Стивън Кинг
11/22/63 (22)

2

Онази зима си създадохме нещо като седмичен график. Аз отивах в Джоуди в петък следобед. Понякога на отиване купувах цветя от едно магазинче в Раунд Хил. Понякога се подстригвах в бръснарницата на Джоуди — идеално място за научаване на последните местни новости. Пък и бях свикнал да си нося косата къса. Помнех как преди я оставях достатъчно дълга да ми пада в очите, но идея нямах защо съм търпял нещо толкова дразнещо. Свикването с впитото бельо, вместо свободните боксерки беше по-трудно, но по някое време топките ми спряха да се оплакват, че се задушават.

След това за двама ни със Сейди петъчната вечер продължаваше с вечеря в ресторанта на Ал и посещение на футболната среща. А когато футболният сезон свърши, се прехвърлихме на баскетбол. Понякога Дийк се присъединяваше към нас, издокаран в училищния си пуловер с Браян, Бойния Денолмски лъв отпред.

Мис Ели никога.

Нейното недоволство обаче не ни пречеше да посещаваме бунгалата Кендълуд след петъчната игра. Аз обикновено оставах да пренощувам там сам събота вечер и в неделя сутринта се присъединявах към Сейди за сутрешната служба в нейната Първа методистка църква. Двамата споделяхме един сборник с химни и много пъти пяхме за прословутото „Прибиране на снопите“. „Сеем сутринта, сеем семената на любовта…“^[1]. В главата ми още се въртят мелодията и добронамерените фрази на тази песен.

След църква обядвахме у тях и после аз се връщах в Далас. Всеки път обратният път ми се струваше по-дълъг и пътуването по-неприятно. Накрая, един студен ден в средата на декември, Фордът сдаде багажа, явно изразявайки собственото си мнение за движението в погрешната посока. Много исках да го поправя — Сънлайнърът беше единствената кола, която искрено бях обичал — но механикът от сервиза в Килийн ми каза, че ще трябва да се подмени целият двигател, а той нямал представа откъде може да се намери нов.

Така че аз бръкнах във все още солидния си (е, относително солиден) финансов резерв и купих Шевролет ’59-та — от онзи модел с помпозните, широки като крила стабилизатори на задния капак. Не беше лоша кола и Сейди я обожаваше, но за мен просто не беше същото.

Прекарахме Коледа заедно в Кендълуд. Аз сложих клонче зеленика на тоалетката й и й подарих пуловер. Тя ми подари мокасини, с които съм обут и в момента. Някои неща си струва да се запазят.

На следващия ден бяхме планирали да вечеряме у тях и, докато подреждах масата, забелязах колата на Дийк да спира отпред. Това ме изненада, защото Сейди не беше казвала да е канила и други гости. Още повече се учудих да видя мис Ели на седалката до него. Ако съдех по скръстените й ръце при вида на новата ми кола, явно и на нея й бяха спестили списъка с поканените. Но, трябва да й се признае, тя успя да ме поздрави с прилична имитация на сърдечност и дори ме целуна по бузата. Носеше плетена шапка, с която приличаше на състарено дете и ми се усмихна вдървено, когато аз я дръпнах от главата й.

— И аз съм не по-малко изненадан от теб — казах й.

Дийк стисна ръката ми.

— Весела Коледа, Джордж. Радвам се да те видя. Боже, ама какъв аромат се носи, само.

Той се запъти към кухнята и след малко чух смеха на Сейди.

— Дийк, извади си пръстите от храната, майка ти не те ли е възпитала?

Ели бавно разкопчаваше палтото си, без да откъсва очи от лицето ми.

— Дали е разумно, Джордж? Това, дето го вършите със Сейди, дали е разумно?

Преди да успея да отговоря, Сейди тържествено внесе пуйката, над която се беше трудила, откак се бяхме върнали от Кендълуд. Седнахме на масата и се хванахме за ръце.

— Мили Боже, благослови тази храна, която ще приемем — подхвана Сейди. — Благослови нашата дружба и помогни да се сближат умовете и сърцата ни.

Аз понечих да пусна ръката й, но тя не ме пусна, а в другата си ръка задържа ръката на мис Ели.

— И моля те благослови Джордж и Ели с искрена дружба. Помогни на Джордж да си спомни нейната топлота и помогни на Ели да си спомни, че без него, в този град щеше да живее едно обезобразено момиче. Аз ги обичам и двамата и много ме боли да виждам недоверието в очите им. В името на Иисус, амин.

— Амин — повтори Дийк сърдечно и намигна на Ели. — Чудесна молитва.

Мисля, че на Ели донякъде й се щеше да скочи и да си тръгне. Обаче споменаването на Боби Джил я спря. А може да се дължеше на уважението, което изпитваше към новата си библиотекарка. Може дори донякъде да е било заради мен. Поне ми се ще да е било така.

Сейди наблюдаваше мис Ели с тревожно вълнение.

— Пуйката изглежда прекрасно — каза Ели и ми подаде чинията си. — Ще ми сложиш ли една кълка, Джордж? И да не ти свиди плънката.

Сейди може да беше уязвима и непохватна, но беше и толкова, толкова смела. О, как я обичах.

3

Лий, Марина и Джун щяха да посрещнат новата година със семейство де Мореншилд и аз нямах какво да правя, но въпреки това, когато Сейди се обади да ме попита дали ще я заведа на новогодишното парти в Джоуди, аз се поколебах.

— Знам какво си мислиш — каза тя. — Но тази година ще е по-добре. Ние ще си го направим по-добре, Джордж.

И ето че в осем часа ние отново танцувахме под мрежите, натежали от балони. Групата, която свиреше тази година се казваше Домино. Те имаха духова секция от четирима души вместо сърф китари, но иначе също знаеха как да разгорещят страстите. Както и миналата година, имаше две купи с розова лимонада и джинджифилова сода, едната напитка безалкохолна, другата подправена с алкохол. Пушачите пак се бяха скупчили при аварийния изход в студената нощ. Но и наистина беше по-добре от миналата година. Всички изпитваха чувство на радост и облекчение. Светът беше попаднал под ядрената сянка през октомври, но бързо се беше измъкнал изпод този черен облак. Чух няколко одобрителни коментара за това, как Кенеди накарал проклетия стар руски мечок да подвие опашка.

Около девет часа, по време на един бавен танц, Сейди внезапно изпищя и ме пусна. Аз бях убеден, че се е появил Джон Клейтън и сърцето ми веднага заседна в гърлото. Но се оказа, че е извикала от радост, защото тъкмо беше забелязала Майк Козлоу — абсурдно красив в своето кожено палто — и Боби Джил Олнът. Сейди се втурна към тях… и се спъна в нечий крак. Майк я подхвана, вдигна я и я завъртя. Боби Джил ми помаха, малко срамежливо.

Аз стиснах ръката на Майк и целунах Боби Джил по бузата. От грозният белег беше останала само тънка розова драскотина.

— Докторът казва, че до лятото напълно ще изчезне — обясни тя. — Каза, че съм най-бързо възстановяващата се пациентка, която е виждал. Благодарение на вас.

— Аз пък получих роля в „Смъртта на търговския пътник“ — похвали се Майк. — Ще играя Биф.

— Подхожда ти — коментирах аз. — Само се оглеждай за летящи тортички.

В един момент видях Майк да говори с групата и веднага ми стана ясно какво ще последва. Когато музикантите се върнаха на сцената след почивката си, солистът им обяви:

— Получихме специална молба. Имаме ли тук Джордж Амбърсън и Сейди Данхил? Джордж и Сейди? Ставайте, Джордж и Сейди, скачайте си от местата и раздвижете краката!

Ние излязохме на дансинга под бурни аплодисменти. Сейди се смееше, изчервена до уши. Тя заклати свит юмрук към Майк, който й се ухили в отговор. Лицето му плавно губеше момчешката си физиономия и придобиваше по-мъжки черти. Певецът отброи и духовия квартет подхвана интрото, което още чувам в сънищата си.

Баа-даа-даа… баа-даа-да-дий-дам…

Аз протегнах ръце към нея. Тя поклати глава, но въпреки това почна леко да поклаща бедра.

— Дайте му да се разбере, мис Сейди — провикна се Боби Джил. — Покажете му как се прави!

Всички ни окуражаваха с мощно: „Давай, давай, давай!“

Тя се предаде и пое ръцете ми. Ние танцувахме.

4

В полунощ групата изсвири „За старата любов“ — различен аранжимент, но същата любима песен — и балоните се спуснаха над нас. Навсякъде около нас двойки се прегръщаха и целуваха. Ние последвахме примера им.

— Честита нова година, Дж… — тя се дръпна от мен и се намръщи. — Какво има?

В главата ми внезапно беше изникнал образът на Тексаското училищно книгохранилище, грозната тухлена сграда с прозорци като очи. Тази година тя трябваше да се превърне в един от най-важните Американски символи.

Но няма. Няма да ти позволя да стигнеш до там, Лий. Няма да те оставя да се качиш на шестия етаж и да се скриеш зад прозореца. Обещавам ти.

— Джордж?

— Просто ме побиха тръпки, нищо особено. Честита нова година.

Понечих да я целуна, но тя ме задържа на разстояние.

— Почти е време, нали? За това, което си дошъл да свършиш?

— Да — отговорих й. — Но не тази вечер. Тази вечер е само наша. Така че целуни ме, скъпа. Целуни ме и танцувай с мен.

5

В края на ’62-ра и началото на ’63-та, аз живеех два живота. По-добрият от двата се случваше в Джоуди и в комплекса Кендълуд в Килийн. Другият беше в Далас.

Лий и Марина пак се събраха. Първото им съвместно жилище в Далас беше една съборетина на един хвърлей от западна улица Нийли. Де Мореншилд им помогна да се нанесат. Джордж Буе никакъв не се виждаше. Нито пък някой от останалите руски емигранти. Лий ги беше пръждосал. „Те го мразят“, беше написал Ал в бележките си и отдолу беше допълнил, „На него това му харесва.“

Занемарената тухлена сграда на улица Елзбет №604 беше разделена на четири-пет апартамента, претъпкани с изпаднали бедняци, които работеха здравата, пиеха здравата и създаваха цели орди сополиви пищящи хлапета. Беше толкова зле, че даже жилището на Озуалд във Форт Уърт изгледаше добре в сравнение с тази дупка.

Нямах нужда от подслушващи устройства, за да следя влошаващото се състояние на брака им. Марина продължаваше да носи любимите си шорти, въпреки че времето беше захладняло. Вероятно, за да го дразни с вида на синините по краката си. А и с женския си сексапил, разбира се. Джун обикновено седеше между двамата в количката си. Вече не плачеше толкова, докато те се караха. Само гледаше и смучеше биберона или палеца си.

Един ден, през ноември ’62-ра, се върнах от библиотеката и видях Лий и Марина да си крещят, застанали на ъгъла на улиците Елзбет и Нийли. Няколко души, предимно жени по това време на деня, бяха излезли пред къщите си да ги гледат. Джун седеше в количката си, увита в пухкаво розово одеяло, тиха и забравена.

Двамата се караха на руски, но поводът за разправията беше очевиден от начина, по който Лий сочеше обвинително с пръст. Тя носеше права черна пола и ципът от лявата страна на талията й се беше смъкнал до средата. Вероятно просто се беше закачил за плата, но като го слушах как й крещи, според него, тя сигурно обикаляше да си търси мъже.

Тя бръсна косата си назад, посочи Джун, после махна с ръка към къщата, която обитаваха в момента — повредените канали, от които се процеждаше чернилка вместо вода, празните кутийки от бира по голата морава — и изкрещя на английски:

— Ти казва добри лъжи, после води жена и дете в тази свинещина!

Той се изчерви чак до линията на косата и яростно скръсти ръце на гърдите си, сякаш да им попречи да нанесат вреда. Може и да беше успял да се овладее, този път, ако тя не се беше засмяла и не беше завъртяла пръст около ухото си в жест, който трябва да значеше едно и също нещо навсякъде по света. Тя тръгна да се извръща от него. Той я дръпна обратно, при което се блъсна в количката и едва не я преобърна. После я удари с юмрук. Тя падна на напукания тротоар и покри лицето си с ръце, когато той се наведе над нея.

— Не, Лий! Не ме удря вече!

Той не я удари. Вместо това я дръпна рязко права и я разтърси. Главата й се клатушкаше и се въртеше.

— Ти! — обади се пресипнал глас някъде вляво от мен. — Ти, младежо!

Беше старица с бастун. Стоеше на верандата си по бархетна розова нощница с елече, съшито от различни кръпки. Сивата й коса стърчеше нагоре така, че ми напомни за своеобразната електрически накъдрена коса на Елза Ланкъстър в „Невестата на Франкенщайн“.

— Оня тип бие жена си! Върви там и го спри!

— Не, госпожо — отговорих й аз, но гласът ми потрепери. Мислех да добавя, че не бих се намесил в отношенията между съпрузи, но това би било лъжа. Истината е, че не исках да правя нищо, което можеше да промени бъдещето.

— Страхливец — заключи тя.

За малко да й кажа да повика полиция, но се спрях тъкмо навреме. Ако на нея вече не й беше хрумнало да ги повика и аз й дадях идеята, това също можеше да се отрази на бъдещето. Пък и щяха ли да се отзоват полицаите? Въобще? Ал не беше писал по въпроса. Аз знаех само, че Озуалд никога не е бил подвеждан под отговорност за съпружески тормоз. Предполагам, че по това време и на това място почти не се случваше мъжете да бъдат арестувани за такова нещо.

Междувременно Лий влачеше Марина към къщата с една ръка, а с другата грубо дърпаше количката. Старицата ми хвърли още един презрителен поглед и затътри крака към дома си. Останалите зрители също се прибираха. Шоуто беше свършило.

Когато се прибрах, аз насочих бинокъла през прозореца на дневната си към тухлената съборетина зад ъгъла. Два часа по-късно, когато почти бях се отказал от наблюдението, Марина се появи с малкия си розов куфар в едната ръка и детето, увито в одеяло в другата. Беше сменила проблемната пола с панталони и май беше облякла два пуловера един върху друг — денят беше студен. Тя бързо се отдалечи по улицата, като няколко пъти се огледа назад за Лий. Когато се уверих, че той няма да я последва, аз тръгнах след нея.

Тя стигна до една автомивка четири пресечки надолу по улицата и използва телефона там. Аз бях седнал на автобусната спирка от другата страна на улицата с вестник, разтворен през себе си. Двадесет минути по-късно се появи добрият стар Джордж Буе. Тя си поговори с него. Той я отведе до колата и й отвори вратата. Тя се усмихна и го целуна в ъгълчето на устата. Сигурен съм, че на него му бяха еднакво приятни и усмивката и целувката. После той също се качи и подкара колата.

6

Същата вечер пред къщата на улица Елзбет се разигра още един скандал и съседите пак не пропуснаха да го проследят. Убеден, че ще се изгубя сред множеството, аз също излязох с тях.

Някой, най-вероятно Буе, беше пратил Джордж и Джийн де Мореншилд да приберат останалите вещи на Марина. Буе сигурно беше преценил, че никой друг не би успял да припари до къщата, без да се наложи първо да върже Лий.

— Проклет да съм, ако ти дам и един парцал! — крещеше Лий без да обръща внимание на съседите, които задълбочено следяха сцената. Косата му беше настръхнала, лицето му пак беше ярко червено. Как ли мразеше тази своя склонност да се изчервява като ученичка, хваната да пише любовни бележки?

Де Мореншилд реши да подходи благоразумно.

— Помисли, приятелю. Така все още имаш шанс. Но ако тя прати полицията… — той сви рамене и вдигна ръце нагоре.

— Дай ми един час тогава — отговори Лий. Устните му разкриваха зъбите, но физиономията му нямаше нищо общо с усмивка. — Така ще имам време да й надера всичките рокли и да натроша играчките, дето ония големи клечки наринаха за дъщеря ми.

— Какво става — попита ме един младеж. Беше на около двадесет и беше спрял наблизо със своя велосипед Шуин.

— Домашна разправия, предполагам.

— Озмънд или както там му е името, нали? Рускинята го е напуснала? Време беше. Тоя тип е луд. Нали знаеш, че е комуняга?

— Да, май чух нещо такова.

Лий се качваше по стъпалата на верандата, обърнал глава и изпънал гръб — същински Наполеон, който се оттегля от обсадата на Москва — когато Джийн де Мореншилд рязко му извика.

— Престани, глупак такъв.

Лий се обърна към нея с широко отворени невярващи очи и, като че ли с наранени чувства. Той погледна де Мореншилд с изражение, което трябва да значеше: „Не можеш ли да контролираш жена си?“, но мъжът не каза нищо. Той изглежда се забавляваше. Като разочарован театрален зрител, който най-накрая е попаднала на не съвсем лоша пиеса. Вярно, не е Шекспир, но е приемлив начин за убиване на време. Джийн продължи.

— Ако обичаш жена си, Лий, за Бога, престани да се тръшкаш като разглезено хлапе. Вземи се в ръце.

— Не можеш да ми говориш така — когато беше изнервен, южняшкият му акцент си личеше повече и думите се разтегляха в устата му.

— Мога и ще говоря. Остави ни да приберем вещите й или аз лично ще повикам полицията.

Лий се обърна към мъжа й.

— Кажи й да млъква и да си гледа работата, Джордж.

Де Мореншилд се засмя безгрижно.

— Ами, така се получава, че днес ти си нашата работа, Лий — после доби по-сериозен вид. — Почвам да губя уважение към теб, другарю. Хайде, пусни ни вътре. Ако цениш дружбата ми, както аз ценя твоята, пусни ни да влезем.

Лий изглежда се предаде и клюмна. Джийн мина покрай него без дори да го погледне, но мъжът й спря и обви Лий, който в момента беше болезнено слаб, в мощна прегръдка. След секунда Лий отвърна на прегръдката му и аз осъзнах (със смес от съжаление и отвращение), че момчето — той не беше нищо повече от момче — е почнало да хлипа.

Младежът до мен пак се обади.

— Тия пък да не са от сбърканите.

— О, определено са сбъркани — отговорих аз. — Но не както си мислиш.

7

По-късно същия месец, когато се прибрах от поредния си престой в Джоуди, открих, че Марина и Джун са се върнали в коптора на улица Елзбет. За известно време изглеждаше, че в семейството се е възцарил мир. Лий ходеше на работа — сега изработваше фотографски увеличения вместо алуминиеви врати — и после се прибираше вкъщи, понякога понесъл букет цветя. Марина го приветстваше с целувки. Веднъж му демонстрира моравата пред къщата, която собственоръчно беше почистила от всички разпилени боклуци и той я аплодира. Това я накара да се засмее и аз можах да видя, че зъбите й са оправени. Не знам колко общо е имал с това Джордж Буе, но бих предположил доста.

Наблюдавах тази сцена от разстояние и още веднъж ме стресна хрипкавият глас на старицата с бастуна.

— Това няма да продължи дълго.

— Може и да сте права — съгласих се аз.

— Той сигур’ ще я убие. И друг път съм го виждала това — под наелектризираната й коса очите й ме оглеждаха с хладно недоволство. — Пък ти няма даже да си мръднеш пръста, нали, господинчо?

— Ще се намеся — уверих я аз. — Ако нещата изключително се влошат, ще се намеся.

Възнамерявах да спазя това обещание, макар че то нямаше нищо общо с Марина.

8

На следващия ден след помирителната вечеря у Сейди с Дийк и Ели, в пощенската ми кутия имаше бележка от Озуалд, подписана с името А. Хайдел. Този псевдоним ми беше познат от бележките на Ал. А. беше съкратено от Алек — умалителното име, с което Марина го наричала, докато живеели в Минск.

Тази случка не ме разтревожи, понеже той беше пуснал същото комюнике във всички кутии по улицата. Беше разпечател флаерите на ярко розова хартия (вероятно свита от работа) и поне десетина изхвърлени листа се розовееха в канавките. Жителите на квартала Оук Клиф в Далас не бяха известни с чинното изхвърляне на боклука си на предвидените за това места.

ПРОТЕСТИРАЙТЕ СРЕЩУ ФАШИЗМА НА КАНАЛ 9!

ДОМ НА СЕГРЕГАЦИОНИСТА БИЛИ ДЖЕЙМС ХАРГИС!

ПРОТЕСТИРАЙТЕ СРЕЩУ БИВШИЯ ГЕНЕРАЛ ЕДУИН УОКЪР!

По време на предамването в четвъртък на Били Джеймс Харгис, наречено „Кръстоносен поход“, канал 9 ще даде ифирно време на генерал Едуин Уокър, крайно десен фашист, който е подтиквал Дж.Ф.К. да нападне мирното население на Куба и който е изнасал злобни речи из целия Юг против интеграцията на расите. (Ако се съмнявате в точността на тази информация, проверете програмата на телевизията). Тези двама мъже защитават всико, против което се борихе през II СВ. Техните фашистки приказки нямат място в ифира. Едуин Уокър е един от расистите, които опитаха да попречат на Джеймс Меридит да влезе в университета на Мисисипи. Ако обичате Америка, протестирайте срещу ифирното време, дадено на тези мъже, които пропувядват омраза и насилие. Напишете писмо или, още по-добре, елате в канал 9 на 27 декември и присъствайте в публиката!

А. Хайдел, Президент на „Долу ръцете от Куба“, клон Далас-Форт Уърт

Аз отделих още малко време на правописните грешки, а после сгънах листа и го прибрах в касата, където си държах ръкописите.

Ако пред канал 9 се е състоял някакъв протест, не го бяха споменали в Хлъзгавия Хералд на следващия ден след „предамването“ на Харгис и Уокър. Съмнявам се, че някой се е появил, включително и самият Лий. Аз със сигурност не ходих, но си пуснах телевизора, за да видя мъжа, когото Лий — вероятно Лий — скоро щеше да опита да убие.

В началото се показа само Харгис. Седеше зад голямо бюро и се преструваше, че си записва нещо много важно, докато вървеше записано хорово изпълнение на „Бойния химн на републиката“. Отчето беше възпълен мъж с плътно зализана назад черна коса. Под стихващите звуци на записа, той остави писалката си, погледна в камерата и каза:

— Добре дошли в „Кръстоносен поход“, скъпи съграждани. Имам за вас радостни новини — Иисус ви обича. Да, обича ви, всеки един от вас. Нека се помолим!

След това Харгис десетина минути си говори с Бог. Той покри всички обичайни точки — благодари му за възможността да разпространява думите на Евангелието и го прикани да благослови всички, които са пратили волни пожертвувания, водени от любов. После мина по същество, като помоли Бог да въоръжи избраниците си с меча и щита на праведността, та да възтържествуват над комунизма, който беше подал грозната си глава само на деветдесет мили от бреговете на Флорида. Бог също беше инструктиран да даде на президента Кенеди мъдростта (която Харгис, предвид близостта си с Големия Шеф вече притежаваше) да нахлуе в оня безбожна страна и да я преоре из основи. Харгис настоя още Бог да се намеси и да прекрати разрастващата се комунистическа заплаха из американските колежи — изглежда фолк музиката играеше някаква важна роля тук, но Харгис нещо не успя да изясни какво има предвид. Накрая той благодари на Бог за тазвечерния си гост, героя от Анцио и Шосин^[2], генерал Едуин Уокър.

Уокър не беше в униформа но костюмът му доста приличаше по кройка на военния. Ръбовете на панталона му изглеждаха достатъчно остри да те порежат. Безизразното му лице ми напомни актьорът каубой Рандолф Скот. Той стисна ръката на Харгис и двамата си поговориха за комунизма, който, оказа се, процъфтявал не само в колежите, но и в коридорите на Конгреса, че и сред научните среди. Споменаха флуорирането на водата^[3]. Разговориха се и за Куба, която Уокър нарече „Туморът на Карибите“.

Веднага ми стана ясно защо Уокър се беше провалил като кандидат за губернатор. Ако говореше пред ученици, щеше да ги приспи още първия час, когато те са най-бодри. Харгис обаче му помагаше да заглади нещата, като току вмъкваше по някое „Слава на Иисуса!“ и „Бог е свидетел, братко“. Те обсъдиха предстоящата обиколка из Юга с цел политическа агитация и след това Харгис предложи Уокър да отговори на „някои клеветнически обвинения в сегрегационизъм, появили се срещу генерала в пресата в Ню Йорк и другаде.“

Уокър най-после забрави, че го дават по телевизията и заговори малко по-оживено.

— Знаеш, че това не е нищо повече от обикновена комунистическа пропаганда.

— Знам го! — възкликна Харгис. — И Бог иска да го кажеш на всички, братко.

— Прекарах живота си на служба в армията на САЩ и ще остана войник в сърцето си, докато съм жив (ако зависеше от Лий, около три месеца). Като войник, аз винаги изпълнявах дълга си. Когато президентът Айзенхауер ни нареди да се намесим по време на гражданските безредици при Литъл Рок през ’57-ма — които, както знаеш, се дължаха на принудителното смесване на расите в гимназията там — аз изпълних дълга си. Обаче, Били, аз също съм войник на Бога…

— Християнски войн! Слава на Иисуса!

— … и като Християнин знам, че принудителната интеграция е абсолютно погрешна. Тя противоречи на Конституцията, на законите на щатите и на Библията.

— Кажи им — насърчи го пак Харгис и обърса сълза от бузата си. Или пък беше пот, избила през грима му.

— Дали мразя негърската раса? Онези, които го твърдят — и които се постараха да ме отстранят от военната служба, която обичах — са лъжци и комунисти. Ти го знаеш, мъжете, с които служих го знаят и Бог го знае — Уокър се приведе напред в стола си. — Да не мислиш, че учителите негри в Алабама, Арканзас и Тексас подкрепят интеграцията? Нищо подобно. Те я виждат като шамар в лицето на цялата си усърдна работа и собствените си умения. Да не мислиш, че учениците негри искат да ходят на училище с бели деца, които по природа са по-надарени в ученето на чет’не, пис’не и ’ритметика? Да не мислиш, че истинските американци ще приемат расата им да бъде размътена от подобни принудителни обединения?

— Разбира се, че не! Слааааава на Иисуса!

Аз се сетих за табелата, която бях видял в Северна Каролина, сочеща към пътеката, осеяна с отровен бръшлян. „Цветнокожи“, пишеше на нея. Уокър може да не заслужаваше куршум, но едно поступване нямаше да му е излишно. Аз лично с радост бих прославил Иисус, ако вдъхновеше някого да свърши тая работа.

Вниманието ми се беше отклонило, но сега думите на Уокър набързо ме върнаха към предаването.

— Сам Бог, не генерал Едуин Уокър, е отредил мястото на негрите в този свой свят, като им е дал различна кожа и различни умения. По-физически умения. А какво ни казва Библията за тази разлика и за причините негърската раса да бъде натоварена с толкова болка и мъка? Трябва само да се обърнем към глава девета на книга Битие, Били.

— Благодаря Ти, Боже, за светите Ти Слова.

Уокър затвори очи и вдигна дясната си ръка, сякаш даваше показания в съд.

— „И Ной, като пи от виното опи се и се разголи в шатрата си. И Хам, Ханаановият баща, видя голотата на баща си и каза на двамата си братя отвън.“ Обаче Сим и Яфет — единият баща на арабската раса, другият на бялата, което ние с теб знаем добре, Били, но не всеки го знае, защото не всеки е изучил Библията, както ние на майчиния си скут…

— Слава на Бога за християнските майки, кажи им!

— Сим и Яфет не погледнали баща си. А когато Ной се събудил и разбрал какво е станало, той казал: „Проклет да е Ханаан; Слуга на слуги ще бъде на братята си“…

Тук изключих телевизора.

9

Наблюдението над Лий и Марина през януари и февруари ’63-та ми напомни за надписа на една тениска, която Кристи понякога носеше в последната година от брака ни. Отпред беше изобразен широко ухилен пират, а надписът отдолу гласеше: „Побоят ще продължи, до повишаване на бойния дух!“ Побоите на улица Елзбет 604 не бяха никак редки онази зима. Всички в квартала чуваха виковете на Лий и писъците на Марина — понякога от гняв, понякога от болка. Никой не направи нищо по въпроса, включително аз.

Не че тя беше единствената съпруга, която отнасяше редовен пердах в Оук Клиф. Физическите семейни разпри бяха местна традиция в петък и събота вечер. Единственото, което помня от онези противно сиви месеци е, че нямах търпение отвратителната безкрайна сапунена опера да свърши, за да мога да посветя времето си на Сейди. Ако само можех да се уверя, че Лий ще е сам, когато се опита да отнесе главата на генерал Уокър, всичко щеше да бъде решено. Ако Озуалд действаше сам веднъж, това не означаваше непременно, че и вторият път ще е така, но аз нямаше как да намеря по-сигурно доказателство. Веднъж щом попълнех всички празнини — е, почти всички — щях да избера удобно време и място и щях да застрелям Лий Озуалд съвсем хладнокръвно, както бях застрелял Франк Данинг.

Времето минаваше. Бавно, но минаваше. А после един ден, малко преди семейство Озуалд да се нанесат в жилището над моето на улица Нийли, аз видях Марина да си говори със старицата с бастуна и електрическата коса. И двете се усмихваха. Старицата попита нещо. Марина се засмя, кимна и изпъна ръце пред корема си.

Аз стоях зад спуснатите завеси на прозореца си, замръзнал с бинокъл в едната ръка и със зяпнала уста. Ал не беше писал нищо за това развитие на нещата или, защото не го е знаел, или защото не го е интересувало. Но мен ме интересуваше живо.

Съпругата на мъжа, когото от четири години се канех да убия, отново беше бременна.