Стивън Кинг
11/22/63 (26)

2

Последната пречка се оказа залата. В средата на юни, горе-долу по същото време, когато Лий беше изгонен от един док в Ню Орлийнс, задето беше опитал да раздава брошури в подкрепа на Кастро на моряците от военния кораб Уосп, Дийк намина към дома на Сейди. Той я целуна по здравата буза (когато някой ни посещаваше, тя извръщаше ранената си страна) и ме попита дали нямам желание да изляза с него за по бира.

— Върви — подкани ме Сейди. — Аз съм добре.

Дийк ни закара до донякъде климатизирана кръчма, наречена „Прерийното пиле“, на девет мили западно от града. Беше средата на следобеда и заведението беше почти празно с изключение на няколко души на бара. Джукбоксът не работеше. Дийк ми подаде един долар.

— Аз черпя, ти ги донеси, става ли?

Аз отидох до бара и взех две бири Бъкхорн.

— Ако знаех, че ще вземеш Бъки, сам щях да отида — измърмори Дийк. — Това си е чиста конска пикня.

— На мен пък ми харесва — възразих му аз. — Освен това, ти не предпочиташе ли да си пиеш у дома? Нещо във връзка с „прекалено високия процент на задници, присъстващи в местните барове“, ако правилно съм запомнил?

— Изобщо не ми е до бирата — тросна се той. Сега, когато Сейди не беше наоколо, си личеше, че той е просто бесен. — Това което ми се иска да направя, е да цапардосам Фред Милър по муцуната и да сритам тесния и несъмнено нацеден в дантелени гащи задник на Джесика Калтроп.

Имената и придружаващите ги лица, разбира се, ми бяха известни, но понеже аз бях най-обикновен труженик, никога не ми се беше случвало да говоря лично с някой от тях. Милър и Калтроп бяха двама от тримата членове на училищното настоятелство на окръг Денолм.

— Продължавай — насърчих го аз. — Докато си в такова кръвожадно настроение, дай да чуем какво си намислил и за Дуайт Роусън. Нали той беше третият настоятел?

— Роулнигс му е името — отговори Дийк мрачно. — Обаче него няма да го закачам. Той гласува в наша полза.

— Нямам представа за какво говориш.

— Няма да ни позволят да използваме училищната аудитория за Джамборето. Въпреки че то ще е в средата на лятото и залата ще си стои там, съвсем празна.

— Ти шегуваш ли се? — Сейди ме беше предупредила, че някои хора в града може да се обърнат срещу нея и аз не й бях повярвал. Глупавият стар Джейк Епинг, все още живеещ според фантастичните идеи на двадесет и първи век.

— Де да беше така. Казват, че са загрижени за пожарната безопасност. Аз им напомних, че нямаха такива притеснения, когато представлението беше в полза на пострадала ученичка, обаче Калтроп — оная сухарка — каза: „Така е, Дийк, но онова беше в рамките на учебната година“. Вярно, че са загрижени — и още как — обаче реално се тревожат как една тяхна служителка е пострадала от ръцете на мъжа, за когото е била омъжена. Опасяват се, че това може да се раздуха от вестниците или, не дай боже, да го спомене някоя от местните телевизионни станции.

— Но това какво значение има? Той… Исусе, Дийк, той дори не беше от тук, а от Джорджия!

— То за тях няма значение откъде е бил, а че е умрял тук и ги е страх, че това ще навреди на репутацията на училището. И на града. Че и на тяхната.

Чух се как измучавам, не особено достоен звук за мъж в разцвета на силите си, но не успях да се въздържа.

— Ама това са пълни глупости!

— То, ако можеха, те щяха да я уволнят, само за да си спестят излагацията. Обаче понеже не могат, се надяват тя сама да напусне, преди децата да трябва да гледат какво й е направил Клейтън. Проклетото провинциално лицемерие в цялата си сила, момчето ми. На младини Фред Милър по два пъти на месец вършееше из бардаците на Нуево Ларедо. Даже по-често, ако успееше да убеди татенцето да му отпусне джобните по-рано. И освен това знам със сигурност, че когато Джесика Калтроп била обикновеното девойче Джеси Трап от фермата Суитуотър, около шестнадесетата си година внезапно наедряла и после набързо отслабнала девет месеца по-късно. Намислил съм да им напомня, че моята памет е по-дълга даже от техните сини носове и, ако реша мога да им докарам съвсем истинска излагация. Даже няма да се наложи много-много да се старая.

— Ама, те не може да обвиняват Сейди за лудостта на мъжа й… нали?

— Вземи да пораснеш, Джордж. Понякога се държиш, сякаш си роден в плевня. Или в някоя държава, дето хората всъщност имат акъл в главите. За типове като Фред и Джесика всичко винаги опира до секс. Те сигурно си мислят, че Алфалфа и Спанки от онова детско шоу „Малките немирници“ си прекарват свободното време като се натискат с Дарла зад обора, докато Бъкуит ги гледа. И когато нещо такова се случи, винаги е виновна жената. Те не биха си го признали направо, обаче дълбоко в себе си вярват, че мъжете са зверове и жените, които не умеят да ги укротят, сами са си виновни. Обаче аз няма да позволя да им се размине.

— Ще се наложи — казах му аз. — Иначе всичко това ще се стовари върху Сейди, а тя не е в състояние да понесе такова нещо в момента. Това може окончателно да я съсипе.

— Да, знам — съгласи се той и измъкна лулата си от предния джоб на ризата. — Просто си изкарвам яда. Вчера Ели говори със собствениците на Грейндж Хол. Те ще ни отпуснат залата за два дни, пък и там има допълнителни петдесет места заради балкона.

— Ами ето на, значи имало решение — възкликнах аз облекчен.

— Само още нещо. Те искат четиристотин долара наем за двете вечери. Ако аз дам двеста, ти ще можеш ли да отпуснеш другите двеста? Няма да си ги върнеш от продажбите, защото всичко отива за болничните сметки на Сейди.

Много добре бях запознат с болничните сметки на Сейди. Вече бях дал триста долара да покрия разходите от първия й престой, за които мижавата й осигуровка не стигаше. И независимо от великодушието на Елертън, задълженията щяха да продължат да се трупат. Аз още не бях стигнал дъното на чувала с парите, но вече го виждах.

— Джордж? Какво ще кажеш?

— Ще си разделим наема на половина — потвърдих аз.

— Тогава допий си пикливата бира и да се връщаме в града.

3

На излизане от кръчмата, забелязах някакъв плакат на витрината. Горната му половина беше запълнена с едър крещящ надпис.

Гледайте телевизионно излъчване в зала на двубоя на века!

На живо от Мадисън Скуеър Гардън!

Гордостта на Далас Том „Чука“ Кейс срещу Дик Тайгър!

Централна аудитория на Далас

Четвъртък, 29 август

Попитайте тук за билети

Под текста една до друга бяха поместени две снимки на голи до кръста набити мъже, чиито ръце в ръкавици бяха вдигната нагоре, както обичайно се снимат боксьорите. Единият мъж беше видимо по-млад и без забележими белези. Другият изглеждаше доста по-възрастен и носът му трябва да беше чупен поне няколко пъти. Това което закова вниманието ми върху плаката обаче бяха имената им. Бяха ми познати отнякъде.

— Хич не ги гледай — обади се Дийк. — Повече спортсменство ще видиш в двубой между питбул и кокер шпаньол. Стар кокер шпаньол.

— Сериозно?

— Томи Кейс винаги е бил сърцато момче, ама вече е на четиридесет и сърцето му е не по-младо от тялото. Пуснал е коремче и едва мърда. Тайгър е млад и бърз. Ако мениджърите му не объркат нещо, след две-три години той ще е шампион. Междувременно му подхвърлят старци като Кейс, да го държат във форма.

Звучеше ми, сякаш говори за среща между Роки Балбоа и Аполо Крийд^[1], но какво пък? Понякога животът имитира изкуството.

— Освен това да си платиш, за да гледаш телевизия в зала, моля ти се — продължи Дийк. — Какво още ще измислят?

— Това е полъхът на бъдещето, предполагам.

— Да, и вероятно ще напълнят залата — поне в Далас — но това не променя факта, че Том Кейс и полъх от миналото. Тайгър ще го накълца на дребно. А ти все пак сигурен ли си за тоя наем на Грейндж Хол, Джордж?

— Абсолютно.

4

Юни се оказа странен месец. От една страна се радвах пак да репетирам със състава, който беше изнесъл оригиналното Джамборе. Това беше повторение от най-приятния тип. От друга, все по-често се улавях, че се чудя дали изобщо бях възнамерявал да зачеркна Лий Харви Озуалд от историята. Не можех да повярвам, че не би ми стискало да го направя — веднъж вече бях убил хладнокръвно един злодей — но ето, че бях се доближил на крачка от Озуалд и го бях оставил да ми се измъкне. Повтарях си, че причината за това е все още съществуващото съмнение, а не неговото семейство, но в паметта ми все изплуваше онзи момент, когато Марина се беше усмихнала с ръце пред корема си. Ами ако мъжът й наистина беше само изкупителна жертва? Напомнях си, че той ще се върне през октомври, което неизменно водеше до въпроса какво ще се е променило тогава? Жена му все така щеше да е бременна а прозорецът на съмнението още нямаше да е затворен.

Междувременно трябваше да следя бавното и трудно възстановяване на Сейди, да плащам сметки, да попълвам осигурителни формуляри (бюрокрацията беше също тъй вбесяваща през ’63-та, както и през ’11-та), а и репетициите. Доктор Елертън имаше време да се появи само за една от тях, но пък схващаше бързо и за нула време влезе под кожата на танцуващата кобила Берта. Преди да си тръгне той ми каза, че иска да включи още един лекар в операцията на Сейди, специалист лицев хирург от друга болница. Казах му, със свито сърце, че това звучи чудесно.

— Ще можете ли да си го позволите? — попита той. — Услугите на Марк Андерсън не са евтини.

— Ще се справим — отговорих аз.

С наближаването на представлението аз все подканвах Сейди да дойде на някоя репетиция. Тя отказваше мило, но твърдо, независимо, че в началото беше обещала да посети генералната репетиция. Тя почти не излизаше от къщата. Ако подадеше нос навън, то беше само в собствения си заден двор. Не беше стъпвала в училището — или в града — от нощта, когато Джон Клейтън сряза нейната буза и собственото си гърло.

5

Прекарах късната сутрин и ранния следобед на дванадесети юли в Грейндж Хол, зает с последната репетиция и техническата проверка. Майк Козлоу, който беше влязъл в ролята на продуцент със същата лекота, с която се изявяваше като комик, ми каза, че билетите за съботното представление са изчерпани, а за довечера сме продали към деветдесет процента.

— И съм сигурен, че ще се появят достатъчно зрители в последния момент да напълним залата, господин Ей. Дума да няма. Само се надявам с ний с Боби Джил да не оплескаме биса.

— „Боби Джил и аз“, Майк. И не се тревожи, всичко ще е наред.

Всичко това беше чудесно. Не толкова чудесен беше фактът, че на връщане към къщата на Сейди се разминах с колата на Елън Докърти, която явно тъкмо си тръгваше от там. Когато влязох, заварих Сейди, седнала до прозореца в дневната с все още неизсъхнали сълзи по здравата буза и смачкана кърпичка в едната ръка.

— Какво има? Тя какво ти каза? — веднага попитах аз.

— Само истината. Не се тревожи за нищо. Ще ти направя сандвич, а ти ще ми разкажеш как върви.

Тя не каза нищо повече. Аз, разбира се, се разтревожих, но го скрих от нея. Спестих й и мнението си за поведението на разни нетактични директорки. Същата вечер в шест Сейди ме огледа, върза наново вратовръзката ми и изтръска някакви прашинки — истински или въображаеми — от раменете на спортното ми сако.

— Бих ти пожелала да ги разбиеш, но ти ще вземеш да изпълниш думите ми буквално.

Тя носеше джинси и набрана блуза, които поне донякъде прикриваха колко беше отслабнала. Сетих се за красивата рокля, която беше носила на Джамборето миналата година. Красива рокля, обвила красиво момиче. Онова беше тогава. Тази вечер момичето — все още красиво наполовина — щеше да си остане вкъщи и да гледа телевизия.

— Какво не е наред? — попита тя.

— Ще ми се и ти да бъдеш там, това е всичко.

Съжалих за думите си веднага щом ги изрекох, но гафът почти ми се размина. Усмивката й помръкна само за момент и пак се появи. Както слънцето изчезва за момент зад рехави облаци.

— Ти ще бъдеш там. Значи и аз ще бъда — тя ме погледна сериозно и резервирано с онова око, което не беше скрито зад новата й прическа, ала Вероника Лейк. — Стига, разбира се, да ме обичаш.

— Обичам те, колкото искаш.

— Да, и аз така си помислих — тя целуна ъгълчето на устата ми. — И аз те обичам, така че се пази и предай на всички моите благодарности.

— Непременно. Ти сигурна ли си, че няма проблем да останеше тук сама?

— Ще се оправя — това всъщност не отговаряше на въпроса ми, но беше най-доброто, което можеше да се очаква от нея в момента.

6

Майк беше прав за останалите билети. Петъчното представление беше напълно разпродадено час преди началото. Доналд Билингам, нашият сценичен мениджър, изгаси светлините точно в осем. Аз се опасявах, че няма да постигнем същия успех като миналата година с великолепния финал с летящите тортички (който тази година решихме да повторим само в събота с идеята, че така ще са наложи да чистим сцената — и първите два реда — само веднъж), но и този път се получи почти толкова добре. За мен комедийният връх на вечерта беше проклетата танцуваща кобила. В един момент партньорът на доктор Елертън в предницата на костюма, крайно ентусиазираният треньор Борман, за малко да изтърси и двамата от сцената.

За публиката тези двадесет или тридесет секунди, докато предните копита на коня лудо се размахваха над прожекторите по края на сцената, бяха просто част от номера и те ентусиазирано аплодираха изпълнението. Аз обаче разбирах какво се случва и, докато правех компания на почти парализирания от смях Доналд зад кулисите, се оказах обзет от емоционален парадокс, който едва ли някога ще се повтори. От една страна се смеех с пълно гърло, а от друга ужасеното ми сърце скочи направо в гърлото.

Хармоничният акорд за вечерта настъпи по време на биса, когато Майк и Боби Джил излязоха на сцената ръка в ръка. Тя се обърна към публиката.

— Мис Данхил ми е изключително скъпа заради своята доброта и християнското си великодушие. Тя ми помогна, когато аз се нуждаех от помощ и събуди у мен желанието да се науча на това, което ще ви изпълним сега. Благодарим на всички вас, които се отзовахте тази вечер, за вашето християнско великодушие. Нали така, Майк?

— Точно така. Вие сте страхотни!

Той погледна наляво. Аз дадох знак на Доналд, който се беше навел над своя грамофон, готов да надуе щурата музика. Този път баща му със сигурност щеше да научи, че синът му е отмъкнал една от любимите му плочи, защото и той беше в публиката.

Глен Милър, този отколешен разбивач, подкара „В настроение“ и на сцената, насърчавани от ритмичните аплодисменти на публиката, Майк Козлоу и Боби Джил Олнът се впуснаха в танц, много по-енергичен и бърз, отколкото аз някога бях успявал да изпълня със Сейди или Кристи. Те бяха целите младост и щастие, и ентусиазъм и това ги правеше да изгледат великолепни. Когато забелязах как Майк стисна ръката на Боби Джил, за да й напомни за обратното завъртане и промушването между краката му, аз внезапно се оказах обратно в Дери, загледан в Беви-с-двете-леви и Рич-изпадналия-пич.

Всичко е част от едно цяло, помислих си. Ехо, толкова близо до оригинала, че не можеш да разграничиш оригиналния глас от призрачния отзвук.

За момент всичко ми се стори съвсем ясно, а когато това се случи, човек забелязва, че светът е едва ли не е ефимерен. Нима всеки от нас не го знае в себе си? Светът е перфектно балансиран механизъм от гласове и отзвуци, изпълняващи ролята на колела и пружини, въображаем часовник, тиктакащ под загадъчен стъклен купол, който ние наричаме живот. А зад него? Отдолу и наоколо? Хаос, бури. Мъже с чукове, мъже с ножове, мъже с пушки. Жени, които извъртат онова, над което не могат да се наложат и омаловажават онова, което не разбират. Вселена, изпълнена с ужас и мъка, обграждаща единствена осветена сцена, където смъртните танцуват, бунтувайки се срещу мрака.

Майк и Боби Джил танцуваха в своето време и тяхното време беше ’63-та, ерата на войнишките подстрижки, масивните телевизионни шкафове и гаражния рок. Танцуваха в деня, когато президентът Кенеди обеща да подпише споразумение за забрана на ядрените опити и заяви на репортерите, че няма никакво намерение да позволи „нашите военни сили да бъдат замесени в неясните политически връзки и древни сръдни на югоизточна Азия.“ Танцуваха, както Беви и Ричи бяха танцували, както Сейди и аз бяхме танцували и бяха красиви и аз ги обичах не въпреки тяхната крехкост, а заради нея. Все още ги обичам.

Те приключиха без грешка, с изпънати ръце, запъхтени, обърнати към публиката, която се изправи на крака. Майк ги остави да ръкопляскат пълни четиридесет секунди (невероятно колко бързо сценичните светлини могат да превърнат един скромен футболист в изпечен актьор), преди да призове за тишина. Накрая я получи.

— Нашият режисьор, господин Джордж Амбърсън иска да каже няколко думи. Той вложи много усилия и изобретателност в това шоу и не по-малко заслужава вашите овации.

Аз излязох на сцената сред вълна от нови аплодисменти. Стиснах ръката на Майк, целунах Боби Джил по бузата и те се оттеглиха от сцената. Аз вдигнах ръце, за да укротя публиката и подхванах внимателно репетираната си реч, която трябваше да ги информира, че Сейди не е могла да се присъедини към нас тази вечер, но аз благодаря на всички от нейно име. Всеки, който разбира нещо от изнасяне на речи, знае, че е важно да съсредоточиш вниманието си върху конкретни лица в публиката и аз се фокусирах върху двама души на третия ред, които изглеждаха досущ като консервативната двойка в картината на Грант Ууд „Американска готика“. Това именно бяха Фред Милър и Джесика Калтроп, училищните настоятели, които бяха забранили да ползваме училищната аудитория, защото смятаха, че нападението над Сейди от бившия и мъж е неприлично и споменаването му трябва да се избягва, доколкото е възможно.

На четвъртото изречение от речта си бях прекъснат от вълна изненадани възгласи. Това беше последвано от ръкопляскане — първо откъслечно, но постепенно нарастващо до гръмовно. Публиката пак се изправи на крака. Аз нямах идея какво се случва, докато не усетих нечии пръсти нерешително да хващат ръката ми над лакътя. Обърнах се и видях Сейди, застанал до мен в червената си рокля. Беше си вдигнала косата нагоре и я беше защипала с лъскава шнола. Лицето й — цялото — беше напълно видимо. Аз с шок установих, че, веднъж щом беше напълно разкрит, белегът не беше чак толкова страшен, колкото се бях опасявал. Може и да има нещо вярно в това, че изумлението притъпява възприятията. Е, вярно, неравната вдлъбнатина и избледняващите белези от шевовете не бяха приятна гледка. Същото важеше за отпуснатата кожа и неестествено широкото й ляво око, което вече не мигаше съвсем едновременно с дясното.

Но тя се усмихваше с чаровната си едностранна усмивка и в моите очи това я правеше Хубавата Елена. Прегърнах я и тя също ме прегърна, като едновременно се смееше и плачеше. Под роклята тялото й трепереше от напрежението, като натегната струна. Когато пак се обърна към публиката, всички бяха на крака и я аплодираха, освен Милър и Калтроп. Те се огледаха и видяха, че са единствените, останали по местата си, така че също се изправиха, макар и с нежелание.

— Благодаря ви — каза Сейди, когато всички утихнаха. — Благодаря ви от цялото си сърце. Най вече на Елън Докърти, която ми каза, че ако не дойда тук да ви погледна очи в очи, ще съжалявам до края на живота си. И най-големи благодарности на…

Тя се поколеба за част от секундата. Сигурен съм, че публиката не го забеляза, така че аз бях единственият, който разбра колко малко й оставаше да каже на всички истинското ми име.

— … Джордж Амбърсън. Обичам те, Джордж.

Което разбира се окончателно взриви публиката. В мрачни времена, когато дори мъдреците не знаят какво да правят, обясненията в любов винаги са добре дошли.

7

Елън закара изтощената Сейди вкъщи в десет и половина. Майк и аз останахме последни да угасим светлините на залата в полунощ и излязохме заедно.

— Ще дойдете ли на купона в ресторанта на Ал, господин Ей? Той обеща да остави отворено до два сутринта и даже зареди бира. Неговото заведение няма лиценз да продава алкохол, ама не ми се вярва някой да вземе да го арестува.

— Благодаря, обаче едва си стоя на краката. До утре, Майк.

Преди да се прибера вкъщи, закарах колата до къщата на Дийк. Той седеше на верандата по пижами и пушеше една последна лула преди лягане.

— Много специална вечер се получи.

— Да.

— Онова девойче се показа куражлия, скри им шапките на всички.

— Така е.

— Смяташ ли да постъпиш почтено с нея, синко?

— Смятам да опитам.

Той кимна.

— Тя заслужава някой свестен след тоя последния. Пък ти, поне засега, се справяш — той погледна колата ми за момент. — Да знаеш, можеш да паркираш направо там — след тая вечер, никой няма да ти каже копче.

Той сигурно беше прав, но аз реших да не рискувам и се прибрах пеш, както го бях правил толкова много нощи. Трябваше ми време да сложа мислите си в ред и да се успокоя. Все я виждах в блясъка на прожекторите. Червената рокля, деликатната извивка на шията, гладката буза… и неравната.

Когато стигнах на улица Бий Трий и влязох в къщата, диванът не беше разтеглен. За момент останах така, загледан в него, без да съм сигурен какво означава това. Тогава Сейди ме повика — с истинското ми име — от спалнята. Много нежно.

Лампата светеше и хвърляше мека светлина по голите й рамене и едната страна на лицето й. Очите й бяха ярки и сериозни.

— Мисля, че мястото ти е тук — каза тя. — Искам да бъдеш тук. А ти?

Аз се съблякох и легнах до нея. Тя пъхна ръка под чаршафите и ме погали.

— Случайно да си гладен? Защото, ако си, намира ми се кекс.

— О, Сейди, умирам от глад.

— Тогава изгаси лампата.

8

Онази нощ в леглото на Сейди беше най-прекрасната в целия ми живот. Не само защото Джон Клейтън окончателно беше оставен в миналото, а защото нашата връзка беше подновена.

Когато накрая заспах, сънят ми беше дълбок и здрав, както не се беше случвало от месеци. Събудих се в осем сутринта. Слънцето беше изгряло, по кухненското радиото Ангелите пееха „Приятелят ми се върна“ и във въздуха се носеше аромат на бекон. Скоро тя щеше да ме повика за закуска, но не веднага. Още не.

Аз сложих ръце под главата си и се загледах в тавана, внезапно изумен от мисълта колко глупав — колко почти умишлено сляп — се бях оказал, откак позволих на Лий да се качи на автобуса за Ню Орлийнс, без да направя нищо да го спра. Трябваше да открия дали Джордж де Мореншилд е бил сериозно замесен в покушението срещу Едуин Уокър или само е подкокоросвал Лий да го направи, нали така? Ами тогава, имаше съвсем лесен начин да го разбера.

Щях да попитам самия де Мореншилд.

9

Сейди си беше върнала апетита за първи път, откак Клейтън нахлу в къщата й и аз също не можех да се оплача. Заедно ометохме половин дузина яйца с препечени филийки и бекон. Когато чиниите вече бяха в мивката, а тя пушеше цигара с втората си чаша кафе, аз й казах, че искам да я питам нещо.

— Ако е за шоуто довечера, не мисля, че имам сили да го посетя втори път.

— Не, нещо съвсем друго. Но щом сама го спомена, какво все пак ти каза Ели?

— Че е време да спра да се самосъжалявам и да се включа в парада.

— Грубичко.

Сейди приглади косата си върху ранената страна на лицето — същият автоматичен жест.

— Мис Ели никога не се е славила със своята деликатност и такт. Дали ме стъписа като се появи тук изневиделица и ми заяви, че е време да спра да хленча? О, да. Дали беше права? Да, беше — тя рязко спря да приглажда косата си и я избута назад от лицето.

— Отсега нататък ще изглеждам така — с известно дребно подобрение. Така че най-добре да свиквам. Сега Сейди ще научи дали старата поговорка за красотата, дето била само повърхностна, е вярна.

— Всъщност, аз точно затова исках да говоря с теб.

— Добре — тя издуха дим през носа.

— Да предположим, че мога да те заведа на място, където лекарите биха могли да оправят лицето ти — не съвсем идеално, но доста по-добре от всичко, което доктор Елертън и екипът му могат да направят. Би ли дошла? Дори ако това означава, че никога повече не можеш да се върнеш тук?

Тя се намръщи.

— Хипотетично ли говорим?

— Всъщност, не.

Тя бавно и съсредоточено угаси цигарата си в пепелника, докато обмисляше думите ми.

— Ако говориш за нещо като онова експериментално лечение на мис Мими в Мексико, не мисля…

— Говоря за Щатите, миличка.

— Е, щом е тук, не разбирам защо няма да можем да…

— Всъщност, ето за какво става въпрос. На мен може да ми се наложи да замина. С или без теб.

— И никога да не се върнеш? — тя изглеждаше разтревожена.

— Никога. Трудно ми е да го обясня, но никой от двама ни няма да може да се върне. Сигурно ще ме помислиш за луд.

— Знам, че не си — тревогата си личеше в очите й, но тя говореше без колебание.

— Може да се наложи да направя нещо, което никак няма да се хареса на разните сили на реда. Не че е нещо лошо, обаче те никога няма да ми повярват.

— Това… Джейк, това има ли нещо общо с онези неща, които ми каза за Адлей Стивънсън, как адът можел да замръзне и прочее?

— Донякъде. Обаче виж сега за какво все пак става въпрос. Дори да свърша всичко без да ме заловят, а мисля, че ще успея, твоето положение няма да се промени. Белегът ще си остане. А там, където мога да те заведа, медицината разполага с възможности, които Елертън дори не може да си представи.

— Но няма да можем да се върнем — тя не говореше на мен, а просто се опитваше да си изясни идеята.

— Не — като оставим всичко друго настрана, ако се върнехме пак в ’58-ма, оригиналната версия на Сейди вече щеше да съществува. Което беше парадокс, който изобщо не исках да обмислям.

Тя се изправи и отиде до прозореца. Остана там с гръб към мен дълго време. Аз изчаках.

— Джейк?

— Да, мила?

— Ти можеш да предсказваш бъдещето, нали?

Аз не отговорих.

— Ти от бъдещето ли идваш? — попита тя със слаб глас.

Аз не отговорих.

Тя се обърна към мен. Лицето й беше пребледняло.

— Джейк, така ли е?

— Да — сякаш скала се изтърколи от раменете ми. Но в същото време бях ужасен.

Страхувах се и за двама ни, но най вече за нея.

— Колко… напред в бъдещето?

— Миличка, сигурна ли си…

— Да. Колко напред?

— Почти четиридесет и осем години.

— Аз… мъртва ли съм тогава?

— Нямам представа и не искам да знам. Ние двамата сме тук и сега.

Тя го обмисли. Кожата около зачервения й белег беше все така бледа и аз исках да отида при нея, но ме беше страх да мръдна. Ами ако тя избягаше от мен с писъци?

— Защо си дошъл?

— Да попреча на един човек да направи нещо. Ако се наложи, ще го убия. Но само ако съм напълно сигурен, че той го заслужава. Засега още не съм.

— Какво е това нещо, което не искаш той да направи?

— Почти съм сигурен, че след около четири месеца той ще убие президента. Ще убие Джон Кен…

Видях как коленете й се подгъват, но тя успя да остане права достатъчно дълго, за да успея да я хвана.

10

Занесох я в спалнята, а после в банята намокрих една кърпа със студена вода. Когато се върнах, тя вече се беше съвзела, но не можех да разбера какво означава изражението й.

— Не трябваше да ти казвам нищо.

— Може би не — съгласи се тя, но не се отдръпна, когато седнах до нея на леглото и въздъхна облекчено, когато започнах да прокарвам мократа кърпа по лицето й. Стараех се да заобикалям белега, който така или иначе беше безчувствен с изключение на усещането за дълбока тъпа болка. Накрая тя ме погледна съсредоточено. — Кажи ми още нещо, което ще се случи. Мисля, че тогава ще мога да ти повярвам. Нещо подобно на онова за Адлей Стивънсън и замръзналия ад.

— Не мога. Аз съм следвал литература, не американска история. В гимназията учих историята на Мейн — беше задължително — но не знам почти нищо за Тексас. Аз не… — но тъкмо тогава осъзнах, че все пак знам нещо. Последното нещо, записано в бележника на Ал в раздела за залози. Знаех го, защото бях проверил два пъти. „В случай, че ти трябва една последна финансова инжекция“, беше написал той.

— Джейк?

— Знам кой ще спечели боксовия мач в Мадисън Скуеър Гардън следващия месец. Казва се Том Кейс и ще нокаутира Дик Тайгър в петия рунд. Ако това не се случи, чувствай се свободна да се обадиш на мъжете в бели престилки. Но дотогава ще трябва да запазиш тази информация за себе си. Изключително е важно.

— Да, ще го направя.

11

След второто представление аз едва ли не очаквах Дийк или Ели да ме притиснат в някой ъгъл и да ми кажат, че Сейди им се е обадила, за да им каже, че напълно съм се побъркал. Но това не се случи и когато се прибрах, на масата ме чакаше бележка: „Събуди ме, ако ти се ще среднощна закуска“.

Не беше съвсем полунощ и тя не спеше. Следващите към четиридесет минути бяха много приятни. После, докато лежахме в тъмното, тя проговори.

— Нали не се налага да реша веднага?

— Не.

— И няма нужда да го обсъждаме за момента?

— Не.

— Може би след боксовия мач. Този, за който ми каза.

— Може би.

— Вярвам ти, Джейк. Не знам дали това значи, че съм луда или не, но ти вярвам. И те обичам.

— Аз също те обичам.

Очите й проблясваха в мрака — едното оформено и красиво, другото отпуснато, но все още живо.

— Не искам нищо да ти се случи и не искам да нараниш никого, освен ако категорично се налага. Но не погрешка. Абсолютно в никакъв случай. Обещаваш ли?

— Да — не беше трудно да й го обещая. Точно по тази причина Лий още беше жив.

— И ще бъдеш внимателен?

— Да, много ще…

Тя прекъсна думите ми с целувка.

— Защото не ме интересува откъде си дошъл, но за мен няма бъдеще без теб. Хайде сега да поспим.

12

Мислех, че тя ще подхване темата на сутринта. Нямах представа какво — тоест колко — съм готов да й кажа, но не се наложи да казвам каквото и да било, защото тя не попита. Вместо това попита колко е събрало Благотворителното шоу в полза на Сейди Данхил. Когато й казах, че заедно със съдържанието на кутията за дарения във фоайето, сме изкарали малко над три хиляди долара, тя отметна глава назад и се разсмя с прекрасен дълбок смях. Три хиляди нямаше да покрият всички сметки, но този смях струваше цял милион. Смехът и фактът, че тя не каза: „Защо ли да се занимавам с това тук, щом в бъдещето ще се погрижат за мен?“ Защото аз не бях сигурен, че й се иска да отиде там, дори да ми е повярвала, а и не бях сигурен дали аз искам да я заведа.

Исках да бъда с нея, без съмнение. Колкото беше възможно по-дълго. Но можеше да е по-добре да останем в ’63-та… и всички години, които бог решеше да ни отпусне след това. Можех да си представя колко изгубена щеше да се чувства тя в ’11-та, сред ниско изрязаните талии и вездесъщите компютри, които вероятно щеше да гледа с ужас и притеснение. Аз никога не бих й крещял и не бих й посегнал, но тя щеше да се превърне в моята Марина Прусакова — заточена на непознато място, без възможност някога да се върне у дома.

13

В Джоуди имаше един човек, който можеше да ми помогне да използвам последния залог от списъка на Ал — Фреди Куинлан, търговецът на недвижимо имущество. Той организираше седмична покер игра на дребно в дома си и аз се бях включвал няколко пъти. По време на тези игри го бях чувал да се хвали, че много го бива да залага в две области — професионален футбол и тексаския баскетболен турнир. Този път ме прие в офиса си, защото каза, че било прекалено горещо за голф.

— Добре, за какъв залог говорим, Джордж — средна работа или влизаш с все къщата и колата?

— Мисля си за петстотин долара.

Той подсвирна, облегна се назад в стола си и скръсти ръце върху стегнатия си корем. Беше едва девет сутринта, но климатикът работеше с пълна сила. Един сноп брошури шумоляха под ледената му струя.

— Сериозна работа. Да имаш да споделиш нещо интересно?

Тъй като той ми правеше услуга — или поне на това се надявах — му казах. Веждите му подскочиха толкова нагоре, че едва не се срещнаха с отстъпващата линия на косата.

— Леле майко! Ми ’що направо не си хвърлиш парите на боклука?

— Имам някакво усещане, това е всичко.

— Джордж, слушай ме сега хубаво. Мача Кейс-Тайгър не е спортно събитие, а опитно зайче за тази нова работа с телевизионните предавания в зала. Някой от по-ранните мачове в програмата може и да си струват, но главната среща е смехотворна. Тайгър вероятно ще го инструктират да разиграва стареца седем-осем рунда и после да го приспи. Освен ако…

Той се наведе напред. Столът му изскърца неприятно под него.

— Освен ако не знаеш нещо — той се отпусна пак назад и сви устни. — Обаче какво ли пък ще знаеш точно ти? Ами че ти живееш в Джоуди, да му се не види! Обаче, ако имаш някаква вътрешна информация, нали ще подшушнеш на добрия си приятел?

— Нищичко не знам — излъгах го аз директно (и това дори ми беше някак забавно). — Просто имам такова чувство. Последният път, когато го усетих, заложих на Пиратите да бият Янките в световната серия и изкарах добри пари.

— Много хубаво, ама нали знаеш какво казват — даже счупен часовник показва часа вярно два пъти на ден.

— Фреди, можеш ли да ми помогнеш или не?

Той ме дари с усмивка, от която беше ясно, че според него скоро ще се разделя с парите си като последен глупак.

— В Далас има един тип, дето ще приеме такъв залог. Казва се Акива Рот, работи във Фейт Файнаншъл на авеню Грийнвил. Май пое бизнеса от баща си преди пет-шест години — той снижи глас. — Говори се, че имал връзки с мафията — и дори още по-тихо. — С Карлос Марсело.

Тъкмо от това се опасявах, защото същото се говореше и за Едуардо Гутиерез. Пак се сетих за Линкълна с номера от Флорида, паркиран срещу Фейт Файнаншъл.

— Не мисля, че искам да ходя на такова място. Някой ден може да реша пак да преподавам, а поне двама от училищните настоятели вече ме гледат накриво.

— Ами тогава опитай Франк Фрати във Форт Уърт. Той има заложна къща — скръц обади се пак столът, когато Фреди се наведе напред да ме огледа по-добре. — Какво ти стана пък сега? Да не глътна муха?

— А, не. Само че познавах един друг Фрати. И той имаше заложна къща и също приемаше залози.

— Сигурно и двамата са се пръкнали от един и същи румънски клан. Както и да е, той също може да приеме пет стотачки залог — особено такъв идиотски залог като твоя. Ама не вярвам да ти даде най-добрия курс. Не че Рот ще ти го даде, но все ще е по-добре от Фрати.

— Обаче пък Франк няма връзки с мафията. Нали?

— Мисля, че не, ама то кой ли знае? Букмейкърите, даже да не са професионалисти, не са известни със своите почтени бизнес партньори.

— Май ще взема да послушам съвета ти и да си задържа парите.

Куинлан веднага възрази.

— А, не, не, нищо подобно. Ти пак ги заложи, ама на Мечките в националната футболна конференция. Това вече е сигурен начин да изкараш добри пари. Гаранция!

14

На двадесет и втори юли казах на Сейди, че имам да свърша нещо в Далас и, че ще помоля Дийк да я наглежда. Тя каза, че няма нужда и ще се оправи и сама. Постепенно се вземаше в ръце. Бавно и полека, вярно, но определено имаше подобрение.

Не ме попита какво точно имам да свърша.

Първо се отбих в банката, където отворих сейфа си и трикратно проверих записките на Ал, за да не би да съм объркал нещо. Оказа се, че съм запомнил правилно — Том Кейс щеше да бъде напълно неочакваният победител с нокаут на Тайгър в петия рунд. Ал трябва да беше намерил информация за този мач в Интернет, защото му се беше наложило да напусне Далас и великолепната ера на шестдесетте дълго преди това.

— Можем ли да сме ви полезни с още нещо днес, господин Амбърсън? — попита моят банкер, докато ме изпращаше до входа.

Ами, можете да се помолите от мое име добрият ми приятел Ал Темпълтън да не ми е пробутал един куп измислици от Интернет.

— Всъщност да. Дали знаете къде мога да намеря магазин за наемане на парти костюми? Налага се да се изявявам като фокусник на рождения ден на племенника ми.

Секретарката на господин Линк набързо прегледа градския справочник и ме насочи към един адрес на улица Янг. Там успях да си купя всичко нужно и го прибрах в апартамента на улица Нийли — така и така плащах наема, поне да го ползвах за нещо. Пак там оставих и новия си револвер, на най-горния рафт в гардероба. Микрофонът, който бях извадил от лампата, прибрах в жабката на колата заедно с хитрия малък японски магнетофон. Щях да ги изхвърля някъде из пущинака на път към Джоуди. Вече нямах нужда от тях. Апартаментът на втория етаж беше празен и цялата сграда беше призрачно тиха.

Преди да си тръгна обходих оградения вътрешен двор, където само преди три месеца Марина беше снимала Лий с пушката в ръце. Дворът беше съвсем пуст с изключение на няколко жилави бурена. Когато се обърнах да си ходя, забелязах нещо да се червенее под външната стълба. Беше бебешка дрънкалка. Вдигнах я и я прибрах при магнетофона и микрофона. Но нея, за разлика от тях, реших да запазя. Не знам защо.

15

Следващата ми спирка беше масивната къща на улица Симпсън Стюарт, където Джордж де Мореншилд живееше с жена си Джийн. Веднага щом я видях, реших, че не е подходяща за срещата, която бях намислил да организирам. Първо, нямаше как да знам кога Джийн си е вкъщи и кога не, а този разговор беше само за ушите на мъжа й. Второ, мястото не беше достатъчно усамотено. Наблизо беше училището за чернокожи Пол Куин и явно летните класове бяха в разгара си, защото постоянно минаваха младежи пеш и на велосипеди. Което въобще не отговаряше на моите цели. Възможно беше разговорът ни да протече на висок глас. Възможно беше изобщо да не е разговор, в класическия смисъл на думата.

Нещо привлече погледа ми на широката предна морава на къщата, по която пръскачи извиваха елегантни водни струи и създаваха дъги, достатъчно малки да си ги прибереш в джоба. През ’63-та нямаше насрочени избори, но в началото на април — тъкмо около времето, когато някой беше стрелял по Едуин Уокър — представителят на Пети избирателен район беше се поминал от инфаркт. Затова на шести август щеше да има частичен избор за неговия заместник.

На табелата, която бях забелязал, пишеше:

Изберете Дженкинс за Пети район!

Робърт „Роби“ Дженкинс, белият рицар на Далас!

Според вестниците, Дженкинс беше именно това — представител на десницата, който се беше сдушил с духовния водач на Уокър, Били Джеймс Харгис. Роби Дженкинс беше за по-голяма независимост на щатите, разделени, но равностойни училища и възстановяване на блокадата на Куба. Същата Куба, която де Мореншилд беше нарекъл „прекрасна страна“. Присъствието на тази табела тук, потвърди общото впечатление, което вече си бях създал за него. Де Мореншилд беше политически дилетант, който нямаше абсолютно никакви реални политически възгледи. Той беше готов да подкрепи всеки, който можеше да го забавлява или да му осигури пари. Лий Озуалд по никакъв начин не беше финансов източник — в сравнение с него църковните мишки изглеждаха заможни — но упоритото му пристрастие към социализма заедно с грандоманските лични амбиции искрено забавляваха руснака.

Освен това си направих още едно заключение. Лий никога не беше пристъпвал по тази морава, нито беше оставял мръсните си отпечатъци по килимите на тази къща. Това беше другият живот на де Мореншилд… или един от животите му. Имах чувството, че той има няколко, всичките старателно отделени помежду си. Това обаче не отговаряше на най-важния въпрос. Дали е бил достатъчно отегчен, че да тръгне с Лий да убива фашисткото чудовище Едуин Уокър? Не го познавах достатъчно добре, та да мога да предположа със сигурност.

Но скоро щях да науча. Беше решено.

16

Надписът във витрината на заложната къща на Франк Фрати гласеше: „Добри дошли в китарното депо“ и вътре наистина имаше изобилие от изложени китари — акустични, електрически, с дванадесет струни и една с двоен гриф, която ми напомни нещо, което бях виждал в клип на Мотли Кру. Разбира се, имаше и всякакви други признаци на разбит човешки живот — пръстени, брошки, огърлици, радиоапарати, малки домакински уреди. Жената, която ме посрещна беше кльощава вместо дебела и носеше панталони и блуза от Шип’н’Шор вместо лилава рокля, но каменното й лице досущ напомняше лицето на жената, с която бях говорил в Дери и аз се чух да изричам почти същите думи като при срещата си с нея. Във всеки случай, достатъчно подобни.

— Бих искал да обсъдя с господин Фрати едно сериозно бизнес предложение от спортен тип.

— Тъй ли? За залог ли става дума, като махнеш префърцунените приказки?

— Вие от полицията ли сте?

— Да, аз съм началникът на даласката полиция Къри. Не си ли личи по очилата и увисналите бузи?

— Вие нямате нито очила, нито увиснали бузи, госпожо.

— То е ’щото съм се дегизирала. На какво ще залагаш посред лято, мъжки? То няма нищо.

— Кейс-Тайгър.

— За кого?

— Кейс.

Тя извъртя очи и се провикна през рамо.

— Татко, я се покажи, тука един те търси.

Франк Фрати беше поне два пъти по-възрастен от Чаз Фрати, но приликата беше очевидна. Те явно бяха роднини, а и как иначе. Ако му кажех, че преди време съм залагал при господин Фрати от Дери, Мейн, сигурен съм, че това би довело до кратко обсъждане на идеята колко е малък светът.

Вместо това обаче аз пристъпих към преговорите. Дали ще приемат залог за победа на Том Кейс на мача в Мадисън Скуеър Гардън?

— Да бе, то ако искаш можеш и нажежено желязо да си навреш отзад, ама за какво ти е да го правиш?

Дъщеря му се изсмя веднъж, късо.

— Какъв курс ще ми дадете?

Той погледна дъщеря си. Тя вдигна ръце. На лявата беше изпънала два пръста, на дясната един.

— Две към едно? Това е абсурдно.

— Той целият живот е един голям абсурд, приятел. Ако не вярваш, върви гледай някоя пиеса на Йонеско. Препоръчвам ти „Жертви на дълга“.

Е, поне не ме нарече братче, като роднината си от Дери.

— Хайде де, господин Фрати, дай да не си играем на дребно.

Той взе една акустична китара Епифон Хамингбърд и се зае да я настройва, беше страшно бърз.

— Ами дай ми нещо, за което да се хвана или бягай в Далас. Там има едно място…

— Знам го мястото в Далас. Предпочитам Форт Уърт. Преди живеех тук.

— Като си се преместил си появил повече здрав разум отколкото с този залог на Кейс.

— Ами ако заложа Кейс да спечели с нокаут някъде в първите седем рунда? Какъв курс ще ми дадете тогава?

Той погледна дъщеря си. Този път тя вдигна три пръста на лявата ръка.

— А в първите пет рунда?

Тя се замисли. После вдигна четвърти пръст. Аз реших да не си насилвам късмета повече. Записах си името в тефтера му, показах му шофьорската си книжка, като внимавах палеца ми да прикрива адреса в Джоуди, както бях направил преди три години, когато бях заложил на Пиратите. След това му подадох парите, които бяха около четвърт от останалите ми средства, и прибрах разписката. Две хиляди трябваше да помогнат със сметките на Сейди и да ми стигнат за останалото ми време в Тексас. Освен това не исках да завличам този Фрати с твърде голяма сума, както не бях искал да завлека и братовчед му Чаз, нищо, че той беше пратил Бил Туркот да ме следи.

— Ще се върна на следващия ден след танците. Да ми приготвите парите.

Дъщерята се разсмя и запали цигара.

— Казала хористката на епископа.

— Случайно името ти да е Марджъри? — попитах я аз.

Тя замръзна с цигара в ръка и дим, изплъзващ се между устните й.

— Как позна? — веднага след това се разсмя на изражението ми. — Всъщност, казвам се Уанда, мъжки. Дано в залозите да те бива повече, отколкото в отгатването на имена.

Докато се връщах към колата и аз си пожелах същото.