Стивън Кинг
11/22/63 (2)

11/22/63

Снимка на президента Кенеди и съпругата му в откритата кола, малко преди покушението

Никога не съм бил от мъжете, които бихте нарекли ревливи.

Бившата ми жена казваше, че „отсъстващият ми емоционален уклон“ бил главната причина да ме напусне (сякаш онзи тип, когото срещна на сбирките на Анонимните алкохолици, нямаше нищо общо). По думите на Кристи, тя можела да ми прости, задето не плаках на погребението на баща й — все пак познавал съм го само шест години и нямало как да разбера какъв чудесен, щедър човек бил той (такъв, който подарява Мустанг кабрио по случай завършване на гимназията, например). Но после, когато не плаках и на погребенията на собствените си родители — те починаха през две години един от друг, татко от рак на стомаха, а майка от гръмовен инфаркт, докато се разхождала по плажа във Флорида — тя започнала да осъзнава онова там за отсъстващия уклон. Аз изглежда съм бил „неспособен да дам воля на собствените си чувства“, както биха се изразили Анонимните алкохолици.

— Никога не съм те виждала да проливаш сълзи — каза тя с онзи равен глас, който хората използват, когато говорят за последната капка, която е преляла чашата и е разрушила връзката. — Дори когато ми заяви, че, ако не спра да пия, ще ме напуснеш.

Този разговор се беше състоял шест седмици преди тя да си събере нещата, да прекоси града и да се нанесе при Мел Томпсън. „Момче и момиче се срещат на терен на АА“ — това е още един от изразите на Анонимните алкохолици.

Не плаках, докато я гледах как си отива. Не плаках и когато влязох обратно в малката къща с огромната ипотека. Къщата, в която не бяха се родили никакви деца и сега вече никога нямаше да се родят. Просто легнах в леглото, което вече беше само мое, метнах ръка върху очите си и скърбих.

Без сълзи.

Но аз не съм емоционално задръстен. По този въпрос Кристи беше в грешка. Един ден, когато бях на девет, майка ми ме пресрещна на вратата, когато се прибрах от училище. Каза ми, че моето коли, Рагс, е било ударено и убито от камион, а шофьорът дори не си направил труда да спре. Не плаках, докато го погребвах, макар татко да ми беше казал, че няма да изглеждам като слабак, ако поплача в такъв момент. Обаче плаках, когато тя ми каза какво се беше случило. Отчасти, защото за първи път се сблъсквах със смъртта, но най вече, защото аз отговарях за кучето и трябваше да се уверя, че е затворено на сигурно място в задния ни двор.

Плаках също, когато докторът се обади да ми каже какво се е случило с майка ми онзи ден на плажа.

— Съжалявам, но нищо не можехме да направим — беше казал той. — Понякога тези неща се случват внезапно и от медицинска гледна точка така е най-добре.

Точно тогава Кристи не беше вкъщи — беше й се наложило да остане в училище до късно, за да се срещне с една майка, която имаше въпроси за последните оценки на сина си — обаче аз хубаво си поплаках. Влязох в малкото ни перално помещение, извадих един чаршаф от коша с дрехи за пране и плаках, забил лице в него. Не плаках дълго, но пролях съвсем истински сълзи. Можех да й го кажа по-късно, но не виждах защо да го правя. От една страна, тя сигурно щеше да помисли, че си прося съжаление (това не е от изразите на Анонимните алкохолици, но вероятно трябва да бъде), а от друга, не мисля, че способността да ревеш по даден знак е необходимо условие за успешен брак.

Сега, като се замисля, и аз не съм виждал баща си да плаче. В най-емоционалните си моменти Уилям Епинг отронваше или тежка въздишка, или сдържан смях — никога не се е бил в гърдите от мъка, нито се е смял с цяло гърло. Беше такъв тип човек — силен и мълчалив и майка ми не беше много по-различна от него. Може би са ми го предали по наследство, затова рядко плача. Обаче чак да съм блокиран? Неспособен да изразявам чувства? Не, никога не съм бил нищо подобно.

С изключение на онзи път, когато ми се обадиха за майка ми, само още веднъж се сещам да съм плакал като възрастен. Случи се след като прочетох историята за бащата на чистача. Бях сам в учителската стая в гимназията на Лисбън Фолс и четях съчиненията по английски на възрастните ученици от вечерния гимназиален клас. Надолу по коридора се чуваше трополенето на баскетболна топка, сирената, оповестяваше полувремето и виковете на зрителите, присъстващи на спортната схватка между Хрътките от Лисбън и Тигрите от Джей.

Кой знае кога животът му се обръща или защо?

Темата, по която им бях дал да пишат, беше „Денят, който промени живота ми“. Повечето отговори бяха чистосърдечни, но и страшно скучни — сантиментални разкази за състрадателна леля, приела да се грижи за бременна ученичка, армейски другар, проявил истинска смелост, неочаквана среща с някоя знаменитост (май беше водещият на онази телевизионна викторина, Алекс Требек, но може да е бил и Карл Малдън). Ако сред вас има учители, които си докарват по няколко допълнителни хилядарки годишно, като водят вечерни гимназиални курсове, те трябва да са наясно колко обезсърчително действа четенето на такива съчинения. Не говоря за оценяването — аз лично не късах никого, защото никога не ми се е случвало да имам възрастен ученик, който да не се старае с всички сили. Стига да предадеш изписан лист хартия, вече си спечелил одобрението на Джейк Епинг, учителят по английски от гимназията на Лисбън, а ако текстът е оформен в отделни абзаци, получаваш поне 5 минус.

Това, което ми тежеше, беше, че основният инструмент на моя учителски труд беше станал червеният химикал, вместо думите ми, и това беше почнало да ми омръзва. Това, което ме обезсърчаваше, беше знанието, че червеният химикал едва ли ще е от особена полза за хора на възраст двадесет и пет-тридесет години, които пишат с правописни грешки („абсолютно“, не „абсулютно“), не знаят къде се пише главна буква („Белият дом“, не „белият дом“) или съставят изречение със съществително и глагол, които никога не съм и чувал. И все пак ние стискаме зъби и продължаваме напред, като решително подчертаваме неправилната употреба на думи в изречението „Мъжът ми ме съди при бързано“ или задраскваме „съм плувал“ и го заменяме с „плувах“ в изречението „След това често съм плувал до платформата“.

Такава именно безнадеждна и досадна работа вършех онази вечер, докато в съседство поредната училищна баскетболна среща приближаваше финалната си свирка и изобщо не му се виждаше края. По онова време Кристи тъкмо се беше върнала от рехабилитационния център за алкохолици и, ако изобщо нещо ми се въртеше в ума, то беше надеждата да я заваря трезва, когато се прибера (което в интерес на истината се случи — тя беше успяла да удържи порока си много по-добре, отколкото брака си). Помня че малко ме болеше глава и потривах слепоочията си, както човек прави, за да попречи на слабото главоболие да се превърне в истински пристъп на мигрена. Помня, че си мислех: „Още три, само още три и приключвам. Ще се прибера, ще си направя голяма чаша какао и ще забия нос в новия роман на Джон Ървинг без да ме тормозят тези откровени, но толкова некадърни писания.“

Моментът, в който придърпах съчинението на чистача от камарата и го сложих пред себе си, не беше ознаменуван по никакъв начин — никакъв камбанен звън, никакво внезапно прозрение, че животът ми всеки момент ще се преобърне. Но кой би могъл да знае такова нещо? Животът се преобръща за миг.

Той беше писал с евтин черен химикал, който беше оставил доста петна от мастило по петте страници. Почеркът му беше завъртян, но четлив и трябва здраво да е натискал, защото буквално беше издълбал думите в евтината хартия на тетрадката. Ако затворех очи и прекарах пръсти по обратната страна на откъснатите листи, щеше да е като да чета Брайлов текст. Помня, че след всяко малко „у“ имаше някаква дребна заврънкулка — този спомен е особено ясен.

Помня също как започваше съчинението му. Помня го дума по дума.

Не беше ден а ношт. Ношта дето ми обърна живота беше ношта когат баща ми уби майка ми двамата ми братя и мен ме рани много. И сестра ми рани толкоз, чи тя попадна в кома. Умря след три години без да се събуди. Казваше се Елън и аз много я обичах. Тя обичаше да бере цвитя и да ги слага в вази.

Към средата на първата страница очите ми почнаха да смъдят и аз оставих верния си червен химикал. Когато стигнах до частта, където той пропълзява под леглото, докато кръвта се стича в очите му („малко потече и в гърлото ми и имаше гаден вкус“), започнах да плача — Кристи би се гордяла с мен. Прочетох цялото съчинение без да направя нито една поправка. Бършех сълзите си, за да не падат върху страниците, които явно беше изписал с огромно усилие. Дали съм смятал, че схваща по-бавно от останалите, че е само една идея над т.нар. „безнадеждно изостанали“? Е, Бога ми, за това явно си е имало причина. Същата причина, поради която той накуцваше. Беше цяло чудо, че изобщо е оцелял. Но ето че беше. Приятен човек, винаги усмихнат, който никога не повишаваше глас на децата. Приятен човек, който беше минал през ада, а сега се опитваше — скромно и усърдно, както и всички останали — да си изкара диплома за средно образование. Макар че щеше да остане чистач до края на живота си — простоват човечец в зелена или кафява униформа, влачещ метлата или изстъргващ дъвка от пода с малка шпакла, която винаги държеше в задния си джоб. Може би някога е могъл да стане нещо повече, но една нощ животът му се извъртял и той беше станал просто човекът в работно облекло Кархартс, когото децата наричаха Скокливия Хари, заради начина, по който вървеше.

И така, аз плаках. Онези сълзи бяха истински, такива които идват от много дълбоко. Надолу по коридора се чуваше оркестърът на Лисбън, който свиреше победен марш — явно домакините бяха спечелили, браво на тях. Малко по-късно Хари и неговите колеги вероятно щяха да съберат пейките и да пометат боклуците, изпадали около тях.

Написах голяма червена шестица в началото на съчинението му. Огледах я за момент, а после добавих и голям червен плюс. Защото беше добро и защото неговата болка беше предизвикала емоционална реакция у мен, неговия читател. А не е ли тъкмо това, което се очаква от едно отлично съчинение — да предизвика реакция?

А иначе, на мен ми се щеше бившата Кристи Епинг да беше права и аз наистина да бях емоционално блокиран. Защото всичко, което последва — всяко ужасно нещо — започна с онези сълзи.