Стивън Кинг
11/22/63 (9)

2

В петък, вторият ми пълен ден в Дери, отидох до Централния пазар. Нарочно изчаках да стане пет следобед, защото предположих, че тогава ще има най-много хора. Все пак, в петък се дават заплати и за много хора (което, разбира се, означава съпруги; едно от основните житейски правила през ’58-ма е, че Мъжете не ходят на пазар) това е ден за покупки. Колкото повече хора имаше, толкова по-лесно щях да се изгубя в тълпата. В същия ред на мисли отидох до магазина на У. Т. Грант и попълних гардероба си с няколко памучни панталона и сини дочени ризи. Освен това, като се сетих за Без Тиранти и неговите приятели пред Сънливия сребърен долар, си купих и чифт работни ботуши Улвърин. На път към пазара се постарах да подритвам бордюра, така че предниците им да се поизтъркат.

Пазарът беше точно толкова натоварен, колкото се бях надявал. Пред всяка от трите каси се виеше опашка, а пътеките между рафтовете гъмжаха от домакини с пазарски колички. Малцината мъже, които видях, носеха кошници, затова и аз си взех една. Взех си мрежа ябълки (безбожно евтини) и мрежа портокали (кажи-речи на същата цена като през ’11-та). Под краката ми проскърцваше лъснат дървен под.

Какво ли точно работеше господин Данинг тук? Бевърли не беше казала. Явно не беше управител. В остъклената канцелария зад секцията с плодове и зеленчуци седеше белокос господин, който по-скоро би могъл да бъде дядо на Елън Данинг, а не баща. А и на бюрото му имаше табелка с името Г-н Къри.

Докато минавах покрай млечните продукти в дъното на магазина (и се забавлявах на реклами като „Опитвали ли сте «Йогурт»? Ако не, ще се влюбите, щом го опитате.“) дочух смях. Женски смях, който без съмнение спадаше към категорията „ах-ти-палавник“. Свърнах в следващата пътека и се озовах пред цяло ято дами, облечени в същия стил, като клиентките на Кенебек Фрут. Бяха се струпали пред месарския щанд. „Кланица“ пишеше на ръчно изработената дървена табела, окачена на декоративна хромирана верижка. „Домашно разфасоване.“ А най-отдолу — „Франк Данинг. Главен касапин.“

Понякога животът ти сервира съвпадения, до които никой писател не би си позволил да прибегне.

Именно Франк Данинг разсмиваше дамите. Приликата с чистача, който беше минал моя вечерен гимназиален курс по английски, беше достатъчно силна, та да ме полазят тръпки. Този мъж и Хари си приличаха като две капки вода, само дето косата на Франк беше почти изцяло черна, вместо почти напълно посивяла и сконфузената усмивка беше заменена от грубовата ослепително ухилена физиономия. Нищо чудно, че дамите пърхаха около него. Даже малката Беви го мислеше за голяма работа, а и защо не? Тя може да беше едва на дванадесет или тринадесет, но беше момиче, а Франк Данинг беше чаровник. И си го знаеше. Трябваше да има някаква причина, поради която дамският цвят на Дери предпочиташе да харчи заплатата на съпрузите си на Централния пазар вместо в малко по-евтиния супермаркет Ей-Енд-Пи и това явно беше част от причината. Господин Данинг беше хубавец, господин Данинг беше облечен в безупречно бяла престилка (само тук-там по маншетите му имаше кървави петна, но той беше касапин, все пак), господин Данинг носеше елегантно бяло кепе, което приличаше на комбинация между готварска шапка и артистична барета. Беше го накривил, така че почти да докосва едната му вежда. Истинска модна революция!

Откъдето и да го погледнеш, господин Франк Данинг, със своите розови, гладко избръснати бузи и безупречно подстриганата си черна коса беше образец на Дар Божи за всяка Женица. Докато се приближавах към него, той завърза един пакет месо с канап, изтеглен от макарата до кантара му, и със замах написа цената с черен маркер върху хартията. Подаде го на дама, преживяла около петдесет лета, облечена в домашна рокля на ярко розови цветя, с чорапи с вертикален шев отзад и изчервена като ученичка.

— Заповядайте, госпожо Ливеск, половин килограм немска пушена наденица, нарязана на тънки резени.

Той се наведе напред над тезгяха достатъчно, та госпожа Ливеск (а и всички останали дами) да могат да доловят аромата на одеколона му. Дали беше Аква Велва, като на Фред Туми? Вероятно не. Чаровник като Франк Данинг, вероятно щеше да се бръкне за нещо по-скъпо.

— Знаете ли какъв е проблемът с немската наденица? — попита той с поверителен тон.

— Не — отговори тя, но провлачи думата, така че прозвуча по-скоро като Не-еее. Всички останали дами бяха затаили дъх в очакване на отговора.

Погледът на Данинг за момент се премести върху мен, но явно не видя нищо интересно. Когато върна вниманието си към госпожа Ливеск, в очите му припламна вече познатата ми искра.

— След като я хапнеш, ти се отваря апетит за власт.

Не съм сигурен дали всички дами схванаха шегата, но всички се разсмяха от сърце. Данинг изпрати госпожа Ливеск по живо по здраво и докато отминавах, го чух да обръща вниманието си към госпожа Боуи. Която, изобщо не се съмнявам, беше повече от щастлива да бъде обект на неговото внимание.

„Той е приятен човек. Винаги се шегува и задява.“

Обаче приятният човек имаше студени очи. Докато общуваше със запленения си женски харем, те бяха сини. Но когато беше погледнал към мен — въпреки че беше само за миг — можех да се закълна, че бяха станали сиви. Цветът на водна повърхност под небе, от което скоро ще завали сняг.

3

Пазарът затваряше в шест следобед, а когато аз си тръгвах с оскъдните си покупки, беше едва пет и двадесет. Съвсем наблизо, на улица Уичъм имаше закусвалня „Ю-нийд-а-ланч“. Поръчах си хамбургер, наливна кола и парче шоколадов пай. Паят беше превъзходен, истински шоколад, истинска сметана. Изпълваше устата, точно както безалкохолната бира на Франк Аницети. Гледах да убия колкото е възможно повече време, но накрая станах и се запътих към канала, покрай който имаше пейки. Имаше също директен, макар и доста тесен, изглед към Централния пазар. Не бях гладен, но въпреки това изядох един от купените портокали, като хвърлях парчета от обелената кората по циментовата стена на канала и гледах как водата ги отнася.

Точно в шест светлините в голямата предна витрина на магазина угаснаха. Четвърт час по-късно и последните клиентки си бяха тръгнали. Някои мъкнеха покупките си по Горната миля пеш, а други се скупчиха около един от онези телефонни стълбове, маркирани с бяла боя. Автобус с табела „Отиване и връщане — една такса“ се появи и ги глътна всичките. В седем и четвърт служителите на магазина започнаха да излизат. Последните двама бяха господин Къри, управителят, и Данинг. Те си стиснаха ръцете и се разделиха — Къри сви по тясна уличка между пазара и съседния магазин за обувки, вероятно, за да стигне до колата си, а Данинг тръгна към автобусната спирка.

Дотогава на спирката бяха останали само още двама души и аз не исках да се приближавам. Благодарение на установеното еднопосочно движение в Долния край, не беше и нужно. Отидох до друг стълб, маркиран с бели ивици, съвсем близо до кино Странд (където в момента вървеше двойна прожекция на „Кели Картечницата“ и „Реформираната ученичка“, обявата обещаваше „Напечени моменти“) и изчаках с няколко работници, които обсъждаха предстоящите мачове от Световната серия. Можех да им отворя очите по въпроса, но си замълчах.

Появи се един градски автобус и спря срещу Централния пазар. Данинг се качи. Автобусът се спусна по хълма и спря при моята спирка до киното. Аз оставих работниците да се качат преди мен, за да видя колко пари ще пуснат в кутийката, закачена на метален лост до седалката на шофьора. Чувствах се като извънземно в научно-фантастичен филм, което се опитва да мине за землянин. Беше глупаво чувство — все пак, аз исках само да се повозя на автобуса, не да взривя Белия дом с лъч на смъртта — но това не променяше как се чувствах.

Един от работниците пред мен показа на шофьора канарено жълта абонаментна карта, което за момент ми напомни за Човека с жълтата карта. Другите пуснаха в кутийката по петнадесет цента, които звънко дръннаха на дъното. Аз последвах примера им, но ми отне малко повече време, защото моята монета беше залепнала за потната ми длан. Имах чувството, че всички ме гледат, но когато вдигнах очи се оказа, че пътниците или четат вестници, или безизразно се взират през прозорците. Вътрешността на автобуса беше изпълнена със сивкаво-син дим.

Франк Данинг беше седнал в средата на автобуса, вдясно от пътеката. Беше се преоблякъл в свободни сиви панталони, бяла риза и тъмно синя вратовръзка. Имаше много спретнат вид. Тъкмо палеше цигара, така че не ме погледна, когато минах покрай него и си намерих място в дъното на автобуса. Ръмжейки, автобусът измина цялата мрежа от еднопосочни улици в Долния край и после се изкачи по Горната миля до Уичъм. Когато стигнахме западната жилищна зона на града, пътниците започнаха да слизат един по един. Всички бяха мъже. Жените вероятно си бяха вкъщи, подреждаха покупките в килера и приготвяха вечерята. Франк Данинг обаче все още си седеше на мястото и пушеше. Замислих се дали няма да се окажем последните двама пътници в автобуса.

Напразно се тревожех. Когато автобусът се отклони, за да спре на ъгъла на Уичъм и авеню Милосърдие (по-късно научих, че в Дери има също авеню Вяра и авеню Надежда), Данинг пусна фаса си на пода, настъпи го и се изправи. Мина леко по пътеката без да се държи никъде. Вместо това се полюшваше с движенията на спиращия автобус. Някои мъже запазват младежката си подвижност до доста напреднала възраст. Данинг явно беше един от тях. От него би излязъл отличен танцьор на суинг.

Той шляпна шофьора по рамото и започна да му разказва някакъв виц. Вицът беше кратък и повечето се изгуби в звука от въздушните спирачки, но аз дочух думите: „… три негра заседнали в асансьор…“ и предположих, че това не е шегичка, която Франк би споделил със своя харем от домакини. Шофьорът се разсмя шумно и дръпна дълъг хромиран лост, който отваряше предните врати.

— До понеделник, Франк — изпрати го той.

— Ако потокът не прелее — отговори Данинг и бързо се спусна по двете стъпала и прескочи тревния бордюр на тротоара. Виждах как мускулите му се стягат под ризата. Какъв шанс имаха срещу този мъж една жена и четири деца? Почти никакъв, беше първото което ми хрумна в отговор, но не бях прав. Правилният отговор беше никакъв.

Докато автобусът отминаваше, видях Данинг да се изкачва по стълбите на първата сграда след ъгъла на авеню Милосърдие. На широката веранда пред входа десетина мъже и жени се бяха разположили в люлеещи се столове. Някои от тях поздравиха касапина, който се зае да им стиска ръцете, сякаш беше политик на митинг. Къщата беше триетажна във Викторианския стил на Нова Англия. От стряхата над верандата висеше табела. Едва успях да я прочета:

Пансион на Една Прайс

Седмичен или месечен наем

Ползване на обзаведена кухня

Не се приемат домашни любимци!

Под голямата табела, закачен на куки, висеше по-малък оранжев правоъгълник с надпис „Няма свободни стаи“.

Аз слязох от автобуса две спирки по-нататък. Благодарих на шофьора, който измърмори нещо в отговор. Почнах да осъзнавам, че в Дери, Мейн, това минава за любезен разговор. Освен ако човек не знае някой и друг майтап за негри, заседнали в асансьор или може би за Полския флот.

Бавно тръгнах обратно към центъра на града, като умишлено заобиколих отдалече пансиона на Една Прайс и неговите наематели, които се бяха разположили на верандата след вечеря подобно на героите в онзи разказ на Рей Бредбъри за пасторалното градче Грийнтаун, Илиной. Не приличаше ли и самият Франк Данинг на един от онези добри хора? Разбира се, че приличаше. Но в Бредбъровия Грийнтаун имаше и скрити страхотии.

„Приятният мъж вече не живее със семейството си“, беше казал Рич, пропадналия пич, и беше познал. Приятният мъж живееше в пансион, където явно всички го мислеха за голямата работа.

По мои сметки пансионът на Една Прайс се намираше на не повече от пет пресечки западно от улица Косут 379, а може би и по-близо. Дали нощем, след като всички наематели вече спяха, Франк Данинг седеше в стаята си обърнат на изток, както мюсюлманин, обърнал лице към Кибла?^[1] И дали седеше там със своята радвам-се-да-ви-видя усмивка? Не ми се вярваше. А дали очите му бяха сини или се превръщаха в онова студено и умислено сиво? Как се е оправдал, че е напуснал семейството и дома си пред добрите хора от пансиона на Една Прайс? Дали имаше история да им разкаже, в която жена му беше или не съвсем наред, или направо беше виновна за всичко? Най-вероятно. А дали хората му вярваха? Отговорът на този въпрос беше лесен. Нямаше значение дали е ’58-ма, ’85-а или ’11-та. В Америка, където повърхностното минаваше за съществено, хората винаги вярваха на мъжете като Франк Данинг.

4

Следващият вторник наех апартамент, който беше описан в обявите на Дейли Нюз като: „Полуобзаведен, в добър квартал“ и в сряда, седемнадесети септември, господин Джордж Амбърсън се нанесе в новото си жилище. Сбогом Таунхаус Дери, привет Харис Авеню. Живеех в ’58-ма вече повече от седмица и почвах да се чувствам по-комфортно, ако и да не бях съвсем в свои води.

Полуобзавеждането включваше легло (окомплектовано с матрак с няколко петна, но без спално бельо), диван, кухненска маса на един крак, която се нуждаеше от подложка, за да не се клати, и един стол с жълта пластмасова седалка, която издаваше странен мляскащ звук, когато без желание се разделяше с панталона на седящия. Имаше също кухненска печка и потракващ хладилник. В кухненския килер открих единственият разхладителен уред на жилището — вентилатор Дженерал Електрик с разръфан щепсел, който изглеждаше просто смъртоносен.

Веднага ми стана ясно, че шестдесет и пет долара на месец е твърде висок наем за апартамент, разположен точно под траекторията за кацане на самолетите на летището в Дери, но не възразих, понеже госпожа Джоплин, хазайката, беше така добра да приеме наемател без препоръки. Фактът, че той беше готов да предплати наема за три месеца в брой, вероятно също помогна да смекчи сърцето й. Въпреки това, тя настоя да си препише името и данните от шофьорската ми книжка. Ако й се стори странно, че търговец на недвижими имоти на свободна практика от Уисконсин има мейнска шофьорска книжка, тя не каза нищо по въпроса.

Бях доволен, че Ал ми беше дал толкова много пари. Нищо не предразполага непознатите хора, както парите на ръка.

И освен това през ’58-ма всичко беше толкова евтино. Само за триста долара успях да превърна полуобзаведения си апартамент в напълно обзаведен. Деветдесет от тях отидоха за настолен телевизор втора ръка. Същата вечер гледах шоуто на Стийв Алън в красиво черно-бяло, а после изключих телевизора и поседях на кухненската маса, като слушах рева от пропелерите на снижаващ се самолет. Извадих от задния си джоб бележника марка Блу Хорс, който бях купил от дрогерията (същата, в която кражбата не се приемаше за нещо гот, яко или за тръпка). Отворих на първата страница и щракнах също съвсем новата си химикалка Паркър. Поседях така към петнадесет минути — достатъчно време за следващият самолет да се насочи към земята. Звучеше толкова близо, та почти очаквах да усетя как колесниците ще одраскат покрива.

Страницата си оставаше празна. Както и умът ми. Всеки път, когато се опитвах да започна, единствената мисъл, която успявах да формулирам, беше миналото не иска да бъде променено.

Това не ми беше от никаква полза.

Накрая станах, извадих вентилатора от килера и го сложих на кухненския плот. Не бях сигурен дали ще работи, но той тръгна безпроблемно и тихото жужене на мотора му се оказа странно успокоително. Освен това донякъде прикриваше досадното ръмжене на хладилника.

Когато пак седнах на мястото си, умът ми се беше избистрил и този път думите сами се подреждаха.

Възможности

1. Да предупредя полицията.

2. Анонимно обаждане до касапина (да кажа: „Държа те под око, копеле, а си направил нещо, а съм те издал“).

3. Да изкарам касапина виновен за някакво престъпление.

4. Някак да неутрализирам касапина.

Тук спрях. Хладилникът изключи, не се чуваха никакви самолети и по Харис Авеню нямаше движение. За момент останах сам с вентилатора и незавършения си списък. Накрая написах последната точка в списъка.

5. Да убия касапина.

След това смачках листа, отворих кухненската кутия кибрит, поставена до печката за запалване на газовите котлони, и драснах една клечка. Вентилаторът веднага я изгаси и аз пак си помислих колко трудно е да се променят някои неща. Изключих вентилатора, запалих втора клечка и я приближих до смачкания лист хартия. Когато се разгоря, го пуснах в мивката, изчаках го да догори и после отмих пепелта в канала.

След това господин Джордж Амбърсън си легна.

Но дълго не успя да заспи.

5

Бях все още буден и обмислях списъка, когато и последният самолет за нощта профуча над покрива половин час след полунощ. Обаждането в полицията отпадаше. Този вариант можеше да свърши работа с Озуалд, който щеше да заяви вечната си любов към Фидел Кастро и в Далас, и в Ню Орлийнс, но с Данинг нещата бяха различни. Той беше важен и уважаван член на тази общност. А кой бях аз? Някакъв непознат в град, който изобщо не обичаше пришълци. Същият следобед, на излизане от дрогерията пак бях видял Без Тиранти и неговата групичка пред Сънливия сребърен долар. Този път носех работнически дрехи, но пак си спечелих техния хладен „ти пък за к’ъв се мислиш“ поглед.

Но дори да бях живял в Дери осем години, вместо осем дни, какво изобщо бих могъл да кажа на полицията? Че съм получил видение, според което Франк Данинг ще убие цялото си семейство на Хелоуин? Това със сигурност щеше да се приеме добре.

Малко повече ми допадаше идеята да се обадя анонимно на самия касапин, но това беше опасен ход. Веднъж щом разговарях с Франк Данинг — на работа или в пансиона на Една Прайс, където несъмнено щяха да го повикат на общия телефон в дневната — щях да променя хода на събитията. Такова обаждане можеше да му попречи да убие семейството си, но можеше да има и обратен ефект и да го прати отвъд несигурния ръб на разума, на който той сигурно едва се крепеше зад приветливата като на Джордж Клуни усмивка. Вместо да предотвратя убийствата, можеше да стана причина те да се случат по-рано. За момента знаех какво щеше да се случи и кога. Ако говорех с него, това щеше да се промени.

Да го натопя за някакво престъпление? Това може да върши работа в шпионските романи, но аз не бях агент на ЦРУ, а нищо и никакъв учител по английски.

Следващата точка в списъка беше да неутрализирам касапина. Добре, но как? Може би да го блъсна с колата когато тръгне от авеню Милосърдие към улица Косут, понесъл чука и намерението да го използва смъртоносно? Освен ако не извадех страхотен късмет, щях да бъда заловен и арестуван. А имаше и друго — ранените хора оздравяват. Той можеше да направи втори опит щом си стъпеше на краката. Докато лежах в мрака, тази вероятност ми се струваше все по-реална. Понеже миналото не обичаше да бъде променяно. Миналото беше твърдоглаво.

Единственият сигурен начин беше да го проследя, да изчакам, докато остане сам, и да го убия. Най-простият план е най-добър, тъпако.

Но и пред този вариант имаше пречки. Най-голямата от тях — не бях сигурен дали ще мога да го направя. Вероятно бих могъл да убия човек в напечена ситуация — за да спася себе си или някой друг — но предумишлено убийство? Дори да знаех, че жертвата ми ще убие жена си и децата си, ако не му попреча?

Или… какво ако го убиех, но ме заловяха преди да успея да избягам в бъдещето, където съм Джейк Епинг, а не Джордж Амбърсън? Ще бъда съден, признат за виновен и изпратен в щатския затвор Шоушенк. И точно там щях да се намирам в деня, когато Озуалд щеше да застреля Кенеди в Далас.

Но и това не беше най-големият проблем. Изправих се и прекосих кухнята до миниатюрната си баня. Влязох в тоалетната, седнах на чинията и подпрях чело на дланите си. Бях приел, че съчинението на Хари казва истината. Ал се беше съгласил с мен и вероятно точно това се беше случило. Хари беше две-три крачки отвъд здравия разум, а такива хора е много по-малко вероятно да опитат да пробутат за действителна някоя своя фантазия като убийството на цяло семейство. Но все пак…

„Деветдесет и пет процента вероятност не са сто“, беше казал Ал и при това беше говорил за самия Озуалд. Ако оставим настрана всички теории на конспирацията, той беше единственият, който е могъл да извърши убийството и въпреки това Ал не можеше да се отърве от онези досадни последни съмнения.

В компютъризираната ’11-та щеше да е много лесно да проверя историята на Хари, но така и не бях успял. А дори историята да се беше потвърдила, можеше да има ключови подробности, които Хари е объркал или изобщо не е споменал. Такива неща можеха да се окажат сериозни спънки за мен. Ами ако като същински сър Галахад, вместо да помогна, и аз се окажех сред загиналите? Това със сигурност би променило бъдещето по различни вълнуващи начини, но аз очевидно нямаше да съм наоколо, за да ги видя.

В този момент ми щукна съвсем различна идея. Откачена, но привлекателна. Можех да се разположа срещу къщата на улица Косут 379 в нощта на Вси Светии и… само да гледам. За да съм сигурен, че всичко наистина се е случило, но и за да обърна внимание на подробностите, които единственият оцелял свидетел — едно травматизирано дете — може да е пропуснал. След това можех да се върна в Лисбън Фолс, да се кача през заешката дупка и веднага след това да сляза пак долу на девети септември в 11.58 ч. Щях пак да си купя Сънлайнъра, да отида до Дери, но този път щях да разполагам с цялата информация. Вярно, вече бях изхарчил доста от парите на Ал, но ми бяха останали достатъчно.

Тази идея изглеждаше силен състезател на пръв поглед, обаче се препъна още на първия завой. Целта на това пътуване поначало беше да проверя какъв ефект ще има спасяването на семейството на чистача върху бъдещето. Ако оставех Франк да извърши убийствата, нямаше да съм постигнал целта си. Така или иначе щеше да ми се наложи да направя всичко два пъти, защото щях да се върна в изходна позиция и когато — ако — минех през заешката дупка отново, за да спра Озуалд, нищо от това нямаше да се е случило. Да го направя веднъж беше ужасно. Два пъти щеше да е много по-лошо. Три пъти беше немислимо.

А имаше и още нещо. Семейството на Хари Данинг беше загинало вече веднъж. Нима можех да ги осъдя да умрат втори път? Дори ако всеки път беше първият път и те не знаеха нищо? Пък и откъде можех да съм сигурен, че някъде дълбоко подсъзнателно, те не го знаят?

Болката. Кръвта. Малката червенокоска лежи на пода под люлеещия се стол. Хари се опитва да изплаши умопобъркания си баща с въздушната си пушка Дейзи. „Остави ме на мира, тате, или ще те гръмна.“

Минах обратно през кухнята и пътьом се спрях да погледна стола със жълтата пластмасова седалка.

— Мразя те — информирах стола и след това си легнах.

Този път заспах почти веднага. Когато се събудих сутринта в девет, слънцето грееше през прозореца на спалнята ми, който беше останал без завеса, птици пееха с огромно самочувствие, а аз смятах, че знам какво трябва да направя. Най-простият план е най-добър, тъпако.

6

По обед си сложих вратовръзката, накривих сламената си шапка под правилния закачлив ъгъл и се запътих към магазина за спортни стоки на Мейкън, където есенната разпродажба на огнестрелни оръжия все още беше в ход. Казах на продавача, че искам да си купя пистолет, защото съм търговец на недвижими имоти и често нося доста пари у себе си. Той ми показа няколко оръжия, включително специален полицейски револвер Колт 38ми калибър. Цената му беше 9.99. Стори ми се абсурдно ниска, докато не се сетих, че според Ал, поръчаната по пощата италианската карабина, с която Озуалд беше променил историята, беше струвала по-малко от двадесетачка.

— Това е чудесно средство за защита — увери ме продавачът, като отвори барабана и го завъртя: трактрактрактрактрак. — Цели без грешка до петнадесет метра гарантирано, а ако някой е достатъчно тъп да се опита да ви ограби, ще трябва да ви приближи доста повече.

— Вземам го.

Вътрешно се подготвих за проверката на оскъдните ми документи, но пак бях забравил колко спокойна и лишена от страхове е обстановката в тази Америка. Ето как протече сделката: аз си платих и си тръгнах с новото си оръжие. Нямаше документи за попълване, нито период за изчакване. Дори не се наложи да оставя актуален адрес.

Озуалд беше увил карабината си в одеяло и я беше скрил в гаража на къщата, където жена му пребивавала заедно с жена на име Рут Пейн. Но когато излязох от магазина на Мейкън с револвер в куфарчето си, ми се стори, че разбирам как трябва да се е чувствал — като човек с могъща тайна. Човек, който притежава свое собствено торнадо.

Един мъж, който по това време би трябвало да е на работа в някоя от фабриките, стоеше пред входа на Сънливия сребърен долар, пушеше и четеше вестник. Или поне изглеждаше, че чете вестник. Не можех да се закълна, че ме наблюдава, но не можех да се закълна и в противното.

Мъжът беше Без Тиранти.

7

Същата вечер пак заех мястото си близо до киното, където афишът този път гласеше: „От утре! Гръмовен път (Мичъм) и Викингите (Дъглас)!“. Явно любителите на киното в Дери ги чакаха нови дози напечени ситуации.

Данинг, както и преди, прекоси пътя и се качи на автобуса. Този път не го последвах. Нямаше нужда, знаех къде отива. Върнах се в новия си апартамент, като от време на време се оглеждах за Без Тиранти. Никъде не го видях и реших, че присъствието му срещу магазина за спортни стоки е било съвпадение. При това не кой знае колко учудващо. Все пак Сънливия долар беше неговият обичаен бар. А понеже фабриките в Дери работеха шест дни в седмицата, почивните дни на работниците се местеха. Може би този път му се е паднало да почива в четвъртък. Следващата седмица може би щеше да си прекарва времето в бара в петък. Или вторник.

Следващата вечер пак се озовах пред киното, като се преструвах, че разглеждам афиша на „Гръмовен път“ (Робърт Мичъм профучава по най-опасната магистрала в света!), просто защото нямах нищо друго за правене. До Вси светии имаше още шест седмици и не ми оставаше нищо друго, освен да си убивам времето дотогава. Този път обаче вместо да се качи на автобуса, Франк Данинг отиде до пресечката на трите улици Централна, Канзас и Уичъм и се закова там, сякаш не можеше да реши накъде да продължи. Пак беше безупречно облечен в тъмни свободни панталони, бяла риза, синя вратовръзка и светлосиво спортно карирано сако. Шапката му беше килната назад на главата. За момент си помислих, че е решил да отиде на кино и да провери какво става с най-опасната магистрала на света, в който случай аз щях бавно да се отдалеча към улица Канал. Но той зави наляво по Уичъм и аз можех да чуя, че си подсвирква. Биваше го да подсвирква.

Нямаше нужда да вървя след него. Той нямаше да убие никого с чук на деветнадесети септември. Но бях любопитен, а и нямах какво друго да правя. Той влезе в бар-ресторант, наречен Фенерджията. Не беше изискан като ресторанта в хотел Таунхаус, но нямаше и нищо общо с дупките, които минаваха за барове покрай Канала. Всеки малък град има едно или две гранични заведения, които работниците и чиновниците посещават като равни. Това трябва да беше едно от тях. Типично в такива заведения менюто включва някакъв местен специалитет, за който пришълците не са и чували. Във Фенерджията той явно беше Пържен омар на хапки.

Минах покрай широките витрини с нехайна походка и видях как Данинг си проправя път през ресторанта и поздравява кажи речи цялата му клиентела. Стискаше ръце, потупваше бузи, грабна шапката на един мъж и я метна на някакъв тип до игралния автомат Болмор, който ловко я улови за всеобщо забавление. Приятен мъж. Винаги се шегува. От типа засмей-се-и-целият-свят-се-смее-с-теб.

Видях го да сяда на маса до автомата Болмор и се наканих да си вървя. Но бях жаден. Една бира щеше да ми дойде добре, а барът на Фенерджията и голямата маса с изцяло мъжка компания, към която се беше присъединил Данинг, се намираха в противоположните краища на претъпкания ресторант. Той нямаше да ме види, но аз можех да го държа под око в огледалото зад бара. Не че очаквах да видя нещо особено важно.

Освен това, ако щях да остана в града още шест седмици, трябваше да се слея с местните. Затова завих обратно и се потопих в морето от весели гласове, шумен смях и гласа на Дийн Мартин, който пееше „Това е любовта“. Сервитьорки обикаляха залата с халби бира и чинии, препълнени най-вероятно с въпросните хапки пържен омар. И разбира се от всякъде се издигаха облаци дим. През ’58-ма цигареният дим беше навсякъде.

8

— Гледам, че все поглеждаш към масата в дъното — обади се глас около лакътя ми.

Престоят ми във Фенерджията беше продължил достатъчно дълго, та да си поръчам втора бира и малка порция хапки омар. Реших, че ако не ги опитам, вечно ще има да се чудя какво са представлявали.

Огледах се и видях дребен мъж със зализана назад коса, кръгло лице и живи черни очи. Приличаше на весела катерица. Ухили ми се и подаде детински дребна ръка. На предмишницата му една русалка с разголени гърди беше завъртяла опашка и намигаше.

— Чарлз Фрати. Може да ми викаш Чаз. Всички така правят.

Стиснах ръката му.

— Джордж Амбърсън, но може да ми викаш Джордж. Всички така ми викат.

Той се засмя. Аз също. Не е прилично човек да се смее на собствените си шеги (особено когато са недодялани), но някои хора така те увличат, че няма начин да ги оставиш да се смеят сами. Чарлз Фрати беше точно такъв човек. Сервитьорката му донесе бира и той я вдигна.

— За твое здраве, Джордж.

— За мое — съгласих се аз и чукнах ръба на чашата си о неговата.

— Познати ли са ти? — попита той, като погледна към голямата маса в дъното, отразена в огледалото зад бара.

— Не — избърсах пяна от горната си устна. — Просто изглежда се забавляват повече от всеки друг тук.

Чаз се усмихна.

— Това е масата на Тони Трекър. Може направо да му сложат името на нея. Тони и брат му Фил имат транспортна спедиция. Освен това притежават повече акри земя в града и околността, от на Картър хаповете за чер дроб^[2]. Фил рядко се вясва тука, повечето време е на път. Обаче Тони не пропуща петъчните и съботните вечери. Има и един куп приятелчета. Всичките са веселяци, ама никой не подкарва купона като Франки Данинг. Той е тоя дето разправя вицовете. Всички харесват стария Тони, обаче във Франки направо са влюбени.

— Ти май ги познаваш всичките.

— От години. Познавам повечето хора в Дери, но теб не те познавам.

— Това е защото наскоро пристигнах. Занимавам се с недвижимо имущество.

— Въртиш търговия с имоти, ясно.

— Тъй вярно — сервитьорката постави моята порция хапки омар на масата и бързо се отдалечи. Камарата върху чинията приличаше на прегазено животно, но от нея се носеше страхотен аромат, а на вкус беше още по-добра. Вероятно всяка хапка съдържаше милиард грама холестерол, но през ’58-ма все още никой не се тревожи за холестерола и това е успокояващо. — Ще ми помогнеш ли с тези — предложих му аз.

— Не, справяй се сам. От Бостън ли си, Ню Йорк?

Аз свих рамене и той се засмя.

— Правиш се на разсеян, а? Разбирам те, братче. Шушу-мушу къща разваля. Обаче на мен ми е съвсем ясно какво си намислил.

Набодената хапка омар застина между чинията и устата ми. Във Фенерджията беше топло, но аз внезапно усетих, че изстивам.

— Така ли било?

Той се наведе по-близо и аз можех да помириша брилянтин Виталис в косата му и ментови бонбони Сен-Сен в дъха му.

— Ако кажа, че търсиш терен за нов мол, ще позная ли?

Облекчението ме заля като вълна. Идеята, че съм в Дери, за да търся терен за търговски център, изобщо не ми беше хрумвала, но беше доста добра. Намигнах на Чаз Фрати.

— Не мога да кажа.

— Е, естествено, че не можеш. Бизнесът си е бизнес. Дай да сменим темата. Обаче ако някога решиш да посветиш някой от туземците в тая работа, аз с удоволствие ще те изслушам. И за да си сигурен, че съм човек на място, ще ти дам един малък съвет. Ако още не си огледал леярната Китчънър, непременно да наминеш. Идеално местенце. Пък моловете, знаеш ли какво са моловете, синко?

— Светлото бъдеще — отговорих аз.

Той насочи към мен показалец, сякаш беше дуло на пистолет и ми намигна. Не можах да устоя и пак се разсмях. Смехът отчасти се дължеше на облекчението от мисълта, че не всички възрастни в Дери са забравили как да се държат приятелски с един непознат.

— Право в целта.

— А кой притежава земята, върху която се намира леярната Китчънър, Чаз? Братя Трекър, предполагам?

— Казах, че притежават повечето земя тъдява, не всичката — той сведе поглед към русалката. — Мили, да кажем ли на Джордж кой притежава първокласния имот с идеална бизнес локация само на две мили от центъра на тоя метрополис?

Мили помаха с люспеста опашка и разклати чашковидните си гърди. На Чаз Фрати не му се наложи да свие ръката си в юмрук, за да го направи. Мускулите в предмишницата му изглежда се движеха от само себе си. Хубав номер. Зачудих се дали също вади зайци от шапка.

— Добре тогава, скъпа — той пак ме погледна. — Ами, тъй да се каже, моя милост. Купувам най-доброто и оставям всички друго за братя Трекър. Бизнесът си е бизнес. Мога ли да ти дам картичката си, Джордж?

— Абсолютно.

Той ми подаде картичка, на която пишеше само Чарлз „Чаз“ Фрати Покупки Продажби Търговия Аз я прибрах в джоба на ризата си.

— Щом познаваш всички онези хора и те познават теб, защо не си при тях, а седиш на бара с новото попълнение?

За момент той придоби изненадан вид, а после си върна веселата физиономия.

— Да не си живял в пещера, братче?

— Просто съм нов в града, още не съм научил порядките. Не ми придиряй.

— Не бих си го и помислил. Хората тук работят с мен, защото аз притежавам половината странноприемници в този град, двете кина в центъра и автокиното, една банка и всички заложни къщи в източен и централен Мейн. Но не се хранят, нито пият с мен и не ме канят в домовете си или в клубовете си, защото съм член на Племето.

— Това не го схванах.

— Евреин съм, братче.

Той се ухили на моята физиономия.

— Не си забелязал, а? Даже, когато отказах да ям от омара, не забеляза? Трогнат съм.

— Просто не разбирам какво значение има това — обясних аз.

Той се засмя, сякаш по-добра шега не беше чувал цяла година.

— Значи си живял не в пещера, а под похлупак.

В огледалото виждах, че Франк Данинг говори нещо. Тони Трекър и приятелите му го слушаха ухилени. Когато всички избухнаха в смях се зачудих, дали им е разказал за трите негра, заседнали в асансьор или нещо още по-забавно и сатирично — тримата чифути на игрището за голф, може би.

Чаз забеляза, че ги гледам.

— Мда, Франк винаги е бил душата на компанията. Знаеш ли къде работи? Не, откъде ще знаеш, нали си нов тук. Работи на Централния пазар, главен касапин. Освен това е съсобственик, въпреки, че не го огласява. И знаеш ли какво? Може да се каже, че той е причината онова място още да си стои на краката, че и да печели. Привлича дамите като мухи на мед.

— Така ли било?

— Аха. И мъжете го харесват. Това рядко се случва. На повечето мъже не им се нравят разните донжуани.

Това ми напомни как бившата ми жена обожаваше Джони Деп.

— Обаче тия дни не е, както преди, когат’ Франк и компания затваряха бара, а после играеха покер в офиса на спедицията до зори. Тия дни той пие една бира, може би две, и после си тръгва. Ти само гледай.

Подобно поведение ми беше добре познато. Кристи правеше същото, когато се опитваше да намали пиенето, вместо изобщо да се откаже от алкохола. Нещата потръгваха за известно време, но рано или късно волята й не издържаше.

— Има проблем с пиенето?

— Не знам за пиенето, но е доста избухлив — той пак погледна татуировката на ръката си. — Мили, забелязвала ли си, че най-забавните типове често са големи злобари?

Мили завъртя опашка. Чаз ме погледна сериозно.

— Виждаш ли? Жените винаги знаят — той си отмъкна една хапка омар и комично завъртя очи. Беше наистина много забавен и на мен дори за момент не ми хрумна, че може да е нещо различно от това, за което се представя. Но, както самият Чаз беше отбелязал, аз бях доста наивен, особено като за Дери. — Не казвай на равин Изкуфелий.

— Гроб съм.

Съдейки по това как мъжете на масата на Трекър се бяха привели към Франк, той трябва да беше подхванал нов виц. Той беше от тия, дето постоянно ръкомахат, докато говорят. Ръцете му бяха едри. Лесно можех да си представя как една от тях стиска дръжката на занаятчийски чук.

— Франк беше голям бяс в гимназията — продължи Чаз. — Знам от опит, защото с него бяхме съученици в старото Обединено областно училище. Аз гледах да не му се пречкам. Постоянно го наказваха. Винаги за сбивания. Бяха го приели в Мейнския университет, но приятелката му забременя и той остана и се ожени за нея. След година-две тя си взе детето и се омете. И добре направи, като го знам как се държеше тогава. Такива като Франк са идеални за армията — да се бият с немци и японци, да си изкарат беса. Обаче Франк го изкараха негоден за служба. Така и не знам защо. Дюстабанлия? Шум на сърцето? Високо кръвно? Кой ти знае. Обаче на теб вероятно не ти се слушат тия древни клюки.

— Напротив, интересно е — уверих го аз и бях съвсем искрен. Бях влязъл във Фенерджията да си утоля жаждата, а вместо това бях попаднал на златна мина. — Вземи си още от омара.

— Едвам ме нави — каза той и метна още една хапка в устата си. Докато дъвчеше посочи огледалото с пръст. — Що пък да не си взема? Я ги погледни ония там — половината са католици, обаче това не им пречи да нагъват бургери и бекон, и наденички. В петък! Кой ли ти я разбира религията, братче?

— Не и аз — уверих го. — Аз съм изпаднал методист. Значи господин Данинг така си е останал без диплома от колеж, а?

— Точно тъй. Когато първата му жена се изнесе, той вече се беше специализирал да разфасова месо. Продължаваше да си навлича неприятности и понякога те се дължаха на алкохола. Поне от това дето съм чувал, де — нали знаеш, хората говорят, пък като работиш в заложна къща чуваш всичко. Така че господин Воландер — по онова време той беше собственик на централния пазар, седнал и хубавичко си поприказвал с Франки — Чаз поклати глава и си взе още една хапка. — Ако Бени Воландер можеше да предположи, че докато оная бъркотия в Корея приключи, Франк вече ще притежава половината пазар, сигурно щеше да му се пръсне мозъкът. Добре че няма как да знаем бъдещето, а?

— Да, това ужасно би усложнило живота.

Чаз все повече се увличаше в разказа си и когато казах на сервитьорката да донесе още две бири, той не възрази.

— Бени Воландер казал, че Франк бил най-добрият помощник касапин, който някога е имал, обаче ако пак се забърка в неприятности с ченгетата — т.е. ако продължава да пердаши хората, само защото са го погледнали накриво — щяло да се наложи да го уволни. Казват че понякога един добър съвет е всичко, от което човек се нуждае. И Франки се стегна. Година-две след като първата му жена си беше заминала, той получи развод, по причина на разстройство на брака и скоро след това се ожени втори път. Дотогава войната беше във вихъра си и момите бяха с лопата да ги ринеш, пък Франки е чаровник, нали така, и повечето му конкуренти се биеха отвъд океана. Обаче той се задоми с Дорис Маккини. Много приятно момиче.

— И сигурно още е.

— Абсолютно, братче. Красива като картинка. Имат си три-четири хлапета. Хубаво семейство — Чаз сведе глава към мен. — Обаче на Франки все така му избиват балансите от време на време. И трябва сериозно да е сгафил пролетес, защото тя се появи на църква с насинено око и седмица по-късно той изхвърча от къщата. Живее в един пансион, близо до семейството. Сигурно се надява, че тя ще го приеме обратно. И рано или късно точно така ще стане. Той си е чаровник и… опа, ето на, какво ти казах аз? Тръгна да си ходи.

Данинг се беше изправил. Другите мъже го увещаваха да си седне на мястото, но той клатеше глава и си сочеше часовника. Допи си бирата на една глътка, после се наведе и млясна плешивото теме на един от мъжете. Последвалият гръмовен смях изпрати Франк до вратата.

Когато минаваше покрай нас, той потупа Чаз по гърба и подметна:

— Внимавай къде си вреш гагата, Чази, каквато е голяма, ще събере много мръсотия.

И си излезе. Чаз ме погледна. Физиономията му, както преди, напомняше развеселена катерица, но очите му не се усмихваха.

— Бива си го, а?

— И още как — отвърнах аз.

9

Аз съм от онези хора, които не са съвсем наясно какво си мислят, докато не седнат да запишат мислите си. Затова през по-голямата част от почивните дни записвах това, което бях видял в Дери, това, което бях направил и което планирах да направя. Записката се разрасна и включи причините, които ме бяха довели в Дери поначало и до неделя вече ми беше ясно, че съм подхванал работа дето няма да се мине с тетрадка и химикал. В понеделник отидох и си купих преносима пишеща машина. Имах намерение да се отбия в местния магазин за канцеларски материали, но после видях визитката на Чарлз Фрати на кухненската маса и реших вместо това да навестя него. Неговата заложна къща се намираше на улица Ийстсайд и беше голяма колкото супермаркет. Над входната врата се мъдреха трите златни топки, типични за заложните къщи, но имаше и още нещо — фреска на русалка, завъртяла люспеста опашка и намигаща с едното око. Тази, понеже беше на видно място, носеше бюстие. Самият Фрати никъде не се виждаше, но аз се снабдих със страхотна машина Смит-Корона за дванадесет долара. Казах на продавача да каже на господин Фрати, че Джордж, дето търгува с имоти, е наминал.

— С удоволствие, сър. Ще оставите ли картичката си?

Мамка му. Трябваше да си отпечатам визитки… което означаваше, че все пак ще трябва да посетя магазина за канцеларски материали.

— Оставил съм ги в другото си сако — извиних се аз. — Но мисля, че той ще се сети за кого става въпрос. Запознахме се във Фенерджията.

Същият следобед започнах да разширявам записката си.

10

Свикнах с шума от самолетите, които се снижаваха за кацане директно над главата ми. Поръчах да ми носят вестник и мляко — дебели стъклени бутилки, доставяни до входната врата. Както и безалкохолната бира, която Франк Аницети ми сервира при първата ми разходка до ’58-ма, млякото имаше невероятно плътен и богат вкус. Сметаната беше още по-вкусна. Нямах представа дали по това време изкуствените сметани вече са изобретени и изобщо нямах намерение да проверявам. Не и докато имах достъп до тези лакомства.

Дните минаваха. Аз четях и препрочитах бележките на Ал Темпълтън за Озуалд, докато наизустих цели откъси. Посетих библиотеката и прочетох за убийствата и изчезванията, които бяха ужасили Дери през ’57-ма-’58-ма. Търсих истории за Франк Данинг и неговия прословут избухлив нрав, но не намерих нищо. Ако някога са го арестували, новината така и не е попаднала в криминалната колонка на вестника, която беше доста обемна, а в понеделник изпълваше цяла страница с произшествията от почивните дни (повечето от които случили се след затварянето на баровете). Единственият материал, който съдържаше името на бащата на чистача, беше от ’55-та и се отнасяше за някаква благотворителна кампания. Централният пазар беше дарил десет процента от есенната си печалба на Червения кръст, за оказване на помощ, след като ураганите Кони и Даян бяха поразили източния бряг, причинявайки смъртта на двеста души и огромни наводнения в Нова Англия. На снимката бащата на Хари подаваше грамадния чек на местния ръководител на Червения кръст. Усмивката му беше като на кино звезда.

Повече не ходих да пазарувам в Централния пазар, но през последната събота на септември и първата на октомври проследих любимия касапин на Дери след като работното му време беше приключило по обед. За тази цел наех един безличен Шевролет от офиса на Херц на летището. Сънлайнърът щеше да е прекалено забележим за проследяване.

Първият съботен следобед той отиде до бит пазара в Бруър с един Понтиак, който държеше на платен паркинг в центъра и рядко ползваше през седмицата. В неделя той отиде с колата до къщата си на улица Косут, взе децата и ги заведе на двойна прожекция на Дисни в кино Аладин. Дори от разстояние Трой, най-големият, изглеждаше ужасно отегчен — и на влизане в киното, и на излизане.

Данинг не влезе в къщата нито, когато взе децата, нито когато ги остави. Когато пристигна, свирна на децата да излязат, а когато се върна, ги остави на тротоара и ги проследи с поглед, докато се прибраха в къщата. След това той не потегли веднага, а поседя за малко в работещия на празен ход Бонвил и пуши цигара. Може би се надяваше, че прекрасната Дорис ще излезе и ще поговори с него. Когато се увери, че това няма да се случи, той използва алеята на съседната къща да обърне колата и отпраши — гумите му изсвириха и вдигнаха синкав дим.

Аз се бях смъкнал надолу на седалката на наетата си кола, но се оказа излишно. Той изобщо не погледна към мен, когато ме подмина и, когато се беше отдалечил на безопасно разстояние по Уичъм, аз го последвах. Той върна колата си на паркинга, където я държеше, отиде във Фенерджията, изпи една единствена бира в почти празния бар и после се запъти към пансиона на Една Прайс с натежала стъпка и овесена глава.

Следващата събота, четвърти октомври, той взе децата си и ги заведе на футболен мач на отбора на Мейнския университет в Ороно, на около тридесет мили от Дери. Аз паркирах на авеню Стилуотър и изчаках играта да свърши. На връщане те спряха в „Деветдесет-и-петицата“ за вечеря. Аз спрях в края на паркинга и ги изчаках да излязат, като през цялото време си мислех, че частните детективи трябва да водят ужасно скучен живот, независимо с какви впечатления може да ви оставят филмите.

Когато Данинг върна децата си у дома, над улица Косут се спускаше мрак. На Трой явно футболът му беше допаднал повече, отколкото приключенията на Пепеляшка и той излезе от Понтиака на баща си, размахал флагче на Черните мечки. Туга и Хари носеха същите флагчета и също изглеждаха ентусиазирани. За разлика от Елън. Тя беше дълбоко заспала. Данинг я занесе до входната врата на ръце. Този път госпожа Данинг се появи за момент — само колкото да поеме момиченцето от ръцете му.

Данинг й каза нещо. Отговорът на Дорис явно не му се понрави. Бях твърде далече, за да видя добре лицето му, но той размахваше пръст в нейна посока, докато говореше. Тя го изслуша, поклати глава, обърна се и се прибра вътре. Той остана там за момент, после си свали шапката и с все сила я удари о крака си.

Всичко това беше много интересно — и показателно за техните взаимоотношения — но иначе с нищо не ми беше полезно. Не и за това, което ми трябваше.

Попаднах на това, което търсех, на следващия ден. Онази неделя бях решил да мина само два пъти покрай пансиона, защото иначе дори тъмно кафяв автомобил, който почти се слива с пейзажа, би изглеждал подозрителен. Първият път не забелязах нищо интересно и реших, че сигурно е решил да си остане вкъщи целия ден. Пък и защо не? Времето беше сумрачно и ръмеше. Той сигурно гледаше спортни предавания по телевизията с останалите наематели в дневната и всички пушеха като комини.

Обаче сгреших. Тъкмо когато завивах по Уичъм за втората си обиколка, го видях да върви към центъра. Днес носеше сини джинси, шушлеково яке и водонепроницаема шапка с широка периферия. Минах покрай него и спрях на Главната улица, на една пресечка от гаража, където си държеше колата. Двадесет минути по-късно вече карах след него, докато той се отдалечаваше от града на запад. Почти нямаше движение и аз се постарах да стоя на голямо разстояние от него. Оказа се, че се е запътил към гробището Лонгвю, две мили след автокиното на Дери. Той спря на една сергия за цветя, разположена срещу гробището и, докато минавах покрай него, го видях да купува две кошници есенни цветя от възрастна жена, която държеше голям черен чадър над главите им по време на покупката. В огледалото си наблюдавах как той сложи цветята на предната седалка, върна се в колата и подкара по отклонението, водещо към гробището.

Обърнах и се приближих към Лонгвю. Това беше рисковано, но се налагаше да поема риска, защото случката изглеждаше обещаваща. На паркинга имаше само два пикапа, натоварени с градинарски принадлежности, покрити с брезент и очукан стар багер, който изглежда беше останал от войната. Понтиакът на Данинг не се виждаше никакъв. Минах с колата през целия паркинг до покритата с чакъл алея, която влизаше в самото гробище, което беше огромно — простираше се върху поне дузина хълмисти акра.

Между гробовете се разделяха по-малки, поддържани пътеки, отклоняващи се от главната алея. От падините тук там се надигаше мъгла, а дъждът се усили. Отдето и да го погледнеш неподходящ ден за посещение на починали роднини, така че цялото гробище беше на разположение на Данинг. Понтиакът му беше паркиран на половината път нагоре по един хълм, на една от по-малките алеи и се забелязваше отдалече. Той остави цветята на два съседни гроба. Предположих, че са родителите му, но това не беше особено важно. Обърнах колата и го оставих сам.

Докато стигна апартамента на улица Харис, първият истински есенен дъжд за годината се изсипваше върху града. В центъра каналът вероятно беснееше и тътенът, който се надигаше изпод паважа на Долния край, сигурно беше по-силен от всякога. Циганското лято явно беше приключило. Но и това нямаше значение. Отворих тетрадката си, прелистих почти до края, за да намеря празна страница, и записах: 5ти октомври, 3.45 следобед, Данинг в гробище Лонгвю, поставя цветя на гробовете на родителите си (?). Вали.

Бях открил, каквото ми беше нужно.