Стивън Кинг
11/22/63 (32)

2

Служителката на рецепцията беше друга, но ми даде същата стая. Че как иначе. Цената беше малко по-висока и старият телевизор беше заменен с по-нова версия, но на антената беше подпряна същата табелка: „Не използвайте алуминиево фолио!“. Картината също все още беше ужасна. Не даваха новини. Само сапунени сериали.

Изключих телевизора, сложих знак „Не безпокойте“ на вратата и дръпнах завесите. После се съблякох и пропълзях в леглото, където, с изключение на едно полусънено отскачане до тоалетната, спах в продължение на дванадесет часа. Събудих се посред нощ, токът беше спрял и навън духаше силен северозападен вятър. Небето беше увенчано с ярка извита луна. Извадих си допълнително одеяло от гардероба и спах още пет часа.

Когато се събудих, зората беше оцветила двора на странноприемница Бор с ярките цветове и контрастни сенки, характерни за снимки от научно-популярните издания. По колите, паркирани отвън имаше скреж и дъхът ми излизаше във вид на пара. Опитах телефона, без да очаквам да работи, но от рецепцията веднага ми отговори млад мъж, макар и да звучеше сънен. Той потвърди, че телефонните линии били съвсем наред и той с удоволствие щял да ми повика такси — къде трябвало да ме откара?

Аз му казах, че отивам в Лисбън Фолс и му дадох адреса на ъгъла на Главната улица и стария Луистънски път.

— Значи до Фрут? — попита той.

Толкова дълго бях отсъствал, че в първия момент не схванах за какво говори. После ми светна.

— Да, точно така, Кенебек Фрут.

Отивам си вкъщи, казах си. Господ да ми е на помощ, отивам си вкъщи.

Само дето това не беше вярно. ’11-та не беше моят дом и, ако изобщо успеех да стигна там, не смятах да оставам дълго. Вече Джоуди беше моят дом. Или щеше да бъде, веднага щом Сейди пристигнеше там. Сейди девственицата. Сейди с дългите си крака и дългата си коса, и склонността си да се спъва във всичко по пътя си… освен в онзи критичен момент, когато аз бях този, който се спъна и падна.

Сейди, с безупречното си лице.

Сейди беше моят дом.

3

Този път шофьорът на таксито беше солидна дама, около петдесетте, с овехтяла черна шуба и с бейзболна шапка на Ред Сокс, вместо служебна с надпис „Лицензиран превоз“. Когато завихме наляво по път 196 в посока Лисбън Фолс, тя ме заговори.

— Чухте ли новината? Не ми се вярва. По тоя край няма ток, нали?

— Каква новина? — попитах, но у мен вече се прокрадваше ужасно предчувствие: Кенеди сигурно беше мъртъв. Миналото беше твърдоглаво и Кенеди беше мъртъв.

— Земетресение в Лос Анжелис — тя го произнесе проточено, по мейнски. — Те хората от години разправят, че Калифорния някой ден ще се провали в океана. Май ще се окажат прави. Няма да река, че е зарад’ тия техни разпуснати нрави — там, всички онез’ филмови звезди и прочее — ама аз съм си добра баптистка и няма да кажа и обратното.

Тъкмо тогава минавахме покрай автокиното на Лисбън. На таблото за обяви пишеше, „Затворено — чакаме ви другия сезон с нов филмов маратон“.

— Колко зле е било?

— Казаха седем хиляди загинали, но като чуеш нещо такова си знаеш, че ще се окажат повече. Повечето мостове се сринали, магистралите са разрушени и всичко гори. Негърската част на града кажи-речи изгоряла до основи. Брадавиците! Що за дяволско име на квартал е това? Даже и да е квартал на черните, все пак — Брадавиците! Ха!

Аз не й отговорих. Мислех си за Рагс, кучето, което бях имал на девет години, докато живеехме в Уисконсин. Позволяваха ми да си играя с него в задния ни двор сутрин, преди да дойде училищният автобус. Учех го да сяда, да носи, да се превърта и прочее кучешки номера и той се справяше все по-добре — умно кутре! Много го обичах.

Когато автобусът пристигнеше, от мен се очакваше да затворя портичката на задния двор, преди да се кача. Рагс винаги лягаше на кухненския праг. След като закараше баща ми до близката ж.п. гара, майка ми се прибираше и даваше закуската на кучето. Никога не забравях да затворя портичката. Или поне, нямам спомен някога да съм забравял. Но един ден, когато се прибрах от училище, майка ми ми каза, че Рагс е мъртъв. Излязъл на улицата и един камион го блъснал. Тя не ме укори с нито една дума, но очите й казваха достатъчно. Защото тя също обичаше Рагс.

През сълзи аз я бях уверил, че съм затворил портичката, както винаги и сам си бях повярвал. Вероятно защото винаги го бях правил. Същата вечер с баща ми го погребахме в задния двор. „Май по закон нямаме право да го погребем тук“, каза той. „Но аз няма да кажа на никого, ако и ти си мълчиш.“

Онази нощ лежах буден до късно, преследван от мисълта, за това, което не можех да си спомня и ужасѐн от онова, което можеше да съм направил. Да не говорим колко гузен се чувствах. Чувството за вина не ме напусна дълго време, може би повече от година. Ако само можех да си спомня точно какво се беше случило, мисля, че щях да се отърва от него по-бързо. Но аз не можех. Бях ли затворил портичката или не? Отново и отново опитвах да си припомня последната сутрин от живота на моето куче, но нямах друг спомен, освен как хвърлям кожената му играчка и му казвам да я донесе.

Същото се случи в таксито на път за Лисбън Фолс. Първо си казах, че наистина трябва да е имало земетресение в края на ноември, ’63-та. Просто е бил един от онези факти, като опита за убийство на Едуин Уокър, които бях пропуснал. Както бях казал на Ал Темпълтън, моята специалност беше английска литература, не история.

Не се получи. Ако такова земетресение се беше случило в моята версия на Америка, преди да сляза в заешката дупка, щях да го знам. В световен план се бяха случвали много по-големи катастрофи, като цунамито в Индийския океан през ’04-та, когато бяха загинали двеста хиляди души. Но все пак, седем хиляди беше солидно число като за САЩ. Повече от два пъти загиналите в атентата на единадесети септември.

След това се запитах как моята постъпка в Далас би могла да причини събитията в Лос Анжелис, за които ме информира моята солидна шофьорка. Единственото, което ми хрумна, беше ефектът на пеперудата, но той нали обикновено се проявява след доста повече време? Не виждах абсолютно никаква причинно-следствена връзка между двете събития.

И все пак, един тих глас шепнеше в главата ми: „Ти причини това. Ти беше виновен за смъртта на Рагс, защото забрави да затвориш портичката или не беше я затворил достатъчно добре… и ти причини това. Двамата с Ал се пъчехте с благородните си намерения да спасите хиляди животи, изгубени във Виетнам, но тъкмо това е първият ти реален принос към Новата историческа реалност: седем хиляди мъртви в Лос Анжелис“.

Просто не беше възможно. Но и да беше…

„Какво толкова“, беше казал Ал. „Ако се окаже, че всичко е отишло по дяволите, просто изтриваш цялата работа. Като да изтриеш псувня от черна дъс…“

— Господине? Пристигнахме — жената се извърна и ме огледа любопитно. — Вече три минути седим тук. Не е ли малко рано за пазар? Сигурен ли сте, че точно това място ви трябва?

Знаех само, че това е мястото, където трябва да бъда. Платих навъртяната сума, добавих солиден бакшиш (все пак, парите бяха на ФБР), пожелах й приятен ден и слязох.

4

Въздухът в Лисбън Фолс вонеше, както винаги, но поне имаше ток. Окаченият светофар на кръстовището мигаше, докато северозападния вятър го поклащаше. Кенебек Фрут беше тъмен и на витрината още нямаше изложени ябълки, портокали и банани, които щяха да се появят малко по-късно. Табелата, окачена на вратата на Зелената витрина, съобщаваше, че ще отворят в десет. По Главната се движеха няколко коли и тук-там се виждаха пешеходци, вдигнали яки срещу вятъра. Отсреща обаче фабриката Уоръмбо все така работеше на пълни обороти. Още от тук можех да чуя отчетливото шат-ууш, шат-ууш на тъкачните станове. И тогава чух нещо друго. Някой ме викаше, макар че не използваше никое от двете ми имена.

— Джимла! Хей, Джимла!

Огледах се към фабриката, като си мислех: Върнал се е. Човекът с жълтата карта се е върнал от мъртвите, точно както президентът Кенеди.

Само дето не беше същият Човек с жълта карта, както таксиметровият шофьор, който ме беше взел от спирката, не беше същият, който ме беше закарал в странноприемница Бор през ’58-ма. Обаче двамата шофьори бяха почти еднакви, защото миналото хармонизира. Затова и мъжът, който ме викаше отсреща, беше досущ като онзи, дето ми беше искал един долар, защото днес в Зелената витрина удвояват парите. Този беше по-млад от Човека с жълтата карта и черното му палто изглеждаше по-ново и по-чисто… но иначе беше почти същото палто.

— Джимла! Насам! — махаше ми той. Вятърът развяваше подгъва на дрехата му и люлееше табелата, окачена на веригата вляво от него, както беше люлял светофара, но аз въпреки това можех да я прочета. „Минаването забранено, докато не бъде поправена канализационната тръба“

Пет години, помислих си. Как пък не я оправиха тая тръба за пет години?

— Джимла! Ако ти не дойдеш, аз ще дойда там!

Вероятно щеше да успее да стигне до мен. Самоубийствено настроеният му предшественик беше успявал да стигне чак до магазина за алкохол. Обаче бях сигурен, че ако успеех да се отдалеча достатъчно по стария Луистънски път, това ново попълнение няма да може да ме последва. Може да успееше да се добере до супермаркета Червено и Бяло, от където Ал си беше купувал месото, обаче стигнех ли Тайтъс Шеврон или Веселия бял слон, спокойно можех да се обърна и да му се изплезя. Той беше заседнал до заешката дупка. Ако не беше това ограничение, той щеше да ме последва в Далас. Знаех го с абсолютна сигурност, както знаех, че гравитацията пречи на хората да се пръснат из космоса.

Сякаш да потвърди мислите ми, той продължи.

— Моля ти се, бе Джимла! — отчаянието на лицето му беше като вятър, безплътно, но неудържимо.

Огледах улицата в двете посоки за преминаващи коли, не видях нищо и я пресякох, за да стигна до него. Докато го приближавах, забелязах още две съществени разлики. Като своя предшественик, той носеше шапка, но неговата беше чиста, а не покрита с мръсотия. Пак като при предшественика му, в лентата на шапката беше затъкната цветна карта като старомоден репортерски пропуск. Само че неговата не беше жълта нито оранжева или черна.

Беше зелена.

5

— Слава Богу — каза той и стисната едната ми ръка в своите две. Дланите му бяха студени почти колкото въздуха. Дръпнах ръката си, но внимателно. Не чувствах никаква заплаха от негова страна, само натрапчивото усещане за дълбоко отчаяние. Не че отчаянието не би могло да е опасно. Понякога то е също толкова остро, като ножа, с който Джон Клейтън беше срязал лицето на Сейди.

— Кой си ти? — попитах го. — И защо ме наричаш Джимла? Джим Ладю остана доста далече от тук.

— Не знам кой е Джим Ладю — отговори Човекът със зелената карта. — Гледах да не се доближавам до твоите нишки, доколкото…

Той внезапно млъкна и лицето му се изкриви в гримаса. Той притисна длани о слепоочията си, сякаш да задържи мозъка си на място. Но моето внимание беше привлечено по-скоро от картата, затъкната в лентата на шапката му. Нейният цвят не беше съвсем солиден. За момент тя се замъгли и затрепка, подобно на скрийнсейвър, който се включва след като компютърът ви е бездействал петнадесет минути. За момент зеленото преля в бледо канарено жълто. После, докато той бавно спускаше ръце надолу, картата си върна зеления цвят. Но не съвсем същото наситено зелено, което бях видял в началото.

— Гледах да не се доближавам до твоите нишки, доколкото е възможно — продължи мъжа в черния шлифер. — Но няма как да ги избягвам напълно. Пък и те вече се нароиха толкова много. Заради теб и оня твой приятел, готвача, има толкова много излишен баласт.

— Нищо не разбирам — казах му, но не беше точно така. Например, почвах да проумявам тази карта, която и той, и алкохолизираният му предшественик носеха. Те вероятно бяха подобни на индикаторите, които носят хората, работещи в ядрени електроцентрали. Само че вместо радиация, тези карти измерваха… какво? Нормалност? Зелено означава, че всичко с ума им е наред. Жълто, че почват да изпускат конците. На оранжево е време за хората в бели престилки. А накрая картата им ставаше черна.

Човекът със зелената карта ме наблюдаваше внимателно. От разстояние той изглеждаше около тридесет годишен. Отблизо — по-скоро четиридесет и пет. Но ако човек се приближеше достатъчно да го погледне директно в очите, оставаше по-скоро с впечатлението, че той е по-възрастен от самото време и не съвсем наред в главата.

— Ти някакъв пазител ли си? Заешката дупка ли пазиш?

Той се усмихна. Или поне се опита.

— Така ли я е наричал приятелят ти? — той извади пакет цигари от джоба си. На опаковката нямаше никакъв етикет — нещо, което не бях виждал никъде, нито в миналото, нито в бъдещето.

— Тази ли е единствената в света?

Той извади запалка, сви шепи, да попречи на вятъра да угаси пламъка и го поднесе към края на цигарата. Димът беше сладък, напомняше повече марихуана, отколкото тютюн. Но не беше марихуана. Той не каза нищо по-въпроса, но аз мисля, че беше някакъв вид лекарство. Кой знае, може би беше нещо като моите обезболяващи прахчета.

— Има още няколко. Представи си чаша с газирана напитка, която е оставена на открито дълго време.

— Добре…

— След ден-два напитката е почти напълно разгазирана, но тук-там все остава по някое мехурче. Това, което ти наричаш заешка дупка, изобщо не е дупка, а мехур. Що се отнася до това дали я пазя… не, по-скоро не. Би било хубаво, но в повечето случаи, ако се намесим, това само влошава нещата. Това е проблемът с пътуването във времето, Джимла.

— Казвам се Джейк.

— Ясно. Нашата роля, Джейк, е да наблюдаваме. Понякога да предупреждаваме. Както Кайл се опита да предупреди твоя приятел, готвача.

Значи побърканият тип си е имал име. Съвсем нормално име. Кайл, моля ви се. Това влошаваше нещата, защото ги правеше толкова по-реални.

— Той никога не се е опитвал да предупреди Ал! Само си просел пари за евтина пиячка!

Човекът със зелената карта си дръпна от цигарата и се загледа в напукания цимент така съсредоточено, сякаш там беше написано нещо. Шат-ууш, шат-ууш, не млъкваха тъкачните станове.

— Опита се да го предупреди в началото. По свой си начин. Но твоят приятел беше твърде развълнуван от този прекрасен нов свят, че да му обърне внимание. Пък и той Кайл вече не беше съвсем на себе си тогава. Това е… как се казва? Рискът на професията. Работата ни поставя под огромно умствено натоварване. Знаеш ли защо?

Аз поклатих глава.

— Помисли за момент. Колко пъти твоят приятел е идвал тук да пазарува, още преди да му хрумне да отиде в Далас и да се опита да спре Озуалд? Петдесет? Сто? Двеста?

Опитах да си спомня колко дълго закусвалнята на Ал беше работила в двора на старата фабрика и не успях.

— Вероятно доста повече.

— И какво ти каза той? Че всяко пътуване е първо?

— Да, че всичко се връща назад.

Мъжът се засмя безрадостно.

— Естествено, че това ще ти каже. Хората вярват на това, което виждат. Но пак е трябвало да предположи, че не може да е така. Всяко пътуване създава своя собствена нишка, а като се натрупат твърде много нишки, те винаги се оплитат. Твоят приятел, например, не се ли е питал как е могъл да купува същото месо отново и отново? Или защо предметите, които е пренасял със себе си от ’58-ма, не са изчезвали при следващото пътуване?

— Аз го питах за тези неща, но той нямаше отговор, така че беше решил да не ги мисли.

Човекът тръгна да се усмихва, но вместо това изкриви уста. Зеленото на картата му пак избледня. Той си дръпна дълбоко от сладникавата цигара. Цветът се стабилизира.

— Да де, то ние всички това правим — пренебрегваме очевидното. Даже, когато почна да се влошава, Кайл разбираше, че всяко негово отиване до онзи магазин за алкохол прави нещата още по-лоши, но не можеше да спре. Не го виня. Сигурен съм, че виното е облекчавало болката му. Особено към края. Нещата можеха да са малко по-добре, ако магазинът беше останал недостъпен за него, извън собствения му кръг на движение, но не стана така. Пък и кой може да каже със сигурност. Никой никого не обвинява тук, Джейк, никой не търси вина.

Зарадвах се да го чуя, но само защото това означаваше, че можем да разговаряме на тази налудничава тема, като поне се преструваме на двама разумни мъже. Иначе неговите чувства не ме вълнуваха особено. Аз бях все така решен да направя, каквото си бях наумил.

— Как се казваш?

— Зак Ланг. От Сиатъл.

— От Сиатъл кога?

— Този въпрос е без значение за нашия разговор.

— Теб всъщност те боли да бъдеш тук, така ли е?

— Да. Моят собствен разум няма да издържи дълго, ако скоро не се върна. И никога няма да се отърва от остатъчния ефект. Процентът на самоубийствата сред нашите хора е доста висок, Джейк. Много висок. Хората — а ние наистина сме хора, не извънземни или свръхестествени създания, ако това си мислиш — не са създадени да държат нишките на множество реалности в главата си. Не е като да използваш въображението си. Нищо подобно. Обучават ни, разбира се, но пак усещаш как ти прояжда ума. Като киселина.

— Значи, всяко ново пътуване не е пълно зануляване?

— Да и не. Винаги остава утайка. Всеки път, когато готвачът…

— Казваше се Ал.

— Да, май съм го знаел, но паметта ми започна да се пропуква. Като Алцхаймер, но не съвсем. Просто умът не е в състояние да се примири с напластяването на всички тези тънки слоеве реалност. Нишките създават множествен образ на бъдещето. Някои картини са по-ясни от други. Вероятно затова Кайл е решил, че името ти е Джимла. Трябва да го е чул някъде напред по нишките.

Не го е чул, помислих си. Видял го е написано на един билборд в Тексас по някаква своя нишко-визия. Може би дори го е видял през моите очи.

— Не знаеш какъв си късметлия, Джейк. За теб пътуването във времето е лесна работа.

Не чак толкова лесна.

— Но има всякакви парадокси, нали? — попитах аз.

— Не, не е това думата. Правилната дума е утайка. Не ти ли го казах? — той май наистина нямаше представа. — Тя затлачва машината, така че накрая машината просто ще… спре.

Аз се сетих, как двигателя на откраднатия Студебейкър беше гръмнал.

— Купуването на същото месо отново и отново не беше толкова лошо — обясни Зак Ланг. — Вярно, причиняваше проблеми нататък по линията, но беше поносимо. Обаче после почнаха големите промени. А спасяването на Кенеди беше най-голямата.

Аз се опитах да кажа нещо, но не успях.

— Сега вече разбираш ли?

Не съвсем всичко, но разбирах достатъчно, за да усетя как изстивам от ужас. Бъдещето висеше на опънати нишки. Като марионетка. Мили Боже.

— Земетресението… наистина аз съм го предизвикал. Като спасих Кенеди, аз… как се казва? Разкъсал съм пространствено-времевия континуум? — очаквах това да прозвучи глупаво, но сгреших. Звучеше страховито. Моята собствена глава започна да пулсира.

— Трябва да се върнеш обратно, Джейк — той говореше тихо. — Трябва да се върнеш и да видиш какво точно си причинил. Какво си постигнал с всички свои, несъмнено добронамерени усилия.

Аз не казах нищо. И преди се тревожех за завръщането си, но сега направо се страхувах. Има ли по-злокобна фраза от „Трябва да видиш какво си причинил“? В момента не ми хрумваше друга подобна.

— Върви. Погледни. Остани там за малко. Но съвсем за малко. Ако това не се коригира скоро, ни чака катастрофа.

— Колко голяма?

Той отговори съвсем спокойно.

— Може да унищожи всичко.

— Планетата? Слънчевата система? — наложи се да се подпра на бараката, за да не се строполя. — Галактиката? Вселената?

— По-голяма — той направи пауза, за да е сигурен, че ще разбера. Картата в лентата на шапката му потрепна, пожълтя и пак си върна зеления цвят. — Цялата действителност.

6

Тръгнах към опънатата верига. Надписът „Минаването забранено, докато не бъде поправена канализационната тръба“ се полюшваше и скърцаше. Обърнах се да погледна Зак Ланг, пътешественикът от кой знае кое време. Той ме изгледа безизразно, докато полите на черния му шлифер се развяваха около глезените му.

— Ланг, а хармониите… аз ги причиних всичките. Нали?

Той може и да кимна утвърдително. Не съм сигурен.

Миналото се бореше с промените, защото те бяха пагубни за бъдещето. Промените създаваха…

Спомних си една стара реклама на аудиокасети Меморекс. Тя показваше, как звуковите вибрации могат да строшат кристален съд. Чрез постигане на чиста хармония.

— И с всяко нещо, което успявах да променя, хармониите са се усилвали. Те са истинската заплаха, нали? Онези шибани хармонии.

Никакъв отговор. Може би беше забравил, а може и никога да не е знаел.

Полека, казах си, както го бях направил преди пет години, когато косата ми все още не беше прошарена. Само карай полека.

Промуших се под веригата, лявото ми коляно се обади в протест, и останах за момент изправен до зелената стена на сушилнята вляво от мен. Този път нямаше нищо, което да маркира началото на невидимата стълба. Колко далеч от веригата ще да е било? Не си спомнях.

Вървях съвсем бавно, като влачех крака по напукания цимент. Шат-ууш, шат-ууш, продължаваха своя монолог тъкачните станове… Но докато правех шеста крачка напред, а после и седма, звукът сякаш се промени на къ-де, къ-де. Още една крачка. Още една. Скоро щях да стигна края на бараката и да изляза в двора отвън. Беше изчезнал. Мехурът се беше спукал.

Направих още една крачка и, макар че не почувствах стъпало, за момент като че виждах крака си двоен. Беше на цимента, но беше и на някакъв мръсен зелен линолеум. Още една крачка и аз целия се оказах двоен. По-голямата част от тялото ми стоеше до сушилната барака на фабриката Уоръмбо през ’63-та, но част от мен беше някъде другаде и това друго място не беше килерът на Ал.

Ами ако от другата страна не ме чакаше Мейн? Ако мястото изобщо не беше на земята или беше в някакво друго измерение? Ако излезех под враждебно червено небе, където въздухът щеше да ме отрови и да спре сърцето ми?

Пак погледнах назад. Ланг си стоеше там с развят шлифер. Лицето му беше все така безизразно, сякаш казваше: „Сам се оправяй, аз с нищо не мога да помогна“.

Ако не минех през процепа към бъдещето, нямаше да мога да се върна в миналото и Сейди щеше да се остане мъртва завинаги.

Затворих очи и успях да направя още една крачка. При това започнах да усещам миризмата на амоняк и нещо много по-неприятно. След като бях прекосил континента на последната седалка на разни автобуси, нямаше как да сгреша втората миризма. Беше отблъскващият мирис на тоалетна, за чието освежаване е нужно нещо много по-сериозно от обикновен ароматизатор.

Със затворени очи направих още една крачка и ушите ми изпукаха. Отворих очи. Намирах се в мръсна малка тоалетна. Самата тоалетна а нямаше. Беше изкъртена, оставяйки само мръсната й основа в пода. В ъгъла се виждаше древно ароматизиращо блокче за писоар, чийто оригинално син цвят се беше превърнал в убито сиво. Навсякъде около него маршируваха купища мравки. Ъгълът, от който бях излязъл аз, беше блокиран от кашони, пълни с празни бутилки и тенекиени кутии. Те ми напомниха снайперското гнездото, подредено от Лий.

Проправих си път между кашоните и се промъкнах в тясното помещение отвън. Тръгнах към вратата, но после се обърнах и оправих барикадата. Да не би някой друг да се натъкне на заешката дупка погрешка. После излязох отвън, обратно в ’11-та.

7

Последният път, когато бях минал през заешката дупка, навън беше тъмно. И понеже всяко пътуване трае две минути, отново заварих мрак. В тези две минути обаче страшно много се беше променило. Това беше ясно дори в сумрака. По някое време през последните четиридесет и осем години, фабриката беше изгоряла. От нея бяха останали само почернели стени, срутен комин (който ми напомни, разбира се, комина на леярната Китчънър в Дери) и камари сгурия. Никой от големите магазини не се виждаше никакъв. Само една съборена фабрика на брега на Андроскогин. Нищо друго.

В юнската нощ, когато бях потеглил на своята петгодишна мисия да спася живота на Кенеди, температурата беше приятно мека. Сега беше зверски горещо. Свалих шубата, която бях купил в Обърн и я хвърлих в малката воняща стаичка. Когато затворих вратата след себе си, видях на нея надпис: „Тоалетната не работи!!! Повреден тръбопровод!!!“

Симпатични млади президенти се изплъзваха от смъртта и красиви млади дами, пълни с живот, умираха, но повреденият тръбопровод в двора на старата фабрика Уоръмбо явно беше вечен.

Веригата също си беше на мястото. Минах покрай стената на стара сграда от бетонови блокчета, която явно беше заменила сушилнята. Когато се промуших под веригата и обиколих отпред, видях че това е изоставен магазин, наречен Куик-Флаш. Прозорците бяха разбити, а рафтовете разграбени. Сградата беше куха черупка, където единствена аварийна светлина с отслабваща батерия бръмчеше като умираща муха, от вътрешната стана на стъклото ви. По пода имаше графити, които едва се четяха в оскъдната светлина: „Разкарайте се, противни пакистанци“

Прекосих напукания цимент на двора. Старият паркинг беше изчезнал. На него място не беше построено нищо. Беше просто празно пространство, покрито с натрошени бутилки, парчета изкъртен асфалт и унили туфи жилава трева. По тях висяха използвани презервативи, като древни гирлянди. Огледах небето за звезди и не забелязах никакви. То беше покрито с ниски облаци, достатъчно тънки да пропускат бледа лунна светлина. Светофарът на пресечката на Главната улица и път 196, който някога беше известен като стария Луистънски път, по някое време е бил заменен с по-нова версия, но сега беше тъмен. Което не беше проблем, защото по улицата не се виждаше никакво движение.

Кенебек Фрут беше изчезнал. От него беше останала само дупка в земята. От другата страна на улицата, където през ’58-ма имаше магазин за алкохол, а през ’11-та трябваше да има банков клон, сега се намираше нещо, наречено Хранителен кооператив на провинция Мейн. Само че прозорците и на тази сграда бяха изпотрошени и вътре не беше останало нищо.

В следващия момент някакъв оглушителен разкъсващ влажен звук ме закова на място насред изоставената улица. Единственото, което ми хрумна, че може да го издаде, беше екзотичен леден самолет, който се топи, когато преминава звуковата бариера. Земята под краката ми леко потрепери. Изписка автомобилна аларма, но веднага след това млъкна. Разлаяха се кучета, после едно по едно утихнаха.

Земетресение в Лос Анжелис, помислих си аз. Седем хиляди мъртви.

Път 196 беше озарен от фарове и аз бързо се отдръпнах на тротоара. Зададе се четвъртит автобус с осветен надпис „Отиване и връщане“ над мястото на шофьора. Това ми напомни нещо бегло, но не можах да се сетя какво. Още някоя хармония, вероятно. На тавана на автобуса се виждаха няколко въртящи се устройства, които приличаха на вентилатори. Дали не бяха вятърни турбини? Нима беше възможно? Не се чуваше никакъв звук от двигател с вътрешно горене. Само лек електрически шум. Наблюдавах го, докато широкият полукръг на единствената му задна светлина, се изгуби от поглед.

Така, значи петролните двигатели бяха изчезнали в тази версия на бъдещето — тази нишка, да използвам термина на Зак Ланг. Това беше добре, нали?

Може и да беше така, но когато вдишвах, въздухът беше някак тежък и неподвижен и усещах бегла индустриална миризма, която ми напомни как миришеха трансформаторите на електрическото ми влакче, когато като дете го засилех прекалено много. Тогава баща ми винаги ме караше да го изключа, „за да си почине“.

По улицата се виждаха едно-две места, които може би още работеха, но повечето сгради бяха празни и изтърбушени. Тротоарите бяха напукани и задръстени с боклук. Видях половин дузина паркирани коли и всяка беше или петролно-електрически хибрид или беше снабдена с едно от онези въртящи се устройства на тавана. Едната беше марка Хонда Зефир, друга Такуро Спирит, трета Форд Бриз. Всички изглеждаха стари, повечето изпотрошени. Всички имаха ярко розови лепенки на задните си стъкла с големи черни отчетливи букви: „Провинция Мейн, Стикер А, винаги представяйте книжката си за дажби“

От другата страна на улицата се мотаеха група деца, говореха си и се смееха.

— Хей, библиотеката още ли работи? — провикнах се аз към тях.

Те се обърнаха към мен и аз видях червеникавите пламъчета на цигари. Обаче ако съдех по миризмата, със сигурност пушеха трева.

— Майната ти, пич! — извика един от тях в отговор.

Друг се обърна, дръпна си панталоните надолу и ми демонстрира голия си задник.

— Ако намериш някакви книги, дръж си ги!

Това си спечели общ одобрителен смях и те си тръгнаха, като шушукаха и се оглеждаха назад.

Голият задник не ме притесни — не ми се случваше за първи път — но погледите им през рамо не ми харесаха, нито пък снижените гласове. Сякаш заговорничеха. Джейк Епинг не го вярваше, но Джордж Амбърсън беше убеден. Джордж беше препатил доста, затова тъкмо той се наведе, грабна два удобни за мятане къса цимент и ги натика в предните си джобове, ей така, за късмет. Джейк реши, че Джордж се държи глупаво, но не възрази.

На следващата пресечка търговската част, доколкото съществуваше, рязко приключи. Видях възрастна жена, която вървеше припряно и нервно се оглеждаше за момчетата, които сега бяха малко по-нагоре от другата страна на Главната улица. Тя имаше забрадка и носеше нещо подобно на кислородна бутилка.

— Госпожо, знаете ли дали библиотеката…

— Оставете ме на мира! — очите й бяха разширени и изплашени. Луната се показа за момент през разкъсаните облаци и видях, че лицето й е покрито с рани. Раната под дясното й око изглежда беше прояла кожата чак до костта. — Имам си разрешително да съм навън, с печат от Съвета и всичко, така че оставете ме на мира! Отивам да видя сестра си! Стига ми, дето ония момчета скоро ще почнат да дивеят. Ако ме приближите, ще си натисна алармата и ще дойде полицай!

Много се съмнявах, че ще стане така.

— Госпожо, аз просто се опитвам да разбера дали библиотеката още…

— Затворена е от години и не са останали никакви книги! Сега там правят Сбирките на Озлобените. Оставете ме на мира, ви казвам, или ще позвъня за полицай.

Тя се отдалечи припряно, като поглеждаше назад през рамо на всеки няколко секунди да се увери, че не я следвам. Дадох й достатъчно преднина, за да се успокои и после продължих в същата посока по Главната улица. Коляното ми вече се възстановяваше след жестокото натоварване нагоре по стълбите на книгохранилището, но още не се бях отървал от куцането и щеше да мине доста време, докато то изчезне напълно. В няколко къщи забелязах светлини зад дръпнати завеси, но не изглеждаше да са електрически. Бяха миньорски фенери и вероятно няколко керосинови лампи. Повечето сгради бяха тъмни. От някои бяха останали само овъглени останки. На една полуразрушена стена се виждаше свастика, а на друга със спрей бяха изписани думите Еврейски плъх.

Стига ми, дето ония момчета скоро ще почнат да дивеят.

И… тя наистина ли беше споменала за Сбирки на Озлобените?

Пред една от малкото къщи, които изглеждаха в по-добра форма — беше същински палат в сравнение с всички останали — видях дълъг коневръз, като в стар уестърн. На него бяха вързани съвсем истински коне. При поредното просветляване през разкъсаните облаци, забелязах и купчинки конска тор, някои съвсем пресни. Автоалеята, водеща към къщата, беше преградена с порта. Луната пак се скри, така че, не можех да разчета табелата, закачена на железните пръти, но бях сигурен, че пише „Влизането забранено“.

Някъде недалеч напред, чух някой отчетливо да произнася: „Мамка му!“

Гласът не беше младежки като на момчетата и се чуваше от моята страна на улицата, а не от тяхната. Човекът явно беше вбесен. Освен това май говореше сам на себе си. Тръгнах по посока на гласа му.

— Шибаняк! — изкрещя мъжът отчаяно. — Лайнян задник!

Чуваше се някъде около следващата пресечка. Преди да го стигна, чух как нещо силно издрънча о метал, последвано от виковете на мъжа.

— Я да се махате! Проклети малки сополиви копеленца! Да се махате, че ей сега ще извадя пищова!

Думите му бяха посрещнати с подигравателен смях. Бяха дивите момчета. Онзи, който отговори, беше същият, който си беше показал задника.

— Единствения пищов, дето ти се намира, е тоя в гащите ти и той сигур’ отдавна заяжда.

Нов залп от груб смях, придружен с пореден металически удар.

— Малки шибаняци, счупихте ми спицата! — този път гласът на мъжа беше оцветен от неподправен страх.

— На-а, я си стой така, както си се гътнал!

Облаците изтъняха, луната надникна. На нейната слаба светлина видях старец в инвалидна количка. Беше на средата на една от улиците, пресичащи главната. Годар, струва ми се, ако името й не се беше променило. Едното колело беше заседнало в дупка в асфалта и цялата количка се беше наклонила тежко наляво. Момчетата се приближаваха към него. Онзи, който ме беше пратил на майната ми, носеше прашка, запъната с доста голям камък. Това обясняваше металическото дрънчене.

— Имаш ли нек’ви стари кинти, деде? Или пък нови, или някоя консерва?

— Не! Ако не ви се откъсва от сърцето малко помощ за закъсалия старец, поне ме оставете на мира!

Обаче те бяха тръгнали да дивеят и нищо такова не смятаха да направят. Щяха да оберат, каквото намерят у него, да го пребият и вероятно да преобърнат количката му.

В този случай Джейк и Джордж нямаха разногласия — и на двамата им причерня пред очите.

Дивите момчета се бяха скупчили около стария инвалид и не ме видяха, когато пресякох улицата по диагонал към тях — точно както бях прекосил по диагонал шестия етаж на книгохранилището. Лявата ми ръка още не беше съвсем във форма, но дясната си беше наред и заякнала от три месеца физиотерапия. При това още не бях изгубил бейзболния мерник, с който бях известен в гимназията. Метнах първия си камък от десетина метра разстояние и цапардосах Голия задник директно в гърдите. Той изврещя от болка и изненада. Всички момчета — бяха общо пет — се обърнаха към мен. Тогава успях да видя, че лицата им бяха също така проядени, като лицето на изплашената жена. Този с прашката, младият господин Майна, изглеждаше най-зле. На мястото на носа му се виждаше проядена дупка.

Аз прехвърлих второто парче бетон в дясната си ръка и го метнах към най-високото момче, което носеше чифт прекалено широки панталони с талия вдигната почти под мишниците му. Той вдигна ръка да се предпази. Камъкът я удари и той си изпусна фаса на земята. Момчето ме огледа само за момент, после се обърна и побягна. Голия задник го последва. Останаха трима.

— Хак да им е! — крещеше мъжът в количката. — Дай им да се разберат, синко, те отдавна си го просят!

Не се съмнявах, че беше прав, но те бяха трима, а аз сам и мунициите ми бяха свършили. Когато си имаш работа с пубертети, единственият начин да излезеш на глава с тях, е да не покаже никакъв страх, а да реагираш като вбесен възрастен. Да не отстъпиш нито за момент. И аз точно така направих. Сграбчих тениската на младия господин Майна отпред с дясната ръка и дръпнах прашката му с лявата. Той ме гледаше невярващо и не ми се противопостави по никакъв начин.

— Пъзльо нещастен — казах му, като сведох лицето си току до неговото… и се постарах да не обръщам внимание на несъществуващия нос. Той миришеше на пот, трева и дълго наслоявана мръсотия. — Що за нещастен пъзльо напада безпомощни старци?

— Кой си т…

— Шибаният Чарли Чаплин. Ходих до Франция да видя как танцуват мадамите. Сега се разкарайте от тук.

— Ама върни си ми…

Знаех какво иска и го чукнах в средата на челото със собствената му прашка. Това спука един от циреите и нещо потече по лицето му. Вероятно доста го заболя, защото очите му се напълниха със сълзи. Това едновременно ме отврати и ме накара да изпитвам съжаление към него, но запазих чувствата за себе си.

— Нищо няма да получиш, пъзльо, освен шанса да се махнеш от тук, преди да ти откъсна безполезните топки и да ги натикам в тоя кратер на мястото на носа ти. Само един шанс. Най-добре се възползвай — поех си дъх и изкрещях директно в лицето му. — Изчезвай!

Гледах ги как се отдалечават, като изпитвах едновременно срам и възторг. Старият Джейк много го биваше да успокоява шумните училищни коридори в последния ден преди ваканцията, но уменията му се простираха до там. Новият Джейк обаче беше отчасти Джордж. А Джордж беше препатил доста.

Зад себе си чух тежка кашлица. Тя ми напомни за Ал Темпълтън. Когато пристъпът свърши, старецът ме заговори.

— Човече, бях готов пет години да пикая камъни, само да видя как тия пишлемета си плюят така на петите. Не те знам кой си, обаче вкъщи имам останало малко истинско уиски и, ако ме избуташ от тая дупка и ми помогнеш да се прибера, ще си го поделим.

Луната междувременно се беше скрила, но когато се показа пак, видях лицето му. Имаше дълга бяла брада и в носа му беше затъкната пластмасова тръбичка от кислородна бутилка, но и след пет години веднага разпознах човека, който ме беше замесил във всичко това.

— Здравей, Хари — поздравих го аз.