Стивън Кинг
11/22/63 (24)

2

За момент се заковах на място, зяпнал и безмълвен. Шокът се дължеше най вече на неочакваното й присъствие, но имаше и още нещо. Едва сега, когато тя стоеше пред мен, осъзнах колко много широките й сини очи приличат на очите на Сейди.

Марина или не забеляза изуменото ми лице, или не му обърна внимание. Тя си имаше свои проблеми.

— Моля, извинява, вие виждали мой спруг? — тя захапа устна и поклати глава. — Со-пруг.

Тя опита да се усмихне, но дори с чудесните й нови зъби не се получи много добра усмивка.

— Съжалява, сър, не говори добър английски. Съм Белорусия.

Чух как някой — вероятно бях аз — я попита дали говори за мъжа, който живее горе.

— Да, моля, мой со-пруг, Лий. Ние живейм нагоре. Това наша малъйшка, наше бебе — тя посочи към Джун, която седеше в основата на стълбите в своята количка и доволно смучеше биберона си. — Той вече винаги излиза, откак изгубил работа — тя пак опита да се усмихне, но при това очите й се присвиха, от ъгъла на лявото око се търкулна сълза и се спусна по бузата й.

Тъй значи. Явно старият Боби Стовал можел да се оправи и без най-добрия си печатарски техник.

— Не съм го виждал, госпожо… — за малко да кажа Озуалд, но се спрях на време и слава Богу. Защото откъде бих могъл да зная името й? Те не получаваха пратки. На верандата имаше две пощенски кутии, но името им не беше на никоя от тях. Нито пък моето. Аз също не получавах пратки.

— Озуал’ — каза тя и ми протегна ръката си. Аз я стиснах, повече от всякога убеден, че сънувам. Но малката й суха длан беше съвсем истинска. — Марина Озуал’. Аз радва да запознаем, сър.

— Съжалявам, госпожо Озуалд, не съм го виждал днес — това беше лъжа. Бях го видял малко след обед, почти веднага, след като колата на Рут Пейн беше отпътувала с Марина и Джун.

— Аз тревожа на него — продължи тя. — Той… не зная… извинява, не искала ви безпокои.

Тя пак ми се усмихна, най-сладката и тъжна усмивка, и изтри сълзите от лицето си.

— Ако го видя…

Тя веднага доби тревожен вид.

— Не, не казва нищо. Той не обича аз говоря непознати. Той дойде дома вечеря, може сигурно.

Тя се обърна и се запъти към бебето, като й говореше на руски. Малката се засмя и протегна пухкави ръчички към майка си.

— Довиждане, господин сър. Много благодарности. Вие не казва нищо?

— Добре — съгласих се аз. — Гроб съм.

Не мисля, че тя разбра последния израз, но кимна с облекчение, когато сложих пръст на устните си.

Аз затворих вратата, потънал в пот. Усетих как някъде наоколо не само една пеперуда размахва крила, а цял рояк.

Може пък да не значи нищо особено.

Гледах как Марина бута количката надолу по тротоара към автобусната спирка, където вероятно се канеше да чака завръщането на своя со-пруг…, който беше намислил нещо. Поне толкова тя явно знаеше. Беше изписано по лицето й.

Когато я изгубих от поглед пак понечих да отворя вратата и тъкмо тогава телефонът звънна. За малко да не вдигна, но само шепа хора знаеха номера ми е една от тях беше жена, която ми беше особено скъпа.

— Ало?

— Ало, господин Амбърсън — прозвуча мъжки глас. Усетих лек южняшки акцент. Не съм сигурен, дали веднага разбрах кой е. Вероятно да. — Тук има някой, който иска да ти каже нещо.

В края на ’62-ра и началото на ’63-та аз живеех два отделни живота — един в Далас и един в Джоуди. Те се сблъскаха в 3.39 ч, следобед на десети април. От телефонната слушалка се разнесе писъкът на Сейди.

3

Тя живееше в едноетажна, сглобена от панели къщичка на улица Бий Трий, част от квартал, обхващащ четири или пет карета, запълнен с къщи точно като нейната, в западната част на Джоуди. Ако снимката на този квартал се окажеше в историческа книга, издадена през ’11-та, надписът под нея вероятно би бил: „Домове за начинаещи домакинства от средата на века“. Тя пристигнала у дома към три следобед, след края на сбирката с учениците, които й помагаха в библиотеката. Не вярвам да е забелязала червенобелия Плимут Фюри, паркиран малко по-надолу по улицата.

Отсреща и четири къщи по-нататък госпожа Холоуей миела своята кола (Рено Дофин, към която всички съседи изпитвали известно подозрение). Сейди й помахала, когато излязла от своя Фолксваген Бръмбар. Госпожа Холоуей й помахала в отговор. Като единствените собственици на чуждестранни (и някак странни на вид) коли в квартала, те изпитвали известна колегиална близост.

Сейди минала по пътеката до входната си врата и останала там за момент, намръщена. Вратата била леко открехната. Дали тя я била оставила така? Влязла и бутнала вратата зад себе си. Тя не се затворила, защото ключалката била разбита, но Сейди не забелязала. В онзи момент цялото й внимание било насочено към стената над дивана. Там, изписани със собственото й червило, се извисявали почти еднометрови букви, гласящи: „Мръсна курва“.

Тя трябвало да избяга тогава, но възмущението и гневът й били толкова силни, че не останало място за страх. Веднага разбрала кой е извършителят, но Джони със сигурност вече си бил тръгнал. Мъжът, за когото тя се била оженила изобщо не си падал по физическата разправа. Вярно, думите му били отровни и един път й ударил шамар, но това било всичко. Освен това, всичкото й бельо било разпиляно по пода.

Своеобразната следа водела от дневната към спалнята й. Всичко — комбинезони, фусти, сутиени, гащички и поясът, който тя понякога носеше, нищо че нямаше нужда от него — било накълцано. В края на коридора вратата към банята била открехната. Поставката за кърпи била изтръгната от стената. На нейно място върху плочките се мъдрел друг надпис, пак направен с червило:__„Гнусен шибаняк“.__

Вратата към спалнята също била отворена. Тя пристъпила натам и застанала в рамката без ни най-малко да подозира, че Джони Клейтън се спотайва зад вратата с нож в едната ръка и револвер Смит и Уесън „Виктори“, 38 калибър, в другата. Револверът му бил съвсем същият като модела, с който Лий Озуалд щеше да убие далаския полицай Дж. Д. Типит.

Несесерът й лежал отворен върху леглото и съдържанието му, предимно грим, било пръснато по покривката. Вратите хармоники на гардероба й били отворени. Някои дрехи все още тъжно висели по закачалките си. Повечето били по пода. Всички до една били нарязани.

— Джони, копеле такова! — искала да изкрещи Сейди, но била твърде шокирана. Затова успяла само да прошепне думите.

Тръгнала към гардероба, но не стигнала далеч. Една ръка се увила около врата й и малко кръгче стомана се допряло до челото й.

— Не мърдай и не се дърпай. Ако опиташ, ще те убия.

Тя опитала да се освободи и той я ударил по главата с късото дуло на револвера. В същото време ръката, увита около врата й се стигнала. Тя видяла че юмрукът в края на тази ръка, чиято сгъвка я душала, стискал нож и спряла да се бори. Бил Джони — тя познала гласа му — но и не бил той. Бил се променил.

„Трябваше да го послушам“, помислила си Сейди, като имала предвид мен. „Защо не го послушах?“

Той я подкарал към дневната, ръката му все още увита около врата й, а после я завъртял и я бутнал на дивана, където тя тупнала с разтворени крака.

— Веднага си смъкни роклята! Виждат ти се жартиерите, курво!

Той бил облечен с работнически гащеризон (което било достатъчно необичайно да я накара да се почувства сякаш сънува) и бил боядисал косата си някакво странно оранжево русо. Тя замалко да се изсмее.

Той седнал на табуретката пред нея. Пистолетът бил насочен към корема й.

— Сега ще се обадим на твоя ебач.

— Не знам какво…

— Амбърсън. Дето с него си играете на скрий салама в оня вертеп в Килийн. Аз всичко знам. Отдавна ви следя.

— Джони, ако си тръгнеш веднага, няма да се обадя в полицията. Обещавам. Нищо, че си ми унищожил дрехите.

— Курвенски дрехи — казал той пренебрежително.

— Аз… не му знам номера.

Адресникът, който обикновено държала в малкия си кабинет до пишещата си машина, сега стоял отворен до телефона й.

— Аз го имам. Ей го на, на първа страница. Първо проверих на Е, за Ебач, но не беше там. Аз ще се обадя, за да не ти хрумне да споменеш нещо на оператора. После ти ще си поговориш с него.

— Няма, Джони. Нищо няма да кажа, ако смяташ да го нараниш.

Той се навел напред. Странната му оранжево руса коса паднала върху очите и той я прибрал настрани с ръката, държаща пистолета. После използвал ръката с ножа, за да вдигне слушалката на телефона. Револверът останал насочен към корема й.

— Значи, ето какво, Сейди — подхванал той и звучал почти разумно. — Ще убия един от двама ви. Другият ще оставя жив. Ти ще решиш кой ще умре.

Той говорел съвсем сериозно. По лицето му личало.

— Ами… ами ако той не си е вкъщи?

Той се засмял на нейната несъобразителност.

— Тогава ти умираш, Сейди.

Тя трябва да си е помислила: „Ще мога да спечеля време. От Далас до Джоуди се пътува поне три часа, даже повече, ако пътищата са натоварени. Достатъчно време за Джони да дойде на себе си. Може би. Или ще се разсее и аз ще успея да го замеря с нещо и да избягам навън.“

Той набрал 0 без да гледа адресника (паметта му за цифри, както винаги, била почти перфектна) и поискал да го свършат с Уестбрук 7–5430. Послушал за момент. После благодарил на оператора.

После тишина. Някъде, към сто мили на север от тях, един телефон звънял. Тя сигурно се е чудила колко пъти Джони ще го остави да звънне, преди да я застреля в стомаха.

После изражението му се изменило. Лицето му светнало, той дори се усмихнал. Зъбите му били бели, както винаги. А и защо да не бъдат, той ги миел поне пет-шест пъти на ден.

— Ало, господин Амбърсън. Тук има някой, който иска да ти каже нещо.

Той станал от табуретката и подал слушалката на Сейди. В момента, в който тя я вдигнала до ухото си, той замахнал с ножа, бърз като змия, и сцепил лявата й буза.

4

— Какво си й направил? — изкрещях аз. — Какво си направил, копеле?!

— Тихо, господин Амбърсън — той сякаш се забавляваше. Сейди беше спряла да крещи, но я чувах как хлипа. — Тя си и съвсем наред. Вярно, доста кърви, но ще спре — той направи кратка пауза и продължи с преценяващ тон. — Разбира се, вече няма да е красива. Вече ще изглежда точно, както й подобава — като евтина курва. Майка ми ме предупреди, че тя е тъкмо такава и се оказа права.

— Остави я на мира, Клейтън — успях да кажа аз. — Моля те.

— Ама аз искам да я пусна. Сега, като съм я маркирал, много ми се ще да я пусна. Обаче вече й казах правилата, господин Амбърсън. Ще убия един от двама ви. Заради нея си изгубих работата, да знаеш. Наложи се да напусна и да отида в болница за електро-лечение или щяха да ме арестуват — той пак направи пауза. — Бутнах едно момиче надолу по стълбите. Тя се опитваше да ме докосне. И всичко е по вина на тази кучка, тази дето седи тук и кърви в скута си. Изцапал съм си ръцете с кръвта й — ще ми трябва дезинфектант — той се засмя.

— Клейтън…

— Имаш три часа и половина. До седем и половина. После ще я гръмна два пъти. Веднъж в стомаха и веднъж в мръсната й путка.

Чух как Сейди извика:

— Не идвай, Джейкъб!

— Млъквай — изкрещя й Клейтън. — Затваряй си устата! — а после пак се обърна към мен със смразяващо небрежен тон. — Кой е Джейкъб?

— Аз, това е второто ми име.

— Така ли те нарича, докато ти смуче кура, а?

— Клейтън — опитах аз пак. — Джони, помисли какво правиш.

— Мисля. Вече повече от година само за това мисля. В електрическата болница ме подложиха на шокова терапия, да знаеш. Казаха, че така сънищата ще спрат, ама не познаха. Даже ги влошиха.

— Колко е сериозна раната й? Искам да говоря с нея.

— Не.

— Ако ми позволиш да говоря с нея, може и да направя каквото искаш от мен. Ако не позволиш, определено няма да го направя. Толкова ли са ти изпържили мозъка с оная шокова терапия, че да не можеш да го проумееш?

Явно не. Последва шум от разместване и чух Сейди. Гласът и беше тънък и треперлив.

— Раната е лоша, но не е смъртоносна — гласът й се пречупи. — За малко да ми улучи окото…

После Клейтън взе слушалката обратно.

— Виждаш ли? Твоята малка уличница си е наред. Сега се мятай в оня твой лъскав Шевролет и се втурвай насам като светкавица. Какво ще кажеш? Обаче слушай ме внимателно, господин Джордж Джейкъб Амбърсън-Ебача — ако се обадиш в полицията, ако видя една единствена синьо-червена лампа ще убия кучката и себе си. Вярваш ли ми?

— Да.

— Хубаво. Тук имаме просто уравнение, където двете страни се уравновесяват — ебачът и курветината. А аз съм по средата. Аз съм знакът за равенство, Амбърсън, но ти ще трябва да решиш. Коя стойност ще бъде унищожена? От теб зависи.

— Не! — изкрещя тя. — Недей! Ако дойдеш, той ще убие и два…

Връзката прекъсна.

5

Досега казвах истината и ще я кажа и сега, въпреки че това ще ме представи в най-лошата възможна светлина. Първата ми мисъл, докато оставях слушалката обратно с безчувствена ръка, беше, че той беше сгрешил. Двете стойности не се уравновесяваха. Защото в едното блюдо на везната имаше красива училищна библиотекарка. Но в другото беше мъж, който знаеше бъдещето и имаше — поне на теория — възможността да го промени. За секунда някаква част от мен обмисли варианта да жертва Сейди и да прекоси града, за да наблюдава уличката между авеню Оук Лоун и булевард Търтъл Крийк и да открие дали мъжът, който щеше да промени американската история, щеше да действа сам.

После обаче се качих в Шевролета и подкарах към Джоуди. Когато излязох на магистрала 77, вдигнах скоростта до седемдесет мили в час и изобщо не намалих. Докато карах, разкопчах куфарчето, извадих револвера и го пуснах във вътрешния джоб на сакото си.

Осъзнах, че ще трябва да замеся и Дийк. Той беше вече на възраст и не особено пъргав, но нямаше кой друг. Пък и той щеше да иска да участва, казах си. Той обичаше Сейди. Личеше си по лицето му всеки път, когато я погледнеше.

Пък и той вече си е изживял живота, прецених хладно наум. Нейният още предстои. А и ще му дам същия избор, който лунатикът даде на мен. Ще му кажа да дойде, само ако иска.

Но той нямаше да ми откаже. Понякога нещата, които ни се представят като избор, не ни оставят никакво място да избираме.

Отдавна изгубеният ми мобилен телефон никога не ми беше липсвал толкова, колкото по време на това пътуване от Далас до Джоуди. Най-доброто, което можех да направя, беше да спра на бензиностанция, около половин миля след големия футболен билборд и да ползвам обществения телефон там. Телефонът отсреща звънна три пъти… четири… пет…

Вече се канех да затворя, когато чух гласа на Дийк.

— Ало? Ало? — звучеше раздразнен и задъхан.

— Дийк, аз съм Джордж.

— Хей, момко! — тазвечершната версия на Бил Туркот (от така популярното представление „Съпругът убиец“) промени тона си от раздразнен на приятно изненадан. — Тъкмо се бях заровил в градината. Почит бях решил да не вдигам, ама…

— Млъкни и слушай. Случи се нещо много лошо. Все още се случва. Сейди е пострадала. Може би сериозно.

Последва кратка пауза. Когато заговори отново, той сякаш звучеше подмладен. В гласа му се усети отзвук от здравеняка, който несъмнено е бил преди четиридесет години и две съпруги. Или поне аз се надявах да е така. Можех да се осланям само на тази надежда и на един мъж в края на шестдесетте.

— Говориш за съпруга й, нали? Вината е моя. Мисля, че го видях, но то беше преди седмици. Косата му беше много по-дълга от снимката в годишника. И друг цвят. Почти оранжева — той направи пауза и после изплю две думи, които не бях чувал от него преди. — Мамка му!

Казах му какви са условията на Клейтън и какво беше моето предложение. Планът ми беше съвсем прост. Миналото обичаше хармонията? Добре тогава, нямаше да му преча. Разбирах, че Дийк може да получи инфаркт, както се беше случило с Туркот — но това нямаше да ме спре. Нямаше да позволя нищо да ме спре. Ставаше въпрос за Сейди.

Очаквах той да попита дали не трябва да повикаме полиция, но той, разбира се, не го направи. Дъг Риймс, шефът на полицията в Джоуди, недовиждаше, носеше шина на единия крак и беше по-стар и от Дийк. Дийк обаче не ме попита и защо не съм се обадил на щатската полиция в Далас. Ако беше попитал, щях да му кажа, че вярвам на думите на Клейтън, че ще убие Сейди, ако чуе сирени. Това беше вярно, но не беше истинската причина. Исках сам да се погрижа за кучия син.

Бях бесен.

— По кое време те очаква той, Джордж?

— Не по-късно от седем и половина.

— А сега е… седем без четвърт по моя часовник. Което ни дава съвсем малко време. Улицата зад Бий Трий се казваше Епъл-нещо-си. Не помня точно какво. Там ли ще бъдеш?

— Да. Къщата точно зад нейната.

— Ще се видим там след пет минути.

— Да бе, ако караш като луд. Нека да са десет. И донеси нещо за претекст. Нещо, което да се вижда отдалече, докато приближаваш къщата. Не знам. Нещо като…

— Съд с храна ще свърши ли работа?

— Да. Значи ще се видим след десет минути.

Преди да затворя, той попита.

— Имаш ли оръжие?

— Да.

Отговорът му прозвуча като ръмжене.

— Хубаво.

6

Улицата зад къщата на Дорис Данинг се казваше Уаймор. Улицата зад къщата не Сейди се казваше Епъл Блосъм. Къщата на Уаймор №202 се продаваше. Пред къщата на Епъл Блосъм №140 нямаше знак „За продан“, но тя беше тъмна и моравата явно беше занемарена, изпъстрена с глухарчета. Паркирах отпред и си погледнах часовника. Шест и петдесет.

Две минути по-късно колата на Дийк спря зад моята. Той носеше джинси, раирана риза и каубойски връзки около врата. В ръце държеше керамична купа с голямо цвете отстрани. Капакът й беше прозрачен и се виждаше, че е почти пълна с гозба — май китайски чоп чой.

— Дийк, не знам как да ти бл…

— Не заслужавам благодарности, ами ритник отзад. Когато го видях, той излизаше от Уестърн Ауто тъкмо, когато аз влизах. Нямаше кой друг да е. Беше ветровито. Вятърът духна косата му настрани и видях ония вдлъбнатини на слепоочията за секунда. Обаче косата… дълга… и различен цвят… пък и беше облечен в работнически дрехи… идиотщина — той поклати глава. — Остарявам. Ако Сейди е пострадал, никога няма да си го простя.

— А ти как се чувстваш? Да те пристягат гърдите или нещо такова?

Той ме погледна, сякаш се бях побъркал.

— Ще стоим тук да си говорим за моето здраве или ще се опитаме да измъкнем Сейди от тая каша?

— Много повече ще направим. Ти обиколи и приближи къщата отпред. Аз междувременно ще мина отзад и ще се промъкна през живия плет в задния двор — мислите ми се бяха отнесли към къщата на Данинг на улица Косут, но докато изричах думите си спомних, че малкият заден двор на Сейди наистина беше обграден с жив плет. Бях го виждал много пъти. — Ти почукай и кажи нещо приповдигнато и достатъчно високо, че да те чуя. Дотогава аз вече ще съм в кухнята.

— Ами ако задната врата е заключена?

— Тя държи резервен ключ под прага.

— Добре — Дийк помисли за момент намръщен и после вдигна глава. — Ще кажа: „Специална доставка — някой да е поръчал китайско?“ И ще вдигна купата, за да се вижда ясно през прозореца, ако той погледне. Става ли?

— Да. Всичко което искам от теб, е да му отвлечеш вниманието за няколко секунди.

— Не стреляй, ако има опасност да улучиш Сейди. По-добре да го сграбчиш. Няма да ти се опре. Когато го видях, беше хилав като вейка.

Ние се спогледахме мрачно. Такъв план би проработил в някое телевизионно шоу, но това беше реалният живот. А в реалния живот, понякога добрите момчета — и момичета — биват победени. Или убити.

7

Дворът зад къщата на Епъл Блосъм не беше съвсем същият като онзи, зад дома на Данинг, но имаше доста прилики. Например, тук също имаше кучешка колибка, въпреки, че нямаше табелка с надпис „Домът на вашия Шаро“. Вместо това нечия несигурна детска ръка беше изписала над заобления вход отпред: „Кащата на Бутч“. Не се виждаха и никакви деца в костюми, събиращи бонбони. Сега не им беше времето.

Живият плет обаче изглеждаше съвсем същия.

Аз се проврях през него, без да обръщам внимание на острите клончета, които издраха ръцете ми. Прекосих задния двор на Сейди приклекнал и опитах бравата на вратата. Заключена. Протегнах се под стъпалото, убеден, че ключът ще е изчезнал, защото миналото обича хармонията, но миналото също е твърдоглаво.

Ключът си беше на мястото. Аз го извадих, пъхнах го в ключалката и бавно завъртях. Последва тихо щракване отвътре, когато езикът се прибра. Аз застинах в очакване да чуя нечий гневен вик. Нищо не се случи. В дневната светеше, но не чувах гласове. Може би Сейди вече беше мъртва, а Клейтън беше изчезнал.

Моля ти се, Боже, не!

Веднъж щом отворих вратата, го чух. Говореше високо с монотонен глас. Звучеше като Били Джеймс Харгис на успокоителни. Обясняваше й каква е курва и как е съсипала живота му. Или пък говореше за момичето, което опитало да го докосне? За Джони Клейтън те всички бяха еднакви — разгонени и заразни. Човек трябваше да ги държи изкъсо. И да не ги пуска от другата страна на метлата.

Събух си обувките и ги оставих на линолеума. Лампата над мивката светеше и аз проверих дали сянката ми няма да ме изпревари в съседната стая. Извадих оръжието от джоба си и тръгнах да прекосявам кухнята. Идеята ми беше да се спотая до вратата на дневната, докато чуя „Специална доставка“. После щях да нахлуя вътре.

Но не стана точно така. Когато чух вика на Дийк, той изобщо не звучеше приповдигнат. Беше шокиран и вбесен. И не се чу отвън, а вътре в къщата.

— О, Боже! Сейди!

След това нещата се случиха много, много бързо.

8

Клейтън беше разбил бравата, затова вратата зееше отворена. Сейди не го беше забелязала, за разлика от Дийк. Вместо да почука, той я бутнал и направо влязъл с купата в ръце. Заварил Клейтън все така седнал на табуретката, с оръжие, насочено към Сейди, но междувременно бил оставил ножа на пода до себе си. По-късно Дийк каза, че дори не подозирал, че Клейтън има и нож. Аз се съмнявах дали е забелязал даже револвера, при вида на Сейди. Горната част на синята й рокля била станала кално кафява. Ръката й висяла отстрани на дивана и била покрита с кръв. Но най-страшно било лицето й, обърнато към него. Лявата й буза висяла, разрязана на две, като разкъсана завеса.

— О, Боже! Сейди! — викът му беше спонтанен, в резултат от шока.

Клейтън се извъртя, озъбен и вдигна револвера. Аз го видях тъкмо, когато се втурнах в стаята. В същия момент видях как кракът на Сейди се стрелва напред и ритва табуретката. Клейтън стреля, но улучи тавана. Докато той се опитваше да се изправи, Дийк хвърли купата. Капакът хвръкна. Дълги спагети, месо и зеленчуци се плиснаха в широк полукръг. Съдът, все още наполовина пълен, удари дясната ръка на Клейтън. Китайската гозба се разсипа, пистолетът му хвръкна.

Аз видях кръвта. Видях съсипаното лице на Сейди. Видях Клейтън, на четири крака върху опръскания с кръв килим и вдигнах собствения си револвер.

— Не! — извика Сейди. — Моля те недей!

Това проясни мислите ми като шамар. Ако го убиех, щях да бъда подложен на полицейско разследване, нищо че убийството би било оправдано. Самоличността на Джордж Амбърсън щеше да се разпадне и всеки шанс, които имах да спра атентата през ноември, щеше да изчезне. Пък и колко ли оправдано щеше да е убийството в действителност? Той все пак беше обезоръжен.

Или поне аз така си мислех, защото аз също не видях ножа. Беше скрит под преобърнатата табуретка. Но дори да се виждаше ясно, пак можеше да го пропусна.

Прибрах пистолета в джоба си и дръпнах мъжа да се изправи на крака.

— Не можеш да ме удряш! — от устата му хвръкна слюнка. Очите му замигаха, сякаш получаваше гърч. Мехурът му не издържа и чух как урината се стича по пода. — Аз съм психиатричен пациент. Не съм на себе си, не съм отговорен за действията си. Имам сертификат, в колата е, ще ти го пок…

Скимтящия му глас, жалкият страх по лицето му сега, когато беше останал без оръжие, начинът по който оранжевата му коса висеше на кичури около лицето, дори миризмата на гозбата… всичко това просто ме вбеси. Но най-силно от всичко ми подейства Сейди, която се беше свила на дивана, покрита с кръв. Косата й се беше разпуснала и от лявата страна се беше сплъстила до ужасната рана на лицето й. Белегът й щеше да е на същото място, където беше остатъкът от белега на Боби Джил. Че как иначе, миналото хармонизира. Само дето раната на Сейди изглеждаше много по-зле.

Аз го зашлевих отдясно, при което от левия ъгъл на устата му хвръкна слюнка.

— Побъркано копеле, това ти е за метлата!

Поле го шамаросах отляво, така че слюнката хвръкна надясно, а аз се наслаждавах на неговия вой по най-горчивия и безрадостен начин, запазен за случаите, когато се случи нещо особено лошо, нещо толкова зло, че не можеш да го изтриеш. Или да го простиш.

— Това ти е за Сейди!

Свих ръката си в юмрук. Сякаш от някаква паралелна вселена чувах как Дийк вика в слушалката на телефона. А дали разтриваше гърдите си, както го беше правил Туркот? Не. Поне още не. Тук, в моята вселена Сейди стенеше.

— А това е за мен!

Замахнах с юмрук и — обещах да казвам истината, цялата истина — когато носът му се счупи, болезненият му вик прозвуча като музика в ушите ми. Пуснах го и той се стовари на пода, а аз се обърнах към Сейди.

Тя се опита да се изправи, но не успя и се отпусна обратно. Опита да протегне ръце към мен, но и това не й се отдаде. Те се отпуснаха върху омърляната й рокля. Очите й започнаха да се подвиват нагоре и аз бях сигурен, че ще припадне, но тя удържа.

— Ти дойде — прошепна тя. — О, Джейк, ти дойде за мен. И двамата дойдохте.

— Улица Бий Трий! — викаше Дийк по телефона. — Не, не знам номера, обаче ще видите един старец, покрит с китайска манджа, да стои отвън и да маха с ръце! Побързайте, тя е изгубила доста кръв!

— Стой мирно — казах й аз. — Не се опитвай да…

Очите й се разшириха. Тя гледаше някъде над рамото ми.

— Внимавай, Джейк, внимавай!

Аз се извъртях, като се опитвах да докопам револвера в джоба си. Дийк също се обърна, хванал слушалката с двете си, изкривени от артрит ръце, сякаш държеше бухалка. Но въпреки, че Клейтън беше вдигнала ножа, с който беше обезобразил Сейди, с агресията му беше свършено. Освен към самия себе си.

Последва още една сцена, която вече бях виждал. Тази се беше случила на авеню Грийнвил, малко след пристигането ми в Тексас. Този път я нямаше музиката на Мади Уотърс, разнасяща се от „Пустинната роза“, но и тук имаше зле ранена жена и мъж с кървящ счупен нос и разпасана риза. Този тук държеше нож, вместо пистолет, но иначе всичко друго се повтаряше.

— Недей, Клейтън — извиках аз. — Остави го!

Очите му зад кичурите оранжева коса бяха облещени и забити в омаломощената объркана жена на дивана.

— Това ли искаш, Сейди? — провикна се той. — Щом това искаш, ще ти го дам!

Като се ухили отчаяно, той вдигна ножа към гърлото си… и го преряза.