Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
11/22/63, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 75 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Деница Минчева (2012)

История

  1. — Добавяне

Част 2
Бащата на чистача

112263_kenebet_frut.jpgСтара снимка на фасадата на Кенебек Фрут

Глава 5

1

Минах покрай стената на сушилната барака, както преди. Промуших се под веригата, на която висеше надписът „Минаването забранено“, както преди. Заобиколих ъгъла на голямата четвъртита зелена сграда, както преди и в този момент нещо се блъсна в мен. Аз не съм особено тежък за ръста си, но не съм и съвсем кожа и кости. „Няма опасност да те отвее вятърът“, както казваше баща ми. Обаче Човекът с жълтата карта едва не ме събори. Все едно ме нападна черно палто, пълно с пърхащи птици. Той крещеше нещо, но аз бях твърде изненадан (не ми беше останало време да се изплаша, всичко стана много бързо), за да разбера какво казва.

Аз го отблъснах и той се олюля назад към стената на сушилнята, а палтото се ветрееше около краката му. Главата му звучно се удари о метала и мръсната му шапка се търкулна на земята. Той я последва, но не падна изведнъж, а по-скоро се сви като хармоника. Съжалих, че го бях блъснал, преди още сърцето ми да е успяло да се успокои. Стана ми особено криво, когато той вдигна шапката си и почна да я изтупва от праха с една мръсна ръка. Тази шапка никога повече нямаше да бъде чиста, а по всяка вероятност същото се отнасяше и за него.

— Добре ли сте? — попитах, но когато се наведох и протегнах ръка към рамото му, той изпълзя покрай стената на бараката по-далече от мен, като се отблъскваше с ръце както беше седнал. Бих казал, че изглеждаше като осакатен паяк, само дето това не беше вярно. Изглеждаше точно както се очаква да изглежда един алкохолик, чийто мозък бавно прогресира от наквасен до маринован. Човек, който вероятно беше толкова близо до смъртта, колкото и Ал Темпълтън, понеже в тази Америка от преди петдесетина години едва ли имаше благотворителни приюти и санаториуми за такива като него. Някоя болница за ветерани би го приела, ако някога беше носил униформа, но кой ще го заведе в болницата?

Никой. Много по-вероятно е някой — може би бригадирът на фабриката — да се обади в полицията да го приберат. Те ще го оставят в изтрезвителното за двадесет и четири или четиридесет и осем часа и, ако алкохолната абстиненция не го убие, ще го пуснат да си ходи, така че целият цикъл ще започне наново. Помислих си, че ако бившата ми жена беше тук, тя непременно щеше да открие местния клон на Анонимните алкохолици и да го заведе на сбирка. Само дето оставаха двадесет и една години до раждането на Кристи.

Оставих куфарчето между краката си и протегнах ръце, за да му покажа, че са празни, но той се сви още повече о стената на бараката. По четинестата му брада проблясваше слюнка. Огледах се, за да проверя, дали сцената не е привлякла нечие внимание, уверих се, че сме сами в тази част на двора и опитах отново.

— Блъснах те само защото ти ме стресна.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита той с треперлив глас, преминаващ през всичките пет октави. Ако вече не бях чул този въпрос при първото си посещение, нямаше да разбера какво казва.

От друга страна, въпреки че изломотената фраза беше същата, дали не ми се стори, че ударението е малко по-различно този път? Нямаше как да съм сигурен, но така ми се стори. „Той е безобиден, но е и различен от всички останали“, беше казал Ал. „Струва ми се, че знае нещо“. Според Ал, това се дължеше на факта, че мъжът седеше съвсем близо до заешката дупка в 11:58 ч на девети септември, ’58-ма, поради което беше попаднал под нейното влияние. Както картината на телевизора се размазва, ако прекараш кодиращо устройство близо до него. Може би това беше всичко. А може би беше заради алкохола.

— Никой не съм — отговорих накрая с най-успокояващия си глас. — Никой, за когото си струва да се тревожиш. Казвам се Джордж. А ти?

— Шибаняк! — изръмжа той и пропълзя още по-далеч от мен. Ако това беше името му, определено беше необичайно. — Ти не би трябвало да си тук!

— Не се тревожи, тръгвам си — казах му аз и вдигнах куфарчето, за да му покажа, че говоря сериозно, но той сви глава в кльощавите си рамене, сякаш очакваше да го хвърля по него. Приличаше на куче, което е било бито толкова много пъти, че вече нищо друго не очаква. — Не искам неприятности, разбрахме ли се?

— Разкарай се, копелдак! Връщай се, откъдето си дошъл и ме остави на мира!

— Дадено — все още се възстановявах от шока и адреналинът се беше смесил със съжалението по най-лошия начин, а някъде там се намеси и раздразнението. Същото раздразнение, което изпитвах, когато се прибирах вкъщи и намирах Кристи мъртво пияна, въпреки всичките й обещания да се вземе в ръце, да се стегне и да откаже пиячката завинаги. От цялата тази емоционална въртележка, комбинирана с жегата на летния ден, ми призля. Вероятно не най-доброто начало на една спасителна операция.

Замислих се за Кенебек Фрут и колко вкусна ми се беше сторила безалкохолната бира. Сетих се за парата, излизаща от хладилника, когато Франк Аницети Старши беше извадил голямата халба. Освен това там вътре цареше блажена прохлада. Така че без повече да се бавя се насочих натам, а моето ново (но внимателно протрито по ръбовете куфарче) се поклащаше и ме удряше в коляното.

— Хей, ти бе, какъвто си там!

Обърнах се. Скитникът се опиваше да се изправи, като се подпираше по стената на бараката. Беше си изтупал шапката и я държеше притисната о гърдите си. Докато говореше започна да я премята в ръце.

— Имам жълта карта от Зелената витрина, тъй че дай ми някой долар, шибаняк. Днес удвояват парите.

Ето че се бяхме върнали към редовния разговор. Това някак ме успокои, но все пак се постарах да не го приближавам прекалено, за да не го изплаша или да го провокирам да ме нападне. Спрях на два метра от него и протегнах ръка. Монетата на Ал блестеше на дланта ми.

— Нямам цял долар, но ето ти половин.

Той се поколеба. Беше прехвърлил шапката в лявата си ръка.

— Само да не очакваш свирка.

— Звучи съблазнително, но мисля, че ще устоя на изкушението.

— А? — той премести поглед от монетата към лицето ми и обратно. Вдигна дясната си ръка, да обърше слюнката от брадичката си и аз забелязах още една разлика от предния път. Не беше нищо особено, но достатъчно да ме накара да се съмнявам в теорията на Ал, че всяко връщане изчиства всички направени промени.

— Не ме интересува дали ще я вземеш или не, но решавай по-бързо, защото си имам работа — казах му аз.

Той грабна монетата и бързо отстъпи обратно към сушилната барака. Очите му бяха големи и влажни. Слюнката пак беше протекла по брадата му. Наистина, нищо в света не може да се сравни с великолепието на алкохолик в последна фаза. Идея си нямам защо Джим Бийм, Сийграмс и прочее марки не използват този имидж в рекламните си кампании. Пийте Бийм за по-качествени халюцинации.

— Кой си ти, какво правиш тук?

— Имам да свърша една работа. Слушай, а не си ли пробвал да отидеш при Анонимните алкохолици за този твой малък проблем с пие…

— Майната ти, Джимла!

Нямах представа какво може да е това джимла, но пожеланието му да вървя на майната си, ми стана съвсем ясно. Тръгнах към портата, като очаквах той да продължи с въпросите. Предният път не беше питал нищо повече, но този път нещата бяха видимо различни.

Защото той вече не беше Човекът с жълтата карта. Не и този път. Когато беше вдигнал ръка да си избърше брадичката, картата, затъкната в шапката му не беше жълта.

Този път, въпреки мръсотията по нея, тя беше ярко оранжева.

2

Прекосих паркинга и пак потупах капака на червенобелия Плимут Фюри за късмет. Със сигурност щях да се нуждая от всичкия късмет на света. Пак прекосих железопътните релси и отново чух пуфтенето на влака, но този път от по-далече, защото срещата ми с Човека с жълтата карта — който вече беше Човекът с оранжевата карта — този път беше продължила по-дълго. Въздухът вонеше на фабрични химикали, както и преди и същият градски автобус изръмжа покрай мен. Понеже този път се бях забавил малко, не успях да видя табелата с маршрута му, но си го спомнях. Луистънски експрес. За момент се зачудих колко ли пъти Ал беше виждал същия автобус със същите пътници, надничащи от прозорците.

Притичах през улицата, като размахвах ръка, за да разсея синкавия дим от ауспуха на автобуса, доколкото можех. Хулиганчето пак беше на мястото си пред вратата и ми стана чудно как ли би реагирал, ако му откраднех репликата. Но после реших, че това би било също толкова подло, колкото умишлено да се тормози скитникът от сушилната барака. Ако откраднеш тайния език на хлапетата, какво ще им остане. Този младеж тук дори нямаше домашна електронна игра, на която да си изкара яда, така че само кимнах.

Той кимна в отговор и каза:

— Здрасти, татенце.

Влязох в магазина. Камбанката иззвъня. Минах покрай комиксите с намалена цена и направо приближих бара, зад който стоеше Франк Аницети Старши.

— С какво мога да съм ти полезен, друже?

За момент се стъписах, понеже това не бяха думите, с които той ме беше заговорил миналият път. После осъзнах, че нямаше как да са същите. Миналият път аз бях взел вестник от стойката. Този път пропуснах. Може би всяко пътуване до ’58-ма занулява километража (с изключение на Човека с жълтата карта), но в момента, в който човек промени нещо, вече всичко е възможно. Тази идея беше плашеща, но и разкрепостяваща.

— Една безалкохолна бира ще ми дойде добре — отговорих му.

— На мен пък продажбите винаги ми се отразяват добре, така че идеално ще се разберем. Бира от пет или то десет цента?

— Десет, предполагам.

— Съвсем правилно предполагаш.

Заледената халба пак се появи от хладилника. Той пак използва дръжката на дървената лъжица да махне излишната пяна. Допълни халбата и я постави пред мен. По съвсем същия начин.

— Това прави десетаче и пени за държавата.

Подадох му един от автентичните долари на Ал и, докато Франк 1.0 ми връщаше рестото, аз хвърлих поглед зад гърба си и видях бившия Човек с жълта карта да стои пред входа на магазина за алкохол — Зелената витрина — и да се полюшва на място. Напомни ми сцена от някакъв стар филм, в който индийски факир свири на флейта, за да накара една кобра да се надигне от плетена кошница. А по тротоара, съвсем по график, се задаваше Аницети Младши.

Аз пак се обърнах напред, отпих от бирата и въздъхнах.

— Точно каквото ми трябваше.

— Тъй ами, нищо не е по-добро от студена бира в горещия ден. Ти май не си тукашен?

— Не. От Уисконсин съм — подадох му ръка. — Джордж Амбърсън.

Той стисна ръката ми и в този момент камбанката над вратата звънна.

— Франк Аницети. А ето го и синковеца. Франк Младши. Поздрави господин Амбърсън от Уисконсин, Франки.

— Здравейте, сър — той се усмихна и ми кимна, а после се обърна към баща си. — Тайтъс е качил камиона на рампата. Каза, че ще е готов до пет.

— Ами хубаво.

Сега по моите спомени Аницети Старши трябваше да запали цигара и той точно така постъпи. Дръпна си веднъж, а после се обърна към мен.

— По работа ли пътуваш или на почивка?

За момент не му отговорих, но не защото въпросът ме свари неподготвен. Това, което ме изумяваше, беше начинът, по който тази сцена ту се отклоняваше от оригиналния си вариант, ту се връщаше към него. Така или иначе, Аницети Старши явно не забелязваше.

— Както и да е, хубаво време си избрал да дойдеш насам. Повечето летовници вече ги няма, а това значи, че всички наоколо дишат по-спокойно. Искаш ли топка ванилов сладолед в бирата? Обикновено струва пет цента, но във вторник цената пада до петаче.

— Тате, тая смешка се изтърка още преди десет години — незлобливо му подметна Франк Младши.

— Благодаря, и така е добре — отговорих аз. — Всъщност, тук съм по работа. Уреждам сделка с един имот в… Сабатус? Мисля, че така се казваше. Знаеш ли го тоя град?

— Ами че как — потвърди Франк. Той издуха струя дим през носа и ме погледна преценяващо. — Не ти ли е далечко тук за сделки с имоти.

В отговор аз го дарих с усмивка, която трябваше да означава нещо като: „ако и ти знаеше, каквото аз знам…“. Явно Франк схвана намека, защото в отговор само ми намигна. Камбанката над вратата пак иззвъня и влязоха дамите. Часовникът на стената с надпис „Пийте кафе Бодрост“ показваше 12.28 ч. Явно краткият ни разговор с Франк Младши за разказа на Шърли Джаксън беше отпаднал от сценария. Довърших си бирата на три големи глътки и точно в този момент коремът ме присви болезнено. В романите рядко се споменават посещенията на героите до тоалетната, но в живота емоционалното натоварване често предизвиква физическа реакция.

— Прощавай, а дали имате тоалетна тук?

— Съжалявам, не — каза Франк Старши. — Все се каня да построя, ама през лятото сме твърде заети, а през зимата парите никога не стигат за свестен ремонт.

— Можете да отидете при Тайтъс, зад ъгъла е — обади се Франк Младши. Той тъкмо слагаше топки сладолед в метален цилиндър и явно се канеше да си прави млечен шейк. Предният път не го беше направил и аз с натежало сърце се сетих за прословутия ефект на пеперудата. Помислих си, че въпросната пеперуда в момента пърха току под носа ми. Ние променяхме света. По съвсем дребни начини — миниатюрни дори — но, да, променяхме го.

— Господине?

— Съжалявам. Мозъкът ми даде на късо за момент.

Той първо ме погледна неразбиращо, а после се засмя.

— Това не го бях чувал. Забавно е.

И понеже му се беше сторило толкова забавно, може би сам щеше да го използва следващият път, когато си изгуби мисълта. И така един израз, който иначе не би изплувал в потока на американската реч до седемдесетте или осемдесетте, ще дебютира предсрочно. Макар че и това не беше вярно, защото в тази реалност щеше да се появи съвсем навреме.

— Тайтъс Шеврон е зад ъгъла, в твое дясно — поясни Аницети Старши. — Ако е… ъм… спешно, можеш да ползваш тоалетната горе.

— Не, добре съм — отговорих му и, въпреки че вече бях видял стенния часовник, демонстративно погледнах своя ръчен Булова на страхотната му каишка Спидъл. Добре че те не можеха да видят циферблата, защото бях забравил да го сверя и той още вървеше по местното време в ’11-та — Обаче трябва да тръгвам. Чакат ме задачи. Вероятно ще отнеме няколко дни, освен ако не ми излезе късметът. Можеш ли да препоръчаш добър мотел наоколо?

— Искаш да кажеш странноприемница? — попита Аницети Старши и загаси цигарата в един от пепелниците Уинстън по края на плота.

— Да — потвърдих аз, и този път усмивката ми трябва да е изглеждала по-скоро глуповата, отколкото хитра. Освен това стомахът пак ме сви. Ако не се погрижех за този проблем скоро, той щеше да прерасне в истинска криза. — В Уисконсин им викаме мотели.

— Ами, Странноприемница Бор, на около пет мили нагоре по шосе 196 в посока Луистън трябва да ти свърши работа — упъти ме Аницети Старши. — Близо е до автокиното.

— Благодаря за съвета — казах аз и се изправих.

— Нямаш грижи. Пък ако искаш да се подстрижеш преди разните си там бизнес срещи, отбий се в бръснарницата на Баумър. Той ще се погрижи за теб.

— Благодаря, още един добър съвет.

— Съветите са безплатни, бирата е с пари. Приятно прекарване в Мейн, господин Амбърсън. А, Франки, като си изпиеш шейка, марш обратно в училище.

— Дадено, тате — Младши на свой ред ми намигна.

— Франк? — обади се една от клиентките сякаш казваше „ехооо“. — Портокалите свежи ли са?

— Свежи са, колкото усмивката ти, Лиола — отговори той и дамите изхихикаха. Не се шегувам, прозвуча точно като „Хи-хи“.

На минаване покрай тях аз измърморих: „Дами“, а после камбанката звънна и аз се озовах отвън, в света, който беше съществувал преди моето раждане. Но този път, вместо да прекося улицата обратно към фабричния двор и заешката дупка, аз се запътих по-навътре в този свят. Оттатък улицата скитникът с дългото черно палто жестикулираше пред продавача с мантата. Картата, която размахваше, може да беше оранжева, вместо жълта, но иначе караше по сценарий.

Реших че това е добър знак.

3

Тайтъс Шеврон се намираше отвъд супермаркета Червено и Бяло, където Ал беше купувал същите хранителни припаси отново и отново. Според табелата на витрината, омарите се продаваха по шестдесет и девет цента на паунд. От другата страна на улицата срещу супермаркета, на парцел, който през ’11-та беше пустеещ, сега се издигаше кафеникаво хале с отворени врати, запълнено с всякакви употребявани мебели. Изглежда в най-голямо изобилие се намираха бебешки люлки, тръстикови люлеещи се столове и масивни разтягащи се фотьойли от типа „Татко разпуска“. Фирменият знак над входната врата гласеше Веселият бял слон. Допълнителна табела, изправена на триножник, така че да се вижда от минаващите по пътя към Луистън, дръзко заявяваше, че: „Ако го няма при нас, значи вие нямате нужда от него“. Един човек, вероятно съдържателят, седеше в един от люлеещите се столове, пушеше лула и гледаше към мен. Носеше раирана риза и свободни кафяви панталони. Освен това на лицето му се мъдреше катинарче, което ми се стори също толкова дръзко за този конкретен отрязък от времевия поток. Макар да беше вчесана назад и покрита с някаква помада, чупливата му коса се спускаше надолу чак до основата на врата и ми напомняше един стар рокаджийски клип: Джери Лий Луис скача върху пианото докато пее: „Грамадни огнени кълба“. Съдържателят на Веселият бял слон вероятно беше известен като местния битник.

Докоснах периферията на шапката си, той ми отговори с едва забележимо кимване и продължи да пафка лулата си.

В станцията на Шеврон (където редовният бензин се продаваше за 19.9 цента на галон и „супер“ бензинът беше пени по-скъп), един мъж в син гащеризон и безупречна армейска подстрижка работеше по нечий пикап — вероятно на Аницети — качен на повдигач.

— Господин Тайтъс?

Той хвърли бърз поглед през рамо.

— Аха?

— Господин Аницети каза, че бих могъл да използвам тоалетната ви?

— Ключът е от вътрешната страна на входната врата — да бе, как не се сетих.

— Благодаря.

Ключът беше прикрепен към дървена плочка с надпис Мъже. На плочката на другия ключ пишеше Момичета. Бившата ми жена би побесняла при вида на тая дискриминация, ухилих се вътрешно аз.

Тоалетната беше чиста, но миришеше на цигари. До умивалника имаше голям пепелник, подобен на урна. Ако съдех по броя на угарките, доста посетители на тази чиста малка стаичка обичаха да припалват по цигара, докато си вършат работата.

Когато излязох, видях двадесетина коли, втора ръка, разположени на малък паркинг до бензиностанцията. Коли, които през ’11-та биха се продавали като ценни класики за хиляди долари, през ’58-ма бяха оценени на седемдесет и пет до сто долара. Един кадилак, който изглежда беше почти съвсем нов, беше оценен на осемстотин. В будката до паркинга седеше девойче с коса на опашка, забило нос в списание Фотоплей, и предъвкваше дъвка. На будката се мъдреше надпис: „Всички тези коли вървят добре и имат гаранция от Бил Тайтъс — Осигурена поддръжка за всяка кола, купена от нас!“

Върнах ключа на мястото му, благодарих на Тайтъс (който изръмжа в отговор, без да си прекъсва работата по пикапа) и тръгнах обратно към Главната улица, като реших, че вероятно е най-добре да си подстрижа косата, преди да отида в банката. Това ми напомни за битника с катинарчето и аз прекосих улицата до магазина с употребявани мебели.

— Добрутро — поздравих го аз.

— То всъщност вече е следобед, но щом така ти харесва — той засмука от лулата си и лекият летен ветрец довя до мен аромат на тютюн Чери Бленд. Това ми напомни за дядо ми, който пушеше същата марка, когато бях малък. Понякога, когато ме боляха ушите, той издухваше струя ароматен дим в тях за да ги успокои — лечение, което едва ли е официално прието от лекарската общност.

— Продавате ли куфари?

— О, трябва да ми се намират няколко. Не повече от към двеста. Върви в дъното и потърси вдясно.

— Ако си купя един, може ли да го оставя тук за няколко часа, докато пазарувам?

— Отворено е до пет — отговори той и вдигна лице към слънцето. — След това не отговарям.

4

Размених два от автентичните долари на Ал за един кожен куфар и го оставих до тезгяха на битника. След това се върнах на Главната улица, като куфарчето все така се удряше в крака ми. Надникнах в Зелената витрина — продавачът седеше до касата и четеше вестник. Моят нов познайник с черното палто не се виждаше никакъв.

Нямаше как човек да се изгуби в търговския район, той се простираше само върху една пресечка. Три или четири витрини след Кенебек Фрут открих бръснарницата на Баумър. На прозореца се въртеше типичният бръснарски пилон с червено-бяла спирала. До него се мъдреше политически плакат на Едмънд Мъски. Аз си го спомнях като прегърбен старец, но в тази версия той изглеждаше твърде млад дори да гласува, камо ли да бъде избран на какъвто и било пост. На плаката пишеше: „Изпратете Ед Мъски в сената, гласувайте за Демократите!“. Най-долу някой беше добавил бяла лента, на която на ръка беше написано: „Казваха, че няма как да се случи в Мейн, но ние успяхме! Следва: Хъмфри през 1960 г.“

Вътре двама старци седяха до стената и си чакаха реда, докато трети старец го подстригваха. И двамата изчакващи пушеха като счупени печки, както впрочем и самият бръснар (Баумър вероятно), примижал с едно око срещу издигащия се дим. Четиримата мъже до един ме изгледаха по начин, който ми беше напълно познат: не съвсем недоверчивият преценяващ поглед, който Кристи беше нарекла „Янки взор“. Хубаво беше да знам, че някои неща не са се променили.

— Аз не съм от града, но съм свой — казах аз. — Цял живот гласувам за Демократите — и вдигнах ръка все едно да се закълна.

Баумър изръмжа развеселен. От цигарата му се поръси пепел. Той я тръсна от престилката си и тя падна на земята, където се виждаха няколко угарки, смесени с отрязаната коса.

— Харолд, ей там, е републиканец. Гледай да не те сръфа.

— Че откъде зъби за ръфане у Харолд — отвърна един от другите двама и всички се засмяха.

— Откъде си, господине? — попита републиканецът Харолд.

— Уисконсин — казах аз и взех един брой на „Мъжки приключения“, за да избегна по-нататъшни разговори. На корицата някакво азиатско изчадие с камшик в ръката си с ръкавица приближаваше очарователна блондинка, вързана на стълб. Заглавието към илюстрацията гласеше: „Японски секс робини в Пасифика“. Миризмата в бръснарницата беше идеална комбинация от талк, афтършейв и тютюн. Докато Баумър ме привика на стола, аз вече се бях задълбочил в историята за секс-робините, която се оказа далеч от вълнуващата илюстрация на корицата.

— Май бая път си видял, господин Уисконсин? — попита бръснарят докато ме увиваше с бяла пелерина отпред и хартиена яка около врата.

— Да, доста — отговорих откровено.

— Ами, ето те в божията земя. Колко да я скъся?

— Толкова, че да не приличам на… — за малко да кажа „хипи“, но Баумър нямаше да знае какво е това. — … битник.

— Май си я оставил да израсте — той започна да кълца с ножицата. — Още малко и ще замязаш на оня педал, дето държи Веселия бял слон.

— По-добре да не се стига до там.

— Тъй ами, то оня не е за гледане.

Когато Баумър приключи, той напудри врата ми, попита ме дали предпочитам масло Виталис, Брилкрийм или Уайлдрут Крийм и ми взе четиридесет цента.

Според мен, съвсем изгодна цена.

5

Моят депозит от хиляда долара в местната банка Хоумтаун Тръст не учуди никого. Прясно избръсната физиономия вероятно помогна, но най-важен беше фактът, че това общество все още държеше пари в наличност и плащаше в брой, а кредитните карти бяха новост, вероятно приемана с огромно подозрение от предпазливите Янки. Неописуемо красива касиерка с коса, вдигната нагоре в пищни букли и медальон около врата, преброи парите ми, вписа сумата в дневника, а после извика помощник управителя. Той ги преброи втори път, провери дневника и после ми издаде разписка, която удостоверяваше депозита и наличността в новооткритата ми банкова сметка.

— Ако позволите, господин Амбърсън, това е твърде голяма сума за разплащателна сметка. Защо не си откриете спестовен влог? В момента предлагаме три процента сложна лихва, начислявана на тримесечие — докато говореше, той широко разтвори очи, за да натърти колко добра сделка ми предлага. Приличаше на стария кубински водач Хавиер Кугат.

— Благодаря, но ми предстои да се разплащам по една голяма сделка — казах аз и снижих глас. — Приключвам покупка на имот. Поне се надявам да я приключа.

— Късмет — отвърна той и също тъй поверително снижи глас. — Лорейн ще ви приготви чековата книжка. Петдесет чека достатъчни ли ще са?

— Петдесет ще свършат работа.

— По-късно можем да ви отпечатаме персонализирани чекове с вашето име и адрес — той повдигна вежди и превърна изречението във въпрос.

— Ще имам работа в Дери. Ще държа връзка.

— Чудесно, можете да ме откриете на Дрексел осем четири-седем-седем-седем.

Нямах представа за какво говори, докато той не ми плъзна визитката си през прозореца на гишето. На нея беше отпечатано Грегъри Дюсен, Помощник управител, а също телефонният номер Дрексел 8–4777.

Лорейн ми донесе чековете и чекова книжка от имитация на крокодилска кожа, в която да ги прибера. Благодарих й и ги пуснах в куфарчето си. На вратата се спрях за момент и погледнах назад. Две касиерки работеха на сметачни машинки, но иначе повечето транзакции се извършваха с ръчно написани документи. Хрумна ми, че с някои дребни изключения, Чарлз Дикенс би се чувствал тук като у дома си. Освен това ми хрумна, че да се живее в миналото е малко като да се живее под вода и да се диша през тръба.

6

Купих си дрехите, които Ал ми беше препоръчал, в магазина за мъжко облекло Мейсънс и продавачът ме увери, че с удоволствие ще приемат чек, стига да е издаден от местна банка. Благодарение на Лорейн, това не беше проблем.

Обратно във Веселият бял слон битникът ме наблюдаваше мълчаливо докато прехвърлях съдържанието на три пазарски чанти в новия си куфар. Когато го затворих, той най-после се обади.

— Странен метод за пазаруване, мъжки.

— Сигурно — съгласих се аз, — но пък и светът е странно място.

Той удостои отговорът ми с усмивка.

— По мое мнение си напълно прав. Дай лапа, Джаксън — той ми протегна ръка с дланта нагоре.

За момент не разбрах какво означава това, както в началото не бях разбрал какво означава думата Дрексел, последвана от разни цифри. После си спомних „Момичето от автомобилната писта“ и разбрах, че битникът ми предлага петдесетарската версия на поздравителен жест. Прокарах длан по неговата, при което усетих и топлината, и потта и пак си помислих: „Това е истинско. Това се случва.“

— Ето ти я, мъжки.

7

Прекосих улицата обратно до Тайтъс Шеврон като размахват новозаредения си куфар в едната ръка и куфарчето в другата. В ’11-та, откъдето бях дошъл, сутринта едва преваляше, но аз вече се чувствах изморен. Между бензиностанцията и автокъщата имаше телефонна будка. Аз влязох и затворих вратата след себе си. Над старомодния телефон имаше надпис: „Помнете, телефонните разговори сега струват само десет цента. Благодарение на МА Бел.“

Прелистих страниците с обяви в указателя и открих реклама за Лисбън Такси. На картинката се виждаше анимационна кола с очи вместо фарове и голяма усмивка на мястото на решетката. Обявата обещаваше „Бързо и любезно обслужване“. На мен поне ми звучеше добре. Порових за дребни монети, но преди това докопах нещо, което трябваше да съм оставил у дома — мобилния си телефон Нокия. По стандартите на годината, от която идвах, той беше антика и аз все се канех да си купя Айфон, но тук това апаратче нямаше никаква работа. Ако някой го видеше, ме чакаха сума въпроси, на които нямах отговор. Натиках го в куфарчето. Засега можеше да остане там, но скоро трябваше да се отърва от него. Да го разнасям наоколо би било като да нося активирана бомба.

Открих едно десетаче, пуснах го в отвора и то директно мина през апарата и падна в отвора за ресто. Извадих го и с един поглед разбрах какъв е проблемът. Както и Нокията, десетачето идваше от бъдещето, беше с обикновено медно покритие, по-скоро пени с претенции. Извадих всичките си монети, порових из тях и намерих десет цента от ’53-та. Вероятно бяха част от рестото за безалкохолната бира. Понечих да пусна монетата, но тогава ми хрумна нещо, от което кръвта ми се смрази. Ами като десетачето от ’02-ра беше заседнало в телефона, вместо да падне обратно? И ако техникът на АТТ, обслужващ обществените телефони в Лисбън Фолс, го беше открил? Сигурно би си помислил, че това е шега. Просто нечий сложен трик.

Обаче нещо се съмнявах, че щеше да стане така. Монетата изглеждаше прекалено истинска. Той щеше да я покаже на други хора, можеше дори да я споменат във вестника. Този път ми беше провървяло, но следващият можеше да нямам такъв късмет. Трябваше да внимавам. И пак се сетих за мобилния си телефон с нарастваща тревога.

После пуснах монетата с дата 1953 г в отвора и чух свободния сигнал в слушалката. Набрах номера бавно и внимателно, като се чудех дали някога съм ползвал телефон с шайба преди. Вероятно не. Всеки път, когато пусках шайбата, телефонът издаваше странен дрънкащ звук, докато тя се въртеше обратно. Женски глас каза:

— Лисбън Такси, където километражът винаги е ваш приятел. Как можем да сме ви полезни?

8

Докато чаках таксито, разгледах колите в автосалона на Тайтъс. Вниманието ми привлече един Форд кабрио от ’54-та, според надписа под хромирания фар от страната на шофьора, модел Сънлайнър. Имаше съвсем истински полубели гуми[1] и оригинален брезентов гюрук, който готините пичове в „Момичето от автомобилната писта“ биха нарекли „чергило“.

— Никак не е лоша, господине — обади Бил Тайтъс зад гърба ми. — Фучи като горски пожар, лично ти гарантирам.

Обърнах се към него. Той се бършеше в червен парцал, който изглеждаше също толкова мръсен, колкото и ръцете му.

— Има малко ръжда по бронята — отбелязах аз.

— Е, ами да, то в тоя климат… — и той сви рамене, сякаш да каже: „Какво да се прави?“ — Важното е, че двигателят е тип-топ, а гумите са почти нови.

— Осем цилиндров двигател?

— У-образен блок — отвърна той и аз кимнах, сякаш разбирах за какво говори. — Купих го от Арлийн Хадли от Дърам, след като мъжът й се помина. Ако не друго, Бил Хадли поне знаеше как да се грижи за автомобил. Само дето ти не ги познаваш, понеже не си тукашен, нали?

— Не, от Уисконсин съм. Джордж Амбърсън — протегнах ръка.

Той поклати глава и по устните му пробягна усмивка.

— Радвам се да се запознаем, господин Амбърсън, ама не искам да те омацам с грес. Считай, че съм я стиснал. Та ще купуваш ли или само им се радваш?

— Още не съм сигурен — отговорих, но това беше чиста лъжа. Сънлайнърът беше най-страхотната кола, която бях виждал в живота си. В следващия момент отворих уста да го попитам колко гори, но веднага се сетих, че такъв въпрос е безсмислен в свят, където можеш да заредиш пълен резервоар за два долара. Вместо това го попитах дали е на стандартна скоростна кутия.

— О, аха. И като минеш на втора, оглеждай се за куките, щото литва като бясна. Искаш ли да пробваш няколко кръгчета?

— Не мога, току-що си повиках такси.

— Че бива ли така да се пътува? — даде своето мнение Тайтъс. — Ако я купиш, ще можеш да се върнеш в Уисконсин като голяма клечка и да забравиш за влака.

— Колко й искаш? Не си й сложил цена.

— Не, щото тъкмо онзи ден я получих. Още не съм сколасал да й сложа цената — той извади пакет цигари. — Намислил съм да й искам триста и петдесет, ама зависи как ще се спазарим.

Аз стиснах зъби, за да не зяпна от изумление и казах, че ще си помисля.

— Ако мислите ми тръгнат в правилната посока, ще се върна за колата утре.

— По-добре не отлагай, господин Амбърсън, тая няма да се задържи дълго тук.

Думите му отново ме успокоиха. Носех монети, които не ставаха за обществените телефони, банковите операции се извършваха на ръка и телефонът странно потракваше докато набираш номера, но някои неща никога не се променяха.

9

Шофьорът на таксито беше дебелак с износена шапка, на която се мъдреше значка с надпис „Лицензиран превоз“. Пушеше Лъки Страйк една след друга и беше пуснал радио Дабълю Джей Ей Би. Изслушахме „Време за сладост“ на сестрите Макгуайър, „Куче птичар“ на братята Евърли и „Лилавия човекоядец“ на някакво създание, наричащо себе си Шеб Уули. Това последното можеха и да ми го спестят. След всяка песен три доста фалшиви женски гласа изпяваха „Четири-надесет-че-тирдесет, Дабълю Джей Ей Бииииииии… Големите хитове!“ Освен това научих че Романови организират ежегодната си тотална разпродажба в края на лятото, а също че Ф. У. Улуърт току-що са получили чисто нова партида обръчи за въртене, на нищожната цена от 1.39.

— Проклети пущини, за нищо не стават, само учат децата да си тръскат задниците — коментира шофьорът и подаде цигарата си през малкото прозорче, та въздушната струя да изтърси пепелта. Това беше единственото, което чух от него по целия път между Тайтъс Шеврон и Странноприемница Бор.

Аз си спуснах прозореца, така че да се спася поне донякъде от цигарения дим и наблюдавах един съвсем различен свят отвън. Градските квартали между Лисбън Фолс и покрайнините на Луистън не съществуваха. С изключение на няколко бензиностанции и Хай Хат автокино и ресторант (афишът обещаваше двойна прожекция — „Световъртеж“ и „Дългото горещо лято“ — и двата на широк екран и с цветна картина), ние се намирахме сред непокътната мейнска провинция. Видях повече крави, отколкото хора.

Странноприемницата беше разположена малко по-навътре от магистралата и беше засенчена не от борове, а от масивни величествени брястове. Не беше точно като да срещнеш динозаври, но почти. Аз ги оглеждах възхитен, докато господин Лицензиран превоз запали поредната цигара.

— Трябва ли ви помощ с чантите, господине?

— Не, ще се оправя.

Разстоянието, навъртяно на брояча му не беше масивно като брястовете, но и така цената беше смешно ниска. Дадох му два долара и поисках само петдесет цента ресто. Това изглежда му се стори напълно достатъчно. Бакшишът щеше да му стигне за пакет Лъки Страйк.

10

Настаних се без проблем (плащане в брой на рецепцията, без нужда от документ за самоличност) и се насладих на дълга дрямка в стаята, където единствената климатична инсталация беше вентилаторът, вграден в рамката на прозореца. Събудих се освежен (хубаво), но после изобщо не успях да мигна през нощта (лошо). След залез по магистралата почти не минаваха коли и тишината беше толкова плътна, че нямаше начин човек да се отпусне. Телевизорът беше настолен, марка Зенит и вероятно тежеше петдесет кила. Над телевизора се подаваше стайната антена, на която беше подпряна бележка: „Моля, настройвайте антената ръчно и не използвайте алуминиево фолио. От управата.“

Имаше три канала. Местния клон на ЕнБиСи се виждаше твърде размазан, колкото и да въртях „ушите“ на антената, а картината на СиБиЕс се въртеше без да се влияе от настройката на вертикалния държач. По ЕйБиСи, който единствено се виждаше кристално ясно, даваха „Животът и легендата за Уаят Ърп“ с Хю Обраян в главната роля. Той тъкмо застреля няколко престъпници и беше прекъснат от реклама за цигари Вайсрой. Стийв Макуин обясни, че Вайсрой имат филтър, като за разсъдлив човек и вкус като за пушач. Докато той си палеше цигарата, аз се смъкнах от леглото и угасих телевизора.

И останах сам със звука на щурците.

Съблякох се по бельо, легнах и се опитах да спя. В мислите ми изплуваха майка ми и баща ми. В момента баща ми трябва да беше на шест години и живееше в О Клер. Майка ми, само на пет, живееше в семейната ферма в Айова, която щеше да изгори до основи след три или четири години. Така семейството й щеше да се премести в Уисконсин и да я приближи до пресечната точка на два живота, които щяха да създадат… ами… мен.

Аз съм луд, мина ми също през ума. Луд и жертва на ужасно сложни халюцинации, докато лежа заключен в някоя лудница някъде. Може би някой лекар ще използва моя случай, за да публикува статия в психиатрично списание. Вместо Мъжът, който мислеше, че жена му е шапка, аз ще да бъда Мъжът, който мислеше, че годината е ’58-ма.

Обаче ми стигаше да прокарам ръка по грапавата покривка на леглото, отметната до мен, и веднага ми ставаше ясно, че всичко е истина. Замислих се за Лий Харви Озуалд, но неговото време още не беше дошло и не той ме изпълваше с тревога в тази мотелска стая, сякаш излязла от музей.

Седнах на края на леглото, отворих куфарчето и извадих мобилния си телефон, играчка на пътника във времето, която нямаше никаква работа тук. Въпреки това, не можех да устоя на изкушението да отворя капачето и да натисна бутона за включване. На екрана, разбира се, веднага се появи „Няма сигнал“ — какво друго можех да очаквам. Пет чертички? Или глас, който ме умолява „Върни се вкъщи, Джейк, преди да причиниш вреди, които няма да можеш да поправиш“? Глупава, суеверна идея. Ако нанесях някаква вреда можех да я поправя. Защото всяко пътуваше изчистваше резултата. Пътуването във времето, така да се каже, имаше вграден бутон за безопасност.

Тази мисъл несъмнено беше успокоителна, но присъствието на такъв телефон в свят, където цветната телевизия е най-голямото технологично постижение на домашната електроника, никак не ме успокояваше. Ако някой го откриеше, нямаше да ме линчуват като еретик, но нищо чудно да ме арестуват и задържат, докато някой от хората на Дж. Едгар Хувър пристигне от Вашингтон, за да ме разпита.

Оставих апарата на леглото и извадих всичките монети от десния си преден джоб. Разделих ги на две купчинки. Всички, които датираха то ’58-ма или преди това, се върнаха в джоба ми. Монетите от бъдещето попаднаха в един плик, който открих в чекмеджето на бюрото (заедно с библията на Гидиън и меню за поръчки от Хай Хат). Облякох се, взех си ключа и излязох от стаята.

Щурците бяха много по-шумни отвън. В небето висеше само отломка от луната. Освободени от нейния блясък, звездите никога не бяха изглеждали толкова ярки или толкова едри. По шосе 196 тежко мина камион и отново всичко утихна. Това беше провинция и провинцията спеше дълбоко. В далечината товарен влак изсвири и огласи нощта.

На паркинга имаше само две коли и стаите, пред които бяха паркирани, бяха тъмни. Рецепцията също не светеше. Чувствайки се като истински престъпник, аз навлязох в поляната зад мотела. Висока трева се увиваше около крачолите на джинсите ми, които утре щях да заменя с новите си панталони Бан-Лон.

По края си дворът на мотела беше обрамчен с телена ограда. Отвъд нея се виждаше малко езеро, което местните наричат резервоар. Наблизо половин дузина крави дремеха в топлата нощ. Една от тях вдигна глава и ме проследи с поглед докато се промушвах под оградата и после, когато нагазих в езерото. След това тя изгуби интерес и пак сведе глава. Не ме погледна, когато моята Нокия цамбурна в езерото. Запечатах плика с монетите и ги пуснах след телефона. После се върнах по същия начин, по който бях дошъл, като се спрях в задната част на мотела, за да се убедя, че паркингът е все още празен. Беше.

Върнах се в стаята си, съблякох се и заспах почти на секундата.

Бележки

[1] Първите автомобилни гуми са произвеждани от изцяло бял естествен каучук, но той не е бил особено издръжлив и не е осигурявал достатъчно добро сцепление, затова в производството на грайферите се добавя въглерод. Вътрешната част на гумите обаче — широк кръг около джантата, остава бяла. — Б.пр.