Стивън Кинг
11/22/63 (30)

2

Прехвърлихме куфара й в Шевролета. Ако успеехме да спрем Озуалд (без да ни арестуват) щяхме да се върнем за нейния Бръмбар и тя щеше да го върне в Джоуди, където щеше да изглежда съвсем нормално на алеята пред дома й. Ако нещата не минеха добре — ако се проваляхме или ни заплашваше арест за убийството на Лий — щеше да се наложи да бягаме. А с Шевролета щяхме да стигнем по-бързо, по-далече и по-незабележимо, отколкото с малката немска кола.

Тя видя, че прибирам револвера във вътрешния джоб на сакото си и ме поправи.

— Не, сложи го във външния.

Аз повдигнах вежди въпросително.

— За да мога лесно да го стигна, ако ти се умориш и решиш да подремнеш.

Докато минавахме по пътеката пред къщата, Сейди преметна презрамката на чантата си през рамо. Прогнозата беше обещала дъжд, но май на метеоролозите им се полагаха наказателни точки. Небето се проясняваше.

Преди Сейди да успее да седне в колата, дочух глас зад мен.

— Господине, това твоята приятелка ли е?

Обърнах се. Беше момичето с пъпките. Само дето не бяха пъпки, а май наистина беше шарка. Явно затова не беше на училище.

— Да, това е приятелката ми.

— Хубава е. Само дето има… — тя издаде гнусливо възклицание, което, въпреки своята гротескност, беше някак чаровно. — На лицето.

Сейди се усмихна. Възхищението ми от нейния кураж се засилваше все повече… и никога не намаля.

— Как се казваш, миличка?

— Сейди — отговори момичето. — Сейди ван Оуен. А ти?

— Няма да повярваш, но аз също съм Сейди.

Момичето я огледа недоверчиво, излъчващо така типичния за улица Мерседес цинизъм.

— Стига бе!

— Да, така е. Сейди Данхил — тя се обърна към мен. — Виж само какво съвпадение, а, Джордж?

Аз, естествено, знаех, че не е съвпадение, но нямах време да го обсъждам.

— Искам да те питам нещо, госпожице Сейди ван Оуен. Нали знаеш къде е спирката на улица Уинскот?

— Естествено — тя завъртя очи, сякаш да каже „за тъпа ли ме вземаш?“. — Ей, абе вие двамата карали ли сте дребна шарка?

Сейди кимна.

— Аз също — казах й. — Не се притеснявай. Знаеш ли кои автобуси ходят към центъра на Далас?

— Номер три.

— И колко често минава тройката?

— Май на половин час, ама може да е и на петнадесет минути. Защо ти е автобус, като имаш две коли?

По лицето на голямата Сейди личеше, че и тя се пита същото.

— Имам си причини. И между другото, моят старец кара подводницата.

Лицето на Сейди ван Оуен се разтегли в огромна усмивка.

— Знаеш я тази броилка?

— От години я знам — после се обърнах към моята Сейди. — Качвай се, трябва да тръгваме.

Погледнах си часовника. Беше девет без двадесет.

3

— Кажи ми защо попита за автобуса.

— Първо ти ми кажи как ме намери.

— Когато стигнах в Идън Фалоус, ти беше изчезнал. Изгорих бележката, както беше написал и после проверих при съседа ти.

— Господин Кенопенски.

— Да. Той не знаеш нищо. Дотогава терапевтката ти вече чакаше на стълбите отпред и никак не се зарадва, че си изчезнал. Каза, че се сменила с Дорийн, за да може Дорийн да види Кенеди днес.

Тъкмо приближавахме спирката на улица Уинскот. Аз намалих да видя дали някъде има график, но нямаше. Отбих и спрях на около стотина метра след спирката.

— Какво правиш?

— Застраховка. Ако автобусът не се появи до девет, ще продължим. Довърши си разказа.

— Звънях в разни хотели в града, но никой дори не искаше да говори с мен. Всички бяха ужасно заети. После се обадих на Дийк и той звънна в полицията. Казал им, че има надеждна информация, че някой се кани да застреля президента.

Досега се бях оглеждал за автобуса в огледалото, но сега погледнах Сейди шокиран. И въпреки това почувствах, че се възхищавам на Дийк. Не знаех на колко от това, което Сейди му беше казала той вярваше, но въпреки това си беше заложил главата.

— И какво стана? Той оставил ли им е името си?

— Не успял. Затворили му. Мисля, че точно тогава почнах да вярвам на твоите думи как миналото се защитавало. А това е всичко, което сме ние за теб, нали? Жива историческа книга?

— Вече не.

В същия момент се зададе автобусът, боядисан в зелено и жълто. В полето за направление отгоре пишеше „3 Главна улица ДАЛАС 3“. Той спря и вратите в двата му края се сгънаха и отвориха като хармоника. Двама или трима души се качиха, но със сигурност нямаше да си намерят места. Когато автобусът мина бавно покрай нас, видях, че всички седалки са заети. Мярнах една жена с куп значки с образа на Кенеди, забодени на шапката й. Тя ми помаха весело и макар очите ни да се срещнах само за миг, аз веднага усетих нейното вълнение, радост и нетърпение.

Превключих на скорост и подкарах след автобуса. На задницата му, скрита сред облак кафяв дим, едно девойка се усмихваше от реклама на Клерол и провъзгласяваше, че щом ще живее само един живот, иска да го живее като блондинка. Сейди размаха ръка пред лицето си.

— Ъх, дай му малко преднина. Вони!

— И това от госпожата дето пуши по пакет на ден — заядох се аз, но тя беше права. Дизеловата воня беше ужасна. Пък и нямаше нужда да следвам автобуса толкова отблизо — след като Сейди Въжеиграчката беше права за номера му, сигурно беше познала и за интервала, на който минава. Обичайно той сигурно вървеше на половин час, но днес не беше обикновен ден.

— Та значи, аз си поплаках още малко, защото вече бях сигурна, че си изчезнал. Беше ме страх за теб, но и те мразех мъничко.

Разбирах я, но все така мислех, че постъпката ми беше правилна, затова не казах нищо.

— Пак се обадих на Дийк. Той попита дали не си споменавал за някое друго жилище в Далас или във Форт Уърт. Казах, че не помня да си казвал нещо конкретно. Той настоя, че сигурно е било в болницата, когато не беше съвсем на себе си. Каза ми за си помисля хубавичко. Сякаш аз не мислех. Върнах се при господин Кенопенски да проверя, дали не си споменал нещо на него. Дотогава вече се беше стъмнило. Той не знаеше нищо, но тъкмо тогава се появи синът му. Донесе тенджера с храна за баща си и ме покани да вечерям с тях. Господин Кей се разприказва — той е пълен истории за доброто старо време…

— Да, знам — пред нас автобусът зави на изток по булевард Викъри. Аз го последвах, но все така на достатъчно разстояние, та да не гълтаме дима. — Чувал съм поне тридесет. Много са живописни.

— Да, но се оказа, че тъкмо от неговите истории съм имала нужда, защото докато го слушах, спрях да се напрягам да се сетя. А понякога нещата изплуват едва, след като се откажеш да ги търсиш. На връщане към твоя апартамент се сетих как беше казал, че известно време си живял на улица, чието име било нещо като Кадилак.

— О, боже. Това съвсем го бях забравил.

— Това беше последният ми шанс. Пак се обадих на Дийк. Той нямаше карти у тях, но помнеше, че имаме няколко в библиотеката. Сигурно почти си е изкашлял дробовете, докато стигне с колата до училище, както е болен. Намерил картите и ми се обади от канцеларията. Намерил авеню Форд в Далас, също един парк Крайслер и няколко улици Додж — все имена на коли, обаче никоя от тях не ми звучеше като Кадилак, ако ме разбираш. После откри улица Мерседес във Форт Уърт и аз реших, че веднага трябва да отида там, но той ми напомни, че много по-лесно ще забележа колата ти, ако изчакам до сутринта.

Тя сграбчи ръката ми. Пръстите й бяха студени.

— Това беше най-дългата нощ в живота ми, ти ужасен мъж такъв. Изобщо не можах да заспя.

— Аз съм спал и за двама ни, макар че и аз будувах до малките часове. Ако не беше се появила, можеше направо да проспя проклетия атентат.

Колко смахнат би бил такъв край?

— Тая улица Мерседес е безкрайно дълга. Карах ли карах. Вече виждах края и един паркинг пред някаква сграда, която приличаше на супермаркет.

— Почти — склад на Монтгомъри Уорд.

— И от теб все така нямаше следа. Думи нямам да ти кажа колко се обезсърчих. И тогава… — тя се усмихна широко. Усмивката й беше блестяща, въпреки белега. — После видях червения Шевролет с глупавите крила на задния капак, дето приличат на женски вежди. Все едно беше неонов знак. Развиках се и заудрях таблото на горкия Бръмбар, докато ме заболяха ръцете. И ето ме сега ту…

Нещо издрънча изпод предния десен край на Шевролета и внезапно ние се поднесохме към един стълб. Отдолу последва серия тежки удари. Аз завъртях волана. Той се въртеше почти съвсем свободно в ръцете ми, но успях да насоча колата поне дотолкова, че да не се блъснем в стълба челно. Вместо това колата се остърга о него от страната на Сейди с ужасно металическо скърцане. Вратата й се огъна навътре и аз рязко я дръпнах към себе си на седалката. Накрая спряхме на място, като предният капак висеше над тротоара, а колата се беше наклонила надясно. Това не беше просто спукана гума, помислих си аз. Това беше направо смъртоносно нападение.

Сейди ме погледна изумена. Аз се засмях. Както вече установихме, понякога нищо друго не ти остава.

— Добре дошла в миналото, Сейди — казах й. — Така живеем ние тук.

4

Тя нямаше да може да излезе от своята страна. Вратата нямаше да се отвори без лост. Тя се плъзна по седалката и излезе от моята врата. Няколко души ни наблюдаваха.

— Божке, какво стана? — попита жена, бутаща детска количка.

Когато минах пред колата, веднага разбрах какво е станало. Дясното предно колело се беше откачило и лежеше десетина метра зад нас в началото на криволичеща следа по асфалта. Назъбеният край на оста блестеше на слънцето.

— Проблем с колелото — отговорих аз на жената с количката.

— О, боже — коментира тя.

— Какво ще правим сега? — попита Сейди тихо.

— Сега ще се възползваме от застраховката. Трябва да стигнем най-близката спирка.

— Моят куфар…

Да, помислих аз, твоят куфар, тетрадката на Ал, моите ръкописи — тъпият роман, който изобщо не е важен и мемоарът, който е. Плюс каквито пари са ми останали. Погледнах си часовника — девет и четвърт. В момента Джаки сигурно обличаше розовия си костюм в хотел Тексас. След около час щяха да тръгнат към военновъздушната база Карсуел, където бяха оставили големия самолет. При нищожното разстояние между Форт Уърт и Далас, пилотите сигурно едва щяха да имат време да приберат колесниците преди да трябва да кацнат.

Опитах да реша какво да правим.

— Искате ли да ползвате моя телефон? Аз живея ей там — предложи жената с количката, като оглеждаше белега на Сейди и моята затруднена походка. — Зле ли пострадахте?

— Добре сме — уверих я и хванах Сейди под ръка. — Дали ще може да се обадите на аварийна служба да дойдат да приберат колата с влекач. Знам, че ви моля за голяма услуга, но ние страшно бързаме.

— Казах му аз, че предният край нещо играе — обади се Сейди с тежък южняшки акцент. — Слава Богу, че не бяхме на магистралата.

— На няколко пресечки от тук има бензиностанция Есо — жената посочи на север. — Няма да ми е трудно да разходя бебето до там.

— О, направо ни спасявате, госпожо — продължи Сейди. Тя си отвори чантата, извади си портфейла и измъкна от там двадесет долара. — Това е, за да платите разноските. Съжалявам, че ви товарим с такава задача, обаче ако не видя Кенеди, просто ще си умра!

Жената се усмихна на думите й.

— Ама моля ви се, това е двойно повече от нужното. Ако ви се намира лист хартия, ще ви напиша разписка…

— Няма проблем — прекъснах я аз. — Имаме ви доверие. Обаче аз най-добре да оставя бележка под чистачката.

Сейди изглеждаше озадачена, но вече ми подаваше химикалка и тефтерче с карикатурно кривогледо хлапе на корицата. „Замаян от училище“ пишеше под широката му усмивка. „Замаян от добрата стара открадната дрямка“.

Страшно много зависеше от тази бележка, но нямах време да се замислям как точно да я напиша. Надрасках я набързо и я тикнах сгъната под чистачката. В следващия момент двамата вече се отдалечавахме зад ъгъла.

5

— Джейк, наистина ли си добре?

— Да, а ти?

— Вратата ме удари, сигурно ще ми излезе синина на рамото, но иначе, да. Ако бяхме ударили онзи стълб, нямаше да ми се размине. Нито на теб. За кого беше онази бележка?

— За човека, който се появи да изтегли колата — с цялото си сърце се надявах той да изпълни молбата ми. — Ще му мислим за това, като се върнем.

Ако се върнехме.

Следващият стълб, обозначаващ спирка на автобуса, беше по средата на карето. До него бяха застанали три чернокожи жени, две бели и един латиноамериканец. Групата беше така отлично балансирана расово, сякаш я бяха подбрали за епизод на „Закон и ред“. Ние се присъединихме към тях. Аз седнах на пейката под навеса на спирката до шеста жена. Чернокожа дама, чиито епични пропорции бяха опаковани в униформа от изкуствена бяла коприна, която сякаш оповестяваше на целия свят: „икономка на богато бяло семейство“. На гърдите й беше забодена значка с надпис „До края с ДЖ.Ф.К. през ’64-та“.

— Не го бива тоя крак, а господине? — попита ме тя.

— Никак — в джоба на спортното си сако имах четири пакетчета обезболяващ прах. Мушнах ръка покрай револвера и извадих две от тях. Разкъсах ги и ги изсипах в устата си.

— Ако ги пиете така, ще си повредите бъбреците — обади се пак тя.

— Знам, обаче тоя крак трябва да ме издържи достатъчно дълго, та да видя президента.

Тя се усмихна широко.

— Напълно ви разбирам.

Сейди стоеше права до бордюра и тревожно се оглеждаше за автобус номер 3.

— Автобусите нещо закъсняват днес — информира ме икономката. — Обаче скоро ще дойде следващият. Няма начин да пропусна Кенеди, никакъв!

В девет и половина още не се виждаше никакъв автобус, но поне болката в коляното ми беше намаляла до глухо пулсиране. Бог да благослови обезболяващите прахчета.

Сейди се обърна към мен.

— Джейк, може би трябва…

— Ето я тройката — обади се икономката и се изправи. Беше страховита дама. Черна като абанос, по-висока от Сейди поне с два пръста и с изпъната блестяща коса.

— Йеееха, ще си намеря местенце точно на площад Дейли. Нося си даже и сандвичи. И той дали ще ме чуе, като му викам?

— Обзалагам се, че ще чуе — отговорих й аз.

Тя се разсмя.

— Дума да няма. И двамата с Джаки с ще ме чуят!

Автобусът беше пълен, но чакащите въпреки това се натъпкаха вътре. Сейди и аз бяхме последни и шофьорът, който изглеждаше припрян като борсов агент на Черния петък, вдигна ръка да ни спре.

— Достатъчно. Пълно е. Хората са натъпкани като сардели. Чакайте следващия!

Сейди ме погледна отчаяно, но преди да успея да кажа нещо, едрата дама се обади вместо мен.

— Я да ги пускаш. На господина му е повредено коляното и госпожата си има проблеми, както виждаш. Освен туй и двамата са кожа и кости. Да ги пускаш, че инак аз ще сваля теб и сама ще го подкарам тоя автобус. Не се шегувам. Татко ме научи да карам.

Шофьорът я огледа, както беше надвиснала над него, завъртя очи и ни махна да се качваме.

Когато се протегнах да пусна монетите в кутията за таксата, той я покри с месеста ръка.

— Майната й на таксата. Просто минете зад линията. Ако можете — той поклати глава. — Защо не пуснаха десетина допълнителни автобуса днес, да ме убиеш, не зная.

Той дръпна хромирания лост. Вратите се затвориха. Въздушните спирачки се отпуснаха с пуфтене и автобусът потегли бавно, но сигурно.

Обаче нашата покровителка не беше приключила. Тя се зае да сръчка двама работници седнали зад шофьора — единия бял, единия черен — сложили кутиите с обяда на коленете си.

— Да ставате от там и да си отстъпите местата на дамата и господина, веднага! Не го ли виждате, че не е добре. И въпреки това отива да види Кенеди!

— Госпожо, наистина няма нужда — обадих се аз.

Тя не ми обърна внимание.

— Ставайте веднага, да не са ви отглеждали в плевня?

Те станаха, като се наложи да си проправят път с лакти из препълнената пътека между седалките. Черният работник изгледа икономката недоволно.

— Уж сме шестдесет и трета, а аз пак трябва да си отстъпвам мястото на белите хора.

— О, я стига — сряза го белият му приятел.

Черният обърна поглед към мен. Не знам какво видя там, но сам ми посочи мястото си.

— Я, най-добре седни преди да паднеш.

Аз се вмъкнах до прозореца. Сейди измърмори нещо за благодарност и седна до мен. Автобусът продължи да се клатушка напред, като стар слон, който все още би могъл да препуска, ако се наложи. Икономката се извисяваше до нас, хванала се за една дръжка и полюшваща се с движението. Имаше доста какво да се полюшва. Аз пак си погледнах часовника. Стрелките сякаш препускаха към десет и скоро щяха да го задминат.

Сейди се наведе към мен и косата й погъделичка бузата и врата ми.

— Къде отиваме и какво ще правим, когато стигнем там?

Исках да се обърна към нея, но продължих да се взирам напред и да се оглеждам за неприятности. За следващия удар. Вече бяхме на западна улица Дивижън, близо до магистрала 180. Скоро щяхме да стигнем Арлингтън, бъдещ дом на тексаските рейнджъри на Джордж. У. Буш. Ако всичко вървеше по план, щяхме да навлезем в Далас до десет и половина — два часа преди Озуалд да зареди първия патрон в проклетата си италианска карабина. Само дето, когато се опитваш да променяш миналото, нещата рядко вървят по план.

— Просто ме следвай — казах й аз. — И бъди постоянно нащрек.

6

Минахме южно от Ървинг, където съпругата на Лий в момента се възстановяваше след раждането на второто си дете преди месец. Движението беше бавно и задимено. Половината пътници в нашия препълнен автобус пушеха. Отвън (където въздухът трябва да беше само малко по-чист) улиците бяха задръстени с коли, влизащи в града. Видяхме кола, на чието задно стъкло собствениците бяха изписали „Обичаме те Джаки“ и друга, която на същото място имаше надпис „Изчезвай от Тексас, комунистически плъх такъв“. Автобусът подскачаше и се клатеше. На спирките чакаха все по-големи групи хора. Те размахваха юмруци след нас, когато автобусът отказваше дори да спре.

В десет и петнадесет стигнахме булевард Хари Хайнс и минахме покрай табела, указваща пътя към летището. Катастрофата стана три минути по-късно. Бях се надявал да не се случи нещо такова, но в същото време го бях очаквал, така че когато самосвалът профуча на червено през кръстовището на Хайнс и авеню Инуд, аз бях поне донякъде подготвен. Бях видял съвсем същото нещо на път към гробището Лонгвю в Дери.

Сграбчих Сейди за врата и натиснах главата й към скута.

— Долу! — успях да извикам.

Секунда по-късно ние бяхме запратени напред към преградата между нашите седалки и шофьора. Натроши се стъкло. Изскърца метал. Правостоящите полетяха напред в крещяща маса от размахани крайници, ръчни чанти и официални шапки. Белият работник, който беше скастрил черния си колега, се беше превил надве над апарата за пътна такса в началото на пътеката. Едрата икономка беше изчезнала под човешката лавина.

Носът на Сейди кървеше и под дясното й око се надигаше оток като бухнало тесто. Шофьорът се беше проснал настрани за волана. Широкото предно стъкло беше натрошено и гледката към улицата беше изчезнала, заменена от метална преграда, нашарена с ръждиви петна. Виждаше се част от надписа на камиона „ЩЕСТВЕНИ УСЛУГИ НА ДАЛ“. От там се разнасяше плътна воня на горещ асфалт, който самосвалът беше пренасял.

Аз се обърнах към Сейди.

— Добре ли си? Как е главата?

— Добре съм, само малко ме разтресе. Обаче, ако не ми беше викнал, нямаше да ми се размине толкова леко.

От към човешката камара в предницата на автобуса се чуваха болезнени стонове. Един мъж със счупена ръка успя да се отдели от множеството и разтърси шофьора, който се търкулна от седалката си. От центъра на челото му стърчеше голямо парче стъкло.

— О, боже! — извика мъжът със счупената ръка. — Мисля, че е мъртъв!

Сейди стигна до мъжа, притиснат о апарата за такса, и му помогна да се върне до нашите места. Той стенеше и беше съвсем пребледнял. Като имах предвид височината на апарата, предположих, че се е забил директно в чатала му. Черният му приятел ми помогна да изправя икономката на крака, но нямаше да се справим, ако тя не беше в съзнание и не ни съдействаше активно. Това си бяха сто и петдесет килограма женска плът. Тя кървеше от слепоочието и беше ясно, че тази униформа повече никога нямаше да може да се ползва. Аз я попитах дали е добре.

— Май да, ама здравата си цапардосах главата. Леле божке!

Зад нас останалите пътници вече се бунтуваха и скоро щяха да се изпотъпчат в опита си да излязат от автобуса. Аз застанах пред Сейди и я накарах да обвие ръце около кръста ми. При състоянието на коляното ми, вероятно аз трябваше да се държа за нея, но инстинктът си е инстинкт.

— Трябва да пуснем хората да слязат — казах на чернокожия работник. — Завърти лоста.

Той опита, но не може да го мръдне.

— Заял е!

Аз си помислих, че той греши. Миналото го държеше затворен. Аз също не можех да му помогна с единствената си здрава ръка. Икономката, с униформа наполовина напоена с кръв, ме избута настрани, като едва не ме събори. Усетих, че ръцете на Сейди се изплъзват, но после пак се стягат около мен. Шапката на жената се беше изкривила и по воалетката искряха капки кръв. Ефектът беше гротескно красив, сякаш шапката беше украсена с малки червени плодчета. Тя си оправи шапката, а после хвана лоста заедно с чернокожия мъж.

— Ще броя до три и после двамата ще го издърпаме тоз проклетник — каза му тя. — Готов ли си?

Той кимна.

— Едно… две… три!

Те дръпнаха… или по-скоро, тя дръпна толкова здраво, че роклята й се сцепи под мишниците. Вратите се отвориха рязко. Зад нас се разнесоха вяли радостни викове.

— Благод… — тръгна да казва Сейди, но аз вече я дърпах напред.

— Бързо, преди да ни стъпчат. Гледай да не ме изпускаш — успяхме да слезем първи от автобуса и аз подкарах Сейди по посока към Далас. — Давай да вървим.

— Джейк, тези хора се нуждаят от помощ!

— Сигурен съм, че скоро ще я получат. Не гледай назад. Оглеждай се напред, защото от там ще дойде следващата неприятност.

— Още колко неприятности ни чакат?

— Колкото миналото успее да постави на пътя ни.

7

Отне ни двадесет минути да минем четири пресечки от мястото на катастрофата. Усещах как коляното ми се подува. То пулсираше с всеки удар на сърцето ми. Стигнахме една пейка и Сейди ми нареди да седна.

— Няма време.

— Сядай, господинчо — тя ме бутна без предупреждение и аз тупнах на пейката, на чиято облегалка имаше реклама за погребално бюро. Сейди кимна веднъж отсечено, както е обичайно за някои жени, след като са изпълнили някаква неприятна задача. После пристъпи на платното на булевард Хари Хайнс, като ровичкаше в отворената си чанта. Пулсирането в коляното ми остана на втори план, понеже сърцето ми скочи в гърлото и замря.

Една кола профуча покрай нея с надут клаксон. Пропусна я с по-малко от педя. Шофьорът размаха юмрук докато се отдалечаваше по улицата, а после изпъна и среден пръст, в случай, че не беше предал чувствата си достатъчно добре. Когато й повиках да се върне на тротоара, тя дори не ме погледна. Извади си портфейла, докато колите прелетяваха и развяваха косата около лицето й. Беше спокойна като пролетно утро. Намери каквото и трябваше, пусна портмонето обратно и вдигна банкнотата над главата си. Приличаше на гимназиална мажоретка на училищна сбирка.

— Петдесет долара! — извика тя. — Петдесет долара, за превоз до Далас! Главната улица! Главната улица! Трябва да видя Кенеди! Петдесет долара!

Няма да се получи, помислих си. Единственото, което ще се случи, е че миналото ще намери начин да я прега…

Спирачките на един ръждив Студебейкър изскърцаха пред нея. Моторът тракаше шумно. Единият фар беше счупен и празен. Мъж с размъкнат панталон и тениска излезе от колата. На главата си (нахлупена чак до ушите) носеше каубойска шапка от зелен филц с индианско перо, затъкнато в лентата. Беше се ухилил широко, при което се виждаше, че му липсват поне шест зъба. Само като го видях ми стана ясно, че ще си имаме проблеми с него.

— Госпожа, да не си се побъркала — извика каубоя от Студебейкъра.

— Искаш ли петдесет долара или не? Просто ни закарай до Далас.

Мъжът се взря в банкнотата без да обръща особено внимание на заобикалящите ги свиркащи коли. Свали си шапката, шляпна я о крачола на панталона, висящ около кльощавите му бедра, после я върна на главата си и пак я дръпна, докато ръбът опря в ушите.

— Госпожа, туй не е петдесет, ами десет.

— Останалите с в чантата ми.

— Ми аз тогаз що да не си ги взема? — той посегна към чантата й и улови едната дръжка. Аз слязох от бордюра, но бях сигурен, че той ще я грабне и ще изчезне преди аз да стигна до тях. Ако пък стигнех навреме, той сигурно щеше да ме напердаши. Може да беше кльощав, но пак беше в по-добра форма от мен. И си имаше две здрави ръце.

Сейди не пусна чантата, а я дръпна в обратната посока, при което тя се разтвори като агонизираща уста. Тя бръкна вътре със свободната си ръка и извади касапски нож, който ми се стори познат. Тя замахна с ножа и го поряза по ръката. Разрезът започваше над китката му и свършваше при мръсната сгъвка на лакътя му. Той извика от шок и болка, пусна дръжката и отстъпи, вперил поглед в Сейди.

— Побъркана кучка, ти ме поряза!

Той се спусна към отворената врата на колата си, която продължаваше да гърми оглушително. Сейди пристъпи след него и пак замахна с ножа, този път във въздуха. Косата беше паднала в очите й. Устните й бяха притиснати в мрачна линия. От раната на каубоя капеше кръв по асфалта. Колите все така минаваха покрай нас. За моя огромна изненада чух някой да подвиква: „Дай му да се разбере, момиче!“

Каубоят отстъпи към тротоара, без да откъсва очи от ножа.

— Ти си, Джейк — каза Сейди, без да ме поглежда.

За момент не я разбрах, после се сетих за револвера. Извадих го от джоба си и го насочих към него.

— Виждаш ли това, Текс? Зареден е.

— Ама вие и двамата сте пълни откачалки — той беше притиснал ръка към гърдите си и в тениската му се просмукваше кръв.

Сейди притича до пътническото мястото на Студебейкъра и отвори вратата. Погледна ме над покрива на колата и ми махна нетърпеливо с ръка. Дотогава смятах, че не бих могъл да я обичам повече. В онзи момент разбрах, че греша.

— Трябваше или да вземеш парите, или да си продължиш по пътя — казах аз на мъжа. — А сега да ти видя гърба. Или веднага хуквай да бягаш, или ще ти пусна един куршум в крака, да съм сигурен, че никъде няма да мръднеш.

— Ти си шибано копеле — информира ме той.

— Да, така е. А ти пък си шибан крадец, който скоро ще се сдобие с дупка от куршум — отговорих аз и запънах ударника.

Каубоя реши да не си пробва късмета повече. Обърна се и хукна по Хайнс с наведена глава и притиснал ръката си отпред, като сипеше ругатни и капки кръв.

— Не спирай, докато не стигнеш летището — извиках след него. — Остават ти три мили. Поздрави президента от мен.

— Джейк, качвай се и да се махаме, преди да се е появила полицията.

Аз се вмъкнах зад волана на Студебейкъра с болезнена гримаса, предизвикана от протестиращото ми коляно. Тази кола беше с механични скорости, което значеше, че ще трябва да използвам болния си крак за съединителя. Избутах седалката, колкото можах назад, при което чух шумоленето на разни боклуци отзад, и потеглих.

— Ножът — обърнах се към Сейди. — Да не би да е…?

— Същият, с който Джони ме нападна, да. Шерифът ми го върна след края на следствието. Мислеше, че е моят и може да е бил прав. Но не беше от дома ми в Джоуди. Почти съм сигурна, че Джони го беше донесъл от къщата ни в Савана. От тогава го разнасям с мен. Исках да имам някакво средство за защита, за всеки случай… — очите й се насълзиха. — А това си е случай и още как, нали?

— Прибери го обратно — настъпих ужасно тежкия съединител и успях да превключа на втора. Колата миришеше на пилешка тор, престояла около десет години.

— Ще изцапам всичко вътре с кръв.

— Нищо, прибери го. Не можеш да се разхождаш наоколо с такъв нож, особено когато президентът е в града. Миличка, това беше просто изумително.

Тя прибра ножа и почна да търка очите си с ръце, свити в юмруци, като малко момиче, което си е одраскало коленете.

— Колко е часът?

— Единадесет без десет. Кенеди ще кацне след четиридесет минути.

— Всичко е срещу нас, нали? — попита тя.

Аз й хвърлих бърз поглед.

— Ето, че вече разбираш.

8

Стигнахме до северна улица Пърл преди моторът на Студебейкъра да сдаде багажа. Изпод капака се надигна пара. Нещо метално издрънча на шосето. Сейди извика вбесена, удари бедрото си с юмрук и изруга, но аз бях почти облекчен. Поне нямаше да се наложи да се боря със съединителя. Сложих лоста в неутрално положение и оставих колата да се изтърколи встрани от улицата. Тя спря пред странична алея, на чиито павета с боя беше изписано „Не паркирай“, но това нарушение ми се стори доста дребно, в сравнение с нападението със смъртоносно оръжие и кражба на кола.

Излязох и стигнах бордюра с подскоци. Сейди вече ме чакаше там.

— Колко стана часа?

— Единадесет и двадесет.

— Докъде трябва да стигнем?

— Тексаското училищно книгохранилище на ъгъла на Елм и Хюстън. Три мили. Или малко повече — едва що бях произнесъл думите и чух рева на самолетни двигатели иззад нас. Вдигнахме очи и видяхме президентския самолет да се спуска.

Сейди тревожно прибра косата си, паднала на лицето.

— Сега какво ще правим?

— Сега ще повървим — казах й.

— Облегни се на раменете ми. Аз ще поема част от твоето тегло.

— Няма нужда, миличка.

Но една пресечка по-нататък се наложи да го направя.

9

Приближихме пресечката на улица Пърл и авеню Рос в единадесет и половина, тъкмо около времето, когато Боингът на Кенеди трябва да е спирал на пистата пред официалните посрещачи… включително, разбира се, жената с розите. На ъгъла пред нас се извисяваше катедралата Светецът от Гуадалупе. На стъпалата й, под статуята на светеца с разтворени ръце, седеше мъж с дървени патерици от едната си страна и емайлирано канче от другата. На канчето беше подпряна бележка с надпис: „Аз съм нещастен инвалид. Моля, бъдете добър самарянин, отделете каквото можете. Бог ви обича“.

— Къде останаха твоите патерици, Джейк?

— В спалнята в Идън Фалоус.

— Забравил си си патериците?!

Ама си ги бива дамите да задават риторични въпроси, а?

— Напоследък не ги ползвах твърде. На кратки разстояния се справям добре — това звучеше малко по-добре от признанието, че в главата ми се е въртяла единствено мисълта да се махна от там преди Сейди да се появи.

— Е, сега щяха да ти дойдат добре.

Тя изтича напред със завидна пъргавина и заговори просяка пред църквата. Докато я настигна, тя вече се пазареше с него.

— Комплект такива патерици струват девет долара, и ти искаш петдесет за едната?

— Е, на мен ми трябва поне една да успея да се прибера — отговори той логично. — Пък твойто приятелче изглежда се нуждае от поне една, за да стигне, където й да било.

— А всичките тези приказки за добри самаряни и божията любов?

— Ами — просякът замислено почеса наболата си брада, — Бог вярно ви обича, ама аз съм само нещастен стар инвалид. Ако не ви допадат моите условия, минете от другата страна на улицата като фарисеите. Аз на ваше място, така бих направил.

— Не се и съмнявам. Ами ако просто ги взема, паразит такъв?

— А, и така може, ама тогава бог вече няма да ви обича — каза той и се разсмя. Звучеше необичайно жизнерадостно за мъж, който се предполагаше да е нещастен инвалид. Зъбите му бяха в малко по-добро състояние от каубоя със Студебейкъра, но не кой знае колко.

— Дай му парите — казах й. — На мен наистина ми трябва само една.

— Ще му ги дам, ама мразя така да ме минават.

— Мадам, ще ме прощаваш, ама туй си е срамота за мъжкото население на планетата.

— Мери си приказките — казах му аз. — Това е годеницата ми.

Междувременно беше станало единадесет и четиридесет. Просякът не ми обърна внимание. Той оглеждаше портмонето на Сейди.

— По чантата ти има кръв. Да не се поряза, докато се бръснеше?

— Най-добре не се пробвай за шоуто на Съливан, душичко. Смешките ти не ги бива — Сейди извади десетачката, която беше размахала на улицата и добави още две по двадесет. — Ето на. Нямам повече. Доволен ли си?

— Ти помогна на беден инвалид — каза просякът. — Ти би трябвало да си доволна.

— Да, ама не съм — извика му Сейди. — Дано проклетите ти очи изтекат от грозната ти глава!

Просякът ми отправи съчувствен поглед.

— Най-добре я прибери вкъщи, веселяко, че май я мъчат женските месечни ядове.

Аз сложих патерицата под дясната си мишница — хората, които не са имали случай да си строшат някоя кост, мислят, че патерицата се ползва от болната страна, но грешат. С лявата си ръка улових лакътя на Сейди.

— Хайде, нямаме време.

Докато се отдалечавахме Сейди шляпна обутото си в джинси дупе, погледна назад над рамо и извика.

— Ей тук да ме цунеш!

— Донеси го обратно, пиленце, и ще го направя безплатно!

10

Тръгнахме по улица Пърл. По-точно Сейди вървеше, а аз правех големи подскоци с помощта на патерицата. С нея беше сто пъти по-добре, но по никакъв начин нямаше да стигнем пресечката на Хюстън и Елм преди дванадесет и половина.

Над тротоара пред нас се извисяваше скеле. Пътят ни минаваше под него. Аз дръпнах Сейди на улицата, за да го заобиколим.

— Джейк, защо ни трябва да…

— Защото ще се срути върху нас. Вярвай ми.

— Трябва ни кола. Сериозно ни трябва… Джейк? Защо спря?

Бях спрял, защото животът е песен и миналото хармонизира със себе си. Обикновено тези хармонии не означават нищо (или поне така си мислех тогава), но от време на време дръзкият посетител в Земята на миналото може да се възползва от някоя от тях.

Паркиран на ъгъла на улица Пърл и улица Сан Джасинто видях един Форд Сънлайнър кабриолет, ’54-та. Моят беше червен, този беше тъмно син, но все пак… може би…

Приближих го и опитах вратата на шофьора. Заключена. Разбира се. Понякога получаваш малко помощ, но нищо не ти се сервира на готово. Никога.

— Кабелите ли ще свържеш на късо, за да го запалиш?

Нямах идея как се прави това и подозирах, че е по-трудно, отколкото изглежда по филмите. Но знаех как да вдигна патерицата и да удрям стъклото, докато то се напука и хлътне навътре. Никой не ни видя, защото наоколо нямаше никого. Навалицата беше на югоизток от тук. От там ревът на тълпата долиташе до нас на талази. Хората вече се бяха струпали по Главната улица в очакване на президента Кенеди.

Когато стъклото поддаде, аз обърнах патерицата и използвах гумения й накрайник да го избутам навътре. Един от двама ни щеше да се наложи да седне отзад. Ако идеята ми се окаже успешна, разбира се. Докато бях в Дери, аз бях направил копие от ключа на Сънлайнъра и го бях залепил в дъното на жабката под документите на колата. Може би собственикът на тази кола беше направил същото. Може би тази конкретна хармония се простираше чак до там. Шансовете бяха малки, но… шансът Сейди да ме намери на улица Мерседес беше толкова тънковат, че през него можеше да се чете вестник и все пак тя беше успяла. Натиснах хромирания бутон на капака на жабката и започнах да опипвам вътрешността й.

Хармонизирай де, кучи син такъв. Моля те, хармонизирай. Отпусни ми малко помощ, поне този път.

— Джейк, защо мислиш, че…

Пръстите ми напипаха нещо и аз извадих тенекиена кутийка от дражета за гърло. Когато я отворих, открих не един, а четири ключа. Не знаех какво отварят други три, но не се съмнявах кой от тях ми трябва. И на тъмно бих го познал по формата.

Братче, как само я обичах тая кола.

— Бинго — възкликнах аз, а тя едва не се строполи върху мен, когато ме прегърна. — Ти карай, миличка. Аз ще седна отзад да ми почине коляното.

11

Знаех, че няма смисъл да караме към Главната улица. Тя щеше да е блокирана с барикади и полицейски коли.

— Мини по Пасифик, докъдето може. После ще ползваме страничните улички. Гледай шумът от тълпата да ти остава все от ляво и би трябвало всичко да е наред.

— Колко време ни остава?

— Половин час — всъщност бяха двадесет и пет минути, но реших, че половин час звучи по-обнадеждаващо. Освен това не исках тя да кара безразсъдно. Още имахме време — поне на теория — но не достатъчно за още една катастрофа.

Тя не опита нищо прекалено опасно, но наистина караше безстрашно. Една от улиците беше препречена от паднало дърво (разбира се, че ще бъде) и тя веднага се качи на тротоара, за да го заобиколи. Стигнахме до пресечката на северна улица Рекърд и Хавърмил. Там трябваше да спрем, защото последните две пресечки на Хавърмил, чак до мястото, където тя пресичаше Елм, вече не съществуваха. На тяхно място се простираше обширен паркинг. Един мъж с оранжево флагче ни махна да се приближим.

— Пет долара. Главната е само на две минути. Имате достатъчно време — каза той, но после изгледа моята патерица със съмнение.

— Аз наистина нямам повече пари — каза Сейди.

Аз си извадих портфейла и дадох пет долара на мъжа.

— Паркирайте зад Крайслера. Гледайте хубавичко да се приближите, да не хабите място.

Сейди му хвърли ключа.

— Ти я паркирай. Хайде, скъпи.

— Ей, не натам, бе. Натам е улица Елм. На вас ви трябва главната. Той ще мине оттам — провикна се след нас мъжът на паркинга.

— Ние си знаем къде отиваме — отговори му Сейди. Аз се надявах, че е права.

Проправихме си път между паркираните коли. Сейди водеше. Аз се извивах и подскачах с патерицата, като се стараех да не закачам огледалата. Вече чувах шума от локомотивите в депото зад книгохранилището.

— Джейк, оставяме страшно ясна следа след себе си — каза ми Сейди.

— Знам. Аз имам план — план беше прекалено силно казано, но звучеше добре.

Излязохме на Елм и аз й посочих сградата две пресечки надолу.

— Ето, той е там.

Тя погледна изгърбения червен куб с втренчените прозорци и се обърна към мен с ужасени, широко отворени очи. Аз забелязах с почти клиничен интерес, как кожата по врата й настръхва.

— Джейк, ужасно е!

— Знам.

— Но… какво не е наред с това място?

— Нищо не му е наред. Сейди, трябва да побързаме. Почти не остана време.

12

Прекосихме Елм по диагонал, като аз успях почти да тичам с патерицата. Най-голямата тълпа беше на Главната, но все повече хора запълваха площад Дейли и се подреждаха по Елм пред книгохранилището. Те изпълваха тротоара чак до тройния подлез. Момчета бяха качили момичета на раменете си. Деца, които скоро щяха да пищят паникьосани, доволно се тъпчеха със сладолед. Видях мъж, който продаваше сладолед във фунийки и жена с огромна бухнала прическа, която пробутваше снимки на Джон и Джаки в елегантно вечерно облекло.

Докато влезем под сянката на книгохранилището, аз вече се потях, мишницата ме болеше от притискането в твърдата патерица, а лявото ми коляно сякаш беше обвито в огнен пояс. Почти не можех да го свивам. Погледнах нагоре и видях служители на книгохранилището, подредени по някои от прозорците. В югоизточния край на шестия етаж не се виждаше нищо, но Лий вече беше там.

Погледнах си часовника. Дванадесет и двадесет. Можехме да следим напредването на кортежа, по приближаващите се викове на тълпата.

Сейди опита вратата и после ме погледна отчаяно — беше заключена.

През стъклото виждах чернокож мъж с каскет, килнат закачливо на една страна. Той пушеше цигара. Ал много си падаше по подробностите в своите записки и към края, почти небрежно, беше надраскал имената на някои от колегите на Лий. Аз не си бях правил труда да ги запомням, защото не виждах как може да са ми от полза. Но срещу едно от тези имена — не се съмнявах, че ставаше въпрос тъкмо за мъжа с каскета — Ал беше записал: „Първи заподозрян, вероятно защото е черен“. Името беше много необичайно, но аз не можех да си го спомня или, защото горилите на Рот го бяха изтрили от мозъка ми (заедно с един куп друга информация), или защото поначало не му бях обърнал много внимание.

Или защото миналото е твърдоглаво. Но пък имаше ли значение? Просто не се сещах и толкоз. Името беше изчезнало.

Сейди заудря по вратата. Мъжът с каскета я гледаше безучастно. Дръпна си от цигарата и после й махна с ръка да се маха.

— Джейк, измисли нещо, моля те!

Дванадесет и двадесет и една.

Необичайно име, да, но защо беше необичайно? С изумление открих, че всъщност знам отговора.

— Защото е женско — казах на глас.

Сейди се обърна към мен. Беше зачервена освен около белега, който беше свирепо бял.

— Какво?

Внезапно аз заудрях по стъклото на вратата.

— Бони! — извиках му. — Хей, Бони Рей! Отвори ни, ние сме познати на Лий, Лий Озуалд.

Той ме чу, позна името и тръгна да прекосява фоайето влудяващо бавно.

— Не знаех, че хилавият му кучи син има приятели — каза Бони Рей Уилямс, като отвори вратата и отстъпи назад, когато ние влетяхме вътре. — Сигурно е в стаята за почивка и се оглежда за президента с всички останали…

— Чуй ме добре — прекъснах го аз. — Не съм му приятел, и той не е в стаята за почивка. Той е на шестия етаж. Мисля, че се кани да застреля Кенеди.

Едрият мъж се разсмя звучно. Пусна си цигарата на пода и я стъпка с ботуш.

— Оня дребен мизерник няма кураж да удави една торба котета. Само си седи в ъгъла и чете книги.

— Казвам ти…

— Аз се качвам на втория. Ако искате елате с мен. Ама стига сте плямпали глупости за Лийла. Ние тъй му викаме, Лийла. Щял бил да застреля президента, божке! — той махна с ръка и се отдалечи.

Мястото ти е в Дери, Бони Рей. Там са специалисти в пропускане на това, което ти е пред очите, помислих си.

— Стълбите — казах на Сейди.

— Асансьорът ще…

… унищожи и последния ни шанс за успех.

— Ще заседне между етажите. Стълбите.

Взех ръката й и я дръпнах натам. Стълбището беше тясно с дървени стъпала, изтъркани от години употреба. В ляво имаше ръждив парапет. В основата, Сейди се обърна към мен.

— Дай ми револвера.

— Не.

— Никога няма да успееш навреме. Да го на мен!

За малко да й го дам. Не че смятах, че аз заслужавам да го нося, сега, когато вододелният момент беше настъпил — нямаше значение кой ще спре Озуалд, стига някой да го спре. Но ние бяхме само на крачка от ревящата машина на миналото и аз щях да пукна преди да позволя на Сейди да направи тази последна крачка преди мен и да бъде засмукана сред смъртоносните зъби.

Усмихнах й се, наведох се към нея и я целунах.

— Обзалагам се, че ще изпреваря — казах и тръгнах да се качвам. Над рамото си й подвикнах: — Ако заспя, той е изцяло твой.

13

— Вие двамата сте се побъркали — чух Бони Рей Уилямс да протестира, но не особено енергично. А след това чух леките стъпки на Сейди, която ме последва. Отдясно се подпирах на патерицата или по-точно се прехвърлях напред с нейна помощ, а вляво стисках перилото. Оръжието в джоба ми се люлееше и ме удряше по бедрото. Коляното ми направо виеше. Оставих го да си вика.

Когато стигнах втория етаж набързо си погледнах часовника. Беше дванадесет и двадесет и пет. Не, двадесет и шест. Все така чувах приближаващия рев на тълпата — вълна, на път да се разбие на брега. Кортежът беше подминал пресечките на Главната улица с Ърви, Акард и Фийлд. След две минути, най-много три, щеше да стигне улица Хюстън, да завие надясно и да мине покрай старата съдебна палата на Далас с петнадесет мили в час. От този момент нататък президентът на САЩ щеше да е удобна мишена. В оптическия мерник на карабината с четирикратно увеличение, пътниците в колата щяха да изглеждат огромни, като актьори на кино екран. Но Лий щеше да изчака още малко. Той нямаше намерение да умира за каузата си. Смяташе да се измъкне. Ако стреляше твърде рано, охранителите около колата и в началото на кортежа щяха да забележат откъде се стреля и да отвърнат на стрелбата. Не, той щеше да изчака докато колите вземат острия завой към Елм. Не само, че стреляше от засада, ами и в гръб.

Значи имах още три минути.

Или пък две и половина.

Хвърлих се към стъпалата между втория и третия етаж и, без да обръщам внимание на болката в коляното, се насилих да продължа, като маратонец в края на дълъг пробег. Какъвто, разбира се, бях.

Някъде долу чувах Бони Рей да вика нещо, което включваше „побъркан мъж“ и „разправя, че Лийла щял да стреля“.

До средата на стъпалата към третия етаж, усещах как Сейди удря по гърба ми, като ездач, който подкарва коня да препуска по-бързо, но после тя изостана. Чух я как се задъхва и си помислих, че цигарите ще й излязат през носа. Коляното вече не ме болеше. Болката беше временно удавена в свеж приток на адреналин. Държах левия крак, доколкото можех изпънат и оставях патерицата да си върши работата.

Завой. Към четвъртия етаж. Вече и аз се задъхвах, а стълбите изглеждаха по-стръмни. Като планински склон. Широката подпора на просешката патерица беше хлъзгава от пот. Главата ми пулсираше. В ушите ми гърмяха приветствените викове на тълпата долу. Въображението ми се развихри и аз видях приближаващия се кортеж: колата за сигурност, президентската лимузина с полицейски мотоциклети от двете страни и полицаите на тях с бели каски и очила.

Направих поредния завой. Патерицата се хлъзна, но аз я задържах. Пак нагоре. Тропотът на патерицата. Вече подушвам сладникавата миризма на талашит от ремонта на шестия етаж: работници подменят стария паркет с нов. Но не от страната на Лий. Той е сам в югоизточния ъгъл.

Стигнах площадката и направих последния завой, устата ми беше широко отворена за въздух, ризата ми беше подгизнал парцал над свирещите гърди. В очите ми се стичаше лютива пот и аз примигах да я изтикам от тях.

Три кашона с надпис „Пътища към всяко място“ и „Читанки за четвърти и пети клас“, блокираха стълбите към шестия етаж. Аз застанах на десния си крак и с патерицата цапардосах единия кашон, който хвръкна настрани. Зад себе си чувах Сейди. Тя беше между четвъртия и петия етаж. Явно бях прав да задържа оръжието, макар че кой знае. Ако съдех от личен опит, когато човек знае, че тъкмо от него зависи да промени бъдещето, сякаш му порастват крила.

Промъкнах се през отвора, който бях освободил между кашоните. За да го направя се наложи да се отпусна с цялата се тежест на левия крак за момент и извиках от болка. Изстенах и сграбчих перилото, за да не се просна назад по стълбите. Погледнах си часовника. Беше дванадесет и двадесет и осем, обаче дали не изоставаше? Ревът на тълпата беше оглушителен.

— Джейк…, за бога, побързай… — Сейди още беше на площадката на петия етаж.

Аз тръгнах по последните стъпала нагоре и звукът на тълпата почна да се отцежда в една огромна тишина. Докато стигна догоре, чувах само собственото си тежко дишане и изгарящите удари на претовареното си сърце.

14

Шестият етаж на Тексаското училищно книгохранилище беше сенчест квадрат, осеян с островчета струпани кашони. Там, където подменяха пода, таванските лампи бяха включени. Това беше в противоположния край, от мястото където след около сто секунди Лий Харви Озуалд планираше да промени историята. Седем прозореца гледаха към улица Елм. Петте по средата бяха по-големи и заоблени отгоре, двата в края по-малки и правоъгълни. Там където стълбището свършваше, шестият етаж беше сумрачен, но през прозорците, обърнати към Елм, се процеждаше светлина. Косите слънчеви лъчи бяха толкова плътно наситени с прахуляк от ремонта, че с нож да ги режеш. Лъчът, навлизащ през прозореца в югоизточния ъгъл обаче беше блокиран от барикада струпани кашони. Снайперското гнездо беше чак в другия край на помещението, по диагонал от мястото, където стоях аз.

Зад барикадата се виждаше мъж с пушка, застанал при прозореца. Беше се привел напред и гледаше навън. Прозорецът беше отворен. Лек бриз рошеше косата му и яката на ризата му. Той вдигна карабината.

Аз се втурнах, куцукайки напред, като заобиколях кашоните възможно най-бързо и ровичках в джоба си за револвера.

— Лий! — извиках му. — Спри, кучи сине!

Той се обърна и ме погледна, зяпнал, с облещени очи. За момент беше просто Лий — мъжът който се беше смял с Джуни във ваната и, който понякога прегръщаше и целуваше жена си. В следващия момент тънката му и някак превзета уста се изви в злобна гримаса, която разкри горните му зъби и той се превърна в нещо чудовищно. Не знам дали ще ми повярвате, но се кълна, че е вярно. Престана да бъде човек и се превърна в демоничния призрак, който щеше да витае в Америка отсега нататък, да опорочава силата й и да проваля добрите й начинания.

Ако аз го допуснех.

Шумът на тълпата се завърна — хиляди хора, аплодиращи и крещящи с пълно гърло. Чух ги, както и Лий ги чу. Той отлично знаеше какво означава това — сега или никога. Завъртя се обратно към прозореца и подпря приклада на карабината на рамото си.

Аз пък имах револвер. Същият, с който бях убил Франк Данинг. Не подобен на него. В онзи момент той беше същият револвер. Тогава мислех така и до днес съм убеден, че бях прав. Петлето се закачи в подплатата на джоба, но аз измъкнах оръжието насила и чух как плата се разкъсва.

Стрелях. Изстрелът попадна твърде високо и от рамката на прозореца се разхвърчаха трески, но това се оказа достатъчно да спаси живота на Джон Кенеди. Озуалд подскочи при звука на рикошета и куршумът от карабината му се отклони нагоре и разби един прозорец на съдебната палата отсреща.

Под нас се надигнаха писъци и стреснати гласове. Лий пак се обърна към мен. Лицето му — жива маска от бяс, омраза и разочарование. Вдигна карабината и този път не се целеше в президента на САЩ. Той зареди следващия куршум с лоста — щрак-щрак — и аз пак стрелях по него. Въпреки че бях прекосил три-четвърти от помещението и бях на около пет метра от него, пак пропуснах. Видях, че ризата му мръдна отстрани, но това беше всичко.

Патерицата ми се закачи о една камара кашони. Аз се олюлях наляво, размахах ръката с револвера за баланс, но това нямаше да ми помогне. За момент си спомних как при първата ни среща, Сейди буквално беше паднала в ръцете ми. Историята не се повтаря, но се хармонизира и от това обикновено се получава дяволска музика. Този път аз бяха този, който се спъна и в това беше ключовата разлика.

Вече не я чувах по стъпалата, но още чувах забързаните й стъпки.

— Сейди, залегни! — извиках, но думите ми бяха заглушени от гърмежа на карабината.

Чух куршума да профучава над мен. Чух и нейния кратък вик.

После се разнесоха още изстрели, този път идващи отвън. Президентската лимузина беше изчезнала с главоломна скорост, а пътниците й се бяха вкопчили един в друг. Колата за сигурност обаче се беше изтеглила от другата страна на улица Елм близо до площад Дейли. Полицаите с мотоциклетите стояха на средата на улицата и поне петдесет души им сочеха, че изстрелите бяха дошли от шестия етаж, където в рамката на прозореца ясно се виждаше дребен мъж в синя риза.

Чух засилващ се тропот, сякаш градушка удря кал. Това бяха изстрелите, които пропускаха прозореца и удряха тухлите около него. Повечето обаче не пропускаха. Видях как ризата на Лий се надипля, сякаш отвътре я надува вятър — червен вятър, който пробива дупки в материята — една отдясно на гърдите, една на гръдната кост, трета около пъпа. Четвърта се отвори във врата му. Той танцуваше като кукла в мъждивата прашна светлина, но през цялото време онази ужасна гримаса не напусна лицето му. В края той вече не беше човек, казвам ви. Беше нещо друго. Каквото там се вмъква у човека, когато той послуша своите тъмни ангели.

Един куршум удари една таванска лампа, раздроби крушката и залюля лампиона. После друг пръсна главата на кандидат убиеца, както в моя свят неговият куршум беше пръснал главата на Кенеди. Той се отпусна върху подредените кашони и ги разпиля наоколо.

Викове отдолу.

— Попадение! Видях го да пада!

Забързани изкачващи се стъпки. Аз запратих револвера към тялото на Лий. Беше ми останало присъствие на духа, колкото да осъзная, че ако приближаващите мъже ме завареха с оръжие в ръката, щяха да ме застрелят или най-малкото да ме пребият. Опитах да се изправя, но коляното вече не ме държеше и по-добре. Не знам дали можеха да ме видят от улицата долу, но ако можеха, щяха да стрелят и по мен. Затова изпълзях до Сейди на ръце, а левият ми крак се влачеше като котва.

Предницата на блузата й беше подгизнала от кръв, но дупката се виждаше ясно. Беше точно в средата на гърдите, точно над извивката им. От устата й също изтичаше кръв. Тя се давеше в нея. Аз пъхнах ръце под нея и я повдигнах. Тя не откъсваше очи от мен. Те искрях в сумрака.

— Джейк — каза тя хрипкаво.

— Недей, миличка, не говори.

Тя не ме послуша, но пък кога ли го беше правила?

— Джейк, президентът!

— В безопасност е — не го бях видял с очите си, но видях как Лий подскочи при единствения изстрел, който успя да направи навън и това ми стигаше. А и да не беше така, пак щях да й кажа, че сме го спасили.

Очите й се затворих, после пак се отворих. Стъпките вече бяха съвсем наблизо. Завиваха на площадката на петия етаж и се качваха по последните стъпала. Далече долу тълпата надаваше своите объркани тревожни викове.

— Джейк.

— Да, миличка?

Тя се усмихна.

— Как само танцувахме!

Когато Бони Рей и останалите пристигнаха, аз седях на пода и я държах в ръцете си. Те изтрополиха покрай мен. Не знам колко бяха. Може би четирима. Или осем, или дузина. Не благоволих да ги погледна. Държах я и полюшвах главата й, докато кръвта й се просмукваше в ризата ми. Мъртва. Моята Сейди. Машината все пак я беше докопала.

Никога не съм бил от ревливите мъже. Всеки, който изгуби любимата си жена, би се разплакал, нали? Не и аз.

Защото аз знаех какво трябва да се направи.