако го е забелязал, ще го отдаде на факта, че досега бях спал в затворена кола в един топъл ноемврийски ден. Надявах се също — от душа и сърце — да не ме попита какво имам в куфарчето. През ’11-та бих могъл да откажа да бъда претърсен без основателна причина. Та аз дори не бях спрял на платен паркинг. През ’63-та обаче, полицаят можеше директно да почне да рови. Нямаше да намери наркотици, но щеше да открие доста пари в брой, ръкопис с думата „Убийствено“ в заглавието и тетрадка, пълна с налудничави писания за Кенеди и Далас. Дали щях да бъда отведен в най-близкия участък за разпит или направо в Паркланд за психиатрична оценка? Папата католик ли е?

Той остана там за момент — едър и зачервен, типично ченге, сякаш извадено от илюстрациите на Норман Рокуел. След това ми върна шофьорската книжка.

— Добре, господин Амбърсън. Връщайте се в онзи център и ви съветвам да не излизате повече днес. Изглеждате изтощен, въпреки дрямката.

— Точно това смятам да направя.

Докато се отдалечавах, го виждах в огледалото как ме наблюдава. Изплаших се, че пак ще заспя, преди да съм излязъл от полезрението му. Този път нямаше да има никакво предчувствие, просто щях да се кача на тротоара и да прегазя няколко пешеходци, преди да се забия във витрината на някой магазин за мебели.

Когато накрая паркирах пред моето малко жилище с рампата, водеща към входната врата, главата ме болеше, очите ми сълзяха, коляното ми пулсираше, но спомените ми за Озуалд бяха все така ясни. Метнах куфарчето на кухненската маса и се обадих на Сейди.

— Позвъних, когато се прибрах от училище, но те нямаше — каза тя. — Притесних се.

— Бях у съседа, господин Кенопенски. Играхме крибидж — тези лъжи бяха нужни. Не трябваше да го забравям. И трябваше да ги казвам без засечка, защото тя ме познаваше отлично.

— Това е чудесно — каза тя, а после без пауза и без дори да промени интонацията, продължи. — Как се казва той? Как е името на онзи мъж?

Лий Озуалд. За малко да го кажа на глас.

— Аз… аз още не знам.

— Но се поколеба. Чух те.

Очаквах, че сега тя ще ме обвини в лъжа и болезнено сграбчих слушалката.

— Този път за малко да се сетиш, нали?

— Има нещо такова — съгласих се аз предпазливо.

Поговорихме още петнадесет минути и аз през цялото време наблюдавах куфарчето, в което бяха записките на Ал. Тя каза да й се обадя по-късно вечерта. Аз обещах да го направя.

9

Реших да отворя тетрадката едва след телевизионното предаване на Хънтли-Бринкли. Не мислех, че от това ще има особена полза. Последните записки на Ал бяха непълни и набързо надраскани. Той не беше очаквала, че Мисията Озуалд ще се проточи толкова дълго. Същото се отнасяше и за мен. Да докопам противния малък нещастник беше като да пътувам по път, осеян с нападали клони. В крайна сметка миналото можеше да успее да се защити срещу промяната. Но аз бях успял да спра Данинг. Това беше обнадеждаващо. Имах бегли зачатъци на план, който можеше да ми позволи да спра Озуалд без да свърша в затвора или на електрическия стол в Хънтсвил. Имах си отлични причини да искам да остана жив. Най-добрата от тях в момента беше в Джоуди и вероятно подсилваше Дийк Симънс с пилешка супа.

Минах методично през пригодения си за инвалиди апартамент и събрах вещите си. Освен старата пишеща машина, не исках да оставя никаква следа от Джордж Амбърсън след себе си. Надявах се, че няма да ми се наложи да напусна жилището преди сряда, но ако Сейди кажеше, че Дийк е по-добре и тя се кани да се върне вторник вечерта, щеше да се наложи да ускоря нещата. И тогава къде щях да се дяна, докато успея да си свърша работата? Отличен въпрос.

Фанфарен звън оповести началото но новините. Чет Хънтли се появи на екрана.

— След като прекара почивните дни във Флорида, където присъства на изпитателно изстрелване на бойната ракета Поларис и посети болния си баща, президентът Кенеди прекара много натоварен понеделник, като изнесе пет речи за девет часа.

На екрана президентският хеликоптер се приземи пред приветстващата го тълпа. В следващия кадър Кенеди приближи чакащите иззад временна бариера, като приглаждаше разпиляната си коса с едната ръка и вратовръзката с другата. Той взе доста преднина пред съпровождащите го агенти от Тайните служби, които трябваше да подтичват, за да го настигнат. С изумление наблюдавах как той се промуши през един отвор в бариерата и навлезе сред хората, като стискаше ръцете им наред. Агентите изглеждаха ужасени и се втурнаха след него.

— Това се случи в Тампа — продължи Хънтли, — където Кенеди продължи да здрависва чакащите още десет минути. Това тревожи хората, чиято работа е да се грижат за неговата безопасност, но виждате, че тълпата е доволна. Както и той, Дейвид — при цялата си предполагаема отчужденост, президентът изглежда се наслаждава на тази част от политическите си задължения.

На екрана Кенеди вече се придвижваше към лимузината си, все така стискащ ръце и от време на време приемащ прегръдка от някоя дама. Колата беше със свален гюрук, точно в каквато щеше да пътува от летището в Далас към срещата си с куршума на Озуалд. Може би беше същата кола. За момент размазаната черно-бяла картина показа познато лице и аз наблюдавах как президента на Съединените щати стиска ръката на бившия ми букмейкър от Тампа.

Нямаше как да съм сигурен дали Рот имаше право за сифилиса или това беше само слух, но Едуардо Гутиерез изглеждаше доста отслабнал, с оредяваща коса и объркан поглед, сякаш не беше сигурен къде е или дори кой е. Точно като антуража на Кенеди, мъжете около Гутиерез носеха издути сака, въпреки жегата. Зърнах го само за момент и после картината се промени, като показа Кенеди, отдалечаващ се в откритата си кола, която не му осигуряваше никаква защита и все още махащ на множеството с широка усмивка.

На екранът пак се появи изсеченото лице на Хънтли, на което се беше появила предпазлива усмивка.

— Денят имаше и своя забавен момент, Дейвид. Докато президентът влизаше в залата, където го очакваха членовете на Търговската камара на Тампа, за да чуят речта му… ами, виж сам.

Обратно към записа. На влизане Кенеди махаше на правостоящите. В същия момент възрастен господин с тиролска шапка и къси панталони с презрамки засвири „Поздрав за главнокомандващия“[1] на огромен акордеон. Президентът се закова на място и вдигна ръцете сякаш казваше: „А стига бе!“. За първи път го виждах, както бях успял да видя Озуалд — като напълно реална личност. Това комично обръщане към мъжа и вдигнатите му ръце говореха за нещо още по-чудесно от баналното чувство за хумор — той умееше да оценява абсурдното в живота.

Дейвид Бринкли също се усмихваше.

— Ако Кенеди бъде избран за втори мандат, може би ще покани този господин да свири на бала за встъпването му в длъжност. Тогава той може да го поздрави с „Бирената полка“ вместо с официалния химн. Междувременно в Женева…

Угасих телевизора, седнах на дивана и отворих тетрадката на Ал. Докато прелиствах последните страници, все си представях комичната ситуация с президента. И широката му усмивка. Той имаше чувство за хумор и усет за абсурдното — неща, които липсваха на мъжа на шестия етаж на книгохранилището. Озуалд беше доказал многократно, че човек като него няма работа да променя историята.

10

Бях неприятно изненадан да открия, че пет от последните шест страници в тетрадката на Ал описват действията на Лий в Ню Орлийнс и неговите неуспешни опити да стигне в Куба през Мексико. Само последната страница беше посветена на дните преди атентата, при това описанието беше повърхностно. Ал вероятно знаеше всички факти наизуст и беше решил, че ако не пипна Озуалд преди третата седмица на ноември, вече ще е твърде късно.

03.10.63: О се връща в Тексас. Той и Марина кажи-речи разделени. Тя в къщата на Рут Пейн, О се появява през почивните дни. Рут намира работа за О в книгохранилището чрез съсед (Бюъл Фрейзър). Рут нарича О „приятен младеж“.

18.10.63: О навършва 24. Рут и Марина организират парти. О им благодари. Плаче.

20.10.63: Ражда се втората дъщеря — Одри Рейчъл. Рут води Марина в болница (Паркланд), докато О е на работа. Карабината скрита в гаража на Пейн, увита в одеяло.

О е посещаван често от ФБР агент Хоусти. Това подсилва параноята му.

21.11.63: О отива в дома на Пейн. Моли Марина да се съберат. М отказва. Това прелива чашата на О.

22.11.63: О оставя всичките си пари на тоалетката за Марина. Също халката си. Отива от Ървинг до книгохранилището с Бюъл Фрейзър. Носи пакет, увит в кафява хартия. Бюъл го пита какво е. О казва, че е корниз за новото му жилище. Вероятно е карабината, разглобена. Бюъл паркира на обществен паркинг, две пресечки от книгохранилището. Три минути пеша.

11.50: О подрежда снайперското гнездо в ЮИ ъгъл на шестия етаж. Ползва кашони да се скрие от работниците в другия край на етажа, слагащи нов паркет. Обед е. Няма никой, той остава сам. Всички се оглеждат за президента.

11.55: О сглобява и зарежда карабината.

12.29: Кортежът пристига на площад Дейли.

12.30: О стреля три пъти. Третият изстрел убива Дж.Ф.К.

Информацията, която ми беше най-нужна — в кой пансион се беше настанил Озуалд — не беше включена в записките на Ал. Едва се удържах да не захвърля тетрадката през стаята. Вместо това станах, облякох си сакото и излязох отвън. Почти се беше стъмнило, но луната се беше показала, три четвърти пълна. На нейната светлина видях господин Кенопенски, свит в своята инвалидна количка. Моторолата пак беше в скута му.

Слязох по рампата и докуцуках до него.

— Господин Кей? Всичко наред ли е?

За момент той не ми отговори, нито помръдна и аз реших, че е мъртъв. После вдигна глава и се усмихна.

— Слушам музика, синко. Нощем по КейМат пускат суинг, а това ме връща доста назад. В доброто старо време бях истински вихър на танците, макар че, като ме гледаш сега, едва ли ще ми повярваш. Ама си я бива луната, а?

Биваше си я и още как. Ние погледахме луната безмълвно за малко и аз се замислих за това, което трябваше да свърша. Вярно, не знаех къде ще бъде Лий тази вечер, но знаех къде е карабината: в гаража на Рут Пейн, увита в одеяло. Ами ако отидех да я взема? Може дори да не се наложи да разбивам вратата. Това беше Земята на миналото, където хората в предградията рядко заключваха къщите си, да не говорим за гаражите.

Да, обаче ако Ал беше сгрешил? Все пак, беше сгрешил за мястото, където Лий беше скрил пушката при опита срещу Уокър. А дори и да беше в гаража…

— За какво си се замислил, синко? — попита господин Кенопенски. — Изглеждаш тревожен. Надявам се нямате проблеми с твоята дама.

— Не — поне още не. — Може ли да се посъветвам с вас?

— Разбира се. Раздаването на съвети е единственото, за което стават старите глупаци, когато вече за нищо друго не ги бива.

— Да речем, че знаете, че някой ще извърши нещо лошо. Че е абсолютно решен да го направи. Ако попречите на такъв човек — да речем, разубедите го — мислите ли, че той ще опита отново или моментът отминава веднъж завинаги?

— Трудно е да се каже. Да не мислиш, че онзи, дето е оставил белега на твоето момиче, може да се върне, да довърши работата?

— Нещо такова.

— Побъркан тип — това не беше въпрос.

— Да.

— Хората, дето са всичкия си, вземат от дума — обобщи господин Кенопенски. — Побърканите типове почти никога. Често съм го виждал в старите дни, преди електриката и телефоните. Предупреждаваш ги, те се връщат. Хвърляш им един хубав бой, те нападат от засада — първо теб, после човека, когото са взели на мушка. Тикваш ги в дранголника, те си седят и чакат да излязат. Най-доброто, което можеш да направиш с побърканите типове, е да ги пратиш на топло за дълго време или да ги убиеш.

— И аз така мисля.

— Не му позволявай да се върне и да довърши каквото е започнал. Ако наистина те е грижа за нея, значи на теб се пада тази отговорност.

Това беше вярно, нищо, че Клейтън вече не представляваше проблем. Върнах се в малкия си апартамент, направих си силно черно кафе и седнах с бележник пред мен. Планът ми беше придобил малко по-ясен вид и исках да почна да изглаждам подробностите.

Вместо това първо драсках безсмислици, а после заспах.

Когато се събудих беше почти полунощ и бузата ме болеше, където я бяха подпрял върху карирана мушама на кухненската маса. Погледнах какво има на бележника. Не знам дали го бях нарисувал преди да заспя или се бях събудил, колкото да го надраскам и не си спомнях. Беше оръжие. Не карабината Манлихер-Каркано, а револвер. Моят револвер. Онзи, който бях хвърлил под стъпалата на верандата на улица Нийли. Сигурно още беше там. Надявах се да е там.

Защото щях да се нуждая от него.

11

19.11.1963 г (вторник)

Сутринта Сейди се обади да каже, че Дийк е малко по-добре, но тя ще го накара да си остане вкъщи и утре.

— Иначе ще се опита да отиде на работа без да е готов и пак ще се влоши. Обаче аз ще си приготвя багажа преди училище утре сутрин и ще тръгна към Далас веднага след края на шестия час.

Шестият час приключваше в един и десет. Това означаваше, че ще трябва да напусна Идън Фалоус не по-късно от четири часа следобед на следващия ден. Само да знаех къде да се дяна след като си тръгна.

— Нямам търпение да те видя.

— Звучиш необичайно, някак сковано. Пак ли те мъчи главоболието?

— Нищо сериозно — отговорих и беше вярно.

— Върви да легнеш и си сложи влажна кърпа на очите.

— Така ще направя — нямах никакво намерение да го правя.

— А ти измисли ли нещо?

В интерес на истината, бях измислил доста. Реших, че да отнема пушката на Лий не беше достатъчно. Да го застрелям в дома на Пейн също беше лоша идея. Не само защото вероятно щяха да ме заловят, но и защото в онази къща щеше да има четири деца. Ако знаех, че Лий ще пътува с автобуса, можех да опитам да го засека на път от спирката, но той щеше да пътува с Бюъл Фрейзър, съседът, който му беше намерил работа по молба на Рут Пейн.

— Не, още не.

— Ще се сетиш, сигурна съм, само почакай и ще видиш.

12

Докато карах към улица Нийли (все така бавно, но с нарастваща увереност), се чудех какво ще правя, ако апартаментът на първия етаж се окаже вече зает. Сигурно щях да купя нов пистолет… Обаче аз си исках моя 38ми калибър, даже и само заради факта, че в Дери същият тип револвер ми беше свършил отлична работа.

Според телевизионния водещ Франк Блеър, Кенеди се беше прехвърлил в Маями, където е бил приветстван от огромно множество кубинци. Някои държали плакати, провъзгласяващи „Да живее Дж.Ф.К“, а други били опънали дълъг надпис: „Кенеди е предател на нашата кауза“. Ако нищо не се променеше, на него му оставаха седемдесет и два часа живот. Озуалд, на когото му оставаше да живее само малко повече, сигурно в момента пренасяше кашони с книги в товарния асансьор на книгохранилището или може би пиеше кафе в стаята за почивка.

Можеше да успея да го хвана там — просто да се доближа и да го гръмна — но веднага щяха да ме пипнат и да ме повалят. Ако имах късмет, след като съм успял да го убия. Ако не — преди това. Така или иначе, при следващата ми среща със Сейди Данхил щеше да ни дели преграда от армирано стъкло. Ако трябваше да се предам, за да спра Озуалд — да се жертвам, както обикновено става с героите — вероятно можех да го направя. Но не ми се щеше да свършва така. Исках си моята Сейди и си исках кекса.

На моравата пред улица Нийли №214 имаше ново преносимо барбекю, а на верандата имаше люлеещ се стол, но щорите бяха спуснати и отпред не се виждаше паркирана кола. Аз излязох от колата, казах си, че дързостта е хубаво нещо и изкачих стъпалата. Застанах там, където Марина беше стояла на десети април, когато ме беше посетила и почуках на вратата, както тя беше почукала. Ако някой отвореше, щях да кажа, че името ми е Франк Андерсън и съм пътуващ търговец, предлагащ Енциклопедия Британика (бях твърде възрастен да предлагам абонамент за списания). Ако домакинята проявеше интерес, щях да обещая да се върна на следващия ден с мострите си.

Никой не отвори. Може би в това семейство и домакинята ходеше на работа. Или беше на гости на съседка. А може би беше в спалнята, която до скоро беше моя, и си отспиваше с тежък махмурлук. На мен ми беше все тая. Наоколо беше тихо и безлюдно, само това беше от значение. Дори госпожа Албърта Хитчисън, въоръженият с бастун квартален часовой, не се виждаше никъде.

Слязох от верандата по своя обичаен подскачащ маниер, тръгнах надолу по пътеката, обърнах се, сякаш бях забравил нещо и надникнах под стъпалата. Револверът си беше на мястото, полузаровен в сухи листа, от които се подаваше късото му дуло. Застанах на едно коляно, грабнах го и го пуснах в джоба на сакото си. Огледах се и не видях някой да ме наблюдава. Върнах се при колата, сложих пистолета в жабката и потеглих.

13

Вместо да се върна в Идън Фалоус, аз отидох в центъра на Далас, като пътьом спрях в един магазин за спортни стоки, за да купя комплект за почистване на револвер и нови патрони. Последното, което ми трябваше, беше оръжието да ми гръмне в лицето.

Следващата ми спирка беше хотел Адолфъс. Портиерът ми каза, че нямат никакви свободни стаи до следващата седмица — всеки хотел в града беше препълнен заради посещението на президента — но срещу бакшиш от един долар ми позволи да оставя колата на паркинга на хотела.

— Обаче най-късно до четири следобед. Тогава се очаква да почне навалицата.

Вече беше станало обед. До площад Дейли имаше само три или четири пресечки, но на мен ми отне доста време да стигна до там. И главоболието ми се беше влошило, независимо от обезболяващите прахчета. Тексаските шофьори използват клаксоните си щедро и всеки пронизителен залп се забиваше в мозъка ми. Често си почивах, като се подпирах на стените и стоях на здравия си крак като щъркел. Един таксиметров шофьор с изключен брояч ме попита дали съм добре. Уверих го че съм. Това беше лъжа. Бях разстроен и недоволен. Съдбата на света не би трябвало да лежи на плещите на мъж с прецакано коляно.

Накрая с облекчение се отпуснах на същата пейка, на която бях седял през ’60-та, само дни след пристигането си в Далас. Брястът, който ми беше правил сянка тогава, сега потракваше с голи клони. Аз протегнах болния си крак, въздъхнах доволно и обърнах вниманието си към грозната тухлена сграда на книгохранилището. Прозорците обърнати към улиците Хюстън и Елм блестяха на хладните следобедни слънчеви лъчи. „Ние знаем една тайна“, казваха те. „Ще станем известни. Особено онзи в югоизточния ъгъл на шестия етаж. Ние ще бъдем известни и ти не можеш да ни попречиш.“ Някакво усещане за тъпа заплаха обграждаше сградата. И дали само аз го забелязвах? Видях, че доста хора прекосяват улицата, когато минават покрай сградата, и реших, че не съм само аз. Лий беше вътре в сградата в момента и бях сигурен, че си мисли същите неща, които се въртяха и в моята глава: „Мога ли да го направя? Ще го направя ли? Това ли е съдбата ми?“

Вече не Робърт е твоят брат, помислих си. Сега аз съм ти брат, Лий. Брат по оръжие. Само дето ти не го знаеш.

Иззад книгохранилището се разнесе свирка на локомотив от железопътното депо. Ято гълъби излетяха стреснати. Първо завиха над табелата на Херц, поставена на покрива на книгохранилището, а после се отдалечиха към Форт Уърт.

Ако го убиех преди двадесет и втори, Кенеди щеше да бъде спасен, но аз почти със сигурност щях да се окажа в затвора или в психиатрична болница за двадесет, тридесет години. Но, ако го убиех на двадесет и втори? Може би докато си сглобява карабината?

Да чакам до толкова късен момент щеше да е ужасен риск и аз бях направил всичко възможно да го избегна, но вече си мислех, че е не само възможно, а вероятно и единственият ми останал шанс. Щеше да е по-добре ако има кой да ми помага, но освен Сейди нямаше никой друг, а аз не исках да я намесвам. Даже ако това означаваше, осъзнах мрачно, че Кенеди ще умре или аз ще отида в затвора. Тя беше пострадала достатъчно.

Бавно тръгнах по обратния път към хотела, за да си прибера колата. Хвърлих един последен поглед през рамо към книгохранилището. То също ме наблюдаваше. Изобщо не се съмнявах. И, разбира се, че всичко щеше да свърши там, бил съм глупак да си мисля противното. Обстоятелствата ме бяха подкарвали към тухлената грамада, както крава по тесния улей на кланицата.

14

20.11.1963 г (сряда)

Събудих се призори с разтуптяно сърце от някакъв сън, който не можех да си спомня.

Тя знае.

Знае какво?

Че я лъжеш, че премълчаваш нещата, които си се сетил.

— Не — гласът ми звучеше пресипнал от съня.

Да. Нарочно ти каза, че тръгва след шестия час, за да не решиш да изчезнеш по-рано. Иска да те изненада, когато се появи. Кой знае, може би вече е тръгнала насам. Ще се появи тъкмо по средата на сутрешната ти физиотерапия.

Не ми се щеше да го повярвам, но изглеждаше някак очевидно.

И така, къде щях да отида? Докато седях в леглото си онази сряда, сред бледата светлината на утрото, отговорът на този въпрос също ми се стори очевиден. Сякаш през цялото време се беше спотайвал в подсъзнанието ми. Миналото резонира и ехти.

Но преди това трябваше да свърша още нещо с помощта на вярната си пишеща машина. Нещо неприятно.

15

20 ноември, 1963

Скъпа Сейди,

От известно време те лъжа и мисля, че ти го подозираш. Мисля, че се каниш да се появиш по-рано днес. Затова няма да ме видиш отново, преди посещението на президента в Далас в други ден.

Ако всичко мине, както се надявам, двамата с теб ни чака дълъг и щастлив живот на ново място. На теб всичко ще ти се струва странно отначало, но ще свикнеш. Аз ще ти помогна. Обичам те и затова не мога да ти позволя да участваш.

Моля те, вярвай ми, моля те, бъди търпелива и моля те, не се изненадвай, когато прочетеш името ми и видиш снимката ми във вестниците — ако всичко мине по план, това вероятно ще се случи. Най-важното от всичко — не се опитвай да ме намериш.

С цялата ми любов,

Джейк

ПП Най-добре изгори тази бележка.

16

Натоварих целия живот на Джордж Амбърсън в багажника на крилатия Шевролет, закачих бележката за физиотерапевта на вратата и подкарах колата, натежал от носталгия. Оказа се, че Сейди тръгнала от Джоуди дори по-рано, отколкото бях предположил — още преди изгрев. Аз напуснах Идън Фалоус в девет. Тя паркирала Бръмбара там в девет и петнадесет. Прочела бележката, с която отменям терапевтичната си процедура и си отключила с ключа, който й бях дал. Подпрян на пишещата машина, открила плик надписан за нея. Отворила го, прочела писмото, седнала на дивана пред изключения телевизор и се разплакала. Още плачела, когато се появил терапевтът, но била изгорила бележката, както я бях помолил.

17

Улица Мерседес беше почти напълно тиха под облачното небе. Момичетата, скачащи на въже, не се виждаха никъде — сигурно бяха на училище и слушаха внимателно учителя, който им разказваше за предстоящото посещение на президента — но табелата „Дава се под наем“ пак беше затъкната на парапета на верандата, както и очаквах. На табелата беше написан телефонен номер. Аз продължих с колата до паркинга в края на улицата, паркирах пред товарната рампа на Монтгомъри Уорд и се обадих от близката кабинка. Не се и съмнявах, че мъжът, който отговори с кратко „Алоу, тук е Мерит“, беше същият, от когото Лий и Марина бяха наели къщата на номер 2703. Все едно виждах шапката му Стетсън и контешките му бродирани ботуши.

Казах му какво искам и той ми се изсмя.

— Не я давам под наем за седмица. Това е си е солидна къща, друже.

— Къщата е истинска кочина — отговорих му. — Влизал съм вътре, знам от опит.

— А, я чакай малко сега…

— Не, ти почакай. Ще ти платя петдесет долара, за тая дупка само за уикенда. Това е почти цял месечен наем, а в понеделник пак можеш да си закачиш табелата отпред.

— И защо ти е да…

— Защото заради Кенеди всеки хотел в Далас и Форт Уърт е претъпкан. Аз идвам от доста далече да видя президента и нямам намерение да лагерувам на открито дотогава.

Чух щракването на запалка докато Мерит обмисляше идеята.

— Времето си тече — подканих го. — Тик-так.

— Как ти е името, друже?

— Джордж Амбърсън — почти бях решил просто да си отключа и да ползвам къщата без разрешение, обаче последното, което ми трябваше, беше посещение от полицията. Не вярвах съседите, които понякога взривяваха пилета на по-големите празници, да се вълнуват от нечие незаконно настаняване, но беше по-добре да не рискувам. Вече не просто оглеждах кулата от карти, сега направо живеех в нея.

— Ще бъда там до половин час — четиридесет и пет минути.

— Аз ще те чакам вътре, имам си ключ.

Кратка пауза.

— Че откъде?

Нямах намерение да издавам Айви, нищо че тя се беше върнала в Мозел.

— От Лий. Лий Озуалд. Той ми го беше дал да му поливам цветята.

— Оня дребен нещастник е имал цветя?

Аз затворих и се върнах с колата на номер 2703. Временният ми хазаин, вероятно подтикван от любопитство, пристигна със своя Крайслер само петнадесет минути по-късно. Носеше и шапката и контешките ботуши. Аз седях в дневната и слушах призрачните препирни на предишните обитатели. Те имаха доста неща за казване.

Мерит искаше да ме разпитва за Озуалд. Наистина ли бил проклет „команист“? Аз отговорих отрицателно. Казах му, че Лий е добро луизианско момче, дето работи на място с отличен изглед към президентския кортеж в петък. Казах, че се надявам да ме пусне да гледам заедно с него.

— Шибаният Кенеди! — почти извика Мерит. — ’Начи, той със сигурност е команист. Някой трябва да го гръмне, кучия му син, та да се свърши.

— Хубав ти ден — казах му аз и отворих входната врата.

Той тръгна, но никак не беше доволен. Беше свикнал наемателите му да се гърчат пред него. Обърна се към мен от напуканата циментова пътека пред къщата.

— Гледай да оставиш къщата в същото добро състояние, в което я заварваш.

Аз огледах дневната с нейния прогнил мокет, напукана мазилка и единствен счупен фотьойл.

— Нямаш грижи — уверих го.

Седнах и се опитах пак да намеря призрачните гласове: Лий и Марина, Маргерит и де Мореншилд. Вместо това потънах в един от внезапните си пристъпи на сънливост. Когато се събудих, помислих, че припяващите гласове, които чувах, са част от избледняващ сън.

„Чарли Чаплин отиде във Франция, да гледа как танцуват мадамите!“

Отворих очи, но гласовете не изчезнаха. Отидох до прозореца и погледнах навън. Момичетата бяха малко по-високи, но бяха същите, Страховитото Трио. Лицето на средното момиче беше покрито с пъпки, макар да изглеждаше сякаш й остават поне три-четири години до пубертета. Може би беше шарка?

— Да живее Капитанът!

— Да живее Кралицата! — измърморих аз и отидох в банята да си наплискам лицето.

Водата, която кранът изплю, беше ръждива, но достатъчно хладна да ме доразбуди. Бях заменил счупения си часовник с евтин Таймекс и видях, че часът е два и половина. Не бях гладен, но трябваше да ям нещо, затова отидох до барбекюто на Господин Лий. На връщане спрях пред една аптека и си купих нова опаковка прахчета за главоболие. Купих си също няколко романа на Джон Макдоналд.

Момичетата бяха изчезнали. Улица Мерседес, обикновено изпълнена с глъчка, беше необичайно тиха. Като в театър, преди завесата да се вдигне за последното действие на пиесата, помислих си аз. Седнах да ям, но макар ребрата да бяха сочни и крехки, накрая изхвърлих повечето.

18

Опитах да спя в голямата спалня, но там призраците на Лий и Марина бяха прекалено плътни. Малко преди полунощ се преместих в по-малката стая. Пастелните момичета на Розет Темпълтън още си стояха по стените и техните еднакви пуловери (явно Горско зелено е бил любимия цвят на Розет) и големи черни обувки ми се сториха някак успокояващи. Помислих си, че тези нарисувани момичета биха накарали Сейди да се усмихне, особено онази с короната на Мис Америка.

— Обичам те, миличка — казах и заспах.

19

21.11.1963 г (четвъртък)

Нямах желание да закусвам, както не бях гладен и предната вечер, но до единадесет сутринта вече отчаяно се нуждаех от кафе. Поне няколко литра. Грабнах една от купените вчера книги — казваше се „Затръшни голямата врата“ — и отидох в закусвалня Щастливото яйце на магистрала Брадък. Телевизорът зад тезгяха беше пуснат и гледах поредния репортаж за предстоящата поява на Кенеди в Сан Антонио, където щяха да го приветстват Линдън и Лейди Бърд Джонсън. Освен това към тях щяха да се присъединят губернаторът Джон Конали и съпругата му, Нели.

На фона на кадри, показващи как Кенеди и жена му прекосяват пистата на военновъздушната база Андрюс във Вашингтон, за да се качат на синьо-белия президентски самолет, репортерка, която звучеше сякаш всеки момент ще се напишка от вълнение, описваше новата „смекчена“ прическа на Джаки, допълнена с елегантна черна барета. Тя също възпяваше елегантната линия на нейната рокля от две части с колан, дело на любимия дизайнер на Джаки, Олег Касини. Той може да беше любимият й дизайнер, но аз знаех, че госпожа Кенеди е приготвила и друг тоалет в багажа си, този път на Коко Шанел. Беше розов вълнен костюм с черна яка. И, разбира се, допълнен с кръгла малка шапка. Костюмът щеше да върви отлично с розите, които щяха да й връчат на летището в Далас. Не толкова добре с кръвта, която щеше да опръска полата и чорапите й.

20

Върнах се на улица Мерседес и продължих да чета. Все очаквах твърдоглавото минало да ме смачка като досадна муха — покривът да се срути или под къщата да се отвори пропаст и да я погълне. Почистих револвера, заредих го, после извадих патроните и пак го почистих. Почти се надявах да изпадна в някой от внезапните си сънища — поне времето щеше да мине по-бързо — но това не се случи. Минутите се проточваха и бавно преливаха в часове, всеки приближаващ Кенеди към пресечката на улиците Елм и Хюстън.

Никакъв внезапен сън днес, помислих си. Това ще се случи утре. Когато критичният момент настъпи, аз просто ще заспя кротко. Като се събудя, всичко ще е свършило и миналото ще се е защитило.

Можеше да се случи. Знаех, че може. Ако станеше така, щеше да се наложи да взема някои решения. Да се върна при Сейди и да се оженя за нея или да опитам всичко отначало. Колкото повече мислех, толкова по-ясно ми беше, че няма какво толкова да избирам. Нямах сили да започна отначало. Каквото ще да става, това беше то — последният куршум на ловеца.

Онази вечер семейства Кенеди, Джонсън и Конали щяха да вечерят в Хюстън, на сбирка, организирана от Лигата на латиноамериканските граждани. Менюто щеше да бъде аржентинско, а след вечерята Джаки щеше да изнесе реч — на испански. Аз ядох бургери и картофки. Или поне се опитах да ям. Само след няколко хапки и те последваха снощните ребра на боклука.

Бях си прочел и двете книги. Помислих дали да не извадя собствената си недовършена книга от багажника, но само от мисълта да я чета ми стана лошо. Накрая просто останах седнал в потрошения фотьойл докато навън се стъмни. После влязох в малката стая, където бяха спали Розет и Джун Озуалд. Махнах си обувките, но легнах с дрехите, а под главата си сложих възглавницата от фотьойла. Бях оставил вратата на стаята отворена и лампата в дневната отвън светната. На нейната светлина виждах пастелните момичета със зелените пуловери. Знаех, че нощта която ме очаква, ще се проточи дори повече от безкрайния ден, който я предхождаше. Сигурно щях да лежа буден, с крака провесени от края на леглото почти до пода, чак докато зората на двадесет и втори нахлуеше през прозореца.

Нощта наистина беше дълга. Тормозеха ме всякакви мисли от рода на „ами ако“ и „трябваше да“, както и мисли за Сейди. Те бяха най-мъчителните. Толкова много ми липсваше и така силно исках да е до мен, че го усещах почти като физическа болка. В някакъв момент, вероятно дълго след полунощ (бях се отказал да си гледам часовника, флегматичните стрелки бяха твърде депресиращи), потънах в дълбок сън без сънища. Бог знае докога щях да спя на следващата сутрин, ако някой не ме беше събудил, като ме разтърсваше нежно.

— Хайде, Джейк, отвори очи.

Направих го, но като видях кой седи до мен, помислих, че още сънувам. Трябваше да е сън. Но после докоснах крака й в избелелите джинси и усетих плата под ръката си. Косата й беше вързана на опашка, по лицето й почти нямаше грим, белегът на лявата й буза беше напълно видим. Сейди ме беше намерила.

Бележки

[1] „Поздрав за главнокомандващия“ — Официалният химн на американския президент, изпълняван при официални поводи. — Б.пр.