Стивън Кинг
11/22/63 (13)

Глава 11

Докато карах на юг по магистрала „По миля на минута“, се опитвах да се убедя, че няма нужда да се занимавам с Каролин Пулин. Казвах си, че този експеримент е бил на Ал Темпълтън и, както собствения му живот, беше вече приключил. Напомнях си, че случаят на малката Пулин беше съвсем различен от този на Дорис, Трой, Туга и Елън. Да, Каролин щеше да бъде парализирана от кръста на долу и да, това беше ужасно. Но да те парализира куршум не е същото като да бъдеш пребит до смърт с ковашки чук. В количка или не, Каролин Пулин я чакаше дълъг, пълноценен живот. Казвах си, че е истинска лудост да поставям на риск истинската си мисия, като още веднъж предизвикам твърдоглавото минало да се протегне, да ме грабне и да ме сдъвче.

Сам не си вярвах.

Мислех да прекарам първата нощ от пътуването си в Бостън, но в ума ми все изскачаше образът на Данинг, паднал върху гроба на баща си и разсипал кошницата цветя, които сам беше оставил там. Той заслужаваше да умре — по дяволите, трябваше да умре — но на 5 октомври все още не беше причинил нищо на семейството си. Поне на второто. Можех да си кажа (и го направих), че беше навредил достатъчно на първото си семейство, че на 13 октомври ’58-ма той вече беше извършил две убийства, че една от жертвите му е било малко момченце, но имах само думата на Бил Туркот по въпроса.

Предполагам, че имах нужда да уравновеся нещо неприятно, колкото и да беше необходимо, с нещо което да ме накара да се чувствам добре. Така че вместо да продължа към Бостън, аз слязох от магистралата при Обърн и подкарах на запад към мейнските езера. Стигнах хижите, в които Ал беше отсядал, тъкмо преди залез и се настаних в една. Дадоха ми най-голямата от четири хижи, разположени на самия бряг на смехотворно ниска цена, понеже сезонът беше приключил.

Онези пет седмици вероятно бяха най-щастливите в целия ми живот. Не виждах жива душа, освен двойката собственици на местния магазин, където си набавях елементарни припаси два пъти седмично и господин Уинчел, собственикът на хижите. Той се отбиваше всяка неделя да се увери, че съм добре и, че престоят ми е приятен. Всеки път, когато ме попиташе, му казвах, че всичко е наред и това беше самата истина. Той ми даде ключа за бараката с лодки и аз излизах с кану в езерото всяка сутрин и вечер, когато водата беше съвсем спокойна. Помня как една вечер гледах пълната луна да се издига тихо над дърветата и да проправя сребърен път по водата, докато отражението на моето кану увисна под мен като удавен близнак. Отнякъде се обади гмурец и втори му отвърна. Скоро в разговора им се включиха и други. Аз прибрах веслото в лодката и просто останах там за момент, на триста метра от брега, загледан в луната и подслушващ разговора на гмурците. Помня как си помислих, че ако има рай и той не изглежда точно така, изобщо не ми е притрябвал.

Почнаха да се появяват есенните цветове — първо свенливо жълто, после оранжево, после изгарящо червено, докато есента изпепеляваше поредното мейнско лято. На пазара имаше цели кашони пълни с книги с меки корици с откъсната първа корица и аз прочетох към тридесет или четирсет от тях: кримки от Ед Макбейн, Джон Макдоналд, Честър Хаймс и Ричард Прадър; сълзливи мелодрами като „Пейтън Плейс“ и „Камък за Дани Фишър“; неизброими уестърни, а също и един научно-фантастичен роман, наречен „По следите на Линкълн“, чиито герои бяха група пътници във времето, които се опитваха да запишат някаква „забравена“ реч на Ейбрахам Линкълн.

Когато не четях или не излизах с лодката, се разхождах в горите. Дълги есенни следобеди, сънливи и топли. Позлатени слънчеви лъчи, уловили фини прашинки, провиращи се косо между клоните на дърветата. Нощем тишината беше толкова необятна, та чак кънтеше. По път 114 минаваха съвсем малко коли, а след десет вечерта съвсем изчезваха. След десет тази част от света, където се бях оттеглил за кратката си почивка, принадлежеше само на гмурците и на вятъра в елите. Малко по малко образът на Франк Данинг, проснат върху гроба на баща си, започна да избледнява и вече почти не ми се случваше в най-неочаквани моменти да се сетя как пуснах димящата сувенирна възглавничка върху втренчените му очи в гробницата на Трекър.

Към края на октомври, когато и последните листа вече падаха от дърветата и нощните температури бяха само малко над нулата, аз започнах да ходя до Дърам, за да свикна с терена около хълма Боуи, където след две седмици щеше да се случи инцидентът. Центърът за срещи, който Ал беше споменал, много ми помогна да намеря точното място. Малко след него към пътя се беше наклонило изсъхнало дърво. Вероятно същото, с което Ал се беше борил, когато се беше появил Андрю Калъм, вече облечен с оранжевата си ловджийска жилетка. Постарах се също да намеря дома на неволния стрелец и да проследя пътя, по който той би минал, за да стигне хълма Боуи.

Планът ми не беше кой знае колко сложен. Отначало мислех да последвам примера на Ал. Да отида до Дърам с колата рано сутринта, да паркирам близо до падналото дърво, да опитам да го отместя и когато Калъм се появеше и се включеше да ми помогне, да се престоря, че получавам инфаркт. Но след като открих къщата му, спрях да пийна нещо разхладително в магазина на Брауни, на около полови миля от там и на прозореца видях плакат, който ми даде идея. Беше шантава идея, но доста интересна.

Плакатът беше озаглавен Резултати от турнира по крибидж на окръг Андроскогин. Бяха изброени около петдесет имена. Победителят от Уест Мино беше постигнал резултат от десет хиляди „пръчици“, каквото и да беше това. Вторият след него беше събрал девет хиляди и петстотин. На трето място с 8 722 пръчици — името беше оградено с червено, което именно привлече вниманието ми — се беше класирал Андрю Калъм.

Съвпадения съществуват, но лично аз съм имал възможност да се убедя, че те са голяма рядкост. Има… някаква сила, ясно? Някъде из вселената (или зад нея), някаква огромна машина тиктака и върти грандиозните си зъбни колела.

Следващият ден отидох до дома на Калъм малко преди пет следобед. Паркирах зад неговия Форд комби, облицован с дървени панели, и отидох до входната му врата.

Отвори ми приятна жена с надиплена по краищата домакинска престилка и бебе на ръце. Само при вида й разбрах, че постъпвам правилно. Защото на петнадесети ноември Каролин Пулин нямаше да бъде единствената жертва, а единствената, която щеше да попадне в инвалидна количка.

— Да?

— Здравейте, госпожо, казвам се Джордж Амбърсън — поздравих я аз и повдигнах шапка. — Бих искал да говоря със съпруга ви.

Той вече се беше появил зад гърба й и сложи ръка на раменете й. Беше млад, още нямаше тридесет и в момента лицето му изразяваше любезен интерес. Бебето се протегна към лицето му и когато той целуна малките пръстчето, тя се засмя. Калъм ми протегна ръка и аз я стиснах.

— С какво мога да съм ви полезен, господин Амбърсън?

Аз посочих дъската за крибидж в ръката си.

— Забелязах в магазина на Брауни, че доста ви бива в тази игра. Затова имам предложение за вас.

Госпожа Калъм придоби загрижен вид.

— Съпругът ми и аз сме методисти, господин Амбърсън. Тези турнири са само хоби. Вярно, че той спечели награда и статуетката изглежда чудесно на полицата над камината, но ако искате от него да играе за пари, сте объркали къщата.

Тя се усмихна. Виждах, че това й костваше усилие, но се получи хубава усмивка. Тя ми хареса. И двамата ми харесаха.

— Тя е права — гласът на Калъм изразяваше съжаление, но и твърдост. — Преди, когато работех в горското стопанство, играехме за пени на точка, но това беше преди да срещна Марни.

— О, за мен би било лудост да играя с вас за пари — уверих го аз. — Защото аз всъщност изобщо не умея да играя. Но бих искал да се науча.

— В такъв случай, заповядайте вътре — покани ме той. — С радост ще ви покажа. Ще отнеме не повече от петнадесет минути, а до вечеря остава цял час. То какво ли има да се учи — ако можете да сборувате до петнадесет и да броите до тридесет и едно, значи можете да играете крибидж.

— Сигурен съм, че има повече тънкости от обикновено събиране и броене, иначе нямаше да се класирате трети в турнира на Андроскогин — отбелязах аз. — А и аз бих искал не просто да науча правилата. Ще ми се да ви наема за един ден. По точно за петнайсти ноември. Да речем от десет сутринта до четири следобед.

Сега жена му изглеждаше направо изплашена. Тя притисна бебето по-близо до гърдите си.

— За тези шест часа от вашето време аз ще ви платя двеста долара.

Калъм се намръщи.

— На какво си играете, господине?

— Надявам се, на крибидж — но това нямаше да им е достатъчно, виждах по лицата им.

— Вижте, няма да ви лъжа, че това е всичко, но ако се опитам да ви обясня, ще ме помислите за луд.

— Аз вече си го мисля — увери ме Марни Калъм. — Пращай го да си ходи, Анди.

— Вижте, не става въпрос за нищо лошо или незаконно — обърнах се аз към нея. — Не е измама и не е нищо опасно. Заклевам ви се.

Обаче колкото и да се кълнях, голямата ми идея май нямаше да проработи. Вместо това, Калъм щеше да е крайно подозрителен, когато ме видеше край Центъра за срещи следобедът на петнайсти.

Но аз продължих да настоявам. На това ме беше научил Дери.

— Нищо повече от крибидж. Вие ми показвате как се играе, двамата се упражняваме няколко часа, аз ви давам двеста долара и се разделяме по живо по здраво. Какво ще кажете?

— Откъде сте, господин Амбърсън?

— В момента пристигам от Дери. Занимавам се с търговия с имоти. Останах на езерото Себаго за кратка почивка, преди да тръгна на юг. Искате ли да ви дам няколко имена? Като поръчители, един вид? — усмихнах му се. — Хора, които ще потвърдят, че не съм си изгубил ума.

— Докато тече ловния сезон, той ходи на лов всяка събота. Само тогава успява, защото работи през цялата седмица и се прибира толкова късно, че няма смисъл даже да зарежда пушката.

Тя не се беше отърсила от съмненията си, но видях на лицето й и нещо друго, което ми даде надежда. Когато си млада майка и съпругът ти работи тежък, ръчен труд, което беше видно от неговите груби ръце с мазоли, двеста долара могат да са много полезни за семейния бюджет. През ’58-ма тази сума се равняваше на две и половина вноски по ипотеката.

— Бих могъл да пропусна едно излизане в гората — каза Калъм. — То и без това почти никакъв дивеч не е останал. Единственото място, където можеш да засечеш някоя проклета сърна, е на хълма Боуи.

— Не искам да чувам такъв език около бебето, господин Калъм — скастри го тя, но се усмихна, когато той я целуна по бузата.

— Господин Амбърсън, трябва да си поговоря с жена си — каза ми Калъм. — Ще почакате ли отвън за минута-две?

— Няма проблем. Даже, направо ще отида до Брауни да си взема една сода. Мога ли да ви взема нещо разхладително?

Те благодариха, но отказаха, а после Марни Калъм затвори вратата под носа ми. Аз отидох до Брауни, купих си оранжада и захарна пръчка, която реших, че ще хареса на детенцето, ако беше достатъчно голяма да й дават такива неща. Реших, че семейство Калъм ще откаже предложението ми. Ще ми благодарят, но ще ме пратят да си ходя. Аз бях непознат мъж с налудничава идея. Надявах се, че ще ми е лесно да променя този момент от миналото, защото Ал вече го беше направил два пъти, но явно бях сгрешил.

Но ме чакаше изненада. Калъм се съгласи, а жена му позволи на момиченцето да вземе захарната пръчка. Тя я пое с доволен кикот, засмука я, а после я прокара през косата си като гребен. Те дори ме поканиха да остана за вечеря, но аз не приех. Предложих на Анди Калъм да му предплатя петдесет долара, което той отказа на свой ред, но жена му настоя да ги вземе.

Върнах се в Себаго в отлично настроение, но докато карах към Дърам сутринта на петнайсти ноември (полетата бяха толкова плътно покрити с бял скреж, че облечените в оранжево ловци оставяха дълбоки следи), настроението ми се беше променило. Бях сигурен, че той се е свързал с щатската полиция или местния шериф. И докато те ме разпитваха в най-близкия участък, за да проверят що за откачалник съм, Калъм сигурно щеше да излезе на лов на хълма Боуи.

Но пред къщата му не чакаха никакви полицейски коли. Само собственият му Форд. Аз взех новата си дъска за крибидж и отидох до вратата. Той ми отвори и попита:

— Готов ли сте за урока си, господин Амбърсън?

— Да, сър, готов съм — отговорих му с усмивка.

Той ме заведе на задната веранда. Мисля, че жена му предпочиташе да не влизам в къщата при нея и бебето. Правилата бяха прости. Пръчиците бяха точки, а играта представляваше две обиколки по дъската. Научих за дясното вале, двойния ред, засядането в калта и това, което Анди нарече „мистична деветнадесетица“ — т.нар. невъзможна ръка. После започнахме да играем. В началото аз си отбелязвах резултата, но се отказах, когато Калъм дръпна четиристотин точки напред. От време на време някъде отдалеч проехтяваше изстрелът на някой ловец и Калъм вдигаше поглед към горите, обградили малкия му двор.

— Следващата събота — успокоявах го аз. — И ти ще си с тях следващата събота.

— Сигурно ще вали — отвърна той и се засмя. — Ама не мога да се оплача, нали? Забавлявам се и изкарвам пари. А ти се справяш все по-добре, Джордж.

На обяд Марни ни сервира огромни сандвичи с риба тон и домашно приготвена доматена супа. Нахранихме се в кухнята и след това тя ни покани да продължим играта вътре в къщата. Явно беше решила, че все пак не съм опасен. Това ме зарадва. Те бяха приятни хора, семейство Калъм. Чудесна млада двойка с чудесно детенце. Сещах се за тях понякога докато слушах как Лий и Марина Озуалд си крещят в евтиния си апартамент, а също и веднъж, когато прехвърлиха караницата си на улицата. Миналото обича хармонията, то се старае да уравновесява нещата и обикновено успява. Семейство Калъм бяха в единия край на везната. Семейство Озуалд в другия.

А Джейк Епинг, известен още като Джордж Амбърсън? Той беше точно по средата.

Към края на нашия маратон, аз спечелих първата си игра. Три игри по-късно, само няколко минути след четири часа, направо го разгромих и се разсмях от удоволствие. Малката Джена се засмя с мен, а после се наведе от високото си столче и дружески ми подръпна косата.

— Това е — оповестих аз, докато цялото семейство се смееше на глас, — тук тегля чертата.

Извадих си портфейла и оставих три банкноти по петдесет долара на червено-бялата карирана мушама, покриваща кухненската маса.

— Струваше си всеки цент!

Анди ги избута обратно.

— Прибери си ги, Джордж. Твърде много се забавлявах, за да ти взема парите.

Аз кимнах, сякаш бях съгласен с него и после бутнах банкнотите към Марни, която веднага ги прибра.

— Благодаря, господин Амбърсън — каза тя и погледна съпруга си укорително. — Никак няма да са ни излишни.

— Добре.

Аз се изправих, протегнах се и чук как гръбнакът ми изпука. Някъде не много далеч от тук — на пет или седем мили — Каролин Пулин и баща й се качваха в неговия пикап с надпис Строителни и дърводелски услуги Пулин. Може би бяха отстреляли някоя сърна, а може би не. Но със сигурност бяха прекарали приятен следобед в гората, разговаряйки за каквото по принцип разговарят бащи и дъщери и аз се радвах за тях.

— Остани за вечеря, Джордж — покани ме Марни. — Имаме кренвирши с фасул.

И аз останах, а след това гледах новините на малкия настолен телевизор на семейство Калъм. Беше се случил инцидент при лов в Ню Хампшир, но не и в Мейн. Позволих си да приема допълнителна порция от ябълковия сладкиш на Марни, въпреки, че бях преял до пръсване, а после се изправих и им благодарих за гостоприемството.

Анди Калъм ми протегна ръката си.

— Другият път ще играем без заплащане, нали?

— Дадено — но нямаше да има никакъв следващ път и мисля, че той го знаеше.

Явно същото важеше и за жена му. Тя ме настигна тъкмо преди да се кача в колата. Беше увила бебето в одеяло и беше сложила шапка на главата й, но самата тя не си беше сложила палто. Дъхът и излизаше във вид на бяла пара и виждах, че трепери.

— Госпожо Калъм, влизайте вътре, преди да се простудите до см…

— От какво го спаси?

— Моля?

— Знам, че затова дойде. Докато двамата с Анди бяхте на верандата, аз се помолих и Господ ми прати отговор, но не целия отговор. От какво го спаси?

Аз сложих ръце на треперещите й рамене и я погледнах в очите.

— Марни…, ако Господ е искал да го знаеш, Той е щял да ти каже.

Внезапно тя вдигна ръце и ме прегърна. Изненадан аз отвърнах на прегръдката й. Малката Джена уловена между двама ни, ни изгледа учудено.

— Каквото и да е било, благодаря — прошепна Марни в ухото ми. От топлия й дъх ме полазиха тръпки.

— Прибирай се, миличка, преди да си замръзнала.

Входната врата се отвори и Анди се появи с кутийка бира в ръка.

— Марни? Марн?

Тя отстъпи назад. Очите й бяха широки и тъмни.

— Бог ни доведе ангел пазител — каза тя. — На никого няма да го кажа, но ще си го знам. Ще го запазя в сърцето си.

После тя се обърна и бързо се отдалечи към очакващия я съпруг.

Ангел. Чувах го вече за втори път и самият аз скътах тази дума в сърцето си — същата вечер, докато се опитвах да заспя в хижата и на следващия ден, докато прекосявах тихите неделни води с кануто си под студеното синьо небе, предвестник на зимата.

Ангел пазител.

В понеделник, седемнайсти ноември, видях първите падащи снежинки и го приех като знак. Събрах си багажа, качих се в колата, отидох до селцето Себаго, където открих господин Уинчел да пие кафе и да яде понички в ресторант Лейксайд (през ’58-ма хората постоянно ядяха понички). Върнах му ключовете и му казах, че съм прекарал чудесно и съм си починал прекрасно. Лицето му светна.

— Много хубаво, господин Амбърсън. Точно както си трябва. Обаче сте платил до края на месеца. Оставете ми адрес, където да ви пратя разликата за последните две седмици и ще пусна чека по пощата.

— Няма да знам със сигурност къде отивам докато началството в седалището на фирмата не вземе решение — казах му аз. — Но като се установя ще ви пиша.

Пътниците във времето се скъсват да лъжат.

Той протегна ръка.

— За мен беше удоволствие да бъда ваш домакин.

— Удоволствието беше мое — отвърнах аз и стиснах ръката му.

Качих се в колата и подкарах на юг. Същата нощ се регистрирах в Паркър Хаус в Бостън и се разходих из скандално известната Бойна зона^[1]. След седмиците тишина и спокойствие в Себаго неонът подразни очите ми, а нощните тълпи, състоящи се предимно от млади мъже в униформа, ме накараха да се замисля с носталгия за тихите нощи на западен Мейн, където оскъдните магазини затваряха в шест и движението по пътищата спираше след десет.

Прекарах следващата нощ в хотел Харингтън в столицата Вашингтон. Три дни по-късно се озовах на западния бряг на Флорида.