Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
11/22/63, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 75 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Деница Минчева (2012)

История

  1. — Добавяне

Глава 16

1

Коледното парти на треньора Борман се оказа провал и то не само заради надвисналия призрак на Винс Ноулз. На двадесет и първи декември на Боби Джил Олнът явно й беше омръзнало да гледа червения белег, съсякъл лявата половина на лицето й чак до челюстта, и се беше нагълтала с приспивателните на майка си. Спасиха я, но се наложи да прекара две нощи в болница Паркланд Мемориъл — същата, в която президентът и неговият асистент щяха да издъхнат, ако аз не променях нещата. През ’11-та сигурно има и други болници по-наблизо — със сигурност в Килийн, а вероятно и в Раунд Хил — но не и през моята година като редовен преподавател в денолмската гимназия.

Вечерята в „Седлото“ след това също не беше особено оживена. Ресторантът беше претъпкан и преливаше от предколедно веселие, но Сейди се отказа от десерта и поиска да се прибере вкъщи рано. Тя каза, че имала главоболие. Аз не й повярвах.

Новогодишното парти в чифлика беше малко по-приятно. Свиреше една група от Остин, Майтапчиите, при това даваха всичко от себе си. Сейди и аз танцувахме под увиснали мрежи, пълни с балони, докато ни заболяха краката. В полунощ Майтапчиите подхванаха осъвременена версия на „За старата любов“ и солистът им извика: „Дано се сбъднат мечтите на всички хора през хиляда деветстотин шестдесет и втора!“.

Около нас се посипаха балони. Аз целунах Сейди и й пожелах щастлива нова година, както се въртяхме под звуците на валса, но въпреки приповдигнатото й настроение цяла вечер, не усетих усмивка по устните й.

— Щастлива да е и за теб, Джордж. Ще ми донесеш ли чаша пунш? Страшно съм жадна.

Пред купата пунш, „подправен“ с алкохол, имаше цяла навалица. Обикновеният пунш беше привлякъл по-малко хора. Аз напълних една пластмасова чаша със смес от лимонада и джинджифилова сода и се върнах на мястото, където бях оставил Сейди. Нея я нямаше.

— Май излезе да глътне малко въздух, приятел — уведоми ме Карл Джакоби. Той ръководеше една от четирите работилници на гимназията и вероятно беше най-добрият от колегите си, но онази вечер аз лично не бих го пуснал на двеста метра от който и да е електроуред.

Проверих групичката на пушачите, струпани на аварийния изход. Сейди не беше сред тях. Отидох до колата. Тя беше седнала на предната седалка и бухналата й пола се беше надигнала чак до таблото на колата. Бог знае колко фусти беше облякла. Пушеше цигара и плачеше.

Не се и опитах да я прегърна.

— Сейди, какво става? Какво има, миличка? — сякаш не бях наясно. Сякаш не си знаех вече от известно време.

— Нищо — тя заплака по-силно. — Просто ми дойде цикълът, това е. Върни ме вкъщи.

До у тях имаше само три мили, но времето сякаш се проточи безкрайно. Не говорихме по пътя. Аз свих пред нейната къща и угасих колата. Тя беше спряла да плаче, но още не проговаряше. Нито пък аз. Понякога мълчанието може да е непринудено. Но това мълчание беше убийствено.

Тя извади цигарите си Уинстън от чантата си, погледна ги и ги върна обратно. Щракването на закопчалката беше оглушително. Тя ме погледна. Косата й като тъмен облак обграждаше бледия овал на лицето й.

— Имаш ли да ми казваш нещо, Джордж?

Повече от всичко исках да й кажа, че името ми не е Джордж. Това име беше почнало сериозно да ме дразни. Направо го мразех.

— Две неща. Първо, обичам те. Второ, не правя нищо, от което да се срамувам. О, и две-А, нищо от което ти би се срамувала.

— Хубаво. Това е хубаво. Аз също те обичам, Джордж. Обаче, ако ме изслушаш, и аз имам нещо да ти казвам.

— Винаги те слушам — но тя беше почнала да ме плаши.

— Нещата може да останат по старому… засега. Докато все още съм омъжена за Джон Клейтън, нищо че е само на хартия и никога не е било истински брак, усещам, че има неща, които не мога да очаквам… или да изисквам от теб.

— Сейди…

Тя сложи пръсти на устните ми.

— Засега. Но никога повече няма да позволя на мъж да постави метла в леглото ми. Разбираш ли ме?

Тя залепи бърза целувка там, където беше поставила пръстите си и се втурна към входната врата, като ровичкаше в чантата си за ключовете.

Така започна ’62-ра за мъж на име Джордж Амбърсън.

2

Първият ден от новата година беше студен и ясен, а в сутрешната си прогноза синоптикът предупреди, че е възможно в долините да падне слана. Бях скрил двете лампи, снабдени с микрофони, в гаража си. Взех едната и подкарах към Форт Уърт. Реших, че ако изобщо има момент, когато раздърпаният карнавал на улица Мерседес си дава почивка, това ще е този ден. Оказах се прав. На улицата цареше тишина като… ами като в мавзолея на Трекър, в който бях завлякъл тялото на Франк Данинг. Из проскубаната трева пред къщите се търкаляха преобърнати велосипеди с три колелета и изоставени играчки. Някой купонджия беше зарязал по-голяма играчка — чудовищен стар автомобил Мъркюри — паркиран току пред верандата си. Вратата на шофьора зееше отворена. По непавираната утъпкана черна улица се въргаляха няколко тъжни останки от гирлянди, а канавките бяха пълни с празни бирени кутийки — предимно марка Лоун Стар.

Хвърлих един поглед към номер 2706 и не забелязах никой да наднича от големия преден прозорец, но Айви беше права — всеки, застанал там, би имал директен изглед към всекидневната на номер 2703.

Паркирах на бетонните ленти, които минаваха за автомобилна алея, сякаш имах пълното право да вляза в бившия дом на нещастното семейство Темпълтън. Взех от колата лампата и чисто нов комплект инструменти и отидох до входната врата. Преживях един напрегнат момент, когато ключът не пасна, но то беше просто, защото беше нов. Наслюнчих го и го поразклатих и той влезе спокойно в ключалката.

В къщата имаше четири помещения, ако се брои и банята, чиято врата висеше отворена на една здрава панта. Най-голяма беше комбинираната всекидневна и кухня. Другите две стаи бяха спални. В по-голямата на леглото нямаше матрак. Спомних си думите на Айви: „Все едно си вземаш кучето по път“. В по-малката стая Розет беше изрисувала стените с пастелни момичета, там където остарялата мазилка не се ронеше. Всички нарисувани фигурки носеха зелени якета и огромни черни обувки. Плитките им бяха нереалистично дълги, стигаха чак до петите им, а някои от момичетата ритаха топка. На главата на една от тях беше нарисувана тиарата на Мис Америка. Нейните устни бяха разтеглени в огромна алена усмивка. Още се усещаше миризмата на месото, което Айви трябва да беше сготвила за последната вечеря в къщата, преди да се върне в Мозел да живее с майка си, малкото изчадие и осакатения си съпруг.

Точно тук Лий и Марина щяха да започнат американската фаза от брака си. Щяха да спят заедно на леглото в по-голямата спалня и пак там той щеше да я пердаши. Точно там Лий щеше да лежи буден след дългия си работен ден и да се чуди как така още не е известен. Нима не се беше опитал? Нима не беше направил всичко по силите си?

А в дневната, с нейния вълнообразен паркет и зелен като жлъчка мокет, Лий за първи път щеше да срещне мъжа, на когото аз не трябваше да се доверявам. Същият, който беше отговорен за повечето, ако не и за всички съмнения на Ал относно ролята на Озуалд като самотен стрелец. Името на този човек беше Джордж де Мореншилд и аз много исках да чуя какво имат да си кажат двамата с Озуалд.

О стената на дневната, която беше най-близо до кухнята, беше долепено старо бюро. Чекмеджетата му бяха пълни с разнородни прибори за храна и очукани готварски съдове. Дръпнах бюрото напред и зад него открих контакт. Отлично. Сложих лампата на бюрото и я включих в контакта. Вярно, че някой друг можеше да се нанесе тук преди семейство Озуалд, но не мислех, че някой би се изкушил да свие наклонената лампа от Пиза на тръгване. Ако пък все пак го направеха, аз имах резервна лампа в гаража.

Пробих дупка в стената, отвеждаща навън, с най-малката си дрелка, избутах бюрото обратно на място и пробвах лампата. Работеше. Прибрах всичко и напуснах къщата, като не забравих да заключа входната врата след себе си. После се върнах в Джоуди.

Сейди се обади да ме покани на вечеря. Само претоплени остатъци, но имало кекс за десерт, ако ме вълнувало. Аз отидох. Десертът беше чудесен, както винаги, но нещата определено се бяха променили. Защото тя беше права. В леглото наистина имаше метла. Точно като джимлата, която Розет беше видяла на задната седалка на колата ми, тази метла беше невидима… но определено присъстваше. Невидима или не, тя хвърляше своята сянка.

3

Понякога мъж и жена стигат до разклонение в своята връзка и се застояват там, защото знаят, че ако направят погрешния избор, това ще е краят… а имат толкова много за губене. Това се случваше на двама ни със Сейди по време на безмилостната сива зима на ’62-ра. Все така ходехме на вечеря веднъж или два пъти седмично и понякога прекарвахме събота вечер в Кендълуд. Сейди се наслаждаваше на секса и това беше едно нещата, които ни задържаха заедно.

Двамата с нея бяхме разпоредители на още три училищни забави. Доналд Билингам пускаше музиката и на трите и рано или късно учениците ни молеха да повторим своя танц. Децата винаги пляскаха и подсвиркваха докато ние танцувахме, при това ни се радваха съвсем искрено. Бяха дълбоко впечатлени и някои дори разучаваха същите стъпки.

Дали това ни радваше? Разбира се, подражанието наистина е най-откровената форма на ласкателство. Но нашият танц никога повече не се получи така добре, както първия път. Грацията на Сейди и й изневеряваше. Веднъж тя изпусна ръката ми докато се въртеше и щеше да се просне на пода, ако няколко здравеняци с бързи рефлекси от футболния отбор не се бяха оказали наблизо. Тя се разсмя, но по лицето й се четеше срам. И укор. Сякаш вината беше моя. А може и наистина да беше.

Определено ни чакаше голям разрив. И той вероятно щеше да настъпи много по-рано, ако не беше Джамборето на Джоуди. За нас то се оказа малка отсрочка, възможност да премислим ситуацията още веднъж, преди да се наложи да вземем решение, което никой от нас нямаше желание да взема.

4

През февруари Елън Докърти ми постави два въпроса: първо, дали все пак не бих се съгласил да подпиша договор и за учебната ’62-ра-’63-та година; и второ, дали бих се заел отново с пиесата на горния курс, след като миналогодишната се беше оказала такъв абсолютен успех. Аз отговорих отрицателно и на двата въпроса, но не без да съжалявам.

— Ако е заради книгата, ще имаш цяло лято да работиш по нея — опита да ме убеди тя.

— Времето няма да ми стигне — отговорих й, въпреки че към онзи момент вече пет пари не давах за „Убийствено място“.

— Сейди Данхил казва, че според нея изобщо не ти пука за тая книга.

Сейди не беше споделяла това свое наблюдение с мен. Това ме поразтърси, но се постарах да не го показвам.

— Ели, Сейди не знае всичко за мен.

— Тогава се заеми поне с пиесата. Стига само девойките да не танцуват мръснишки танци по сцената, аз ще подкрепя всеки твой избор. Като знам в какво настроение е училищното настоятелство в момента и, че самата аз имам подписан договор само за две години, това си е сериозен ангажимент от моя страна. Ако искаш, можеш да посветиш постановката на Винс Ноулз.

— На Винс вече му посветиха футболния сезон, Ели. Мисля, че това му стига.

Тя се примири с отказа ми и ме остави на мира.

Вторият, който ми отправи същата молба, беше Майк Козлоу. Той щеше да завърши през юни и ми каза, че смята да учи театрално майсторство в колежа.

— Обаче наистина искам да участвам в още една пиеса тук. С вас, господин Амбърсън. Защото вие ми отворихте очите.

За разлика от Елън Докърти, той прие извинението за моя фалшив роман без да се усъмни, от което пък аз се почувствах зле. Ужасно всъщност. За човек, който не обича да лъже — който беше видял бракът му да се разпада, заради всички онези „Мога да спра да пия, когато поискам“ лъжи — бях натрупал някои доста опашати екземпляри.

Изпратих Майк до ученическия паркинг, където го чакаше неговата любима кола (стар Буик седан с покрити джанти) и го попитах как е ръката му, след като бяха свалили гипса. Той каза, че е наред и че ще е напълно готов за футболните тренировки през лятото.

— Макар че, ако решат да ме извадят от отбора, няма да съжалявам особено. Може би тогава, освен за училище, ще имам време да играя и в местния театър. Искам да науча всичко — декори, осветление, даже костюми — той се засмя. — Хората ще почнат да ми викат, че съм женчо.

— Концентрирай се върху футбола, изкарвай добри оценки и гледай да укротиш носталгията по дома първия семестър — посъветвах го аз. — Моля те. Не прави глупости.

Той ми отговори с гласа на чудовището на Франкенщайн.

— Даа… господарю…

— Как е Боби Джил?

— По-добре. Ето я там.

Боби Джил чакаше до колата на Майк. Тя му помаха, после ме видя и веднага се извъртя обратно, сякаш внезапно я беше заинтересувало празното футболно игрище и пущинака отвъд. Всички в училище бяха свикнали с този неин нов жест. Белегът беше заздравял до дебела червена линия, която тя покриваше с грим, но това само влошаваше нещата.

— Аз й казвам да престане с тия пудри, че изглежда като манекен от реклама на моргата, ама тя не ме слуша. Казвам й също, че не излизам с нея само от съжаление или, за да не се нагълта пак с хапчета. Тя казва, че ми вярва. Може и така да е… в по-добрите дни.

Гледах го как се втурва към Боби Джил, грабва я за кръста и я завърта в кръг. Въздъхнах с чувството, че се проявявам като инатлив глупак. Част от мен искаше да поеме пиесата. Ако не друго, поне щеше да ми запълни времето, докато чаках да почне моето лично шоу. Но не исках да пускам още повече корени в Джоуди. Както и възможната сериозна връзка със Сейди, отношенията ми с този град трябваше да бъдат замразени за момента.

Ако всичко минеше по план, можеше накрая да получа и момичето, и златния часовник, и всичко. Но знаех, че не трябва да разчитам на тая възможност, колкото и внимателно да планирах нещата. Дори да успеех в начинанието си, можеше да се наложи да бягам, а ако не успеех да се измъкна, имаше голяма вероятност моето добро дело да бъде възнаградено с доживотен затвор. Или на електрическия стол в Хънтсвил.

5

В крайна сметка Дийк Симънс успя да измъкне съгласието ми. Направи го, като ми каза, че ще е лудост даже да си помисля да приема. Трябваше веднага да разпозная малката му хитрост като заека, който моли: „О, братко, Лисугер, не ме хвърляй в ония храсти“[1], но той ме изработи много тънко. Същински Брат Заек.

Седяхме в моя хол и пиехме кафе един съботен следобед, докато по телевизора ми с размазана картина на снежинки вървеше някакъв стар филм — група каубои се бяха укрепили във Форт Холивуд срещу нападащите към две хиляди индианци. Навън продължаваше да вали. Трябва да е имало все някакви слънчеви дни през зимата на ’62-ра, но аз поне не ги помня. Помня само как студените пръсти на дъжда винаги успяваха да се промъкнат до обръснатия ми врат, независимо, че вдигах нагоре яката на якето си от овча кожа, с което бях заменил подареното палто.

— Хич не ти трябва да се главоболиш с проклетата пиеса, само защото Елън Докърти си го е навила на пръста — подхвана Дийк. — Довърши си книгата, превърни я в бестселър и тури пепел на всичко останало. Живей си живота в Ню Йорк, пий си пиенето в компанията на Норман Мейлър и Ъруин Шоу в таверна „Белия кон“.

— Ъхъм — обадих се аз, докато по телевизията Джон Уейн надуваше ловджийски рог. — Не ми се вярва Норман Мейлър да е опрял до мен за компания. Нито пък Ъруин Шоу.

— Пък и ти свърши такава чудесна работа със „За мишките и хората“ — продължаваше той, — че каквото и друго да избереш сега, сигурно ще бледнее в сравнен…, леле божке, виж само! На Джон Уейн му забиха стрела в шапката! Добре че е грамадна, колкото палатка!

Идеята, че вторият ми режисьорски опит може да бъде разочароващ, ме подразни повече, отколкото би трябвало. Напомни ми как със Сейди все не успявахме да танцуваме така добре, както първия път, независимо колко се стараехме.

Дийк продължи да говори, но не откъсваше очи от телевизора.

— Пък и Нервака Силвестър спомена, че може да вземе пиесата на горния курс. Май говореше за „Арсеник и стари дантели“. Каза, че с жената го гледали в Далас преди две години и паднал голям смях.

Боже мили, това бижу значи. Пък и химикът Фред Силвестър като режисьор? Мен да питаха, даже учение по пожарна безопасност не го биваше да ръководи. Ако талантлив, но все още съвсем зелен актьор като Майк Козлоу, попадне в ръцете на някой като Нервака, това ще забави съзряването му поне с пет години. Нервака и „Арсеник и стари дантели“. Исусе неутешими.

— Ама то пък едва ли ще има и време да се подготви нещо по-свястно — не млъкваше Дийк. — Затуй аз викам остави Нервака да обере парсата. Тъй или иначе никога не съм го харесвал, дребния мошеник.

Никой не го харесваше, доколкото знаех, освен може би госпожа Нервак, която припкаше плътно до мъжа си при всяко училищно събитие, неизменно увита в няколко декара органза. Обаче Дийк грешеше. Не учителят щеше да обере негативите от евентуален провал, а децата.

— А защо не направят вариете? — предложих аз. — За това ще имат време.

— Леле майко, Джордж! На Уолъс Бийри му пуснаха една стрела в рамото! Май му е изпята песента!

— Дийк?

— А, не, Джон Уейн ще го измъкне. Тия стари филми, дето всички се пушкат през цялото време, нямат грам смисъл, ама на мен си ми харесват. Ти как мислиш?

— Чу ли какво казах?

Филмът прекъсна за реклами. Кийнън Уин скочи от булдозера си, свали си шапката и обяви на света, че би извървял цяла миля за своите цигари „Кемъл“. Дийк се обърна към мен.

— Не, трябва да съм пропуснал.

Дъртият му хитрец. Пропуснал го бил.

— Казах, че има достатъчно време да направят вариете. Нали знаеш, песни, танци, майтапи, сценки.

— Стига само девойките да не се развихрят по сцената? Или и такива танци предвиждаш?

— Ти пък, хайде сега.

— Значи за водевил говориш? Винаги съм харесвал водевила. „Лека нощ, госпожо Калабаш, където и да сте“[2] и подобни.

Той измъкна лулата от джоба на жилетката си, натъпка я с тютюн „Принц Албърт“ и я запали.

— По-рано правехме нещо подобно в Чифлика. Шоуто се казваше „Джамборето на Джоуди“, обаче не сме го правили от края на четиридесетте. Хората решиха, че е станало твърде пиперливо. Не че някой би си го признал направо. Пък и ние не го наричахме точно водевил.

— За какво говориш?

— Беше комедийно шоу, Джордж. Всички каубои и фермери участваха. Почерняха си лицата, пееха, танцуваха и пускаха майтапи, както те си въобразяваха, на негърски диалект. Донякъде приличаше на шоуто на Еймъс и Анди[3].

Аз се разсмях.

— Сега да не ми кажеш, че някой е свирил на банджо?

— Ами, в интерес на истината, настоящата ни директорка я свърши тая работа два-три пъти.

Елън да участва в комедийно шоу?

— Полекичка, друже, почваш да говориш в ямбически пентаметър. А това обикновено води до самозаблуди за величие.

Аз се приведох към него.

— Кажи ми някоя от шегите?

Дийк прочисти гърло и взе да говори в два отделни дълбоки гласа.

Я дат’ питам, братче Тамбо, за к’во гу купи тоз буркан Ваз’лин?

Амчи, дат’ кажа, за жълти стотинки!

Той ме погледна въпросително и аз осъзнах, че това е краят на вица.

— Хората смееха ли се? — направо ме беше страх от отговора.

— Превиваха се от смях и искаха още. После седмици наред из града се разказваха същите майтапи — той ме погледна уж сериозно, но очите му искряха като коледни лампички. — Това е малко градче. Не е трудно да ни угоди човек, като става дума за комедия. Нашата идея за адски смешна сценка е слепец да се подхлъзне на бананова кора.

Аз се замислих. По телевизията филмът продължи, но Дийк май беше изгубил интерес към него. Той ме наблюдаваше.

— Би могло да се получи — обадих се аз.

— Джордж, то това винаги се получава.

— И даже няма нужда да се правят на чернокожи.

— То и без това така вече не може. Може да мине в Луизиана или Алабама, ама не и в покрайнините на Остин, дето Хлъзгавия Херлад го нарича Града на Комунягите. Пък и на теб не би ти допаднало, нали?

— Не. Наречи ме мекушав, ако искаш, ама идеята ми се струва отвратителна. Пък и защо му е на човек да си губи времето? Плоски майтапи… момчета, изтупани в костюми с подплънки, вместо в обичайните си фермерски гащеризони… Девойчета в кабаретни рокли до коленете, покрити с ресни и пискюли… По̀ ми е интересно да видя как би се справил Майк Козлоу в комедийно представление…

— О, той ще ги разбие — заяви Дийк, сякаш се разбираше от самосебе си. — Чудесна идея. Жалко, че ти няма да имаш време да я пробваш.

Понечих да му отговоря, но тъкмо тогава ме порази нова светкавична мисъл, ярка колкото идеята, която ми беше хрумнала, когато Айви Темпълтън беше споменала как съседите й надничат в нейната всекидневна.

— Джордж. Устата ти виси отворена. Не че възразявам, ама не е много приятна гледка.

— Бих могъл да намеря време — казах аз. — Ако ти успееш да убедиш Ели Докърти да приеме едно условие.

Той се изправи и изключи телевизора без да го погледне, въпреки че битката на Джон Уейн с индианците Пони беше в разгара си, а Форт Холивуд беше обхванат от живописни пламъци.

— Да го чуем това условие.

Казах му го. А после добавих:

— Трябва да говоря със Сейди. Веднага.

6

Тя първо беше сериозна. После почна да се усмихва. Усмивката й се разшири. А когато й предадох идеята, която ми беше хрумнала в края на разговора с Дийк, тя скочи и ме прегърна. Но това не й се видя достатъчно, така че се повдигна нагоре и обви и краката си около мен. Този ден между двама ни не се мяркаше никаква метла.

— Гениално е! Ти си истински гений? Сам ли ще напишеш сценария?

— И още как. Даже няма да ми отнеме кой знае колко време — главата ми вече беше пълна с плоски стари шеги: Треньорът Борман се взира в портокаловия сок двадесет минути, защото на етикета пише „Приема се концентрирано“. Веднъж пътувах с толкова стар самолет, че на едната тоалетна пишеше Орвил, а на Другата Уилбър.[4] — Обаче ще имам нужда от помощ за всичко останало. Така да се каже, трябва ми продуцент. Надявах се ти да я свършиш тая работа.

— Разбира се — тя се спусна обратно на пода, но остана притисната в мен. При това полата й се повдигна нагоре и разкри голите й крака за разочароващо кратък миг.

Тя започна да крачи из стаята, като пушеше настървено. Препъна се във фотьойла (вероятно за шести или осми път, откак двамата с нея си бяхме станали близки), но се хвана без изобщо да обърне внимание, въпреки че до вечерта на глезена й щеше да се появи сериозна синина.

— Ако си намислил да е като кабаре от двадесетте, мога да накарам Джо Пийт да направи костюмите — Джо беше поела Домашната икономика, когато директорският пост на Елън беше окончателно потвърден.

— Чудесно.

— Повечето момичета в класа по Домашна икономика обичат да шият… и да готвят. Джордж, ще трябва да сервираме храна за вечеря, нали? Ако репетициите ще се проточват вечер? А те ще трябва да се проточват, защото нямаме никакво време.

— Да, но даже и сандвичи…

— А не! Можем да се справим доста по-добре от някакви сандвичи. И музика! Ще ни трябва музика. Но ще трябва да е на запис, защото никоя група няма да успее да се справи за толкова кратко време — в този момент двамата с нея възкликнахме едновременно: — Доналд Билингам!

— Ами плакати? — попитах аз. Двамата звучахме като Мики Руни и Джуди Гарланд, които се канят да изнесат представление в плевнята на леля Мили.

— Карл Джакоби и неговите деца от класа по графичен дизайн. Ще разлепим обявите из целия град. Защото искаме всички в града да дойдат, не само семействата на децата, които ще участват в шоуто. Трябва да напълним салона.

— Бинго — казах аз и я целунах по носа. Харесваше ми ентусиазмът й. Самият аз почвах истински да се вълнувам.

— Добре, а какво ще кажем за благотворителния елемент? — попита Сейди.

— Нищо, докато не сме сигурни, че ще съберем достатъчно пари. Няма нужда да събуждаме напразни надежди. Какво ще кажеш двамата да отидем до Далас утре и да поразпитаме?

— Утре е неделя, скъпи. След училище в понеделник. Даже може да тръгнем по-рано, ако успееш да си освободиш седмия час.

— Ще накарам Дийк да си прекъсне пенсионерското спокойствие и да поеме един час. Той ми е длъжник.

7

Сейди и аз отидохме до Далас в понеделник, като се движехме доста бързо, за да стигнем преди края на работния ден. Офисът, който търсехме, се оказа на булевард Хари Хайнс, не далеч от болница Паркланд Мемориъл. Там проведохме цяло разследване, а Сейди демонстрира на кратко какво ни е нужно. Отговорите бяха повече от удовлетворителни и два дни по-късно аз започнах подготовката на предпоследното си представление в ролята си на режисьор на Джамборето на Джоуди. Съвсем ново, адски смешно водевилно шоу с песни и танци. И всичко в името на една Добра Кауза. Не обяснихме каква е каузата и никой не попита. Две неща, които са в сила в Земята на миналото: много по-малко бумащина, много повече доверие.

8

Наистина се събра целия град и Дийк Симънс се оказа прав — старите блудкави шеги никога не омръзват. Поне не на хиляда и петстотин мили от Бродуей.

С участници като Джим Ладю (който се справи доста добре и даже пееше не зле) и Майк Козлоу (който беше страховито забавен), нашето шоуто напомняше повече за Дийн Мартин и Джери Луис, отколкото за чернокожите им колеги Господин Боунс и Господин Тамбо. Повечето номера бяха доста грубовати, но понеже ги изпълняваха млади атлети, те се получиха много по-добре, отколкото някой би очаквал. Публиката си шляпаше коленете и се пукаше по шевовете от смях. Нищо чудно и нечий ластичен колан да се е пръснал.

Елън Докърти измъкна банджото си от нафталина. За дама на нейната възраст доста я биваше. Освен това, не се размина без „мръснишките“ танци. Майк и Джим убедиха целия футболен отбор да изпълни един покъртителен кан-кан, облечени с кюлоти и фусти от кръста надолу и абсолютно нищо от кръста нагоре. Джо Пийт им намери перуки и техният номер се превърна в големия финал на шоуто. Дамите от публиката изглежда много си паднаха по разгологърдените младежи, както си бяха с перуките.

Накрая всички изпълнители излязоха на сцената по двойки и завъртяха луд суинг танц под оглушителните звуците на „В настроение“. Летяха поли, мяркаха се бедра, футболисти (преоблечени в елегантни костюми и шапки) въртяха енергични девойки. Повечето момичета бяха мажоретки и съвсем наясно как да танцуват като за пред публика.

Песента свърши, ухилени и задъхани изпълнителите пристъпиха напред, за да се поклонят. А когато публиката стана на крака за трети, а може би четвърти път от началото на представлението, Доналд пусна „В настроение“ за втори път. Този път момичетата и момчетата се втурнаха към противоположните страни на сцената, награбиха десетките сметанови тортички, подредени на маси зад кулисите, и започнаха да се замерят един друг, за огромно удоволствие на публиката.

За тази част от шоуто изпълнителите знаеха и дори я очакваха с нетърпение, макар че не бяхме репетирали с истински сладкиши и никой не беше сигурен как ще се получи. Разбира се, получи се чудесно, какво може да му се обърка на един бой с торти. Доколкото децата знаеха, това беше краят, но аз им бях подготвил една изненада.

Когато пристъпиха напред за втория си поклон с лица, покрити със сметана и подгизнали костюми, „В настроение“ започна за трети път. Повечето деца се заоглеждаха изненадани и затова не забелязаха как всички учители от първия ред се надигат от местата си, взели в ръце тортичките, които Сейди и аз бяхме оставили предварително под седалките им. Сладкишите полетяха и изпълнителите се оказаха под втора сметанова атака. Треньорът Борман се беше сдобил с две тортички и мерникът му беше убийствено точен — уцели и нападателя си и главния си защитник.

Както си беше покрит със сметана, Майк Козлоу почна да вика:

Господин Ей! Мис Ди! Господин Ей! Мис Ди!

Всички останали се включиха, а после и публиката почна да ръкопляска в такт. Ние излязохме на сцената, хванати за ръце и Билингам пусна проклетата песен отново. Децата се подредиха в две редици около нас и се развиха „Танц! Танц! Танц!“.

Нямахме избор. И, макар аз да бях убеден, че приятелката ми ще се хлъзне по цялата тая сметана и ще си счупи врата, танцът се оказа идеален, точно както първият път. В края аз стиснах и двете ръце на Сейди, видях, че тя ми отвръща с леко кимване, „Давай, вярвам ти“, и я промуших между краката си. Обувките й изхвръкнаха в първия ред, полата й се набра нагоре…, но тя чудодейно се изправи на крака невредима, размаха ръце към публиката — която беше почнала да полудява — а после подхвана отстрани своята омазана със сметана пола и направи много елегантен реверанс.

Децата ни бяха подготвили своя собствена изненада, почти със сигурност по идея на Майк Козлоу, нищо че той никога не би си го признал. Бяха запазили няколко тортички и, докато ние двамата приемахме аплодисментите, се оказахме мишени за поне десетина тортички, полетели от всички посоки. И тълпата, както се казва, подивя.

Сейди придърпа ухото ми към лицето си, изгреба малко сметана с пръст и ми прошепна:

— Как би могъл да загърбиш всичко това?

9

Но и това не беше краят.

Дийк и Елън излязоха на сцената, като внимателно стъпваха между камарите, купчинките и пръските сметана. Никой не би си и помислял да замеря тях двамата.

Дийк вдигна ръце, за да призове за тишина, а после Елън Докърти пристъпи напред и заговори с ясен глас, който достигаше всяко кътче на салона, независимо от тихото хихикане.

— Дами и господа, днешното представление „Джамборето на Джоуди“, ще бъде изпълнено още три пъти.

Това предизвика нова вълна аплодисменти.

— Тези представления са благотворителни — продължи Ели, когато публиката утихна. — И за мен е удоволствие, да, огромно удоволствие, да споделя каква е нашата кауза. Миналата есен ние загубихме един от скъпите си ученици и всички страдахме за смъртта на Винс Ноулз, който си отиде от нас твърде, твърде рано.

Публиката беше напълно утихнала.

— Едно момиче, което всички вие познавате, една от първенците сред нашите ученици, остана с голям белег в резултат от катастрофата. Господин Амбърсън и Мис Данхил са записали Робърта Джилиан Олнът за възстановителна пластична операция идущия юни, в Далас. Това няма да струва нищо на семейство Олнът. Господин Силвестър, ковчежникът на представлението, ме увери, че благодарение на съучениците и съгражданите на Боби Джил, всички разходи по операцията ще бъдат напълно покрити.

Последва момент тишина, докато хората проумеят какво са чули. После всички скочиха на крака. Аплодисментите звучаха като летен гръм. Аз забелязах самата Боби Джил в публиката. Тя плачеше, покрила лице с ръцете си. Родителите й я бяха прегърнали.

Това беше просто една вечер в малко градче, което е нищо повече от разширение в пътя и за което никой, освен жителите му, не го е грижа. И в това няма нищо лошо, защото те наистина са загрижени. Погледнах Боби Джил, която хлипаше в дланите си. Погледнах Сейди. В косата й имаше сметана. Усмихна ми се. Аз също се усмихнах. Промълви безгласно: „Обичам те, Джордж“ и аз й отговорих по същия начин: „Аз също те обичам“. Онази нощ ги обичах всичките. Обичах и себе си, затова че бях с тях. Никога не се бях чувствал толкова жив или толкова щастлив от живота. Как наистина щях да загърбя всичко това?

Разривът настъпи около две седмици по-късно.

10

Беше събота, ден за покупки. Сейди и аз бяхме си създали навика да пазаруваме заедно в Уейнгартън на магистрала 77. Бутахме количките си заедно под звуците на Мантовани, избирахме си плодове и проверявахме най-изгодните цени на месото. Човек можеше да купи каквото си иска месо, стига да беше пилешко или говеждо. Което мен не ме бъркаше, защото, дори след три години, все още не можех да свикна с изумително ниските цени.

Този ден обаче умът ми беше зает с още нещо, освен покупките. Мислех си за семейство Хазард, живеещи на улица Мерседес №2706, отсреща и малко вляво от съборетината, която Лий Озуалд скоро щеше да превърне в свой дом. Джамборето беше запълнило почти цялото ми свободно време, но все пак бях успял да отскоча три пъти дотам онази пролет. Всеки път паркирах колата в центъра на Форт Уърт и се качвах на автобуса за Уинскот, който спираше на по-малко от половин миля от целта ми. При тези пътувания, аз си обличах джинси, груби ботуши и износено яке, което бях купил от гаражна разпродажба. Историята, която си бях приготвил, в случай че някой попиташе, беше че си търся местенце с нисък наем, защото току-що съм започнал като нощен пазач в „Тексаска Ламарина“ в западен Форт Уърт. Това ме правеше благонадежден индивид (стига някой да не направеше проверка) и в същото време осигуряваше обяснение защо през деня къщата щеше да изглежда безлюдна и със спуснати щори.

Докато обхождах улица Мерседес до склада на Монтгомъри Уорд и обратно (винаги с вестник, сгънат на страницата с обяви под мишница), забелязах господин Хазард, същинска скала, около тридесетте, двете му деца, с които Розет отказвала да играе, и старата жена с парализираното лице, която влачеше единия си крак. Веднъж, докато се мотаех по утъпканата пътека, която минаваше за тротоар, майката ме изгледа подозрително откъм пощенската си кутия, но не каза нищо.

При третата си разузнавателна мисия видях очукана стара каравана, закачена зад пикапа на Хазард. Той и децата я товареха с кашони, докато старицата стоеше отстрани на току-що покаралата трева и се подпираше на бастуна си с типичната за хора прекарали инсулт физиономия, зад която можеше да се крият какви ли не емоции. Според мен, в онзи момент тя изпитваше пълно безразличие. Аз от своя страна бях изключително щастлив. Семейство Хазард се изнасяше. Веднага след това един бачкатор на име Джордж Амбърсън щеше да наеме номер 2706. Важното беше някой да не ме изпревари.

Докато със Сейди пазарувахме, аз обмислях кой е най-добрият начин да постигна целта си. Една част от ума ми беше заета да отговаря на Сейди, да коментира забележките й, да я подкача, когато тя се застои твърде дълго край млечните продукти, да избута натоварената количка на паркинга и да прибере покупките в багажника на колата. Но всичко това се случваше на автопилот, защото по-голямата част от съзнанието ми беше ангажирана със случващото се във Форт Уърт и тъкмо това ми изяде главата. Не внимавах особено какво излиза от устата ми, а когато водиш двойнствен живот, това може да е много опасно.

Докато карахме обратно към къщата на Сейди, която седеше тихичко до мен (прекалено тихо), аз си тананиках, защото радиото беше повредено. Клапите на колата също свистяха. Сънлайнърът изглеждаше все така добре и аз бях искрено привързан към него по много причини, но той беше навъртял вече седем години живот и девет хиляди мили по пътищата.

Внесох покупките на Сейди в кухнята наведнъж, като пъшках сякаш под непосилно бреме и леко залитах за ефект. Не обърнах внимание, че тя не се усмихва и нямах представа, че временното ни примирие е изтекло. Още си мислех за улица Мерседес и планирах какво шоу ще трябва да изнеса там — или по-точно, доколко ще трябва да се преструвам. Ситуацията щеше да е деликатна. Исках да се превърна в познато лице, защото познатите лица стават безинтересни и биват пренебрегвани. Но не исках да се отличавам, така че да бъда запомнен. Трябваше да внимавам и със семейство Озуалд. Тя не говореше английски, а той по природа беше студенокръвен, което мен ме устройваше идеално, но къщите все пак бяха изключително близо. Миналото може да е твърдоглаво, но бъдещето е деликатно като кула, построена от карти. И аз трябваше много да внимавам да не променя нищо, докато не настъпеше моментът. Така че щеше да се наложи…

Тъкмо тогава Сейди проговори и малко след това животът, който си бях създал (и заобичал) в Джоуди, се срина.

11

— Джордж? Би ли дошъл в хола? Искам да поговоря с теб.

— Не е ли по-добре да прибереш месото в хладилника? Мисля, че и сладоледът ти…

Да се стопи, ако ще! — изкрещя тя и това ме измъкна от дълбокия размисъл.

Обърнах се към нея, но тя вече беше в хола. Взе си цигара от масичката до дивана и я запали. В резултат на моите предпазливи молби тя ги беше ограничила (поне около мен), така че този жест сега изглеждаше дори по-показателен за предстоящата беда от крясъка й.

Аз я последвах.

— Какво има, скъпа? Какво не е наред?

— Нищо не е наред. Каква беше тая песен?

Лицето й беше пребледняло, изражението сковано. Държеше цигарата си пред устата като щит. Започнах да проумявам, че съм се изпуснал някак, но не знаех какво или кога и това беше много притеснително.

— Не знам за какво гов…

— Песента, дето я пееше с цяло гърло по пътя за вкъщи.

Опитах се да си припомня, но не можах. Помнех само как си мислех, че ще трябва винаги да се обличам като обикновен работник, на крачка от пълното разорение, за да се вписвам сред жителите на улица Мерседес. Вярно, че пеех нещо, но аз често го правя, когато съм се замислил. Както, впрочем, правят повечето хора.

— Трябва да съм я чул по КейЛайф. Забила ми се е в главата. Знаеш как става. Не разбирам защо си толкова разстроена.

— Нещо, което си чул по КейЛайф? С думи като: „Срещнах просмукана с джин кръчмарска кралица в Мемфис, тя предложи да ме качи горе за едно кръгче“?

Не само сърцето ми потъна. Всичко под врата ми сякаш хлътна една педя. „Мадамите от бара“ на Ролинг Стоунс. Това съм си пеел. Песен, която щеше да бъде записана едва след седем-осем години от група, на която щяха да й трябват още три години за първия им американски хит. Вярно, че умът ми беше зает с други неща, но как съм могъл да направя толкова тъпа грешка?

— „Тя ми издуха носа, а после ми издуха главата“? По радиото? Ами че властите ще затворят всяка радиостанция, която пусне нещо такова!

Усетих, че ме обзема гняв. Ядосвах се предимно на себе си, но не само. На мен ми пушеше главата, а тя се впрягаше за някаква песен на Ролинг Стоунс.

— Успокой топката, Сейди. Това е просто песен. Не знам къде съм я чул.

— Лъжеш и това е ясно и на двама ни.

— Просто са ти избили балансите. Мисля, че е най-добре да си взема покупките и да се прибирам.

Опитах се да говоря с равен глас, което ми беше до болка познато. Винаги така опитвах да говоря на Кристи, когато се прибираше натряскана, с изкривена пола, на половина разпасана блуза, чорлава коса. Да не говорим за размазаното червило. Размазано от чашата или от устните на някой друг от редовните посетители?

Само от мисълта за това гневът ми се усили. Пак грешка, помислих си. Не знам дали имах предвид Сейди или Кристи, или себе си и не ми пукаше особено. Човек винаги се ядосва най-много, когато го хванат в крачка, нали?

— Най-добре ми кажи къде си чул тази песен, ако изобщо искаш да се върнеш тук. И къде си чул това, дето каза на касиера, когато той ти каза, че е сложил пилето в две чанти, за да не протече?

— Нямам представа какво…

— „Екстра си, пич“, това му каза. Искам да знам къде си го чул. Както и „да му отпуснем края“. И „да се поразкършим“. И „успокой топката“. И „избили са ти балансите“. Искам да знам къде си го чул всичко това? Защо никой, освен теб не говори така? Искам да знам защо онзи глупав припев „Джимла“ толкова те уплаши, че после бълнува за него в съня си? Искам да знам къде е това място Дери и по какво толкова прилича на Далас? Искам да знам кога си бил женен и за кого, и за колко време? Искам да знам къде си ходил преди Флорида, защото Ели Докърти казва, че тя не знае. Казва, че някои от препоръките ти били фалшиви. „Изглеждат малко измислени“, така каза тя.

Бях сигурен, че Елън не е научила от Дийк, но все някак беше разбрала. Това не ме изненада особено, но се вбесих, задето се е раздрънкала пред Сейди.

— Не е имала право да ти го казва!

Тя размаза цигарата си в пепелника и изтръска ръка, когато няколко въгленчета подскочиха и я опариха.

— Понякога имам чувството, че си… не знам… от друга вселена! Такава, в която е нормално да се пее за секс с пияни жени в М-мемфис! Опитах се да-да си кажа, че това няма значение, че л-л-любовта побеждава всичко, обаче не е вярно. Не побеждава лъжите — гласът й потрепери, но тя не заплака. Вместо това продължи да се взира в мен. Ако в очите й имаше само гняв, щеше да ми е малко по-лесно. Но те също ме умоляваха.

— Сейди, ако само би могла…

— Няма. Вече не. Тъй че не ми разправяй как не вършиш нищо срамно за теб или мен. Това е нещо, което аз сама трябва да преценя. Това е то — или махаш метлата, или си тръгваш.

— Ако само знаеше, ти не би…

— Тогава кажи ми!

Не мога.

Гневът ми се спука като балон и остави след себе си емоционална пустош. Свалих очи от лицето й и погледът ми попадна на бюрото й. От това, което видях там, ми причерня.

Беше купчинка заявления за работа в Рино през лятото. Най-горното беше за хотел и казино Хара. На първия ред тя беше изписала името си с едри печатни букви. Пълното си име, включително средното, за което никога не ми беше хрумвало да я питам.

Аз взех листа много внимателно и сложих палците си върху първото име и втората сричка от фамилията й. Това което остана беше ДОРИС ДАН.

Спомних си деня, в който бях говорил с жената на Франк Данинг, като се преструвах на агент по недвижимо имущество. Тя беше двадесетина години по възрастна от Сейди Дорис Клейтън, по баща Данхил, но и двете жени имаха сини очи, деликатна кожа и елегантни надарени фигури. И двете бяха пушачки. Всичко това можеше да е съвпадение, но не беше. И аз го знаех.

— Какво правиш? — обвинителният й тон говореше, че истинският въпрос е: „Защо продължаваш да го усукваш?“, но моят гняв се беше изпарил. Напълно.

— Сигурна ли си, че той не знае къде си? — попитах я.

— Кой? Джони? За Джони ли говориш? Защо… — тъкмо в този момент тя явно реши, че е безсмислено. Видях го по лицето й. — Джордж, най-добре си върви.

— Но той би могъл да те намери — настоях аз. — Защото родителите ти знаят къде си, а те поначало са го смятали за голяма работа. Ти самата го каза.

Аз пристъпих към нея. Тя отстъпи назад. Както се отстъпва от човек, който внезапно е разкрил, че е психически нестабилен. Видях страха в очите й и неразбирането, но не можех да се спра. Не забравяйте, че аз самият бях изплашен.

— Дори да им забраниш да му казват, той ще го измъкне от тях. Защото той е чаровник. Не е ли така, Сейди? Когато не си търка ръцете до кръв или не подрежда книгите по азбучен ред, или не говори колко отвратително нещо е ерекцията, той е много, много чаровен. Дори теб е успял да очарова.

— Моля те, върви си, Джордж — гласът й трепереше.

Вместо това аз пак пристъпих към нея. Тя отстъпи назад още веднъж, опря гръб в стената… и се присви. Това на мен ми подейства, както шамарът действа на истерик или чаша студена вода, плисната в лицето на сомнамбул. Отстъпих към вратата между дневната и кухнята с вдигнати ръце, сякаш се предавах. Което именно правех.

— Тръгвам си. Обаче, Сейди…

— Не разбирам как можеш да го направиш — прекъсна ме тя. Междувременно сълзите й се бяха появили и се стичаха по бузите й. — Или защо отказваш да оправиш нещата. Толкова ни беше хубаво заедно.

— Ние още сме заедно.

Тя поклати глава. Бавно, но решително.

Аз прекосих кухнята с усещането, че се нося над земята, извадих кутията ванилов сладолед от една от чантите на плота и го прибрах във фризера на хладилника. Малка част от мен твърдеше, че това е само лош сън и скоро ще се събудя. Останалата част от мен не страдаше от такива заблуди.

Сейди стоеше под арката между стаите и ме гледаше. В едната си ръка държеше запалена цигара, в другата заявлението за работа. Сега, като я погледнах, приликата с Дорис Данинг беше зловеща. Което поставяше въпроса защо не го бях забелязал преди? Дали защото бях твърде зает с други неща? Или защото още не схващах мащаба на нещата, с които си играех така глупаво?

Излязох от кухнята и застанах на прага, загледан в нея през мрежата на вратата.

— Пази се от него, Сейди.

— Много неща не са наред с Джони, но той не е опасен — отговори тя. — А и родителите ми никога няма да му кажат къде съм. Те обещаха.

— Хората могат да нарушават обещанията си, а могат и да избухват. Особено хора под огромно напрежение, които са психически нестабилни по начало.

— Върви си, Джордж.

— Обещай, че ще се пазиш от него и ще си тръгна.

Обещавам, обещавам, обещавам — изкрещя тя.

Почувствах се ужасно при вида на цигарата, която трепереше в ръката й, но комбинацията от шок, загуба, скръб и гняв в очите й беше много по-лоша. Усещах физическото присъствие на емоциите й да ме изпраща чак до колата.

Проклетите Ролинг Стоунс.

Бележки

[1] Братът Заек и Братът Лисугер са приказни герои на Джоул Чандлър Харис от края на 19ти век. Историите са превърнати в анимационни филми в 40те години на 20ти век. Цитатът демонстрира хитростта на заека, който успява да се измъкне, като се преструва че не иска да го хвърлят в храстите, така че лисугерът веднага прави точно обратното на молбата му и го хвърля. — Б.пр.

[2] „Лека нощ, госпожо Калабаш, където и да сте“ — с тази фраза американският комик Джими Дуранте завършва всяко свое радио предаване. Думите са в памет на починалата му първа съпруга. По време на едно тяхно пътуване, двамата попадат в градче на име Калабаш, чието име тя много харесва и „Госпожа Калабаш“ става личното им семейно нарицателно. — Б.пр.

[3] „Еймъс и Анди“ — американско комедийно шоу, чието действие се развива сред общността на чернокожото американско население. Шоуто се излъчва по радио и телевизия между 20те и 50те години на 20ти век. — Б.пр.

[4] Братя Райт — Орвил и Уилбър, са американски авиатори, изобретили първия самолет. — Б.пр.