Стивън Кинг
11/22/63 (14)

2

Установих се шестдесет мили южно от Тампа в град на име Сънсет Пойнт. За осемдесет долара на месец наех едно бунгало на най-красивия (и почти безлюден) плаж, който бях виждал в живота си. Общо четири постройки си поделяха плажната ивица, всичките скромни като моето бунгало. Не видях нито един от парвенюшките палати, които по-късно щяха да изникнат в тази част на щата като бетонни отровни гъби. На десет мили южно, в Нокомис, имаше супермаркет и един не особено натоварен търговски район във Венис. Път 41, известен като пътя Тамиами, беше съвсем тесен и човек трябваше да се движи внимателно по него, особено по здрач, защото тъкмо тогава беше любимото време за разходка на алигаторите и броненосците. Между Сарасота и Венис имаше сергии за плодове, крайпътни магазини, няколко бара и зала за танци, наречена „При Блеки“. Отвъд Венис човек оставаше съвсем сам, поне докато не стигнеше Форт Майърс.

Бях решил, че търговията с имоти вече не подхожда на Джордж Амбърсън. До пролетта на ’59-та Америка беше изпаднала в рецесия. В залива на Флорида всички продаваха и никой не купуваше. Така Джордж се превърна точно в личността, която Ал беше предложил: начинаещ писател, чийто заможен чичо му беше оставил достатъчно, та да не се налага да се тревожи за поминъка си поне известно време.

Аз наистина пишех, при това не един ръкопис, а два. Сутрин, на свежа глава, работех по историята, която четете в момента (ако изобщо се е намерил някой да я чете). Вечер пишех роман, който за момента бях нарекъл „Убийствено място“. Мястото, разбира се, беше Дери, макар че аз го бях нарекъл Доусън. Бях подхванал романа чисто и просто за декор, така че ако се случи да ми дойдат гости и някой попита над какво работя, да имам нещо да им покажа (сутрешния ръкопис държах заключен в стоманена каса под леглото си). В крайна сметка обаче „Убийствено място“ стана повече от обикновен камуфлаж. Започнах да си мисля, че не е никак лош и може би някой ден щеше да види бял свят.

Мемоарът ми отнемаше по един час сутрин, а романът по един час вечер, така че ми оставаше доста свободно време. Опитах да си запълвам времето с риболов и в морето имаше колкото искаш риба, но не ми хареса и се отказах. Разходките бяха чудесни призори и по залез, но не и при дневната жега. Станах редовен клиент на единствената книжарница в Сарасота и прекарвах дълги (и общо взето щастливи) часове в малките библиотеки на Нокомис и Оспри.

Освен това постоянно препрочитах записките на Ал за Озуалд. Накрая осъзнах, че това почва да прилича на мания и прибрах тетрадката му в касата при „сутрешния“ ръкопис. Бях споменал, че бележките му са изчерпателни и в онзи момент наистина го вярвах, но докато времето — този вечен конвейр, понесъл всички ни — ме доближаваше към момента, когато може би щях да пресека пътя на млад бъдещ убиец, започна да ми се струва, че това не е точно така. Имаше пропуски.

Понякога проклинах Ал, задето ме беше въвлякъл в тази негова мисия без никаква подготовка, но когато прочиствах главата си от гнева, осъзнавах, че дори да бях имал повече време, това нямаше да ми е от полза. Може би дори щеше да ми навреди и Ал го знаеше. Дори той да не се беше самоубил, пак щях да имам не повече от седмица-две, а колко книги са изписани за поредицата от събития, довели до онзи ден в Далас? Сто? Триста? Сигурно към хиляда. Някои се съгласяваха с мнението на Ал, че Озуалд е действал сам, други твърдяха, че е бил част от сложен заговор, а трети категорично заявяваха, че той изобщо не е стрелял и е бил точно това, за което се е обявил след ареста си — изкупителна жертва. Като беше прекратил живота си, Ал ми беше спестил най-голямата слабост на учения — да нарича съмненията си проучване.

3

От време на време прескачах до Тампа, където чрез дискретно разпитване се добрах до букмейкър на име Едуардо Гутиерез. След като се убеди, че не съм ченге, той с удоволствие прие залозите ми. Първо заложих, че Езерняците от Минеаполис, ще победят Келтите в шампионата на ’59-та, за да си създам име на пълен наивник. Езерняците не спечелиха нито една игра. Заложих също четиристотин долара, че Канадците ще бият Кленовите листа в турнира за купата Станли и спечелих, но само толкова, колкото бях заложил. Джобни пари, братче, както би се изразил моят добър приятел Чаз Фрати.

Единствената ми голяма печалба дойде през ’60-та, когато заложих, че кон, наречен Венециански път, ще победи Болката на Бали, въпреки, че вторият се считаше фаворит за спечелване на Дербито на Кентъки. Гутиерез каза, че ще ми даде курс четири към едно, ако заложа хилядарка и пет към едно за две хиляди. Аз реших да заложа две хиляди, след като се постарах да демонстрирам подобаващо колебание и нерешителност. Така с един удар спечелих десет хиляди долара и Гутиерез ми плати, сякаш без да си го слага на сърце, точно като Фрати, но в погледа му се беше промъкнала една стоманена нотка, която никак не ми вдъхваше доверие.

Гутиерез беше кубинец, който вероятно нямаше и седемдесет кила с мокри дрехи, но беше също бивш член на нюорлийнската мафия, която по онова време се управляваше от един разбойник на име Карлос Марсело. Тези подробности научих в билярдната зала до бръснарницата, в която Гутиерез въртеше бизнеса си (и в чиято задна стаичка изглежда постоянно течеше една игра на покер под доста разголен портрет на Даяна Дорс). Мъжът, с когото играех, се наведе към мен, огледа се, за да се увери, че сме сами около ъгловата маса и прошепна: „Нали знаеш какво казват за мафията, Джордж — веднъж като се хванеш с тях, няма измъкване.“

Щеше да ми е интересно да поговоря с Гутиерез за дните му в Ню Орлийнс, но ми се стори, че ще е по-добре да овладея любопитството си, особено след голямата ми печалба от дербито. Ако се бях осмелил — и ако бях измислил подобаващо извинение да повдигна въпроса — можех да попитам Гутиерез дали е познавал друг известен член на групата на Марсело, бивш боксьор на име Чарлз „Грозника“ Мърет. Лично според мен, щеше да се окаже, че са се познавали, защото миналото обича да е в хармония със себе си. Жената на Мърет беше сестра на Маргерит Озуалд. Което правеше Грозника чичо на Лий Харви Озуалд.

4

Един ден през пролетта на ’59-та (във Флорида, изглежда, наистина има пролет, която, осведомиха ме местните, понякога продължава цяла седмица) си отворих пощенската кутия и открих картичка от обществената библиотека в Нокомис. Бях резервирал копие от „Обезверените“, новия роман на Бъд Шулбърг, и книгата явно беше пристигнала. Скочих в Сънлайнъра — идеалната кола за това, което добиваше все по-голяма популярност под името Слънчевия бряг — и отидох да си я получа.

На излизане забелязах нов плакат, закачен на претрупаното табло за съобщения във фоайето. Нямаше как да го пропусна, беше ярко син и показваше карикатура на мъж, явно треперещ от студ, загледан в огромен термометър, чийто живак беше паднал под нулата. „Научната ви кариера е замразена?“, интересуваше се плакатът. „Може би сте подходящ кандидат за получаване на сертификат по пощата от Обединения колеж на Оклахома! Пишете ни за подробности!“

Беше ясно, че Обединеният колеж на Оклахома намирисва повече от рибна яхния, но това ми даде идея. Не за друго, а защото бях отегчен. Военната служба на Озуалд щеше да приключи чак през септември, след което той щеше да отиде в Русия. Първо щеше да опита да се откаже от американското си гражданство. Нямаше да успее, но след показен — и вероятно фалшив — опит за самоубийство в един московски хотел, руснаците щяха да му позволят да остане в страната им „с възможност да преразгледат решението по-късно“, така да се каже. Той щеше да остане там около тридесет месеца и да работи в завод за радиоапарати в Минск. И на едно парти щеше да срещне момиче на име Марина Прусакова. „Червена рокля, бели пантофки“, беше написал Ал в записките си. „Красива. Облечена като за танци“.

За Озуалд ясно, обаче аз какво щях да правя междувременно? Обединеният колеж предлагаше една възможност. Писах им за подробности и те ми отговориха веднага. Каталогът предлагаше огромно разнообразие от научни степени. С удивление открих, че за триста долара (в брой или чрез банков запис), можех да получа бакалавърска степен по английски език. Всичко, което трябваше да направя, беше да издържа изпит, състоящ се от петдесет въпроса с възможни отговори, от които да посоча верния.

Аз избрах банковия запис, простих се със своите триста долара, и пратих заявлението. Две седмици по-късно получих тънък жълт плик от Обединения колеж. Вътре имаше две страници, размазано отпечатани на циклостил. Въпросите бяха великолепни. Ето два от любимите ми:

22. Как е второто име на „Моби“?

А. Том

В. Дик

С. Хари

D. Джон

37. Кой е написал „Къщата със седемте понтона“^[2]?

А. Чарлз Дикенс

В. Хенри Джеймс

С. Ан Брадстрийт

D. Натаниел Хоторн

Е. Никой от изброените

Когато приключих да се забавлявам с теста, попълних отговорите (като от време на време се провиквах „Вие да не ме будалкате?!“) и го пратих обратно в Инид, Оклахома. В отговор получих картичка, която ме поздравяваше за успешно взетия изпит и ме информираше, че след като заплатя петдесет долара допълнителна „административна“ такса, ще си получа дипломата. Тъй ми беше казано и точно тъй се случи. Дипломата изглеждаше доста по-добре от теста и си имаше внушителен златен печат. Когато я представих пред член на училищното настоятелство на окръг Сарасота, той я прие за чиста монета и ме включи в списъка на учителите, използвани да заместват редовните преподаватели.

Така през учебната ’59-та-’60-та имах възможност да преподавам ден-два всяка седмица. Беше ми приятно да се върна към учителската професия. Радвах се на учениците си — момчета с войнишки подстрижки, момичета с конски опашки и бухнали поли до средата на прасеца. Разбира се, от вниманието ми не убягна, че всяко лице, във всяка класна стая, в която влизах, беше млечно бяло. Онези дни като заместващ учител ми припомниха основните факти на моята личност: обичах да пиша и бях открил, че се справям добре, но най-много от всичко обичах да преподавам. Това ме изпълваше по някакъв начин, който не можех да обясня. Нито пък имах желание да търся обяснение. Обясненията са толкова калпава поезия.

Най-приятният ден от цялата ми практика като зам-учител се случи в гимназията на Западна Сарасота. Накратко предадох на учениците в часа по американска литература съдържанието на „Спасителят в ръжта“ (книга, която, разбира се, беше забранена в училищната библиотека и би била конфискувана от всеки ученик, дръзнал да я внесе в тая света обител) и после ги насърчих да разговарят за Холдън Колфийлд и неговата основна причина за недоволство: това, че училището, възрастните и американският живот като цяло са фалшиви. Децата подхванаха темата бавно, но до звънеца всички говореха един през друг и пет или шест рискуваха да закъснеят за следващия час, за да споделят мнението си за това, което според тях не е наред с обществото и с бъдещето, което родителите им бяха планирали за тях. Очите им искряха, лицата им бяха зачервени от вълнение. Не се съмнявах, че в околните книжарници рязко ще скочи интересът към една малка тъмно червена книжка. Последен в стаята беше останал мускулест младеж с футболна фланелка. Приличаше ми на Лоса Мейсън от комиксите за Арчи.

— Жалко, че не сте тука през цялото време, гос’ин Амбърсън — проточи той с южняшкия си акцент. — Вий сте най-готиният.

Не просто бях готин. Бях най-готиният. Нищо не може да се сравни с подобна похвала от седемнадесетгодишен младеж, който изглежда за първи път обръща внимание на това, което се случва в класната стая.

По-късно същия месец директорът ме повика в кабинета си, предложи ми Ко’ Кола и малко общи приказки и после ме попита:

— Синко, ти от подривните елементи ли си?

Уверих го, че няма нищо такова и му казах, че съм гласувал за Айк.^[3] Това изглежда го успокои, но той ми препоръча в бъдеще да се придържам към „одобрения списък с литературни произведения“. Прическите се променят, дължините на полите и жаргона също, но училищната администрация? Никога.

5

Веднъж по време на една лекция в колежа (говоря за истински колеж, Университета на Мейн, където получих истинската си бакалавърска диплома), чух един професор по психология да твърди, че хората действително притежават шесто чувство. Той го нарече интуитивно мислене и каза, че то обикновено е най-силно развито у мистиците и престъпниците. Аз не съм мистик, но бях изгнаник от собственото си време и убиец (аз може и да оправдавах убийството на Франк Данинг за себе си, но полицията не би се съгласила с мен). Ако това не ме правеше престъпник, не знам какво би могло.

— Моят съвет към вас, в случай че ви грози опасност — беше казал професорът онзи ден през ’95-та, — е послушайте интуицията си.

През юли ’60-та аз реших да последвам съвета му. Все повече се тревожех за Едуардо Гутиерез. На вид той беше невзрачен тип, но налице бяха неговите прословути връзки с мафията. А и онзи поглед, когато ми беше платил печалбата от Дербито, която, вече бях осъзнал, беше неразумно голяма. Защо ми трябваше да правя такъв голям залог, когато далеч не бях останал без пари? Не беше от алчност. По-скоро беше това чувство, което добър бейзболист изпитва, когато му се падне хубава топка, която може да удари с всички сили. Понякога човек просто не може да се удържи да се цели невъзможно високо. И аз направих същото, но вече съжалявах.

Умишлено изгубих следващите два залога, за да поддържам пред Гутиерез образа си на наивник, на когото веднъж му е излязъл късметът и скоро ще проиграе всичко спечелено. Но интуитивното мислене ми подсказваше, че той не се връзва. Тревогата ми се засили, когато той почна да ме поздравява с: „О, хей, ето го моя янки, от земята на янките!“. Не „онзи янки“, а „моя янки“.

Да речем, че беше пратил някой от типовете, с които играеше покер, да ме проследи от Тампа до Сънсет Пойнт? Дали не би могъл да прати някои от останалите покер играчи — да речем двойка мускулести младежи, готови на всичко, за да се отърват от задълженията си към Гутиерез — да проведат една малка спасителна мисия и да възстановят каквото е останало от десетте хиляди? Предният дял на мозъка ми считаше, че това звучи като изтъркан сюжетен трик, редовно присъстващ в детективски сериали от типа на „Улица Сънсет 77“. Но интуицията ми беше на друго мнение. Интуитивно бях сигурен, че дребният човечец с оредяваща коса беше напълно способен да прати взломаджии в моя дом и да ги инструктира да ме напердашат здравата, ако не правя каквото ми кажат. Аз нямах желание да бъда жертва на побой, но не исках да се разделям и с парите си. Но най вече не можех да позволя моите записки да попаднат в ръцете на букмейкър, свързан с мафията. Не ми допадаше идеята да бягам с подвита опашка, но все трябваше да стигна до Тексас рано или късно, така че защо не рано? Освен това дискретността е по-ценна от храбростта — бях научил този ценен урок, преметнат на коляното на майка ми.

Така след почти безсънните юлски нощи, когато предупредителните звънци на интуицията бяха особено силни, събрах най-ценните си вещи (касата, съдържаща моя мемоар и парите в брой, скрити зад резервната гума на колата), оставих бележка на хазаина с последния чек за наема и се отправих на север по щатски път 19. Първата нощ от пътуването си прекарах в мизерен мотел в Дефаниак Спрингс. Предпазните мрежи бяха на дупки и преди да светна единствената лампа в стаята (гола крушка, висяща на електрически кабел), ме бяха нападнали комари с размера на изтребители.

Обаче спах като младенец. Никакви кошмари, а звънците на вътрешната ми аларма бяха замлъкнали. Това ми беше достатъчно.

Първи август прекарах в град на име Гълфпорт, макар че ме отпратиха от първото място, в покрайнините на града, където опитах да си взема стая. Чиновникът в „Червеният покрив“ ми каза, че този мотел е само за негри и ме насочиха към „Южно гостоприемство“, което според него било най-доброто място в „Гъъф-поот“. Може и да беше вярно, но мисля, че аз бих предпочел „Червеният покрив“. Звукът на слайд китара, долитащ от комбинирания бар и ресторант, звучеше страхотно.

6

Ню Орлийнс не ми беше точно по път, но след като потуших интуитивната си аларма, открих, че съм в настроение за туристическа обиколка. В интерес на истината обаче не ме привличаха нито Френският квартал, нито пристана за параходи на улица Биенвил.

Вместо това си купих карта на града от една улична сергия и открих единствения обект в целия град, който ме интересуваше. Паркирах и след петминутна разходка се озовах пред постройката на улица „Магазин“ №4905, където Лий и Марина Озуалд щяха да се установят с дъщеря си, Джун, по време на последната пролет и лято от живота на Джон Кенеди. Беше паянтова сграда, не точно съборетина, но почти, с висока до кръста желязна ограда, обграждаща обрасъл с треволяци двор. Боята на долния етаж, някога явно бяла, сега се лющеше и беше жълта като урина. Горната половина на сградата изобщо не беше боядисвана и беше покрита със сивкави дъски като обор. На парче картон, затъкнато в един счупен прозорец, някой беше написал: „Дава се под наем, позвънете на MU3–4192“. Ръждясали мрежи обграждаха верандата, на която през септември ’63-та Лий Харви Озуалд щеше да седи привечер по бельо и да си повтаря шепнешком: „Па! Па! Па!“, докато насочва към случайни минувачи незаредената карабина, на която беше съдено да се превърне в най-известното оръжие в американската история.

Всичко това ми се въртеше из главата, когато някой ме потупа по рамото и аз едва не изкрещях. Трябва обаче да съм подскочил, защото чернокожият младеж, който ми беше привлякъл вниманието, почтително отстъпи крачка назад и вдигна ръце пред себе си.

— Простете, съ’, простете, хич не исках да ви стресна.

— Няма проблем — уверих го аз. — Аз съм си виновен.

Думите ми не го успокоиха особено, но явно си беше наумил да говори с мен, така че пак пристъпи напред, понеже разговорът явно изискваше поверителен тон. Попита ме дали се интересувам от покупката на няколко саски. Имах известна идея за какво говори и разбрах, че съм прав, когато той добави: — Мно’о качествена блатна трева, съ’.

Казах му, че ще пропусна, но ако ме упъти към добър хотел в този Париж на американския юг, ще си заслужи петдесет цента. Този път в речта му не се усещаше толкова силен акцент.

— Има разни мнения, но аз бих казал хотел Монтилион — и ми обясни как да го намеря.

Аз благодарих и му подадох монетата, която изчезна в един от многото му джобове.

— А вие какво го оглеждате туй място — той кимна към паянтовата сграда. — Да не сте намислил да го купувате?

За момент стария Джордж Амбърсън подаде глава.

— Ти си тукашен. Според теб струва ли си да се купи?

— По тая улица има добри имоти, ама не и този. Цялата къща ми изглежда пълна с призраци.

— Още не — отвърнах аз и се запътих към колата си, като го оставих да ме изпрати с недоумяващ поглед.

7

Извадих металната каса от багажника и я сложих на предната седалка на Сънлайнъра с намерението лично да я занеса до стаята си в хотела, както и стана. Но докато портиерът ми помагаше с останалия багаж, забелязах нещо на пода между седалките, от което ме заля чувство на вина, много по-силно, отколкото бихте очаквали по такъв дребен повод. Обаче уроците, научени в детството не се забравят, а друг урок, който бях научил, преметнат на коляното на майка ми, беше винаги да си връщам книгите от библиотеката навреме.

— Господин портиер, ще ми подадете ли онази книга, моля? — попитах аз.

— Да, съ’, с удоволствие!

Книгата беше „Докладът на Чапман“, която бях взел от обществената библиотека в Нокомис около седмица преди да реша да тръгна на път. Надписът върху етикета, залепен на прозрачното защитно облекло, укорително ми напомняше: „Само 7 дни, бъдете добри, чакат и други читатели.“

Когато се качих в стаята си, видях, че часът е едва шест. През лятото библиотеката отваряше чак по обед, но работеше до осем. Междущатските разговори са вероятно единственото нещо, което беше по-скъпо през ’60-та, отколкото през ’11-та, но онова детинско чувство за вина не ме напускаше. Свързах се с оператора на хотела и дадох номера на библиотеката в Нокомис от картичката, натикана в джобче от вътрешната страна на задната корица. Малкото съобщение под картичката: „Моля, обадете се, ако ще закъснеете повече от три дни да върнете книгата“, съвсем ме вкисна.

Моят оператор се свърза с друг оператор. Покрай техните гласове се чуваха други приглушени разговори. Осъзнах, че в моето оригинално време повечето хора, чиито гласове чувам, са мъртви. После чух, че телефонът в другия край звъни.

— Обществена библиотека Нокомис, здравейте — гласът беше на Хати Уилкърсън, но звучеше сякаш милата старица се е натикала в дълга желязна тръба.

— Здравейте, госпожо Уилкърсън…

— Ало? Ало? Чувате ли ме? Проклети извънградски разговори!

— Хати? — наложи се направо да крещя. — Обажда се Джордж Амбърсън!

— Джордж Амбърсън? Боже мой, откъде се обаждаш, Джордж?

За малко да й кажа истината, но интуитивната ми аларма веднага се обади и вместо това казах, че се обаждам от Батън Руж.

— В Луизиана?

— Да! Току-що открих, че погрешка съм взел една книга с мен! Ще я пратя по…

— Няма нужда да викаш, Джордж, вече те чувам много по-добре. Операторът трябва да не беше закачил нашия малък щифт като хората. Толкова се радвам да те чуя. И слава Богу, че те е нямало. Всички страшно се разтревожихме, нищо че пожарникарят каза, че къщата е била празна.

— За какво говориш, Хати? Моето бунгало на плажа?

Че за какво друго можеше да говори?

— Да! Някой хвърлил запалена бутилка бензин през прозореца. Всичко изгоряло за минути. Шефът на пожарната, Дюранд, смята, че са били хлапета, дето са пиели и са се мотаели наоколо. Толкова калпазани се навъдиха. Правят така, защото се страхуват от Бомбата. Тъй казва съпругът ми.

Така значи.

— Джордж? Там ли си?

— Да — отговорих й.

— Коя книга каза, че си взел?

— Моля?

— Коя книга си взел? Не ме карай сега да ти търся картона.

— О. Докладът на Чапман.

— Ами, прати я обратно веднага щом можеш, нали? Доста хора са се записали за нея. Ървинг Уолъс е много популярен.

— Да, непременно ще се погрижа — обещах й аз.

— И много съжалявам за къщата. Много вещи ли изгуби?

— Не, всичко най-важно е с мен.

— Слава Богу. Скоро ли ще се вр…

Последва изщракване достатъчно силно да ми писне ухото и после се чу свободният сигнал на прекъснатата линия. Оставих слушалката обратно. Дали ще се връщам скоро? Не виждах никакъв смисъл да звъня втори път, за да отговарям на този въпрос. Но трябваше много да внимавам с миналото, понеже то усеща агенти на промяната и си има зъби.

Утре сутрин пращам „Докладът на Чапман“ в Нокомис.

Веднага след това тръгвам за Далас.

8

Три дни по-късно седях на пейка на площад Дейли и разглеждах четвъртития тухлен силует на Тексаското училищно книгохранилище. Беше адски горещ късен следобед. Бях си разхлабил вратовръзката (през ’60-та, ако не носиш вратовръзка, дори в такава жега, със сигурност ще предизвикаш нежелано внимание) и бях разкопчал горното копче на бялата си риза, но без особена полза. Рехавата сянка на бряста зад гърба ми също не помагаше кой знае колко.

Когато се регистрирах в хотел Адолфъс на улица Търговска ми предложиха да си избера стая с или без климатична инсталация. Аз реших да платя допълнителните пет долара за стая, в която устройството, монтирано на прозореца смъкваше температурата чак до 25 градуса и, ако имах някакъв ум в главата си, сега щях се прибера преди да съм получил топлинен удар. Може би след залез щеше да се разхлади. Поне малко.

Но не можех да откъсна поглед от тухлената грамада, а прозорците — особено този в десния ъгъл на шестия етаж — сякаш се взираха в мен. От сградата струеше осезаемо усещане за нередност. Вие, които четете — ако изобщо ви има — може да решите, че преувеличавам и, че това е само резултат от уникалната информация, с която аз разполагах, но тя не обясняваше защо не можех да мръдна от пейката, въпреки убийствената жега. Причината, която ме държеше на място, беше чувството, че вече съм виждал тази сграда.

Тя ми напомни за леярната Китчънър в Дери.

Хранилището не беше полуразрушено като фабриката, но вдъхваше същото усещане за древно зло. Спомних си поваления почернял от сажди комин, излежаващ се сред бурените като праисторическа змия, изтегната на слънце. Спомних си, как бях погледнал в черното му гърло, толкова широко, та можех да ходя прав в него. И си спомних усещането, че там вътре има нещо. Нещо живо. Нещо, което искаше да вляза в комина. Да му отида на гости. Може би за дълго, дълго време.

Хайде, влизай, шепнеше прозорецът на шестия етаж. Ела да огледаш мястото. В момента няма никой. Служителите, които работят тук през лятото, вече са се прибрали, но ако обиколиш отзад, откъм железопътните релси, със сигурност ще намериш някоя отключена врата. Все пак, какво чак толкова ценно се пази тук? Само учебници — даже учениците, за които са предназначени, не препират да си ги получат. Което ти отлично знаеш, Джейк. Така че, хайде, влизай. Качи се на шестия етаж. В твоето време тук има музей, хората, които го посещават, идват от цял свят. Някои още оплакват убития мъж и всичко, което той така и не успя да направи. Но сега е ’60-та, Кенеди все още е сенатор, а Джейк Епинг не съществува. Съществува само Джордж Амбърсън — мъж с къса подстрижка, пропита с пот риза и разхлабена вратовръзка. Мъж на своето време, така да се каже. Е, хайде, качи се. Да не те е страх от призраци? Та как може да има призраци, щом деянието още не е извършено?

Но там наистина имаше призраци. Може би ги нямаше на улица Магазин в Ню Орлийнс, но тук? О, да. Само че аз никога нямаше да се изправя срещу тях, защото нямах никакво намерение да влизам в хранилището, точно както по никакъв начин нямаше да вляза в комина на леярната в Дери. Озуалд щеше да се хване на работа в книгохранилището само месец преди атентата, а нямаше никакъв смисъл да чакам нещата да напреднат до там. Не, смятах да следвам плана, който Ал беше очертал най-общо в заключителната част на бележките си, озаглавена „Изводи как да се действа“.

Колкото и да беше убеден в теорията за единичния стрелец, Ал не беше напълно отписал и малката, но статистически вероятна възможност да е сгрешил. В своите записки той я наричаше „прозорец на колебание“.

Като прозорец на шестия етаж.

Неговото намерение е било веднъж завинаги да затвори този прозорец на десети април, ’63-та, повече от половин година преди пътуването на Кенеди до Далас и аз напълно одобрявах неговата идея. По някое време през април, а защо не точно на десети, какъв смисъл да изчаквам след това, аз щях да убия съпруга на Марина и баща на Джун, както бях убил Франк Данинг. Отново без каквито и да било угризения. Ако видите паяк да пълзи по пода към люлката на вашето бебе, може да се поколебаете. Може дори да решите да хванете паяка в буркан и да го пуснете извън къщата, където да продължи да живее малкия си паяшки живот. Но ако сте сигурни, че паякът е отровен? Черна вдовица например? Тогава не бихте изпитали никакво колебание. Не и ако сте с всичкия си.

Просто бихте го стъпкали на място.

9

Вече имах идея какво ще правя между август ’60-та и април ’63-та. Щях да държа Озуалд под око след завръщането му от Русия, но нямаше да се намесвам. Заради ефекта на пеперудата, не можех да си го позволя. Ако въобще съществува по-глупава метафора от веригата на събитията, аз поне не съм я чувал. Веригите (освен онези, които се учим да правим в детската градина от ивици цветна хартия, предполагам) са здрави. Използваме ги, за да изтеглим двигателя от колата и да оковем ръцете и краката на опасни престъпници. Но аз вече знаех, че реалността не прилича на верига. Казвам ви, събитията са крехки като кула от карти и, ако се намесех в живота на Озуалд, да не говорим да се опитам да го разубедя да извърши престъпление, което дори още не му беше хрумнало, щях да унищожа единственото си предимство. Пеперудата щеше да разпери крила и животът на Озуалд щеше да поеме по друг път.

В началото промените вероятно щяха да са дребни, но както ни учи песента на Брус Спрингстийн, „скъпа, големи неща се задават“. Големите промени може да са добри, може да спасят живота на мъжа, който в момента беше младши сенатор от Масачузетс. Но на мен не ми се вярваше. Понеже миналото е твърдоглаво. В бележките на Ал се споменаваше, че през ’62-ра Кенеди ще посети университета Райс в Хюстън, за да говори за полетите до луната. Вход свободен, без противокуршумна защита, беше написал Ал. Хюстън е на по-малко от триста мили от Далас. Ами ако Озуалд реши да застреля президента там?

Или да речем Озуалд беше точно това, за което се представяше — изкупителна жертва. Ами ако го прогонех от Далас обратно в Ню Орлийнс и въпреки това Кенеди се окажеше мъртъв, жертва на някакъв невероятен заговор на мафията или на ЦРУ? Дали ще ми стиска да мина още веднъж през заешката дупка и да почна всичко отначало? Пак да спася семейство Данинг? Пак да спася Каролин Пулин? Вече бях посветил почти две години на тази мисия. Дали бях готов да й посветя още пет, все така без да съм сигурен какво ще се случи?

Най-добре да не се налага да отговарям на тези въпроси.

Най-добре да се уверя окончателно.

Докато пътувах от Ню Орлийнс към Тексас, бях решил, че най-добрият начин да държа Озуалд под око, без да се намесвам в живота му, ще е да живея в Далас, докато той пребивава във Форт Уърт, а когато той премести семейството си в Далас, аз да се прехвърля във Форт Уърт. Предимството на този план, беше неговата простота, но той нямаше да проработи. Осъзнах го през седмиците, след като видях Тексаското училищно книгохранилище за първи път и открих, че, точно като Ницшевата пропаст, то отвръща на погледа ми.

През август и септември на изборната година обикалях Далас със Сънлайнъра в търсене на апартамент (все още не можех да прежаля загубата на любимия си GPS и често се налагаше да спирам и да питам за посоката). Но нищо не вървеше като хората. Първо си мислех, че проблемът е в апартаментите, но колкото повече опознавах града, толкова по-ясно беше, че проблемът е в мен.

Простата истина беше, че аз не харесах Далас и осемте седмици, които отделих да го опозная, показаха, че има защо да не го харесвам. Местният „Таймс Хералд“ (който много даласци наричаха Хлъзгавия Хералд) беше адски досаден мастодонт, посветен на десетцентовата пропаганда. „Сутрешни вести“ пък може да се скъсваше да описва Далас и Хюстън като „надпреварващи се към небесата“, но небостъргачите, за които говореха, бяха остров на архитектурната посредственост, обграден от зони, които аз за себе си нарекох Великия американски култ към равнините. Вестниците пренебрегваха бедните квартали, където расисткото разделение беше почти непокътнато. След тях следваха безкрайните предградия на средната класа, където живееха предимно ветерани от Втората световна и от корейската война. Техните съпруги си прекарваха времето като полираха мебелите с паста „Пледж“ и перяха дрехите с препарат „Майтаг“. Повечето имаха 2.5 деца. Младежите косяха морави, доставяха Хлъзгавия Хералд на велосипеди, лъскаха семейния автомобил с восък „Костенурка“ и слушаха (скришом) Чък Бери на малки транзистори, като вероятно лъжеха загрижените си родители, че той е бял.

Отвъд предградията с техните градински пръскачи, се простираха онези огромни празни равнини.

Тук-там все още се въртяха колелата на напоителна система, нужна за памуковата реколта, но с големите памукопроизводители почти беше свършено и на тяхно място се простираха полета с царевица и соя. Истинските реколти на далаския район бяха електрониката, текстилът, заблудите и черните петролни пари. Тук в района нямаше много сонди, но когато вятърът духаше от запад, откъм Пермския басейн, двата града воняха на петрол и природен газ.

Централният бизнес район беше пълен с контета, търчащи по задачи в тази част на града, която аз нарекох Пълния Далас: карирани спортни сака, тесни вратовръзки, забодени с прекалено големи игли (през шестдесетте тези игли играеха ролята на показни бижута и често бяха инкрустирани с диаманти или с отлични техни имитации), бели панталони и отвратителни ботуши с избродирана сложна украса. Те работеха в банки и инвеститорски фирми. Търгуваха с фючърси^[4] соя, петролни лизинги и със земята западно от града, където никога нищо нямаше да расте, освен бурени. Потупваха се един друг по рамото с ръце, отрупани с пръстени и се наричаха един друг „синко“. На коланите си, където през ’11-та бизнесмените носят мобилните си телефони, много от тях носеха огнестрелни оръжия в ръчно изработени кобури.

Имаше огромни билборди, призоваващи за смъкване от длъжност на председателя на Върховния съд Ърл Уорън, други, на които под намръщената физиономия на Хрушчов, пишеше: „Нет, другарю Хрушчов, ние ще погребем вас!“ На Западната търговска улица имаше един, който призоваваше: „Американската комунистическа партия е за интеграцията. Помислете по въпроса!“ и беше подписан от нещо, наречено Общество на Чаената партия^[5]. На два пъти по стените на сгради, където явно се помещаваха еврейски фирми, виждах не съвсем успешно изтрити свастики.

Далас не ми хареса. Не, господине, не, госпожо, никак даже. Не ми хареса от момента, в който се настаних в Адолфъс и видях управителя на ресторанта да стиска ръката на изплашен млад сервитьор и да му крещи в лицето. Въпреки всичко обаче работата, която бях дошъл да свърша, беше в Далас и затова и аз трябваше да остана там. Или поне тогава така си мислех.

10

На двадесет и втори септември най-после намерих място, което изглеждаше подходящо за обитаване. Беше на улица Блекуел в северен Далас — самостоятелен гараж, който беше превърнат в доста приятен двустаен апартамент. Най-голямото му предимство — климатичната инсталация. Най-големият му недостатък — собственикът и хазаин Рей Мак Джонсън беше заклет расист, който ме предупреди, ако наема мястото, да стоя настрана от близкото авеню Грийнвил, което гъмжало от смесени барове, където чернилките „връткали“ онез ми ти автоматични ножове.

— То аз нищо нямам против неграта — довери ми той. — Несър. Той сам Господ ги е проклел да са си в такова положение. Нали ти е ясно?

— Май съм я пропуснал тази част от Библията.

Той ме изгледа подозрително.

— Ти, какво, да не си методист?

Отговорих утвърдително. Стори ми се по-безопасно, отколкото да обяснявам, че от гледна точка на вероизповедания, аз не принадлежа към никое конкретно.

— Трябва да прегърнеш Баптистката вяра, синко. Нашата църква винаги е отворена за нови членове. Ако наемеш апартамента, някоя неделя може да дойдеш с мен и жената.

— Възможно е — съгласих се аз, а на ум си отбелязах въпросната неделя да се постарая да съм в кома. Може би дори мъртъв.

Междувременно господин Джонсън беше продължил да нищи библейските текстове.

— Виж сега, Ной веднъж се напил, докато всички били на ковчега. И се проснал на леглото си гол-голеничък. И двама от синовете му не го погледнали, а само го покрили с одеяло. Пък може да е било и чаршаф. Обаче Хам — той бил чернилката на семейството — той погледнал голотиите на баща си и Бог проклел него и цялата му раса да бъдат дървосекачи и носачи на вода. Туйто. Така станала цялата работа. Книга Битие, глава девета. Вземи си я прочети, господин Амбърсън.

— Аха — отвърнах аз и си напомних, че трябва да живея все някъде, не можех да си позволя да остана в хотела вечно. Казах си, че ще мога да съжителствам с малко расизъм, няма да се стопя, я. Казах си, че такива са времената и, че вероятно така е навсякъде. Само дето сам не си вярвах.

— Ще си помисля ден-два и после ще ви отговоря, господин Джонсън.

— Най-добре не се бави, синко. Това място няма дълго да се задържи свободно. Е, хайде и да ти е благословен деня.

11

Благословеният ден пак беше адски горещ, а от търсенето на жилище се ожаднява. След като се освободих от начетеното присъствие на Рей Мак Джонсън, усетих, че ще имам нужда от бира. И реших да пийна точно на авеню Грийнвил. Щом господин Джонсън се изказваше така горещо против този квартал, значи трябваше непременно да го проверя.

Оказа се, че е бил прав за две неща: на тази улица наистина цареше расова интеграция (повече или по-малко) и кварталът наистина не беше първокласен. Но пък беше оживен. Паркирах и се поразходих, за да оценя напълно карнавалната атмосфера. Минах покрай поне двадесетина бара, няколко евтини кина (ЗАПОВЯДАЙТЕ ВЪТРЕ, ПРИ НАС Е „СВЕЖАРСКО“, пишеше по плакати, развявани от горещия, вмирисан на петрол тексаски вятър) и един стриптийз бар, пред който един уличен викач приканваше: „Мацки, мацки, мацки — най-кръшните мадами на света! Най-кръшните мадами на света — тия мацки се бръснат, ако ми следиш мисълта!“ Имаше и няколко кантори за осребряване на чекове и отпускане на бързи заеми. Пред една от тях — „Фейт Файнаншъл, където ключовата дума е Доверие“ — посред бял ден се мъдреше черна дъска, на която с тебешир беше написано „Дневната прогноза“ отгоре и „Само за развлечение“ отдолу. Мъже със сламени шапки и тиранти (вид, който би могъл да се размине само на професионалните комарджии) се бяха скупчили наоколо и обсъждаха посочените курсове и шансове. Някои държаха таблици с данните на състезателни коне, други спортните страници на местния вестник.

Да бе, „Само за развлечение“, ама друг път, помислих си аз. За момент се сетих за моето бунгало на плажа, представих си как пламъците го поглъщат и се издигат високо в нощното звездно небе, понесени от ветровете на Залива. Развлечението има своите недостатъци, особено ако човек се развлича със залози.

Откъм разтворените врати се носеше музика и миризма на бира. Чух Джери Лий Луис да пее от един джукбокс, че „Голямо клатушкане пада“, а от следващия Ферлин Хъски лирично нареждаше за „Крилата на гълъбицата“. Получих бизнес оферти от четири проститутки и един амбулантен търговец, който продаваше декоративни капаци за джанти, бръсначи, с лъскави инкрустирани дръжки, а също и знаменца с щатския флаг на Тексас и релефен надпис „Не се бъзикайте с Тексас“. Да ви видя това как ще го преведете на латински.

Онова тревожно усещане за дежавю беше много силно, чувството, че нещата изобщо не са наред, точно както си бях помислил и преди. Това, разбира се, беше пълна лудост — в живота си не бях стъпвал на авеню Грийнвил — но не можех да отрека това чувство, усещах го по-скоро със сърцето си, отколкото с разума. Реших, че не ми се пие бира. А също и, че нямам желание да наемам преобразувания гараж на господин Джонсън, независимо от отличната климатизация.

Бях стигнал до някакво питейно заведение, наречено Пустинна роза, от където гърмеше Мади Уотърс. Когато се обърнах, за да се върна при колата, от там изхвърча някакъв мъж. Той залитна и се просна на тротоара. От сумрачната вътрешност на бара се разнесе бурен смях. Някаква жена извика: „И да не си стъпил повече тук, женчо нещастен!“ Това предизвика още по-енергичен (и сърдечен) смях.

Изхвърленият клиент имаше кървав нос — изкривен на една страна — и кървеше също от голяма драскотина, отворена отляво на лицето му от слепоочието до челюстта. Очите му бяха ококорени и той явно беше в шок. Разпасаната му риза се ветрееше почти до коленете, докато той се улови за стълба на една улична лампа и се изправи на крака. След това хвърли яден невиждащ поглед наоколо си.

Аз пристъпих към него, но преди да съм го стигнал, една от жените, които ме беше попитала дали си търся компания, се появи, полюшваща се на високи тънки токове. Само дето не беше точно жена. Едва ли беше на повече от шестнадесет, с огромни тъмни очи и гладка кожа с цвят на кафе. Тя също се смееше, но не злобно и, когато окървавеният мъж залитна, тя хвана ръката му.

— Полека, миличък — подхвана тя. — Седни някъде, преди да…

Той дръпна нагоре увисналите пешове на ризата си. Седефната дръжка на пистолет — много по-малък от този, който аз бях купил от Спортни стоки Мейкън, всъщност, не по-голям от играчка — беше притиснат о бледия тлъст корем, увиснал над талията без колан на габардинения му панталон. Ципът му беше наполовина смъкнат и се виждаха боксерките му на червени състезателни коли. Това го помня. Той извади пистолета, притисна дулото в корема на уличницата и дръпна спусъка. Последва нелепо малко изпукване, сякаш съвсем малък фойерверк гръмва в тенекиена кутия, нищо повече. Жената изпищя и се отпусна на тротоара, притиснала корема си с ръце.

— Ти ме гръмна! — звучеше повече ядосана, отколкото ранена, но през пръстите й беше почнала да тече кръв. — Ти ме гръмна, бе, пиклив педал такъв, защо ме гръмна?

Той не й обърна внимание. Завъртя се и дръпна вратата на Пустинната роза. Аз не бях мръднал от мястото, на което стоях, когато той простреля красивата млада проститутка, отчасти заради шока, но най вече, понеже всичко стана за секунди. Малко по-дълго, отколкото щеше да отнеме на Озуалд да убие президента на САЩ, но не кой знае колко.

— Това ли искаш, Линда? — развика се той. — Щом това искаш, ето на, получаваш го!

След това притисна дулото в ухото си и стреля.

12

Аз сгънах носната си кърпа и внимателно я притиснах към дупката в червената рокля на момичето. Не знаех колко сериозно е ранена, но изглежда имаше достатъчно сили да ръси непрекъснат поток пиперливи фрази, които вероятно беше научила от майка си (макар че, кой би могъл да знае със сигурност). А когато един мъж от събралата се тълпа се приближи прекалено, тя го набързо го сряза.

— Стига си ми надничал под полата, нагляр такъв. За това се плаща.

— Горкият копелдак тука е хвърлил топа — отбеляза някой. Беше коленичил до мъжа, когото бяха изхвърлили от Пустинната роза. Някаква жена почна да пищи.

Към нея се присъединиха писъците на приближаващи сирени. Забелязах наблизо една от другите дами, които ми бяха предложили услугите си, докато се разхождах по авеню Грийнвил. Беше червенокоса в три-четвърти панталони. Помахах й да се приближи. Тя докосна гърдите си с длан, сякаш казваше „Кой, аз?“, и аз кимнах.

— Притискай кърпата върху раната — казах й. — Опитай да спреш кръвта. Аз трябва да тръгвам.

Тя ми се усмихна разбиращо.

— Не искаш да си тук, като пристигнат ченгетата, а?

— Не, просто не познавам тези хора. Съвсем случайно минавам оттук.

Червенокосата коленичи до момичето на тротоара, от което се лееха кръв и ругатни, и сложи ръка върху вече напоената кърпа.

— Миличък — отговори ми тя, — то, ние всички сме просто минувачи.

13

Онази нощ не успях да спя като хората. Тъкмо се унасях и веднага ми се явяваше мазното потно лице на Рей Мак Джонсън, който оправдаваше две хиляди години робство, убийства и експлоатация с това, че някакъв младеж бил хвърлил един поглед на оная работа на баща си. Стрясках се и се събуждах, пак се отпусках, пак се унасях… и виждах невзрачния мъж с разкопчания цип да натиква дулото на прикрития пистолет в ухото си. „Това ли искаш, Линда?“ Едно последно избухване преди вечния сън и ето че аз отново се ококорвах. В следващия кошмар мъже в черна кола хвърляха запалителна бомба през предния прозорец на бунгалото ми в Сънсет Бийч — по поръчка на Едуардо Гутиерез, който искаше да се отърве от своя янки от земята на янките. И защо? Защото не обичаше да губи на едро, затова. За него това беше достатъчна причина.

Накрая се отказах и седнах до прозореца, където хотелският климатик дрънкаше енергично. В Мейн сигурно вече беше достатъчно студено, та дърветата да почнат да се прошарват, но тук в Далас в два и половина сутринта още беше към 24 градуса и ужасно влажно.

— Далас, Дери — казах си аз, докато се взирах надолу към притихналата улица Търговска. Тухленият куб на Книгохранилището не се виждаше от тук, но беше наблизо. Можеше да се стигне пеша.

— Дери, Далас.

Всяко име се състоеше от две срички, които се пречупваха о съгласната по средата като сухи съчки на коляно. Не можех да остана тук. Още тридесет месеца в големия Ди щяха да ме докарат до лудост. Колко ли време щеше да мине преди да почна да виждам драсканици по стените от типа на „Скоро ще убия майка си“? Или да мярна някой саморъчно издялан Иисус да се носи по река Тринити? Във Форт Уърт може би щеше да е по-добре, но пак не беше достатъчно далече.

Защо изобщо трябва да оставам в който и да било от тях?

Тази мисъл ми хрумна малко след три сутринта като същинско прозрение свише. Имах си добра кола — в която кажи-речи се бях влюбил, в интерес на истината — а на Централен Тексас не му липсваха хубави магистрали, някои съвсем нови. До началото на двадесет и първи век щяха да се задръстят с автомобили, но през ’60-та бяха почти призрачно пусти. Вярно, че имаше ограничения на скоростта, но никой не следеше дали се спазват. В Тексас дори щатските полицаи бяха на мнение, че най-добре да натиснеш газта до дупка и да оставиш колата да ръмжи на воля.

Можех да се измъкна от задушливата сянка, която усещах надвиснала над този град. Можех да си намеря някое малко, не толкова подтискащо градче, което не беше изпълнено с омраза и насилие. Посред бял ден можех да си казвам, че си въобразявам всички тези неща, но не и в часовете преди утрото. В Далас със сигурност имаше и добри хора, хиляди вероятно, по-голямата част от населението, но тези подмолни настроения също бяха там и понякога избиваха на повърхността. Както се случи пред Пустинната роза.

Беви с двете леви беше ми казала в Дери: „Мисля, че страшното свърши“. Аз обаче не бях сигурен за Дери и усещах същото в Далас, въпреки, че до най-лошия ден в неговата история все още оставаха три години.

— Мога да пътувам — казах си. — Джордж се нуждае от тихо местенце, за да пише, но след като в книгата му се разказва за град — за обсебен от зли сили град — ще му се наложи постоянно да пътува, нали така? За да събира материал.

Нищо чудно, че ми отне почти два месеца, да стигна до това заключение. Най-простите решения най-лесно се подминават. Върнах се в леглото и заспах почти веднага.

14

Следващия ден напуснах Далас по магистрала 77. След час и половина се озовах в окръг Денолм. Завих на запад по щатски път 109, предимно, защото ми хареса билбордът, поставен на разклонението. Той изобразяваше млад футболист в героична поза, със златист шлем, черна тениска и златисто впито долнище. „Лъвовете от Денолм“, провъзгласяваше билбордът. „Трикратни областни шампиони! През 1960 не ни мърда щатската титла! Нашата сила е в Джим!“

Каквото и да означава това, помислих си аз. Но, разбира се, всяко училище си има своите неразбираеми фрази и сигнали, та децата да усещат, че им е поверена някаква тайна.

След пет мили по магистрала 109 стигнах до градче на име Джоуди. „Население 1280 жители“, пишеше на табелата. „Добре дошъл, страннико!“ На средата на широката, трилентова Главна улица, видях малък ресторант, на чийто прозорец беше изписано: „Най-добрите шейкове, картофки и бургери в цял Тексас!“ Казваше се „Закусвалнята на Ал“. Че как иначе.

Паркирах отпред, влязох вътре и си поръчах Рогатия специалитет. Той се оказа двоен чийзбургер със сос барбекю. Към него сервираха пържени картофки, подправени с мескит и гъст Родео шейк — ванилов, шоколадов или ягодов, по избор. Рогбургерът не можеше да съперничи на Тлъстбургера, но не беше и лош, а картофките бяха точно, както ги обичах — хрупкави, солени и леко препържени.

Ал в случая се оказа Ал Стивънс, кльощав тип на средна възраст, който по нищо не приличаше на Ал Темпълтън. Имаше рокаджийска подстрижка, извити надолу покрай устата прошарени мустаци, провлачен тексаски акцент и хартиена шапка, която беше накривил закачливо на една страна. Попитах го дали в Джоуди се дават имоти под наем.

— Колкото искаш — отвърна той и се засмя. — Обаче, ако си търсиш работа, тук не кипи особен бизнес, да знаеш. Хората са предимно земеделци, пък ти, ще ме прощаваш, ама не ми приличаш на фермер.

— Не съм — потвърдих аз. — Аз пиша книги.

— Стига бе! Чел ли съм нещо твое?

— Още не — обясних аз. — Засега само правя опити. Написал съм към половин роман и един-двама издатели проявиха интерес. Търся си тихо местенце да го довърша.

— Ами, то в Джоуди си е тихо — завъртя очи Ал. — Можем направо да я патентоваме тая тишина. Само петък вечер вдигаме шум.

— Футбол?

— Дасър, целият град ходи на мачовете. На полувремето реват като лъвове, а после надават Вика на Джим. На две мили наоколо се чува. Голям смях.

— Кой е Джим?

— Ладю, нападателят. Имали сме добри играчи, но никога не сме виждали нападател като Ладю в отбора на Денолм. Пък още е младок. Хората вече говорят за щатския шампионат. На мен това ми се вижда прекалено голям залък с тия яки момчета от големите даласки училища наоколо, обаче надеждата е хубаво нещо, мен ако питаш.

— Освен футбола, училището като цяло бива ли го?

— Добро си е училището. Много хора, включително моя милост, се съмняваха как ще свърши тая работата с обединяването, обаче се оказа за добро. Тая година събраха над седемс’отин дечурлига. Някои пътуват по цял час с автобуса, ама не се оплакват. Сигурно това им спестява от задачите вкъщи. В твоята книга за ученици ли се говори? Един вид, училищна джунгла? Защото тук нямаме никакви банди или подобни. Тука децата ни се държат прилично.

— Не, нищо такова. Аз имам спестявания, но няма да е лошо да си помогна, като замествам в училището от време на време. Не мога едновременно да работя на пълен работен ден и да пиша.

— Разбира се, че не — съгласи се той почтително.

— Моята диплома е от Оклахома, обаче… — и аз свих рамене, сякаш да покажа, че ми е ясно, че Оклахома не може да се мери с Тексас, но човек може поне да се надява.

— Ами, трябва да говориш с Дийк Симънс, директора. Обикновено вечеря тук. Жена му се помина преди няколко години.

— Съжалявам да го чуя — коментирах аз.

— Да, всички съжаляваме. Той е приятен човек. То повечето хора тук са така, господин…?

— Амбърсън. Джордж Амбърсън.

— Ами, Джордж, тук е голямо мъртвило, освен в петък вечер, но със сигурност има и по-лоши места. Пък, кой знае, може даже да те научим да ревеш като лъв през почивката на мача.

— Възможно е — съгласих се аз.

— Може да се върнеш към шест. Дийк обикновено се появява тогава — той подпря ръце на плота и се наведе напред. — Да ти дам един съвет?

— Разбира се.

— Дийк сигурно ще се появи с приятелката си, госпожица Коркоран, библиотекарката на училището. Той се върти около нея от миналата Коледа или някъде там. Чувам, че всъщност Мими Коркоран дърпа конците в Обединеното училище на Денолм, ’щото дърпа неговите конци. Ако успееш да й се харесаш, считай си работата опечена.

— Ще го запомня — отговорих аз.

15

След като седмици наред бях обикалял Далас в търсене на жилище, бях открил само едно подходящо място и се оказа, че собственикът е такъв тип, с когото не искам да имам нищо общо. В Джоуди ми отне три часа да намеря правилното място. Не беше апартамент, а спретната малка продълговата къща, разделена на пет поредни помещения. Беше за продан, но агентът каза, че собствениците са съгласни да я дадат и под наем на подходящия наемател. Имаше заден двор, обрамчен с брястове, гараж за Сънлайнъра и централна климатична инсталация. При това наемът беше съвсем разумен.

Името на агента беше Фреди Куинлан. Явно му беше любопитно що за тип съм — мисля, че мейнският номер на колата му се стори най-необичаен — пък и имаше защо да любопитства. Най-хубавото от всичко беше, че усещах, че съм се измъкнал изпод сянката, надвиснала над мен в Далас, Дери и Сънсет Пойнт, където последната къща, която бях наел, сега беше превърната в пепелище.

— Е? — попита Куинлан. — Как ви се струва?

— Харесва ми, но няма да мога да отговоря твърдо дали ще я взема или не веднага. Първо трябва да поговоря с един човек. Дали работите утре?

— Дасър, работим. В събота е отворено до обед. После се прибирам да гледам седмичния мач по телевизията. Тази година май ни чака страхотна Серия.

— Да — съгласих се аз, — така изглежда.

Куинлан ми подаде ръката си.

— Драго ми беше да се запознаем, господин Амбърсън. Сигурен съм, че Джоуди ще ви хареса. Хората тук са добри. Дано да ви се наредят нещата.

Аз я стиснах.

— Дано.

Както събеседникът ми преди това беше казал, надеждата е хубаво нещо.

16

Същата вечер се върнах в закусвалнята на Ал и се запознах с директора на Обединеното училище на Денолм и неговата приятелка библиотекарка. Те ме поканиха да седна при тях.

Дийк Симънс беше висок, плешив, около шестдесетгодишен. Мими Коркоран носеше очила и кожата й беше дълбоко загоряла. Сините очи зад комбинираните лещи на очилата й бяха проницателни и старателно ме оглеждаха от глава до пети. Тя ходеше с помощта на бастун, като си служеше с него с лекотата (почти пренебрежение), присъща на дългата употреба. Развеселен забелязах, че и двамата носят вимпели на Денолм и златисти значки с надпис „Нашата сила е в Джим!“ Няма как, беше петъчна вечер в Тексас.

Симънс ме попита дали ми харесва Джоуди (много), колко време съм прекарал в Далас (от Август) и дали си падам по гимназиален футбол (и още как). Единственият му въпрос, който имаше нещо общо с учителската позиция, беше дали съм убеден, че мога да „изляза на глава“ с децата в час. Според него това било проблем за повечето заместващи преподаватели.

— Тия учители младоци пращат проблемните деца при нас в дирекцията, сякаш ние си нямаме друга работа — обясни той и отхапа ентусиазирано от Рогатия си бургер.

— Сосът, Дийк — обади се Мими и той послушно избърса ъгълчетата на устата си с хартиена салфетка.

Междувременно тя продължаваше да ме оглежда преценяващо: спортно сако, вратовръзка, подстрижка. Обувките ми беше успяла да огледа като хората докато вървях към тяхното сепаре.

— Имате ли препоръки, господин Амбърсън?

— Да, госпожо. Известно време работих като заместващ учител в окръг Сарасота.

— А в Мейн?

— Там не, но три години бях редовен учител в Уисконсин, преди да напусна, за да се посветя изцяло на книгата или поне доколкото го позволяват финансите ми.

Наистина имах препоръка от училището Свети Винсънт в Мадисън. Хубава препоръка беше. Аз лично си я бях написал. Естествено, ако някой решеше да се обади и да провери, щях да увисна. Дийк Симънс не би тръгнал да проверява, но проницателната Мими с плътния земеделски тен можеше да го направи.

— А за какво се разказва в романа ви?

Този въпрос също можеше да ми изяде главата, но реших да бъда откровен. Поне доколкото необичайните обстоятелства ми го позволяваха.

— За серия убийства и техния ефект върху общността, където се случват.

— О, боже — възкликна Дийк.

Тя потупа ръката му.

— Тихо. Продължавайте, господин Амбърсън.

— Първоначално бях измислил един несъществуващ град в Мейн — бях го нарекъл Доусън — но после реших, че ще звучи по-автентично, ако събитията се случват в истински град. Голям град. Първо си мислех за Тампа, но той някак не беше подходящ…

Тя махна с ръка разбиращо.

— Прекалено пастелни тонове. Прекалено много туристи. Предполагам сте търсили нещо по-изолирано?

Крайно проницателна дама. Тя вече знаеше за книгата ми повече от мен самия.

— Точно така. Затова си избрах Далас. Мисля, че той е напълно подходящ, обаче…

— Обаче нямате желание да живеете там?

— Никакво.

— Разбирам.

Тя побутна своята порция пържена риба. Дийк я наблюдаваше с нещо като благоговение. Каквото и да очакваше той от финалната фаза на своя житейски път, тя явно му го осигуряваше. Не че в това има нещо странно, всеки все някого обича, както Дийн Мартин щеше да отбележи съвсем на място. Само след няколко години.

— А когато не пишете, какво обичате да четете, господин Амбърсън?

— О, какво ли не.

— Чел ли сте „Спасителят в ръжта“?

Опа.

— Да, госпожо.

Тя придоби нетърпелив израз.

— О, наричай ме Мими, даже децата така ми викат, макар че тях ги карам да слагат по едно Мис отпред за пред хората. И какво мислиш за сърдечната изповед на господин Селинджър?

Да излъжа или да кажа истината? Безсмислен въпрос в интерес на истината. Тази жена би разчела лъжата, както аз можех да прочета… билбордите, призоваващи за смъкване на Ърл Уорън да речем.

— Мисля, че е показателен за свободата на петдесетте и мисля, че дава идея колко добри могат да бъдат шестдесетте. Стига американските младежи, чието лице е Холдън Колфийлд, да не изгубят своята ярост. И своя кураж.

— М. Хм. — Тя продължи да ровичка рибата, но не слагаше нито хапка в уста. Нищо чудно, че изглеждаше сякаш, ако завържеше канап за яката на роклята й, можеш да я пуснеш по вятъра като хвърчило. — Според теб, трябва ли тази книга да я има в училищната библиотека?

Аз въздъхнах, като си мислех, колко жалко, че няма да успея да се уредя като заместващ учител в Джоуди, Тексас.

— Ами, госпожо, Мими, смятам, че трябва. Но смятам също, че трябва да се дава само на определени ученици, по усмотрение на библиотекаря.

— На библиотекаря? Не на родителите?

— Не, госпожо. Това би била опасна тенденция.

Лицето на Мими Коркоран се разтегли в широка усмивка и тя се обърна към мъжа до нея.

— Дийк, изобщо не ти трябва да го вземаш като заместник. Най-добре му дай редовна позиция.

— Мими…

— Знам, няма свободни места в отдела по английски. Обаче, ако се задържи наоколо, може би ще може да заеме мястото на онзи идиот Фил Бейтман, когато той се пенсионира.

— Мимс, не се говори така пред хората.

— Може — отговори тя и даже ми намигна, — обаче не значи, че не е вярно. Гледай да изпратиш на Дийк препоръките си от Флорида, господин Амбърсън. Те ще са напълно достатъчни. Даже, още по-добре, донеси ги сам следващата седмица. Учебната година вече започна. Няма смисъл да се губи време.

— Наричай ме Джордж.

— Дадено — съгласи се тя. После бутна чинията си настрана. — Дийк, това е ужасно. Защо изобщо се храним тук?

— Защото аз харесвам бургерите, а ти харесваш ягодовия сладкиш на Ал.

— О, вярно. Ягодовият сладкиш. Давай го тук. Ще останеш ли за футболния мач, господин Амбърсън?

— Днес не мога. Трябва да се върна в Далас. Може би следващата седмица. Ако решите, че ще имате полза от мен тук.

— Щом Мими те харесва и аз те харесвам — отсече Дийк Симънс. — Не мога да гарантирам, че ще работиш всяка седмица, но ще има някои седмици, когато ще ми трябваш за два, дори три дни. Така всичко ще се изравни.

— Не се и съмнявам.

— Обаче да си знаеш, че заплатата на заместващ учител не е особено висока…

— Известно ми е, сър. На мен ми е нужно само малко да си подпомогна дохода.

— Обаче тая книга, за тоя Спасител, никога няма да влезе в библиотеката — каза той и хвърли извинителен кос поглед на любимата си, която беше свила устни недоволно. — Училищното настоятелство няма да го позволи. Мими много добре го знае — и той отхапа поредна голяма хапка от бургера си.

— Времената се менят — възрази Мими Коркоран, като посочи първо салфетника на масата, после устата му. — Дийк, сосът.

17

Следващата седмица допуснах грешка. Трябваше да съм си взел поука. След случилото се, последното, за което трябваше да мисля, беше нов голям залог. Сигурно ще кажете, че е трябвало да съм по-предпазлив.

Аз наистина разбирах риска, но бях почнал да се тревожа за парите. Бях пристигнал в Тексас с около шестнадесет хиляди долара. Част от тях беше остатъкът от парите на Ал, но повечето бях спечелил в резултат от два много големи залога, направени в Дери и в Тампа. Обаче седемте седмици прекарани в Адолфъс бяха стрували към хилядарка. За настаняването в нов град вероятно щяха да отидат още четири-петстотин. Като оставим разходите за наем, храна и домакинските сметки, щяха да ми трябват значително повече, а и по-добри дрехи, ако исках да имам представителен вид в класната стая. Щеше да се наложи да остана в Джоуди две години и половина, преди да успея да си свърша работата с Лий Харви Озуалд. Около четиринадесет хиляди долара доникъде нямаше да стигнат. Заплатата на заместващ учител? Петнадесет и петдесет долара на ден. Юху. Добре, може би имаше начин да се справя с четиринадесет хиляди плюс тридесет или дори понякога петдесет долара на седмица от учителстването. Но трябваше също да се грижа за здравето си и да се постарая да не ми се случват злополуки, а изобщо не бях сигурен, че ще стане точно така. Защото освен твърдоглаво, миналото също е лукаво. И отвръща на ударите. И, да, добре, може би беше намесена и известна алчност. Но тя се дължеше не толкова на желанието да имам повече пари, а на опияняващото чувство, че по всяко време мога да бия банката, независимо колко дребни изглеждат шансовете.

Мисля си: Ако само Ал беше проучил и финансовата борса толкова старателно, колкото онези бейзболни и футболни резултати и конни надбягвания…

Но не беше.

Мисля си: Ако само Фреди Куинлан не беше споменал, че задаващата се Световна серия се очертава доста шантава…

Но той го направи.

И така аз се озовах обратно на авеню Грийнвил.

Казах си, че всички онези комарджии със сламени шапки, скупчени пред „Фейт Файнаншъл“ („Където ключовата дума е Доверие“), сигурно залагаха на бейзболната серия, някои вероятно доста сериозни суми. Казах си, че ще се изгубя сред множеството и един средно голям залог от господин Джордж Амбърсън — който щеше да каже че живее в преобразуван гараж на улица Блекуел, ако някой се интересуваше — нямаше да привлече ничие внимание. Бях съвсем сигурен, че момчетата от Фейт Файнаншъл не биха различили сеньор Едуардо Гутиерез от Тампа от Адам. Или да речем от Хам, сина на Ной.

О, какви ли не си ги наприказвах, но всичко се свеждаше до две неща: че нямаше от какво да се страхувам и, че беше съвсем нормално да искам повече пари, въпреки че в момента имах достатъчно. Глупак. Но глупостта е едно от двете неща, които се разпознават най-ясно, когато вече са останали в миналото. Другото са пропуснатите възможности.

18

На двадесет и осми септември, седмица преди началото на серията, аз посетих Фейт Файнаншъл и след задължителните заобиколни приказки, заложих шестстотин долара на Питсбъргските Пирати да победят Янките. Приех курс две към едно, който беше невъобразимо нисък, като се има предвид, че Янките бяха очевидните фаворити. В деня когато Бил Мазероски удари онзи невероятен хоумрън в деветия ининг и осигури победата на Пиратите, аз се върнах на авеню Грийнвил в Далас. Ако офисът на Фейт Файнаншъл ми се беше сторил твърде безлюден, вероятно щях веднага да обърна и да се върна в Джоуди. Или поне така си мисля сега… Но не съм сигурен.

Това, в което съм сигурен е, че имаше опашка комарджии, очакващи да приберат печалбата си и аз се присъединих към тях. Нашата малка група беше като излязла от мечтите на Мартин Лутър Кинг — петдесет процента черни, петдесет процента бели, сто процента щастливи. Повечето печеливши прибираха не повече от няколко банкноти по пет долара или някоя и друга десетачка, но видях и неколцина, които брояха стотачки. Ако някой беше решил да обере Фейт Файнаншъл този ден, би прибрал доста добра сума.

Касиерът беше як, набит тип със зелена чиновническа козирка. Зададе ми стандартния първи въпрос („Ченге ли си? Ако си, трябва да ми покажеш значката си.“) и когато отговорих, че не съм, ме попита за името и провери шофьорската ми книжка. Тя между другото беше съвсем нова, получена по пощата миналата седмица. Най-после бях добавил и тексаски документ за самоличност към колекцията си. Когато му я показах, се постарах да прикрия с пръст адреса си в Джоуди.

Той ми изплати хиляда и двеста долара. Аз ги натиках в джоба си и бързо се върнах при колата. Когато вече бях излязъл на магистрала 77, бях оставил Далас зад себе си и бързо приближавах Джоуди, най сетне си позволих да се успокоя.

Какъв глупак.

19

Сега ще направим един скок напред във времето (ако се замислиш, разказите са пълни със заешки дупки), но първо трябва да опиша още едно събитие от ’60-та.

Форт Уърт. Шестнадесети септември, 1960 г. Кенеди беше избран за президент преди малко повече от седмица, но още не беше встъпил в длъжност. Мястото беше пресечката на улица Балинджър и Западна седма улица. Денят — студен и облачен. Колите изпускаха бели облаци изгорели газове. Синоптикът на радио Кей Ел Ай Еф („Всички хитове през цялото време“) обещаваше дъжд, който до полунощ може да се превърне в суграшица, така че всички рокаджии по магистралите най-добре да са особено внимателни.

Аз се бях увил в едно фермерско палто от сурова кожа, а на главата си бях нахлупил плъстена шапка със спуснати наушници. Седях на пейка пред сградата на Асоциацията на тексаските животновъди и гледах надолу, към Западна седма. Седях там вече час и изобщо не очаквах, че младежът ще остане толкова дълго при майка си. Според записките на Ал Темпълтън, всичките трима сина бяха се отдалечили от нея, веднага щом им се беше удала възможност. Аз лично се надявах, че тя може да излезе с него да го изпрати. Беше се върнала тук наскоро след няколко месеца, прекарани в Уако, където беше работила като домашна компаньонка за богати дами.

Търпението ми беше възнаградено. Вратата на жилищна сграда Ротари се отвори и от там излезе изпит мъж, който зловещо приличаше на Лий Харви Озуалд. Той задържа вратата за жена в карирано късо палто и тежки бели обувки, типични за медицинските сестри. Тя му стигаше само до рамото, но беше доста набита. Прошарената й коса беше опъната назад от преждевременно сбръчкано лице. Беше забрадена с червена кърпа. Същият цвят червило очертаваше малка уста, която й придаваше недоволен и свадлив вид — устата на жена, която беше убедена, че целият свят е срещу нея и в последните години беше получила достатъчно доказателства, че е права. По-големият брат на Лий Харви Озуалд бързо се отдалечи по циментовата пътека. Жената се завтече след него и сграбчи палтото му отзад. Той се завъртя към нея на тротоара. Изглежда се караха за нещо, но предимно говореше жената. Тя размаха пръст пред лицето му. Нямаше как да чуя за какво го мъмри, защото съвсем разумно бях останал на повече от пресечка и половина от тях. После, както бях й очаквал, той тръгна към ъгъла на Западна седма и авеню Съмит. Беше дошъл с автобус, а там беше най-близката спирка.

Жената остана на място за момент, сякаш се колебаеше. Хайде де, мамче, помислих си аз, нали няма да позволиш да му се размине толкова лесно? Ами че той още не е преполовил улицата. На Лий му се е наложило да избяга чак в Русия от този размахан пръст.

Тя тръгна след него. Когато приближиха ъгъла, тя повиши глас и аз я чух съвсем ясно.

— Спри, Робърт, не бързай толкова, не съм приключила с теб.

Той й хвърли поглед през рамо, но не спря. Тя го настигна на спирката и задърпа ръкава му, докато той я погледна. Пръстът пак започна да се клати насам натам. Аз долавях откъслечни фрази: „… ти обеща…“ и „… дадох ти всичко…“, и, струва ми се, „… кой си ти да ме съдиш…“. Не виждах лицето на сина й, защото беше обърнат с гръб към мен, но прегърбената му стойка говореше достатъчно. Това едва ли беше първият път, когато майка му го следваше по улицата, размахала пръст пред лицето му, без да се интересува кой може да ги види. Тя сложи длан на солидната си гръд във вечния майчински жест, който сякаш казва „Погледни ме, неблагодарно дете“.

Озуалд бръкна в задния си джоб, извади портфейла си и й подаде банкнота. Тя я натика в чантата си без да я погледне и тръгна обратно към жилищната сграда. После обаче се сети за още нещо и пак се обърна към него. Чух я съвсем ясно. Извисен до крясък, за да прекоси двадесетте метра между двамата, пискливият й глас звучеше като нокти, драскащи по черна дъска.

— И да ми се обадиш, ако пак се чуеш с Лий, чуваш ли? То аз още съм на дериват, не мога да си позволя самостоятелна линия, докато не си намеря по-добра работа и оная жена Сайкс от долния етаж постоянно виси на телефона, обаче аз говорих с нея, хубавичко я наредих. Казах й, „Госпожо Сайкс…“

Покрай нея мина някакъв мъж и демонстративно пъхна пръст в ухото си с широка усмивка. Ако мамчето го беше забелязала, тя не му обърна внимание. Точно както не обръщаше внимание на засрамената гримаса на лицето на сина си.

— „Госпожо Сайкс“, казах й, „не само на вас ви трябва телефон, така че ще съм благодарна, ако си ограничавате разговорите. Пък ако не ги ограничите сама, ще се обадя в телефонната компания да пратят някого да ви накара.“ Ей това й казах. Така че да ми се обадиш, Роб. Искам да знам какво става с Лий.

В този момент се появи автобусът. Докато той спираше, мъжът повиши глас, за да надвика спирачките.

— Той е проклет комунист, майко, и няма никакво намерение да се връща. Свиквай с мисълта.

— Да ми се обадиш — изписка тя. Мрачното й малко лице беше застинало инатливо. Стоеше с леко разтворени крака, като боксьор, готов да поеме противниковия удар. Какъвто и да било удар. Очите й злобно надничаха иззад продълговати заострени очила с черни рамки. Кърпата й беше вързана на двоен възел под брадичката. Беше почнало да вали, но тя не обръщаше никакво внимание на дъжда. Пое си въздух и само дето не се разпищя.

— Трябва да говоря с доброто си момче, чуваш ли ме?

Робърт Озуалд набързо се качи в автобуса без да й отговори и той потегли сред облак синкав дим. В същото време на нейното лице се появи усмивка и постигна нещо, което дотогава смятах за невъзможно. Усмивката я направи да изглежда едновременно по-млада и по-грозна.

Покрай нея мина някакъв работник. Доколкото можах да видя не се удари в нея, даже не я закачи, но тя му се изрепчи.

— Гледай къде ходиш, бе, тротоарът да не ти е бащиния!

Маргерит Озуалд тръгна да се прибира. Когато ми обърна гръб още се усмихваше.

Същият следобед се върнах в Джоуди разтърсен и замислен. Оставаше ми година и половина преди да се засека с Лий Харви Озуалд и бях все така решен да го спра. Но вече изпитвах към него повече съчувствие, отколкото изобщо бях изпитал към Франк Данинг.