Стивън Кинг
11/22/63 (3)

1

Хари Данинг завърши с отличие. Аз присъствах на малката церемония за раздаване на дипломите във физкултурния салон на лисбънската гимназия по негова покана. Той наистина си нямаше никого и аз с радост приех.

След благословията, произнесена от отец Банди, който рядко пропускаше събитие от календара на гимназията в Лисбън, аз си проправих път сред струпалите се роднини и приятели, за да стигна до Хари, който стоеше сам в бухналата си черна пелерина. В едната си ръка държеше дипломата, а в другата плоската шапка с пискюл, взета под наем. Взех шапката от него, за да можем да се ръкуваме. Той се ухили и показа разкривени зъби с доста зейнали кухини. Това обаче не правеше усмивката му по-малко лъчезарна или приветлива.

— Благодаря, че дойдохте, господин Епинг. Много благодаря.

— За мен беше удоволствие. И можеш да ме наричаш Джейк — дребна привилегия, която пазя за ученици на възрастта на баща ми.

За момент той ме изгледа недоумяващо, а после се засмя.

— Вярно бе, вече съм на години. Да му се не види!

Аз също се засмях. Навсякъде около нас хората се смееха, а някои, разбира се, плачеха. Онова, което на мен ми се отдава толкова трудно, на други им идва отвътре.

— И онуй шест плюс! Да му се не види! В живота си не съм получавал шест плюс. Не съм се и надявал даже!

— Ти си го заслужи, Хари. Е, кое е първото, което смяташ да направиш като дипломиран гимназист?

Усмивката му помръкна за момент — изглежда не се беше замислял по въпроса.

— Ами мисля да си отида у дома. Държа една къщичка под наем на улица Годар — той повдигна дипломата, като я държеше внимателно само с два пръста, сякаш се тревожеше, че мастилото ще се размаже. — Ще я сложа в рамка и ще я закача на стената. После мисля да си налея чаша вино и да й се радвам, докато дойде време за сън.

— Звучи добре — казах аз. — Но какво ще кажеш преди това ти и аз да хапнем нещо. Може да отскочим до Ал.

Очаквах да се намръщи на идеята, но само защото така биха реагирали всичките ми колеги. Да не говорим за учениците. Те избягваха Ал сякаш беше самата чума и предпочитаха ресторанта Дери Куин срещу училището или Хай Хат на път 196, близо до старото автокино на Лисбън.

— Много ще ми е приятно, господин Епинг. Благодаря!

— Нали се разбрахме — Джейк.

— Джейк, вярно.

И така, заведох Хари в закусвалнята на Ал. Аз бях единственият редовен клиент на заведението от преподавателите в училището и, въпреки че Ал беше наел сервитьорка онова лято, той ни сервира лично. Както обикновено, една цигара (забранена в заведенията за обществено хранене, но това никога не спираше Ал) тлееше в ъгълчето на устата му и той беше присвил едното си око срещу дима. Той видя сгънатата пелерина на дипломанта, сети се какъв е поводът и настоя да поеме сметката. Не че имаше кой знае какво да се поема, храната при Ал винаги беше забележително евтина, поради което вечно се носеха слухове за съдбата на разни бездомни животни в района. След това той ни снима и по-късно закачи снимката ни на импровизираната си Стена на градските знаменитости. Сред жителите на Лисбън, попаднали на същата стена, бяха Албърт Дантън, основател на Бижутерия Дантън; Ърл Хигинс, бивш директор на лисбънската гимназия; Джон Крафтс, основател на „Автомобилна къща Джон Крафтс“ и, разбира се, отец Банди от църквата Св. Кирил (до неговата снимка се мъдреше и снимката на Папа Йоан XXIII — вярно, той не беше местен, но се ползваше с благоволението на Ал Темпълтън, който считаше себе си „добър кат’лик“). На снимката, която Ал направи онзи ден, Хари се усмихваше широко. Аз бях застанал до него и двамата заедно държахме неговата диплома. Вратовръзката му се беше изкривила леко. Запомнил съм го, защото ми заприлича на заврънкулките, които той изписваше в края на буквата „у“. Всичко помня. Съвсем ясно си го спомням.

2

Две години по-късно, в последния ден от учебната година, аз седях в същата учителска стая и преглеждах финалните съчинения на първенците от моя курс по американска поезия. Децата вече си бяха тръгнали, освободени за поредното лято, и аз скоро щях да ги последвам. Но за момента бях доволен да си седя там и да се наслаждавам на необичайната тишина. Мислех си дори да изчистя шкафа с храната преди да си тръгна. Все някой трябваше да го изчисти.

По-рано същия ден Хари Данинг ме бе приближил с обичайното си накуцване след часа на класния (подът в стаята, а и във всички други стаи и коридори скърцаше оглушително, както се случва само в последния учебен ден) и ми беше протегнал ръка.

— Исках само да ви благодаря за всичко — каза той.

Аз му се усмихнах широко в отговор.

— Ако не се лъжа, това вече съм го чувал.

— Да, ама днес ми е последният ден. Пенсионирам се. Та исках непременно да ви благодаря пак.

Докато аз стисках ръката му, покрай нас мина ученик — вероятно второкурсник, ако се съдеше по прясно избилите пъпки и трагикомичната четина по лицето му, която се мъчеше да мине за „катинарче“ — и измърмори: „Скокливия Хари, хоп-троп, по улицата тро-по-ли.“

Понечих да привикам хлапето с идеята да го накарам да се извини, но Хари ме спря. Усмивката му беше спокойна и не издаваше обида.

— Не си го слагайте на сърце. Аз съм свикнал, такива са си децата.

— Така е — съгласих се аз. — Точно затова нашата работа е да ги образоваме.

— Знам и много хубаво си я вършите работата, ама аз не искам да бъда, как му се вика — учебно пособие. Особено пък днес. Гледайте да се грижите за себе си, господин Епинг.

Той може да беше достатъчно възрастен да ми е баща, но така и не свикна да ми говори на ти или да ме нарича Джейк.

— Ти също, Хари.

— Никога няма да го забравя онуй шест плюс. И него го сложих в рамка. Виси точно до дипломата ми.

— Много добре.

И наистина беше добре — неговото съчинение беше примитивно изкуство, но притежаваше същата сила и откровеност като картините на Баба Мозес^[1]. Във всеки случай беше по-добро от есетата, които четях в момента. Правописът на отличниците беше почти без грешки и езикът беше добър (въпреки че като предпазливи бъдещи колежани, които не желаят да поемат излишни рискове, те имаха досадната склонност да прекаляват със страдателния залог), но съдържанието беше блудкаво. Отегчително. Моите деца бяха първокурсници — Мак Стедман, шефът на отдела, запази третокурсниците за себе си — но пишеха като малки старчета, присвили устни и ооо, внимавай да не се подхлъзнеш по леда, Милдред. Хари Данинг от друга страна, при все граматическите си грешки и нечетливия почерк, беше писал като истински герой. Поне в един определен случай.

Докато размишлявах върху разликата между активно и пасивно писане, интеркомът в стаята се обади.

— Случайно господин Епинг да се намира в учителската стая на западното крило? Там ли си, Джейк?

Изправих се, натиснах бутона и отговорих:

— Още съм тук, Глория. Изкупвам грехове. С какво мога да ти помогна?

— Търсят те по телефона. Мъж на име Ал Темпълтън. Мога да го прехвърля, ако искаш. Или да му кажа, че вече си си тръгнал.

Ал Темпълтън, собственик и управител на Закусвалнята на Ал, където преподавателите от лисбънската гимназия, с изключение на моя милост, отказваха да стъпят. Дори почитаемият началник на моя отдел — който се опитваше да говори тежко като възпитаник на Кеймбридж и сам вече приближаваше пенсия — понякога наричаше специалитета на заведението, Знаменития Тлъстбургер на Ал, Котбургера на Ал. „Е, ясно, че не е котешко или поне почти със сигурност не е“, казваха хората, „но не може да е и телешко. Не и на цена долар и деветнадесет.“

— Джейк, да не заспа там?

— Не, напълно съм буден — а също и любопитен защо Ал ще ме търси в училище. Защо изобщо ще ме търси, всъщност. Нашите отношения никога не бяха минавали отвъд клиент-готвач, аз харесвах неговото задушено, а той оценяваше факта, че се храня при него редовно. — Прехвърли го, моля.

— А ти защо още не си си тръгнал, все пак?

— Самобичувам се.

— Ооо — проточи Глория и аз си представих как пърха с мигли. — Много обичам да ми говориш мръсотии. Почакай, ей сега ще звънне при теб.

Връзката прекъсна, а после телефонът иззвъня и аз вдигнах.

— Джейк, ти ли си, приятел?

В първия момент си помислих, че Глория не е разбрала правилно. Това не можеше да е гласът на Ал. Дори най-ужасният глас на света не би грачил така.

— Кой се обажда?

— Ал Темпълтън. Тя не ти ли каза? Божке, ама тая музика, дето дрънка докато те прехвърлят, за нищо не става. Къде изчезна Кони Франсис? — в следващия момент той започна да кашля толкова силно, че се наложи да отдалеча слушалката от ухото си.

— Май си пипнал ужасен грип.

Той се засмя, но и продължи да кашля. Комбинацията беше направо противна.

— Пипнал съм нещо, вярно.

— Бързо те е свалило — последно го бях видял предния ден, когато минах за ранна вечеря. Тлъстбургер, картофки и ягодов шейк — твърдо вярвах, че, ако човек живее сам, трябва да се старае да включва всички хранителни групи в менюто си.

— И тъй може да се каже. Или пък може да се каже, че отне доста време. И тъй, и тъй все е вярно.

Не бях сигурен как да му отговоря. Често бях разговарял с Ал за последните шест-седем години, докато бях негов клиент и той имаше своите странности — например, настояваше да нарича Патриотите от Нова Англия Бостънските патриоти и говореше за Тед Уилямс сякаш го познаваше лично — но толкова странен разговор не си спомнях.

— Джейк, трябва да те видя. Важно е.

— Може ли да попитам…

— Сигурен съм, че много неща ще искаш да питаш и аз ще ти отговоря, но не по телефона.

Не бях сигурен колко дълго ще успее да говори, преди гласът му да изчезне, но обещах да го навестя след около час.

— Благодаря. Ако можеш, ела даже по-скоро. Дето викат хората, няма време за губене — и той затвори, без дори да каже „довиждане“.

Бях прехвърлил повечето съчинения и ми бяха останали само четири, но това беше без значение. Както се казва, беше ми изчезнала музата. Така че натиках всички съчинения в куфарчето си и си тръгнах. Хрумна ми да се кача в канцеларията и да пожелая на Глория приятно лято, но не го направих. Тя щеше да продължи да работи още една седмица, за да приключи поредната година, а аз щях да се върна в понеделник, за да изчистя шкафа за храна — зарекох се да го направя, иначе учителите, които ползваха тази учителска стая през лятото, щяха да я заварят пълна с буболечки.

Ако само знаех какво има да ми се случи, със сигурност щях да се кача да я видя. Можеше дори да си открадна целувката, с която двамата се заигравахме в последните няколко месеца. Но нямаше как да знам. Животът се преобръща за миг.

3

Закусвалнята на Ал се помещаваше в една сребриста каравана, разположена отвъд Главната улица, близо до старата фабрика на Уоръмбо. Такива ресторантчета обикновено са неугледни, но Ал беше прикрил бетоновите подпори, на които почиваше заведението му, с лехи красиви цветя. Имаше дори малка тревна ивица, която той лично косеше със старомодна механична косачка. Ал се грижеше за косачката със същото внимание, което отделяше на цветята и моравата — по ярко боядисаните въртящи се остриета нямаше нито петно ръжда. Изглеждаше сякаш я е купил от магазина на Уестърн Ауто едва преди седмица… стига в града все още да имаше такъв магазин, разбира се. За съжаление и той беше станал жертва на хипермаркетите в началото на новия век.

Аз се приближих по павираната пътечка, изкачих стъпалата и се спрях озадачен. Табелата, която обикновено гласеше: „Добре дошли в закусвалнята на Ал — дома на Тлъстбургера!“, беше заменена с правоъгълно парче картон с надпис: „Затворено. Повече няма да работим, поради заболяване. Благодарности на всички наши дългогодишни клиенти. Бог да ви поживи.“

Мъглите на нереалното, в които скоро щях да се потопя, още не бяха се спуснали, но вече се протягаха към мен и в този момент аз ги усетих. Проумях, че прегракналият глас и раздиращата кашлица на Ал не се дължат на лятна настинка. Не беше и грип. Ако съдех по новия надпис, беше нещо далеч по-сериозно. Но що за сериозно заболяване се развива в рамките на двадесет и четири часа? По-малко даже — двадесет и три. Предната вечер се бях сбогувал с Ал в шест без петнадесет и той си беше наред. Дори леко превъзбуден. Спомних си как го попитах дали не е прекалил с кафето и той отговори, че не е, а просто планира малка ваканция. Нима болни хора — толкова болни, че да се принудят да затворят заведението, което еднолично са управлявали двадесет години, говорят за излизане във ваканция? Някои, може би, но едва ли са много.

Вратата се отвори, докато протягах ръка към дръжката. Ал стоеше на прага и се взираше в мен без да се усмихва. Аз отвърнах на погледа му и усетих мъглите на нереалното да се сгъстяват около мен. Денят беше топъл, но мъглата беше студена. В онзи момент все още можех да се обърна и да си тръгна, да се върна към топлия юнски ден и част от мен искаше точно това. Но аз останах на място, вцепенен, обзет от изумление и тревога. А също и от ужас да си призная. Защото сериозните заболявания винаги плашат хората, а Ал беше много сериозно болен. Това беше ясно от пръв поглед. Всъщност, по-точно би било да се каже, че беше смъртно болен.

Проблемът не беше в това, че обичайно червендалестите му бузи бяха отпуснати и жълтеникави. Не беше и секретът, обрамчил сините му очи, които изглеждаха избледнели и се взираха напред късогледо. Не беше дори косата му, която до предния ден беше предимно черна, а сега беше предимно бяла — все пак, Ал може да е ползвал един от ония оцветяващи шампоани и в един момент да е решил да отмие боята.

Невъзможната част беше, че за двадесет и два часа, откакто го бях видял за последно, Ал Темпълтън изглежда беше отслабнал петнадесет килограма. Може би дори двадесет, което трябва да е било около четвърт от предишното му тегло. Никой не сваля петнадесет килограма за по-малко от денонощие, никой. Но аз го виждах с очите си. И мисля, че тъкмо тогава мъглите на нереалното окончателно се спуснаха около мен и ме погълнаха цял.

Ал се усмихна и аз забелязах, че освен тегло, беше изгубил и зъби. Венците му изглеждаха белезникави и болнави.

— Как ти се струвам, а, Джейк? — той отново избухна в кашлица, плътен, бумтящ звук, който се изтръгваше от някъде дълбоко в тялото му.

Аз отворих уста, но не успях да отроня нито дума. В една малка, отвратена и малодушна част на съзнанието ми пак се прокрадна мисълта да избягам, но дори тази част да не беше толкова дребна, не бих могъл да го направя. Бях се вкаменил.

Ал усмири кашлицата си и извади от задния си джоб носна кърпа, с която избърса първо устата, а после и дланта си. Преди да я прибере обратно, забелязах, че е покрита с червени петна.

— Влизай — подкани ме той. — Имам доста неща за казване и ми се струва, че само ти би ме изслушал. Ще ме изслушаш ли?

— Ал — промълвих аз с глас, толкова тих, че сам не можех да се чуя. — Какво се е случило с теб?

— Ще ме изслушаш ли?

— Разбира се.

— Знам, че ще имаш въпроси и аз ще опитам да отговоря на колкото мога, но гледай да не са прекалено много. Не ми е останал много глас. Дявол да го вземе, то аз и сила нямам много останала. Хайде влизай.

Влязох. Закусвалнята беше тъмна, студена и празна. Тезгяхът беше лъснат, без никакви трохи, хромът на високите столове лъщеше, кутията за кафе беше излъскана до блясък, табелата, която гласеше: „Ако не ви харесва нашият град, прегледайте пътното разписание“, беше на обичайното си място до касата Суеда. Липсваха само клиентите.

А също и готвачът-управител. Ал Темпълтън беше заменен от състарен, грохнал призрак. Когато той завъртя секретния патрон и заключи вратата, звукът беше оглушителен.

4

— Рак на белия дроб — каза той без излишен драматизъм, след като се настанихме на маса в далечния край на закусвалнята. Той потупа джоба на ризата си и аз видях, че е празен. Вечният пакет цигари Кемъл липсваше.

— Не че е кой знае каква изненада. Започнах да пуша на единадесет и пуших до деня, когато ми поставиха диагнозата. Повече от петдесет проклети години. Три кутии на ден, чак докато цената им се качи през ’07-ма. Тогава се жертвах и ги намалих на две кутии на ден — при това той се засмя хрипкаво.

Помислих си дали да не му кажа, че е объркал сметките, понеже аз всъщност заех точната му възраст. Един ден в края на зимата го бях видял да работи, надянал островърха шарена шапка, и го попитах защо му е това нещо на главата. Той беше отговорил: „Защото днес чуквам петдесет и седем. Досущ като стария Хайнц.“^[2] Но той беше помолил да не задавам въпроси, освен ако не са неотложни, и аз предположих, че молбата му също включва евентуални прекъсвания и поправки.

— Ако бях на твое място — и как само ми се ще да можехме да си сменим местата, въпреки че на никого не пожелавам собственото си положение в момента — бих си мислил: „Тук нещо никак не е наред, никой не развива рак за една нощ“. Познах ли?

Кимнах, съвсем точно беше познал.

— Отговорът е много прост. Не се случи за една нощ. Първоначално започнах да кашлям на поразия преди около седем месеца, през май.

Това беше новина за мен. Ако действително беше кашлял напоследък, не се е случвало, когато аз съм бил наоколо. Освен това пак беше объркал сметките.

— Ал, ехо, сега е юни. Преди седем месеца беше декември.

Той махна с ръка — пръстите му бяха изтънели и пръстенът му от флота се въртеше на пръста, в който доскоро беше плътно впит — сякаш искаше да каже: „Остави сега това, не му обръщай внимание за момента.“

— Първо си помислих, че съм пипнал лоша настинка, но нямах треска, а и кашлицата вместо да изчезне се влоши. После почнах да отслабвам. Е, аз не съм глупак, приятел, винаги съм знаел, че някой ден ракът може да ме докопа… въпреки че майка ми и баща ми пушеха като счупен комин и живяха до над осемдесет. Човек винаги може да си намери извинение, за да не се откаже от лошите си навици, нали?

Той пак се закашля и извади кърпата си. Когато пристъпът премина, той продължи.

— Не трябва да се отклонявам от темата, но цял живот съм го правил и ми е трудно да престана. Даже по-трудно, отколкото да откажа цигарите. Следващият път, като взема да плещя за нещо странично, просто прокарай пръст по гърлото си, става ли?

— Добре — съгласих се аз, без да се противя. По това време вече ми беше хрумнало, че сигурно сънувам. Ако това беше вярно, сънят беше изключително ясен и подробен, чак до сенките от перките на таванския вентилатор, които пробягваха по подложките за маса с надпис „Нашият най-ценен актив си ТИ!“

— Накратко, отидох на доктор, той ми направи рентгенови снимки и ей ги на — два тумора големи като стой та гледай. Напреднала некроза. Неподлежащи на хирургическо отстраняване.

Рентгенови снимки, помислих си аз. Лекарите все още ли ги ползват за диагностициране на рак?

— Задържах се там още малко, но накрая трябваше да се върна.

— Да се върнеш откъде? Луистън? Централната мейнска болница?

— От моята ваканция — очите му се взираха в мен от тъмните кухини, в които бяха хлътнали. — Само дето изобщо не беше ваканция.

— Ал, това звучи като пълна безсмислица. Ти никъде не си ходил и вчера беше съвсем здрав.

— Хубавичко ми разгледай лицето. Почни от косата и карай надолу. Опитай се да не обръщаш внимание на последиците от рака — тая болест напълно сменя физиономията на човека, дума да няма — и после ми кажи, че съм същият човек, когото си видял вчера.

— Е, явно си измил боята за коса…

— Никога не съм си боядисвал косата. И даже няма да споменавам зъбите, дето изпадаха докато… ме нямаше. Знам, че вече си ги забелязал. Да не мислиш, че всичко това се дължи на рентгеновата машина? Или на стронций–90 в млякото? Аз дори не пия мляко, освен да капна малко в последната си чаша кафе за деня.

— Стронций какво?

— Няма значение. Опитай се да, такова, нали знаеш, да мислиш като жена за момент. Огледай ме, както жените оглеждат други жени, когато се опитват да отгатнат на колко са години.

Последвах съвета му и, макар че наблюденията ми никога не биха издържали в съда, за мен се оказаха достатъчно убедителни. От ъгълчетата на очите му тръгваха плетеници бръчки, а клепачите му бяха покрити с фини вълнообразни гънки, които говореха за възраст, когато човек вече няма нужда да показва картата си за пенсионерска отстъпка на касата в киното. По челото му се извиваха дълбоки начупени линии, които до вчера не бяха там. Други две бръчки, още по-дълбоки, обграждаха устата му като скоби. Брадичката му беше по-остра и кожата на шията му беше отпусната. Заострената брадичка и отпусната кожа може да се дължаха на рязката загуба на тегло, но бръчките… а и, ако Ал не лъжеше за косата си…

Той се подсмихваше. Усмивката му беше доста мрачна, макар и не лишена от хумор. Което някак влошаваше нещата.

— Помниш ли рождения ми ден през март? Ти каза: „Не бери грижи, Ал, ако тая глупава шапка пламне, докато се потиш над скарата, аз лично ще грабна пожарогасителя и ще я изгася.“ Помниш ли?

Наистина си спомнях.

— Ти каза, че вече официално си настигнал Хайнц.

— Така беше. А сега съм на шестдесет и две. Знам, че заради рака изглеждам по-стар, но тези… и тези… — той докосна челото си и ъгълчетата на очите си, — наистина са отпечатъци от изминало време. Почетни отличия, един вид.

— Ал… ще ми дадеш ли чаша вода?

— Разбира се. Смайващо, а? — той ми хвърли поглед, пълен с разбиране. — Сега си мислиш: „Или аз съм се побъркал, или той, или и двамата сме откачили.“ Знам си, и аз съм бил в същото положение.

Той се надигна от стола с мъка и веднага притисна дясната си ръка под лявата мишница, сякаш да не се разпадне. След това ме отведе зад тезгяха. Докато вървеше пред мен, аз осъзнах още един елемент от тази абсурдна среща: с изключение на няколко случая, в които бях седял до него в църквата Св. Кирил (редки случаи, въпреки че това е моята религия, аз не съм особено ревностен „кат’лик“) или го бях срещал на улицата, никога не бях виждал Ал без готварската му престилка. Той смъкна една искряща чаша от рафта и ми наля вода от чешмата с лъснат до блясък хром. Благодарих му и понечих да се върна на масата, но той ме потупа по рамото. Ще ми се да не го беше правил. Усещането беше като да те потупа Стария моряк на Колридж, който спира един от сватбарите.^[3]

— Искам да видиш нещо преди да седнем. Така ще стане най-бързо. Само дето не можеш точно да го „видиш“. Май по-скоро трябва да го „преживееш“. Допий си водата, приятел.

Изпих половината вода. Тя беше хладна и ми дойде добре, но не свалих поглед от него през цялото време. Онази моя мекушава част очакваше всеки момент да бъда нападнат като първата нищо неподозираща жертва в един от ония филми с вилнеещи опасни маниаци, които винаги имат някакво число в заглавията си. Но Ал просто си стоеше там, с ръка на тезгяха. Ръката беше сбръчкана, кокалчетата възлести. Не приличаше на ръка на петдесет-и-нещо годишен мъж, даже и болен от рак…

— Това от радиацията ли се получи? — попитах аз внезапно.

— Кое?

— Ти имаш тен. Да не говорим за тъмните петната по ръцете ти. Те се получават или от лъчетерапия или от твърде много слънце.

— Ами, никаква лъчева терапия не съм минавал. Така че явно остава слънцето. Доста слънце събрах последните четири години.

Доколкото ми беше известно, Ал беше прекарал по-голямата част от последните четири години в приготвяне на хамбургери и млечни шейкове на луминесцентна светлина, но не казах нищо. Просто си допих водата. Когато оставих чашата на тезгяха, забелязах, че ръката ми беше почнала леко да трепери.

— Добре, какво е това, което искаш да ми покажеш? Или демонстрираш?

— Ела, оттук.

Той ме поведе през дългата тясна кухня с двойната скара, фритюрниците, мивката, хладилника Фрост Кинг и бръмчащия нисък фризер. Спря се пред притихналата съдомиална и посочи вратата в края на кухнята. Беше ниска. Дори на Ал сигурно му се налагаше да се наведе, за да мине през нея, а той беше едва метър и шестдесет и пет висок. Аз съм метър и деветдесет — някои от учениците ми викаха Хеликоптера Епинг.

— Това е — каза той. — През тази врата.

— Това не е ли твоят килер? — съвсем риторичен въпрос, като се има предвид, че през годините го бях виждал да вади от там достатъчно консерви, чували с картофи и сухи храни, за да ми е ясно за какво служи помещението.

Ал изглежда не ме беше чул.

— Знаеш ли, че първоначално бях отворил тая закусвалня в Обърн?

— Не знаех.

Той кимна и този дребен жест беше достатъчен да предизвика нов жесток пристъп на кашлица. Той прикри уста с все по-мърлявата кърпа. Когато кашлицата най-после утихна, той хвърли кърпата в коша и грабна сноп салфетки от тезгяха.

— Този модел каравана е Алуминер, произведена през тридесетте, чиста проба арт деко. Винаги съм искал една такава, още откакто като дете татко ме заведе в „Хапка и разговорка“ в Блумингтън. Купих я напълно обзаведена и я отворих на улица Пайн. Останах там около година, докато ми стана ясно, че след още една година ще съм фалирал. В квартала имаше твърде много заведения за бързо хранене и всички си имаха редовни клиенти. Аз бях като новака, току-що завършил право, който се опитва да си намери клиенти редом с дузина други вече утвърдени кръвопийци. Освен това в ония дни Знаменитият Тлъстбургер на Ал струваше два и петдесет. Даже през ’90-та нямаше как да сляза под тая цена.

— Тогава как, по дяволите, успяваш да го продаваш за по-малко от половината начална цена сега? Освен ако наистина не е котешко месо.

Той изсумтя и дълбоко от гръдния му кош се изтръгна слизесто ехо.

— Приятел, това което аз продавам, е сто процента чисто американско телешко, най-доброто в света. Дали знам какво разправят хората? Естествено. Просто не им обръщам внимание. Какво мога да направя? Да попречиш на хората да говорят е като да попречиш на вятъра да духа.

Аз прокарах пръст по гърлото си. Ал се засмя.

— Да, пак взех да се отклонявам, знам. Но поне това е част от историята. Можех да продължа да си бия главата в стената на улица Пайн, обаче Ивон Темпълтън не е отгледала глупаци. „Най-добре да се измъкнеш и да оставиш схватката за някой друг ден“, казваше тя на нас, хлапетата. Така че аз събрах каквото беше останало от моя капитал, убедих банката да ми отпусне още пет хиляди, хич не ме питай как, и се преместих в Лисбън Фолс. Вярно, бизнесът не беше кой знае колко по-добър заради икономиката и заради разните приказки за изчезнали котки и кучета и каквото друго им хрумне на хората, но пък се оказа, че аз не завися от икономиката, както всички останали. И всичко е заради онова, което се намира зад тази врата. Нямаше го там, когато отворих в Обърн — мога да се закълна върху камара библии. Появи се чак след като се преместих тук.

— За какво говориш?

Той ми отправи твърд поглед с воднистите си, набързо състарени очи.

— Стигат ти толкова приказки. Трябва сам да видиш. Хайде, давай, отвори вратата.

Аз го погледнах колебливо.

— Да речем, че това е последното желание на един смъртник — каза той. — Давай, приятел. Ако наистина си ми приятел, де. Отвори вратата.

5

Ще излъжа, ако кажа, че сърцето ми не се разхлопа, когато натиснах бравата и отворих вратата. Нямах представа какво да очаквам (макар да си спомням, че през ума ми мина образът на мъртви, одрани котки, готови за електрическата месомелачка), но когато Ал се протегна покрай мен и светна лампата, това което видях беше…

Ами, килер.

Беше тесен и чист, като останалата част от закусвалнята. Двете стени бяха покрити с рафтове, заредени с консерви в промишлен размер. В дъното на помещението, където таванът се спускаше надолу под наклон, имаше почистващи препарати — метлата и бърсалката бяха легнали на земята, защото стената там беше по-ниска от метър и нямаше как да стоят изправени. Подът беше покрит със същия тъмно сив линолеум, като отвън, но вместо със слабата миризма на печено месо, тук въздухът беше наситен с аромат на кафе, зеленчуци и подправки. Долавяше се обаче и още някаква миризма — по-слаба и не толкова приятна.

— Добре — казах аз, — това е килер. Чист и напълно зареден. Получаваш отличен за организация на запасите, ако такова нещо изобщо съществува.

— Какво подушваш?

— Най вече подправки. Кафе. Може би ароматизатор за въздух. Не съм сигурен.

— Аха, използвам Глейд. За да скрия другата миризма. Да не ми кажеш сега, че не я усещаш?

— Да, има нещо такова. Прилича ми на сяра. Напомня ми за изгорели кибритени клечки — напомняше ми също за газовите атаки, в които се включваше цялото ми семейство след традиционното съботното угощение със зрял фасул, но не ми се щеше да си го призная. Дали лечението на рак не води до прекалено изпускане на газове?

— Наистина е сяра. И други неща и никое от тях не Шанел №5. Това е миризмата на текстилната фабрика, приятел.

Това беше пълна лудост, но моят единствен отговор (изречен с абсурдно любезния тон, с който хората разговарят по коктейли) беше:

— Нима?

Той пак се засмя и демонстрира липсващите зъби, които си бяха на мястото предния ден.

— А пък това, което премълчаваш от учтивост, е, че фабриката Уоръмбо не е работила, откакто Хектор е бил кутре^[4]. Че тя всъщност изгоря почти до основи в края на осемдесетте и това, което се издига на мястото й в момента — той посочи с палец над рамото си — не е нищо повече от фирмен магазин. Задължителна спирка за туристите, досущ като магазина Кенебек Фрут по време на панаира Мокси^[5]. Освен това си мислиш, че е време да си извадиш телефона и да се обадиш на белите престилки. Това ли горе-долу ти се върти в главата, приятел?

— На никого няма да се обаждам, защото ти не си луд — само дето изобщо не бях сигурен в собствените си думи. — Но това тук е просто килер и да, текстилната фабрика Уоръмбо действително не е произвела дори парче плат в последния четвърт век.

— Вярно, че на никого няма да звъниш, защото ще ми дадеш мобилния си телефон, а също портфейла и всичките пари, дето носиш из джобовете си, включително монети. Това не е обир, ще си получиш всичко обратно. Ще ми ги дадеш ли?

— Колко време ще отнеме това, Ал? Защото имам да проверявам ученически съчинения и докато не ги свърша, не мога да приключа дневника си за годината.

— Ще отнеме колкото време искаш — отвърна той. — Защото ще отнеме само две минути. Винаги отнема две минути. Ако искаш остани цял час и хубавичко огледай наоколо, макар че не го препоръчвам като за първи път, защото организмът преживява истински шок. Ще видиш. Ще ми се довериш ли?

Изразът на лицето ми в този момент обтегна устните върху разредените му зъби.

— Моля те, моля те, Джейк. Молба на смъртник.

Бях сигурен, че се е побъркал, но също бях сигурен, че не е излъгал за болестта си. Очите му изглежда бяха хлътнали още по-дълбоко за краткото време, докато разговаряхме. Той явно беше изтощен. Двадесетината крачки от масата в единия край на закусвалнята до килера в другия му бяха достатъчни да почне да залита. А също и кървавата кърпа. Да не забравяме кървавата кърпа.

Освен това, понякога е по-лесно да не се противиш, не мислите ли? На сбирките, които бившата ми жена посещава, обичат да казват: „Не се дърпай, остави Бог да те води“. Аз пък реших, че в този случай, вместо да се дърпам, ще оставя Ал да ме води. Поне до определен момент. Пък и какво толкова, навивах се сам, тия дни те претръскват доста по-сериозно, когато се качваш на самолет. Той поне не очаква да си смъкна обувките. Откопчах телефона от калъфа на колана си и го сложих върху кашон с консерви риба тон. Добавих портфейла, малък сноп банкноти, към долар и петдесет в монети и ключодържателя.

— Задръж си ключовете, те не са важни.

За мен бяха важни, но нищо не казах.

Ал бръкна в джоба си, извади своя пачка банкноти, доста по-дебела от моята, и ми я подаде.

— Ето ти малко луди пари, в случай, че решиш да си купиш сувенир или нещо. Хайде, вземи ги.

— А защо да не използвам собствените си пари? — по мое мнение звучах съвсем разумно, сякаш в този побъркан разговор нямаше нищо нередно.

— Остави това засега — отвърна той. — Самото преживяване ще отговори на повечето ти въпроси по-добре, отколкото аз бих могъл, дори да бях в отлично здраве, а, както виждаш, никога не съм бил по-далеч от отличното здраве. Вземи парите.

Взех ги и ги разгледах. Най-отгоре имаше банкноти по един долар и те изглеждаха наред. После следваше банкнота от пет долара и тя хем беше наред, хем не беше. Над снимката на Линкълн пишеше Сребърен сертификат, а в ляво от него имаше голяма синя петица. Вдигнах банкнотата срещу светлината.

— Не си познал, не е фалшива — Ал изглежда се забавляваше.

Може и да не беше фалшификат — изглеждаше съвсем автентична — обаче нямаше холограмен знак.

— Ако е истинска, значи е доста стара — казах накрая.

— Просто ги прибери в джоба си, Джейк.

Послушах го.

— Случайно да носиш джобен калкулатор или нещо друго електронно?

— Не.

— Тогава си готов. Обърни се с лице към дъното на килера — но преди да успея да изпълня нареждането му, той се плесна по челото и извика: — Ама къде ми е главата? Забравих за Човека с жълтата карта.

— Кой? Какво?

— Човекът с жълтата карта. Аз така му викам, не му знам истинското име. Ето, вземи това — той порови в джоба си и извади монета от петдесет цента. Не бях виждал такава от години, може би от детството си.

Аз я премерих на око и го предупредих:

— Едва ли искаш да се разделиш с тоя мъник. Мисля, че има стойност.

— Разбира се, че има стойност — половин долар му е стойността.

Той пак се разкашля и този път целия се разтресе, сякаш го подмяташе силен вятър, но ми махна да стоя настрана, когато понечих да му помогна. Подпря се на камарата кашони, върху която бях оставил вещите си, изплю се в снопа салфетки, погледна резултата, смръщи се и смачка салфетките. Изпитото му лице се беше покрило с пот.

— Горещи вълни или нещо такова. Проклетия рак ми е прецакал и терморелето заедно с всичко друго. Сега, за Човека с жълтата карта. Той е скитник и е безобиден, но е и различен от всички останали. Струва ми се, че знае нещо. Мисля, че е само съвпадение — защото се е тръшнал не далеч от мястото, където ти ще излезеш — но е най-добре да те предупредя, за да знаеш какво да очакваш.

— За момента не се справяш особено добре — вметнах аз. — Представа си нямам за какво говориш.

— Той ще ти каже: „Имам жълта карта от Зелената витрина, затуй дай ми някой долар, понеже днес удвояват парите“. Запомни ли?

— Запомних — нещата ставаха все по-откачени.

— И наистина има жълта карта, затъкната в периферията на шапката му. Вероятно е просто таксиметрова фирмена карта или купон от супермарект „Червено и бяло“, който му е попаднал някак, обаче напълно си е мариновал мозъка с евтино вино и изглежда си мисли, че картата е самият Златен билет на Уили Уонка. Затова ти трябва да му отговориш: „Цял долар нямам, но ето ти половин“ и му даваш монетата. Тогава той може да каже… — Ал вдигна един костелив пръст. — Може да каже нещо като: „Защо си тук“ или „Откъде идваш“. Може дори да каже: „Ти не си същия човек“. Не ми се вярва, но е възможно. Ужасно много неща има, дето не са ми ясни. Но каквото и да ти каже, ти просто го остави да си седи там, където ще го намериш — до сушилната барака — и излез през портата. Когато го подминеш, той ще подвикне: „Знам, че можеше да дадеш цял долар, скръндза такава“, но ти не му обръщай внимание. Не поглеждай назад. Пресечи релсите и ще се намериш на ъгъла на Главната улица и Лисбън — при това той ми се усмихна кисело. — А след това, приятел, светът е твой.

— Сушилна барака? — имах някакъв бегъл спомен за нещо такова в близост до закусвалнята и предполагам, че може да е била сушилната барака на фабриката Уоръмбо, но тя вече отдавна трябваше да е изчезнала. Ако килерът имаше прозорец, той би гледал към тухлен двор и магазин за връхни дрехи, наречен „Твоят мейнски уют“. Аз самият си бях купил хубаво дебело яке Норт фейс от там малко след Коледа, и то на съвсем прилична цена.

— Остави сега сушилнята, просто запомни каквото ти казах. Сега се завърти, точно така, и направи две-три крачки напред. Малки крачки. Бебешки крачки. Все едно се опитваш да намериш най-горното стъпало на стълбата в пълен мрак — съвсем внимателно.

Направих каквото ми каза и през цялото време се чувствах като най-големия идиот в света. Една крачка… присвивам глава, за да не ударя тавана… втора крачка… сега леко прикляквам. След още няколко крачки щеше да се наложи да коленича, но нямах никакво намерение да стигам до там, без значение дали това влиза последното желание на един умиращ човек.

— Ал, това е пълна глупост. Освен ако не искаш да ти донеса кутия плодов коктейл или от тия опаковки желе, не виждам какво друго бих могъл да направя т…

Тъкмо тогава кракът ми пропадна надолу. Точно както, когато слизаш по стълби. Само дето кракът ми си стоеше здраво стъпил на сивия линолеум. Ясно го виждах.

— Ето на — каза Ал и поне за момента гласът му не беше прегракнал, думите звучаха меко и в тях се долавяше удовлетворение. — Откри го, приятел.

Но какво точно бях открил? Какво точно усещах? Най-правдоподобният отговор, който ми хрумна, беше самовнушение. Понеже, каквото и да усещах, съвсем ясно виждах крака си на пода. Само дето…

Нали знаете как в ярък слънчев ден, ако затвориш очи, можеш да видиш остатъчния образ на това, което си гледал? Същото се случваше и сега. Докато гледах крака си, го виждах на пода, но когато премигнах — милисекунда преди или след като затворих очи, не бях сигурен кое от двете — видях крака си на стъпало. И светлината не беше слабата светлина на шестдесетватова крушка. Беше ярка дневна светлина.

Замръзнах.

— Продължавай — подкани ме Ал. — Нищо лошо няма да ти се случи, приятел. Давай напред — той се изкашля и допълни някак отчаяно с прегракнал глас: — За мен е важно да го направиш.

И аз продължих.

Бог да ми е на помощ, продължих.