Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
11/22/63, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 75 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Деница Минчева (2012)

История

  1. — Добавяне

Глава 21

1

Семейство Озуалд ми станаха съседи на втори март, ’63-та. Те пренесоха вещите си, повечето опаковани в кашони от алкохол, на ръка от тухлената съборетина на улица Елзбет. Скоро ролките на японския магнетофон почнаха да се въртят редовно, но аз предпочитах да ползвам слушалките. Така слушах разговорите с нормална скорост, вместо с протяжното темпо на записите, но така или иначе почти нищо не разбирах.

Седмица след нанасянето на Озуалд в новото им жилище, аз посетих една заложна къща на авеню Грийнвил, за да си купя оръжие. Още първият револвер, който собственикът ми показа, беше същият модел Колт като онзи, който бях купил в Дери.

— Туй тука е отлично средство за сам’защита от джебчии и обирджии — похвали го продавачът. — Мери без грешка от двайсе’ крачки.

— Петнадесет — поправих го аз. — Поне така съм чувал.

Мъжът повдигна вежди.

— Добре бе, петнайсе’ да са. Ама, ако някой е достатъчно тъп…

… да опита да ме облекчи от съдържанието на портфейла ми, ще трябва да ме приближи доста повече — това несъмнено беше остатъкът от изречението.

— … да реши да те преджоби, ще ти е съвсем подръка, тъй че какво ще кажеш?

Първият ми импулс беше да прекъсна това усещане за мелодична, но малко фалшива хармония и да му кажа, че търся нещо друго, може би калибър 45. Но реших, че това може да се окаже лоша идея. Кой знае? Всичко, което аз знаех, беше, че револверът, който бях купил в Дери, беше свършил работа.

— Колко?

— Ще ти го дам за дванайсе’.

Т.е. с два долара повече от това, което бях платил в Дери преди четири години и половина. Като се отчете инфлацията, предположих, че цената е точна. Казах му да включи кутия патрони и си стискаме ръцете.

Когато продавачът видя, че прибирам револвера и мунициите в куфарчето си, което бях взел специално за тази цел, той допълни офертата си.

— Що не си вземеш и един кобур, синко? Май не си тукашен, та сигурно не знаеш, ама в Тексас имаш законно право да носиш оръжие, не ти трябва разрешително, стига да нямаш криминално досие. Ти нали нямаш?

— Не. Просто не ми се вярва някой да тръгне да ме обира посред бял ден.

Той ми се усмихна мрачно.

— На авеню Грийнвил кой ти знае какво може да се случи? Преди няколко години един тип си пръсна главата на няма и две пресечки от тук.

— Сериозно?

— Тъй ами, пред един бар, „Пустинната роза“. И то зарад’ жена, разбира се, за какво друго?

— Ами знам ли, понякога тия неща ставата по политически причини — вметнах аз.

— Не, не, в дъното на нещата винаги има някоя женска, синко.

Бях паркирал четири пресечки западно от заложната къща и, за да стигна до новата си (поне нова за мен) кола, трябваше да мина покрай Фейт Файнаншъл, където бях направил успешния залог на Пиратите през ’60-та. Касиерът, който ми беше изплатил печалбата от хиляда и двеста долара, пушеше пред сградата. Носеше същата зелена козирка над очите си. Той ме погледна нехайно, сякаш без ме познае или да се интересува от мен.

2

Това се случи петък следобед, така че от авеню Грийнвил веднага потеглих към Килийн, където Сейди ме чакаше в Кендълуд. Както беше обичайно онази зима, прекарахме там нощта. На следващия ден тя се върна в Джоуди и аз се присъединих към нея за неделната служба. След благословията, когато се предполагаше да стиснем ръцете на всички около нас и да им пожелаем мир, моите мисли неловко се отклониха към револвера, скрит в багажника на колата ми. Докато обядвахме, Сейди попита:

— Още колко остава? Докато свършиш това, за което си дошъл?

— Ако всичко мине, както се надявам, не повече от месец.

— А ако не мине?

Аз прокарах пръсти през косата си и отидох до прозореца.

— Тогава нямам идея. Нещо друго да те вълнува?

— Да — отговори тя спокойно. — Има черешов сладкиш за десерт. Искаш ли бита сметана с твоята порция?

— Да, непременно. Обичам те, миличка.

— Най-добре да е вярно — обади се тя, докато сервираше десерта. — Защото съм ти гласувала доверие съвсем на сляпо.

Аз останах до прозореца. По улицата се зададе кола — стара, но истинска класика, както казваха по КейЛайф — и пак усетих ромонът на хармонията. Обаче тия дни май я усещах навсякъде и в повечето случаи вероятно съвсем безпричинно. Хрумна ми един от девизите на анонимните алкохолици, които бях научил покрай Кристи: „СТРАХ, това значи: Самозаблуди Тържествуват Разум Ако се Хаби.“

Този път обаче веднага направих връзката. Колата на улицата беше червено бял Плимут Фюри, точно каквато бях видял на паркинга на фабрика Уоръмбо, недалеч от бараката, където заешката дупка излизаше през ’58-ма. Спомних си как първият път бях докоснал капака, за да се уверя, че не сънувам. Тази кола имаше арканзаски номер, вместо мейнски, но все пак… онзи ромон. Онзи хармоничен ромон. Понякога имах чувството, че ако знам какво означават всички тези съвпадения, всичко ще ми се изясни. Глупаво чувство, но не мислех, че греша.

Човекът със жълтата карта знаеше и това го уби, хрумна ми тогава.

Това последно доказателство за хармонизиращото минало даде ляв мигач, зави при следващия Стоп и изчезна към Главната улица.

— Десертът е сервиран — обади се Сейди зад гърба ми и аз подскочих.

Анонимните алкохолици имат и друго тълкуване за СТРАХ: Само Тъпаците Рискуват, Адекватните Хукват.

3

Когато се върнах на улица Нийли същата вечер, си сложих слушалките и прослушах последния запис. Очаквах всичко да е на руски, но част от разговора беше на английски. Чуваше се и звук от плискаща се вода.

Марина: (говори руски).

Лий: „Не мога, мамче, сега съм във ваната с Джуни!“

(Още плискащи звуци и смях — Лий и бебето се смеят заедно).

Лий: „Мамче, изляхме вода по пода! Джуни прави пляс! Лошо момиче!“

Марина: „Ами, забършете. Аз зайета, зайета!“ (тя също се смее).

Лий: „Ама не мога, да не искаш малката да…“ (говори руски).

Марина: (говори руски, звучи сякаш ги скастря, но през смях)

(Още плясъци, Марина тананика някаква популярна песен от КейЛайф, звучи много мило).

Лий: „Мамче, донеси ни играчките!“

Марина: „Да, да, винаги трябва има играчки.“

(Силен плясък — вратата към банята трябва да е вече напълно отворена).

Марина: (говори руски).

Лий: (с престорено детско гласче) „Мамче, забравила си гумената топка.“

(Шумен плясък, бебето писка доволно).

Марина: „Ето, всички играчки за прийнц и прийнцеса.“

(Тримата се смеят заедно — споделената им радост ме смразява).

Лий: „Мамче, донеси ни (руска дума). Имаме вода в ухото.“

Марина (смее се): „О, боже, какво още?“

Цяла нощ лежах буден и си мислех за тях тримата. Поне веднъж бяха щастливи и защо не? Новото им жилище не беше кой знае какво, но определено беше стъпка нагоре. Може би дори тримата спяха в едно легло, Джун поне този път щастлива, вместо наплашена до смърт.

А сега с тях в леглото имаше и четвърти. Малкото, растящо в корема на Марина.

4

Нещата започнаха да се ускоряват, както се беше случило в Дери, само дето този път времето летеше към десети април, вместо към Вси светии. Бележките на Ал, на които бях разчитал досега, вече не бяха особено полезни. До опита за убийство на Уокър записките на Ал се бяха концентрирали почти само върху действията на Лий, а онази зима в живота им се случваха много повече неща. Особено с Марина.

Едно от тези неща беше, че тя най-после си намери приятелка — не някой задирящ я паралия като Джордж Буе, а истинска приятелка. Името й беше Рут Пейн и беше квакерка. „Говори руски“ беше отбелязал Ал съвсем лаконично, за разлика от по-ранните му записки. „Запознават се на парти по някое време през февруари ’63-та. Към момента на убийството на Кенеди, Марина и Лий са разделени и Марина живее с тази жена Пейн“. А после, сякаш беше само бегла мисъл, беше добавил „Лий скрива М-К в гаража на Пейн. Увита в одеяло.“

Под М-К се разбираше поръчаната по пощата карабина Манлихер-Каркано, с която Лий планираше да убие генерал Уокър.

Не знам на чие парти Лий и Марина са се запознали със семейство Пейн. Не знам и кой ги е запознал — де Мореншилд? Буе? Някой от тях трябва да е бил, защото дотогава останалите емигранти вече избягваха семейство Озуалд. Съпругът беше циничен всезнайко, а съпругата боксова круша, която беше пропуснала кой знае колко възможности да го напусне окончателно.

Това което знам със сигурност е, че дамата, която щеше да осигури на Марина възможен изход, пристигна зад волана на Шевролет комби — червено бял — един дъждовен ден в средата на март. Паркира до бордюра и се огледа несигурно, сякаш не беше сигурна, че е попаднала на точното място. Рут Пейн беше висока (макар и не колкото Сейди) и болезнено слаба. Кафеникавата й коса висеше на рядък бретон над огромно чело и беше подвита отзад, което изобщо не я разкрасяваше. Носеше очила без рамки, подпрени върху нос, осеян с лунички. Докато я оглеждах през една пролука в завесите, ми заприлича на жена, която не кусва месо и участва в демонстрации срещу ядреното оръжие. И мисля, че това я описваше доста точно — жена с Ню Ейдж разбирания, преди още Новата епоха да беше придобила популярност.

Марина сигурно се беше оглеждала за нея, защото веднага слезе по външната стълба с бебето, увито в одеяло на ръце. Краят на одеялото беше преметнат над главата на Джун, за да я предпазва от дъждовните капки. Рут Пейн се усмихна и заговори внимателно, като изговаряше отчетливо всяка дума.

— Здравейте, госпожо Озуалд. Аз съм Рут Пейн. Помните ли ме?

— Да — отговори Марина първо на руски, после на английски. После добави нещо на руски. Рут й отговори на същия език, макар и колебливо.

Марина я покани да влезе. Аз изчаках докато чух стъпките им да проскърцват над мен, преди да си сложа слушалките, свързани с лампата. Чух смесен разговор на руски и английски. Марина на няколко пъти поправи Рут, понякога през смях. Разбрах достатъчно, за да ми стане ясна причината за посещението на Рут. И тя като Пол Грегъри искаше уроци по руски. Разбрах и още нещо от лекия тон на разговора им, изпъстрен със смях — те взаимно се харесваха.

Радвах се за Марина. Ако убиех Озуалд след опита за покушение срещу генерал Уокър, напредничавата Рут Пейн можеше да вземе Марина при себе си. Поне на това се надявах.

5

Рут посети улица Нийли само два пъти. Всеки път след това Марина и Джун се качваха в колата й и всички потегляха заедно. Вероятно към дома на Рут в престижното (поне в сравнение с Оук Клиф) предградие Ървинг. Адресът й не беше споменат в записките на Ал — той изглежда не беше се интересувал особено от отношенията между Марина и Рут. Вероятно, защото е смятал да приключи с Лий дълго преди карабината да попадне в гаража на семейство Пейн. Аз обаче открих адреса в телефонния указател. Западна Пета улица № 2515.

Един облачен мартенски следобед, около два часа, след като Марина и Рут бяха излезли, Лий и Джордж де Мореншилд се появиха в колата на руснака. Лий слезе, понесъл кафяв плик, на който беше отпечатано сомбреро и надпис: „Пепино, най-добрата мексиканска храна“. Де Мореншилд носеше опаковка от шест бири Дос Екис. Качиха се по външната стълба, като разговаряха и се смееха. Аз грабнах слушалките с разтуптяно сърце. Първо не се чуваше нищо, но после някой от тях включи лампата. След това все едно бях заедно с тях в стаята, невидим трети наблюдател.

Само недейте да заговорничите за убийството на Уокър, помислих си аз. Не ми усложнявайте задачата още повече.

— Извинявай за бъркотията — каза Лий. — Тя вече нищо не прави. Само спи, гледа телевизия и говори за онази жена, на която дава уроци.

Де Мореншилд поговори известно време за няколко петролни концесии, които се опивал да получи в Хаити и се изказа доста негативно за режима на Дювалие.

— Всяка вечер през центъра на града минават камиони и обират телата. Много от тях са деца, които просто са умрели от глад.

— Кастро и Фронтът ще се погрижат да сложат край на тая работа — коментира Лий мрачно.

— Дано провидението ускори този ден — двамата чукнаха бутилки, вероятно за идеята провидението да се намеси и ускори събитията. — А как е на работа, другарю? И как така не си там този следобед?

Лий обясни, че не бил там, защото искал да е тук. Просто така. Решил и си излязъл.

— И какво могат да ми направят? Аз съм най-добрият печатарски техник на стария Боби Стовал и той си го знае. Бригадирът, казва се (не чух добре името му — Граф или Грейф?), ми вика: „Стига си се мъчил да правиш работнически синдикат, Лий“. Обаче знаеш ли какво? Аз му се хиля и му викам: „Ами добре, свинойеб“, и му обръщам гръб. Той е свински кур и всички го знаят.

Все пак стана ясно, че Лий си харесва работата, въпреки оплакванията му от снизходителното отношение на по-възрастните и, че старшинството се ценяло повече от таланта.

— Да знаеш, ако бяхме в Минск, при равни възможности за всички, до една година вече щях да съм им станал началник — каза Лий в един момент.

— Не се и съмнявам, синко — напълно ми е ясно.

Умишлено прекалява с похвалите, помислих си аз. Подкокоросва го. Това изобщо не ми хареса.

— Чете ли вестника тази сутрин? — попита Лий.

— Четох само телеграми и документи. Защо мислиш съм тук? Спасявам се от досадната работа.

— Уокър все пак се е включил в похода на Харгис — или пък Уокър е основата на нещата и Харгис се е присъединил към него. Нямам представа кой е инициаторът на „Среднощния вихър“ или както там го нарекли. Ония двама идиоти ще обикалят Юга заедно и ще разправят на хората че НАНЦН е фасада на комунистите. Ще върната интеграцията и изборните права двадесет години назад.

— Със сигурност. И навсякъде ще подбуждат омраза. Преди да се усетим, ще започне насилието.

— Или някой ще вдигне мерника на Ралф Абърнати[1] и доктор Кинг!

Естествено, че ще застрелят Кинг — съгласи се де Мореншилд, едва ли не през смях. Аз стоях, притиснал слушалките от двете страни на главата си и по лицето ми се стичаше пот. Това бяха опасни думи, двамата едва ли не заговорничеха. — Само въпрос на време е.

Чух как единият от двамата отваря нова бутилка бира, а после Лий продължи.

— Някой трябва да спре ония копелдаци.

— Обаче не си прав да наричаш Уокър идиот — подхвана де Мореншилд поучително. — За Харгис съм съгласен, той е посмешище. От това което чувам и той като толкова други от неговата пасмина имал извратени сексуални вкусове. Сутрин му дай да обезчестява девойки, а вечер да развращава младежи.

— Леле, каква гнус — накрая на фразата, гласът на Лий прозвуча пискливо като на пубертет.

— Обаче Уокър е съвсем друга работа. Той има доста високо положение в обществото на Джон Бърч[2]

— Ония антисемитски фашисти!

— … и няма да се учудя, ако скоро го оглави. А веднъж щом спечели доверието на останалите десни групировки, може пак да се кандидатира, но този път не за губернатор на Тексас. Подозирам, че се цели по-високо. За Сената може би? Или дори Белия дом?

— Това няма как да се случи — възрази Лий, но не звучеше много сигурен.

— Малко вероятно е да се случи — поправи го де Мореншилд. — Но не трябва да се подценява склонността на американската буржоазия да прегръща фашизма, прикрит под маската на популизма. Нито пък силата на телевизията. Без нея Кенеди никога не би победил Никсън.

— Кенеди и неговият железен юмрук — обади се Лий. Симпатията му към президента явно се беше изпарила като сутрешна роса. — Той никога няма да се примири, докато Фидел се разпростира на мястото на Батиста.

— Не трябва да се подценява и ужаса на бялото американско население от идеята за общество, в което равенството на расите е узаконено.

— Мръсни чернилки и мръсни мексиканци! — избухна Лий с такъв гняв, сякаш това му причиняваше истинска болка. — Само това слушам по цял ден на работа!

— Не се и съмнявам. Когато в новините говорят за Разширения щат Тексас, всъщност имат предвид Разярения щат Тексас. И хората ги слушат. За човек като Уокър — истински военен герой — тоя шут Харгис е само инструмент. Както фон Хинденбург[3] се оказа инструмент за възхода на Хитлер. Само да си намери правилните помощници, запознати с тънкостите на връзките с обществеността да го поочупят, Уокър може да стигне далеч. Знаеш ли какво мисля? Че човекът, който бастиса генерал Едуин „Американския Расист“ Уокър, ще направи голяма услуга на обществото.

Аз се строполих в стола до масата, на която малкият магнетофон кротко въртеше ролките си.

— Ако наистина вярваш… — започна да казва Лий, но тъкмо тогава от слушалките ми се разнесе пронизително бръмчене и аз рязко ги дръпнах от главата си.

От горния етаж не се чуваха никакви възмутени викове, нито тропот на припрени стъпки, затова реших, че, освен ако двамата не са истински майстори в прикриването на рязко възникнали емоции, микрофонът в лампата не е бил открит. Сложих си пак слушалките. Нищо. Опитах с широкообхватния микрофон, застанал на стол и почти подпрял купата до тавана. Така можех да чуя, че Лий говори и, че де Мореншилд от време на време му отговаря, но не можех да различа какво казват.

Моето ухо в апартамента на Озуалд беше оглушало.

Миналото е твърдоглаво.

След още десет минути, по време на които двамата може да са разговаряли за политика или за досадната природа на съпругите или за зараждащите се планове за убийство на генерал Едуин Уокър — де Мореншилд изскочи по външната стълба, качи се в колата си и изчезна.

Стъпките на Лий прекосиха помещението над главата ми — клъмп, клъд, клъмп. Последвах звука в спалнята и насочих микрофона към мястото, където стъпките спряха. Нищо… нищо… после тихо, но отчетливо хъркане. Когато Рут Пейн докара Марина и Джун два часа по-късно, той още си отспиваше след следобедните бири. Марина не го събуди. Най нейно място и аз не бих събудил злонравния кучи син.

6

След този случай Озуалд започна да пропуска работа доста често. Дори да го знаеше, Марина изглежда не се вълнуваше от този факт. Нейното внимание беше обсебено от новата й приятелка, Рут. Побоят беше намалял, но не защото бойният дух се беше повишил особено, а защото и двамата отсъстваха през повечето време. Често, когато излизаше, той си вземаше фотоапарата. От записките на Ал знаех къде ходи и какво прави.

Един ден, след като той беше тръгнал към автобусната спирка, аз се качих в колата и потеглих към авеню Оук Лоун. Целта ми беше да изпреваря автобуса, с който Лий щеше да прекоси целия град и успях. И то с доста. Оук Лоун разполагаше с изобилие от места за паркиране от двете си страни, но моят червен Шевролет с широките си крила на багажника беше прекалено забележим и не исках да рискувам Лий да го види. Затова го оставих зад ъгъла на авеню Уайклиф, на паркинга на супермаркет Алфа Бета. После тръгнах пеш по булевард Търтъл Крийк. Къщите тук бяха съвременни хасиенди с арки и украса от гипсови орнаменти. Алеите отпред бяха обрамчени от палмови дръвчета, моравите бяха обширни и дори тук-там се виждаха фонтани.

Пред номер 4011 строен мъж (който поразително приличаше на актьора каубой Рандолф Скот) буташе механична косачка. Едуин Уокър видя, че го гледам и вдигна ръка към главата си за кратък, подобен на козируване поздрав. Аз отговорих на поздрава му и мишената на Озуалд продължи да коси моравата си.

7

Улиците, обграждащи карето, което ме интересуваше, бяха булевард Търтъл Крийк (където живееше генералът), авеню Уайклиф (където бях паркирал), авеню Авъндейл (където отидох, след като отговорих на поздрава на Уокър) и Оук Лоун, улица, по която бяха разположени разнообразни магазини. Тя минаваше точно зад къщата на генерала. Най-важна за мен беше Оук Лоун, защото вечерта на десети април Лий щеше да я използва, за да подходи към целта си и да се измъкне след това.

Аз бях застанал пред „Тексаски обувки и ботуши“ с вдигната яка на джинсовото си яке и ръце, натикани в джобовете. Около три минути след като бях заел това положение, автобусът спря на ъгъла на Оук Лоун и Уайклиф. Веднага щом вратите се отвориха, от там слязоха две жени с платнени пазарски чанти. След тях на тротоара слезе Лий. Той носеше кафяв книжен плик, в какъвто работниците си носят обяда.

На ъгъла се извисяваше солидна каменна църква. Лий се запъти без да бърза към железните перила пред нея, прочете съобщенията по таблото за обяви, извади малък бележник от задния си джоб и си записа нещо. След това тръгна право към мен, като прибираше бележника обратно. Това не го бях очаквал. Ал смяташе, че Лий ще скрие карабината някъде близо до железопътните релси от другата страна на Оук Лоун, поне на половин миля разстояние. Но трябва да е сгрешил, защото Лий дори не погледна натам. Беше на седем-осем метра от мен и бързо се приближаваше.

Ще ме забележи и ще ме заговори, бях сигурен в това. Ще каже: „Ти не си ли онзи тип, дето живее под нас? Какво правиш тук?“ Ако това се случи, бъдещето ще кривне в различна посока. Лошо.

Аз забих поглед в обувките и ботушите на витрината, като усещах как потта избива по врата ми и се стича по гърба. Когато накрая се осмелих да отместя поглед наляво, Лий беше изчезнал. Като на магия.

Аз тръгнах бавно по улицата. Щеше ми се да си бях сложил шапка, може би дори тъмни очила — защо не го бях направил? Що за некадърен таен агент се бях оказал?

Стигнах до едно кафене на средата между двете пресечки. На витрината му беше обявено, че сервират „Закуска цял ден“. Лий не беше вътре. След кафенето се виждаше входът към тясна странична уличка. Прекосих я без да бързам, хвърлих поглед надясно и го видях. Беше с гръб към мен. Беше си извадил фотоапарата от книжната торба, но не снимаше, поне за момента. Оглеждаше боклукчийските кофи. Вдигаше капаците им, поглеждаше вътре, после ги връщаше обратно.

Всеки мускул в тялото ми — което предполагам означава всеки инстинкт, загнезден в ума ми — настояваше да се дръпна, преди той да се обърне и да ме види, но аз бях напълно обсебен от сцената и останах още малко. Мисля, че всеки на мое място би почувствал същото. Все пак, колко често имаме възможността да наблюдаваме някой, който спокойно и хладнокръвно планира нечие убийство?

Той направи още няколко крачки напред по уличката, после спря при един кръгъл метален капак, покриващ циментовия отвор на една шахта. Опита да го повдигне. Не успя.

Уличката не беше асфалтирана, беше покрита с дупки и към двеста метра дълга. Около средата й мрежите, обграждащи обрасли задни дворове и празни пространства, биваха заменени от висока дъсчена ограда, покрита с бръшлян, който не изглеждаше особено жизнен след студената сива зима. Лий избута растителната завеса настрани и опита една дъска. Тя се извъртя навън и той надникна в отвора зад нея.

Разните остроумия за това, как не може да се прави омлет без да се счупят яйцата може да бяха верни, но аз вече достатъчно си бях насилил късмета. Продължих си по пътя. Когато стигнах църквата, която беше привлякла вниманието на Лий, спрях. Беше мормонска църква на Светците от последния ден. Таблото за обяви съобщаваше, че освен редовните служби в неделя сутрин, имаше и специална служба за новодошлите, всяка сряда от седем вечерта, последвана от социална сбирка и лека почерпка.

Десети април се падаше сряда и планът на Лий (освен ако не беше планът на де Мореншилд) ми стана ясен: да скрие оръжието на задната уличка предварително, после да изчака до края на вечерната служба за новодошлите, да не забравяме и сбирката след това. Щеше лесно да чуе богомолците, когато на излизане от църквата се смеят и шегуват, докато вървят към автобусната спирка. Автобусите минаваха на петнадесет минути, така че винаги се задаваше някой. Лий щеше да стреля, да скрие пушката зад същата разхлабена дъска (не до железопътните релси) и после щеше да се смеси с излизащите от църквата. Щеше да се качи на следващия автобус и да изчезне.

Погледнах надясно тъкмо, когато той излизаше от уличката. Беше прибрал фотоапарата. Отиде до автобусната спирка и се подпря на стълба. Някакъв мъж го приближи и го попита нещо. Скоро двамата разговаряха. Дали бяха просто двама непознати, които се намираха на приказка или това беше някой от приятелите на де Мореншилд? Непознат на улицата или съучастник в заговора? Може би беше самият Неизвестен Стрелец, който — според повечето теории на конспирацията — е бил прикрит на могилата Граси Нол близо до площад Дейли, когато кортежът на Кенеди е приближавал? Казах си, че това е пълна лудост, но нямаше как да знам със сигурност. В това беше проблемът.

В нищо не можех да съм сигурен и нямаше да бъда, докато не видех със собствените си очи, че Озуалд действа сам на десети април. Дори това нямаше да неутрализира всичките ми съмнения, но щеше да е достатъчно, за да мога да действам.

Достатъчно, за да реша да убия таткото на Джуни.

Автобусът спря с ръмжене. Таен агент Х–19, както още беше известен Лий Харви Озуалд, печално известният марксист и побойник на жена си — се качи. Когато автобусът се изгуби от поглед, аз се върнах на задната уличка и я минах цялата. В края си тя се разширяваше и преминаваше в голям, неограден заден двор. До газовата помпа беше паркиран Шевролет Бискейн, ’57-ма или ’58-ма. Преносимо барбекю беше поставено на триножник. Зад него се виждаше задната стена на голяма тъмно кафява къща. Къщата на генерала.

Забелязах пресни следи от нещо влачено по земята. В края на следата стоеше боклукчийска кофа. Не бях видял Лий да я мести, но знаех, че е бил той. Нощта на десети той смяташе да я използва като подпора за дулото на пушката си.

8

На двадесет и пети март, понеделник, Лий се зададе по улица Нийли, понесъл дълъг пакет, увит в кафява харти. Аз надничах през процепа между завесите си и успях да различа думите Регистрирана и Застрахована, отпечатани върху опаковката с едри червени букви. За първи път ми се стори, че изглежда нервен и крадешком оглежда заобикалящата го реалност, вместо злокобния интериор някъде в собствената си глава. Знаех какво носи. Карабина Каркано, калибър 6.5 мм, известна като Манлихер-Каркано, с включен далекобоен мерник, закупена от магазина за спортни стоки Клайн в Чикаго. Пет минути след като Лий изкачи външната стълба до втория етаж, оръжието, с което той щеше да промени историята, се оказа в килер, някъде току над главата ми. Шест дни по-късно Марина щеше да направи прословутата снимка, на която той държи пушката, точно под прозореца на дневната ми, но аз нямаше да съм тям да ги видя. Денят беше неделя и аз бях в Джоуди. Колкото повече приближаваше десети, толкова по-важни ставаха дните ми, прекарани със Сейди. Всъщност, тези дни бяха най-ценното нещо в живота ми.

9

Събудих се рязко и чух някой да шепне: „Още не е късно“. Осъзнах, че думите са мои и млъкнах.

Сейди измърмори нещо и се завъртя в леглото, както спеше. Познатото проскърцване на матрака ми напомни къде съм и кое време е: комплекс Кендълуд, пети април, ’63-та. Пресегнах се за часовника си на нощното шкафче и погледнах луминесцентните цифри. Минаваше два и петнадесет сутринта, така че всъщност вече беше шести април.

Още не е късно.

Не е късно за какво? Да се откажа? Да се примиря, че реалността си е достатъчно добра, каквото е? Или приемливо лоша, иначе казано. Идеята да се откажа беше страшно примамлива. Защото ако продължах и нещата се объркаха, това можеше да е последният път, когато виждам Сейди. Изобщо.

Но дори да се налага да го убиеш, няма нужда да го правиш веднага.

Вярно. След неуспешното покушение срещу генерала, Озуалд щеше да се премести в Ню Орлийнс за известно време — в поредната съборетина, която вече бях посетил. Но това щеше да стане чак две седмици по-късно. Т.е. щях да имам достатъчно да му видя сметката. Обаче усещах, че не трябва да отлагам твърде дълго. Защото можех да си намеря причини да продължа да отлагам. Най-убедителната причина в момента лежеше до мен — висока, прекрасна и копринено гола. Може би тя беше само поредният капан, заложен от твърдоглавото минало, но за мен това нямаше значение, защото аз я обичах. И съвсем ясно си представях как, след като убия Озуалд, ще се наложи да се измъкна незабавно. Накъде? Към Мейн, разбира се. Да се надявам, че ще мога да се изплъзна от полицията достатъчно дълго, за да избягам през заешката дупка в едно бъдеще, където Сейди Данхил би била… ами… към осемдесетгодишна. Ако изобщо беше жива. А при количеството цигари, които пушеше, това би било като печалба от националната лотария.

Станах и отидох до прозореца. В този ранно пролетен уикенд само няколко бунгала бяха заети. Забелязах един пикап, опръскан с кал или тор, зад който с влекач беше закачено ремарке, пълно, както ми се стори, със селскостопански инструменти. Мотор с кош. Няколко комбита. И двуцветен Плимут Фюри. Луната ту се показваше, ту изчезваше зад рехави облаци и не можех да различа цвета на долната половина на колата, но бях почти сигурен, че знам какъв е.

Обух си панталона, сложих си тениска и обувки. После се измъкнах навън и прекосих вътрешния двор. Хладният въздух заби остри иглички в затоплената ми от съня кожа, но аз едва го усетих. Да, моделът на колата беше Фюри и наистина беше в бяло и червено. Тази обаче не беше нито от Мейн, нито от Арканзас. Номерата й бяха от Оклахома, а стикерът на задното стъкло подкрепяше футболния отбор на щатския университет. Надникнах вътре и видях разпръснати книги. Може би студенти, тръгнали на юг да посетят семействата си по време на пролетната ваканция. Или двойка разгорещени учители, които се възползваха от либералната политика на комплекса Кендълуд.

Просто още един не съвсем перфектен акорд, част от хармонизиращото минало. Докоснах капака на багажника, както го бях направил в Лисбън Фолс и после се върнах в нашето бунгало. Сейди беше избутала завивките си надолу до кръста и, когато отворих вратата, хладният въздух я събуди. Тя се изправи в леглото, дръпна чаршафа над гърдите си и го пусна обратно, когато видя, че съм аз.

— Не можеш да спиш ли, скъпи?

— Лош сън. Излязох малко на въздух.

— Какво сънува?

Аз си разкопчах джинсите и изритах мокасините от краката си.

— Не помня.

— Опитай. Майка ми винаги казваше, че ако си разкажеш съня, той няма да се сбъдне.

Аз легнах до нея, облечен само с тениска.

Моята майка пък казваше, че няма да се сбъдне, ако целунеш любимата.

— Наистина ли го е казвала?

— Не.

— Какво пък — реши накрая Сейди. — Звучи възможно. Дай да опитаме.

Опитахме.

И не спряхме до там.

10

След това тя запали цигара. Аз лежах и гледах как димът се издига на горе и придобива синкав отенък, когато попадне в някой лунен лъч, промъкнал се през не напълно дръпнатите завеси. На улица Нийли никога не бих си оставил завесите по този начин, помислих си аз. На улица Нийли, в другия си живот, винаги съм сам, но въпреки това внимателно ги затварям до края. Освен когато надзъртам иззад тях. Когато дебна.

В онзи момент не се харесвах особено.

— Джордж?

Аз въздъхнах.

— Това не е истинското ми име.

— Знам.

Погледнах я. Тя си дръпна дълбоко. Наслаждаваше се на цигарата си без угризения, както беше обичайно в Земята на миналото.

— Не съм разкрила някоя твоя тайна, ако това се чудиш. Просто ми се стори логично. Все пак, всичко друго в миналото ти е измислено. А и съм доволна, че името ти е фалшиво. Джордж не ми харесва особено. Много е… каква е оная дума, дето използваш понякога? Задръстено.

— А как ти звучи Джейк?

— В смисъл Джейкъб?

— Да.

— Харесва ми — тя се обърна към мен. — Обаче библейският Яков, от когото идва името, се е борил с ангел. И ти също се бориш с нещо, не е ли така?

— Предполагам. Обаче не е ангел — само дето Лий Озуалд и за дявол не можеше да мине. Аз лично се надявах Джордж де Мореншилд да е в ролята на дявола. В Библията Сатаната беше съблазнител, който правеше предложения, но после се отдръпваше. Надявах се и де Мореншилд да постъпи така.

Сейди угаси цигарата си. Гласът й беше спокоен, но очите й бяха мрачни.

— Ще пострадаш ли?

— Не знам.

— Ще се наложи ли да заминеш? Защото, ако заминеш, не съм сигурна, че ще го понеса. По-скоро бих умряла, вместо да си го призная, докато бях там, но Рино беше истински кошмар. Да те загубя завинаги… — тя бавно поклати глава. — Не, не знам дали ще мога да го понеса.

— Аз искам да се оженя за теб — казах й.

— Божичко — каза тя тихо. — Тъкмо когато си мисля, че никога няма да се случи, Джейк-известен-като-Джордж, казва давай да се женим.

— Не веднага, но ако следващата седмица всичко мине, както се надявам… ще приемеш ли?

— Разбира се. Обаче имам един мъничък въпрос към теб.

— Дали съм необвързан? Т.е. законно. Това ли искаш да знаеш?

Тя кимна.

— Свободен съм — отговорих й.

Тя въздъхна с пресилено облекчение и се засмя широко като хлапе. После стана сериозна.

— А не мога ли да ти помогна? Позволи ми да ти помогна.

Дори само мисълта за това ми смрази кръвта и тя трябва да го е забелязала. Веднага захапа долната си устна. Зъбите й се впиха в нея.

— Толкова е лошо, значи — прецени тя за себе си.

— Да кажем така. В момента съм близо до голяма машина, пълна с остри зъби, които тракат страшно бързо. Не искам никой до себе се, докато си вра носа около нея.

— А кога ще се случи? — попита тя. — Твоята… знам ли… среща със съдбата.

— Още не е ясно — имах чувството, че вече съм казал твърде много, но щом вече бях стигнал до тук, реших да продължа още малко. — Нещо ще се случи следващата сряда вечер. Нещо, което трябва да видя. После ще реша.

— И аз не мога да направя нищо, за да помогна?

— Не мисля, миличка.

— Но ако се окаже, че бих могла…

— Благодаря — прекъснах я. — Оценявам го. А ти наистина ли ще се ожениш за мен?

— Сега като знам, че името ти всъщност е Джейк? Естествено.

11

В понеделник сутринта, около десет, комбито спря до бордюра и Марина замина за Ървинг с Рут Пейн. Аз имах да свърша нещо и тъкмо се канех да изляза от апартамента, когато чух шум от стъпки, слизащи по външната стълба. Беше Лий, бледен и мрачен. Косата му беше разрошена, по лицето му беше избило акне. Носеше джинси и абсурден шлифер, който се ветрееше около глезените му. Едната му ръка беше скръстена пред гърдите, сякаш изпитваше болка.

Или сякаш носеше нещо под шлифера. „Малко преди опита за убийство, Лий е забелязан с новата си карабина някъде покрай летището на Далас“, беше написал Ал. Но на мен не ми пукаше къде са го забелязали. Това, което ме разтревожи в случая, беше колко малко ми беше останало да се изправя лице в лице срещу него. Небрежно бях решил, че съм пропуснал момента, когато е тръгнал за работа и…

А той защо не беше на работа в понеделник сутрин все пак?

Реших да не търся отговор на въпроса и излязох, понесъл учителската си чанта. Вътре беше моят роман, който явно никога нямаше да бъде довършен, записките на Ал и всичко, което аз бях записал, описвайки живота си в миналото до момента.

Ако Лий не беше сам на десети април, някой от съучастниците му можеше да ме забележи и убие, може би дори самият де Мореншилд. Все още смятах, че вероятността това да се случи е малка, но беше много по-вероятно да се наложи да бягам, след като убия Озуалд. Имаше също голям шанс да ме арестуват за убийство. В такъв случай, не исках никой, например полицията, да намери записките на Ал или моя мемоар.

Най-важното за мен на онзи осми април, беше да изнеса документите си от апартамента и по-далече от объркания и агресивен младеж, живеещ на горния етаж. Отидох с колата до Първа земеделска банка на Далас и изобщо не се изненадах, че банковият чиновник, който ме обслужи, много приличаше на банкера, който ми беше помогнал да си открия сметка в Лисбън Фолс. Името на този тип беше Линк, а не Дюсен, но и той приличаше на стария кубински водач Хавиер Кугат.

Поисках да наема сейф. Малко след това ръкописите бяха заключени в кутия 775. Аз се върнах на улица на Нийли и преживях момент на абсолютна паника, когато помислих, че съм изгубил ключа за проклетия сейф. Успокой се, казах си. Някъде в джоба ти е. А дори да не е, новият ти приятел Ричард Линк с радост ще ти издаде дубликат срещу сумата от цял един долар.

Сякаш бях го призовал наум, накрая открих ключа, натикан в ъгълчето на джоба ми, под дребните монети. Сложих го на ключодържателя си, за да не го изгубя. Ако след като се върнех в настоящето, се наложеше още веднъж да сляза през заешката дупка в миналото, ключът нямаше да изчезне… макар че всичко, което се беше случило в последните четири и половина години, щеше да бъде изтрито. Ръкописите, заключени в сейфа щяха да бъдат изгубени някъде във времето. Което беше добрата новина.

Лошата беше, че Сейди също щеше да се изгуби с тях.

Бележки

[1] Ралф Абърнати — американски проповедник и един от водачите на Движението за граждански права, близък съратник на Мартин Лутър Кинг. — Б.пр.

[2] Обществото на Джон Бърч — радикално дясна политическа антикомунистическа формация, поддържаща идеята за ограничена роля на правителството, за конституционната република и широки лични свободи — Б.пр.

[3] Паул фон Хинденбург — пруски маршал и политик, втори президент на Германия между 1925 г. и 1934 г. Именно негово е решението да назначи Адолф Хитлер за канцлер на Германия. — Б.пр.