Стивън Кинг
11/22/63 (27)

2

Дребните икономии винаги ни излизат през носа. Бях махнал телефона от жилището на улица Нийли, за да спестя десетина долара на месец и ето, че сега ми трябваше. Но на четири пресечки от там имаше универсален магазин с телефонна кабина до бара за безалкохолни. Бях си записал номера на де Мореншилд. Пуснах монета в апарата и го набрах.

— Домът на де Мореншилд, какво ще обичате? — не беше гласът на Джийн. Вероятно домашна прислужница — как си изкарваха парите тези двамата?

— Искам да говоря с Джордж, моля.

— Съжалявам, господине, той е в кантората.

Грабнах химикала от джоба на ризата си.

— Ще ми дадете ли номера там?

— Да, сър. Чапъл, 5–6323.

Аз го записах на опакото на ръката си и й благодарих.

— Да предам ли нещо, в случай че не го откриете там?

Аз затворих. Студената обвивка пак беше почнала да се затваря около мен. Беше добре дошла. Ако някога бях имал нужда от хладен бърз ум, това беше моментът.

Пуснах още десет цента и този път ми отговори секретарка, която ми съобщи, че съм се свързал с Корпорация Сентрекс. Казах й, че искам да говоря с де Мореншилд. Тя, разбира се, попита по какъв въпрос.

— Кажете му, че става въпрос за Жан-Клод Дювалие^[1] и Лий Озуалд. Кажете му, че е в негов интерес да разговаря с мен.

— Името ви, господине?

Този път детинщините нямаше да минат. Трябваше да й дам някакво име.

— Джон Ленън.

— Моля, изчакайте, господин Ленън. Ще проверя дали е на разположение.

Паузата не беше запълнена с никаква музика, което беше чудесно. Подпрях се на стената на задушната будка и забелязах надпис: „Ако пушите, пуснете вентилатора“. Аз не пушех, но все пак го пуснах. Това не ме разхлади особено.

Чух прещракване, достатъчно силно да ме оглуши и секретарката каза: „Свързвам ви, господин Ди.“

— Ало? — същият енергичен бумтящ глас. — Ало, господин Ленън?

— Ало, тази линия сигурна ли е?

— Какво дали… Разбира се! Само секунда да затворя вратата.

След малко той пак се появи.

— За какво става въпрос?

— За Хаити, приятелю. И за петролни концесии.

— А какви са тези приказки за мосю Дювалие и онзи тип, Озуалд? — по гласа му не личеше да е разтревожен, просто любопитен.

— О, моля ти се, и двамата ги познаваш достатъчно добре. Защо просто не ги наричаш Бейби Док и Лий?

— Днес съм изключително зает, господин Ленън, ако не ми кажете за какво става въпрос, ще се наложи да…

— Бейби Док може да одобри хаитянските петролни концесии, които се опитваш да докопаш последните пет години, това ти е ясно. Той е дясната ръка на баща си, той дърпа конците на Тонтон Макут и някой ден ще наследи татенцето на чело на държавата. Той те харесва и ние също те харесваме…

Де Мореншилд вече не звучеше като актьор, а като реална личност.

— Като казвате „ние“, какво имате…

— Ние всички те харесваме, де Мореншилд, обаче се тревожим, задето си се забъркал с Озуалд.

— Исусе, ама аз почти не го познавам. Не съм го виждал от шест или осем месеца.

— Видя го на Велик ден. Занесе плюшен заек на дъщеря му.

Дълга пауза.

— Да, това го бях забравил.

— А забрави ли, че някой се опита да отнесе главата на Едуин Уокър?

— Това пък какво общо има с мен? Или с моя бизнес? — озадаченият му гняв звучеше почти съвсем достоверно. Ключова дума: почти.

— Хайде сега, ти сам обвини Озуалд, че го е направил.

— Просто се шегувах, по дяволите!

Позволих му да си поеме дъх и продължих.

— Сещаш ли се за коя фирма работя, де Мореншилд? Ще ти подскажа — не е Стандарт Ойл.

Последва тишина, докато той попиваше всички глупости, които му бях сервирал. Само дето не бяха глупости, не съвсем. Със сигурност знаех за заека и за неговата „как пропусна“ забележка, след като жена му беше забелязала карабината. Заключението се налагаше от самосебе си. Моята фирма беше Фирмата^[2] и единственото, което вълнуваше моя събеседник в момента — поне на това се надявах — беше каква точно част от несъмнено вълнуващия му живот беше подслушван.

— Става въпрос за недоразумение, господин Ленън.

— За твое добре, искрено се надявам да е така, защото отстрани изглежда сякаш ти си му дал тази идея. С всички ония приказки какъв расист бил Уокър и как щял да се превърне в американския Хитлер.

— Това изобщо не е вярно.

Аз пренебрегнах думите му.

— Обаче това не е основната ни тревога. Най-много се тревожим, че може да си придружил господин Озуалд вечерта на десети април.

— Ach, mein Gott! Това е лудост!

— Ако можеш да го докажеш и ако обещаеш да стоиш настрана от нестабилния господин Озуалд в бъдеще…

— Ами че той е в Ню Орлийнс, за бога!

— Млъкни. Знаем точно къде е и какви ги върши. Раздава листовки „Справедливост за Куба“. Ако не престане, скоро ще го опандизят — всъщност, Лий щеше да бъда задържан след по-малко от седмица. Чичо му, Грозника Мърет, онзи, който беше свързан с Карлос Марсело, щеше да му плати гаранцията. — Обаче все някога ще се върне в Далас и тогава не си и помисляй пак да го виждаш. С твоята малка игричка е свършено.

— Казвам ви, аз никога…

— Все пак може да си получиш концесиите. Обаче само ако докажеш, че не си бил с Озуалд на десети април. Можеш ли?

— Аз… нека да помисля — последва дълга пауза. — Да, мисля, че мога.

— Ами дай да се видим, тогава.

— Кога?

— Довечера, в девет. Аз си имам началници и те никак няма да се зарадват, ако ти отпусна достатъчно време да си измайсториш алиби.

— Заповядайте у нас. Ще пратя Джийн на кино с приятелки.

— Не, друго едно местенце съм намислил. И даже няма да ти трябват указания да го намериш.

Казах му къде ще го чакам.

— Но защо там? — той звучеше искрено изненадан.

— Просто ела. И ако не искаш таткото и синът Дювалие да ти се разсърдят люто, приятелче, ела сам.

След това затворих.

3

Върнах се в болницата точно в шест и останах при Сейди половин час. Главата й се беше прояснила и твърдеше, че не я боли чак толкова. В шест и половина я целунах по здравата буза и й казах, че трябва да тръгвам.

— Имаш работа? — попита тя. — Истинската ти работа тук?

— Да.

— Но никой няма да пострада, освен ако не е абсолютно наложително, нали?

Кимнах.

— И в никакъв случай погрешка — допълних.

— Пази се.

— Все едно стъпвам по яйчени черупки.

Тя се опита да се усмихне, но направи гримаса, когато прясно разрязаната плът на лицето й се опъна. Тя отмести поглед над рамото ми. Аз се обърнах и видях Дийк и Ели на вратата. И двамата се бяха издокарали, Дийк с летен костюм, каубойска връзка и шапка, а Ели с розова копринена рокля.

— Ние можем да изчакаме — каза Ели.

— Не, влизайте. Тъкмо си тръгвах. Но не стойте твърде дълго, тя е изморена.

Целунах Сейди още два пъти — по сухите устни и влажното чело. После се върнах на улица Нийли, където извадих покупките си от магазина за костюми. Действах бавно и внимателно пред огледалото в банята, като често се консултирах с инструкциите и съжалявах, че Сейди не е с мен да ми помогне.

Не се тревожех, че де Мореншилд може да попита „не съм ли те виждал някъде“, когато се срещнем. Целта ми беше той да не може да разпознае „Джон Ленън“ по-късно. В зависимост от това дали щях да му повярвам, можеше да се наложи пак да си имам работа с него. В такъв случай исках да имам предимството да мога да го изненадам.

Първо залепих мустаците. Те бяха доста рунтави и с тях изглеждах като бандит от уестърн на Джон Форд. После се заех с грима, с чиято помощ направих лицето и ръцете си да изглеждат загорели от слънцето. Имах и очила с рогови рамки и стъкла без диоптър. Беше ми хрумнало да си боядисам косата, но това щеше да ме свърже с Джон Клейтън, по начин, който изобщо не ми беше приятен. Вместо това нахлупих ниско бейзболна шапка. Когато бях готов, сам едва се познах.

— Никой няма да пострада, освен ако не е абсолютно наложително — казах на непознатия в огледалото. — И в никакъв случай погрешка. Ясно ли е?

Непознатият кимна. Очите зад фалшивите очила бяха безизразни.

Тъкмо преди да изляза, взех револвера от гардероба и го натиках в джоба си.

4

Стигнах празния паркинг в края на улица Мерседес двадесет минути по-рано, но кичозният Кадилак на де Мореншилд вече чакаше, паркиран със задницата срещу тухлената задна стена на склада на Монтгомъри Уорд. Значи той беше нервен. Чудесно.

Огледах се, като почти очаквах да видя момичетата, скачащи на въже, но те сигурно вече се бяха прибрали. Може би спяха и сънуваха Чарли Чаплин, който обикаляше Франция, само за да гледа как танцуват мадамите.

Паркирах близо до сухопътната яхта на де Мореншилд, смъкнах стъклото, подадох лявата си ръка навън и го повиках с пръст. За момент той си остана на мястото, сякаш не беше сигурен какво да прави. После излезе. От самоуверената му походка нямаше и следа. Изглеждаше плах и предпазлив. Това също беше чудесно. В едната си ръка държеше папка. По вида й не личеше да съдържа кой знае какво. Надявах се да не е нещо изфабрикувано в последния момент. Ако беше, двамата с него щяхме да потанцуваме, но нямаше да е суинг.

Той отвори вратата и се наведе да ме погледне.

— Хей, нали няма да ме застреляш или нещо такова?

— Не — отговорих аз, като се надявах да звуча отегчен. — Ако бях от ФБР, можеше да се тревожиш, обаче аз не съм и ти много добре го знаеш. Не за първи път си имаш работа с нас.

От душа и сърце се надявах записките на Ал да не ме бяха подвели.

— Тази кола подслушва ли се? Ти носиш ли микрофон?

— Ако внимаваш какво говориш, няма от какво да се притесняваш, нали така? Хайде, влизай.

Той влезе и затвори вратата.

— За онези концесии…

— За тях ще си говориш друг път и с други хора. Петролът не е по моята част. По моята част е да се занимавам с хора, които се държат неразумно, а твоите отношения с Озуалд могат да се нарекат крайно неразумни.

— Просто бях любопитен. Това е човек, който е успял да емигрира в Русия, а после да се върне в Щатите. Той е полуграмотен селяндур, но е учудващо находчив. Освен това… — той прочисти гърло. — Един мой приятел е хвърлил око на жена му.

— Знаем за него — казах аз, като си мислех за Буе, поредния Джордж в, както изглеждаше, безкрайната поредица. Колко бих се радвал да се измъкна от ехтящата камера на миналото. — Единственото, което ме интересува, е да се убедя, че не си имал нищо общо с оня левашки опит за убийство на Уокър.

— Ето, извадих това от албума на жена ми.

Той отвори папката, извади единствена изрезка от вестник и ми я подаде. Аз включих лампата в купето на Шевролета, като се надявах светлината да не е достатъчна да изобличи фалшивия ми тен. От друга страна, какво толкова? Де Мореншилд вероятно щеше да реши, че дегизировката е обичайна в такава ситуация.

Изрезката беше от изданието на „Сутрешни вести“ от дванадесети април. Бях сигурен, че повечето даласци четат клюкарската хроника „Из града“ с повече интерес, отколкото националните или световни новини. Това конкретно издание съдържаше множество снимки на мъже и жени във вечерно облекло и дълъг списък имена. Де Мореншилд беше оградил с червено един абзац по средата на колоната. Веднага разпознах Джордж и Джийн на придружаващата снимка. Той беше в смокинг и широко разтеглената му усмивка разкриваше повече зъби, отколкото нормално може да има в човешка уста. Джийн пък демонстрираше главозамайващо деколте, изцяло обсебило вниманието на третия човек на снимката. И тримата държаха чаши с шампанско.

— Това е от петъчния вестник — обадих се аз. — По Уокър стреляха в сряда.

— Да но светската хроника винаги се публикува ден по-късно. Понеже събитията винаги са вечерни, нали така? Освен това не гледай само снимката, ами прочети текста. Там си пише всичко черно на бяло.

Прочетох, но знаех, че казва истината, веднага щом видях името на другия мъж, изписано със завъртяния вестникарски шрифт за тази рубрика. Хармоничното ехо беше по-шумно от електрическа китара, включена към усилвател.

Местният петролен магнат Джордж де Мореншилд и съпругата му Джийн вдигнаха чаши (или десетина) в клуб Карусел в сряда вечерта, за да отпразнуват рождения ден на абсолютно възхитителната дама. Колко години? Влюбените птички не споделиха, но на нас тя не ни изглежда и ден повече от двадесет и три. Техен гостоприемен домакин беше собственикът на Карусел, Джак Руби, който им прати бутилка шампанско, а после се присъедини към тях за тоста. Честит рожден ден, Джийн, и дълги години щастие!

— Шампанското беше долнопробно и на следващия ден ме мъчи махмурлук до три следобед, но си е струвало, ако това е достатъчно за доказателство.

Беше. Аз пък бях страшно заинтригуван.

— Колко добре познаваш тоя тип, Руби?

Де Мореншилд изсумтя. Цялата му аристократична надменност, изразена в едно единствено вдишване през разширени ноздри.

— Не особено добре и нямам желание да го опознавам. Той е побъркано еврейче, което отпуска безплатно пиене на полицията да си затваря очите, докато той раздава юмручна справедливост. При това доста често. Някой ден тоя негов къс фитил ще го вкара в беля. Обаче Джийн харесва стриптизьорките. Те я възбуждат — и той сви рамене сякаш да каже: „Кой може да ги разбере жените?“ — Добре, това удовлет…

Той погледна надолу, видя револвера в ръката ми и млъкна. Очите му се разшириха. Езикът му се показа и облиза устните. Когато го прибра обратно, той издаде остър мляскащ звук.

— Дали съм удовлетворен? Това ли щеше да попиташ? — смушках го с дулото на револвера и със задоволство чух как той рязко си поема дъх. Убийството променя човека, казвам ви, прави го по-груб, но в моя защита, ако имаше на света човек, който да си е заслужил сплашването, това беше той. Маргерит беше отчасти отговорна за личността, в която се беше превърнал най-малкият й син и самият Лий далеч не беше без вина — с всички негови недорасли мечти за слава — но и де Мореншилд беше изиграл своята роля. И дали действията му са били продиктувани от някакъв подмолен план на ЦРУ? Не. Това просто го забавляваше. Както и гневът и разочарованието, изпълващи разстроената личност на Лий.

— Моля ви — прошепна де Мореншилд.

— Да, удовлетворен съм. Обаче хубаво ме чуй, кречетало такова: никога повече няма да се срещаш с Лий Озуалд. Няма да говориш с него по телефона. Няма да обелиш нито дума за този разговор на жена му или на майка му, или на Буе, или на когото и да било от другите емигранти. Ясно ли е?

— Абсолютно. Аз и без това бях почнал да се отегчавам от него.

— Не и на половина, колкото аз съм отегчен от теб. Ако разбера, че пак си говорил с Лий, ще те убия, ясно?

— Ясно. А онези концесии…?

— Някой ще те потърси. Сега се махай от колата ми.

Той го направи скорострелно. Когато вече се беше настанил зад волана на Кадилака, аз пак протегнах ръка през прозореца. Този път използвах пръста си, за да му посоча да се отдалечи към улица Мерседес. Той го направи.

Аз останах на място още малко, загледан в изрезката, която в бързината си той беше забравил да прибере. Семейство де Мореншилд и Джак Руби, вдигнали чаши. Дали това все пак не сочеше към конспирация? Ненормалниците, които вярват в стрелци, изскачащи от каналите и двойници на Озуалд, сигурно биха го повярвали, но не и аз. Беше просто поредната хармония. Това беше Земята на миналото, където всичко ехтеше.

Бях сигурен, че съм затворил прозореца на съмнението, който мъчеше Ал Темпълтън, до тъничка пролука. Озуалд щеше да се върне в Далас на трети октомври. Според записките на Ал, щяха да го вземат на работа в книгохранилището като общ работник в средата на октомври. Само дето това нямаше да се случи, защото някъде между трети и шестнадесети, аз щях да сложа край на нещастия му опасен живот.

5

Позволиха ми да прибера Сейди от болницата сутринта на седми август. На връщане към Джоуди тя се беше умълчала. Личеше си, че изпитва силна болка, но почти през целия път ръката й нежно почиваше на коляното ми. Проговори чак, когато се отклонихме от магистрала 77 при голямото табло в чест на Денолмските Лъвове.

— Ще се върна на работа през септември.

— Сигурна ли си?

— Да. Щом можах да се изправя пред целия град в онази зала, мисля, че ще се справя с хлапетата в училищната библиотека. Освен това, имам чувството, че ще се нуждаем от парите. Освен ако нямаш някакъв източник на средства, за който аз не знам, скоро ще се разорим напълно. Благодарение на мен.

— Очаквам да получа малко пари в края на месеца.

— Боксовият мач?

Аз кимнах.

— Добре. Пък и няма да ми се наложи дълго да понасям шушукането и кискането. Защото, когато ти си тръгнеш, аз тръгвам с теб — тя направи малка пауза. — Стига още да го искаш.

— Сейди, това е всичко, което искам.

На следващия завой излязохме на Главната улица. Джем Нийдхам тъкмо довършваше разноса на мляко. Бил Гейвъри подреждаше пресен хляб пред пекарната си. От радиото на една преминаваща наблизо кола Джан и Дийн пееха, че в Града на Сърфа има по две момичета за всяко момче.

— Ще ми хареса ли, Джейк? Твоето място?

— Надявам се, миличка.

— Различно ли е?

Аз й се усмихнах.

— Бензинът е доста по-скъп и има повече копчета за натискане. Иначе няма кой знае каква разлика.

6

Онзи горещ август беше най-близкото нещо до меден месец, което можехме да си позволим и беше прекрасен. Аз все още паркирах колата си пред къщата на Дийк вечер, но не мисля, че това заблуждаваше някого в града къде реално живея.

Сейди се възстанови бързо от операцията и, въпреки че окото й беше отпуснато, а на бузата имаше дълбока вдлъбнатина, където ножът беше проникнал чак в устата, подобрението беше значително. Елертън и екипът му бяха свършили чудесна работа при дадените обстоятелства.

Ние четяхме книги, седнали на дивана й пред пуснатия вентилатор — „Групата“ за нея, „Невзрачният Джуд“ за мен. Правехме си пикник в задния двор под сянката на нейното великолепно орехово дърво и пиехме литри айс кафе. Тя пак започна да ограничава цигарите. По телевизията гледахме „Сурова кожа“, „Бен Кейси“ и „Път 66“. Една вечер даваха „Новите приключения на Елъри Куин“, но аз я помолих да смени канала. Казах й, че не обичам детективски филми.

Преди да си легнем, аз внимателно втривах мазен крем върху раната й, а веднъж щом се окажехме в леглото… Нека просто кажем, че всичко беше чудесно.

Веднъж пред супермаркета аз попаднах на достопочтената Джесика Калтроп, член на училищното настоятелство. Тя ме спря и каза, че трябва да говори с мен по, както го нарече, „един деликатен въпрос“.

— За какво става въпрос, мис Калтроп? Защото тук нося сладолед и ми се ще да го прибера у дома преди да се е разтопил.

Тя ме дари с ледена усмивка, която би запазила ваниловия ми сладолед стегнат часове наред.

— „У дома“ на улица Бий Трий ли ще рече, господин Амбърсън? При бедната госпожица Данхил?

— А това как точно ви засяга?

Усмивката й се вледени още малко.

— Като член на училищното настоятелство, аз трябва да съм сигурна, че моралът на нашите служители е безупречен. Ако вие и госпожица Данхил живеете заедно, това искрено ме притеснява. Младежите са много впечатлителни. Те имитират всичко, което виждат у възрастните.

— Нима? След около петнадесет години, прекарани в различни класни стаи, аз бих казал, че те внимателно наблюдават поведението на възрастните и после се втурват в обратната посока, възможно най-бързо.

— Сигурна съм, че можем да проведем крайно информативен разговор, свързан с вашите наблюдения върху психологията на подрастващите, господин Амбърсън, но исках да говоря с вас по друг въпрос, колкото и да ми е неприятно — никак не изглеждаше да й неприятно. — Ако двамата с госпожица Данхил живеете в грях…

— Грях — прекъснах я аз. — Каква интересна дума. Иисус предложил онзи, който е безгрешен, да хвърли първия камък. Или онази. Вие безгрешна ли сте, мис Калтроп?

— Този разговор не се отнася за мен.

— Но бихме могли да го отнесем към вас. Аз бих могъл да го отнеса към вас. Мога, например, да почна да разпитвам наоколо за хлапето, което сте изтърсила преди доста време.

Тя отскочи назад, все едно я бях зашлевил и отстъпи две крачки към тухлената стена на магазина. Аз пък пристъпих две крачки напред, стиснал книжните торби с покупки пред себе си.

— Думите ви са обидни и противни. Ако още преподавахте при нас, щях да…

— Не се и съмнявам, но аз вече не работя за вас, затова искам да ме изслушате много внимателно. Доколкото знам, когато сте била на шестнадесет и сте живеела в ранчото Суитуотър, вие сте родила дете. Не ми пука дали бащата е бил ваш съученик, някой скитник или собствения ви баща…

— Вие сте отвратителен!

Вярно беше. И колко приятно може да е това понякога.

— Не ме е грижа кой е бил, но съм изключително загрижен за Сейди, която е понесла повече болка и страдание, отколкото вие вероятно сте изпитала през целия си живот — тя беше стигнала стената зад гърба си и стоеше, притисната там. Беше вдигнала лице към мен, а очите й искряха от ужас. При други обстоятелства бих я съжалил. Не и при тези. — Ако кажете и една дума за Сейди, на когото и да било, аз лично ще се открия къде е сега детето и ще се постарая всички в града да научат. Разбирате ли ме?

— Махнете се от пътя ми. Пуснете ме да мина.

— Разбирате ли ме?

— Да! Да!

— Чудесно — отстъпих назад. — Живейте си живота, мис Калтроп. Подозирам, че откак сте била на шестнадесет, животът ви е станал доста сив — натоварен, разбира се, отнема много време да се ровиш в личния живот на хората — но никой не ви пречи да си го живеете. Затова не пречете на нас да живеем своя.

Тя отстъпи наляво покрай стената по посока на паркинга. Очите й се бяха облещили и нито за миг не се отделиха от лицето ми. Аз й се усмихнах мило.

— Преди този разговор окончателно да се превърне в нещо, което никога не се е случвало, бих искал да ви дам един съвет, уважаема. Думите ми извират направо от сърцето. Аз я обичам и ви уверявам, че не искате да се ебавате с един влюбен мъж. Ако си наврете носа в моите работи — или на Сейди — аз ще положа всички усилия да ви превърна в най-изпадналата снобска кучка в цял Тексас. От душа и сърце ви го обещавам.

Тя побягна към паркинга. Бягаше неловко като човек, на когото отдавна не му се е налагало да се движи с нещо по-бързо от достолепна походка. С дългата си до глезените кафява пола, плътни бежови чорапи и разумни кафяви обувки, тя беше олицетворението на своето време. Косата й беше прибрана на кок, който се беше разхлабил. Някога сигурно я е носила разпусната, както на мъжете им харесва да виждат женската коса, но това е било отдавна.

— Хубав ден — извиках след нея за последно.

7

Сейди влезе в кухнята, докато аз прибирах покупките в хладилника.

— Дълго време те нямаше. Разтревожих се.

— Заприказвах се, знаеш как е в Джоуди. Все ще се намери с кого да убиеш малко време.

Тя се усмихна. Това вече й се отдаваше малко по-лесно.

— Ти си сладурче.

Аз и благодарих и на свой ред я уверих, че тя е истинска сладурана. Зачудих се дали Калтроп ще говори с Фред Милър, другия настоятел, който се имаше за пазител на градския морал. Не ми се вярваше. Аз не просто знаех нейната тайна. Бях се постарал да я сплаша. Беше се получило с де Мореншилд, получи се и с нея. Сплашването на хора е мръсна работа, но все някой трябва да я върши.

Сейди прекоси кухнята и ме прегърна.

— Какво ще кажеш за един уикенд в Кендълуд преди началото на учебната година? Както в добрите стари времена? Виж само колко е дръзка тази Сейди, а?

— Ами, зависи — аз също я прегърнах. — За неприличен уикенд ли става дума?

Тя се изчерви, освен около белега. Там кожата остана бледа и лъскава.

— Абсолютно разюздан, сеньор.

— Тогава, колкото по-скоро, толкова по-добре.

8

Всъщност, уикендът не беше никак неприличен, освен ако, като Джесика Калтроп и подобните й, не вярвате, че физическата любов е мръсна. Вярно, че прекарахме доста време в леглото. Но също толкова прекарахме навън. Сейди обожаваше разходките и беше неуморна, а зад комплекса имаше огромно поле, обграждащо далечен хълм. Беше покрито с избуели късни цветя. Останахме там почти целия съботен следобед. Сейди разпознаваше някои от растенията — испански кинжал, бодлив мак, нещо, наречено пача трева — но другите й бяха непознати и тя само се навеждаше да ги помирише. Вървяхме, хванати за ръка, високата трева обвиваше краката ни, обути в джинси, а тексаското небе над нас беше изпълнено с едри памукообразни облаци. Полето беше набраздено на дълги светли и сенчести ивици. Подухваше лек бриз и миризмата на петрол не се усещаше никаква. На върха на хълма се обърнахме и погледнахме назад. Бунгалата изглеждаха дребни и незначителни насред огромната, изпъстрена тук-там с дървета прерия. Пътят приличаше на панделка.

Сейди седна, сви колене пред себе си и обви ръце около глезените си. Аз седнах до нея.

— Искам да те питам нещо — каза тя.

— Добре.

— Не става въпрос за… нали знаеш… откъде идваш… Точно сега, не ми се мисли по въпроса. Обаче искам да знам за този човек, който си дошъл да спреш. Този, който щял да убие президента.

Аз го обмислих.

— Деликатна тема, миличка. Помниш ли, като ти казах, че съм застанал близо да голяма машина с остри зъби?

— Да…

— Казах ти, че не искам да си близо до мен, докато си вра носа около нея. Вече ти казах повече, отколкото възнамерявах и със сигурност повече, отколкото е разумно. Защото миналото не иска да бъде променяно. То се противопоставя на всеки, който опита. И колкото по-голяма е потенциалната промяна, толкова по-голямо е противодействието. Не искам да пострадаш.

— Но аз вече пострадах — каза тя тихо.

— Искаш да знаеш дали вината за това е моя?

— Не, миличък — тя сложи ръката си на бузата ми. — Не.

— Ами, може и да е, поне отчасти. Съществува нещо, наречено ефектът на пеперудата — точно в момента около нас пърхаха стотици пеперуди, сякаш да илюстрират думите ми.

— Знам какво е. Рей Бредбъри има един разказ, в който става дума за него.

— Така ли?

— Казва се „Гръмна гръм“. Много е красиво и много притеснително. Обаче, Джейк, виж — Джони си беше побъркан дълго преди ти да се появиш. Аз го напуснах дълго преди ти да се появиш. И, ако теб те нямаше, вероятно щеше да се намери някой друг мъж. Сигурна съм, че нямаше да е хубаво, колкото с теб, но аз нямаше да има откъде да го знам, нали? Времето е дърво с много разклонения.

— Какво искаш да знаеш за онзи тип, Сейди?

— Ами, например, защо не се обадиш в полицията — анонимно, разбира се — и да им кажеш за него.

Откъснах стръкче трева и го задъвках, докато обмислях отговора си. Първото, което ми хрумна, бяха думите на де Мореншилд на паркинга на Монтгомъри Уорд: „Той е полуграмотен селяндур, но е учудващо находчив.“

Добре го беше преценил. Лий беше успял да се измъкне от Русия, когато там му беше омръзнало. Щеше да успее да се измъкне и от Книгохранилището след стрелбата по президента, въпреки че полицията и тайните служби щяха да реагират почти незабавно. Естествено, че ще реагират незабавно. Един куп хора щяха да сочат откъде са дошли изстрелите.

Лий щеше да бъде разпитан от въоръжени мъже в стаята за почивка на втория етаж, преди още президентският кортеж да е успял да стигне до болницата Паркланд. Полицаят, който щеше да го разпита, по-късно щеше да си спомня, че младежът е изглеждал разумен и убедителен. Веднъж щом бригадирът Рой Трули потвърдеше, че Лий действително е негов служител, полицаят щеше да го освободи и да продължи да търси стрелеца на горните етажи. Ако офицер Типит не го беше засякъл, нищо чудно Лий да беше успял да се укрива дни наред след стрелбата или седмици.

— Сейди, даласките полицаи ще шокират света със своята некомпетентност. Би било лудост да им се доверя. Нищо чудно даже да не обърнат внимание на моето анонимно съобщение.

— Но защо? Защо да го правят?

— Защото точно в момента онзи мъж дори не е в Тексас и няма намерение да се връща скоро. Планира да избяга в Куба.

— Куба? Защо, за бога, Куба?

Аз поклатих глава.

— Няма значение, така или иначе, няма да успее. Той ще се върне в Далас, но все още няма да планира никакво убийство. Той дори не знае, че Кенеди се кани да идва в Далас. И самият Кенеди не го знае, защото пътуването още не е насрочено.

— Но ти знаеш.

— Да.

— Защото във времето, от което идваш, всичко това е описано в историческите книги?

— В най-общи линии, да. Подробностите научих от приятеля, който ме изпрати тук. Някой ден, когато всичко свърши, ще ти разкажа цялата история, но не точно сега. Не докато машината с ужасните зъби работи с пълна пара. Важното е друго: ако полицията разпита онзи мъж по някое време педи средата на ноември, той ще звучи напълно невинен, защото ща бъде невинен — поредният перест облак премина над нас и веднага смъкна температурата с около десет градуса. — Кой знае, може би не е бил напълно решен да го направи, чак докато е дръпнал спусъка.

— Говориш сякаш вече се е случило — дивеше се тя.

— В моя свят се е случило.

— Защо точно средата на ноември?

— На шестнадесети „Сутрешни вести“ ще съобщи на Далас за предстоящото преминаване на президентския кортеж по Главната улица. Л… онзи мъж ще прочете новината и ще осъзнае, че маршрутът минава точно покрай мястото, където той работи. Вероятно ще реши, сам Бог му праща знак. Или призракът на Карл Маркс.

— А той къде ще работи?

Аз пак поклатих глава. Не беше безопасно да й казвам. Разбира се, нищо, свързано с този разговор, не беше безопасно. Обаче (казах го преди, но не пречи да се повторя), какво облекчение беше да мога да говоря с някого за тези неща.

— Ако полицаите говорят с него, може да го сплашат и той да се откаже от плана си.

Тя беше права, но това беше ужасен риск. Аз самият вече бях поел известен риск, като бях говорил с де Мореншилд, но той само си искаше концесиите. Освен това аз не просто го бях сплашил — направо му бях изкарал акъла. Сигурен бях, че ще си трае. Обаче Лий…

Взех ръката на Сейди.

— В момента, аз знам къде ще отиде онзи мъж и какво ще направи, както знам откъде ще мине влакът — защото се движи по релси, по установен път. Обаче ако се намеся, всичко може да се промени.

— Ако говориш с него директно?

В главата ми изплува абсолютно кошмарна картина. Лий казва на полицаите: „Идеята ми даде мъж, на име Джордж Амбърсън. Ако не беше той, никога нямаше да ми хрумне.“

— Не мисля, че и това ще помогне.

Съвсем тихо тя попита.

— Ще се наложи ли да го убиеш?

Не й отговорих. Което само по себе си беше отговор.

— И си абсолютно сигурен, че това ще се случи?

— Да.

— Както си сигурен, че Том Кейс ще спечели онзи мач на двадесет и девети?

— Да.

— Въпреки че всеки който разбира нещо от бокс, казва, че Тайгър ще го размаже?

Аз се усмихнах.

— Явно си чела спортните страници.

— Да, така е — тя дръпна стръкчето трева от устата ми и сама го захапа. — Никога не съм била на боксов мач. Ще ме заведеш ли?

— Ами то няма да е на живо, нали разбираш. Ще го излъчват на много голям телевизионен екран.

— Знам. Ще ме заведеш ли?

9

Вечерта на боксовия мач Централната аудитория на Далас беше пълна с красавици, но и Сейди успя да завърти доста глави. Тя се беше приготвила много внимателно, но й най-умелият грим, не би могъл напълно да прикрие белега на лицето й. Роклята й обаче помогна доста — тя плътно прилепваше по извивките на тялото й и имаше дълбоко деколте.

Гениалният елемент в тоалета й беше шапката с периферия, която Елън Докърти й и беше дала, когато Сейди й се похвали, че ще я водя на мача. Шапката беше почти идентична на онази, която Ингрид Бергман беше носила във финалната сцена на Казабланка. Небрежно накривена наляво, шапката едновременно идеално подчертаваше лицето й и хвърляше дълбока сянка върху лявата й буза. Това се оказа по-ефективно от всякакъв грим. Когато тя излезе от спалнята, за да я огледам, аз й казах, че изглежда зашеметяващо. Ако съдех по облекченото й изражение и блесналите й очи, тя разбираше, че комплиментът ми е искрен, а не само опит да повиша самочувствието й.

Движението на влизане в Далас беше натоварено и докато се настаним на местата си в залата, вече вървеше третата от петте предварителни срещи. Огромен чернокож мъж и още по-грамаден бял бавно и методично се налагаха един друг под възторжените викове на зрителите. Не един, а четири огромни екрана висяха над полирания под където Даласките Шпори играеха (зле) своите баскетболни срещи. Картината се осигуряваше от група прожектори, разположени зад екраните и, въпреки че цветовете бяха мътни, по-скоро едва загатнати, картината беше кристално ясна. Сейди беше впечатлена. В интерес на истината, аз също.

— Нервен ли си? — попита тя.

— Да.

— Въпреки че знаеш…

— Въпреки, че знам. Когато заложих на Пиратите през ’60-та, знаех със сигурност. А тук разчитам на нещо, което моят приятел е прочел в Интернет.

— Какво пък е това?

— Научна фантастика. Като у Рей Бредбъри.

— А… ха — тя сложи пръсти между устните си и свирна силно. — Ей, ти, с бирата!

Онзи с бирата, издокаран с жилетка, каубойска шапка и колан със сребърни кабси, ни продаде две бутилки Лоун Стар (стъклени, не пластмасови) с картонени чаши захлупени върху гърлата. Аз му дадох един долар и му казах да задържи рестото.

Сейди взе своята бутилка и я чукна о моята.

— Късмет, Джейк.

— Ако имам нужда от късмет, значи сериозно съм го загазил.

Тя запали цигара и даде своя принос към димния воал, обграждащ лампите в залата. Аз седях в дясно от нея и от моята гледна точка, тя изглеждаше идеално.

Сложих ръка на рамото й и, когато тя се обърна към мен, целунах леко разтворените й устни.

— Е, хлапе, поне винаги ще имаме Париж.^[3]

Тя се усмихна широко.

— Да бе, може би онзи Париж в Тексас.

Из публиката се понесе общ стон. Черният боксьор току-що беше разбил белия.

10

Главното събитие на вечерта започна в девет и половина. На екраните се появиха лицата на боксьорите в едър план и при вида на Том Кейс ме заболя сърцето. Къдравата му тъмна коса беше изпъстрена със сиви нишки. Бузите му бяха почнали да увисват. Коремът му леко преливаше над шортите. Но най-лошото бяха неговите някак объркани очи, дълбоко хлътнали сред подпухнала плът и заздравели белези. Май не беше съвсем сигурен къде се намира. Публиката като цяло го приветства — все пак, той беше от Далас, но чух и доста освирквания. Седнал там, прегърбен на столчето си, обвил ръце в ръкавици около въжетата, той изглеждаше сякаш вече беше изгубил. Дик Тайгър от своя страна беше на крака, замахваше с юмруци във въздуха и чевръсто подскачаше в черните си кецове.

Сейди се наведе към мен и ми прошепна:

— Това не изглежда обнадеждаващо, скъпи.

И още как — всъщност изглеждаше просто отчайващо.

Най-долу на първия ред, (където екранът трябва да изглеждаше като надвиснала скала с размазани фигури, движещи се по нея) видях Акива Рот да отвежда една кукла с наметка от норка и тъмни очила до места, които, ако мачът не беше прожектиран, щяха да са точно до ринга. Пред двама ни със Сейди седеше закръглен мъж с пура. Той се обърна към нас.

— Ти за кого си, красавице?

— Кейс! — отговори му Сейди смело.

Дебелакът се разсмя.

— Златно сърце имаш. А ще заложиш ли десет кинта за него?

— Какво ще кажеш за четири към едно, ако Кейс го нокаутира?

— Кейс да нокаутира Тайгър? Мадам, договорихме се — той подаде ръка, тя я стисна, а после се обърна към мен със своенравна малка усмивка, танцуваща около здравото ъгълче на устата й.

— Много дръзко — казах й аз.

— Никак даже — отговори тя. — Тайгър ще падне в петия рунд. Аз мога да виждам в бъдещето.

11

Конферансието, в смокинг и с щедро напомадена коса, изскочи в центъра на ринга, дръпна надолу микрофона, висящ на сребристия си шнур, и оповести статистиките на двамата боксьори с проточен панаирджийски глас. Пуснаха националния химн. Мъжете свалиха шапки и сложиха ръце на сърцата си. Аз усещах как собственото ми сърце бие лудо, поне сто и двадесет удара в минута, ако не и повече. Залата беше климатизирана, но по врата и гърба ми се стичаше пот и мишниците ми бяха плувнали.

Една красавица в бански костюм обиколи ринга вдигнала голяма табела с цифрата 1 на нея.

Гонгът удари. Том Кейс пристъпи към центъра на ринга с примирено изражение на лицето. Дик Тайгър енергично се втурна срещу него. Замахна лъжливо с дясната ръка, а после цапардоса Кейс с опустошително ляво кроше точно дванадесет секунди след началото на мача. Публиката — и нашата, и онази, която гледаше на живо на две хиляди мили от нас — издаде болезнен стон. Ръката на Сейди, отпусната на моето бедро, изведнъж се стегна и са заби в крака ми.

— Кажи на оная десетачка да се сбогува с приятелчетата си, красавице — обади се дебелака с пурата весело.

Ал, къде, по дяволите, ти е бил умът?

Дик Тайгър се оттегли в своя ъгъл и продължи небрежно да подскача на място, докато съдията отброяваше и драматично акцентираше всяко число с вдигане на ръката си. На три Кейс се размърда. На пет седна. На седем застана на коляно. На девет стана и вдигна ръкавици. Съдията сложи ръце на лицето на боксьора и му зададе въпрос. Кейс отговори. Съдията кимна, повика Тайгър с ръка и сам отстъпи настрани.

Тигърът, вероятно нямащ търпение да стигне до разкошната вечеря която го чакаше след мача, се втурна да довърши противника си. Кейс не се опита да го избегне — скоростта му го беше напуснала преди години, вероятно по време на някой незначителен двубой в Молийн, Илиной или Ню Хейвън, Кънетикът — но успяваше да се прикрива и да се вкопчва. Той често сграбчваше Тайгър, отпускаше глава на рамото му като изморен танцьор на танго и слабо налагаше гърба му с ръкавиците си. Тълпата започна да го освирква. Когато гонгът удари и Кейс се отпусна на столчето си с клюмнала глава и провесени ръкавици, недоволството им се засили.

— Никак не го бива, красавице — обади се дебелакът.

Сейди ме погледна нервно.

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че изкара първия рунд — в действителност си мислех, че с Том Кейс е кажи-речи свършено.

Мадамата по бански пак се врътна на ринга, този път вдигнала цифрата 2. Гонгът удари. Тайгър пак се втурна напред, а Кейс провлачи крака. Той продължи да стои близо до противника си и да се вкопчва в него при първа възможност, но забелязах, че сега успяваше да отбива лявото кроше, което го беше съборило в началото. Тайгър млатеше корема на по-стария боксьор с убийствени десни удари, но явно под увисналото коремче се криеха доста сериозни мускули, защото това сякаш не оказваше особен ефект върху Кейс. В един момент Тайгър избута Кейс назад и направи жест с двете си ръце, сякаш казваше: „Е, хайде де!“. Тълпата одобри. Кейс не реагира, само продължи за съзерцава противника си, така че Тайгър пак се приближи. Кейс моментално се вкопчи в него. Тълпата протестира. Удари гонгът.

— Баба ми щеше да направи по-добро шоу срещу Тайгър — оплака се дебелакът с пурата.

— Може би — отговори Сейди, като палеше третата си цигара за вечерта. — Обаче той още е на крака, нали?

— Не за дълго, захарче. Следващото ляво кроше, което попадне в целта, ще превърне Кейс в Спящата красавица — изсмя се той.

Третият рунд мина с още вкопчване и влачене на крака, но в четвъртия Кейс малко свали гарда и Тайгър успя да вкара поредица леви и десни удари, които веднага изправиха публиката на крака. Дамата на Акива Рот също аплодираше бурно. Самият Рот си остана на мястото, но си направи труда да протегне ръка, покрита с пръстени, и я да сложи на нейния задник.

Кейс отстъпи назад и се отпусна върху въжетата, като замахваше с дясната си ръка срещу Тайгър. Един от тези удари попадна в целта. Не изглеждаше да е особено силен, но от лицето на Тайгър се разхвърчаха пръски пот и той тръсна глава с озадачено изражение, сякаш не разбираше откъде се е взело това. Веднага след това обаче пак пристъпи напред и продължи в същия дух. От лявата вежда на Кейс започна да се тича кръв. Преди Тайгър да е успял да усили кървавата струя, гонгът удари отново.

— Ако ми платиш десетачката сега, красавице, ти и гаджето ти ще успеете да се измъкнете преди задръстванията — обади се дебелакът.

— Аз имам друго предложение — отговори Сейди. — Давам ти един шанс да се откажеш и да си спестиш четиридесетте долара.

Онзи се разсмя.

— И красива, и духовита. Ако тоя твой дългуч не се отнася добре с теб, аз ще те прибера у нас.

В ъгъла на Кейс треньорът му трескаво обработваше раната на лявата вежда, като изстискваше нещо от тубичка и го втриваше с пръсти. Лично на мен ми приличаше на секундно лепило, само дето не мисля, че по онова време то вече беше изобретено. Накрая той шляпна Кейс по гърдите с мокра кърпа. Гонгът удари.

Дик Тайгър се втурна напред с порой от десни удари и леви крошета. Кейс избегна първия ляв и за първи път в мача Тайгър успя да насочи десен ъперкът към главата на по-възрастния боксьор. Кейс отстъпи, колкото да не поеме пълната му сила в челюстта си и ръкавицата се заби в бузата му. Силата на удара изкриви цялото му лице в гримаса от филм на ужасите. Той се олюля назад. Тайгър пристъпи напред. Тълпата пак беше на крака и жадуваше кръв. Ние се изправихме с всички останали. Сейди беше похлупила устата си с длани.

Тайгър беше притиснал Кейс в един от неутралните ъгли на ринга и го млатеше методично. Виждах как Кейс се отпуска. Виждах как очите му помръкват. Още едно ляво кроше или онзи убийствен десен и те съвсем щяха да угаснат.

— Довърши го! — пищеше дебелакът с пурата. — Довърши го, Дики! Разкажи му играта!

Тайгър удари ниско, под кръста. Едва ли беше умишлено, но съдията се намеси. Докато той предупреждаваше Тайгър за непозволените удари, аз наблюдавах Кейс, за да видя как ще се възползва от тази моментна пауза. Видях на лицето му нещо, което разпознах. Същото изражение бях видял на лицето на Лий онзи път, когато се беше разкрещял на Марина за смъкнатия цип на полата й. Беше се появило, когато в отговор Марина го беше обвинила, че е довел жена си и детето си в истинска „свинещина“ и после беше завъртяла пръст пред ухото си, сякаш да каже „ти си побъркан“.

За Том Кейс този мач вече не беше просто рутинен източник на средства.

Съдията се отдръпна. Тайгър се втурна, но този път Кейс го пресрещна. Това, което се случи в следващите двадесет секунди беше най-наелектризиращото и ужасяващо нещо, което съм виждал от позицията на зрител в публика. Двамата стояха директно един срещу друг и взаимно се налагаха по лицето, гърдите, раменете и корема. Нямаше никакво подскачане, опити за избягване или прикриване, никаква тактика. Тя бяха бикове, биещи се в полето. Носът на Кейс се счупи и шурна кръв. Долната устна на Тайгър се сцепи о собствените му зъби. От двете страни на брадичката му потече кръв и той заприлича на вампир след обилна вечеря.

Абсолютно всички в залата се бяха изправили и крещяха. Сейди подскачаше. Шапката й падна и разкри лицето й. Тя не й обърна внимание. Никой не обърна внимание. На огромните екрани Третата световна война се вихреше с пълна сила.

Кейс сведе глава, за да поеме един от онези торпедни десни и видях как Тайгър направи гримаса, когато юмрукът му срещна твърдата кост. Той отстъпи назад и Кейс се възползва да вкара един чудовищен ъперкът. Тайгър изви глава и успя да го избегне донякъде, но предпазителя хвръкна от устата му и се претърколи по дължината на екрана.

Кейс пристъпи напред, като раздаваше убийствени леви и десни удари. В тях нямаше никакво спортно майсторство, само груба необуздана сила. Тайгър заотстъпва, препъна се в собствените си крака и падна. Кейс се надвеси над него, явно без да е сигурен какво точно да прави или дори къде се намира. Бясно размахващият ръце треньор най-после привлече вниманието му и той пак се върна в своя ъгъл. Съдията почна броенето.

На четири Тайгър се изправи на коляно, на шест беше на крака. Съдията все пак отброи до задължителните осем, след което мачът продължи. Аз погледнах големия часовник в ъгъла на екрана и видях, че от петия рунд са останали петнадесет секунди.

Не е достатъчно, няма да стигне.

Кейс пристъпи напред. Тайгър замахна мощно с лявата. Кейс завъртя глава настрани и, когато ръкавицата прелетя покрай лицето му, той отговори с дясната. Този път лицето на Дик Тайгър се изкриви в гримаса. Той падна и повече не стана.

Дебелакът огледа надъвканото крайче от пурата си и после го хвърли на пода.

— Сълзи Иисусови!

— Абсолютно! — изчурулика Сейди. — Иисус си поплака върху камара палачинки и учениците му се заклеха, че по-вкусни не са хапвали! А сега плащай!

12

Докато се върнем в Джоуди, вече беше минало полунощ, но ние бяхме прекалено развълнувани, за да спим. Нахвърлихме се един на друг в леглото, а после ядохме пай в кухнята по бельо.

— Е, какво мислиш? — попитах я аз.

— Че никога повече не искам да гледам бокс. Публиката беше просто кръвожадна. А аз по нищо не им отстъпвах. За няколко секунди — може би дори цяла минута — ми се щеше Кейс да убие онзи подскачащ надут младок. А после нямах търпение да се върнем тук и да ти се нахвърля. Това преди малко не беше от любов, Джейк. Това беше изгаряща нужда.

Аз не казах нищо. Понякога няма какво да се каже.

Тя се протегна над масата, хвана една троха, останала на брадичката ми и я сложи в устата ми.

— Кажи ми, че не е от омраза.

— Кое не е?

— Причината да искаш ти лично да спреш онзи мъж — тя видя, че се каня да отговоря и вдигна възпираща ръка. — Знам какво ми каза, помня всички причини, но искам да съм сигурна, че те наистина са обективни причини, а не онова нещо, дето се появи в очите на Кейс, когато Тайгър го удари в слабините. Мога да те обичам, ако си обикновен мъж и сигурно ще мога да те обичам ако си герой, нищо че това изглежда някак по-трудно. Но не мисля, че мога да обичам самопровъзгласил се съдник.

Аз се замислих за начина, по който Лий гледаше жена си, когато не й беше ядосан. Сетих се за онзи случай, когато двамата с малката се бяха забавлявали във ваната. Видях сълзите му, когато се сбогуваше с тях на автогарата преди да потегли към Ню Орлийнс.

— Не е омраза — казах накрая. — Това, което изпитвам е…

Аз се отвлякох за момент, но тя ме наблюдаваше.

— Тъга за един провален живот. Но човек може да изпитва съжаление и към побесняло куче. Това не значи, че трябва да го оставиш живо.

Тя ме погледна в очите.

— Пак те желая. Но този път е от любов, да знаеш. А не, защото току-що съм гледала двама побеснели мъже да се бият и нашият е победил.

— Добре — съгласих се аз. — Това е хубаво.

И наистина беше.

13

— Брех, ти да видиш — възкликна дъщерята на Франк Фрати, когато влязох в заложната къща по обед онзи петък. — Боксовият експерт с новоанглийски акцент — тя разтегли устни в лъскава усмивка, обърна глава и извика през рамо. — Тааате, оня Том Кейс тип се появи.

Фрати излезе без да бърза.

— Ето те и теб, господин Амбърсън, от плът и кръв и чаровен като Дявола в съботна вечер. Сигурно се чувстваш много доволен от себе си днес, а?

— Ами да, защо не — потвърдих аз. — Я, какъв удар направих.

— Не, аз съм този дето пое удара — той извади кафяв плик от задния джоб на размъкнатите си панталони. — Две хилядарки. Преброй ги ако искаш.

— Не е нужно. Вярвам ти.

Той понечи да ми даде плика, после го дръпна обратно и потупа брадичката си с него. Сините му очи, избледнели, но проницателни, ме огледаха внимателно.

— А защо не си продължиш инвестицията? Футболният сезон наближава, бейзболната серия също.

— Нищичко не разбирам от футбол, а серията тази година никак не ми е интересна. Ще си взема парите.

Той ми връчи плика.

— Беше удоволствие да се работи с теб — казах му аз и си излязох. Усещах как ме проследяват с поглед и имах силно и неприятно усещане за дежавю, но не можех да се сетя точно какво ми напомня тази ситуация. Качих се в колата, като се надявах никога повече да не се наложи да си връщам в тази част на Форт Уърт. Или да ходя на авеню Грийнвил в Далас. Или да правя залози при човек на име Фрати.

Това бяха моите три желания и те всички се сбъднаха.

14

Следващата ми спирка беше на улица Нийли. Бях предупредил собственика, че август ще е последният ми месец в това жилище. Той се опита да ме разубеди, като каза, че добри наематели като мен се намират много трудно. Това вероятно беше вярно — полицията не беше посещавала квартала по моя вина нито веднъж, въпреки че наминаваха често натам, особено през почивните дни. Но протестите му вероятно бяха свързани по-скоро с факта, че имаше доста свободни жилища и доста по-малко наематели. Далас преживяваше един от периодичните си спадове.

Първо се отбих в Първа земеделска банка и подплатих сметката си с двете хиляди, получени от Фрати. Това беше щастлива случайност. По-късно осъзнах, че ако носех парите у себе си, когато стигнах на улица Нийли, със сигурност щях да ги изгубя.

Планът беше да проверя за последно четирите стаи за нещо забравено и най вече онези мистични точки на привличане за изгубените вещи като възглавниците на дивана, под леглото и в дъното на чекмеджетата. А също да си прибера револвера. Щеше да ми трябва, за да се справя с Лий. Вече бях твърдо решен да го убия, при това възможно най-скоро след връщането му в Далас. Междувременно не исках да оставям никаква следа от Джордж Амбърсън.

Докато приближавах улица Нийли, онова усещане, че пак съм заседнал в ехтящата камера на миналото, ставаше все по-силно. Продължавах да си мисля за двамата Фрати, единият с жена на име Марджъри, другият с дъщеря на име Уанда.

Марджъри: „Това залог ли ще рече, човешки казано?“

Уанда: „За залог ли става дума, като махнеш префърцунените приказки?“

Марджъри: „Аз съм Дж. Едгар Хувър, синко.“

Уанда: „Аз съм началникът на даласката полиция Къри.“

Е и какво от това? Това беше просто хармонията, нищо повече. Страничен ефект от пътуването във времето.

Въпреки това, алармата зазвъня някъде из главата ми, а когато стигнах улица Нийли, изпълни цялото ми съзнание. Историята се повтаря, миналото обича да е в хармония със себе си, на което се дължеше това усещане. Но не само на това. Докато завивах по алеята пред къщата, където Лий беше съставил неуспешния си план за убийство на Едуин Уокър, сериозно се заслушах в алармата. Защото тя вече пищеше в главата ми.

Акива Рот на мача в компания. Придружен от мадама с тъмни очила и норка. Август в Далас далеч не е подходящо време за носене на кожена наметка, но залата беше климатизирана, а както се казва, понякога човек просто трябва да направи впечатление.

Махни очилата, махни норката. Какво остава?

За момент останах в колата, заслушат в потракването на охлаждащия се двигател без да мога да направя връзката. Тогава осъзнах, че ако замениш наметката с блуза от Шип’н’Шор, ще се получи Уанда Фрати.

В Дери Чаз Фрати беше пратил Бил Туркот да ме следи. Беше ми хрумнало, че тук може да се случи нещо подобно, но реших, че е малко вероятно. Глупаво решение.

Кого ли беше насъскал по мен Франк Фрати от Форт Уърт? Ами, явно добре познаваше Акива Рот от Фейт Файнаншъл, след като той излизаше с дъщеря му…

Внезапно реших, че си искам револвера незабавно.

Излязох от Шевролета и се втурнах нагоре по стъпалата на верандата с ключодържател в ръка. Тъкмо ровех из връзката, когато откъм ъгъла с авеню Хейнс изскочи засилена вагонетка и наби спирачки точно пред моята сграда, а левите й гуми се качиха на бордюра.

Аз се огледах. Не видях никого. Улицата беше празна. Никога не се намират минувачи, на които да извикаш за помощ. Да не говорим за полицаи.

Натиках ключа в ключалката и го завъртях с надеждата да успея да ги заключа навън — които и та бяха те — и да се обадя на полицията отвътре. Едва когато вече бях вътре и подуших спарената миризма на празно жилище се сетих, че бях махнал телефона.

Едри мъже тичаха през моравата към мен. Трима. Един носеше късо парче тръба, сякаш увито в нещо.

Не, всъщност мъжете бяха достатъчно за каре бридж. Четвъртият беше Акива Рот, но той не бягаше. Той се задаваше бавно след останалите с ръце в джобовете и ведра усмивка на лицето. Аз затръшнах вратата и завъртях секретния ключ. Едва бях го направил, когато някой я отвори с ритник. Аз се втурнах към спалнята, но успях да мина само половината разстояние.

15

Двама от биячите на Рот ме завлякоха в кухнята. Третият държеше парчето тръба. То беше увито в тъмен филц. Забелязах го, когато тай внимателно го остави на масата, където се бях хранил толкова пъти. После си сложи ръкавици от сурова кожа.

Рот се подпря на касата на вратата все така доволно усмихнат.

— Едуардо Гутиерез е болен от сифилис — обяви той. — Проял му е мозъка. Ще пукне до година-две, обаче знаеш ли какво? На него хич не му пука. Вярва, че ще се прероди като арабски емир или койгознай. К’во ще кажеш, а?

Реагирането на забележки извън всякакъв контекст е трудна работа, ако сте на парти, в автобус или на опашка за билети, но е просто невъзможна, когато са ви подхванали двама мъжаги и трети се кани да ви напердаши. Затова аз не казах нищо.

— Обаче теб просто не може да си те избие от главата. Защото си спечелил залози, които просто не е можело да се спечелят. Понякога си губел, обаче на Еди му хрумнала тая побъркана идея, че загубите ти били умишлени. Разбираш ли? А после, когато си познал за дербито, той решил, че си някакъв такъв екстрасенс, дето вижда в бъдещето. Знаеше ли, че той ти изгорил къщата?

Аз не казах нищо.

— И тогава — продължи Рот, — гадинките сериозно почнали да му ръфат мозъка и той решил, че си някакъв демон или дявол. И пуснал мълвата в целия Юг, Запад и Средния запад: „Оглеждайте се за тоя тип Амбърсън и му вижте сметката. Убийте го. Той не е нормален. Аз веднага го подуших, обаче не обърнах внимание и вижте ме сега — болен съм и умирам. Заради него! Той е демон или дявол, или койгознай“. Трябва да се е побъркал а? Хлопа му някоя дъска.

Аз не казах нищо.

— Кармо, мисля, че моят приятел Джорджи не ме слуша. Май се е унесъл. Я го разбуди.

Мъжът с ръкавиците заби ъперкът, достоен за Том Кейс, от ляво на лицето ми. В главата ми избухна болка и за няколко секунди виждах всичко от тази страна като през алена мъгла.

— Добре, мисля че това го събуди — продължи Рот. — Докъде бях стигнал? О, да, как си се превърнал в личния Торбалан на Еди. На всички ни беше ясно, че това е заради сифилиса. Ако не беше се заял с теб, щеше да е кучето на бръснаря да речем. Или някоя мацка, дето го е обработила твърде грубо в колата, когато е бил на шестнадесет. Понякога не си помни адреса и се налага някой да отиде да го прибере. Тъжно, а? Заради ония червеи в главата му. Обаче всички му вървяха по свирката, защото Еди винаги е бил точен тип. Когато разказваше виц, леле, можеше да те скъса от смях. И тъй никой не вярваше, че ти наистина съществуваш. Обаче, ти да видиш, личният демон на Еди се появява в Далас, в моя салон. И какво прави? Залага на Пиратите срещу Янките, което всички знаят, че няма да се случи и то в седем игри, когато е ясно, че серията няма да продължи толкова.

— Имах късмет — обадих се аз. Гласът ми звучеше хрипкав, защото едната страна на устата ми беше почнала да се подува. — Просто така ми хрумна, импулсивно.

— Това са пълни глупости, а за глупостите човек си плаща. Кармо, бастисай коляното на кучия му син.

— Не! — опиха да го спра аз. — Моля те, не го прави!

Кармо се ухили, сякаш бях казал нещо много забавно, вдигна увитата тръба от масата и замахна към лявото ми коляно. Чух как нещо изпука. Все едно някой шумно си пука ставите. Болката беше изключителна. Аз преглътнах писъка си и се отпуснах в ръцете на другите двама мъже. Те ме дръпнаха нагоре.

Рот стоеше на вратата с ръце в джобовете и доволна усмивка.

— А така. Това ще се подуе, между другото. Няма да повярваш колко много. Обаче, хей, каквото си надробил, това ще сърбаш. А междувременно, фактите и нищо друго освен фактите — биячите от двете ми страни се разсмяха.

— Фактите са такива — никой, облечен както ти беше облечен онзи ден, когато за първи път дойде при мен, не прави такива залози. Мъж с твоя вид залага импулсивно десет долара, двадесет най-много. Обаче Пиратите взеха, че победиха, това също е факт. И изведнъж аз се улавям как си мисля, че Еди може и да знаел какво говори. Не че си дявол или екстрасенс някакъв, нищо такова, обаче може би познаваш някого, който знае това-онова. Като например, че има уговорка Пиратите да спечелят в седем игри?

— Никой не уговаря бейзболни срещи, Рот. Не и след серията от ’19-та. Ти приемаш залози, най-добре от всички трябва да го знаеш.

Той повдигна вежди.

— Знаеш ми името! Ей, може да има нещо вярно в тия приказки за екстрасенси. Обаче аз нямам цял ден на разположение — и той си погледна часовника, сякаш за потвърждение. Той беше масивен, вероятно Ролекс.

— Като дойде да си прибереш парите, се опитах да ти видя адреса на шофьорската книжка, обаче ти си беше сложил пръста върху него. Голяма работа, много хора го правят. Реших да не се занимавам повече. Защо да пращам момчетата след теб да ти натрошат кокалите или даже да те бастисат — само, за да зарадвам Еди с неговия прояден мозък? Защото си спечелил, противно на очакваното и си ме изръсил с хилядарка и двеста? Майната му на Еди — щом нищо не знае, няма да страда. Пък и даже да се отървем от теб, той ще вманиачи по нещо друго. Може да реши, че Хенри Форд е бил самият Антихрист или койгознай. Кармо, тоя пак не ме слуша и това направо ме вбесява.

Кармо замахна с тръбата към корема ми. Удари ме точно под ребрата с парализираща сила. Болката първо беше остра, после потъна в разрастваща се топлинна експлозия, истинска огнена топка.

— Боли, а? — поинтересува се Кармо. — Направо ти обръща карантията.

— Мисля, че разкъса нещо — обадих се аз. Чух хрипкаво пухтене като от парен локомотив и осъзнах, че се задъхвам.

— Ще ти разкъса ами! — продължи Рот. — Аз те пуснах, отрепка такава! Майната ти, пуснах те! Забравих за теб! А ти да вземеш да се изсипеш при Франк във Форт Уърт и да заложиш на шибания мач Кейс-Тайгър. Абсолютно същата работа — залагаш на очевидно губещата страна и измъкваш колкото може по-голям курс. Този път даже улучваш точния рунд! Та ето какво ще се случи, приятелче: ти ще ми кажеш откъде си знаел. Ако си кажеш, аз ти правя няколко снимки, както си разкрасен, и ги давам на Еди да се успокои. Той знае, че няма как да те убием, защото Карлос е забранил, пък той само Карлос слуша, даже в това състояние. Обаче ще му е достатъчно да види, че сме те претрепали… само дето ти никак не изглеждаш претрепан в момента. Кармо, я му разкраси още малко физиономията.

И Кармо се зае с лицето ми, докато другите ме държаха. Счупи ми носа, затвори ми лявото око, изби няколко зъба и ми раздра лявата буза. Аз все си мислех: Или ще припадна, или ще ме убият. Така или иначе, болката ще спре. Обаче не изгубих съзнание и по едно време Кармо приключи. Дишаше тежко, ръкавиците му бяха изпръскани с кръв. През прозорците проникнаха слънчеви лъчи и изписаха светли елипси по изхабения линолеум.

— Така е по-добре — отсъди Рот. — Вземи полароида от колата, Кармо, и давай да приключваме тука.

Преди да излезе, Кармо си махна ръкавиците и ги остави на масата до оловната тръба. Някои от ивиците филц се бяха развили и бяха напоени с кръв. Лицето ми пулсираше, но коремът ми беше по-зле. Горещата вълна още не беше изчезнала. Нещо изобщо не беше наред там вътре.

— Хайде за последно, Амбърсън? Откъде знаеше, че мачът е уговорен? Кой ти каза? Признай си.

— Просто предположих — казах си, че звуча сякаш имам тежка настинка, но не беше вярно. Звучах, сякаш току-що са ме пребили.

Той вдигна тръбата и я тупна о пухкавата си длан.

— Кой ти каза, шибаняк такъв?

— Никой. Гутиерез е прав. Аз съм демон. Демоните виждат бъдещето.

— Давам ти последен шанс да си кажеш.

— Уанда е твърде високо за тебе, Рот. И твърде хилава. Като й се качиш, сигурно изглежда сякаш жабок чука върлина. Или пък…

Самодоволната му физиономия се набръчка гневно. Напълно се преобрази за по-малко от секунда. Замахна с тръбата към главата ми. Аз вдигнаха лявата си ръка и чух звук, какъвто се чува, когато брезов клон се прекърши под тежкия сняг. Този път, когато се отпуснах, горилите ме оставиха да се свлека на пода.

— Шибан устатник, как ги мразя такива устатници — думите му сякаш идваха от много далеч. Или от много високо. Или и двете. Най-после бях готов да припадна за огромно мое облекчение. Но все още бях достатъчно на себе си да видя как Кармо се връща с полароидния фотоапарат. Беше голям и тежък, от онзи тип, дето обективът изскача на нещо като хармоника.

— Обърнете го — нареди Рот. — Да му хванем хубавото личице.

Докато горилите изпълняваха, Кармо подаде фотоапарата на Рот, а той пък му даде тръбата. После Рот вдигна полароида пред лицето си.

— Гледай пиленцето, отрепка мръсна. Ето една за Еди…

Последва светкавица.

— … една за моята лична колекция, дето я нямам, ама може сега да я почна…

Светкавица.

— … и една за теб. Да се научиш как да отговаряш, когато сериозни хора те питат нещо.

Светкавица.

Той дръпна третата снимка от камерата и я хвърли към мен. Тя падна до лявата ми ръка… върху която той стъпи. Изпукаха кости. Аз изскимтях и дръпнах ръката си към гърдите. Беше счупил поне един пръсти, може би дори три.

— Да не забравиш да отлепиш покритието след шестдесет секунди, че ще се препече. Стига да си още буден, де.

— Искаш ли да го разпитваш още?

— Ти шегуваш ли се? Виж го само. Че той и името си вече не помни. Майната му — той тръгна да се извръща и после се обърна обратно. — Ей, задник, ето ти едно за из път.

И тогава ме ритна отстрани по главата с нещо, което трябва да беше подкована обувка. В полезрението ми избухнаха ракети. После тилът ми се удари о пода и светът изчезна.

16

Не мисля, че съм бил в безсъзнание дълго, защото слънчевите елипси на пода почти не бяха мръднали. Усещах метален вкус в устата си. Изплюх отчасти съсирена кръв и парче от зъб и тръгнах да се изправям на крака. Наложи се да се хвана за един стол със здравата си ръка, а после и за масата, която едва не се преобърна върху мен, но като цяло се оказа по-лесно, отколкото бях очаквал. Левият ми крак беше изтръпнал и крачолът ми беше отеснял, там, където коляното се беше издуло. Обаче бях сигурен, че може да е било и много по-зле.

Погледнах през прозореца, за да се уверя, че вагонетката е изчезнала и после тръгнах куцукайки към спалнята. Сърцето ми сякаш правеше големи тромави салта в гърдите. Всеки негов удар пулсираше в счупения ми нос и подутата лява страна на лицето, където костта сигурно също беше счупена. Тилът ми също пулсираше и вратът ми беше схванат.

Можеше и да е по-зле, напомних си аз докато бавно прекосявах спалнята. Все пак си на крака, нали? Просто си прибери проклетия револвер, сложи го в колата и карай до спешното. Всичко си ти е наред. Може даже да си малко по-добре от Дик Тайгър в момента.

Продължих да си го повтарям, чак докато се протегнах към най-горния рафт на гардероба. Тогава усетих как нещо се опъва в корема ми и после… сякаш са навива. Поутихналият огън, обхванал лявата ми страна, се разгоря като въглени, залети с бензин. Успях да докосна дръжката на револвера с върховете на пръстите си, завъртях го, закачих с пръст скобата пред спусъка и го дръпнах от рафта. Той падна на земята и отскочи от мен.

Сигурно даже не е зареден. Наведох се да го вдигна. Лявото ми коляно поддаде. Паднах на пода и болката в корема ми се надигна с нова сила, но успях да вдигна револвера и отворих барабана. Все пак беше зареден. Всяко гнездо. Пуснах го в джоба си и се опитах да пълзя към кухнята, но болката в коляното беше твърде силна. Главоболието също се влошаваше. Разпростираше тъмните си пипала от леговището си точно над тила ми.

Стигнах до леглото по корем, все едно че плувах по пода. После някак успях да се изтегля върху него с помощта на дясната си ръка и десния крак. Левият крак ме държеше, но вече почти не можех да го сгъвам в коляното. Трябваше да се махна от там възможно най-бързо.

Трябва да съм приличал на Честър, куция заместник шериф от „Барутен дим“, докато излизах от спалнята и прекосявах кухнята към входната врата, която зееше отворена с разбита ключалка. Даже си спомням, че из главата ми се въртеше нещо от същия сериал: „Шериф Дилън, шериф Дилън, имаме си неприятности в Лонгбранч!“

Стигнах края на верандата, сграбчих дясното перило на стълбите и подскачах на един крак до долу. Имаше само четири стъпала, но с всеки скок главоболието ми се усилваше. Освен това изглежда губех периферното си зрение, което никак не беше хубаво. Опитах се да завъртя глава, за да се огледам за Шевролета, но вратът ми отказа да съдейства. Вместо това успях да извъртя цялото си тяло и когато колата попадна в полезрението ми осъзнах, че по никакъв начин няма да мога да шофирам. Даже да отворя вратата и да пусна револвера в жабката щеше да е невъзможно — навеждането обостряше болката в корема.

Измъкнах револвера от джоба си и се върнах при верандата. Хванах се за перилото и после метнах оръжието под стъпалата. Там трябваше да е на сигурно място. Изправих се и бавно тръгнах по алеята надолу към улицата. Малки крачки, напомнях си, съвсем миниатюрни.

Появиха се две хлапета на велосипеди. Опитах се да им кажа, че имам нужда от помощ, но от подутата ми уста се разнесе сам сухо хъхрене. Те се спогледаха, завъртяха педалите по-здраво и ме заобиколиха.

Завъртях се надясно (подутото ми коляно правеше завоя наляво най-лошата идея на света) и завлачих крака по тротоара. Зрителното ми поле продължаваше да се стеснява и сега изглежда надзъртах от някакъв дълбок тунел. За момент това ми напомни падналия комин в леярната Китчънър в Дери.

Трябва да стигнеш до авеню Хейнс, казах си. Там минават коли. Поне до там трябва да стигнеш.

Обаче дали изобщо се движех натам или се отдалечавах? Не можех да си спомня. Видимият свят се беше свил до кръг с диаметър десетина сантиметра. Главата ми се цепеше от болка, в корема ми бушуваше пожар. Когато паднах, това сякаш се случи на забавен кадър, а тротоарът ми се стори пухено мек.

Преди съвсем да изгубя съзнание, нещо ме смушка. Нещо твърдо и метално. Хрипкав глас на десетина мили над мен ме заговори.

— Хей, ти! Момче! Какво ти има?

Обърнах се. Отне ми всичката останала сила, но успях. Над мен се извисяваше възрастната дама, която ме беше нарекла страхливец, когато бях отказал да се намеся между Лий и Марина в Деня на Ципа. Нищо чудно това да беше същия ден, защото независимо от августовската жега, тя все така носеше бархетната си нощница и елека. Понеже боксовият мач все още се въртеше в остатъка от изстрадалия ми ум, днес щръкналата й коса ми напомни за боксьора Дон Кинг, вместо за Елза Ланкастър. Беше ме смушила с края на бастуна си.

— Олеле, божке — възкликна тя. — Кой те нареди така?

Историята беше твърде дълга и нямаше как да й разкажа. Мракът се спускаше и аз му се радвах, защото главоболието беше убийствено. Белодробен рак за Ал, Акива Рот за мен, помислих си. Така или иначе, край на играта, Ози печели.

Не и ако можех да направя нещо по въпроса.

Събрах последни сили и проговорих на лицето над мен, единственото останало светло петно в приближаващия мрак.

— Позвънете… девет-едно-едно…^[4]

— Това пък какво е?

Естествено, че няма да знае. Този телефон още не беше в употреба. Аз успях да направя само още един опит.

— Линейка.

Може и да съм го повторил два пъти, но не съм сигурен. Тъкмо тогава мракът ме погълна.

17

Често съм се чудил след това, дали колата ми я откраднаха местните хлапета или горилите на Рот. И кога се е случило. Във всеки случай, крадците не я бяха разбили. Седмица по-късно Дийк Симънс я прибра от служебния паркинг на даласката полиция. Беше в много по-добро състояние от мен.

Пътуването във времето е пълно с иронии.