Серия
Особени сезони (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rita Hayworth and Shawshank Redemption, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 81 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)
Допълнителна корекция
moosehead (2014)

Издание:

Стивън Кинг. Особени сезони

Първа публикация за България:

Издателска къща „Плеяда 7“, 1993

Художник: Петър Станимиров


Това е приказката, а не човекът, който я разказва.

„Мръсната среда прави мръсна бедност“.

AC/DC

„Чух го по клюкарската мрежа.“

Норман Уитфийлд

„Всичко си отива, всичко минава, водата тече, сърцето забравя.“

Флобер

Момчета като мен има във всеки щат, във всеки федерален затвор в Америка, предполагам. Аз съм човекът, който може да ти бъде полезен. Цигари по поръчка — една чанта от онези, натъпканите с марихуана, ако си падаш по тях, бутилка бренди по случай дипломирането на сина или дъщеря ти в гимназията, почти всичко, но с мярка — това е. Само че не винаги е било така.

Пристигнах в Шоушенк едва двайсетгодишен и съм един от малцината в нашето щастливо малко семейство, готови да сърбат това, което са си надробили. Извърших убийство. Застраховах за голяма сума жена си, три години по-голяма от мен, и блокирах спирачките на Шевролета, който получихме от баща й като сватбен подарък. Всичко стана така, както го бях замислил, само дето не бях предвидил спирането й да вземе съседката с нейния невръстен син, когато отивали по Касъл Хил към града. Спирачките не задействаха и колата изхвръкна през храстите в края на общинските терени. Очевидците разправяха, че летяла най-малкото с осемдесет километра в час, преди да катастрофира в основата на паметника на загиналите в Гражданската война и да избухне в пламъци.

Не бях планирал и да ме хванат, но ме спипаха. Изкарах един сезон в онова място. В Мейн няма смъртно наказание, но прокурорът реши, че трябва да бъда осъден за три убийства и да получа три доживотни присъди, които да излежа една след друга. Съдията нарече това, което направих, „ужасно, гнусно престъпление“, и то си беше такова, но всичко е вече минало. Можеш да го видиш в пожълтелите страници на касълрокския вестник „Кол“, където тлъстите заглавия за моята присъда изглеждаха малко смешни и старомодни наред с новините за Хитлер, Мусолини и много други.

Питаш ме превъзпитан ли съм? Дори не зная значението на тази дума, поне що се отнася до затворите и присъдите. Мисля, че това е политическа дума. Може би тя има някакво друго значение и случаят ще ми помогне да го открия, но това е в бъдещето… нещо, за което хората тук са свикнали да не мислят. Бях млад, с приятна външност, от бедната част на града. Свалих едно хубавичко, нацупено, вироглаво момиче, което живееше в разкошна стара къща на „Карбайн стрийт“. Баща й беше съгласен да се оженим, ако постъпя на работа в оптическата компания, която притежаваше, и ако „тръгна нагоре“. Разбрах, че иска да ми стъпи на шията, да ме държи постоянно в къщата си като някой отблъскващ домашен любимец, който може да хапе и никога няма да бъде откраднат. Баща й ме изпълни с достатъчно омраза и предизвика онова, което сторих. При друга възможност не бих го направил отново, но не съм сигурен, че това е доказателство за моето превъзпитание.

Както и да е, няма да те занимавам със себе си; искам само да ти разкажа за един човек на име Анди Дюфрен. Но преди да заговоря за Анди, трябва да ти разкрия още някои неща за мен. Ще бъда кратък.

Както казах, бях човекът, който може да ти бъде полезен тук, в Шоушенк, през близките четирийсет години, проклети да са. И това не са контрабандни номера като специалните цигари и къркането или пък като онези ястия, които са на върха на менюто. Правил съм хиляди други номера за хора, които прекарват времето си тук, някои от тях съвсем законни, ала трудни за изпълнение в място, където си доведен за наказание. Едно момче го бяха вкарали за изнасилване на малко момиче и за показване на онова нещо пред дузина други. Дадох му три парчета розов мрамор от Върмонт и той направи от тях три прекрасни скулптури — малко дете, момче на около дванайсет години и млад мъж с брада. Нарече ги „Трите възрасти на Исус“ и сега същите скулптури са в приемната на човека, който някога беше губернатор на този щат.

Тук е и един човек, за когото сигурно си спомняш, ако си израсъл на север от Масачузетс — Робърт Алън Коут. През 1951 година той се опита да ограби клона на Първа търговска банка в Микеник Фолс и обирът се превърна в кървава баня: общо шест убити, от които двама членове на бандата, трима заложници и един млад щатски полицай, който подаде главата си в неподходящ момент и получи куршум в окото. Коут имаше нумизматична колекция. Естествено, не го оставиха на спокойствие в пандиза, но с малката помощ на майка му и един посредник, който караше камиона на някаква пералня, успях да му помогна с нещо. Казах му: „Сигурно си луд, Боби, ако искаш да имаш колекция от монети в каменен хотел, пълен с крадци.“ Той ме погледна, усмихна се и рече: „Зная къде да ги крия, не бери грижа.“ И беше прав. Боби Коут почина от мозъчен тумор през 1967 година, но тази колекция от монети никога не беше открита.

Получавах шоколади в деня на свети Валентин; получих три от онези зелени млечни шейкове, които сервират в „Макдоналд“ около деня на Свети Педи в чест на лудия ирландец, наречен О’Малей; аз даже уредих среднощната прожекция на „Дълбокото гърло“ и „Дяволът в мис Джоунс“ за едно празненство на двайсет души, които изпразниха джобовете си да поръчат тези филми… въпреки че накрая получих една седмица в изолатора за тази дребна лудория. Това са рисковете и ги поемаш, ако си момче, което може да бъде полезно.

Получавах пътеводители и книги за чукане, някои нови неща в шегите като ръчни сирени и прах за сърбежи и неведнъж съм виждал осъдени на дълъг срок да получават дамски гащички от своите жени или приятелки… сигурно се сещаш какво правят хората тук с такива нещица през дългите нощи, когато времето надвисва над главата ти като меч. Не въртях тези работи безплатно и за някои услуги цената се вдигаше високо, но не го правех само за печалба — каква ценност са за мен парите? Никога няма да си купя „Кадилак“ или да отскоча със самолет до Ямайка за две седмици през февруари. Правя го по същата причина, поради която добрият месар продава само прясно месо: имам добра репутация и искам да я запазя. Само две неща отказах да уредя: пистолети и силни опиати. Никому не помагам да убие себе си или друг човек. Имам достатъчно убийства на съвестта си, които ще ми държат влага цял живот.

Да, аз съм истински „Нейман-Маркъс“. Така беше, когато Анди Дюфрен дойде при мен през 1949 година и ме попита мога ли тайно да вкарам в затвора специално за него Рита Хейуърт и аз му казах, че няма никакви проблеми. И наистина нямаше.

 

 

През 1948 година, когато Анди пристигна в Шоушенк, той беше на трийсет години. Беше нисък, едва ли не дребен човек с пясъчножълта коса и малки, ловки ръце. Носеше очила със златна рамка. Ноктите на ръцете му бяха винаги изрязани и чисти. Смешно е да запомниш с това един мъж, но за мен това беше същността на Анди. Той винаги изглеждаше така, сякаш носеше връзка. Навън беше вицепрезидент в паричния отдел на голяма банка в Портланд. Голям успех за толкова млад човек, особено като си помислиш колко консервативни са повечето банки… и този консерватизъм трябва да се умножи десетократно с влизането в Нова Англия, където хората не доверяват парите си на човек, освен ако е плешив, куц и постоянно придърпва панталоните си, за да оправи бандажа върху хернията си. Анди влезе вътре за убийството на жена си и нейния любовник.

Вече споменах, струва ми се, че в затвора всеки човек е невинен. О, те четат тази библия така, както ония свещени играчи от телевизията четат книгата на апокалипсиса. Бяха жертви на съдии с каменни сърца, които бъркаха прекалено много, или на некадърни адвокати, полицейски инсценировки и липсата на късмет. Те четяха светото писание, ала по лицата им беше изписано съвсем друго. Повечето пандизчии са долнопробни хора, безполезни за себе си и за когото и да било, и техният лош късмет се криеше в това, че майките им са ги износили до раждане.

През всичките ми години в Шоушенк нямаше и десетина души, на които да повярвам, когато ми разправяха, че са невинни. Анди Дюфрен беше един от тях и от година на година все повече се убеждавах в неговата невинност. Но ако бях на мястото на съдебните заседатели, които са разглеждали делото му в Портландския върховен съд през шестте бурни седмици на 1947–48 година, щях също да гласувам, че е виновен. Неговият случай беше същински ад, точно така; един от онези пикантни случаи с всичките му подробности. Имаше прелестно момиче с обществено положение (мъртво), местен спортен идол (също мъртъв) и виден млад бизнесмен на подсъдимата скамейка. Ето, така стоеше работата, плюс целия скандал, който вестниците успяха да раздухат. Обвинителят имаше едновременно открито и закрито дело. Процесът продължи толкова дълго само защото прокурорът предвиждаше да се обърне към Палатата на представителите на Съединените щати и искаше Джон К. Пъблик да хвърли един много дълъг поглед върху неговата мутра. Това беше майсторски оформен и законен цирк със зрители, строени в редица в четири часа сутринта, за да си осигурят места въпреки температурата, която падна под нулата.

Фактите в изложението на обвинителя, които Анди никога не отрече, бяха следните: че е имал жена, Линда Колинз Дюфрен; че през юни 1947 година тя е проявила интерес към изучаването на играта голф в Провинциалния клуб на Фолмаут Хилс; че тя наистина е вземала уроци в продължение на четири месеца; че неин учител е бил Глен Куентин, преподавателят по голф във Фолмаут Хилс; че в края на август 1947 година Анди научил, че Куентин и жена му въртят любов; че Анди и Линда Дюфрен са се скарали жестоко следобеда на 10 септември 1947 година; че поводът за тяхното спречкване била нейната изневяра.

Той потвърди, че Линда се зарадвала на факта, че вече знае; постоянното дебнене, казала тя, е изтощително. И му казала още, че възнамерява да получи за развода Рено. Анди пък й рекъл, че по-добре да я види в ада, отколкото да я гледа в рено. Тя отишла да прекара нощта с Куентин в наетото от него бунгало близо до пътя към залива. На другата сутрин чистачката намерила двамата мъртви в леглото. Всеки от тях бил застрелян с по четири куршума.

Последният факт беше особено опасен за Анди, много по-опасен от останалите. С политическо вдъхновение прокурорът направил от него голям въпрос на откриването и в заключителната част на процеса. Анди Дюфрен, рекъл той, не е измаменият съпруг, който търси кърваво отмъщение за изневерилата съпруга; това, казал прокурорът, може да бъде разбрано, ако не и простено. Но отмъщението е извършено по особено хладнокръвен начин. Помислете си, обърнал се прокурорът към съдебните заседатели. Четири и четири! Не шест, а осем изстрела! Той е изпразнил пистолета… после е спрял да го напълни отново, за да може да застреля всеки от тях отново! ЧЕТИРИ ЗА НЕГО И ЧЕТИРИ ЗА НЕЯ, гърмеше портландският вестник „Сан“. Бостънският „Реджистър“ го нарече убиецът Ивън-Стивън.

Служителят в заложната къща в Люистън заявил, че е продал на Анди Дюфрен шестзаряден специален полицейски револвер калибър 9 милиметра само два дни преди двойното убийство. Съдържателят на бара в местния клуб потвърдил, че Анди дошъл някъде около седем часа на десети септември и обърнал три чаши чисто уиски за около двайсет минути. Още щом станал от столчето на бара казал на съдържателя, че отива към къщата на Глен Куентин и че той, собственикът на бара, може „да прочете за останалото във вестниците“. Друг един служител, онзи от магазина „Хенди-Пик“, който е на около един километър от къщата на Куентин, съобщил пред съда, че същата нощ Дюфрен влязъл в магазина в девет без четвърт. Купил цигари, три бутилки бира по един литър и кърпи за чинии. Окръжният медицински експерт установил, че Куентин и жената на Дюфрен са били убити между 11 часа вечерта и два часа след полунощ в нощта на десети срещу единадесети септември. Детективът от службата на министъра на правосъдието, който разследвал случая, съобщил, че на около седемдесет метра от бунгалото имало едно място, където са намерени три от веществените доказателства: първо, две празни бирени бутилки „Нарагансет“ от по един литър (с отпечатъци от пръстите на подсъдимия върху тях); второ, дванайсет угарки (всичките „Куулс“, предпочитаните цигари на обвиняемия); трето, отпечатъци от комплект автомобилни гуми (точно копие на износените грайфери върху гумите на плимута модел 1947 година на обвиняемия).

В дневната на куентиновото бунгало намерили върху дивана четири кърпи за чинии. Те били пробити от куршуми и обгорени от барута. Въпреки анемичните възражения, отправени от адвоката на Анди, детективът развил теорията, че убиецът е увил кърпите около дулото на смъртоносното оръжие, за да заглуши шума от изстрелите.

Анди Дюфрен взел защитата в собствените си ръце и разказал историята си спокойно, невъзмутимо и безпристрастно. Казал, че до ушите му започнали да стигат смазващи слухове за жена му и Глен Куентин още през последната седмица на юли. В края на август той бил достатъчно потиснат, за да рови каквото и да било. Вечерта, когато Линда казала, че отива да пазарува в Портланд след урока по голф, Анди ги проследил до наетата от Куентин едноетажна къща (неизбежно наричана от вестниците „любовно гнездо“). Той спрял наблизо и чакал три часа, докато Куентин я закарал обратно в местния клуб, където тя паркирала колата си.

— Искате ли с това да кажете на този съд, че сте проследил жена си в своя чисто нов Плимут-седан? — попитал го прокурорът при кръстосания разпит.

— Аз смених колите за тази вечер с един приятел — казал Анди и хладнокръвното предположение за неговото добре обмислено преследване не му направило добра услуга в очите на съдебните заседатели.

След като върнал колата на приятеля си и взел своята, той се прибрал вкъщи. Линда вече била в леглото и четяла книга. Попитал я как е минало пътуването до Портланд. Тя отговорила, че колкото и смешно да изглежда, не видяла нищо, което ужасно би искала да купи. Ето кога разбрах със сигурност, казал Анди на затаилите дъх зрители. Говорел със същия невъзмутим, далечен глас, с който дал почти всичките си свидетелски показания.

— Какво беше настроението ви през седемнадесетте дни от този момент до нощта, когато вашата жена беше убита? — попитал го неговият адвокат.

— Бях в страшна депресия — отговорил спокойно и невъзмутимо Анди. Също като човек, който преглежда списъка за пазаруване, той казал, че помислил за самоубийство и отишъл толкова далеч, че на осми септември купил револвер в Люистън.

Тогава адвокатът му го поканил да разкаже на съдебните заседатели какво е станало, след като жена му го напуснала, за да се срещне с Глен Куентин в нощта на убийството. Анди им казал всичко… и впечатлението, което оставил, било възможно най-лошото.

Познавам го от трийсет години и мога да ви кажа, че той беше един от най-самовглъбените хора, които някога съм срещал. За хубавите неща в живота си той отделяше малко време, лошото трупаше дълбоко в себе си. Ако някога е имал тъмна нощ в живота си, както казват някои писатели или други хора, никога няма да разбереш. Беше такъв човек, че ако вземеше решение да се самоубие, щеше да го направи, без да остави бележка, но най-напред ще сложи в ред работите си. Ако е плакал на свидетелското място или пък гласът му е станал дрезгав и се е извисил от съмнение, даже ако се е разкрещял срещу този обвързан с Вашингтон прокурор, не вярвам да е бил наранен от доживотната присъда, която получи. Дори и да е бил, той не е имал думата до 1954 година. Но той разказал историята си като записваща машина, очевидно за да каже на съдебните заседатели: това е! Приемете го или го отхвърлете. Те го отхвърлиха.

Каза, че бил пиян оная нощ, както е бил повече или по-малко пиян от 24 август нататък, и че е човек, който не носи много пиенето. Разбирам, това само по себе си трудно може да бъде извадено на бял свят от който и да било състав на съдебните заседатели. Те едва ли могат да видят този невъзмутим и хладнокръвен млад мъж, облечен в спретнат двуреден вълнен костюм с жилетка да се тръшне пиян заради прозрачната дребна интрига между жена му и някакъв провинциален учител по голф. Вярвам в това, защото имах такъв случай да наблюдавам Анди, какъвто не са имали шестимата мъже и шестте жени.

Анди Дюфрен пиеше само четири пъти годишно през цялото време, откакто го познавам. Идваше при мен в двора за упражнения всяка година около една седмица преди рождения си ден и после пак около две седмици преди Коледа. За всеки от тези случаи си поръчваше бутилка „Джак Даниелс“. Той я купуваше по начина, по който повечето от пандизчиите си уреждаха нещата — със затворническите надници, които плащат тук, като добавят нещо от себе си. До шейсет и пета година се получаваше по десет цента за всеки час, прекаран в затвора. През 1965 година повишиха тази сума общо на четвърт долар. Моята комисионна за напитките беше и си остана десет процента и като сложиш допълнителната надценка за хубавото чисто уиски като „Блек Джак“, имаш представа колко часа трябваше да се поти Анди Дюфрен в пералнята на затвора, преди да купи своите четири бутилки в годината.

В утрото на рождения си ден, 20 септември, той поглъщаше ударна доза и повтаряше пиенето същата вечер след загасването на осветлението. На следващия ден ми връщаше останалото в бутилката и аз го профуквах. По същия начин си пиеше на Бъдни вечер и в нощта срещу Нова година. Сетне бутилката се връщаше с указание да я пласирам. Четири пъти пиене годишно — това е поведението на човек, който здравата се е напил от една бутилка. Такъв трудно ще пролее кръв.

На съдебните заседатели казал, че през нощта срещу десети бил много пиян и помни само кратки откъслечни моменти. Пил през онзи следобед — „Получих двойна смелост от пиенето“, така рекъл преди разговора с Линда.

Помни добре, че след като тя излязла да отиде при Куентин, решил да се срещне с тях. По пътя към бунгалото свърнал в местния клуб да обърне две бързи на крак. Не може да си спомни, твърди той, да е казвал на съдържателя на бара, че може „да прочете за останалото във вестниците“ или изобщо да му е казвал нещо. Помни, че е купил бира в „Хенди-Пик“, но не и кухненски кърпи. „За какво са ми притрябвали кухненски кърпи?“, попитал, и един от вестниците съобщил, че три от съдебните заседателки потръпнали от ужас.

По-късно, много по-късно, той разсъждаваше пред мен за служителя, който свидетелствал по въпроса за онези кухненски кърпи, и мисля, че си струва да ти нахвърлям това, което каза.

— Да предположим, че докато са издирвали очевидци — поде Анди един ден в двора за упражнения — те са налетели на оня тип, който ми продаде бирата през същата нощ. Оттогава са минали вече три дни. Фактите по случая са широко огласени от вестниците. Може би са се нахвърлили срещу момчето, пет или шест ченгета, плюс оня юначага от службата на министъра на правосъдието, плюс помощника на прокурора. Паметта е много субективно нещо, Ред. Може и да са започнали с въпрос като „не е ли купил четири или пет кухненски кърпи?“ и да са тръгнали оттук. Ако сума ти хора искат да си спомниш нещо, това може да ти подейства доста убедително.

Съгласих се, че би могло.

— Но има и нещо по-важно — продължи Анди замислено, такъв навик имаше. — Мисля, че в края на краищата е възможно сам да си е внушил. Той беше в центъра на вниманието. Репортерите му задават въпроси, снимката му излиза във вестниците… и всичко това — на първа страница, звездата му се беше обърнала към съда. Не казвам, че нарочно е фалшифицирал разказа си или е лъжесвидетелствал. Възможно е, мисля си, да е минал изпитание с детектора на лъжата с неговите летящи цветове или пък да се е заклел в святото име на майка си, че съм купил тези кухненски кърпи. И все пак… паметта е дяволски субективно нещо.

— Зная много добре това: ако даже собственият ми адвокат си мисли, че съм излъгал в половината от приказките, той никога няма да приеме тази работа с кухненските кърпи. Лудост е да се изправиш срещу нея. Бях пиян като свиня, толкова пиян, че и през ум не ми минаваше да заглушавам изстрелите. Ако го бях направил, щях да ги разпоря.

Той отишъл на мястото и паркирал там. Пил бира и пушил цигари. Видял как угасват светлините на стълбите в къщата на Куентин. Видял една самотна светлина да се качва по стълбите… и след петнайсет минути забелязал, че някой излиза. Каза, че за останалото може да се досети.

— Господин Дюфрен, отидохте ли в къщата на Глен Куентин и убихте ли и двамата? — гръмнал гласът на неговия адвокат.

— Не, не съм го направил — отвърнал Анди. В полунощ, казал, започнал да изтрезнява. И още — усетил първите признаци на надвисналата заплаха. Решил да се върне вкъщи и да се наспи, а на другия ден да обмисли цялата работа по малко по-старомоден начин. — По това време, когато карах към къщи, започнах вече да си мисля, че най-разумно ще е да й подаря едно Рено и да й дам развод.

— Благодаря, господин Дюфрен.

Прокурорът направил знак, сякаш стреля.

— Вие се разведохте с нея по най-бързия начин, който успяхте да измислите, не е ли така? Разведохте се с нея с помощта на револвер калибър 9 милиметра, увит в кухненски кърпи, така ли беше?

— Не, сър, не съм го направил — спокойно отвърнал Анди.

— И после застреляхте любовника й.

— Не, сър.

— Искате да кажете, че първо застреляхте Куентин?

— Искам да кажа, че не съм застрелял никого. Изпих два литра бира и през това време изпуших много цигари, угарките от които полицията намери на мястото. После подкарах колата към къщи и си легнах.

— Казахте на съдебните заседатели, че между 24 август и десети септември сте си мислели за самоубийство.

— Да, сър.

— Достатъчно сериозно, за да купите револвер.

— Да.

— Ще ви обезпокоя ли прекалено, господин Дюфрен, ако ви кажа, че не ми приличате на самоубиец?

— Не — рекъл Анди, — но вие пък не ми правите впечатление на ужасно чувствителен човек и много се съмнявам, че ако имах намерение да се самоубия, щяхте да поемете моя проблем върху плещите си.

След тези думи в съдебната зала се раздало едва доловимо хихикане, ала това не му спечелило точки пред съдебните заседатели.

— Взехте ли със себе си вашия револвер калибър 9 милиметра през нощта на десети септември?

— Не, както вече заявих.

— О, да! — усмихнал се саркастично прокурорът. — Хвърлихте го в реката, нали? Ройъл Ривър. На девети септември следобед.

— Да, сър.

— Един ден преди убийството.

— Да, сър.

— Така е удобно, нали?

— Не е нито удобно, нито неудобно. Това е самата истина.

— Надявам се, че чухте свидетелските показания на лейтенант Минчър?

На Минчър било възложено претърсването на дъното на река Ройъл близо до моста Понд Роуд, от който, както твърди в показанията си, Анди хвърлил револвера. Полицията не го намерила.

— Да, сър. Знаете, че го чух.

— Тогава сигурно сте го чул да казва пред съда, че не са намерили револвер, макар да са търсили три дни. Това също е изключително удобно, нали?

— Да оставим удобството настрани, фактът е, че те не са открили револвера — отговорил невъзмутимо Анди. — Но бих желал да насоча както вашето, така и вниманието на съдебните заседатели, че мостът Понд Роуд е съвсем близо до мястото, където Ройъл Ривър се влива в залива Ярмаут. Течението е силно. Револверът може да е отнесен в залива.

— И тъй, не може да бъде направено никакво сравнение между нарезите върху куршумите, извадени от окървавените тела на вашата съпруга и господин Глен Куентин, и браздите в цевта на вашия револвер. Правилно, нали, господин Дюфрен?

— Да.

— Това също е изключително удобно, така ли е?

След тези думи, по свидетелството на вестниците, Анди показал една от редките си емоционални реакции, които си позволил през целия шестседмичен период, докато се водел съдебния процес. Лека, горчива усмивка се плъзнала по лицето му.

— Тъй като не съм виновен за извършването на това престъпление, сър, и казвам истината, че хвърлих моя револвер в реката един ден преди да стане престъплението, на мен ми се струва съвсем неудобно, че револверът не беше намерен.

Прокурорът стоварил върху него удара си през следващите два дни. Той прегледал отново свидетелските показания на служителя от „Хенди-Пик“ за Анди и кухненските кърпи. Анди повторил, че не помни да ги е купувал, но допуска, че не може също да си спомни, че не ги е купувал.

Вярно ли е, че Анди и Линда Дюфрен са сключили обща застраховка в началото на 1947 година? Да, вярно е. И ако го признаят за невинен, няма ли да е вярно, че Анди ще получи застраховката за петдесет хиляди долара? Вярно. А не е ли вярно, че е тръгнал към къщата на Глен Куентин, носейки убийство в сърцето си, и не е ли също вярно, че той действително два пъти е извършил убийство? Не, това не е вярно. Тогава какво мисли, че е станало, щом като няма признаци на грабеж?

— Няма начин да зная това, сър — отговорил Анди спокойно.

През един снежен вторник делото било предадено на съдебните заседатели в един часа следобед. Дванадесетте съдебни заседатели и заседателки се върнали в три и половина. Съдебният пристав твърди, че щели да се върнат и по-рано, но се позабавили, за да се насладят на хубавите пилета, които им поднесли за обяд в ресторанта на Бентли на общинска сметка. Решили, че е виновен и, братко мой, ако в Мейн имаше смъртна присъда, той щеше да танцува във въздуха, преди пролетните минзухари да подадат главичките си от снега.