Стивън Кинг
11/22/63 (11)

1

Бях готов да се закълна, че вече нищо не може да ме изненада, но това което видях вляво от Ал направо ме сащиса: една запалена цигара димеше в пепелник. Протегнах ръка покрай него и я изгасих.

— Да не искаш да изкашляш колкото читави дробове са ти останали?

Той не ми отговори. Не съм сигурен дори дали ме чу. Беше ме зяпнал с ококорени очи.

— Леле божке, Джейк, кой те е скалпирал?

— Никой. Дай да се махаме оттук преди да се задуша от тоя цигарен дим.

Разбира се, забележката ми беше безсмислена. През седмиците, прекарани в Дери, бях свикнал с миризмата на запалени цигари. Ако не внимавах, скоро можеше и сам да пропуша.

— Ама ти си скалпиран, бе — настоя той. — Може да не знаеш, ама част от косата ти виси зад ухото и… въобще колко кръв си изгубил? Литър? И кой те подреди така?

— Първо — по-малко от литър, второ Франк Данинг. Ако с това твоите въпроси се изчерпват, аз имам един. Ти нали каза, че ще се молиш. Защо вместо това пушиш?

— Защото бях нервен. И защото вече няма значение. Изпуснал съм му края.

Нямах какво да възразя срещу този аргумент.

2

Ал бавно мина зад плота, където отвори един шкаф и извади пластмасова кутия с червен кръст на капака. Аз седнах на един висок стол и погледнах часовника. Ал беше отключил закусвалнята в осем без петнадесет. Вероятно е било без пет, когато аз слязох в заешката дупка и се прехвърлих в Страната на чудесата от ’58-ма. Ал твърдеше, че всяко отиване отнема точно две минути и часовникът на стената изглежда го потвърждаваше. Бях прекарал петдесет и два дни в ’58-ма, но тук беше 7.59 ч сутринта.

Ал беше извадил марля, лейкопласт и дезинфектант.

— Наведи се да погледна — нареди ми той. — Направо сложи брадичка на плота.

— Можеш да си спестиш кислородната вода. Случи се преди четири часа и вече не кърви. Виждаш ли?

— Абе, за всеки случай — каза той и след това сякаш ми подпали главата.

— Ааа!

— Боли, а? Защото раната още е отворена. Вярвай ми, не ти трябва да попадаш в ръцете на докторите от ’58-ма преди да тръгнеш за Далас. Стой мирно. Трябва да острижа малко коса, че иначе лейкопластът няма да залепне. Добре, че е къса.

Клъц-клъц-клъц. След това той пак събуди болката — сложи сол в раната, както се казва — като притисна към разреза марля и я залепи с лейкопласт.

— Можеш да махнеш марлята след ден-два. Обаче дотогава гледай да не си сваляш шапката. Тука отгоре ще изглежда малко оскубано известно време, ама ако косата не израсте, можеш да я зализваш над белега. Искаш ли аспирин?

— Да. И кафе. Ще се намери ли? — макар че това нямаше да ми помогне особено. Това, от което наистина се нуждаех, беше здрав сън.

— Ще се намери — той завъртя ключа на печката и после пак взе да ровичка в аптечката.

— Май си поотслабнал.

Намерил се кой да го каже, помислих си аз.

— Бях малко болен. Светкавичен вирус… — но не си довърших мисълта.

— Джейк, какво има?

Гледах снимките в рамки, окачени на стената на Ал. Когато слязох в заешката дупка, там висеше снимка, на която бяхме двамата с Хари Данинг. Усмихвахме се и държахме дипломата за средно образование на Хари.

Снимката беше изчезнала.

3

— Джейк? Приятел? Какво ти стана?

Аз взех таблетките аспирин, които той беше оставил на плота, сложих ги в устата си и ги глътнах без вода. После станах и бавно отидох до Стената на градските знаменитости. Имах чувството че съм направен от стъкло. На мястото, където преди висеше нашата снимка с Хари, сега имаше друга, на която Ал стискаше ръката на Майк Мишод, щатския конгресмен от втори избирателен район на Мейн. Мишод сигурно е бил в разгара на кампания за преизбирането му, защото Ал беше закачил на готварската си престилка две значки. На едната пишеше „Мишод за конгресмен“, а на другата „Лисбън обича Майк“. Почитаемият депутат си беше сложил ярко оранжева Мокси тениска и държеше сочен Тлъстбургер в ръка.

Откачих рамката от кукичката.

— Това откога е тук?

Той погледна снимката и се намръщи.

— В живота си не съм виждал тази снимка. Вярно, че подкрепях Мишод последните два пъти — абе, то аз бих подкрепил всеки демократ, дето не са го изловили в леглото с помощничките му — и даже го срещнах на живо през ’08-ма, ама то се случи в Касъл Рок. Никога не е идвал в моята закусвалня.

— Явно е идвал. Това тук е твоят плот, нали?

Той пое снимката в ръце, толкова измършавели, че приличаха на грабливи животински нокти.

— Аха — потвърди той. — Моят е.

— Значи ефектът на пеперудата съществува. Ето ти го доказателството.

Той беше вперил поглед в снимката. На устните му играеше лека усмивка — може би от удивление, а може би от благоговение. След това ми я върна и отиде да налее кафето.

— Ал? Ти нали още помниш Хари? Хари Данинг?

— Разбира се, че го помня. Нали заради него отиде в Дери и едва не се прости с главата си?

— Заради него и семейството му, да.

— И спаси ли ги?

— Всички, с изключение на един. Баща им се добра до Туга преди да успеем да го спрем.

— Кои пък сте тия „вие“?

— Ще ти разкажа всичко, но първо се прибирам да се наспя.

— Приятел, нямаме много време.

— Много добре знам — уверих го аз, като си мислех „Стига ми само да те погледна, Ал“. — Обаче аз съм напълно изтощен. За мен е един и половина сутринта и нощта ми беше… — тук устата ми се разтегна в огромна прозявка — … доста напрегната.

— Добре.

Той донесе кафето — пълна чаша черно за мен, половин чаша, удавено в сметана за него.

— Кажи ми каквото можеш, докато си изпиеш кафето.

— Първо ми обясни как така помниш Хари, след като той никога не е работил като чистач в гимназията и в живота си не е ял от твоите Тлъстбургери. Второ, обясни ми как така не помниш посещението на Майк Мишод, след като двамата сте снимани заедно.

— Няма откъде да знаеш дали Хари Данинг все пак не се е озовал в нашия град — възрази Ал. — И дали все пак не е станал училищен чистач.

— Би било страхотно съвпадение, ако е така — аз хубавичко пренаредих миналото, Ал — с малко помощ от един мъж, на име Бил Туркот. Хари не би отишъл да живее с леля си в Хейвън, защото майка му остана жива. Както и брат му Трой и сестра му Елън. А пък Данинг дори не успя да се доближи до Хари с онзи негов чук. Ако след всички тези промени Хари пак живее във Фолс, аз бих бил най-изненаданият човек на света.

— Има начин да проверим — вметна Ал. — В офиса ми тук има лаптоп. Ела с мен.

Той тръгна пред мен като кашляше и се подпираше на всеки предмет по пътя си. Аз си взех кафето с мен. Той остави неговото.

Офис беше твърде претенциозна титла за килера, който се отделяше от кухнята. Двамата едва успяхме да се поберем вътре. Стените бяха покрити с паметни записки, разрешителни и здравни разпоредби, издадени от щата Мейн и от федералните власти. Ако хората, които злословеха за прочутия Котбургер, можеха да видят всички тия документи — включително Сертификат за хигиена, клас А, издаден след последната проверка от ресторантьорската комисия на щата Мейн — те биха се видели принудени да си променят мнението.

Макбукът на Ал беше поставен върху чин, който си спомням, че ползвах в трети клас. Ал се отпусна върху също толкова малкия стол с възклицание на болка и облекчение.

— Училището нали има страница в Интернет?

— Разбира се.

Докато чакахме лаптопът да зареди, аз се зачудих колко ли имейли са се събрали по време на петдесет и двата дни, които бях отсъствал. После се сетих, че ме е нямало само две минути. Колко съм завеян.

— Мисля, че ще му изпусна края, Ал.

— Идеално те разбирам. Обаче не се предавай, приятел, скоро ще… А, ето на. Значи, да видим. Предмети… летен график… преподаватели… администрация… обслужващ персонал.

— Това, последното.

Той прокара пръст по тъчпада, промърмори нещо, кимна на себе си, кликна на нещо и после впери поглед в екрана, сякаш беше факир, който се съветва с кристалната си топка.

— Е? Не ме дръж в напрежение.

Той завъртя лаптопа, за да погледна сам. „Обслужващ персонал на гимназията в Лисбън Фолс“, пишеше отгоре. „Най-добрите в щата!“ На снимката се виждаха двама мъже и една жена, застанали в центъра на игрището във физкултурния салон. И тримата се усмихваха. Всички носеха тениски с логото на Лисбънските хрътки. Никой от тях не беше Хари Данинг.

4

— Ти помниш живота му като чистач и твой ученик, защото ти беше този, който слезе през заешката дупка — обясни Ал. Бяхме се върнали в закусвалнята и седяхме в едно от сепаретата. — Аз също го помня, защото също съм ползвал заешката дупка или просто защото съм близо да нея — той направи пауза. — Това трябва да е причината. Нещо като радиация. Човекът с жълтата карта също е наблизо, но от другата страна и също го усеща. Сам си го виждал, така че разбираш, за какво говоря.

— Той вече е с оранжева карта.

— Какви ги дрънкаш?

Аз пак се прозинах.

— Ако се опитам да ти обясня сега, всичко ще объркам. Нека да те закарам у вас и после сам да се прибера, защото съм гладен като мечка…

— Ще ти направя бъркани яйца — прекъсна ме той и тръгна да се надига, после тежко се отпусна обратно и се разкашля. При всяко вдишване гърдите му свистяха и цялото му тяло се тресеше. Нещо тракаше в гърлото му, като карта, затъкната в спиците на велосипедно колело. Аз сложих ръка на рамото му.

— Това, което ще направиш, е да се прибереш, да си изпиеш лекарството и да си починеш. Пробвай да поспиш, ако можеш. Аз със сигурност ще мога. Осем часа. Ще си наглася будилника.

Той спря да кашля, но аз още чувах тракането в гърлото му.

— Сън. Естествен сън. Това го помня. Завиждам ти, приятел.

— Ще дойда у вас довечера в седем. Или, не, хайде в осем. Така ще имам време да проверя някои неща в Интернет.

— И ако всичко е за отличен? — той сам се засмя на закачката си, която аз, като учител, бях чувал поне хиляда пъти.

— Тогава ще се върна там утре и ще се приготвя за голямото събитие.

— Не — възрази той. — Ще осуетиш голямото събитие.

Той стисна ръката ми. Пръстите му бяха костеливи, но в хватката му още имаше сила.

— Затова е цялата тая дандания. Да намериш Озуалд, да осуетиш проклетото му деяние и да изтриеш самодоволната усмивка от лицето му.

5

Когато седнах в колата си, първото нещо, което направих, беше да протегна ръка към скоростния лост и да се опитам да настъпя пружиниращия съединител на Форда с левия си крак. Когато ръката ми увисна във въздуха, а кракът ми се удари о пода, се разсмях. Ситуацията наистина беше комична.

— Какво? — попита Ал от седалката до мен.

Липсваше ми елегантният ми Форд Сънлайнър, ето какво, но това нямаше значение. Скоро щях пак да си го купя. Въпреки че следващият път щях да разполагам с по-малко средства, поне в началото (сметката, която си бях открил в местната банка щеше да е изчезнала или по-точно, анулирана), така че този път може би трябваше да се пазаря малко по-усърдно с Бил Тайтъс.

Реших, че нищо не ми пречи да го направя.

Вече бях различен.

— Джейк, какво е толкова забавно?

— Не, нищо.

Огледах се за някакви промени по Главната улица, но всички обичайни сгради бяха по местата си, включително Кенебек Фрут, който изглеждаше — както обикновено — сякаш две неплатени сметки го делят от пълен фалит. В градския парк все още се издигаше статуята на Уоръмбо, а надписът на витрината на Мебели Кейбъл все още уверяваше, че „Никой няма по-добри цени от нас“.

— Ал, нали помниш веригата, под която трябва да минеш, за да се върнеш при заешката дупка?

— Естествено.

— И табелата, закачена на нея?

— Онова, за канализационната тръба? — той седеше като войник, който се опасява, че пътят пред него е миниран и всеки път, когато ударехме неравност, правеше болезнена гримаса.

— Когато се върна от Далас — когато си разбрал, че си прекалено болен, за да успееш — тя още ли беше там?

— Аха — потвърди той, след като се замисли за момент. — Там си беше. Чудна работа, а? Каква е тая тръба дето я поправят четири години?

— Да, никой не би проточил такъв ремонт, особено в двор, където по всяко време на денонощието пристигат и заминават камиони. Така че, защо на никого това не му се е сторило странно?

Той поклати глава.

— Нямам представа.

— Дали не са сложили веригата, за да попречат на хората случайно да попаднат на заешката дупка? Но ако е така, кой я е сложил?

— Идея нямам. Пък и кой знае дали наистина е така.

Аз завих по неговата улица, като се надявах, че след като той се прибере, аз ще успея да мина оставащите 7–8 мили до Сабатус без да заспя на волана. Но в главата ми се въртеше още нещо и аз непременно трябваше да го споделя. Ако не за друго, за да не би Ал да си позволи да храни твърде големи надежди.

— Миналото е твърдоглаво, Ал. То не иска да бъде променяно.

— Знам. Нали ти казах.

— Така е. Но аз мисля, че съпротивлението е толкова по-силно, колкото повече даден акт би могъл да промени бъдещето.

Той ме погледна. Сенките под очите му бяха по-тъмни от всякога, а самите очи изразяваха огромна болка.

— Това пък какво означава?

— На мен ми беше по-трудно да променя бъдещето на семейство Данинг, отколкото на теб да промениш бъдещето на Каролин Пулин. Отчасти, понеже в моя случай са замесени повече хора, но най вече, понеже Каролин така или иначе е щяла да оцелее. А Дорис Данинг и децата й трябваше да умрат. И един от тях наистина умря, макар че аз ще се погрижа да оправя тая работа.

На лицето на Ал се появи едва загатната усмивка.

— Браво на теб. Само гледай другият път да се снишиш по-бързо. Да си спестиш неприятния белег, върху който може повече да не расте коса.

Аз вече имах някои идеи по въпроса, но си замълчах. Насочих колата си към алеята пред неговата къща.

— Опитвам се да ти кажа, че може би няма да успея да спра Озуалд. Поне не първият път — при което се разсмях, — обаче какво пък, аз и на шофьорския си изпит се провалих първият път.

— То и аз така, ама за шофьорски изпит не те карат да чакаш пет години, че да го изкараш втори път.

Той имаше право.

— На колко си години, Джейк? Тридесет, тридесет и две?

— Тридесет и пет — и два месеца по-близо до тридесет и шест, отколкото тази сутрин, но какво са няколко месеца между приятели?

— Ако я оплескаш първия път и трябва да почнеш наново, ще бъдеш на четирсет и пет, като се стигне до важната част втория път. Много неща могат да се случат за десет години, особено ако миналото е срещу тебе.

— Знам, нали виждам какво се е случило с теб.

— Аз си го докарах рака с цигарите, туйто — той се разкашля, сякаш в потвърждение на думите си, но този път в очите му освен болка имаше и съмнение.

— Вероятно си прав. Надявам се, да си прав, но и това е още една неизве…

Неговата врата се отвори със замах. Едра млада жена в зелена униформа и бели медицински обувки беше дотичала от къщата. Беше видяла Ал, приведен на предната седалка на колата ми, и беше дръпнала вратата.

— Господин Темпълтън, къде бяхте? Дойдох да ви дам лекарствата и, като намерих къщата празна, помислих…

Той успя да се усмихне.

— Представям си какво си си помислила, ама съм си наред. Не съм за гледане, ама инак съм наред.

Тя обърна поглед към мен.

— А вие. Къде сте го повели? Не виждате ли, че едва се крепи?

Виждах, разбира се. Но тъй като не можех да й обясня какво сме правили стиснах устни и се приготвих да си отнеса конското като мъж.

— Имахме да обсъждаме разни важни проблеми — отговори й Ал. — Ясно?

— И така да е…

Той избута вратата до края.

— Помогни ми да вляза вътре, Дорис, Джейк бърза да се прибере.

Дорис.

Като Данинг.

Той не забеляза съвпадението — трябва да беше съвпадение, какво друго, името се среща достатъчно често — но в моята глава сякаш отекна гонг.

6

Успях да се добера до у нас и този път без да искам посегнах към ръчната спирачка на Сънлайнъра. Когато изключих двигателя, си помислих колко тясна, мизерна и като цяло неприятна купчина от пластмаса и фибростъкло беше моята Тойота в сравнение с колата, с която бях свикнал в Дери. Отключих си, понечих да сипя храна на котката и тогава забелязах, че още не си е изял предишната порция. Все пак, в ’11-та бях му сипал храна за последно преди около час и половина.

— Изяж си закуската, Елмър. Знаеш ли колко гладуващи котки в Китай биха се зарадвали на порция Фрискис?

Елмър ме възнагради с погледа, който бях си заслужил, и се измъкна през котешката вратичка. Аз сложих две опаковки замразена вечеря в микровълновата (а мислите ми звучаха, сякаш чудовището на Франкенщайн е добило дар слово: „Микровълнова печка хубаво, модерни коли лошо“). Изядох всичко, изхвърлих отпадъците и влязох в спалнята. Съблякох си бялата риза от ’58-ма (като благодарих на Бога, че Аловата Дорис беше прекалено ядосана, за да забележи кръвта по нея), седнах на леглото да си развържа удобните обувки от ’58-ма и после се отпуснах назад. Мисля, че бях заспал преди главата ми да падне на възглавницата.

7

Съвсем бях забравил за будилника и можеше да спя доста след пет следобед, но към четири и петнадесет Елмър скочи на гърдите ми и започна да ми души лицето. Това означаваше, че си е омел закуската и сега очаква следващото хранене. Аз му напълних купата, наплисках си лицето със студена вода и изядох купа зърнена закуска, като си помислих, че дни наред няма да мога да си оправя вътрешния часовник.

След като се заситих, отидох в кабинета си и включих компютъра. Първата страница, която прегледах, беше тази на градската библиотека. Ал беше прав — там открих пълния архив на лисбънския Уикли Ентърпрайз. Наложи се да се регистрирам като „Приятел“ на библиотеката преди да мога да го разгледам, което пък струваше десет долара, но предвид обстоятелствата, цената ми се стори нищожна.

Броят, който търсех, беше от дата 7 ноември. На страница втора, натикана между материали за фатална автомобилна катастрофа и предполагаем палеж, бяха поместили статия, озаглавена: „Местната полиция издирва загадъчен мъж“. Въпросният мъж-загадка бях аз… или по-скоро моята псевдо-персона от ерата на Айзенхауер. Бяха открили Сънлайнъра и бяха забелязали кръвта. Бил Тайтъс идентифицирал колата, като същата, която продал на някой си господин Джордж Амбърсън. Тонът на статията искрено ме трогна: тя изразяваше неподправена загриженост за изчезнал (и вероятно ранен) човек. Грегъри Дюсен, който ме беше обслужил в банката, ме беше описал като „интелигентен любезен мъж“. Еди Баумър, управител на Бръснарницата на Баумър, беше потвърдил думите му. Нямаше и следа от съмнение, свързано с името на Амбърсън. Статията би звучала различно, ако ме бяха свързали със сензационния случай в Дери, но това не се беше случило.

Нито пък историята беше продължена в броя от следващата седмица. Там ме бяха споменали само с едно изречение в полицейската хроника: „Издирването на изчезналия мъж от Уисконсин продължава“. В следващия си брой седмичникът беше подивял по предстоящия ваканционен сезон и Джордж Амбърсън окончателно беше изчезнал от страниците му. Но ето че безспорно съм бил там. Ал беше издълбал името си в ствола на дърво. Аз открих своето на страниците на стар брой на вестника. Очаквах го, разбира се, но вида на доказателството току пред очите ми беше изумително.

След това се прехвърлих на страницата на Дейли Нюз, ежедневника на Дери. Достъпът до техния архив беше доста по-скъп — 34.50 долара, но само след минути вече бях изтеглил броя от първи ноември, 1958 г.

Човек би очаквал, че сензационно местно престъпление би попаднало на първа страница на местния вестник, но в Дери — Странното малко градче — хората гледаха да не огласяват градските си ужаси. Заглавната статия този ден се отнасяше до срещата на Русия, Великобритания и САЩ в Женева за обсъждане на споразумение за забрана на ядрените опити. Под нея беше поместен материал за четиринадесетгодишен гениален играч на шах, Боби Фишър. Най-долу в левия ъгъл на първа страница (където, според медийните експерти, хората поглеждат последно, ако изобщо погледнат) се мъдреше заглавието „Двама убити след страховито нападение“. Според статията, Франк Данинг, „уважаван член на местната общност и активен участник в няколко благотворителни кампании“, се появил малко след осем вечерта в петък „в нетрезво състояние“ в дома на съпругата си, с която били разделени. След кратко пререкание с жена си (което аз изобщо не си спомнях да съм чул, въпреки че присъствах лично), Данинг я ударил с чук и й счупил ръката. След това убил дванадесетгодишния си син Артър Данинг, когато той се опитал да защити майка си.

Историята продължаваше на страница 12, където ме посрещна снимката на моя познат-неприятел Бил Туркот. Според материала „Господин Туркот минавал покрай къщата, когато чул викове и крясъци от дома на Данинг.“ Той изтичал до къщата, видял какво се случва през отворената врата и извикал на господин Франк Данинг да „спре да размахва тоя чук“. Данинг отказал, господин Туркот забелязал ловджийски нож, окачен на колана на Данинг и го измъкнал; Данинг насочил атаката си към Туркот и двамата се сборичкали, при което Данинг бил намушкан до смърт. Само секунди след героичната си постъпка, господин Туркот получил инфаркт.

Седях, гледах старата снимка — Туркот гордо сложил крак на бронята на седан от четиридесетте, с цигара в ъгъла на устата — и потропвах с пръсти по крака си.

Данинг беше намушкан откъм гърба, не отпред, и то с щик, не с ловджийски нож. Той изобщо нямаше ловджийски нож, ковашкият чук, който не беше определен като такъв в статията, беше единственото му оръжие. Дали полицията е могла да обърка толкова очевидни детайли? Не виждах как, освен ако не са по-слепи от Рей Чарлз. Обаче за Дери, който аз опознах, това изобщо не изглеждаше необичайно. Мисля, че се усмихвах докато четях. Историята беше толкова откачена, че не можеше да не й се възхитиш. Не бяха оставили никакви неясноти. Значи, имате един пиян съпруг, едно ужасено семейство и един героичен минувач (нито дума накъде е отивал, та да мине точно покрай тяхната къща). Какво друго му трябва на човек? И определено не се споменаваше за никакъв загадъчен непознат, забелязан около къщата. Толкова типично за Дери.

Порових в хладилника, намерих си малко останал шоколадов пудинг и го ометох, както си стоях прав до кухненския плот и гледах през прозореца към задния си двор. Вдигнах Елмър и го гушнах, докато той почна да се върти да го пусна долу. Върнах се пред компютъра, чукнах един клавиш, за да спра скрийнсейвъра и пак разгледах снимката на Бил Туркот. Героичният непознат, който беше спасил семейството и даже сам беше пострадал.

Накрая отидох до телефона и набрах Услуги.

8

В Дери нямаха телефонен номер нито за Дорис, нито за Трой или Харолд Данинг. Накрая пробвах с Елън, без да се надявам на резултат. Дори да беше останала в града, вероятно се е омъжила и си е сменила фамилията. Но понякога ти провървява с най-малко вероятния сценарий (Лий Харви Озуалд беше особено противен пример за това). Толкова бях изненадан, когато автоматът изплю номера й, че дори не бях взел молив да го запиша. Вместо да звъня втори път на Услуги, натиснах единица, за да набера, номера, който ми бяха дали. Ако имах време да го обмисля, не знам дали бих се решил да го направя. Понякога не искаме да знаем, нали? Понякога ни е страх от истината. Стигаме до някъде и после се връщаме обратно. Но аз смело задържах слушалката в ръка и изчаках докато телефонът в Дери звънна веднъж, втори, трети път. Вероятно след четвъртото иззвъняване щеше да се включи телефонен секретар и аз реших, че не искам да оставям съобщение. Представа нямах какво бих могъл да кажа.

Но преди четвъртото иззвъняване да е прозвучало до края, в слушалката се обади женски глас.

— Ало?

— Търся Елън Данинг?

— Ами, зависи кой се обажда — тя звучеше предпазливо развеселена. Гласът беше сипкав и сякаш подозрителен. Ако не знаех с кого говоря, бих си помислил, че е жена на тридесет и нещо години, вместо на шестдесет или приближаваща шестдесет. Помислих си, че звучи, сякаш използва гласа си професионално. Певица, актриса? Може би комик все пак? Но това не изглеждаше вероятно в Дери.

— Казвам се Джордж Амбърсън. Познавах брат ви Хари доста отдавна. Случи ми се да се върна в Мейн тия дни и реших да го потърся.

— Хари? — въпросът сякаш е стресна. — О, боже! От армията ли го познавате?

Това ли да кажа? Набързо прецених, че не трябва да ползвам тази версия. Твърде много неща можех да объркам.

— Не, от Дери, когато бяхме още деца — тук някъде ме осени истинско вдъхновение. — Играехме заедно в увеселителната зала. Все се случвахме в един и същ отбор, доста се бяхме сближили.

— Ами, съжалявам, господин Амбърсън, обаче Хари е мъртъв.

За момент онемях. Което не е достатъчно да предадеш емоция по телефона, затова едва успях да кажа:

— О, боже, толкова съжалявам.

— Беше отдавна. Във Виетнам, при нападението на Тет.

Наложи ми се да седна, почувствах се зле. Бях го спасил от куцукане и леко умствено замайване, за да скъся живота му с към четирсет години? Страхотно. Операцията мина успешно, но пациентът умря.

А междувременно шоуто трябваше да продължи.

— Ами Трой? И вие, как сте вие? Тогава бяхте съвсем малка, помня, че карахте велосипед с помощни колелета. И пеехте. Винаги пеехте — успях да докарам слаб смях. — Боже, направо ни подлудявахте.

— Тия дни пея само караоке в кръчмата на Бениган, обаче така и не се изморих да плямпам. Водеща съм в Дабълю Кей Ай Ти в Бангор. Нали ви е ясно, радио водеща.

— Аха. Ами Трой?

— Той си живее живота в Палм Спрингс. Той е богаташът в семейството. Направи състояние от компютърния бизнес. Инвестира сполучливо през седемдесетте. Сега ходи по обеди със Стийв Джобс и прочее — тя се засмя. Имаше прекрасен смях. Сигурно слушатели от цял източен Мейн си пускаха нейното радио, само заради този смях. Но когато проговори отново, гласът й беше по-нисък и без следа от хумор. Слънцето се беше скрило зад облак, просто така.

— Кой сте вие в действителност, господин Амбърсън?

— Не ви разбирам.

— През почивните дни приемам обаждания от слушатели. В събота е нещо като бит пазар: „Елън, имам почти нова косачка, но не мога да плащам вноските, затова ще я продам за най-добрата цена над петдесет долара“. Такива работи. В неделя нищим политиката. Хората се обаждат да си го изкарат на Ръш Лимбо или, за да кажат, че Глен Бек трябва да се кандидатира за президент. Познавам хорските гласове. Ако с Хари сте се познавали още от Увеселителната зала, трябва да сте вече към шестдесетте. А вие не сте. Звучите ми по-скоро като тридесет и пет годишен.

Леле, абсолютно позна.

— Хората ми казват, че звуча доста по-млад от годините си. Сигурно и вие го чувате постоянно.

— Да бе — отсече тя и изведнъж започна да звучи стара. — Аз години наред съм се упражнявала да вкарам тая жизнерадостна нотка в гласа си. Вие можете ли да кажете същото?

Не можех да измисля какво да отговоря, за това си замълчах.

— Освен това, никой не тръгва да търси приятелите си от началното училище. Не и петдесет години по-късно.

Защо ли не затворя, помислих си. Научих, каквото ме интересуваше, че и повече. Просто ще затворя. Но телефонът сякаш беше залепен за ухото ми. Не съм сигурен, че бих го пуснал, дори да бях видял, че къщата гори.

Когато тя проговори отново, гласът й беше сякаш задавен.

— Вие ли сте онзи човек?

— Не знам за какво…

— Онази нощ имаше още някой там. Хари го видя. Аз също. Вие ли бяхте?

— Коя нощ? — но думите ми прозвучаха като „оя-ош“, защото устните ми бяха станали безчувствени. Сякаш някой беше захлупил маска на лицето ми. Маска, натъпкана с лед.

— Хари каза, че бил неговия добър ангел. Мисля, че сте бил вие. Е, къде бяхте?

Този път нейните думи прозвучаха неясно, защото беше почнала да плаче.

— Госпожо…, Елън…, думите ви нямат никакъв см…

— Аз го закарах до летището, след като си беше получил разпределението и отпуската му беше свършила. Той заминаваше за Виетнам и аз му казах да се пази. А той отговори: „Не се тревожи, сестра ми, аз си имам ангел пазител, забрави ли?“. Така че, къде бяхте вие на шести февруари ’68-ма, господин Ангел? Къде бяхте, когато брат ми умря при Ке Сан? Къде беше тогава, кучи сине?

Тя добави още нещо, но не знам какво. Дотогава вече плачеше неудържимо. Аз затворих телефона. Отидох в банята. Седнах във ваната, дръпнах завесата и сведох глава между коленете си, така че се оказах взрян в гумената подложка на жълти маргаритки. След това изкрещях. Веднъж. Втори път. Трети път. А най-лошото беше, че не просто си пожелах Ал никога да не ми беше разказвал за проклетата си заешка дупка. Пожелах си да пукне.

9

Обзе ме лошо предчувствие, когато стигнах до у тях и видях, че къщата е съвсем тъмна. Стана още по-лошо, когато опитах да отворя вратата и открих, че е отключена.

— Ал?

Никакъв отговор.

Напипах ключа на лампата и я светнах. Всекидневната имаше стерилния вид на стая, която се почиства редовно, но не се ползва кой знае колко често. Стените бяха покрити със снимки в рамки. Повечето лица ми бяха непознати — роднини на Ал, предположих — но разпознах двойката на една от снимките, закачени над дивана: Джон и Джаклин Кенеди. Бяха някъде на морски бряг, вероятно Хианис Порт и бяха се прегърнали. Въздухът беше наситен с ароматизатор Глейд, но той не можеше напълно да прикрие миризмата, която се разнасяше от вътрешността на къщата. От някъде съвсем тихо се чуваха Темптейшънс, които пееха „Моето момиче“. Слънчев лъч в облачен ден и всичко останало.

— Ал? Тук ли си?

Че къде да е? В Студио Девет в Портланд, отдаден на диско танци и сваляне на колежанки? Много добре разбирах — аз си бях пожелал нещо, а понякога желанията се сбъдват.

Опипах в тъмното за ключа на кухненските лампи, намерих ги и осветих помещението с луминесцентна светлина, достатъчно силна за операционна. На масата имаше пластмасова опаковка за лекарства, от тези, които имат отделения за всеки ден от седмицата. Обикновено такива кутийки са достатъчно малки да се поберат в джоб или дамска чанта, но тази тук беше голяма колкото енциклопедия. До нея имаше бележка надраскана върху листче „Зиги“: „Ако си забравиш дозата за осем часа, ЩЕ ТЕ УБИЯ! Дорис“.

„Моето момиче“ приключи и започна „Само в моето въображение“. Тръгнах след музиката към неприятната миризма на болнична стая. Ал беше в леглото. Изглеждаше относително спокоен. Накрая по една сълза се беше стекла от ъгълчетата на затворените му очи. Следите все още бяха достатъчно влажни, та да хвърлят отблясъци. Музикалната уредба беше на нощната масичка вляво от него. И тук имаше бележка, затисната с шишенце таблетки. То обаче не би послужило като добра тежест дори срещу най-лекия повей, защото беше празно. Погледнах етикета. Оксиконтин, двадесет милиграма. Вдигнах бележката.

Съжалявам, приятел, повече не мога. Прекалено много боли. Ключа за закусвалнята е у теб и знаеш какво да правиш. Но не се заблуждавай, че винаги можеш да опиташ отново, защото прекалено много неща може да се объркат. Гледай да се справиш първият път. Може би си ми бесен, задето те забърках в това. Аз на твое място бих бил. Но не се отказвай. Моля те, недей. Тенекиената кутия е под леглото. Вътре има още към пет стотака, които не ти дадох преди.

Всичко е в твоите ръце, приятел. Вероятно два часа, след като Дорис ме намери утре сутрин, собственикът на земята ще затвори закусвалнята, така че трябва да го направиш тази вечер. Спаси го, чуваш ли? Спаси Кенеди и всичко ще се промени.

Моля те.

Ал

Копеле такова, помислих си. Знаел си, че може да се разколебая и това е бил планът ти да ме принудиш да действам.

Вярно, имах съмнения и още как. Но това не е като да съм твърдо решил да се откажа. Ако той си е помислил, че така ще стане, е сгрешил. Да спра Озуалд? Дадено. Обаче в момента той беше на втори план, част от моето мъгливо бъдеще. Странен начин да се опише ’63-та, но съвсем точен. Това което беше обсебило цялото ми внимание, беше семейство Данинг.

Артър, известен още като Туга. Можех да го спася, а също и Хари.

„Може би Кенеди е щял да си промени мнението за Виетнам“, беше казал Ал. Известно е, че е говорил по въпроса.

И дори това да не се случеше, дали Хари би се озовал на съвсем същото място на шести февруари, ’68-ма? Не ми се вярваше.

Добре, казах си. Добре. Наведох се и целунах Ал по бузата. Усетих лекия солен вкус на последната сълза.

— Спи, спокойно, приятел.

10

Обратно вкъщи прегледах съдържането на куфарчето Лорд Бъкстън и контешкия си портфейл от щраусова кожа. Имах подробните бележки на Ал за движението на Озуалд, след като беше се уволнил от флота на единадесети септември, ’59-та. Всичките ми документи за самоличност все още бяха на линия. Въпросът с парите беше по-добре от очакваното. Като добавих допълнителните средства, оставени от Ал, имах малко повече от пет хиляди долара.

В отделението за месо на хладилника ми имаше кайма за хамбургери. Изпържих част от нея и я сложих в паничката на Елмър. Погалих го докато той хапваше.

— Ако не се върна, върви при съседите, семейство Ритър — посъветвах го. — Те ще се погрижат за теб.

Елмър не ми обърна никакво внимание, но аз си знаех, че ако ме няма да го нахраня, той точно така ще постъпи. Котките умеят да оцеляват. Взех си куфарчето, тръгнах към вратата и се наложи да се преборя с обзелото ме в един момент непреодолимо желание да изтичам в спалнята и да се скрия под завивките. Дали тази къща и котката изобщо щяха да бъдат тук, когато се върнех, ако мисията ми беше успешна? Или дали все още щяха да са моята къща и моята котка? Нямаше как да знам. Искате ли да чуете нещо забавно? Дори хората, които имат силата да се връщат в миналото, не могат да предричат бъдещето.

— Хей, Ози — произнесох меко. — Ще ми паднеш, нещастник такъв.

Затворих вратата и излязох от къщата.

11

Закусвалнята изглеждаше странно без Ал, защото имах чувството, че Ал още е тук — или поне призракът му. Лицата по неговата Стена на градските знаменитости изглежда се взираха в мен и питаха какво правя тук, казваха ми, че не ми е тук мястото и да престана, преди тотално да съм повредил вселената. Особено притеснителна беше снимката на Ал с Майк Мишод на мястото, където беше висяла снимката ни с Хари.

Влязох в килера и започнах да пристъпвам напред със съвсем къси стъпки. „Представи си, че се опитваш да намериш най-горното стъпало в пълен мрак“, беше казал Ал. „Затвори очи, приятел. Така е по-лесно.“

Така и направих. Две стъпала надолу, чух онова изпукване в ушите при изравняване на наляганията. Усетих топлина по кожата си и долових слънчевите лъчи през затворените си клепачи. Чух отчетливото шат-ууш, шат-ууш на тъкачните цехове. Беше девети септември, ’58-ма, две минути преди дванадесет на обяд. Недалеч от тук, на паркинга на Тайтъс Шеврон ме чакаше елегантен Форд Сънлайнър кабриолет.

Но първо трябваше да се оправя с бившия Човек с жълтата карта. Този път щеше да си получи долара, за който молеше, защото бях забравил да сложа петдесет цента в джоба си. Минах под веригата и се забавих, колкото да сложа банкнота от един долар в предния си десен джоб.

Но той там си и остана, защото когато заобиколих ъгъла на сушилната барака, открих Човека със жълтата карта проснат на цимента, с широко отворени очи и локва кръв, събираща се около главата му. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо. В едната си ръка държеше назъбено парче стъкло от зелена винена бутилка, с което си беше послужил. В другата му ръка беше картата, която се предполагаше да осигурява някакъв бонус в Зелената витрина. Картата, която първо беше жълта, а след това оранжева, сега беше абсолютно черна.