Стивън Кинг
11/22/63 (17)

2

Исках да е бързо, всяка част от тялото ми жадуваше скорост и ми казваше да се втурна напред, да изпитам онова идеално прилепващо усещане, в което е същността на целия акт, но си наложих да не бързам. Поне отначало. После тя каза:

— Не ме карай да чакам. Достатъчно съм чакала — така че аз целунах потното й слепоочие и придвижих ханша си напред. Тя ахна, отдръпна се за момент, а после сама се приближи към мен.

— Сейди? Добре ли си?

— Обожеда — отговори тя и аз се засмях. Тя отвори очи и ме погледна с любопитство и надежда. — Това ли беше или има още?

— Още малко — отговорих й. — Не съм сигурен колко, от доста време не съм бил с жена.

Оказа се, че беше още много. Само няколко минути в реално време, но времето не винаги тече еднакво — никой не знае това по-добре от мен. Накрая тя почна да се задъхва.

— Ох, олеле, леле боже, о, миличък!

Думите на нейното алчно прозрение се оказаха достатъчни за мен, така че не беше съвсем едновременно, но няколко секунди по-късно тя вдигна глава и зарови лице в рамото ми. Малка ръка, свита в юмрук ме удари по гърба веднъж, два пъти… после се отвори като цвете и се отпусна неподвижна. Тя се облегна на възглавницата. Беше се вторачила в мен с изумено ококорено изражение, което малко ме изплаши.

— Аз свърших — каза тя.

— Забелязах.

— Майка ми казваше, че това не се случвало на жените, само на мъжете. Казваше, че женският оргазъм бил мит — тя се разсмя треперливо. — О, боже, какво само е пропуснала.

Подпря се на лакът, после взе ръката ми и я постави на едната си гръд. Усетих колко бързо биеше сърцето й.

— Я кажете, господин Амбърсън — колко трябва да чакаме до втория път?

3

Докато почервенялото слънце потъваше сред вечната мараня на петролния смог на запад, Сейди и аз седяхме в малкия й заден двор под прекрасен стар орех, ядяхме сандвичи с пилешка салата и пиехме студен чай. Кекс, разбира се, нямаше. Кексът беше напълно унищожен.

— На теб пречи ли ти, дето трябва да носиш тези… нали знаеш, онези неща от аптеката?

— Не, не пречи — отговорих й, но това никога не е било вярно. Между ’61-ва и ’11-та много американски продукти щяха да претърпят сериозен развой и подобрение, обаче слушайте какво ви казва Джейк, гумичките си остават кажи-речи същите. Може да им слагат завъртени имена и даже да ги овкусяват (за хората с по-особени предпочитания), но в общи линии те си остават ластична препаска за оная ти работа.

— Преди имах диафрагма — каза тя. В двора нямаше маса, затова бяхме постлали одеяло на тревата. Тя придърпа пластмасовата кутия, съдържаща салатата от краставици и лук, и започна да отваря и затваря капака. Безцелно движение, което някои хора, включително аз, биха нарекли доста фройдистко.

— Майка ми ми я даде седмица преди да се оженим с Джони. Дори ми каза как да си я слагам, но не можеше да ме погледне в очите, докато говореше и ако някой беше капнал вода по лицето й, капките сигурно щяха да изцвърчат. „Гледай да не забременяваш първите осемнадесет месеца“, каза ми тя. „Даже две години, ако успееш да го убедиш да почака. Така ще можете да живеете с неговата заплата и да спестявате твоята“.

— Не е най-лошият възможен съвет — отговорих аз предпазливо. И на двамата ни беше ясно, че пристъпваме из минно поле.

— Джони е учител по физика. И е висок, макар че не колкото теб. Беше ми омръзнало да излизам с ниски мъже и мисля, че главно за това се съгласих, когато той ме покани. Постепенно ми стана навик да излизам с него. Той ми се струваше приятен, а в края на срещите никога не ми се натискаше. По онова време си мислех, че това е то любовта. Била съм ужасно наивна, нали?

Аз отговорих с жест, като завъртях ръка в смисъл „горе-долу“.

— Запознахме се в южна Джорджия и после си намерихме работа в едно и също училище в Савана. Смесено, за момичета и момчета, но частно. Мисля, че баща му използва влиянието си за целта. Семейство Клейтън не са богати — вече не, нищо, че преди са били — но все още се движат във висшето общество на Савана. Бедни но влиятелни, разбираш ли?

Не разбирах съвсем. Докато растях никога не ме вълнуваха въпроси като кой се движи във висшето общество и кой не, но измърморих утвърдително. Беше й се налагало да си мълчи по тези въпроси твърде дълго и сега звучеше почти хипнотизирана.

— Така че, да, имах диафрагма. Беше прибрана в малка дамска кутийка с роза на капака. Само че никога не ми се наложи да я ползвам. Накрая я изхвърлих на боклука след едно от онези измъквания. Той така го наричаше, измъкване. „Трябва да го измъкна“, казваше. А после метлата, разбираш ли?

Не, изобщо не разбирах.

Сейди се засмя и аз пак се сетих за Айви Темпълтън.

— Майка ми каза да чакам две години! Ха, можеше да си чакам и двадесет и пак нямаше да ми потрябва диафрагмата.

— Но какво се случи? — обгърнах раменете й леко. — Той биеше ли те? С дръжката на метлата? — всъщност, дръжката може да се ползва и по друг начин според прочетеното в „Последно отклонение към Бруклин“, но той не го беше правил. Тя действително беше девствена, доказателството беше на чаршафа.

— Не, Джордж, той не ме биеше с метлата. Но сега не мога да говоря за това. Не още. Чувствам се… знам ли, като бутилка сода, която някой е разклатил. Знаеш ли какво искам?

Знаех, но реших, че е по-учтиво да я оставя сама да го каже.

— Искам да ме заведеш в спалнята и да махнеш тапата — после вдигна ръце и се протегна. Не беше си сложила сутиена и виждах как гърдите й се надигат под блузата. Зърната й хвърляха сенки, като препинателни знаци по плата в светлината на залеза.

Накрая тя каза:

— Днес не искам да си припомням миналото. Днес искам само да бълбукам.

4

Час по-късно видях че се унася. Целунах я първо по челото, а после по носа, за да я събудя.

— Трябва да тръгвам. Ако не за друго, за да махна колата си от твоята алея, преди съседите ти да почнат да звънят на приятелите си.

— Сигурно си прав. До мен живеят семейство Санфорд и дъщеря им Лила е стажант-библиотекар за този месец.

Аз пък бях сигурен, че бащата на Лила е член на училищното настоятелство, но не го споменах. Сейди направо сияеше и нямаше нужда да убивам настроението й. Доколкото господин Санфорд знаеше, двамата със Сейди седяхме на дивана с прибрани колене и чакахме „Денис Белята“ да приключи, за да започне „Ама много голямото шоу на Ед Съливън“. Ако колата ми все още беше там в единадесет вечерта, впечатленията им можеше да се променят.

Тя ме наблюдаваше как се обличам.

— Какво ще стане сега, Джордж? С нас?

— Аз искам да бъда с теб, ако и ти го искаш. Искаш ли го?

Тя се изправи, чаршафът се свлече около кръста й, и се протегна за цигарите си.

— Да, много. Но съм женена и това няма да се промени до следващото лято в Рино. Ако поискам анулиране, Джони няма да се съгласи. Родителите му няма да го позволят.

— Ако сме дискретни, всичко ще е наред. Но нали разбираш, че е важно да сме дискретни?

Тя се засмя и запали цигарата си.

— О, да, разбирам.

— Сейди, децата създават ли ти проблеми в библиотеката?

— Ами, да, някои. Нищо повече от обичайното — тя сви рамене и гърдите й подскочиха. Дощя ми се да не се бях обличал толкова бързо, но кого ли заблуждавах. Джеймс Бонд може би би имал сили за трети рунд, но Джейк/Джордж беше изтощен. — Аз съм нова в училище, естествено е да ме изпробват. Досадно е, но не неочаквано. Защо?

— Мисля, че проблемите ти скоро ще престанат. Учениците много обичат, когато двама учители се влюбят. Даже момчетата. Все едно си имат лично телевизионно шоу.

— А те дали ще знаят, че ние…

Аз обмислих въпроса й.

— Някои от момичетата ще се досетят. По-опитните.

Тя издуха дима.

— Прекрасно — но не изглежда да беше съвсем недоволна.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно на някое публично място? „Седлото“ в Раунд Хил например? Та хората да свикнат да ни виждат като двойка.

— Добре. Утре?

— Не, утре имам работа в Далас.

— Проучване за твоята книга?

— Аха — бяхме двойка от пет минути, а аз вече я лъжех. Не ми харесваше, но не виждах друг начин. А за в бъдеще… реших да не мисля за това в момента, за да не убивам собственото си отлично настроение. — Вторник?

— Да. И, Джордж?

— Какво?

— Трябва да намерим начин да продължим да го правим?

Аз се усмихнах.

— Любовта преодолява всички пречки.

— Бих казала, че това е по-скоро похот.

— Може би по малко и от двете.

— Ти си сладурче, Джордж Амбърсън.

Боже, даже името беше фалшиво.

— Ще ти разкажа за Джони и мен. Когато мога. И ако искаш да чуеш.

— Искам — помислих си, че по скоро се налага. За да се получи между нас, аз трябваше да разбера. Да разбера за нея, за него. И за метлата. — Когато си готова.

— Както нашата уважаема директорка обича да казва, „Ученици, това ще е предизвикателство, но ще си струва усилията“.

Аз се засмях.

Тя угаси цигарата си.

— Чудно ми е дали мис Мими би одобрила връзката ни?

— Сигурен съм, че да.

— И аз така мисля. Карай внимателно, скъпи. И най-добре прибери това — тя сочеше книжната кесия от аптеката в Килийн, оставена на тоалетката й. — Ако някоя моя гостенка се окаже твърде любопитна и реши да претършува шкафчето в банята, след като се изпишка, ще има да се чудя какво да й обяснявам.

— Добра идея.

— Обаче гледай да са ти под ръка, миличък.

И тя ми намигна.

5

На път за вкъщи размишлявах за въпросните гумички. Марка „Троянец“… и оребрени, „за нейното удоволствие“, според надписа на кутията. Дамата вече не притежаваше диафрагма (макар че сигурно би могла да си вземе нова при следващото пътуване до Далас), а щяха да минат поне още няколко години преди противозачатъчните да станат широко популярни. И дори тогава лекарите щяха да имат известни задръжки при предписването им, ако правилно си спомнях наученото в часовете по Съвременна социология. Така че ми оставаха Троянците. Но ги носех не за нейно удоволствие, а за да не забременее. Което беше особено забавно, като се има предвид, че самият аз щях да се родя едва след около петнадесет години.

Бъдещето може да е толкова объркващо понякога.

6

Следващата вечер за втори път посетих Тихия Майк. На вратата имаше табела „Затворено“ и мястото изглеждаше пусто, но когато почуках, моят сведущ по електрониката приятел ми отвори.

— Тъкмо навреме, господин Доу, тъкмо навреме. Да видим как ще ти хареса. Аз мисля, че надминах себе си.

Останах да чакам до стъклената витрина с изложени транзистори, докато той изчезна в задната стаичка. Върна се с по една лампа във всяка ръка. Глобусите бяха мътни, сякаш са ги опипвали много не съвсем чисти ръце. Основата на едната беше нащърбена, така че стоеше малко накриво — Наклонената лампа от Пиза. Бяха идеални и аз му го казах. Той се усмихна широко и сложи две кутии с малки записващи магнетофони до лампите. А също плик, съдържащ няколко дължини жици, толкова тънки, та бяха почти невидими.

— Трябват ли ти разяснения?

— Мисля, че схванах всичко — отговорих и сложих пет двадесетачки на плота. Стори ми се трогателно, когато той побутна едната обратно.

— Бяхме се разбрали за сто и осемдесет.

— Останалите двадесет са, за да забравиш, че си ме виждал.

Той го обмисли за момент, после сложи пръст на отлъчената банкнота и я придърпа обратно в групата на малките й зелени приятели.

— Вече забравих. Да речем, че това ми е бакшишът.

Докато прибираше покупките ми в кафяв книжен плик ми хрумна да го попитам нещо.

— Кенеди? Не гласувах за него, обаче, стига да не получава заповеди директно от Папата, мисля, че всичко ще е наред. На тая страна й трябва някой по-млад. Нови времена са, нали знаеш?

— Ако му се случи да навести Далас, това дали ще е проблем?

— Сигурно не. Ама кой знае. Като цяло, на негово място аз бих се придържал северно от линията Мейсън-Диксън.

Аз се ухилих.

— Където „всичко е спокойно, всичко е тихо“?

Тихия Майк (светия Майк) ме сряза.

— Е, хайде стига де.

7

На стената в учителската стая на първия етаж имаше няколко редици малки пощенски кутии за съобщения и училищни обяви. Вторник сутринта, по време на свободния си час, открих малък запечатан плик в своята.

Скъпи Джордж,

Ако още имаш желание да ме заведеш на вечеря довечера, трябва да тръгнем около пет, защото тази и следващата седмица ще трябва да ставам доста рано, за да подготвя Есенния книжен базар. Може би ще успеем да се върнем у нас за десерта.

Имам кекс, ако ти се е доял.

Сейди

— На какво се смееш, Амбърсън? — попита Дани Лавърти. Поправяше контролни с хлътнали, съсредоточени очи, които говореха за махмурлук. — Добре ще ми дойде някой майтап в момента.

— А, не — отговорих аз. — Частна шега, няма да я разбереш.

8

Обаче ние със Сейди се разбирахме идеално. Кексът стана нарицателно за нашите срещи и двамата изконсумирахме доста кекс онази есен.

Бяхме дискретни, но разбира се, имаше хора, които знаеха какво се случва. Хората ни одумваха известно време, но не се стигна до скандал. Жителите на малките градчета рядко са злонравни. Те знаеха за положението на Сейди или поне имаха най-обща идея и разбираха, че двамата с нея не можехме да се обвържем формално за момента. Тя никога не идваше у нас. Това би предизвикало неодобрение. Аз пък никога не оставах у тях по-късно от десет вечерта, това също не би било посрещнато добре. Нямаше как да прибера Сънлайнъра в нейния гараж за през нощта, защото нейният Фолксваген Бръмбар, колкото и дребен да беше, заемаше помещението почти от стена до стена. Но и да не беше така, на мен дори не би ми хрумнало да нощувам там, защото някой със сигурност щеше да разбере. В малките градчета тези неща винаги се знаят.

Посещавах я след училище. Отбивах се за вечеря. Понякога двамата вечеряхме Рогбургери и рибно филе в закусвалнята на Ал; друг път се хранехме в „Седлото“. Два пъти я водих на танци в събота вечер. Ходехме на кино в града или в Раунд Хил или отскачахме до автокиното в Килийн (което местните хлапета наричаха писта за подводници). В по-приятните ресторанти като „Седлото“ тя понякога пиеше чаша вино преди вечеря, а аз по някоя бира, но много внимавахме да избягваме местните барове, особено „Червеният петел“, единствената истинска кръчма на Джоуди, която учениците обсъждаха с възторг и трепет. Беше ’61-ва и разделението на расите може и да беше почнало да поддава — негрите от Далас, Форт Уърт и Хюстън бяха си спечелили правото да обядват наред с останалите клиенти в Улуърт — но обществото не беше готово за учители, посещаващи „Червеният петел“. Не и ако държаха да си запазят работата. Никога-никога-никога.

Когато правехме любов в спалнята на Сейди, тя винаги държеше чифт панталони, пуловер и мокасини до леглото. Наричаше ги своя тоалет за спешни случаи. Единственият път, когато на вратата се позвъни докато двамата бяхме голи (състояние, което тя наричаше скандално прекрасно) тя намъкна дрехите си за не повече от десет секунди. Когато се върна се кискаше, размахвайки една религиозна дипляна.

— Бяха от Свидетелите на Йехова. Казах им, че съм спасена и те си тръгнаха.

Веднъж, докато вечеряхме шунка и бамя в кухнята й, тя каза, че нашата връзка й напомняла онзи филм с Одри Хепбърн и Гари Купър, „Следобедна любов“

— Понякога се чудя дали ще е по-приятно нощем — беше казала тя с известна тъга. — Когато го правят нормалните хора.

— Ще имаш възможност да провериш — обещах й аз. — Дръж се, бебче.

Тя се беше усмихнала и беше целунала ъгълчето на устата ми.

— Винаги знаеш какво да кажеш, Джордж.

— О, да. Страшно съм оригинален.

Тя избута чинията си настрани.

— Готова съм за десерта. А ти?

9

Малко след като Свидетелите на Йехова бяха навестили дома на Сейди — трябва да е било в началото на ноември, защото дотогава бях приключил с прослушванията за моята версия на „Дванадесет разгневени мъже“ — аз събирах листата по моравата си с гребло, когато някой зад гърба ми каза:

— Здрасти, Джордж, как я караш?

Обърнах се и видях Дийк Симънс, вдовец за втори път. Беше останал в Мексико по-дълго, отколкото хората предполагаха, и тъкмо когато всички бяха решили, че там ще си остане, той се беше върнал. Това беше първата ми среща с него след връщането му. Тенът му беше много тъмен, но той беше изключително слаб. Дрехите му бяха станали прекалено широки, а косата му, стоманено сива в деня на сватбеното им тържество, сега беше съвсем побеляла и изтъняла.

Пуснах греблото на земята и се втурнах към него. Имах намерение да му стисна ръката, но вместо това го прегърнах. Това го стресна — през ’61-ва Истинските Мъже Не Се Прегръщат — но после се засмя.

Аз се дръпнах назад и го огледах.

— Изглеждаш чудесно!

— Добър опит, Джордж. Обаче вече съм по-добре. Когато Мимс умря… не, че не го очаквах, обаче здравата ме разтърси. Предполагам, че в такива моменти, главата винаги отстъпва място на сърцето.

— Влез да изпием по кафе.

— Благодаря, с удоволствие.

Поговорихме за престоя му в Мексико. Говорихме за училище, за футболният отбор, който още не беше претърпял загуба и за предстоящия есенен футболен сезон. Накрая той остави кафето си и смени темата.

— Елън Докърти ме помоли да си поговоря с теб за Сейди Клейтън.

О-о. Аз пък си мислех, че се справяме толкова добре.

— Тия дни тя ползва моминското си име, Данхил.

— Знам за нейното положение. Знаех и когато я наех. Тя е чудесно момиче и ти си мъж на място, Джордж. Доколкото разбрах от Ели, вие двамата се държите на положение в една не особено приятна ситуация.

Успокоих се малко.

— Ели каза, че сигурно никой от двама ви не е чувал за бунгалата „Кендълуд“ до Килийн. Тя смята, че не е нейна работа да говори по въпроса, затова помоли мен.

— Бунгала „Кендълуд“?

— Аз водех Мимс там събота вечер — той безцелно си играеше с чашата с ръце, които изглеждаха твърде едри за смаленото му тяло. — Държат ги двойка пенсионирани учители от Арканзас или Алабама. Нещо с А беше. Двойка мъже, ако ме разбираш.

— Да, мисля, че разбирам.

— Те са приятни хора, съвсем дискретни за собствената си връзка, а и за връзките на някои от гостите си — той вдигна очи от кафето. Беше се изчервил, но се усмихваше. — Това не е някое от ония места, дето дават стаите за по час, ако това си мислиш. Нищо подобно. Стаите са приятни, цените са разумни, а малко по-нататък по пътя има ресторантче с домашна кухня. Понякога на дамите им е нужно такова едно местенце. А понякога и на господата не им е излишно. За да не им се налага вечно да бързат. И за да не се чувстват посредствени.

— Благодаря — казах му.

— Няма защо. Мими и аз прекарахме много приятни вечери в Кендълуд. Понякога просто гледахме телевизия по пижами и после заспивахме, но като стигнеш определена възраст и това е също толкова приятно, колкото всичко останало — той се усмихна невесело. — Или почти. Заспивахме под звука на щурците. А друг път, далеч в саваната се чуваше вой на койот. Заради луната, знаеш. Наистина го правят. Вият по луната.

Той извади кърпа от задния си джоб с бавните движения на възрастен човек и избърса бузите си.

Подадох му ръката си и той я стисна.

— Тя те харесваше, макар че така и не успя да те проумее. Каза че си й напомнял за начина, по който изобразявали призраци във филмите от тридесетте — ярки и блестящи, но не съвсем плътни.

— Аз не съм призрак, заклевам се — уверих го.

Той се усмихна.

— Не? Знаеш ли, аз все пак успях да проверя препоръките ти. Беше минало известно време, откакто заместваше при нас и тъкмо беше свършил оная страхотна работа с пиесата. Препоръките ти от Сарасота си бяха наред, обаче преди това… — той поклати глава, като още се усмихваше. — А пък и дипломата ти е от някаква фабрика за документи в Оклахома.

Прочистих си гърлото, но не ми помогна. Не знаех какво да кажа.

— И дали ми пука на мене, ще попиташ? Почти никак. Имало е време в тази част на света, когато било достатъчно човек да се появи в града с дисаги пълни с книги, очила на носа и с вратовръзка, за да получи незабавно мястото на училищен директор и да го задържи следващите двадесет години. При това не е било много отдавна, когато това се е случвало. Ти си отличен учител. Децата го знаят, аз го знам и Мимс го знаеше. И това е единственото, за което наистина ми пука.

— Елън знае ли за фалшивите препоръки? — защото Елън Докърти изпълняваше длъжността училищен директор и след срещата на училищното настоятелство през януари, щяха да й го възложат официално. Нямаше други кандидати.

— Не и няма да научи. Поне не от мен. Мисля, че не й трябва да знае — той се изправи. — Но има друг един човек, който трябва да знае истината за това откъде идваш и какво си правил. За библиотекарката говоря. Тъй де, ако намеренията ти към нея са сериозни. Сериозни ли са?

— Да — отговорих аз и той кимна, сякаш това решаваше всичко.

Де да беше така.

10

Благодарение на Дийк Симънс Сейди най после разбра какво е усещането да правиш любов през нощта. Когато я попитах какво мисли, тя каза, че било прекрасно.

— Но повече се вълнувам, че ще се събудя до теб сутринта. Чуваш ли вятъра?

Чувах го, той свистеше под стрехите.

— Не ти ли звучи уютно?

— Да.

— Сега ще ти кажа нещо. Надявам се да не ти е неприятно.

— Кажи.

— Мисля, че май съм се влюбила в теб. Може да е заради секса, чувала съм, че хората ги бъркат двете неща, но не ми се вярва.

— Сейди?

— Да? — тя правеше опит да се усмихне, но изглеждаше изплашена.

— И аз те обичам. Без съмнение и не по грешка.

— Слава Богу — каза тя и се сгуши в мен.

11

При второто ни посещение в Кендълуд тя беше готова да говори за Джони Клейтън.

— Обаче угаси лампите, моля те.

Угасих ги. Тя изпуши три цигари докато разказваше. Към края се разплака, вероятно не толкова заради болезнения спомен, а от срам. За повечето хора, струва ми се, е по-лесно да си признаят някоя грешка, отколкото глупостта си. Не че тя е била глупава. Има огромна разлика между глупост и наивност, а като повечето благовъзпитани момичета от средната класа, израснали през четиридесетте и петдесетте години, Сейди не знаела почти нищо за секса. Каза, че изобщо не била виждала пенис преди да срещне мен. Понякога опитвала да хвърли поглед към Джони, но ако той забележел, хващал лицето й и го извръщал настрани, като за малко да я нарани.

— Обаче винаги болеше — допълни тя.

Джон Клейтън произхождал от обичайно религиозно семейство, не някакви фанатици. Той бил приятен, внимателен и донякъде привлекателен. Нямал особено добро чувство за хумор (всъщност почти никакво), но изглежда я обожавал. Във всеки случай нейните родители обожавали него. Клеър Данхил била особено доволна от връзката на дъщеря си с Джони Клейтън. А и той бил по-висок от Сейди, даже ако си позволяла да сложи високи обувки. След като години наред била наричана върлина и понасяла шеги по въпроса, това било важно.

— Единственото притеснително нещо, което забелязах преди да се оженим, беше маниакалната му подреденост — каза Сейди. — Всичките му книги бяха подредени по азбучен ред и той много се разстройваше ако някой ги размести. Всъщност изнервяше се даже ако човек извадеше някоя книга от полицата — направо можеше да се усети как се стяга. Бръснеше се три пъти на ден и постоянно си миеше ръцете. Ако някой стиснеше ръката му, той си намираше извинение и тичаше в банята възможно най-скоро.

— Освен това е координирал дрехите си по цветове — прекъснах я аз. — И в гардероба, и когато се е обличал и тежко̀ на човека, който ги размести. И в килера ли държеше всичко в азбучен ред? Или ставаше през нощта да провери дали печката е изключена и вратите заключени?

Тя се обърна към мен, в сумрака очите й бяха широко отворени и изненадани.

— Откъде знаеш всичко това?

— Това е заболяване. Тип маниакално разстройство. Хауърд… — канех се да кажа „Хауърд Хюз е страдал от нещо подобно“, но млъкнах. Може би още не се беше случило. А дори и да беше, хората не биха разпознали този синдром. — Един моя стар приятел, Хауърд Темпъл, страдаше от нещо подобно. Както и да е. Той причиняваше ли ти болка, Сейди?

— Не точно. Не ме биеше, не ме е удрял. Веднъж ме зашлеви, но само толкова. Обаче има и други начини да се причинява болка, освен физически, нали?

— Да.

— На никого не можех да кажа. Особено на майка ми. Знаеш ли какво ми каза тя в деня на сватбата? „Ако кажеш половин молитва преди и половин молитва докато трае, всичко ще е наред.“ „Докато трае“ беше най-близкото, което тя успяваше да нарече половия акт. Веднъж опитах да говоря с приятелката си Рути. Училището беше свършило и тя ми помагаше да разтребя книгите в библиотеката. „Това което става зад вратата на спалнята ви, не е моя работа“, сряза ме тя и аз млъкнах, защото всъщност нямах никакво желание да го обсъждам. Толкова ме беше срам.

После думите й се изсипаха като порой. На моменти сълзите й пречеха да говори ясно, но аз схванах основното. В някои нощи — веднъж или два пъти седмично — той й казвал, че трябва да го „измъкне“. Те лягали един до друг в леглото, тя облечена в дълга нощница (той държал нощниците й винаги да са плътни и непрозрачни), той по боксерки. По-гол от това, тя никога не го била виждала. Той избутвал завивките надолу до кръста си и тя виждала как ерекцията му ги надига.

— Доколкото знам, той самият погледна надолу само веднъж. И знаеш ли какво каза?

— Не.

— „Какви отвратителни създания сме ние.“ Това каза. А после, „Хайде по-бързо, че да можем да поспим“.

След това тя се протягала под чаршафа и му помагала да свърши с ръка. Не отнемало много време, понякога само секунди. Един или два пъти той докоснал гърдите й, докато тя го обслужвала, но предимно държал ръцете си скръстени отпред. Когато всичко свършело, той влизал в банята първи да се измие и се връщал, облечен в пижама. Имал седем чифта пижами, всичките сини.

После било неин ред да влезе в банята, за да си измие ръцете. Той настоявал да ги мие поне три минути под толкова гореща вода, та кожата й се зачервявала. Когато се връщала в леглото, трябвало да държи ръцете си вдигнати пред лицето с дланите наред. Ако миризмата на сапун не била достатъчно силна за неговия вкус, тя трябвало да се върне и да повтори процедурата.

— И когато накрая се върнех, метлата вече беше там.

Той я слагал върху завивките — чаршаф през лятото, одеяло през зимата — точно по средата на леглото, така че да го разделя на негова и нейна половина.

— Ако се размърдах насън и побутнех метлата, той се събуждаше, без значение колко дълбоко беше заспал, и ме избутваше обратно. Грубо. Наричаше го „да не прехвърляш метлата“.

Единственият път, когато й ударил шамар, било защото тя го попитала как ще имат деца, ако той никога не й го слага.

— Той побесня и ме зашлеви. По-късно се извини, но тогава на момента каза: „Да не мислиш, че ще се потопя в твоето гнусно женско отвърстие и ще създам деца, които да се родят в този мръсен свят? Така или иначе скоро всичко ще се взриви до небесата. Достатъчно е да погледнеш вестниците, за да видиш какво се случва. А после радиацията ще ни изтреби всичките. Ще умрем покрити с гнойни рани, като изкашляме собствените си дробове. Може да се случи всеки момент“.

— Исусе. Разбирам защо си го напуснала, Сейди.

— Да но издържах четири години. Толкова време ми отне да се самоубедя, че заслужавам повече от живота, от това да подреждам чорапите на мъжа си по цветове, да го обслужвам с ръка два пъти седмично и после да спя с проклетата метла. Това беше най-унизителната част. Тъкмо това не можех да кажа на никого… защото беше толкова смешно.

На мен не ми се струваше смешно. Според мен поведението му попадаше някъде в сивата зона между невроза и чиста психоза. Освен това си мислех, че слушам типичната история от петдесетте. Лесно можех да си представя Рок Хъдзън и Дорис Дей, заспали с метла помежду тях. Стига разбира се Рок да не беше гей.

— И той още не те е потърсил?

— Не. Подадох молби в поне дузина различни училища и им дадох една наета пощенска кутия като обратен адрес. Чувствах се, сякаш му изневерявам, както се промъквах наоколо тайничко. Когато родителите ми разбраха какво правя, точно така се отнасяха с мен. От тогава баща ми поомекна — мисля, че подозира колко зле е било положението, макар че никога не би поискал подробности — обаче майка ми? Не и тя. Тя ми е бясна. Наложило й се да смени църквата и да се откаже от групата си по ръкоделие. Защото вече не можела да държи главата си високо вдигната, това разправя.

До известна степен това ми изглеждаше също толкова жестоко и откачено, колкото метлата, но не й го казах. Нещо друго ми се стори по-интересно от родителите на Сейди, които се държаха като типични южняци.

— Самият Клейтън не им е казал, че си си тръгнала? Правилно ли разбирам? Изобщо не е отишъл да ги види?

— Не. Майка ми, разбира се, научи — обичайно слабият южняшки акцент на Сейди се задълбочи за момент. — Толкоз съм посрамила горкото момче, че той нямал желание да го сподели с никого — тя се върна към обичайния си говор. — Не се опитвам да бъда саркастична. Тя разбира от срам и разбира какво значи да се потулват нещата. По тези въпроси Джони и мама са си плюли в устата. За нея да се беше оженил по-добре — Сейди се засмя малко истерично. — На мама сигурно страшно щеше да й хареса идеята за метлата.

— Значи не си чувала нито дума от него? Даже пощенска картичка? Нещо като: „Хей, Сейди, дай да изчистим останките от миналото, за да си продължим живота“?

— Че как да ми прати картичка? Той не знае къде съм и съм сигурна, че не му пука.

— А има ли нещо, което ти да искаш от него? Защото съм сигурен, че някой адвокат…

Тя ме целуна.

— Единственото нещо, което искам, в момента е в леглото с мен.

Аз изритах чаршафите надолу до краката ни.

— Хубавичко ме огледай, Сейди. Напълно безплатно.

Тя погледна. А после докосна.

12

След това аз се унесох. Не дълбоко — все още чувах вятъра и един потракваш капак на прозорец — но достатъчно, че да сънувам. Сейди и аз бяхме в някаква празна къща. Бяхме голи. Нещо се движеше на горния етаж, като издаваше неприятни трополящи звуци. Може да беше звука от някой, който крачи напред-назад, но изглежда имаше твърде много крака. Аз не усещах срам, че ще ни открият, както бяхме без дрехи. Усещах страх. По ронещата се мазилка с въглен беше написано: „Скоро ще убия президента“. Отдолу някой беше добавил: „Няма да е дустатъчно скоро, той е пълен с зараза“. Вторият надпис беше изписан с тъмно червило. Или беше кръв.

Туп, клъмп, туп.

Над главите ни.

— Мисля, че е Франк Данинг — прошепнах на Сейди и сграбчих ръка й. Тя беше много студена. Сякаш стисках ръката на мъртвец. Например мъртва жена, пребита до смърт с ковашки чук.

Сейди поклати глава. Тя гледаше нагоре към тавана и устата и трепереше.

Клъд, туп, клъд.

Отгоре се посипа прах от мазилката.

— Тогава е Джон Клейтън — прошепнах аз.

— Не — отговори тя. — Мисля, че е Човекът с жълтата карта. Довел е Джимлата.

Над нас топуркането рязко спря.

Тя хвана ръката ми и почна да я разтърсва. Очите й изпълваха почти цялото лице.

— То е! Това е Джимлата! И ни чу! Джимла знае, че сме тук!

13

— Събуди се, Джордж. Събуди се!

Отворих очи. Тя се беше повдигнала на лакът до мен, лицето й беше неясно бяло петно.

— Какво? Кое време е? Време ли е да тръгваме?

Но навън още беше тъмно и вятърът не беше утихнал.

— Не, още няма дори полунощ. Обаче ти сънуваше кошмар — тя се засмя, малко нервно. — Може би се е отнасял за футбол? Защото повтаряше Джимла, Джимла.

— Така ли? — изправих се седнал в леглото. Чух драсване на клечка кибрит и за момент лицето й се освети, докато палеше цигара.

— Да. Доста неща каза.

Това беше лошо.

— Като какво, например?

— Повечето не беше ясно, но едно нещо чух доста отчетливо. Ти каза: „Дери е Далас“. После го каза на обратно: „Далас е Дери“. Това пък какво беше? Помниш ли какво сънуваше?

— Не — но е трудно да лъжеш убедително, когато току-що си се събудил, дори да не си бил дълбоко заспал, и аз видях скептицизма по лицето й. Преди той да се превърне в чисто недоверие, на вратата се почука. В дванадесет без петнадесет, почукване.

Ние се втренчихме един в друг.

Почукването се повтори.

Това е Джимла. Мисълта ми беше съвсем ясна, без капка съмнение.

Сейди остави цигарата си в пепелника, уви чаршафа около себе си и изтича в банята без да каже думица. Вратата се хлопна след нея.

— Кой е? — попитах аз.

— Аз съм господин Йорити, сър. Бъд Йорити.

Беше един от двойката пенсионирани гей учители, собственици на комплекса.

— Какво има, господин Йорити?

— Имам съобщение за вас, сър. Дамата, която се обади, каза, че е спешно.

Аз отворих вратата. Той беше дребен човечец в износен халат. Косата му беше разрошена от съня и стърчеше като облак около главата. В едната си ръка държеше лист хартия.

— Коя дама?

— Елън Докърти.

Аз му благодарих, че се е погрижил да получим съобщението и затворих вратата. Разгънах листа и прочетох съдържанието. Сейди излезе от банята, като все още стискаше чаршафа. Очите й бяха широко ококорени и изплашени.

— Какво има?

— Случила се е катастрофа — отговорих й. — Винс Ноулз се преобърнал с пикапа си извън града. Майк Козлоу и Боби Джил са били с него. Майк е изхвърчал чисто. Ръката му е счупена. Боби Джил имала голям разрез през лицето, но Ели казва, че иначе била добре.

— Винс?

Помислих си какво казваха всички за шофирането на Винс — кара, сякаш му е за последно. И ето че този път наистина е било за последно.

— Той е мъртъв, Сейди.

Устата й зяпна отворена.

— Не може да е умрял! Той е само на осемнадесет!

— Знам.

Чаршафът се изплъзна от омалелите й пръсти и се свлече около краката й. Тя покри лице с длани.

14

Моята адаптация на „Дванадесет разгневени мъже“ беше отменена и заменена със „Смърт на ученик“, пиеса в три действия: бдението в погребалния дом, службата в методистката църква и погребалния ритуал в гробище Уест Хил. Скръбното представление беше посетено от целия град. И да е имало изключения, са били незначителни.

Родителите и малката, изпаднала в шок сестра на Винс бяха звездите на шоуто, седнали на сгъваеми столове до ковчега. Когато аз и Сейди ги приближихме, госпожа Ноулз се изправи и ме прегърна. Моментално бях удавен в ароматен облак от парфюм „Бели рамене“ и сух дезодорант „Йодора“.

— Вие променихте живота му — прошепна тя в ухото ми. — Той сам ми го каза. За първи път се стараеше да изкарва по-добри оценки, за да може да остане в театралния клуб.

— Госпожо Ноулз, толкова съжалявам — казах й аз, но в същия момент през главата ми мина ужасна мисъл и аз я прегърнах по-здраво, сякаш това би могло да реши проблема. Може би това е ефектът на пеперудата. Може би Винс е мъртъв, защото аз дойдох в Джоуди.

Около ковчега бяха подредени фотоколажи от твърде краткия живот на Винс. На триножник отпред, съвсем сама, стоеше негова снимка в костюма от „За мишките и хората“, с онази износена стара филцова шапка от реквизита. Интелигентното му, подобно на гризач лице, надничаше изпод периферията. Винс наистина не беше кой знае какъв актьор, но на тази снимка беше демонстрирал идеалната усмивка на дребния хитрец. Сейди започна тихо да плаче и аз знаех защо. Животът се обръща в миг. Понякога се обръща към нас, но по-често се извърта обратно и ни хвърля закачливи усмивки, докато се отдалечава: „Сбогом, душичке, беше добре, докато траеше, а?!“

И Джоуди беше добро място — добро за мен. В Дери бях пришълец, но Джоуди беше мой дом. Ето какво е домът: миризмата на градински чай и начинът по-който хълмовете се покриват с оранжеви цветя през лятото. Едва доловимият вкус на тютюн по езика на Сейди и проскърцването на излъскания дървен паркет в моята всекидневна. Ели Докърти, която я беше достатъчно грижа за нас, та ни да ни остави съобщение посред нощ, може би за да успеем да се върнем в града без някой да ни забележи, но по-вероятно просто за да знаем какво е станало. Задушливата смес от парфюм и дезодорант докато госпожа Ноулз ме прегръща. Майк, който ме прегръща с една ръка, тази, която не е покрита с гипс, на гробището, а после притиска лице о рамото ми и остава така, докато успява да се стегне. Грозната червена рана на лицето на Боби Джил също е част от дома, както и мисълта, че без пластична операция (каквато семейството й не може да си позволи) тя ще се превърне в белег, който винаги ще й напомня, че е видяла как главата на съседското момче почти напълно се е откъснала от раменете му. Домът са черните ленти, които Сейди и аз, и всички учители носехме на ръцете си седмица след погребението. А също и Ал Стивънс, който сложи снимка на Винс на витрината си. И сълзите на Джими Ладю, когато, изправен пред цялото училище, обяви, че футболният сезон без претърпени загуби ще бъде посветен на Винс Ноулз.

И още много неща. Хората, които ме поздравяват на улицата, хората, които ми махат от колите си, Ал, който води Сейди и мен до една маса в дъното на закусвалнята, вече известна като „нашата“ маса, играта на крибидж с Дани Лавърти в учителската стая петък следобед на по пени за точка, препирните с възрастната мис Майър за това, кой чете новините по-добре, Чет Хънтли и Дейвид Бринкли или Уолтър Кронкайт. Моята улица, моята къща, привикването към пишещата машина. Идеалното момиче и събирането на зелени марки с покупките ми. Истинско масло върху пуканките, когато ходим на кино.

Домът е да гледаш как луната се издига над широката, спяща земя и да има кого да извикаш до прозореца, за да я погледате заедно. Домът е там, където танцуваш с другите и танцът е живот.

15

Лето господне 1961во вече си отиваше. Един дъждовен ден, около две седмици преди Коледа, аз се прибрах вкъщи от училище, отново увит в палтото си от сурова кожа и чух, че телефонът звъни.

— Обажда се Айви Темпълтън — каза женски глас в слушалката. — Над’ли ме помниш.

— Помня ви много добре, мис Темпълтън.

— Идея си нямам що изобщо ти се обаждам, то оная десетачка отдавна изфиряса. Ама не знам защо не мога да те избия от главата си. Че и Розет даже, все споменава „оня тип, дето ми ’фана топката“.

— Изнасяте ли се, мис Темпълтън?

— Абсолютно, сто порцента сигурно. Утре мама идва с пикапа от Мозел да ни ’земе.

— Вие нямате ли кола? Или е повредена?

— Колата си е съвсем наред като за такъв таралясник, ама Хари веч’ няма да я кара нийде. В’обще няма да кара. Един ден миналия месец ония от Работна сила го пратиха да работи нещо и той паднал в канавката и един камион с чакъл го прегазил, докато давал назад. Строшил му гръбнака.

Аз затворих очи и видях разбитите останки от пикапа на Винс, изтегляни по Главната улица, закачени за паяка на Гуги, от бензиностанция Суноко. Пукнатото предно стъкло покрито с кръв отвътре.

— Съжалявам да го чуя, мис Темпълтън.

— Ще оживей, ама няма да ходи повече. Ще си седи в инвалидния стол и ще пикай в кесия, туй ще прай. Но първо ще се повози отзад в пикапа на мама. Ще свием матрака от къщата, че да има на какво да легне. Все едно си вземаш кучето по път, нали?

Тя започна да плаче.

— Ще се измъкна без да съм платила наема за последните два месеца, обаче това хич не ме топли. Знаеш ли какво ме топли, господин „Идапиташ Нямадатикажа“? Тридесет и петте проклети долара компенсация, дето ни дадоха и толкоз. Проклетият Хари, ако не си беше изгубил краката, нямаше тъй да се насадим. Аз преди си мислех, че съм го закъсала, ама виж ме сега!

В ухото ми отекна дълго сочно подсмърчане.

— Знайш ли какво? Пощальонът всеки път ми хвърля по едно око, ако е съгласен да даде двадесетачка, може да го изчукам на пода във всекидневната. Само дето проклетите съседи отсреща ще има да ни зяпат. Щото не мога да го заведа в спалнята, нали тъй?! Понеже там е мъж ми със строшения гръб — последва стържещ смях. — Или още по-добре, що ти не дойдеш, с твойта файнска таратайка? Може да си намерим някой читав мотел някъде. Даже, ако се бръкнеш, може да вземем апартамент. Че Розет да си гледа телевизия, докат’ аз те изчукам. Изглеждаш ми паралия.

Аз не й отговорих. Току-що ми беше хрумнала идея, ярка като електрическа крушка.

Само дето проклетите съседи отсреща ще има да ни зяпат.

Имаше един мъж, когото аз се предполагаше да наблюдавам. Освен самия Озуалд, разбира се. Мъж, чието име също беше Джордж и който щеше да стане единственият приятел на Озуалд.

„Не му се доверявай“, беше написал Ал в записките си.

— Там ли си, господин Нямадатикажа? Не? Ако не си майната ти и сбо…

— Не затваряйте, мис Темпълтън. Да речем, че платя наема ви за последните два месеца и ви дам още сто долара отгоре? — това беше повече от щедра цена за това, което щях да й поискам, но аз разполагах с парите, а тя имаше нужда от пари.

— Господине, точно в момента за двеста кинта бих те оправила, даже собственият ми баща да ни гледа.

— Изобщо не е нужно да ме оправяте, мис Темпълтън. Молбата ми е само да ме чакате на онзи паркинг в края на вашата улица. И да ми донесете нещо.

16

Докато стигна на паркинга пред склада на Монтгомъри Уорд, вече беше тъмно и дъждът беше почнал да се втвърдява, сякаш опитваше да се превърне в суграшица. Това рядко се случва из хълмовете южно от Далас, но рядко не е никога. Надявах се да успея да се върна в Джоуди без да изхвърча от пътя.

Айви седеше зад волана на разнебитен стар седан с ръждясали шини отстрани и пукнато задно стъкло. Качи се при мен във Форда и веднага се наведе към решетката на парното, което бях усилил до последно. Беше навлякла две фланелени блузи една върху друга вместо палто и трепереше.

— Ох, че хубаво. Оня Шев’лет е студен като пазва на вещица. Парното не работи. Донесе ли парите, господин Нямадатикажа?

Подадох й плик. Тя го отвори и прелисти няколко от двадесетачките, които си стояха на най-горния рафт в гардероба ми, откак си прибрах печалбата от Фейт Файнаншъл след залога в Световната серия преди година. Повдигна солидния си задник от седалката, натика плика в задния джоб на джинсите, а после порови в джоба на блузата отпред на гърдите си. Извади един ключ и го шляпна в дланта ми.

— Това ли ти трябваше?

Да, тъкмо това.

— Дубликат е, нали?

— Точно както ми каза. Направих го в железарията на улица Макларън. А на теб защо ти трябва ключ от оня клозет? За двеста кинта сам можеше да го наемеш за четири месеца.

— Имам си причини. Кажи ми за вашите съседи отсреща. Тези дето щели да зяпат, ако оправиш пощальона на пода във всекидневната.

Тя се размърда неспокойно и дръпна блузите си по-плътно, около също толкова солидната си гръд.

— Ама аз само се шегувах за онова.

— Знам — нищо такова не знаех и не ми пукаше. — Интересува ме само дали съседите наистина имат пряк изглед към твоята всекидневна?

— Че как да нямат? То и аз щях да виждам всичко у тях, ако нямаха завеси. Не, че аз не исках да сложа пердета у нас, ама отде пари. Та така, няма нищо скрито-покрито, все едно си живеем отвън. Сигурно можех да измъкна някое парче платно от ей там — тя посочи боклукчийските кофи източно от склада, — ама ще изглежда твърде курвенско.

— Значи, тия съседи с гледката живеят на кой номер? Две-седем-нула-четири?

— Два-седем-нула-шест. Преди там живееха Слайдър Бърнет и семейството му, ама се изнесоха тъкмо след Вси светии. Той работеше помощник родео клоун. Чак да не повярваш. Кой ти знаел, че имало такава работа? Сега се е нанесъл някакъв тип Хазард с двете си хлапета и май че майка му е с тях. Розет не ще да си играе с тях. Вика, че били мръсни. Което си е нещо, щом оня малка свиня е забелязала. Бабката се опитва да говори, ама нищо не й се разбира. Половината й лице хич не мърда. Не знам колко може да шета из къщи, като се влачи така. Ако аз стигна като нея, най-добре да ме гръмнат. Леле божке! — тя поклати глава. — Обаче едно нещо е сигурно — и те няма дълго да изкарат тука. Никой не се задържа на улица ’Седес. Да имаш цигара? Трябва да ги откажа. Като не можеш да си позволиш даже четвърт долар за фасове, значи яката си затънал.

— Не пуша.

Тя сви рамене.

— Сега ще мога да си купя, нали? Направо забогатях. Ти не си женен, а?

— Не.

— Обаче си имаш мадама. Усещам й парфюма. Скъпарски е.

Това ме накара да се усмихна.

— Да, имам си дама.

— Браво на тебе. Тя знае ли какви ги вършиш по мръкнало в южен Форт Уърт?

Аз не казах нищо, но понякога това е най-красноречивият отговор.

— Както и да е. То си е между вас двамата. Аз се стоплих, тъй че вече ще си ходя. Ако и утре е тъй студено и вали, не знам какво ще го правим Хари в ремаркето на мама — тя ме погледна и се усмихна. — Като хлапе мислех, че като порасна ще съм като Ким Новак. Сега Розет си мисли, че ще замести Дарлийн от Мускетарките. Хайде-шибано-де.

Тя тръгна да отваря вратата, но аз я спрях. Прерових си джобовете и ги изпразних — ментови бонбони, кърпички, кутийка кибрит, която Сейди беше пъхнала там, бележки за контролно по английски, което мислех да дам на първокурсниците преди Коледа. Накрая й подадох палтото.

— Вземи го.

— Няма да ти взимам проклетото палто — тя изглеждаше шокирана.

— Аз имам друго у дома — нямах, но можех да си купя, а тя не можеше.

— Ами какво ще кажа на Хари? Че съм го намерила в някоя зелка?

Аз се ухилих.

— Кажи му, че си изчукала пощальона и си го купила с печалбата. Какво може да направи той — да те подгони и да те напердаши?

Тя се разсмя с накъсан смях, като на кукувица, който беше неочаквано чаровен. После взе палтото.

— Много поздрави на Розет. Кажи й, че ще я навестявам в сънищата й.

Усмивката й изчезна.

— Хич не ти трябва, господине. Тя те сънува веднъж, ама беше кошмар. Опищя цялата къща. Събуди ме от най-дълбокия сън в два сутринта. Каза, че оня тип дето й ’фанал топката имал чудовище на задната седалка и тя се страхувала, че то щяло да я глътне. Изкара ми ангелите, като се разкрещя така.

— А чудовището дали е имало име? — разбира се, че е имало.

— Тя каза, че било джимла. Сигурно си е мислила за онези джинове от историите за Аладин и Седемте воала. Трябва да тръгвам. Да се пазиш.

— Ти също, Айви. Весела Коледа.

Тя пак се разсмя със своя кукувичи смях.

— Почти бях забравила. Весела и на теб. Не забравяй да купиш подарък за твоята дамичка.

Тя се върна при старата си кола с палтото ми — вече нейното палто — преметнато на раменете. Повече не я видях.

17

Дъждът замръзна само по мостовете, а от предишния си живот в Нова Англия аз вече бях свикнал да съм особено внимателен там. Въпреки това обратният път до Джоуди ми отне доста време. Едва бях успял да сложа вода за чая, когато телефонът иззвъня. Този път беше Сейди.

— Цяла вечер ти звъня, да те питам за коледното парти на треньора Борман. Започва в три следобед на Бъдни вечер. Аз мисля да отида, ако ти ме заведеш, защото така ще можем да се измъкнем по-рано двамата. Може да вечеряме в „Седлото“ или нещо подобно. Обаче трябва да отговорим за партито, дали ще присъстваме.

Аз забелязах собствената си покана, оставена до пишещата машина и се усетих леко гузен. Бях я получил преди три дни, но дори не я бях отворил.

— На теб ходи ли ти се? — попитах я аз.

— Нямам нищо против да се отбия — последва пауза. — А ти къде беше цяла вечер?

— Във Форт Уърт — за малко да добавя, че съм пазарувал за Коледа. Но не го направих. Единственото нещо, което бях купил във Форт Уърт беше информация. И ключ за входна врата.

— На пазар?

Наложи се пак да се преборя с изкушението да излъжа.

— Аз… Сейди, не мога да ти кажа.

Последва дълга пауза. Усетих, че ми се ще да пушех. Сигурно се бях пристрастил от вторичното вдишване на дима. Така или иначе ежедневно дишах цигарен дим. Учителската стая постоянно беше потопена в синкави облаци.

— Жена ли има Джордж? Друга жена? Или е прекалено нахално да питам?

Е, Айви беше жена, но Сейди нямаше това предвид.

— По въпроса с жените, ти си ми единствена.

Още една дълга, дълга пауза. Във физическия свят Сейди може да се движеше без да е особено внимателна, но не и в собствената си глава. Накрая проговори.

— Ти знаеш доста за мен. Неща, които не вярвах, че някога ще споделя с някого, но аз не знам почти нищо за теб. Май едва сега го осъзнах. Колко е глупавичка Сейди, не е ли така, Джордж?

— Ти не си глупава. А и знаеш нещо за мен — знаеш, че те обичам.

— Да… — в гласа й личеше съмнение. Спомних си как се бях събудил от онзи кошмар в Кендълуд и как тя изглеждаше загрижена, когато й казах, че не помня какво съм сънувал. Дали изражението й беше същото в момента? Или вече беше доста повече от загрижена?

— Сейди? Всичко с нас наред ли е?

— Да — този път звучеше малко по-уверено. — Естествено, че е наред. Обаче все пак трябва да решим какво ще правим с поканата на треньора. Не забравяй, че цялата училищна администрация ще е там и вероятно ще са се натряскали преди още госпожа Треньор да е сервирала храната.

— Ами да отидем — казах аз прекалено ентусиазирано. — Да се повеселим, да изпуснем парата.

— Да изпуснем какво?

— Просто да се забавляваме, това имах предвид. Ще се отбием за час или час и половина и след това ще се ометем от там. Вечеря в „Седлото“. Какво ще кажеш?

— Добре — звучахме като двойка, която се договаря за втора среща, след като първата не е минала особено успешно. — Да се позабавляваме.

Сетих се как Айви Темпълтън подуши парфюма на Сейди и ме попита дали тя знае какви ги върша по мръкнало в южен Форт Уърт. Сетих се как Дийк Симънс ми каза, че един човек заслужава да знае истината за това откъде идвам и какво съм правил. Но дали можех да й разкажа как хладнокръвно съм убил Франк Данинг, за да му попреча да убие жена си и три от четирите си деца? Че съм дошъл в Далас, за да предотвратя едно покушение и да променя хода на историята? Че всички тези факти са ми известни, понеже идвам от бъдещето, където двамата можехме да водим този разговор онлайн?

— Сейди, всичко ще бъде наред. Обещавам ти.

Тя пак повтори „Добре“, а после каза:

— Ще се видим утре в училище, Джордж — след което затвори, много внимателно и любезно.

Аз задържах слушалката в ръката си няколко секунди, като се взирах напред без да виждам. По прозорците ми, обърнати към задния двор, започна да се потраква. Дъждът все пак беше успял да се превърне в суграшица.