Стивън Кинг
11/22/63 (19)

2

Улица Мерседес. Краят на май.

— Заварчик си, а?

Стоях на верандата на номер 2706 с хазаина, един достоен американец на име Джей Бейкър. Той беше набит тип, с огромен търбух, който галено наричаше своето бирено коремче. Тъкмо бяхме приключили огледа на къщата, за която Бейкър ми беше обяснил, че се намира „Съвсем близо до автобусната спирка“. Сякаш това можеше да компенсира провисналите тавани, мухлясалите стени, пукнатото казанче на тоалетната и цялостното усещане за разруха.

— Нощен пазач — отговорих аз.

— Тъй ли? Хубава службица. Цяла нощ биеш кучето.

Реших, че не очаква да му отговоря.

— Нямаш жена и деца?

— Разведен съм. Те останаха на изток.

— Издръжката сигурно ти излиза през носа?

Аз само свих рамене. Той не ме разпитва повече.

— Е, ще я наемеш ли, Амбърсън?

— Ами, да — отговорих аз и въздъхнах тежко.

Той извади продълговата тетрадка с кожена подвързия от задния си джоб.

— Значи два месечни наема в аванс, за осигурителен депозит.

— Осигурителен депозит? Ти шегуваш ли се?

Бейкър продължи, сякаш изобщо не ме беше чул.

— Наемът се плаща последния петък на месеца. Ако закъснееш или не събереш цялата сума, те изхвърлям на улицата. С любезното съдействие на фортуъртската полиция. Ние с тях сме си много близки.

Той извади овъглена угарка от пура от джоба на ризата си, захапа я и запали клечка кибрит о нокътя на палеца си. На верандата беше много горещо. Чакаше ме изключително дълго и горещо лято.

Аз въздъхнах пак и подчертано неохотно започнах да вадя двадесетачки от портфейла си.

— Вяра само Богу — всички останали плащат в брой — измърморих аз.

Той се разсмя и издуха вонливи облаци син дим.

— Това ми хареса. Ще трябва да го запомня. Особено в последния петък от месеца.

Не можех да повярвам, че ще се преместя да живея в тази развалина на тази отвратителна улица след прекрасната си къщичка на юг, където гордо бях косил съвсем истинска морава. Още не бях напуснал Джоуди, а вече изпитвах носталгия.

— Искам разписка — казах му.

Тя поне беше безплатна.

3

Беше последният учебен ден. Класните стаи и коридорите бяха празни. Таванските вентилатори въртяха въздух, който вече беше горещ, нищо, че беше едва осми юни. Семейство Озуалд вече бяха напуснали Русия и според записките на Ал, след пет дни корабът им щеше да акостира в Хобокън, където те щяха да слязат по трапа на американска земя.

Освен мен, в учителската стая беше само Дани Лавърти.

— Хей, шампионе. Чувам, че заминаваш за Далас да си довършиш книгата.

— Това е планът — всъщност, планът щеше да ме отведе във Форт Уърт, поне в началото. Започнах да разчиствам пощенската си кутия, която беше пълна със съобщения, свързани с края на учебната година.

— Ако и аз бях волен като птичка, вместо да съм вързан с жена, три деца и ипотека, аз също можеше да се пробвам да напиша нещо. Участвах във войната, да знаеш.

Знаех. Всички знаеха. Обикновено го научаваха десет минути, след първата си среща с него.

— Имаш ли достатъчно да се издържаш?

— Ще се оправя.

Всъщност парите щяха да ми стигнат до следващия април, когато се надявах да приключа ангажимента си с Лий Озуалд. Нямаше да се наложи пак да посещавам Фейт Файнаншъл на авеню Грийнвил. Дори първото ми отиване там беше изключително глупаво. Можех да си повтарям, колкото искам, че пожарът в къщата ми във Флорида е бил просто детска пакост, излязла от контрол, но също толкова убедително си бях казвал, че всичко е наред между Сейди и мен и всички знаем как приключи тая история.

Изхвърлих снопа листи от кутията си в коша, при което забелязах малък запечатан плик, който някак бях пропуснал. Знаех кой използва такива пликове. На листа от тетрадка, сгънат вътре, нямаше нито обръщение, нито подпис, освен слабия (може би въображаем) аромат на парфюма й. Съобщението беше кратко.

Благодаря, че ми показа колко хубаво може да бъде. Моля те, не идвай да се сбогуваш.

След кратък размисъл натиках бележката в задния си джоб и се втурнах към библиотеката. Нямах представа какво ще й кажа или какво ще направя, но така или иначе нямаше значение, защото библиотеката беше тъмна и столовете бяха качени по масите. Опитах дръжката, но вратата беше заключена.

4

Последните две коли, останали на учителския паркинг, бяха Плимутът седан на Дани Лавърти и моят Форд, чийто гюрук беше вече доста раздърпан. Самият аз се чувствах в не по-добра форма.

— Господин Ей! Почакайте, господин Ей!

Майк и Боби Джил тичаха през паркинга към мен. Майк носеше малък увит подарък и ми го подаде.

— Боби и аз ви ’зехме нещичко.

— Взехме. И нямаше нужда, Майк.

— Имаше и още как.

Бях трогнат да видя, че Боби Джил плаче и доволен, че плътният слой грим е изчезнал от лицето й. Сега, когато тя знаеше, че скоро ще се прости с белега, вече не се опитваше да го крие. Тя ме целуна по бузата.

— Благодаря ви толкова, толкова много, господин Амбърсън. Никога няма да ви забравя — тя погледна Майк. — Ние никога няма да ви забравим.

Сигурно беше права, което беше чудесно. Това не компенсираше тъмната заключена библиотека, но все пак, беше чудесно.

— Отворете го, де — подкани ме Майк. — Дано да ви хареса. За вашата книга.

Отворих пакетчето. Вътре имаше дървена кутийка дълга към една педя, широка пет сантиметра. В кутийката, обвита в нежна коприна, имаше писалка Уотърман, с гравирани инициали Дж. А.

— О, Майк, това е твърде много.

— Нямаше да е достатъчно, даже да беше от чисто злато — възрази той. — Вие променихте живота ми — той на свой ред погледна Боби Джил. — Живота и на двама ни.

— За мен беше удоволствие, Майк.

Той ме прегърна и като за ’62-ра, това беше сериозен жест между мъже. С радост отговорих на прегръдката му.

— Гледайте да не ни забравяте — обади се Боби Джил. — Ей го де’й Далас — веднага след това сама се поправи. — Ето го къде е.

— Ще се обаждам — обещах аз, но знаех, че няма да го правя, както знаех, че и те няма да ме търсят. Те тръгваха по собствения си път и, ако имаха късмет, животът им щеше е изключителен.

Те тръгнаха да си ходят, но Боби Джил се обърна и вметна:

— Жалко, че скъсахте. Много ми е мъчно за вас.

— На мен също ми е мъчно, но така вероятно е най-добре.

Запътих се към вкъщи да опаковам пишещата си машина и вещите си, които все още бяха толкова малко, че се събираха в един куфар и няколко кашона. Докато чаках на единствения светофар на Главната улица, отворих кутийката и разгледах писалката. Беше красива и бях трогнат, че се бяха сетили. Още повече, че бяха изчакали да се сбогуват с мен. Светна зелено. Аз щракнах капачето на кутийката и подкарах. Гърлото ми се беше свило, но очите ми останаха сухи.

5

Животът на улица Мерседес не беше никак жизнеутвърждаващ.

Денем не беше толкова зле. Улицата се огласяше от виковете на децата, свободни след края на учебната година, облечени с твърде широки дрехи, явно доизносвани от по-големите им братя и сестри. Домакини непрестанно мрънкаха, събрани в групички до пощенските си кутии или край просторите в двора. Младежи караха очукани таралясници с ауспуси, увити в самоделни заглушители и надули радио КейЛайф до последно. Часовете между два и шест сутринта също се издържаха. Една оглушителна тишина обгръщаше улицата, когато ревливи бебета най-после се успокояваха и спяха в кошчетата си (или в чекмеджетата, пригодени за кошчета), а бащите им с хъркане се приближаваха към поредния ден на къртовски труд за минимална надница в работилници, фабрики или ферми.

Между четири и шест следобед обаче улицата се превръщаше в джунгла, където майки навикваха децата си да се прибират и да си свършат домашните задължения, а бащи се връщаха от работа и навикваха жените си, вероятно защото нямаше на кой друг да си го изкарат. При това съпругите им не се оставяха, а им отговаряха достойно. Алкохолизираните татковци подаваха глави около осем и нещата съвсем се разгорещяваха около единадесет, когато или баровете затваряха, или парите им свършваха. Тогава започваше симфонията от затръшнати врати, строшено стъкло и писъци, когато пияните татковци погваха жените си или децата, или всички подред. Често през прозорците ми нахлуваха пулсиращите червени светлини на полицейски патрулки. На два пъти чух изстрели. Може би някой беше стрелял във въздуха, може би не. А една сутрин, когато излязох да си прибера вестника, видях жена с кръв, засъхнала по долната половина на лицето й. Тя седеше на бордюра пред една къща надолу по улицата и пиеше бира Лоун Стар. Понечих да отида и да проверя как е, макар да знаех, че не е разумно да се ангажирам със случващото се в този мизерен работнически квартал. Но тогава тя забеляза, че я гледам и ми показа среден пръст. Аз се прибрах вътре.

Никой не дойде да ме поздрави с добре дошъл в квартала, нито пък домакините от съседните къщи имаха занимания от рода на срещи на Младежката лига и прочее. Единственото, което получих на тази улица, беше време за размисъл. Време да изпитвам носталгия по приятелите си и по Джоуди. Време да усещам липсата на работата, която не само ме беше разсейвала от мисълта за предстоящите събития, но ми беше носила и удовлетворение, което човек изпитва, когато си харесва работата и знае, че тя е важна.

Имах време дори да се вайкам за доскоро елегантната си кола. Към повреденото радио и свистящите клапи се беше присъединил ръждясал ауспух и пукнатина в предното стъкло, причинена от камък, отхвръкнал от гумите на един камион. Освен това бях спрял да я мия и, за огромно мое съжаление, колата вече идеално се вписваше между изпадналите транспортни средства на улица Мерседес.

Но най вече си прекарвах времето, като мислех за Сейди.

„Ще разбиеш сърцето на това момиче“, беше казала Ели Докърти, но и моето сърце не беше в по-добра форма. Една нощ, докато лежах буден и слушах пиянската разправия у съседите („ти беше, не бях аз, ти беше, не бях аз, майната ти“), ми хрумна просто да й разкажа всичко. Веднага отхвърлих идеята, но следващата нощ тя се върна с нова сила. Представих си как седя на кухненската й маса и пия кафе под ко̀сите лъчи на силното следобедно слънце, нахлуващи през прозореца над мивката. Как говоря спокойно. Как й казвам, че истинското ми име е Джейкъб Епинг и ще се родя едва след четиринадесет години; че идвам от ’11-та година през една пукнатина във времето, която моят покоен приятел Ал Темпълтън наричаше заешка дупка.

Как да я убедя в подобно нещо? Да й кажа, че един американски дезертьор, който напоследък си е променил мнението за Русия, скоро ще се нанесе в жилището срещу моето с руската си съпруга и дъщеря им? Да й кажа, че тази есен далаският отбор на Тексасците (които още не бяха се превърнали в любимите на цяла Америка Каубои) щяха да победят хюстънските Сондьори с 20 на 17 във второто продължение? Абсурд. Но какво друго знаех за непосредственото бъдеще? Нищо съществено, защото не бях имал време да се подготвя. Знаех доста за Озуалд, но това беше всичко.

Тя щеше да ме помисли за луд. Можех да й изпея още дузина песни, които тепърва щяха да бъдат записани и това нямаше да промени мнението й. Или щеше да ме обвини, че съм си ги измислил — нали все пак минавах за писател. Но да речем, че ми повярваше? Дали исках да я навра направо в устата на вълка заедно с мен? Не беше ли достатъчно, че тя щеше да се върне в Джоуди през август и, ако мъжът й изобщо по нещо приличаше на Франк Данинг, той можеше да отиде да я търси там?

— Добре, махай се тогава! — изкрещя женски глас и след това някаква кола се отдалечи бързо към улица Уинскот. Фаровете й проникнаха през една пролука в дръпнатите ми завеси и прекосиха тавана.

— Куролизец! — изкрещя тя след колата, на което мъжки глас някъде по улицата отговори: „Може да оближеш моя, ако искаш, само млъкни.“

Това беше животът на улица Мерседес през лятото на ’62-ра.

Не я замесвай. Това казваше гласът на разума. Може би след време ще можеш да се върнеш при нея, може би дори ще си живеете двамата в Джоуди, но не сега.

Само дето мен не ме очакваше никакво бъдеше в Джоуди. След като Елън вече знаеше за миналото ми, нямаше начин да се върна да преподавам. А какво друго можех да правя? Да изливам бетон?

Една сутрин сложих да варя кафето и излязох да си прибера вестника. Когато отворих входната врата, видях, че и двете задни гуми на Сънлайнъра са спукани. Някое окъсняло хлапе ги беше нарязало с нож от скука. Това също беше животът на улица Мерседес през лятото на ’62-ра.

6

В четвъртък, четиринадесети юни, аз си обух джинси, синя дочена риза и стара кожена жилетка, купена от магазин за дрехи втора ръка. После цяла сутрин крачих нервно из къщата. Нямах телевизор, но слушах радио. В новините казаха, че президентът Кенеди планира официално посещение в Мексико по-късно този месец. Прогнозата беше за ясно и топло време. Водещият празнослови известно време и после пусна музика. Писъците на изпълнителя и пронизителните звуци на песента ми се забиха в главата.

Накрая не издържах. Щях да подраня, но не ми пукаше. Качих се в Сънлайнъра — чиито задни гуми сега бяха съвсем черни, за разлика от предните с тяхната бяла ивица — и карах към четиридесет мили до летището Лав Фийлд на северозапад от Далас. Нямаше отделни паркинги за кратък или продължителен престой, просто паркинг срещу седемдесет и пет цента на ден. Аз нахлупих старата си сламена шапка и минах разстоянието от около половин миля до терминала. Няколко даласки полицаи стояха на тротоара отпред и пиеха кафе, но не се виждаше никаква охрана и нямаше метални детектори за влизащите. Пътниците просто си показваха билетите на един служител, застанал до вратата и после прекосяваха горещата настилка на пистата до съответния самолет на някоя от петте авиокомпании: Америкън, Делта, ТУА, Фронтиър и Тексаски авиолинии.

Аз проверих таблото, надписано с тебешир, на стената зад гишето на Делта. Пишеше, че полет 194 се движи по разписание. Когато помолих служителката да провери, тя се усмихна и каза, че самолетът тъкмо е излетял от Атланта.

— Доста сте подранил.

— Такъв съм си — отговорих й аз. — И за собственото си погребение ще подраня.

Тя се засмя и ми пожела приятен ден. Купих си списание и седнах в ресторанта отсреща. Поръчах си Райската салата на главния готвач. Тя се оказа огромна, а аз бях твърде нервен да ям — не всеки ден виждаш човек, който ще промени световната история — но поне ръцете ми бяха заети с нещо до кацането на самолета, с който щяха да пристигнат семейство Озуалд.

Седях в сепаре с отлична гледка към главния терминал. Нямаше много хора и забелязах една млада жена в тъмно син костюм. Косата й беше прибрана в стегнат кок. Носеше по един куфар във всяка ръка. Един тъмнокож носач предложи да й ги вземе, но тя поклати глава с усмивка, а после си удари ръката в ръба на будката за Информация, докато минаваше покрай нея. Изпусна единия куфар, разтри си лакътя, вдигна куфара и решително продължи напред.

Сейди заминаваше за шестседмичния си престой в Рино.

Дали се изненадах? Никак. Вече бях свикнал с тези малки случки. Дали почувствах непреодолимо желание да изскоча от ресторанта и да я настигна, преди да е станало твърде късно? Естествено.

За момент това ми се стори съвсем възможно, дори нужно. Щях да й кажа, че според мен съдбата (а не някаква странна хармония, резултат от пътуването във времето) е определила да се срещнем днес на летището. По филмите постоянно казват такива неща, нали? Щях да я помоля да изчака, докато и аз си купя билет за Рино и щях да й обещая, че щом стигнем там, ще й разкажа всичко. А след задължителните шест седмици, щяхме да вдигнем тост за съдията, който щеше да разтрогне нейния брак, преди да ни ожени.

Даже се надигнах от мястото си, но тъкмо тогава погледът ми падна върху корицата на списанието, което бях купил. На корицата беше Джаклин Кенеди, широко усмихната, в рокля без ръкави и с остро деколте. „Лятната мода на Първата дама“ — гласеше заглавието. Докато гледах снимката, цветовете се отдръпнаха от нея и тя се превърна в черно-бял портрет на една жена с празен поглед. Стоеше до вицепрезидента Линдън Джонсън на стълбата на президентския самолет и вече не беше облечена в красива (и даже сексапилна) лятна рокля. Вместо това носеше опръскан с кръв вълнен костюм. Помня, че бях чел — не в записките на Ал, някъде другаде — че малко след като Кенеди бил обявен за мъртъв, съпругата на вицепрезидента понечила да прегърне Джаки в болничния коридор и забелязала парче от мозъка му на нейния костюм.

Един президент, разстрелян в главата. И всички мъртъвци, които се нареждаха след него в безкрайна призрачна върволица.

Останах си на мястото и гледах как Сейди се приближава към гишето на Фронтиър. Куфарите й явно бяха тежки, но тя ги носеше решително, с изправен гръб и отсечени стъпки. Един служител им сложи етикети и ги качи на количката за багажа. После пак се обърна към нея, тя му показа билета си, който беше купила чрез пътническа агенция преди два месеца и служителят написа нещо върху него. После й го върна и тя тръгна към изхода. Снижих глава, за да не ме види. Когато погледнах отново, тя беше изчезнала.

7

Четиридесет дълги, дълги минути по-късно, мъж, жена и две малки деца — момче и момиче — минаха покрай ресторанта. Момчето държеше ръката на баща си и бъбреше неспирно. Бащата го гледаше, кимаше и се усмихваше. Това беше Робърт Озуалд.

Високоговорителят оповести: „Полет 194 на авиолиния Делта пристига от Нюарк и Атланта на четвърти изход.“

Съпругата на Робърт — Вейда, според записките на Ал — вдигна момиченцето на ръце и забърза напред. Маргерит не се виждаше никъде.

Аз похапвах салата, без да й усещам вкуса. Сърцето ми се беше разтуптяло.

Чух рева на приближаващите мотори и видях как носа на самолет DC–8 спря пред съответния изход. Посрещачите се скупчиха пред вратите. Една сервитьорка ме потупа по рамото и аз едва не изкрещях.

— Прощавайте, сър — каза тя с изключително плътен тексаски акцент. — Исках само да проверя, дали ще искате още нещо?

— Не, благодаря, добре съм — отказах аз.

— Ами, чудесно.

Появиха се първите пътници. Всички бяха мъже в костюми и елегантни подстрижки. Разбира се. Първи винаги слизат пътниците от първа класа.

— Не искате ли да ви донеса парче прасковен пай? Пресен е.

— Не благодаря.

— Сигурен ли сте?

Появи се шарената тълпа от пътническа класа, понесла разнообразни ръчни чанти. Чух радостен женски възглас. Дали това беше Вейда, която поздравява девер си?

— Сигурен съм — отговорих на сервитьорката и вдигнах списанието.

Тя се предаде. Седях, ровичках остатъка от салатата си и наблюдавах. Появиха се мъж, жена и дете, но то беше поне две годишно, много по-голямо от Джун. Пътниците минаваха покрай ресторанта и разговаряха със своите приятели или роднини, които ги бяха посрещнали. Младеж във военна униформа игриво тупна приятелката си отзад. Тя се засмя, плесна ръката му и после се повдигна на пръсти да го целуне.

В продължение на около пет минути терминалът беше претъпкан. После тълпата почна да се разрежда. Семейство Озуалд не се виждаше никъде. Изведнъж ме изпълни една абсолютна увереност, че те изобщо не са били в самолета. Когато бях минал през заешката дупка, бях попаднал не просто в миналото, а в някаква паралелна вселена. Може би ролята на Човека с жълтата карта беше да не позволява това да се случи, но той беше умрял и аз нямаше за какво да се тревожа. Без Озуалд, нямах мисия. Кенеди щеше да умре в някаква друга версия на САЩ, но не и в тази. Можех да настигна Сейди и двамата да си живеем щастливо.

В момента, в който си го помислих, видях мишената си за първи път. Робърт и Лий вървяха един до друг и разговаряха оживено. В ръката на Лий се поклащаше или твърде голямо дипломатическо куфарче или твърде малка ръчна чанта. Робърт носеше розов куфар със заоблени ръбове, който сякаш принадлежеше на самата Барби. Вейда и Марина вървяха след тях. Вейда носеше едната от двойка платнени чанти. Марина беше прехвърлила другата през рамото си, носеше четиримесечната Джун на ръце и се мъчеше да не изостава. Двете деца на Вейда и Робърт вървяха от двете й страни и я зяпаха любопитно.

Вейда повика на мъжете и те спряха кажи-речи пред моя ресторант. Робърт се усмихна и пое чантата от Марина. Лий изглеждаше… развеселен? Всезнаещ? Може би и двете? В ъглите на устата му се прокрадваше идеята за усмивка. Косата му с неопределен цвят беше гладко сресана и той беше самият образец на спретнат мъж със своята колосана бяла риза, кафяви панталони и излъскани обувки. По нищо не личеше, че току-що е пропътувал половината планета. По него нямаше нито една гънка, а лицето му беше гладко избръснато. Беше само на двадесет и две, но изглеждаше по-млад — приличаше на момчетата в моите гимназиални класове.

Марина също приличаше на ученичка и щеше да мине още месец, преди да може да си поръчва алкохол в заведенията. Тя явно беше изтощена, зашеметена и въртеше глава на всички страни. Беше също изключително красива с бухнала тъмна коса и извити нагоре, някак скръбни сини очи.

Ръцете и краката на Джун бяха увити в отделни пелени. Дори вратът й беше увит в нещо и, макар тя да не плачеше, лицето й беше зачервено и изпотено. Лий взе бебето, Марина му се усмихна благодарно и, когато устните й се разделиха, видях, че й липсва един преден зъб. Другите бяха доста тъмни, а един почти черен. Това рязко контрастираше с нейната бяла кожа и великолепни очи.

Озуалд се приведе към нея и й прошепна нещо, от което усмивката й се стопи. Тя го погледна тревожно. Той добави още нещо и заби пръст в рамото й, докато говореше. Спомних си разказа на Ал и се зачудих, дали и сега Озуалд й казва същото нещо: „Върви, кучко“.

Но, не. Беше се ядосал, задето тя беше увила бебето толкова плътно. Той дръпна пелените първо от ръцете, после от краката й и ги хвърли на Марина, която едва ги хвана. После се огледа да види, дали някой ги гледа.

Вейда се върна обратно и докосна ръката на Лий. Той не й обърна внимание, само разви своеобразния памучен шал от врата на Джун и също го метна към Марина. Пелената падна на земята. Тя се наведе да я вдигне мълчаливо.

Робърт също се присъедини към тях и дружески тупна брат си по рамото. Терминалът беше останал почти безлюден — последните пътници бяха подминали семейство Озуалд — и аз ясно чух думите на Робърт.

— Не й придиряй, ами че тя още не се е осъзнала на кой свят е.

— Погледни детето — каза Лий и вдигна Джун за оглед. При това тя най-после почна да плаче. — Увила го е като проклета египетска мумия. Само защото така правели у дома. Не знам да се смея ли или да плача. Старий баба! Дърта бабичка — той пак се обърна към Марина, а детето продължаваше да плаче в ръцете му. Тя го погледна страхливо, докато той повтаряше: — Старий баба!

Марина опита да се усмихне, както хората се усмихват, когато знаят, че шегата е за тяхна сметка, но не и защо. За момент ми напомни на Лени от „За мишките и хората“. После широка и малко крива усмивка озари лицето на Озуалд и му придаде донякъде красив вид. Той нежно целуна жена си първо по едната буза, после по другата.

— САЩ! — каза той и пак я целуна. — САЩ, Рина! Земя на свободните и дом на лайнарите!

Тя се усмихна лъчезарно. Той и подаде обратно детето и й заговори на руски. Докато тя утешаваше Джун, той я прегърна през кръста. Когато се изгубиха от погледа ми, тя още се усмихваше и премести бебето към рамото си, за да може да хване ръката му.

8

Аз се прибрах у дома — ако улица Мерседес можеше да се нарече дом — и се опитах да поспя. Не успях, затова останах легнал, с ръце под главата, заслушан в досадните улични шумове и проведох един разговор с Ал Темпълтън. Сега, когато бях останал сам, често си говорех с него. За мъртвец, той беше доста разговорлив.

— Глупаво беше да идвам във Форт Уърт — казах му. — Ако се опитам да вържа магнетофона към бръмбара в лампата, някой непременно ще ме види. Може би самият Озуалд ще ме види, което ще промени всичко. Него така или иначе го гони параноята, ти сам си го написал в бележките си. Той знае, че КГБ и милицията са го следили в Минск и ще се страхува, че ФБР и ЦРУ ще го следят тук. И ФБР наистина ще го наглежда, поне от време на време.

— Да, трябва да внимаваш — съгласи се Ал. — Няма да е лесно, но аз вярвам в теб, приятел. Затова те потърсих поначало.

— Изобщо не искам да го доближавам. Само при вида му на летището ме побиха тръпки.

— Знам, че не искаш, но ще се наложи. Като човек, който е прекарал половината си живот в готвене, мога да те уверя, че няма как да направиш омлет, без да счупиш яйцата. Пък и не прави грешката да надценяваш този тип. Той не е някакъв гениален престъпник. Освен това много други неща ще ангажират вниманието му, най вече побърканата му майка. Известно време няма да го бива за нищо, освен да крещи на жена си и да я пердаши, когато реши, че виковете не са достатъчни.

— Мисля, че той все пак я обича, Ал. Може би малко, но може би и много, нищо, че й вика.

— Да, и точно такива типове най-често затриват жените си. Спомни си Франк Данинг. Ти си гледай твоята работа, приятел.

— Добре, но даже да закача магнетофона, каква полза? Какво ще чуя — записани техните караници? При това на руски? Голяма полза, няма що.

— Няма нужда да разгадаваш целия му семеен живот. Теб те вълнува Джордж де Мореншилд. Трябва да се увериш, че де Мореншилд не е участвал в покушението срещу генерал Уокър. Успееш ли, съмненията изчезват. И погледни от положителната страна на нещата — ако Озуалд те хване да го следиш, може би бъдещите му действия ще се променят за добро. Може да се откаже от атентата срещу Кенеди.

— Ти вярваш ли си?

— Не. Всъщност, не.

— Аз също не вярвам. Миналото е твърдоглаво. То не иска да бъде променяно.

— Ами, приятел, ето че напипа същината на нещата… — каза той.

— С две ръце — допълних аз. — Напипах я с две ръце.

Отворих очи. Все пак бях заспал. През спуснатите завеси проникваше светлината на късния следобед. Някъде недалеч от тук, на улица Девънпорт, братя Озуалд и съпругите им тъкмо сядаха на вечеря — първата за Лий след връщането у дома.

Отвън, в моето лично кътче от Форт Уърт, деца скачаха на въже и си припяваха много позната броилка. Станах и прекосих затъмнената дневна (обзаведена с два фотьойла и нищо друго) и дръпнах едната завеса съвсем леко. Плътните завеси бяха първото ми нововъведение в къщата. Исках да виждам, без да ме виждат.

Номер 2703 все още беше празна и табелата „Дава се под наем“ още беше затъкната на перилата на паянтовата веранда. На тревата пред къщата две момичета въртяха въже, а трето подскачаше между тях. Разбира се, те бяха съвсем различни от момиченцата, които бях видял на улица Косут в Дери — тези бяха облечени в закърпени избелели джинси, вместо в чисто нови шорти и изглеждаха недохранени — но броилката им беше съвсем същата, само дето те я изпълняваха с плътен тексаски акцент.

— Чарли Чаплин отиде във Франция, да гледа как танцуват мадамите. Да живее Капитанът! Да живее Кралицата! Моят старец кара подводницата!

Подскачащото момиче закачи крака си о въжето и се просна на тревата. Другите две се струпаха върху нея и трите се затъркаляха по земята. После се изправиха и се втурнаха нанякъде.

Гледах ги как се отдалечават и си мислех: Аз ги видях, а те мен не. Не е зле, като за начало. Обаче, Ал, къде е краят?

Де Мореншилд беше ключът към цялата работа, единствената причина, поради която не можех да си позволя да убия Озуалд, веднага щом той се нанесеше отсреща. Джордж де Мореншилд беше петролен геолог, търгуващ с петролни лизинги и си позволяваше да води разточителен живот, най вече с парите на жена си. И той като Марина беше руснак по произход, но за разлика от нея с благородническо потекло. Имаше даже титла — барон де Мореншилд. Човекът, който щеше да се превърне в единственият приятел на Лий по време на няколкото месеца живот, които му оставаха. Същият, който щеше да спомене на Озуалд, че светът ще е много по-добро място без един бивш генерал, расист с консервативни политически убеждения. Ако се окажеше, че де Мореншилд е участвал в несполучливото покушение срещу Едуин Уокър заедно с Озуалд, моята ситуация щеше чувствително да се усложни. Тогава всяка откачена теория за възможна конспирация можеше да се окаже вярна. Ал обаче вярваше, че ролята на руския геолог се е ограничила (или щеше да се ограничи, както казах, животът в миналото е объркващ) до това да подтикне един мъж, вече обсебен от мания за величие и с разклатена психика.

Ал беше написал в бележките си: „Ако Озуалд е бил сам вечерта на десети април, ’63-та, тогава вероятността в покушението срещу Кенеди седем месеца по-късно да е участвал втори стрелец, пада почти до нула.“

Отдолу с главни букви беше записал окончателната си присъда: „А това е достатъчно да се елиминира кучият му син.“

9

Случката с момиченцата, които не бяха забелязали как ги гледам, ми напомни за стария трилър на Джими Стюарт „Заден прозорец“. Човек можеше да види какво ли не, без изобщо да напуска собствения си дом. Особено с подходящите инструменти.

На следващия ден посетих магазин за спортни стоки и си купих отличен бинокъл, като на ум си напомних да не забравям за слънчевите отблясъци от лещите. Номер 2703 беше от източната страна улицата, така че вероятно щеше да е безопасно да наблюдавам по всяко време следобед. Проврях бинокъла през пролуката между завесите и, когато го фокусирах, видях занемарената дневна-кухня отсреща, така ясно, все едно стоях насред стаята.

Наклонената лампа на Пиза още стоеше на старото бюро, пълно с кухненска посуда, и чакаше някой да я включи и да активира бръмбара. Което на мен нямаше да ми свърши никаква работа, ако междувременно не бях закачил хитроумния малък японски магнетофон, който на най-бавната си скорост можеше да направи до дванадесетчасов запис. Бях направил опит с резервната лампа (докато говорех в микрофона се чувствах като герой в комедия на Уди Алън) и резултатът беше малко провлачен, но думите се разбираха безпроблемно. Което значеше, че съм готов да действам.

Ако ми стискаше.

10

На четвърти юли улица Мерседес гъмжеше от живот. Мъжете използваха почивния ден да поливат безнадеждно изсъхнали морави — с изключение на няколко летни бури привечер, времето беше горещо и сухо — а после се тръшваха в шезлонги, слушаха бейзбол по радиото и пиеха бира. Шайки хлапета хвърляха пиратки по уличните кучета и няколкото пилета. Някой уцели едно пиле и то се взриви, пръскайки кръв и перушина. Майката на виновника, само по комбинезон и бейзболна шапка, завлече пищящото хлапе в една по-отдалечена къща. Несигурната й походка говореше, че се е подкрепила с няколко бири. Местният еквивалент на фойерверки се състоя около десет вечерта, когато някакъв гамен, вероятно същият, който беше нарязал моите гуми, запали един стар Студебейкър, изоставен на паркинга на Монтгомъри Уорд от седмица. Пожарната се появи да го изгаси и всички наизлязоха да гледат.

Ура за Колумб.

Следващата сутрин отидох да разгледам овъглените останки, които стояха тъжно в локва от стопена гума. Наблизо видях телефонна будка и импулсивно се обадих на Ели Докърти. Операторът откри номера й и ме свърза. Направих го отчасти заради силната носталгия, но също, защото исках да чуя какво става със Сейди.

Ели отговори на второто позвъняване и звучеше доволна да ме чуе. Както си стоях в задушната будка, с улица Мерседес, утихнала след величествените празненства, зад гърба си и с всепроникващата миризма на изгоряло в ноздрите си, това ме накара да се усмихна.

— Сейди е добре. Получих две картички от нея и едно писмо. Работи като сервитьорка в хотел Хара — тя снижи глас. — В бара на хотела, но училищното настоятелство няма да го чуе от мен.

Представих си дългите крака на Сейди, подаващи се от късата пола на униформата. Представих си как бизнесмени се опитват да видят дантелата на чорапите й изпод полата или да надникнат в деколтето й, когато се навежда да им сервира напитките.

— Тя пита за теб — продължи Ели, което пак ме накара да се усмихна. — Не исках да й казвам, че, доколкото жителите на Джоуди знаят, ти си пропаднал вдън земя, затова й казах, че работиш по книгата си и всичко с теб е наред.

Повече от месец не бях добавил и дума към „Убийствено място“ и, макар да се бях опитал да препрочитам текста няколко пъти, той спокойно можеше да е написан с йероглифи.

— Радвам се, че тя е добре.

— Срокът, необходим, за да получи развода си, изтича в края на месеца, но тя е решила да остане до края на лятната ваканция. Бакшишите били отлични.

— Поиска ли й и снимка на бъдещия й бивш мъж?

— Да, точно преди да тръгне. Тя каза, че няма никакви. Родителите й сигурно пазели някакви снимки, но тя отказа да им пише. Каза, че те още не губели надежда за брака й и това можело да подхрани надеждите им ненужно. Освен това каза, че според нея ти преувеличаваш. Ужасно преувеличаваш, бяха точните й думи.

Типично за моята Сейди. Само дето тя вече не беше моя. Сега беше „ей, сервитьорката, донеси още по едно и този път се наведи малко по-ниско“. Всеки мъж е склонен да ревнува и моята ревност беше жестоко раздразнена сутринта на пети юли.

— Джордж, виж, не се съмнявам, че тя още има чувства към теб и може би не е късно да оправите цялата тая каша.

Аз се замислих за Лий Озуалд, който щеше да посегне на живота на генерал Едуин Уокър едва след девет месеца.

— Твърде е рано — отговорих без да се замисля.

— Прощавай, какво?

— Нищо, радвам се, че поговорихме мис Ели, обаче скоро операторът ще ми поиска още монети, а на мен ми свършиха дребните.

— А защо не наминеш да се видим на по бургер в ресторанта на Ал? Ако дойдеш, ще се обадя и на Дийк Симънс. Той ме пита за теб почти всеки ден.

Мисълта да отскоча до Джоуди и да се видя със старите си приятели беше вероятно единственото нещо, което можеше да ме разведри онази сутрин.

— Идеално. Довечера става ли? Към пет?

— В пет е чудесно. Ние дребните душици от малкия град вечеряме рано.

— Добре, ще се видим довечера. Аз черпя.

— Ще я видим тая работа.

11

Ал Стивънс беше наел едно момиче, на което бях преподавал бизнес английски, и аз искрено се трогнах да видя как лицето й се озари в усмивка, когато ме забеляза на масата на Ели и Дики.

— Господин Амбърсън, колко се радвам да ви видя! Как сте?

— Благодаря, Дори, добре съм.

— Дано да имате апетит. Изглеждате ми отслабнал.

— Вярно е — съгласи се Ели. — Май имаш нужда от малко грижи.

Мексиканският тен на Дийк беше избледнял, от което си направих извода, че не излиза много от вкъщи и каквито килограми аз бяг изгубил, той явно ги беше намерил. Стисна ми ръката здраво и ми каза, че се радва да ме види. У този човек нямаше нищо престорено. Същото важеше и за Ели Докърти. Все повече се убеждавах, че да заменя това градче за улица Мерседес, където празнуват четвърти юли като взривяват пилета, е било абсолютна лудост, независимо какво знаех за бъдещето. Искрено се надявах, че Кенеди ще си струва всичко това.

Вечеряхме хамбургери, пържени картофки, плувнали в масло, и ябълков пай със сладолед. Поговорихме си за общите познати и се посмяхме на новината, че Дани Лавърти най-после е почнал да пише прословутия си роман. Ели каза, че според жена му, първа глава била озаглавена „Аз влизам в боя“.

Към края на вечерята, когато Дийк натъпка лулата си с тютюн Принц Албърт, Ели извади една торба изпод масата и измъкна отвътре голяма книга. Подаде ми я над мазните остатъци от вечерята ни.

— Страница осемдесет и девет. И внимавай с кетчупа, моля. Взела съм я назаем и искам да я върна в безупречно състояние.

Книгата беше училищен годишник с кожена подвързия, вместо платнена, а листите бяха от плътна лъскава хартия и в края имаше поне сто страници рекламни карета. Учебното заведение, което книгата величаеше, предполагам е най-точната дума, беше училище Лонгрейс в Савана. Прелистих страниците, изпълнени с еднородни ванилови физиономии и си помислих, че докъм ’90-та тук-там може да се появи и някой чернокож ученик. А може би не.

— Леле божке — възкликнах накрая. — Сейди трябва да се е примирила с доста сериозно орязване на заплатата, когато се е прехвърлила в Джоуди от това място.

— Мисля, че просто е искала да се махне от там — каза Дийк тихо. — И съм сигурен, че си е имала причини.

Обърнах на страница осемдесет и девет, озаглавена Отдел естествени науки на гимназия Лонгрейс. Под надписа имаше типична групова снимка на учители в бели манти, държащи в ръце бълбукащи мензури — същински клонинги на доктор Джекил. Отдолу бяха портретните им снимки. Джон Клейтън не приличаше на Лий Озуалд, но имаше подобно приятно незабележимо лице и в края на устните му се забелязваше същата загатната усмивка. Не беше ясно дали лицето му изразява умерено забавление или едва прикрито презрение. Пък кой знае, може побърканото му копеле да не можеше да уподоби по-достоверна усмивка от тази за пред фотографа. Единствените му отличителни белези бяха вдлъбнатите слепоочия, които някак си пасваха на трапчинките в ъгълчетата на устата. Снимката беше черно бяла, но очите му бяха достатъчно светли, за да реша, че са сини или сиви.

Обърнах книгата към приятелите си.

— Тези вдлъбнатини отстрани на главата, дали са естествени? Като трапчинка на брадата да речем?

Те отговориха отрицателно в един глас. Беше почти комично.

— Това са следи от форцепс — обясни Дийк. — Получават се, когато на доктора му омръзне да чака и сам измъкне мъника от майка му. Обикновено по-късно изчезват, но не винаги. Ако косата му не беше разредена отстрани, нямаше да се виждат.

— И той не се е появявал да търси Сейди? — попитах аз.

— Не — отговориха те пак в унисон, а Ели допълни: — Никой не е питал за нея. Освен теб, Джордж. Глупак, такъв — тя ми се усмихна, както се усмихват хората, когато се шегуват, но не съвсем.

Аз си погледнах часовника и обявих, че съм им изгубил достатъчно време и трябва да си тръгвам.

— Защо не наминеш покрай футболното игрище преди това? — попита Дийк. — Треньорът Борман каза да минеш, ако можеш. Той е зает с тренировката.

— Тренират вечер, когато се разхлади — допълни Ели. — Слава Богу за малките милости. Помниш ли как момчето на Хейстингс получи топлинен удар преди три години, Дийк? В началото всички помислиха, че е инфаркт.

— Не знам защо треньорът ще иска да ме види. Нали привлякох един от скъпите му защитници към тъмната страна на вселената — аз сниших глас и прошепнах хрипкаво: — Театрално майсторство!

Дийк се засмя.

— Да, ама явно си спасил кариерата на друг един играч. Поне така мисли треньорът. Защото, синко, точно това му казал Джим Ладю.

Първо не можах да схвана за какво говори. После се сетих за училищна забава в деня на Сейди Хокинс и се усмихнах.

— Аз просто ги хванах тримата с бутилка алкохол и я изхвърлих през оградата.

Дийк вече не се усмихваше.

— Един от тримата е бил Винс Ноулз. Знаеше ли, че е бил пиян, когато катастрофирал?

Не знаех, но това не ме изненада. Коли и алкохол е обичайна и често смъртоносна гимназиална комбинация.

— Тъй-тъй. Заради катастрофата и каквото там си им казал онази вечер, Ладю се заклел да не близва алкохол.

— Какво толкова им каза? — попита Ели. Тя вече вадеше портмонето от чантата си, но аз бях прекалено обсебен от спомена за онази вечер, за да споря с нея за сметката. „Не прецаквайте бъдещето си“, това им бях казал. И ето че тъкмо Джим Ладю с ленивата въртя-света-около-пръста-си усмивка беше взел от дума. Никога не знаем как ще променим нечий живот или кога, или защо. Не и преди бъдещето да погълне настоящето. Научаваме, когато е вече твърде късно.

— Не помня — отговорих й и тя отиде да плати сметката.

— Дийк, накарай мис Докърти да се оглежда за мъжа на онази снимка. Ти също дръж нещата под око. Може и да греша и той може да не се появи, но може и да дойде. И да знаеш, че доста дъски му хлопат.

Дийк обеща да внимава.

12

За малко да не отида до игрището. Градчето беше особено красиво в косите лъчи на тази юлска привечер и аз усещах, че трябва да се замъкна обратно във Форт Уърт преди да съм изгубил волята да напусна Джоуди. Интересно, колко ли по-различно щеше да се случи всичко, ако бях пропуснал тази разходка? Може би много. Може би никак.

Треньорът тъкмо провеждаше последните разигравания с най-добрите си играчи, а останалите седяха по пейките със свалени каски и запотени лица.

— Червено две, червено две — извика треньорът поредната комбинация. Тогава забеляза двама ни с Дийк и вдигна ръка с разперени пръсти — дайте ми пет минути. После се обърна към малката група изтощени играчи на терена. — Хайде още веднъж. Да ви видим как смело ще прескочите от ниво напълно безнадеждни към отчасти безнадеждни, какво ще кажете?

Аз се огледах и оттатък терена забелязах някакъв мъж в прекалено дълго спортно сако, който крачеше нагоре-надолу по страничната линия със слушалки на главата и с нещо, което приличаше на купа за салата в ръцете си. Очилата му ми напомниха на някого, но в първия момент не можах да се сетя на кого. После ми просветна, че непознатият прилича на Тихия Майк Макичърн. Моят личен техно-магьосник.

— Кой е онзи? — попитах Дийк.

Той присви очи и погледна в посоката, където сочех.

— Представа нямам.

Треньорът плесна с ръце и освободи момчетата, а после дойде при нас и ме тупна по гърба.

— Как я караш, Шекспир?

— Добре, благодаря — отговорих аз с престорена усмивка.

— Шекспир, голям тапир, така викахме ние като деца — и той се разсмя от сърце.

— Ние пък казвахме Тренер, тренер, горски дънер.

Треньорът искрено се изненада.

— Верно ли?

— Не, бе, шегувам се — бях почнал да съжалявам, че не си бях тръгнал веднага след вечерята. — Как е отбора?

— Ами, всички са добри момчета и знам, че ще се стараят колкот’ могат, ама няма да е същото без Джими. Видя ли новото табло, там дето път 109 се отделя от магистрала 77? — само дето той произнесе „сем’се и се’ем“.

— Прекалено съм свикнал с гледката, предполагам, затова не съм забелязал, че е ново.

— Ами погледни на тръгване, друже. Спонсорите се погрижиха. Майката на Джими само дето не се разплака, като го видя. Чувам, че е твоя заслуга, дето младежът се отказал от пиячката.

Той свали шапката си, обра потта от челото си с ръка, пак я наложи и въздъхна тежко.

— Твоя и на оня проклет идиот Винс Ноулз, ама за него вече, освен да казвам по някоя молитва, друго не остана.

Спомних си, че треньорът е баптист, при това ревностен. Освен дето редовно си казваше молитвите, той сигурно също вярваше ония глупости за синовете на Ной.

— Просто си вършех работата — казах аз.

Той ми хвърли укорен поглед.

— И трябва да продължиш да си я вършиш, не да ми се лигавиш с някаква книга. Съжалявам, ако ти идва нагорно моето мнение, ама, ей на, това мисля аз.

— Не, не ми пречи — вярно беше. Харесаха ми думите му и в някой друг свят, той, разбира се, би бил прав. Посочих към двойника на Тихия Майк, който си прибираше купата в метално куфарче. Слушалките още висяха около врата му.

— Кой е онзи, треньоре?

Борман изхриптя.

— Май се казва Хейл Дъф. Или беше Кейл. Нов спортен журналист в радиото — ставаше въпрос за радио КейДам, единствената местна радиостанция на окръг Денолм. Сутрин пускаха фермерски прогнози, следобед кънтри музика, а след края на училището — рок. На хлапетата им харесваше не само музиката, но и заставките. Например, чуваше се някакъв страшен гръм, последван от гласа на стар каубой, който казва: „КаДааам, тая пущина прави голям бум!“ В Земята на миналото това се смяташе за връх на остроумието.

— А каква е тая машинария, дето я разнася, имаш ли представа? — попита Дийк.

— Имам ами — изсумтя треньорът. — Обаче ако си мисли, че ще го оставя с това да предава играта, ще има да взема. Няма целият проклет окръг да ме слуша по радиото как викам на момчетата хилави женчовци, когат’ не могат да спрат противниковата атака.

— За какво говориш? — произнесох аз съвсем бавно.

— Абе, аз не му повярвах отначало, затуй сам го пробвах — продължи треньорът с нарастващо недоволство. — Чух как Буф Редфорд казва на един от зайците, че топките ми били по-големи от главата!

— Сериозно? — усетих, че сърцето ми бие учестено.

— Оня Дъф казва, че сам си го сглобил в проклетия си гараж — изръмжа треньорът. — Каза, че като го усилиш до дупка, можеш да чуеш котешка пръдня в съседния квартал. Туй вече са пълни глупости, ама Редфорд беше чак от другата страна на терена, като го чух да остроумничи за моя сметка.

Спортният журналист, който изглеждаше на не повече от двадесет и четири, си взе куфарчето и помаха със свободната си ръка. Треньорът помаха в отговор, но тихо измърмори:

— Денят, когат’ го пусна на игрището по време на мой мач с това нещо, ще е денят, когат’ си сложа лепенка на Кенеди на шибания Додж.

13

Когато стигнах до пресечката на пътища 77 и 109 почти се беше стъмнило, но на изток се показваше подпухнала оранжева луна и тя беше достатъчна да освети таблото. На него се виждаше Джим Ладю, усмихнат, с шлем в едната ръка, футболна топка в другата и кичур черна коса, завит на челото му като на филмов герой. Над снимката със звездни букви беше изписано: Поздравления за Джим Ладю, щатски нападател за 1960 и 1961! Късмет в Алабама! Никога няма да те забравим!

А отдолу с червени букви като писък:

ДЖИМЛА!

14

Два дни по-късно отидох в Сателитна електроника и изчаках собственикът да продаде едно радио с размер на Айпод на хлапе, дъвчещо дъвка. Когато момчето си тръгна (притискащо малката слушалка на радиото до ухото си, още преди да е излязло), Тихия Майк се обърна към мен.

— Я, моят добър приятел, господин Доу. С какво мога да ти помогна днес? — и като снижи глас заговорнически допълни: — Още лампи с микрофони?

— Не. Я ми кажи, да си чувал за нещо, наречено многопосочен микрофон?

Устните му се разтегнаха в усмивка.

— Приятелю, пак си попаднал на точното място.