Стивън Кинг
11/22/63 (25)

1

Из: Сутрешни вести на Далас, 11 Април, 1963 (стр. 1):

ОПИТ ЗА СТРЕЛБА ПО УОКЪР

От Еди Хюз

Стрелец с мощна карабина е опитал да убие бившия генерал майор Едуин А. Уокър в дома му, в сряда вечер, по данни от полицията, и е пропуснал противоречивия кръстоносец с не повече от сантиметър.

Уокър изчислявал своя данък общ доход в девет вечерта, когато през задния му прозорец влетял куршум и се забил в стената до него.

Според полицията, едно леко мръдване на Уокър вероятно е спасило живота му.

„Някой го е бил взел съвсем точно на мушка“, заяви детектив Айра Ван Клийв. „Който е бил, определено е целял да го убие.“

Уокър извадил от ръкава си няколко забити отломки от гилзата и още изтръскваше парчета стъкло и куршум от косата си при пристигането на репортерите.

Уокър заяви за пресата, че се е върнал в дома си Далас в понеделник след първата от серия лекции, озаглавени „Операция среднощен вихър“.

Из: Сутрешни вести на Далас, 12 Април, 1963 (стр. 7):

ПСИХО ПАЦИЕНТ НАРЪГВА ЖЕНА СИ, САМОУБИВА СЕ

От Мак Дюгас

(Джоуди) 77-годишният Дийкън „Дийк“ Симънс пристигнал твърде късно в сряда вечер да предотврати раняването на Сейди Данхил, но нещата можело да свършат доста по-зле за 28-годишната Данхил, библиотекарка в Обединеното училище на район Денолм.

Според Дъглас Риймс, шеф на полицията в Джоуди: „Ако Дийк не беше се появил, мис Данхил почти със сигурност е щяла да бъде убита.“ На въпросите на репортерите Симънс отговори само с: „Не ми се говори за това, важното е, че всичко свърши.“

Според полицай Риймс, Симънс надвил доста по-младия Джон Клейтън и успял да му измъкне малък револвер. Тогава Клейтън извадил ножа, с който бил ранил жена си и си прерязал гърлото. Симънс и още един мъж, Джордж Амбърсън от Далас, опитали да спрат кръвта безуспешно. Клейтън бил обявен за мъртъв на място.

Господин Амбърсън, бивш учител в училището на Денолм, който пристигнал малко след като Клейтън бил обезоръжен, не може да бъде открит за коментар. При разговор на самото местопрестъпление обаче той заявил на полицай Риймс, че Клейтън, доскоро психиатричен пациент, може да е следил бившата си жена от месеци. Служителите на училището били уведомени за тази възможност и директорът, Елън Докърти, се била сдобила със снимка на Клейтън, но той се погрижил да се дегизира.

Мис Данхил беше транспортирана с линейка до болницата Паркланд Мемориъл в Далас, където състоянието й е отбелязано като стабилно.

2

Успях да я видя чак в събота. Дните до тогава прекарах почти изцяло в чакалнята с книга, която никак не успявах да чета. Но това нямаше значение, защото рядко оставах сам — почти всички учители се отбиха да проверят как е Сейди, а също и стотина ученици. Онези, които бяха твърде млади да шофират, бяха докарани от родителите си. Мнозина останаха и дариха кръв за Сейди. Скоро куфарчето ми се препълни с картички и бележки с пожелания за скорошно оздравяване. Сестринската станция беше така претъпкана с букети цветя, че приличаше на парник.

Мислех си, че съм свикнал с живота в миналото, но, когато най после ме пуснаха при Сейди, болничната й стая ме шокира. Беше задушна, единична стая, не по-голяма от килер. Нямаше баня. Вместо това в ъгъла имаше ниска грозна тоалетна чиния, сякаш предназначена за джуджета. Ограждаше я полупрозрачна найлонова завеса, осигуряваща полууединение. Вместо бутони за вдигане и смъкване на леглото, имаше механична манивела, изтрита от множеството ръце, които я бяха въртели. Липсваха, разбира се, и компютърните монитори за следене на жизнените функции и нямаше телевизор.

На метална стойка беше окачена единствена стъклена бутилка с нещо прозрачно — вероятно физиологичен разтвор. Пластмасов маркуч излизаше от бутилката и водеше към обратната страна на лявата ръка на Сейди, където изчезваше под обемиста превръзка.

Обемиста, но не колкото превръзката, увита около лявата страна на главата й. Част от косата й от тази страна беше отрязана, което й придаваше асиметричен вид и я правеше да изглежда като наказано дете. И тя, разбира се, беше наказана. Лекарите бяха оставили съвсем малка пролука в марлята за лявото й око. То, заедно с другото, на незасегнатата страна на лицето й, се ококориха, когато тя чу стъпките ми и, макар да беше тежко упоена, за момент в очите й се появи истински ужас, от който ме заболя сърцето.

След това тя мрачно извърна лице към стената.

— Сейди, миличка, аз съм.

— Здравей аз — отговори тя, но без да ме поглежда.

Докоснах рамото й, което нощницата беше оставила непокрито и тя изтръска ръката ми.

— Моля те не ме гледай.

— Сейди, няма значение.

Тя обърна към мен тъжните си, замъглени от морфина очи. Едното надничаше през процепа в превръзката. През марлята се процеждаше жълто-червеникаво петно. Кръв и някакво мазило вероятно.

— Има значение. Това не е същото, което се случи с Боби Джил — тя се опита да се усмихне. — Нали знаеш как изглеждат бейзболните топки с онези червени шевове? Така изглежда Сейди в момента. Шевове нагоре-надолу и във всички посоки.

— Те ще заздравеят.

— Изобщо не разбираш. Той ми е срязал цялата буза. Чак до устата.

— Но поне си жива. И аз те обичам.

— Повтори го като махнат превръзката — възрази тя с безизразния си упоен глас. — В сравнение с мен Невестата на Франкенщайн прилича на Лиз Тейлър.

Аз взех ръката й.

— Веднъж бях чел нещо…

— Не мисля, че имам желание да слушам литературни беседи, Джейк.

Тя пак опита да се извърне от мен, но аз задържах ръката й.

— Става дума за една японска поговорка. „За влюбените очи белезите от шарка са красиви трапчинки.“ Аз ще обичам лицето ти, без значение как изглежда. Защото е твоето лице.

Тя започна да плаче и аз я прегърнах докато утихна. Реших, че е заспала, но тя пак се обади.

— Знам, че вината е моя, аз се омъжих за него…

— Нямаш никаква вина Сейди, ти не си знаела.

— Знаех, че нещо не е наред с него. И въпреки това го направих. Вероятно защото родителите ми толкова го искаха. Те още не са идвали и по-добре. Защото аз и тях обвинявам. Не съм ли ужасна?

— Докато разпределяш вината, запази една порция и за мен. Аз засякох проклетия му Плимут поне два пъти директно и може би още няколко пъти мимоходом.

— Няма нужда да се обвиняваш за това. Детективът от щатската полиция и тексаският рейнджър, които взеха показанията ми, казаха, че багажника на колата му бил пълен с регистрационни номера. Сигурно ги е откраднал от разни паркинги. Имало и много лепенки, как им се викаше…

— Ваденки — аз се сетих за стикера, подкрепящ футболния отбор на Оклахома, който ме беше заблудил онази нощ в Кендълуд. Бях приел присъствието на червено-белия Плимут като още един акорд в хармонията на миналото. Трябваше да прозра истината. Щях да я прозра, ако умът ми не беше наполовина обратно в Далас с Лий Озуалд и генерал Уокър. Но, ако ще си говорим за вина, Дийк също имаше своя дял. Все пак той беше видял мъжа, беше забелязал специфичните вдлъбнатини на главата му.

Престани, казах си. Станалото станало — не може да се промени.

Всъщност, можеше.

— Джейк, полицаите знаят ли, че ти не си… точно, който казваш, че си?

Аз прибрах назад косата й от дясната страна, където още беше дълга.

— Не, по този въпрос всичко е наред.

Същите полицаи, които бяха взели показанията на Сейди, тъкмо преди лекарите да я вкарат в операционната, говориха и с двама ни с Дийк. Детективът от щатската полиция ни смъмри, задето сме действали сами, като каза, че явно сме гледали твърде много уестърни. Рейнджърът подкрепи думите му, а после стисна ръцете ни и каза: „На ваше място и аз бих направил същото.“

— Дийк почти не спомена моето участие. Иска да е сигурен, че училищното настоятелство няма да вземе да създава проблеми за връщането ти на работа другата година. Не мога да повярвам, че нападение от лунатик може да доведе до освобождаване от служба по причина на морален упадък, но Дийк смята, че е най-добре…

— Но аз не мога да се върна. Не мога да се изправя пред децата в този вид.

— Сейди, ти не знаеш колко много от тях дойдоха тук…

— Това е мило от тяхна страна и аз го оценявам, но тъкмо срещу тях няма да мога да се изправя. Не разбираш ли? Мисля, че ще се оправя с онези, които ще се подиграват и ще хихикат. В Джорджия работих с една жена, която имаше окосмяване над горната устна и научих много от начина, по който тя се справяше с ученическата жестокост. Не, другите ще ме довършат, онези с добрите намерения, със съчувствените погледи… Или които изобщо не могат да ме погледнат… — тя си пое дълбок треперлив дъх и избухна. — Освен това съм бясна. Знам, че животът е труден, мисля, че всеки го знае в сърцето си, но защо трябва да е и жесток? Защо трябва да хапе?!

Аз пак я прегърнах. Здравата й буза беше гореща и пулсираше.

— Не знам, миличка.

— Защо няма такова нещо като втори шанс?

Аз я задържах в ръцете си. Когато дишането й се успокои, аз я пуснах и тихо се изправих, за да изляза. Без да отваря очи, тя проговори.

— Каза ми, че трябва да видиш нещо в сряда вечерта. Не вярвам да е било как Джони Клейтън ще си пререже гърлото?

— Не.

— Пропусна ли го?

Помислих дали да не я излъжа и реших, че не трябва.

— Да.

Очите й се отвориха, но това й костваше голямо усилие и беше ясно, че няма да останат отворени дълго.

— Ти ще имаш ли втори шанс?

— Не знам. Няма значение.

Това не беше вярно. Имаше значение за съпругата и децата на Кенеди. Имаше значение за братята му и може би за Мартин Лутър Кинг. Почти със сигурност имаше значение за хилядите млади американци, които в момента довършваха средното си образование и, които, ако никой не променеше историята, щяха да бъдат приканени да си облекат военни униформи, да отлетят в другия край на света, да разтворят задник и да се насадят на големия зелен чеп, известен като Виетнам.

Тя затвори очи. Аз излязох от стаята.

3

Когато слязох от асансьора във фоайето не заварих никакви настоящи ученици на денолмското училище, но имаше двама бивши. Майк Козлоу и Боби Джил Олнът седяха на твърди пластмасови столове, разтворили списания, които никой от тях не поглеждаше. Майк веднага скочи и ми стисна ръката. Боби Джил ме дари със силна прегръдка.

— Много ли е зле? — попита тя и потърка собствения си избледнял белег. — Имам предвид, ще може ли да се оправи?

— Не знам.

— Говорих те ли с доктор Елертън? — попита Майк. Елертън имаше репутацията на най-добрия пластичен хирург в централен Тексас и тъкмо той беше направил чудодейната операция на Боби Джил.

— Той е тук в момента за следобедна визитация. Дийк, мис Ели и аз имаме насрочена среща с него — погледнах си часовника, — след двадесет минути. Искате ли да се включите?

— Да, моля — веднага каза Боби Джил. — Сигурна съм, че той ще може да й помогне. Той е гений.

— Ами хайде, да видим какво ще каже геният.

Майк трябва да разчел по лицето ми как се чувствам, защото стисна ръката ми и се опита да ме успокои.

— Може би не е толкова зле, колкото си мислите, господин Ей.

4

Беше по-зле.

Елертън ни раздаде снимките — черно-бели, резки и лъскави. Напомниха ми за фотографиите на Уиджи или Даян Арбус. Боби Джил ахна и извърна поглед. Дийк изсумтя, сякаш някой го беше ударил. Мис Ели стоически ги разгледа всичките, но лицето й пребледня с изключение на два ярко червени кръга на бузите.

На първите две снимки бузата на Сейди висеше на две разкъсани парчета. Това аз бях видял лично в сряда и бях подготвен за гледката. Това което не очаквах, беше изкривената на една страна уста, като на пациент, прекарал инсулт, както й увисналата ивица плът под лявото око. Това й придаваше клоунски вид, от който ми се прищя да стоваря глава върху масата в малката заседателна зала, където разговаряхме с доктора. Или, по-добре, да се втурна към моргата долу, където лежеше тялото на Джони Клейтън, и да продължа да го налагам.

— Когато родителите на тази млада дама пристигнат довечера — подхвана Елертън, — аз ще бъда тактичен и ще звуча обнадежден. Защото родителите заслужават такт и надежда — той се намръщи. — Макар че, честно казано, очаквах да пристигнат по-рано, предвид тежкото състояние на госпожа Клейт…

— Госпожица Данхил — прекъсна го Ели тихо, но категорично. — Тя беше получила законен развод от онова чудовище.

— Да, разбира се, простете. Както и да е, като нейни приятели, мисля, че на вас се полага по-малко такт и повече откровеност — той погледна безстрастно една снимка и почука разкъсаната буза на Сейди с къс, чист нокът. — Състоянието й може да се подобри, но тя никога няма да се възстанови напълно. Не при процедурите, с които разполагаме в момента. Може би след година, когато тъканта напълно заздравее, ще мога да поправя най-лошото от асиметрията.

В очите на Боби Джил се появиха сълзи и тя хвана ръката на Майк.

— Трайното увреждане на външния й вид е неприятно, но тя има и други проблеми. Лицевият нерв е срязан. Ще й е трудно да се храни от тази страна. Начинът, по който е увиснало окото й на тези фотографии, никога няма да изчезне. Слъзният канал също е отчасти засегнат. Дано това да не увреди зрението й. Да се надяваме — той въздъхна и разпери ръце. — Ако се съди по чудесните зараждащи се идеи на микрохирургията и регенерирането на нерви, след двадесет или тридесет години вероятно ще сме в състояние да направим много повече за такива пациенти. За сега, ще направя всичко по сили си да поправя, каквото може да се поправи.

Майк се обади за първи път. Звучеше огорчен.

— Колко жалко, че не живеем в ’90-та, а?

5

Нашата малка група беше тиха и обезсърчена на излизане от болницата онзи следобед. В края на паркинга, мис Ели ме дръпна за ръкава.

— Трябваше да те послушам, Джордж. Толкова съжалявам.

— Не съм сигурен дали си могла да направиш нещо да го спреш. Но ако искаш да ми се реваншираш, помоли Фреди Куинлан да ми се обади. Той е агентът по недвижими имоти, който ми помогна, когато се настаних в Джоуди в началото. Искам да съм близо до Сейди това лято, а това означава, че ще ми трябва жилище в града.

— Можеш да живееш при мен — обади се Дийк. — Има колкото искаш място.

— Сигурен ли си?

— Да. Всъщност ще ми направиш услуга.

— Ще се радвам да си платя…

Той махна с ръка.

— Можеш да се включиш в покупките. Това ще е достатъчно.

Двамата с Ели бяха пътували с неговата кола. Проследих ги с поглед, докато напускаха паркинга и после завлачих крака към своя Шевролет, който сега ми изглеждаше — вероятно несправедливо — като приносител на лош късмет. Никога не бях изпитвал по-малко желание да се върна на улица Нийли. Пък и не се съмнявах какво ще чуя там — Лий, които си изкарва яда на Марина, задето не е улучил генерал Уокър.

— Господин Ей? — беше Майк. Боби Джил беше няколко крачки зад него, скръстила ръце пред гърдите си. Изглеждаше мрачна и нещастна.

— Да, Майк.

— Кой ще плати болничните сметки на мис Данхил? И за всички онези операции, дето докторът спомена? Тя има ли осигуровка?

— Малка — и по никакъв начин достатъчна аз нещо подобно. Сетих се за родителите й, но фактът, че още не се бяха появили, беше притеснителен. Те не биха си помислили да я обвинят за случилото се с Клейтън… нали? Не можех да си представя такова нещо, но аз идвах от свят, където жените, като цяло, се считат равноправни. ’63-та никога не беше ми се струвала толкова чужда, колкото в онзи момент. — Аз ще помогна с каквото мога — допълних, но дали можех да си го позволя? Парите ми щяха спокойно да стигнат за още няколко месеца, но нямаше да стигнат за половин дузина пластични процедури. Не исках пак да посещавам Фейт Файнаншъл на авеню Грийнвил, но сигурно щеше да се наложи. Дербито в Кентъки се задаваше след по-малко от месец и, според бележките на Ал в частта за залозите, победител щеше да е кон на име Шатогей, чиито шансове за победа ще са определени като минимални. Един залог от хилядарка за победа би върнал седем или осем хиляди печалба. Достатъчно да покрие болничния престой на Сейди и, по тарифите от ’63-та, поне няколко от следващите операции.

— Аз имам идея — каза ми Майк и хвърли поглед през рамо към Боби Джил, която му се усмихна окуражително. — Тоест, ний с Боби Джил имаме идея.

— „Боби Джил и аз“, Майк. Вече не си хлапе, така че не говори като хлапе.

— Да, да, съжалявам. Ако седнете с нас на по кафе за десет минути, ще ви кажем какво сме намислили.

Седнах. Пихме кафе. Изслушах идеята им. И се съгласих. Понякога, когато миналото създава своите хармонии, човек най-добре да прочисти гърло и да се включи в хора.

6

Същата вечер в апартамента над мен се разрази лют скандал. Малката Джун даде своя принос, като не спря да пищи. Изобщо не ми трябваше да ги подслушвам. Те така или иначе крещяха предимно на руски. После към осем, семейството утихна нетипично рано. Предположих, че са си легнали два часа преди обичайното време, което беше истинско облекчение за мен.

Мислех да последвам примера им, когато масивният Кадилак на де Мореншилд спря отпред. Джийн се измъкна грациозно. Джордж изскочи с типичния си замах, сякаш беше навит на пружина. Отвори задната врата и измъкна голям плюшен заек в необичаен лилав цвят. Отне ми известно време, докато ги наблюдавах през завесите, за да схвана. Утре беше Велик ден и те носеха за подарък великденски заек.

Тръгнаха нагоре по външната стълба. Тя вървеше — Джордж подскачаше пред нея. Тежките му стъпки по несигурната стълба разтресоха цялата сграда.

Чух стреснати гласове на втория етаж, приглушени, но явно изненадани. По тавана ми се кръстосваха припрени стъпки, лампата в дневната ми се залюля. Дали двамата Озуалд си помислиха, че полицията е дошла да арестува Лий? Или някой от ФБР агентите, които го бяха държали под око, докато семейството живееше на улица Мерседес? Надявах се сърцето на дребното копеленце да е скочило в гърлото и да го задушава.

От горния етаж се разнесе серия енергични почуквания по вратата и де Мореншилд се провикна жизнерадостно.

— Отваряй, Лий. Отваряй, езичник такъв!

Вратата се отвори. Аз си сложих слушалките за всеки случай, но не чух нищо. После, докато се чудех дали да не пробвам пак с купата, някой включи лампата с микрофона и се оказа, че той пак работи. Поне засега.

— … за бебето — тъкмо казваше Джийн.

— О, благодари! — обади се Марина. — Благодари много, Джийн, така мило!

— Не стой така, другарю, дай да пийнем нещо! — подкани го де Мореншилд. Звучеше, сякаш вече се е подкрепил.

— Имаме само чай — отговори Лий. Звучеше сприхав и сънен.

— И чай става. Тук в джоба си нося нещо, дето ще го подсили — почти можех да си представя как намига, докато го казва.

Марина и Джийн минаха на руски. По-тежките стъпки на Лий и де Мореншилд се запътиха към кухнята, където нямаше как да ги чувам. Жените бяха по-близо до лампата и техните гласове заглушаваха по-тихия разговор на мъжете.

После Джийн възкликна на английски:

— О, боже, това пушка ли е?

Всичко замря, включително, както ми се стори, моето сърце.

Марина се засмя. Беше звънлив престорен смях, който хората ползват по коктейли, едно фалшиво ха-ха-ха.

— Той губи работа, ние няма пари, а този луд личност купува пушка. Аз викам „Сложи в килер, луд идийот, че ми тревожи бременос’.“

— Исках да си поупражнявам мерника — обясни Лий. — В армията бях доста добър. Нито веднъж не съм закачал кюлотите на Маги.^[1]

Последва ново мълчание, този път сякаш безкрайно. После де Мореншилд избухна в бумтящ смях.

— Я стига си се правил на дръж ми шапката, ами кажи как може да го пропуснеш, Лий?

— Не знам за какво, по дяволите говориш.

— За генерал Уокър, момко! Някой за малко да му пръсне расисткия мозък в собствения му дом на Търтъл Крийк. Да не ми кажеш, че не си чул?

— Напоследък не чета вестници.

— Така ли? — обади се Джийн. — А това там не е ли Таймс Хералд?

— Искам да кажа, че не чета новините. Само забавните страници и обявите за работа. Големият брат казва, че ако аз не работя, бебето ще гладува.

— Значи не ти, а някой друг го е взел на мушката, а? — продължи на настоява де Мореншилд.

Сякаш го дразнеше. Сякаш го предизвикваше.

Въпросът беше защо го правеше. Дали защото никога и по никакъв начин не можеше да си представи невзрачния Ози Заека в ролята на стрелеца или защото знаеше, че Лий е бил стрелецът? Или го казваше само, защото Джийн беше забелязала карабината? Какво не бих дал жените да не са там в момента. Ако можех да чуя един откровен разговор по мъжки между Лий и неговия шантав приятел, въпросите ми щяха да намерят своя отговор. Сега обаче нямаше как да съм сигурен.

— Да не мислиш, че ще съм толкова луд да тръгна да стрелям по някого, докато Дж. Едгар Хувър ми наднича над рамото? — Лий звучеше, сякаш се опитва да възприеме шеговития тон на де Мореншилд, един вид „Смейте се с Джордж“, вместо „Пейте с Мич“^[2], но никак не успяваше.

— Никой не те обвинява, че си стрелял по някого, Лий — опита се Джийн да заглади ситуацията. — Само обещай, че ще намериш по-сигурно място да прибираш пушката, когато малката проходи.

Марина отговори нещо на руски. Аз ги бях засичал отвън достатъчно често, за да знам какво казва, нищо, че не разбирах думите — Джун вече беше проходила.

— На Джуни ще й хареса подаръка — каза Лий, — но ние не празнуваме Велик ден. Ние сме атеисти.

Той може и да беше, но според записките на Ал, Марина — с помощта на своя поклонник Джордж Буе — тайно беше кръстила Джун около времето на ядрената криза.

— О, ние също — потвърди де Мореншилд. — Затова честваме Великденското зайче! — той се беше приближил до лампата и смехът му едва не ме оглуши.

Те поговориха още десетина минути на смесица от английски и руски. Накрая Джийн се обади.

— Ние вече ще ви оставяме. Май ви измъкнахме от леглата.

— Не, не, будни бяхме — увери я Лий. — Благодаря, че се отбихте.

Джордж се обърна към Лий.

— А ние ще си поговорим скоро, нали? Защо не наминеш към кънтри клуба? Ще организираме келнерите в профсъюз!

— Да, добре — отговори Лий. Те вече се отдалечаваха към вратата.

Тъкмо тогава де Мореншилд каза още нещо. Но твърде тихо, за да различа точно думите. Може да беше нещо като „си я прибра“. Или пък „пазя ти гърба“, макар че не съм сигурен дали този израз вече се използваше през шестдесетте.

Кога си я прибра? Това ли беше казал? В смисъл „Кога си прибра карабината?“

Прослушах записа половин дузина пъти, но при неговата забавена скорост просто нямаше начин да съм сигурен. Останах буден дълго след като семейство Озуалд утихна. В два сутринта, когато Джун се разплака и майка й набързо я успокои, още не бях мигвал. Мислех за Сейди, потънала в неспокойния сън на морфина в болницата Паркланд. Стаята беше противна и леглото тясно, но бях сигурен, че в момента само там бих могъл да заспя.

Мислех и за де Мореншилд, този маниакален, мелодраматичен тип, готов да си разкъса ризата за чуждото внимание. Какво каза, Джордж? Какво каза накрая? Дали беше „Кога си я прибра“? Или „Знам, много ти се събра“? Или пък „Това да не те спира“? Или нещо съвсем друго?

Накрая явно съм заспал. Сънувах, че съм на панаир със Сейди. Стигнахме стрелбището, където Лий стоеше с карабина, подпряна на рамото. Мъжът зад тезгяха беше де Мореншилд. Лий стреля три пъти, но не улучи нито една мишена.

— Съжалявам, синко — каза му де Мореншилд. — Няма награда за този, който закача кюлотите на Маги.

После се обърна към мен ухилен.

— Защо не се пробваш ти, синко? Може да имаш повече късмет. Все някой ще убие президента, защо да не си ти?

Събудих се стреснат призори. Над мен семейство Озуалд още спеше.

7

Великденският следобед ме завари отново на площад Дейли, седнал на същата пейка, загледан в противния тухлен куб на книгохранилището. Опитвах се да реша какво да правя сега.

След десет дни Лий щеше да напусне Далас и да замине за Ню Орлийнс, родния си град. Щеше да си намери работа като механик в една фирма за кафе и да наеме апартамента на улица Магазин, който вече бях посетил. Марина щеше да прекара две седмици в Ървинг с Рут Пейн и децата й, а след това тя и Джун щяха да се присъединят към него. Аз обаче нямаше да ги последвам. Не и при тежкото възстановяване, което очакваше Сейди и цялото й несигурно бъдеще.

Дали щях да убия Лий преди да е заминал? Сигурно бих могъл. Откакто загуби работата си като печатар, той прекарваше повечето си време или в апартамента, или като раздаваше брошури „Справедливост за Куба“ в центъра на Далас. От време на време ходеше до градската библиотека, но явно се беше отказал от Айн Ранд и Карл Маркс в полза на уестърните на Зейн Грей.

Ако го застрелях на улицата или при библиотеката на улица Янг, направо си просех ареста, но ако го направех в апартамента, докато Марина беше в Ървинг да преподава руски на Рут Пейн, това беше друго нещо. Можех да почукам на вратата и да го застрелям в момента, в който той я отвори. Чиста работа. Няма опасност да закачиш кюлотите на Маги ако стреляш от упор. Проблемите щяха да дойдат след това. Щеше да се наложи да бягам. Иначе щях да съм първият човек, разпитан от полицията. Все пак, аз бях най-близкият им съсед. Можех да им кажа, че не съм си бил вкъщи, когато се е случило и те дори можеше да ми повярват в началото, но колко ли време щеше им отнеме да открият, че Джордж Амбърсън от западна улица Нийли е същият Джордж Амбърсън, който наскоро съвсем случайно е присъствал на местопрестъпление на улица Бий Трий в Джоуди? Това щеше да си заслужи проверка, която пък веднага щеше да разкрие, че дипломата на Джордж Амбърсън е бутафорна, а препоръките фалшиви. При което аз вероятно щях бъда арестуван. Ако откриеха, че съм наел банков сейф, полицаите щяха да вземат разрешение от съда да го отворят, а аз нямах никакво съмнение, че ще го открият. Моят нов приятел в банката, господин Ричард Линк, щеше да види името или снимката ми във вестника и сам щеше да им се обади. Какво ли щяха да си помислят за моя мемоар? Ще решат, че съм имал мотив да убия Озуалд, ето какво. Без значение колко откачен мотив.

Не, определено щеше да се наложи да бягам към Мейн, като зарежа Шевролета някъде в Оклахома или Арканзас и се кача на автобус или влак. И ако успеех да се върна в ’11-та, никога повече не можех да ползвам заешката дупка, защото щях да изтрия всичко. Това означаваше, че щях завинаги да изоставя Сейди сама и обезобразена. „Разбира се, че ще избяга“, ще си помисли тя. „Много го бива да приказва за белези от шарка и трапчинки, но веднъж щом чу прогнозата на доктора — няма надежда за грозотията — хукна да се спасява.“

Но можеше и изобщо да не ме обвинява, задето съм избягал. Което беше най-скапаната от всички възможности.

Обаче, не, имаше и по-лоша възможност. Ами, ако се върнех в ’11-та и откриех, че Кенеди все пак е бил убит на двадесет и втори ноември? Все още не бях сигурен, че Озуалд е действал сам. Кой съм аз да реша, че десетки хиляди хора, поддържащи идеята за конспирацията, грешат? Особено при оскъдната информация, която бях успял да събера след цялото си промъкване, следене и подслушване.

Може би щях да проверя Уикипедия и да открия, че стрелецът все пак се е бил скрил на Граси Нол. Или на покрива на съдебната палата на улица Хюстън, въоръжен със снайперистка карабина, вместо поръчаната по пощата Манлихер-Каркано. Или дори в канавка на улица Елм, откъдето наблюдавал приближаващия кортеж през перископ, както твърдеше една от по-налудничавите идеи.

Де Мореншилд със сигурност беше разработван от ЦРУ. Дори Ал Темпълтън, който беше почти сигурен, че Озуалд е действал сам, го признаваше. Ал беше сигурен, че де Мореншилд е просто дребен информатор на ЦРУ за Южна и Централна Америка и, че им сътрудничи само, за да може да задържи разнообразните си бизнес начинания в района. Но ако беше нещо повече? ЦРУ мразеше Кенеди, откак той отказа да прати американски войски в подкрепа на обкръжените кубинци в Залива на прасетата. А елегантният начин, по който се беше справил с ядрената заплаха съвсем беше вкиснал отношението им към него. Идеята на ЦРУ е била да използва онзи случай като претекст да сложи край на Студената война, защото са били сигурни, че цялата патардия около „ядреното превъзходство“ на СССР е чиста проба измислица. Човек можеше да прочете доста по въпроса из вестниците, понякога завоалирано, понякога съвсем в прав текст.

Ами ако някои подмолни сили в ЦРУ са уговорили де Мореншилд да приеме доста по-опасна мисия? Не лично да убие президента, а да открие няколко не съвсем стабилни личности, които биха могли да свършат тая работа. Той дали би приел такова назначение? Реших, че е възможно. Де Мореншилд и жена му живееха на широко, но аз всъщност нямах идея как си позволяват Кадилака и кънтри клуба, и разточителната къща на улица Симпсън Стюарт. Да послужи като буфер, като прекъсвач между американския президент и една агенция, която на теория трябва да изпълнява неговите решения… това би било опасна работа, но би била и отлично платена. За човек, който харчи повече, отколкото може да си позволи, такова предложение сигурно би било примамливо. И дори няма да има нужда да му плащат в брой. Стига само да му позволят задържи онези чудесни концесии във Венецуела, Хаити и Доминиканската република. Освен всичко друго, такава роля би се харесала на грандоман като де Мореншилд. На него му допадаха интригите и не му пукаше за Кенеди.

Благодарение на Джон Клейтън, аз не бях успял да елиминирам със сигурност де Мореншилд като участник в покушението срещу Уокър. Вярно, че беше стреляно с карабината на Озуалд, но да речем, че в последния момент Лий не е успял да дръпне спусъка? Реших, че изобщо не бих се учудил, ако дребният плъх е замръзнал, когато е дошло времето да стреля. Направо можех да си представя как де Мореншилд грабва карабината от треперещите ръце на Лий и изръмжава: „Дай ми я, сам ще си свърша работата.“

Дали руснакът беше достатъчно добър, за да стреля иззад кофата за боклук, която Лий беше решил да ползва като опора? Някъде из бележките на Ал беше записано: „Спечелил състезание по спортна стрелба в кънтри клуба през ’61-ва“.

Ако аз убиех Озуалд и Кенеди въпреки това умреше, всичко щеше да е било напразно. И после какво? Всичко отначало? Пак да убия Франк Данинг? Пак да спася Каролин Пулин? Пак да пътувам до Далас?

Пак да се запозная със Сейди?

Тя, разбира се, щеше да е здрава, което беше чудесно. И аз щях да зная как изглежда бившият й съпруг и този път щях да успея да го спра навреме. Прекрасно. Но само мисълта да мина през всичко това наново беше изтощителна. От друга страна не мислех, че ще ми скитска да убия Лий хладнокръвно, поне докато не бях сигурен във вината му. С Франк Данинг беше друго. Там бях видял всичко с очите си.

Така че — какъв беше следващият ми ход?

Минаваше четири и аз реших, че следващият ми ход е посещение при Сейди. Тръгнах към колата, която бях паркирал на пресечката на Главната улица и Хюстън, малко след съдебната палата. Имах чувството, че някой ме наблюдава и се обърнах да погледна. Зад мен нямаше никой. Наблюдаваше ме само книгохранилището, чиито празни прозорци бяха обърнати към улица Елм, където кортежът на президента щеше да мине около двеста дни след Велик ден.

8

Когато пристигнах, в отделението на Сейди тъкмо сервираха вечерята — чоп чой. Разбира се. Миризмата върна яркия образ на кръвта, която беше избила по ръката и рамото на Джон Клейтън преди той да се стовари на пода, за щастие с лицето надолу.

— Добра ви вечер, господин Амбърсън — поздрави ме главната сестра, докато се разписвах в дневника за посещения. Беше посивяла жена с колосана касинка и сестринска униформа. На солидната й гръд беше прикрепен джобен часовник. Гледаше ме иззад барикада от цветя. — Да знаете, снощи в нейната стая се разнасяха доста крясъци. Казвам ви го само, защото сте й годеник, нали така?

— Така — потвърдих аз. Поне се надявах да бъда, с или без обезобразеното лице.

Сестрата се наведе към мен измежду две препълнени вази. Няколко маргаритки прокараха листенца през косата й.

— Вижте, аз не разнасям приказки за пациентите и винаги мъмря по-младите сестри, които го правят. Обаче никак не ми хареса начинът, по който родителите й се отнесоха с нея. Предполагам, може да се намери някакво оправдание, задето са пристигнали от Джорджия заедно с родителите на онзи откачалник, обаче…

— Един момент. Да не ми казвате, че семейство Данхил и семейство Клейтън са пътували дотук в една кола?

— Май в добрите стари дни са си били доста близки, така че, добре, разбирам, ама да вземат да й кажат, че докато те посещават дъщеря си, техните добри приятели са долу в моргата, за да изпишат тялото на сина си… — тя поклати глава. — Бащата думица не обели, обаче онази жена…

Тя се огледа, за де се увери, че все още сме сами и после пак ме погледна. Обикновеното й провинциално лице беше намръщено и гневно.

— Тя изобщо не млъкна. Само в началото попита дъщеря си как се чувства и после веднага взе да разправя за горките Клейтън това и горките Клейтън онова. Вашата госпожица Данхил стиска зъби, докато майка й не изтърси колко било жалко, че пак се наложило да си сменят църквата. Тогава момичето изгуби самообладание и взе да им крещи да се махат.

— Браво на нея — вметнах аз.

— Аз я чух да вика: „Искаш ли да видиш какво ми причини синът на вашите добри приятели?“ и, миличък, в същия миг хукнах към нейната стая. Тя се опитваше да си свали превръзката. А майка й… тя се беше навела напред, господин Амбърсън. Изглеждаше… любопитна. Сякаш й се искаше да види. Аз ги избутах навън и извиках един от дежурните лекари да бие инжекция на момичето, за да се успокои. Бащата — невзрачен човечец — се опита да се извини заради жена си. Каза: „Тя не подозираше, че ще разстрои Сейди“. Ама не му се размина току така. „Ами вие“, казах му аз, „вие да нямахте сливи в устата?“ И знаете ли какво каза онази жена, тъкмо преди са се качат в асансьора?

Аз поклатих глава.

— Каза: „Не мога да го обвинявам, как бих могла? Ами че той си играеше в нашия двор като малък. Беше толкова мило момченце.“ Можете ли да си представите?!

Всъщност можех. Защото в известен смисъл аз вече бях срещал госпожа Данхил. Бях я видял на западна седемнадесета улица да преследва сина си и да вика, колкото й глас държи: „Спри, Робърт, не бързай толкова, не съм приключила с теб.“

— Та, тя може да ви се стори доста… емоционална днес — завърши сестрата. — Исках само да знаете, че за това си има основателна причина.

9

Но тя не беше емоционална. Бих предпочел да беше. Ако има такова нещо, като тиха депресия, в такова състояние заварих Сейди онази великденска вечер. Поне беше станала от леглото и седеше на стола. На поднос пред нея стоеше недокоснатата й порция чоп чой. Беше отслабнала. Издълженото й тяло сякаш плаваше в бялата болнична роба, която тя уви по-плътно около себе си, когато ме видя.

Все пак ми се усмихна — с половината на лицето си, която още можеше да се усмихва — и подаде здравата си буза за целувка.

— Здравей, Джордж. Май е по-добре да ползвам това име, нали?

— Вероятно. Как си, миличка?

— Казват, че съм по-добре, обаче имам чувството, че някой е залял лицето ми с керосин и го е подпалил. Това е защото постепенно ми намаляват обезболяващите. Не дай боже да се пристрастя пък сега.

— Ако имаш нужда от повече обезболяващи, само ми кажи. Ще измисля нещо.

Тя поклати глава.

— От тях ума ми се замъглява, а аз имам нужда да помисля. Освен това ми е трудно да си контролирам емоциите. Снощи малко се надвиквах с нашите.

В стаята имаше само един стол, ако не се брои тоалетната чиния в ъгъла, затова седнах на леглото.

— Главната сестра ме информира. Ако съдя по това, което е дочула, с пълно право са ти избили балансите.

— Може и така да е, обаче каква полза? Майка ми никога няма да се промени. Часове наред може да говори как моето раждане едва не я е убило, но чуждото страдание почти не я трогва. Липсва й такт, но и още нещо. Имаше някаква специална дума, но съм я забравила.

— Съпричастност?

— Да, точно това. Освен това има много остър език. През годините баща ми направо повехна покрай нея. Тия дни вече почти не се обажда.

— Няма да се наложи да ги виждаш повече.

— Напротив — нейният спокоен, примирен глас все по-малко ми се нравеше. — Майка казва, че ще оправят старата ми стая, пък и къде другаде мога да отида?

— Твоят дом е в Джоуди. И работата ти е там.

— Вече говорихме за това. Ще си подам оставката.

— Не, Сейди, недей. Това е ужасна идея.

Тя се усмихна, доколкото можа.

— Звучиш като мис Ели. Която не ти повярва, когато й каза, че Джони е опасен — тя се замисли за момент, после продължи. — Разбира се, аз също не ти повярвах. Май така и не успях да проумея онзи мъж, а?

— Ти си имаш дом.

— Така е. И ипотека, която не мога да си позволя да плащам. Ще трябва да се откажа от къщата.

— Аз ще плащам вноските.

Това най-после привлече вниманието й. Тя изглеждаше шокирана.

— Нима можеш да си го позволиш?

— Да, мога — което щеше да е вярно за известно време. После винаги можех да заложа на Шатогей в дербито на Кентъки. — Напускам Далас и ще живея при Дийк. Той не иска да му плащам наем, така че ще ми остане достатъчно за вноските.

В ъгълчето на дясното й око се появи сълза и затрепка там.

— Да, но пропускаш най-важното. Аз не мога да се грижа за себе си. Още не. Отказвам да приема някой „да ме гледа“, освен у дома, където майка ми ще наеме сестра да помага за най-гадните неща. Поне малко гордост ми е останала. Не много, но все някаква.

— Аз ще се грижа за теб.

Тя се вторачи в мен с разширени очи.

— Какво?

— Чу ме. И, доколкото мен ме вълнува, Сейди, можеш да си натикаш гордостта, където слънце не огрява. Понеже, така се получава, че аз те обичам. И, ако ти също ме обичаш, ще спреш да говориш тия глупости за връщане у дома при онзи крокодил, майка ти.

Това й докара бегла усмивка. Тя остана така за малко, тиха, замислена, с ръце отпуснати в скута върху тънката завивка.

— Ти дойде да свършиш нещо друго в Тексас, не да дундуркаш някаква библиотекарка, дето не й е стигнал умът да проумее, че е в опасност.

— Работата ми в Далас за момента се отлага.

— Може ли да бъде отложена?

— Да — и ето, че просто така, беше решено. Лий щеше да замине за Ню Орлийнс, а аз щях да се върна в Джоуди. Миналото продължаваше да ми се противопоставя и явно щеше да спечели този рунд. — Ти имаш нужда от мен, Сейди, а аз имам време. Защо да не го прекараме заедно?

— Не може още да искаш да си с мен — гласът й беше не по-силен от шепот. — Не и в това състояние.

— И все пак искам.

Тя ме погледна и беше ясно, че се страхува да изпитва надежда, но се надява въпреки всичко.

— Но защо, как би могъл?

— Защото ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

Здравата половина на устата й започна на трепери. Сълзата преля и се спусна по бузата й, последваха я други.

— Ако не трябва да се връщам в Савана… ако няма нужда да живея с тях… с нея… тогава, предполагам, нещата биха могли да са поне малко наред.

Аз я прегърнах.

— Всичко ще бъде много по-добре от просто „наред“.

Гласът й беше заглушен от сълзи.

— Ще направиш ли нещо за мен преди да тръгнеш?

— Какво, миличка?

— Разкарай тая проклета китайска манджа. От миризмата ми се повдига.

10

Сестрата с широките рамене и часовник, закачен на гърдите се казваше Ронда Макгинли и на осемнадесети април тя настоя да избута количката на Сейди не само до асансьора, а чак до тротоара отвън, където Дийк чакаше и вече беше отворил вратата на колата си.

— И да не съм те видяла повече тук, захарче — нареди сестра Макгинли, докато помагаше на Сейди да се настани на седалката.

Тя й се усмихна разсеяно и не отговори. Тя беше — как да го кажа по-деликатно — надрусана до високите сини небеса. Доктор Елертън беше идвал сутринта, за да прегледа лицето й. Изключително болезнена процедура, която изискваше допълнителна доза обезболяващи.

Сестра Макгинли се обърна към мен.

— Тя ще се нужда от много грижи, търпение и разбиране в следващите месеци.

— Ще направя всичко по силите си.

Потеглихме. Десетина мили южно от Далас Дийк се обади:

— Вземи това проклето нещо от ръката й и го хвърли през прозореца. Аз трябва да си гледам пътя.

Сейди беше заспала с цигара, димяща между пръстите й. Аз се наведох през седалката и я дръпнах. Когато го направих, тя простена: „Недей, Джони, моля те недей.“

Дийк и аз се спогледахме. Само за секунда, но достатъчно дълго, за да съм сигурен, че си мислим едно и също нещо: Чака ни дълъг път. Много дълъг път.

11

Аз се нанесох в дома на Дийк на улица Сам Хюстън, но това беше за пред хората. Всъщност живеех при Сейди на улица Бий Трий 135. Опасявах се какво може да заварим в къщата, когато я заведохме у дома от болницата и мисля, че Сейди се тревожеше за същото, упоена или не. Обаче мис Ели и Джо Пийт, която преподаваше домакинство в училище, заедно с няколко надеждни момичета бяха прекарали целия ден, преди завръщането на Сейди, в чистене, полиране и заличаване на всяка следа от противното присъствие на Клейтън. Мокетът в дневната беше махнат и заменен с нов, убито сив. Това не е вълнуващ цвят и по-добре — хората рядко свързват спомени със сивото. Унищожените й дрехи бяха изхвърлени и заменени с нови.

Сейди не каза нищо за новия мокет и различните дрехи. Не съм сигурен дали изобщо ги забеляза.

12

Аз си прекарвах дните, като й готвех, обработвах малката й градина (на която поредното горещо тексаско лято нямаше да се отрази добре, но нямаше и да я унищожи), и й четях „Студеният дом“. Освен това двамата почнахме да следим няколко следобедни сериала: „Тайната буря“, „Младият доктор Малоун“, „От тези корени“ и любимия ни „Краят на нощта“.

Тя измести пътя в косата си от центъра на дясно, което й позволяваше да замята косата си наляво подобно на Вероника Лейк и щеше да скрива донякъде белега, когато й махнеха превръзките. Не че имаше шанс да ги махнат скоро. Първата пластична операция — процедура, която щеше да изисква общите усилия на четирима лекари — беше насрочена за пети август. Елертън беше казал, че ще са нужни поне още четири след това.

След вечерята ни със Сейди (тя предимно побутваше храната в чинията), аз се качвах в колата и се връщах в къщата на Дийк, защото малките градове са пълни с любопитни очи и приказливи езици. Заради тези всевиждащи очи беше важно моята кола да замръква пред къщата на Дийк. След залез аз минавах двете мили до дома на Сейди пеш. Прекарвах нощта на новата разтегателна кушетка, където спях до пет сутринта. Не беше особено спокоен сън, защото повечето нощи Сейди ме събуждаше, като пищеше и се мяташе в леглото след поредния кошмар. Денем Джони Клейтън беше мъртъв. Нощем все още я дебнеше с нож и револвер.

Аз отивах при нея и я успокоявах, доколкото можех. Понякога тя идваше в дневната с тежки стъпки и изпушваше цигара, преди да се върне в леглото, като винаги внимаваше косата й да е спусната над ранената половина на лицето. Не ми позволяваше да й сменям превръзката. Правеше го сама в банята със затворена врата.

След един особено ужасен кошмар, я заварих, застанала гола и хлипаща до леглото си. Беше шокиращо слаба. Нощницата се беше свлякла в краката й. Тя ме чу и се извърна, като вдигна едната ръка пред гърдите си, а другата пред слабините. Косата й падна обратно на дясното рамо, където й беше мястото и аз видях подутите белези, грубите шевове, отпуснатата набръчкана плът над бузата й.

— Махай се! — изкрещя тя. — Не ме гледай, защо не се махнеш?

— Сейди, какво има, защо си си махнала нощницата? Какво е станало?

— Напиках си леглото, ясно? Трябва да сменя чаршафите, така че излез и ме остави да се облека!

Аз отидох до леглото, грабнах одеялото, сгънато в долния му край, и го увих около нея. Тя се успокои едва, когато придърпах единия ъгъл на завивката като яка, скриваща бузата й.

— Върви в дневната и гледай да не се спънеш в края на одеялото. Изпуши една цигара. Аз ще оправя леглото.

— Не, Джейк, мръсно е.

Аз сложих ръце на треперещите й рамене.

— Това би казал Клейтън, но той е мъртъв. Това е просто малко урина, нищо повече.

— Сигурен ли си?

— Да. Само още нещо…

Смъкнах надолу приспособената яка. Тя направи гримаса и затвори очи, но остана на място. Това й костваше много усилия, но беше все някакъв прогрес. Аз целунах унищожената плът на лявата й буза и вдигнах яката обратно нагоре.

— Как изобщо го понасяш? — попита тя, като отвори очи. — Отвратително е.

— Нищо подобно, просто още една част от теб, която да обичам. А сега върви в другата стая, докато сменя чаршафите.

Когато беше готово, аз предложих да легна при нея, докато успее да заспи. Тя направи същата гримаса, както когато бях смъкнал одеялото от лицето й и поклати глава.

— Не мога, Джейк. Съжалявам.

Бавно и полека, казах си, докато крачех към къщата на Дийк в първите лъчи на утрото. Бавно и полека.

13

На двадесет и четвърти април казах на Дийк, че имам да свърша нещо в Далас и го попитах дали ще остане при Сейди, докато се върна към девет. Той се съгласи, така че към пет следобед аз седях срещу автогарата на фирма Грейхаунд на южна улица Полк, близо до пресечката на магистрала 77 с чисто новата четирилентова магистрала I–20. Четях (по-точно преструвах се, че чета) най-новия роман за Джеймс Бонд: „Шпионинът, който ме обичаше.“

В пет и половина на паркинга близо до входа на автогарата спря едно комби. Зад волана беше Рут Пейн. Лий слезе, мина зад колата и отвори голямата задна врата. Марина, с Джун на ръце, се появи от задната седалка. Рут си остана на мястото.

Багажът на Лий се състоеше само от две чанти — маслинено зелен сак и калъф за пушка с дръжки. Той ги занесе до един автобус, който се канеше да отпътува. Шофьорът взе сака и карабината и ги прибра в отворено отделение за багаж, след като бегло погледна билета на Лий.

Пред вратата на автобуса Лий се обърна да прегърне жена си и да я целуне по двете бузи и по устните. Взе бебето и я целуна по гушката. Тя се разсмя. Лий се разсмя с нея, но ми се стори, че се е просълзил. Той целуна Джун по челото, прегърна я, върна я на майка й и се качи по стъпалата на автобуса, без погледне назад.

Марина се върна при Рут, която беше излязла и я чакаше до колата. Джун протегна ръчички към по-възрастната жена, която я пое с усмивка. Те останаха там за момент, докато останалите пътници се качваха, преди сами да потеглят.

Аз си останах на мястото, докато автобусът отпътува в 6 часа, точно навреме. Червените лъчи на залязващото слънце пробягаха по табелата на автобуса и за момент скриха надписа. Секунда след това той пак се виждаше — три думи, които означаваха, че Лий Харви Озуалд е извън живота ми за момента.

Ню Орлийнс Експрес.

Наблюдавах автобуса, докато се качи по рампата на магистрала I–20, после минах две пресечки до мястото, където бях паркирал и се върнах в Джоуди.

14

Интуитивно мислене — така се случи, че пак опрях до него.

Платих майския наем за апартамента на улица Нийли, въпреки че вече трябваше да внимавам как харча и нямах особена причина да задържа жилището. Имах просто някакво неясно, но силно усещане, че е най-добре да имам свое място в Далас.

Два дни преди дербито на Кентъки отидох на авеню Грийнвил, като възнамерявах да заложа петстотин долара на Шатогей да се класира. Реших, че това е по-разумно — прекалено точните залози за победа привличаха внимание. Паркирах на четири пресечки от Фейт Файнаншъл и заключих колата — нещо наложително в тази част на града, дори в единадесет сутринта. Тръгнах напред решително, но после, пак без видима причина, крачките ми се забавиха.

На половин пресечка от заведението, което минаваше за легитимна финансова институция за бързи кредити, се заковах на място. Все същият касиер — този път без зелената козирка — стоеше отпред и пушеше цигара, подпрян на входната врата. Застанал там в ярката слънчева светлина и ограден от резките сенки на входа, приличаше на фигура, нарисувана от Едуард Хупър. Нямаше вероятност да ме е видял, защото се взираше в някаква кола, паркирана от другата страна на улицата. Беше кремав Линкълн със зелени регистрационни номера. Номерата носеха знака на Слънчевия щат Флорида, така че това определено не беше просто едно от хармоничните съвпадения на миналото. Не че това непременно означаваше, че колата принадлежи на Едуардо Гутиерез от Тампа, букмейкърът, който ме поздравяваше с „Ето го моя янки от земята на янките“. Онзи, който почти със сигурност беше подпалил моята къща на плажа.

Все пак, за всеки случай, аз се обърнах и се върнах при колата си с петте стотачки, които бях възнамерявал да заложа, непокътнати в джоба си.

Интуитивно мислене.