Стивън Кинг
11/22/63 (33)

2

— За какво ще пием? — попитах аз, когато чашите ни вече бяха пълни.

— За по-добри времена от сегашните. Така става ли, господин Епинг?

— Идеално. Викай ми Джейк.

Чукнахме се. Пихме. Нямах спомен кога за последно съм пил нещо по-силно от бира. На вкус уискито беше като горещ мед.

— Няма ли електричество? — попитах аз, като посочих лампите. Той ги беше намалил всичките, вероятно за да пести гориво.

Той направи кисела физиономия.

— Не си тукашен, а?

Бях чувал този въпрос и преди. От Франк Аницети в Кенебек Фрут, при първото си пътуване в миналото. Тогава бях излъгал. Сега не исках да лъжа.

— Не съм сигурен как да ти отговоря, Хари.

Той сви рамене.

— Предполага се да имаме ток три дни в седмицата и днес е един от тия дни, обаче още към шест вечерта ни дърпат шалтера. Вярвам на Провинциално електричество, както вярвам на Дядо Коледа.

Думите му ми напомниха стикерите на автомобилите.

— Откога Мейн е част от Канада?

Изражението му сякаш питаше колко точно съм откачен, но личеше и, че му е приятно. Разговорът беше откачен, но реален. Зачудих се откога ли не му се беше случвало да води истински разговор с друг човек.

— От ’05-та. Някой да не те е тупнал по главата или нещо?

— В интерес на истината, да — отидох до количката, застанах на единственото коляно, което още ме слушаше и му показах мястото на тила си, където косата вероятно никога повече нямаше да порасне. — Преди няколко месеца отнесох доста сериозен пердах…

— Аха, видях те да куцаш, като пръждоса ония хлапетии.

— … и сега доста неща не мога да си спомня.

Подът под нас внезапно се разтресе. Пламъците на керосиновите лампи трепнаха. Рамките на снимките по стените затракаха и една половин метрова гипсова статуя на Иисус с разтворени ръце се приближи опасно близо до ръба на полицата над камината. Хари внезапно беше добил вид на човек, обмислящ самоубийство и, при това състояние на нещата, не можех да го виня.

— Поредното друсване — каза Хари, сякаш това не беше голяма работа. — Тях поне нали ги помниш?

— Не — станах, отидох до полицата и избутах Иисус обратно до Светата майка.

— Благодаря. Вече изгубих половината ученици. Изпопадаха от рафта в спалнята ми и аз скърбя за всеки един от тях. Бяха на мама. Друсванията са леки земетресения. Тук се случват често, обаче не са нищо в сравнение с ония в средния запад и към Калифорния. Европа и Китай също ги тресе.

— Океанът да не е стигнал чак до Айдахо, а? — още бях до камината и оглеждах снимките в рамки.

— Абе чак дотам не се е стигнало, обаче… нали знаеш, че четири от японските острови изчезнаха?

Аз го погледнах изумен.

— Не.

— Три от по-малките, обаче и Хокайдо замина. Просто се провали в проклетия океан преди четири години, все едно беше асансьор. Учените викат, че било нещо свързано с кората на планетата — продължи да обяснява той безстрастно. — Ако не престанело, щяло да разкъса планетата докъм 2080 г. И тогаз слънчевата система щяла да си има два астероидни пояса.

Глътнах остатъка от уискито си наведнъж и погледът ми се замъгли от избилите сълзи. Когато стаята пак дойде на фокус, посочих една снимка, на която Хари изглеждаше на около петдесет. Все така беше в количка, но изглеждаше доста по-добре, поне от кръста нагоре. Панталоните му бяха надиплени около мършавите крака. До него стоеше жена с розова рокля, която ми напомни костюма на Джаки Кенеди на 22.11.63 г. Спомних си как майка ми ме учеше, че ако една жена не е красива, не трябва да казвам, че има обикновено лице, а приветливо лице. Жената на тази снимка имаше приветливо лице.

— Жена ти?

— Аха. Снимката е от двадесет и петата ни годишнина. Тя почина две години след това. Доста хора си отидоха по същия начин. Ако питаш политиците, това е заради атомните бомби — двадесет и осем или девет — дето летяха напред назад през Ханойския ад на ’69-та. Те са готови да се закълнат, че е така, ама всички знаят, че раните и раковите болести се влошиха доста по-късно, когато на атомната централа във Върмонт й хвръкна шапката. Пък хората от години протестираха срещу тая централа. Ама те не, та не. То във Върмонт никога нямало големи земетресения, само друсвало леко от време на време. А така. И виж сега какво стана.

— Да не искаш да кажеш, че във Върмонт е гръмнал атомен реактор?

— Покри с радиация цяла Нова Англия и южен Квебек.

— Кога?

— Джейк, ти бъзикаш ли ме?

— Ни най-малко.

— Деветнадесети юни, 1999 г.

— Съжалявам за съпругата ти.

— Благодаря, синко. Тя беше добра жена. Прекрасна жена. Не заслужаваше да си отиде така — той бавно избърса очите си с ръка. — Отдавна не съм говорил за нея, но пък отдавна не е имало с кого да си говоря. Да ти налея ли още малко огнена вода?

Показах съвсем малко с два пръста. Не очаквах да остана тук още дълго. Трябваше набързо да науча колкото може повече за тази фалшива история, за този мрак. Чакаше ме много работа. Не на последно място, трябваше да върна собствената си прекрасна жена от мъртвите. А това означаваше пак да си поговоря с Човека със зелената карта. Не исках умът ми да е замъглен, когато говоря с него, но още няколко глътки нямаше да ми навредят. Дори ми бяха нужни. Усещах емоциите си замръзнали, което вероятно беше добре, защото умът ми се беше замаял.

— Парализата от нападението на Тет ли ти остана?

Че как иначе, помислих си, но пък в предишната версия беше изгубил живота си.

Той ме погледна безизразно за момент, после лицето му се проясни.

— Може и да е било при Тет, като се замисля. Ние просто го наричахме Великото сайгонско преебаване от ’67-ма. Хеликоптерът, на който летях, се разби. Аз имах късмет, повечето хора на тоя полет умряха. Някои бяха дипломати, други бяха още хлапета.

— Значи Тет ’67-ма, не ’68-ма?

— Точно тъй. Ти още не си бил роден, ама сигурно си чел в историческите книги.

— Не — оставих го да ми налее още малко скоч, само колкото да покрие дъното. — Знам, че президентът Кенеди едва не беше убит през ноември ’63-та. След това не знам нищо.

Той поклати глава.

— Това е най-странната амнезия, за която съм чувал.

— Кенеди беше ли преизбран?

— Срещу Голдуотър? Че как иначе?

— Джонсън остана ли с него за втория мандат?

— Естествено, Кенеди имаше нужда от Тексас. И го получи на тепсия. Губернаторът Конали се трепа като куче за него на ония избори, колкото и да ненавиждаше Кенеди. Хората викаха, че го подкрепя от срам, заради онова, дето за малко не се случи онзи ден в Далас. Сигурен ли си, че не си ги чувал тия работи? В училище не си ли го учил?

— Ти лично си го преживял, Хари, така че разкажи ми.

— Ами добре. Придърпай си стол, синко. И стига си ги гледал тия снимки. Щом не знаеш, че Кенеди беше преизбран през ’64-та няма отде да познаваш моето семейство.

О, Хари, помислих си аз.

3

Когато бях малък, на четири или пет, един подпийнал чичо ми разказа за Червената Шапчица. Но не детинската версия от книжките с приказки, а страшната история, пълна с писъци, кръв и тъпите удари от брадвата на дърваря. Спомням си този случай до ден днешен, но само някои моменти от историята са се запечатали в ума ми — зъбите на вълка, оголени в лъскава усмивка, както и покритата с кървища баба, измъкната от търбуха му. Опитвам се да ви кажа, че ако очаквате да прочетете „Кратка алтернативна история на света, разказана от Хари Данинг на Джейк Епинг“, просто забравете. Не ставаше въпрос само за ужасното откритие какво точно са причинили действията ми, но и нуждата да се върна и да изтрия всичко.

И все пак, някои неща от разказа му си спомням по-ясно от други. Например повсеместното издирване на Джордж Амбърсън. То не беше довело до никакъв резултат — Джордж се беше изгубил, точно като съдия Крейтър^[1] — но за четиридесет и осемте години след опита за убийство на президента в Далас, Амбърсън се беше превърнал в почти митологична фигура. Спасител или заговорник? Хората организирали цели конвенции, за да обсъждат този въпрос и, докато слушах Хари да разказва, не можех да не се сетя за стотиците теории, които бяха възникнали в онази реалност, където Лий беше постигнал целта си. Както вече знаем, ученици, миналото хармонизира.

Кенеди очаквал да помете Голдуотър на изборите през ’64-та. Вместо това го победил едва с четиридесет избирателни гласа^[2] — разлика, която само заклетите демократи считали убедителна. Още в началото на втория си мандат той вбесил дясно ориентираните избиратели и военните, като заявил, че „Северен Виетнам е по-малка заплаха за нас от радикалното неравенство в собствените ни училища и градове“. Той не изтеглил всички американски войски от района, но тяхното присъствие било ограничено до Сайгон и периметъра около него, който бил наречен — никакви изненади тук — Зелената зона. Вместо да изпрати големи военни сили, второто правителство на Кенеди изпратило големи суми пари. Това бил Американският начин.

Движението за граждански права и големите социални реформи от шестдесетте така й не се случили. Кенеди не можел да се мери с Линдън Джонсън, който пък в ролята си на вицепрезидент не можел да му е от особена полза. Републиканците и Диксикратите^[3] проточили обсъжданията сто и десет дни. Един дори умрял в залата, с което станал герой за десницата. Когато Кенеди накрая се отказал от опитите си, той произнесъл една необмислена забележка, която щяла да го преследва до смъртта му през ’83-та: „Бяла Америка е напълнила дома си с подпалки и сега ще изгори.“

Последвали жестоки расови размирици. Докато вниманието на Кенеди било ангажирано с тях, армиите на Северен Виетнам превзели Сайгон. Малко след това мъжът, който ме беше въвлякъл в тази история, се оказал парализиран, когато хеликоптерът му се разбил на палубата на един самолетоносач. Общественото мнение все повече се обръщало срещу Кенеди.

Месец след падането на Сайгон Мартин Лутър Кинг бил убит в Чикаго. Убиецът му се оказал отлъчил се агент на ФБР на име Дуайт Холи. Преди самият той да бъде убит, той заявил, че е извършил покушението по нареждане на директора Хувър. Чикаго пламнал. Същото се случило с още десетина големи американски града.

Следващият избран президент бил Джордж Уолъс. Дотогава земетресенията вече се били превърнали в сериозен проблем. Уолъс не можел да направи нищо по този въпрос, затова се заел да усмири размириците в Чикаго с помощта на запалителни бомби. Това, каза ми Хари, се случило през юни ’69-та. Година по-късно президентът Уолъс предложил на Хо Ши Мин ултиматум — или да направи Сайгон свободен град като Берлин, или да види как Ханой се превръща в мъртъв град като Хирошима. Чичо Хо не искал да чува. Той решил, че Уолъс блъфира и сгрешил. На девети август, ’69-та, Ханой се превърнал в радиоактивен облак — точно двадесет и четири години след като Хари Труман заличил Нагасаки. Вицепрезидентът, Къртис Лемей, лично ръководил тази мисия. В обръщението си към нацията, Уолъс я нарекъл Божия воля. Повечето американци били съгласни с него. Общественото одобрение за Уолъс растяло, но имало поне един човек, който не го одобрявал. Името му било Артър Бремър и на петнадесети май, ’72-ра, той застрелял Уолъс в един търговски център в Лоръл, Мериленд, където Уолъс провеждал поредното събитие от кампанията си за преизбиране.

— С какво оръжие? — прекъснах аз разказа на Хари.

— Мисля, че е бил револвер, 38ми калибър.

Че как иначе. Може би Полицейски специален, но може да е бил и модел Виктъри, същият, с който в моята линия щеше да бъде убит офицер Типит.

Тъкмо тук започнах да изпускам нишката на разговора. Вместо думите на Хари, в главата ми оглушително пулсираше мисълта: „Трябва да оправя всичко това, да го оправя, да оправя нещата“.

През ’72-ра президент станал Хюбърт Хъмфри. Земетресенията се влошили. Самоубийствата в световен план се увеличили рязко. Разцъфтял всеки възможен фундаментализъм, а с него и религиозният тероризъм. Индия и Пакистан влезли във война, появили се още атомни гъби. Бомбай никога не станал Мумбай. Вместо това се превърнал в радиоактивна прах и смъртоносен вятър.

Същото се случило с Карачи. Едва когато Русия, Китай и САЩ в един глас се зарекли да изпепелят и двете държави, враждебните действия престанали.

През ’76-та Хъмфри изгубил от Роналд Рейгън, който отчел абсолютна победа от бряг до бряг. Хъмфри не успял да спечели дори родната си Минесота.

В Джоунстаун, Гвиана, две хиляди души извършили масово самоубийство.

През ноември, ’79-та, ирански студенти превзели американското посолство в Техеран и, вместо шестдесет и шест, взели над двеста заложника. Те изгубили главите си на живо, по иранската телевизия. Рейгън бил научил достатъчно от Ханойския ад, за да държи ядрените глави по местата им, обаче пратил цели военни легиони. Всички останали заложници били, разбира се, избити, а зараждащата се терористична групировка, която се наричала Основата, или на арабски Алкайда, започнала да поставя бомби около пътищата из цялата страна.

— Никой не можеше да тегли локуми като Рейгън, обаче пък той нищо не разбираше от радикален ислям — каза Хари.

Бийтълс се събрали за един Мирен концерт. Един мъж в публиката се самовзривил и убил триста души. Пол Макартни ослепял от взрива.

Средният изток пламнал малко след това.

Русия се разпаднала. Някой — вероятно бивши фанатични руски заточеници — започнали да продават ядрени оръжия на терористичните групи, включително Алкайда.

— През ’94-та — каза Хари сухо, — петролните полета там бяха заприличали на черно стъкло. Такова, дето свети на тъмно. Напоследък обаче тероризмът сякаш утихна. Така де, преди две години някой взриви бомба в куфар в Маями, ама нещо не се получи съвсем като хората. Т.е., вярно, ще минат поне шестдесет или осемдесет години, преди някой да може да си направи купон на Саут Бийч и заливът на Мексико, разбира се, е мъртва мътилка, но само десет хиляди души умряха от радиационното изгаряне. Пък то дотогава вече не беше наш проблем, защото Мейн беше гласувал да стане част от Канада и президентът Клинтът с радост се отърва от нас.

— Значи президентът сега е Бил Клинтън?

— Боже, не. Неговата кандидатура изглеждаше добре през ’04-та, обаче той взе че умря от сърдечен удар на партийната конвенция. Вместо него, жена му се кандидатира. Тя е президент сега.

— Добра работа ли върши?

Хари разклати длан.

— Не е зле… обаче няма как да се пишат закони против земетресения, а точно те ще ни довършат.

Отгоре пак се чу влажният разкъсващ звук. Аз вдигнах поглед, Хари не.

— Какво е това? — попитах го.

— Ами, синко, то никой не знае. Учените не могат да се разберат, ама тоя път май поповете ще се окажат прави. Те викат, че Бог се приготвял да разкъса собственото си творение, точно както Самсон разрушил храма на Филистинците — той си изпи остатъка от уискито и бузите му, които, доколкото виждах нямаха рани, се зачервиха. — И поне в този случай, мисля, че са познали.

— Свети Боже — казах аз.

Той ме изгледа равнодушно.

— Стига ли ти историческият урок, синко?

Стигаше ми за цял живот.

4

— Трябва да тръгвам — казах му. — Ти ще се оправиш ли?

— Ще се оправям, докато мога. Като всички останали — той се взря в мен. — Джейк, ти откъде все пак се взе? И защо, по дяволите, имам чувството, че трябва да те познавам?

— Може би защото хората винаги разпознават своите добри ангели?

— Глупости.

Нямах търпение да си тръгна. По всичко личеше, че животът ми след като върнех всичко на мястото му, щеше да е много по-прост и спокоен. Но понеже Хари беше добър човек, който беше страдал във всичките три версии на живота си, аз се приближих до полицата над камината и взех една от снимките в рамки.

— Внимавай, ако обичаш — обади се Хари нервно. — Това е семейството ми.

— Знам — сложих черно-бялата снимка, която, ако съдех по леко мъгливите образи, трябва да беше направена с любителски апарат Кодак, в грубите му старчески ръце. — Баща ти ли ви снима? Питам, защото само той не се вижда на снимката.

Той ме погледна любопитно, после сведе поглед към снимката в рамка.

— Не, снима ни една съседка през лятото на ’58-ма. Тогава майка и татко бяха разделени.

Зачудих се дали съседката е била същата, която бях видял да пуши цигара, докато мие колата и пръска кучето с маркуча. Някак си бях сигурен, че е била тя. Някъде дълбоко в главата ми, сякаш от тъмен кладенец, чух гласовете на трите момичета, скачащи на въже: „Моят старец кара подводницата“.

— Той имаше проблем с алкохола. То по онова време това не беше голяма работа — много мъже си пийваха и пак оставаха с жените си, обаче татко ставаше злобен, като пиеше.

— Изобщо не се съмнявам — казах му.

Той още веднъж ме прониза с поглед, после се усмихна. Повечето му зъби липсваха, но усмивката му пак беше приятна.

— Че откъде пък ще знаеш? На колко си години, Джейк?

— Четиридесет — казах му, но бях сигурен, че онази нощ изглеждах по-възрастен.

— Значи си роден ’71-ва.

Всъщност, беше ’76-та, но нямаше как да му го кажа, без да се наложи да обясня липсващите пет години, изгубени, като Алиса в заешката дупка.

— Горе-долу тогава. Тази снимка е направена в къщата на улица Косут, нали? — произнесох името, точно както го казваха хората в Дери.

Почуках с пръст образа на Елън, застанала в ляво от майка си, като си мислех за възрастната Елън, с която бях разговарял по телефона — да я наречем Елън 2.0 — а също и за нейната хармонична версия в Джоуди, Елън Докърти.

— От тази снимка не си личи, но тя беше червенокоса нали? Миниатюрна Лусил Бол.

Хари не отговори, само ме гледаше зяпнал.

— Тя все пак стана ли комик? Или нещо подобно? В радиото или телевизията?

— Води шоу по Си Би Си канала на провинция Мейн — каза той почти безгласно. — Ти откъде…

— А ето го и Трой… и Артър, по прякор Туга… а ето те и теб. Майка ти те е прегърнала — аз се усмихнах. — Точно по божия замисъл.

Де да можеше да си остане така. Само да можеше.

— Аз… ти…

— Баща ти беше убит, нали?

— Да — кислородната тръбичка се беше измъкнала от ноздрите му и той я избута настрани съвсем бавно, като човек, който сънува наяве. — Застреляха го в гробището Лонгвю, докато оставял цветя на гробовете на родителите си. Само няколко месеца, след като тази снимка беше направена. Полицията арестува един мъж, на име Бил Туркот…

О, това не го бях предвидил.

— … но той си имаше солидно алиби и се наложи да го пуснат. Така и не откриха убиеца — Хари хвана едната ми ръка. — Господине… синко… Джейк… това е пълна лудост, обаче… ти ли уби баща ми?

— Не бъди глупав — казах му и върнах снимката на мястото й. — Ами че аз съм роден ’71-ва, не помниш ли?

5

Вървях бавно по Главната улица обратно към разрушената фабрика и изоставения магазин Куик-Флаш пред нея. Вървях със сведена глава, без да се оглеждам за Безносия и Голия задник, и останалите веселяци. Бях сигурен, че ако още се наоколо, ще се постараят да не ме приближават. Защото ме мислеха за побъркан. Кой знае, може и да бях.

„Ние всички сме побъркани тук“, беше казал Чеширският котарак на Алиса. После беше изчезнал, с изключение на усмивката си. Да, усмивката му беше останала да виси във въздуха още малко.

Вече разбирах повече. Не всичко. Съмнявах се, че дори Мъжете с разноцветните картите разбираха всичко (а след като изкараха известно време на служба, те преставаха да разбират каквото и да било). Но и това не можеше да ми помогне с решението, което трябваше да взема.

Докато се промушвах под веригата, някъде в далечината нещо се взриви. Звукът не ме стресна. Предположих, че тия дни експлозиите не са рядкост.

Влязох в тоалетната и едва не се спънах в захвърлената си шуба. Изритах я настрани — нямах да имам нужда от нея — и бавно пристъпих към струпаните кашони, които приличаха на гнездото на Лий.

Проклети хармонии.

Преместих достатъчно кашони, за да мога да стигна до ъгъла, после внимателно ги върнах на място след себе си. Тръгнах напред с малки крачки, като за пореден път си припомних как човек търси първото стъпало на тъмно. Но стъпалата вече ги нямаше. Само онова странно раздвояване. Продължих напред, видях как долната половина на тялото ми стана полупрозрачна и тогава затворих очи.

Още една стъпка, още една. Вече усещах топлината около краката си. Още две крачки и светлината зад клепачите ми стана ярко червена. На следващата крачка ушите ми изпукаха. Веднага след това чух вечното шат-ууш шат-ууш на тъкачните станове.

Отворих очи. Вонята на изоставената тоалетна беше заменена от вонята на текстилната фабрика, работеща под пълна пара в година, когато още не съществуваше Агенция за защита на околната среда. Под краката ми имаше напукан цимент, вместо мръсен линолеум. В ляво от мен бяха големите метални кошове, пълни с текстилни отпадъци и покрити с брезент. В дясно от мен беше сушилната барака. Беше единадесет и петдесет и осем, предобед на девети септември, ’58-ма. Хари Данинг беше малко момче. Каролин Пулин беше в петия час за деня в своето училище. Може би слушаше учителя си или си мислеше за някое момче, или за това как след няколко месеца ще отиде на лов с баща си. Сейди Данхил, все още неомъжена за господина с метлата, живееше в Джорджия. Лий Харви Озуалд беше в южно Китайско море с военноморските ни сили. А Джон Кенеди беше младши сенатор от Масачузетс, мечтаещ за президентството.

Бях се завърнал.

6

Отидох до веригата и отново се промуших под нея. От другата страна останах на място за момент, като разигравах на ум какво ще направя. После продължих напред до края на сушилната барака. Зад ъгъла, подпрян на стената, стоеше Човекът със зелената карта. Само дето картата на Зак Ланг вече не беше зелена. Беше добила отенък на мътна охра, някъде между зелено и жълто. Нетипичното за сезона палто беше прашно и чисто новата му шапка се беше поочукала и добила някак пораженски вид. По бузите му, преди гладко избръснати, сега имаше набола брада… и част от наболите косми бяха бели. Очите му бяха кръвясали. Още не беше почнал да пие — поне аз не надушвах алкохол — но едва ли му оставаше дълго. Зелената витрина, все пак, попадаше в неговия малък работен кръг, а всички онези нишки, събрани в един ум, причиняваха такава болка. Множество варианти на миналото бяха достатъчно неприятни, но ако добавиш и множество варианти на бъдещето? Всеки би потърсил спасение в алкохола, ако можеше.

Бях прекарал един час в ’11-та. Може би малко повече. Колко ли време беше минало за него? Не знаех. Не исках да знам.

— Слава Богу — каза той… както беше казал и преди. Но когато пак се протегна да хване ръката ми, аз се отдръпнах. Ноктите му бяха дълги и пълни с мръсотия. Пръстите му трепереха. Всичко — ръце и палто, и шапка, и карта, затъкната в лентата на шапката — принадлежаха на мъж, на прага на алкохолизма.

— Знаеш какво трябва да направиш — каза той.

— Знам какво ти искаш да направя.

— Моите желания нямат нищо общо. Трябва да се върнеш един последен път. Ако всичко е наред, ще излезеш в закусвалнята. Тя скоро ще бъде преместена от там и, когато това се случи, мехурът, който причини цялата тази лудост, ще се пукне. Цяло чудо е, че още не се е случило. От теб зависи да затвориш кръга.

Той пак се протегна към мен. Този път аз не само се отдръпнах. Обърнах се и побягнах към паркинга. Той хукна след мен. Заради болното ми коляно, не успях да дръпна толкова напред, колкото се бях надявал. Чух стъпките му след себе си, докато минавах покрай онзи Плимут Фюри, чийто двойник бях видял и пренебрегнал онази нощ в Кендълуд. После се озовах на пресечката на Главната улица и стария Луистънски път. Отсреща вечният млад рокер стоеше пред Фрут, подвил един крак и опрял гръб о стената на магазина.

Аз прекосих тичешком железопътните релси, изплашен, че кракът ще ме предаде по сгурията между тях, но Ланг беше този, който се спъна и падна. Чух го как извика — отчаян, самотен вик — и изпитах съжаление към него. Не му беше лесна работата на човека. Но съжалението не беше достатъчно да ме накара да спра. Любовта е жесток господар.

Автобусът за Луистън вече се задаваше. Аз припряно пресякох пред него и шофьорът наду клаксона. Сетих се за друг един автобус, препълнен с хора, тръгнали да видят президента. И неговата дама, разбира се, онази в розовия костюм. На седалката между двама им има букет рози. Не жълти, а червени.

— Джимла, върни се!

Обръщението беше правилно. В крайна сметка се оказа, че именно аз бях Джимлата — чудовището от кошмарите на Розет Темпълтън. Изкуцуках покрай Фрут, доста пред Човека с охрената карта. Щях да спечеля това надбягване. Аз бях гимназиалният учител Джейк Епинг; аз бях начинаещият писател Джордж Амбърсън. Аз бях Джимла, който поставяше в опасност целия свят с всяка своя крачка.

И въпреки това не спрях.

Помислих си за Сейди, висока, свежа и красива, и продължих да бягам. Сейди, на която все се случваха злополуки и, която щеше да се спъне в мъж, на име Джон Клейтън. При това нямаше да и се размине само с натъртени кокалчета на глезените. „Всичко в името на любовта“ — на Драйдън ли беше тая пиеса или на Поуп?

Спрях при Тайтъс Шеврон, задъхан. Оттатък улицата свободомислещият съдържател на Веселия бял слон си пушеше лулата и ме наблюдаваше. Мъжът с охрената карта стоеше при входа към уличката зад Кенебек Фрут. Явно не можеше да продължи повече в тази посока.

Протегна ръце към мен, което беше ужасно. После падна колене и сплете пръсти пред лицето си, което беше още по-зле.

— Моля те, не го прави! Вече знаеш каква е цената!

Знаех, но въпреки това продължих напред. Влязох в телефонната будка малко след църквата Св. Джоузеф. Затворих вратата и пуснах монета в апарата.

Когато таксито дойде, шофьорът пушеше Лъки Страйк и слушаше Дабълю Джей Ей Би.

Историята се повтаря.