Стивън Кинг
11/22/63 (6)

2

След всичко случило се, мислех, че сигурно ще се въртя в леглото до два-три сутринта, а нищо чудно и да не успея да заспя. Но понякога тялото поема контрол над ума. Докато се прибера и си приготвя слабо питие (възможността пак да пия алкохол вкъщи беше едно от дребните предимства на връщането към ергенския живот), очите ми бяха почнали да се затварят, а докато си допия скоча и прочета първите десетина страници от дневника на Ал за Озуалд, вече едва ги държах отворени.

Изплакнах чашата си в мивката, отидох в спалнята, като по пътя събличах и захвърлях дрехите след себе си (нещо, заради което Кристи щеше да ми извади душата) и се тръшнах на своята половина от леглото, в което обаче вече спях сам. Помислих си, че трябва да се протегна и да изключа нощната лампа, но ръцете ми бяха толкова натежали. Изведнъж преглеждането на ученически съчинения в необичайно тихата учителска стая ми се стори като нещо, случило се преди страшно много време. И в това нямаше нищо чудно — всеки знае, че при цялата си неотменност, времето е доста гъвкаво понятие.

Аз осакатих онова момиче. Върнах я в инвалидната количка.

Когато слезе по онези стълби в килера днес следобед, ти дори не знаеше коя е Каролин Пулин, така че стига си го мислил. Освен това, все някъде тя може би е съвсем здрава. Може би минаването през дупката създава алтернативни реалности или времеви потоци или някаква такава дивотия.

Каролин Пулин седи в инвалидната си количка и си получава дипломата. В онази далечна година, когато „Дръж се Слупи“, на Маккойс е оглавяла музикалните класации.

Каролин Пулин върви сред лилиите в своята градина през ’79-та, когато „Уай Ем Си Ей“ на Вилидж Пийпъл е на върха на класациите. От време на време тя коленичи за да изскубне някой плевел, после скача на крака и продължава напред.

Каролин Пулин е в гората с баща си и скоро ще бъде осакатена.

Каролин Пулин е в гората с баща си и скоро ще навлезе в най-обикновен провинциален пубертет.

Къде ли се е намирала в своите времеви потоци, когато по радиото и телевизията са обявили, че тридесет и петият президент на САЩ е бил застрелян в Далас?

„Джон Кенеди може да оцелее, Джейк. Ти можеш да го спасиш.“

Но дали това наистина ще промени нещата за добро? Никой не знае със сигурност.

„Чувствах се сякаш се опитвам да се измъкна от найлонов чорап.“

Затворих очи и си представих листи на календар, отлитащи един след друг, този глупав малък трик, с който в старите филми илюстрират изминаващото време. Видях как листите излитат от спалнята ми като птици.

Преди окончателно да потъна в съня, ми хрумна още нещо. Спомних си хилавия второкурсник с още по-хилава брадица, която се опитва да мине за катинарче; ухилената му физиономия, която мърмори: „Скокливия Хари, хоп-троп, по улицата тро-по-ли.“; Хари, който ме спира, преди да съм дръпнал хлапето: „Не си го слагайте на сърце. Аз съм свикнал.“ После всичко изчезна.

3

Събудих се сред светлината на ранното утро и птичите песни отвън и посегнах към лицето си, убеден, че съм плакал точно преди да се събудя. Знаех, че съм сънувал нещо и, макар че не помнех съня, знаех, че е бил тъжен, защото аз не плача как да е.

Лицето ми беше сухо. Никакви сълзи.

Завъртях глава на възглавницата към часовника на нощното шкафче и видях, че остават само две минути до шест. Ако съдех по светлината отвън, очертаваше се прекрасна юнска утрин, а училището беше приключило. Първият ден на лятната ваканция обикновено е също толкова щастлив за учителите, колкото и за учениците, но аз се чувствах тъжен. И не защото ме чакаше трудно решение.

По средата на сутрешния душ в главата ми се завъртяха три думи: „Кауабунга, Бъфало Боб!“^[1]

Заковах се на място, гол и зяпнал отражението си в огледалото над тоалетката. Спомних си съня и разбрах защо съм се събудил с такова чувство на тъга. Бях сънувал, че съм в учителската стая и чета съчиненията на учениците от вечерния клас, докато в салона в края на коридора поредната ученическа баскетболна среща отива към своя край. Жена ми наскоро се е върнала от рехабилитационния център за алкохолици и аз се надявам, че ще я заваря вкъщи, когато се прибера и няма да се наложи цял час да провеждам телефонни разговори, докато я открия и успея да я прибера от дупката, в която е пропаднала.

В съня бях придърпал есето на Хари Данинг най-отгоре на купа и бях почнал да го чета: „Не беше ден а ношт. Ношта дето ми обърна живота беше ношта когат баща ми уби майка ми и двамата ми братя…“

Това беше привлякло цялото ми внимание моментално. Пък и кой би могъл да остане безучастен, нали? Но очите ми бяха почнали да парят едва, когато бях прочел с какво е бил облечен Хари. Облеклото му се връзваше идеално. Когато децата излязат от вкъщи в онази специална нощ, понесли празни торбички с надежда да ги напълнят със сладка плячка, костюмите им винаги отразяват най-популярната тема в момента. Преди пет години всяко второ момче изглежда носеше очила като Хари Потър и имаше нарисуван белег във вид на мълния на челото си. При моята първа обиколка за изпросени лакомства, преди много, много луни, аз потраквах по пътя (майка ми ме следваше на около 3–4 метра по мое изрично настояване), облечен като имперски щурмовак от „Империята отвръща на удара“. Тогава, нима беше чудно, че Хари Данинг е бил облечен в костюм от еленова кожа?

„Кауабунга, Бъфало Боб!“, казах аз на отражението си и след миг се втурнах към кабинета си. Не пазя всички съчинения, предадени от учениците ми — никой учители не го прави, къщите им биха преливали от хартия, но имам навик да си преснимам най-интересните. От тях се получават чудесни преподавателски инструменти. Никога не бих използвал есето на Хари в час, то беше прекалено лично за подобно нещо, но бях го преснимал въпреки това, защото беше предизвикало такава силна емоционална реакция у мене. Издърпах най-долното чекмедже и почнах да ровя из бъркотията от папки и отделни листи. След петнадесет напрегнати минути го намерих. Седнах на стола до бюрото си и почнах да чета.

4

Не беше ден а ношт. Ношта дето ми обърна живота беше ношта когат баща ми уби майка ми двамата ми братя и мен ме рани много. И сестра ми рани толкоз, чи тя попадна в кома. Умря след три години без да се събуди. Казваше се Елън и аз много я обичах. Тя обичаше да бере цвитя и да ги слага в вази. Туй дето се случи, беше кат филм с ужаси. Аз никога не гледам филми с ужаси, защото ношта на Вси светии 1958 г. аз преживях един ужас.

Батко ми Трой беше много голям че да обикаля за сладкиши (15). Той гледаше телевизия с майка и каза че кат се върнем ще яде от нашите сладкиши, ама Елън му каза че няма и да се облече и сам да върви да си събере сладки и всички се смяха, защото всички обичаха Елън, тя беше само на седем ама беше същинска Лусил Бол^[2] и расмиваше всички даже татко (ако не беше пил де, защото ако беше пил винаги беше ядосан). Елън беше облечена като принцеса Лятоесен Зимапролет (аз проверих и точно тъй се пише) пък аз бях Бъфало Боб и двамата от шоуто на Хауди Дуди дето ние обичахме да гледаме. „Я кажете деца кое време е?“ и „Да видим какво става в фъстъчената галеря“ и „Кауабунга, Бъфало Боб!!!“ Аз и Елън много обичахме това шоу. Тя обичаше принцесата и аз обичах Бъфало Боб и двамата обичахме Хауди. Искахме брат ми Туга (той се казваше Артър ама всички му викаха Туга не помня защо) да се облече като кмета Финиъс Т. Вихър ама той не щя, каза че Хауди Дуди било за бебета и каза че щял да бъде Франкенщан нищо че Елън каза че тая маска била много страшна. Освен туй Туга малко ме дразни дето съм си зел въздушната пушка Дейзи щото каза че Бъфало Боб той нямал пушка в шоуто ама мама каза „Земи я щом искаш Хари то тя не е истинска пушка и даже наужким не стреля коршуми тъйче Бъфало Боб няма да се сърди.“ Туй беше последното дето ми каза и аз се радвам че беше хубаво нещо щото тя понякога беше строга. И ние вече излизахме и аз казах, чакайте малко да ида до тоалетна защото бях много развълнуван. И всички ми се смяха даже мама и Трой на дивана ама туй ходене ми спаси живота щото тогава татко влязал с чука. Татко беше много лош като беше пиян и биеше майка пак и пак. Веднъж Трой се опита да го спре като зе да спори с него, ама татко му счупи раката. Тогаз той замалко да иде в затвора (татко де). А пък по туй време за коет пиша майка и татко бяха „разделени“ и тя искаше да се разведе, ама през 1958 това не беше лесно кат сега.

Тъй де, той влезе през вратата и аз го видях от банята и чух майка да казва „Махай се оттук с това нещо, не трябва да си тук“. И после тя почна да крещи и после след туй всички крещяха.

Следваха още три ужасни страници, но не аз бях този, който трябваше да ги прочете.

5

Все още оставаха няколко минути до шест и половина, но аз изрових номера на Ал от телефонния указател и го набрах без колебание. Той не спеше. Вдигна още след първото позвъняване, гласът му напомняше повече кучешки лай, отколкото човешка реч.

— Хей, приятел, подранил си, а?

— Трябва да ти покажа нещо. Съчинението на един мой ученик. Ти дори го познаваш. Снимката му виси на твоята Стена на градските знаменитости.

Той се изкашля и каза:

— Много снимки има на тая стена, приятел. Мисля, че има дори една на Франк Аницети от времето на първия Мокси фестивал. Подскажи ми малко.

— Предпочитам да ти покажа. Може ли да дойда у вас?

— Ако можеш да преглътнеш вида ми в хавлиен халат, заповядай. Обаче трябва да те питам направо, сега, след като имаше цяла нощ да мислиш, взе ли решение?

— Мисля, че първо трябва да направя още едно пътуване обратно.

След това затворих преди той да успее да ме пита още нещо.

6

Той изглеждаше по-зле от всякога в ранната светлина, нахлуваща през прозорците на дневната. Белият хавлиен халат висеше по тялото му като спихнал парашут. Понеже не беше се подлагал на химиотерапия, косата му не беше окапала, но беше разредена и бебешки изтъняла. Очите му бяха хлътнали още по-дълбоко. Прочете съчинението на Хари Данинг два пъти, понечи да го остави, но вместо това го прочете пак. Накрая ме погледна и възкликна:

— Исусе Христе в колесница с педали.

— Когато го прочетох за първи път, аз плаках.

— Не те упреквам. Мен това за въздушната пушка Дейзи ме хвана за гърлото. През петдесетте рекламите за такива въздушни пушки бяха отпечатани на гърба на кажи-речи всеки проклет комикс. Всяко хлапе в моя квартал — така де, всяко момче — искаше само две неща: въздушна пушка Дейзи и шапка от енот като на Дейви Крокет. Той е прав, наистина нямаше куршуми, даже и фалшиви, обаче номерът беше да налееш малко бебешко масло Джонсън в дулото, така че когато напомпиш и дръпнеш спусъка, от там да изскочи голям облак синкав дим — той пак погледна пресниманите страници. — Кучият му син затрил жена си и три от децата си с чук? Леле божке.

„Той тъкмо беше почнал да ги налага“, беше написал Хари. „Аз дотичах в стаята и имаше кръв навсякъде по стените и по дивана имаше нещо бяло. Туй беше мозъка на майка. Елън, тя беше на земята и люлеещия стол беше върху краката й и от ушите и през косата й течеше кръв. Телевизорът още работеше и даваха за Елъри Куин, дето разследва престъпления, майка го харесваше.“

Престъплението, извършено онази вечер обаче по нищо не е приличало на елегантните безкръвни случаи, разследвани от Елъри Куин, било е клане. Десетгодишното момче, което се отбило до тоалетната преди да излезе да събира сладкиши за Хелоуин, се върнало в стаята тъкмо навреме да види как пияният му, побеснял баща, разцепва главата на Артър „Туга“ Данинг, докато Туга се опитвал да пропълзи до кухнята. След това се завъртял и видял Хари, който вдигнал своята въздушна пушка Дейзи и казал: „Остави ме на мира, татко, или ще те застрелям.“

Данинг се втурнал към момчето, размахал кървавия чук. Хари гръмнал с въздушната си пушка по него (въпреки, че не ми се беше случвало да стрелям с такава пушка, можех ясно да чуя звука „ка-чоу“, който трябва да се е чул), хвърлил я на земята и се втурнал към спалнята, която споделял с вече покойния Туга. Баща му бил пропуснал да затвори входната врата на влизане и отнякъде — „сякаш на 1000 мили далече“, беше написал чистачът — съседи викали и деца пищели.

Данинг със сигурност щял да убие и последния си син, ако не се бил спънал в преобърнатия люлеещ се стол. Той се проснал на пода, изправил се и се втурнал към стаята на момчето. Хари се опитвал да се натика под леглото. Баща му го извлачил оттам и го цапардосал отстрани по главата. Ударът трябвало да го убие, но ръката на баща му се хлъзнала по кървавата дръжка и вместо да разцепи главата му, чукът оставил само една вдлъбнатина над дясното ухо.

„Не припаднах ама малко ми оставаше. Пак се опитах да се скрия под леглото и даже не усетих като ми е ударил крака, ама той ме удари и го счупи на четири места.“

В този момент дотичал един съсед, който бил излязъл с дъщеря си на нейната обиколка. Въпреки касапницата, която заварил в стаята, той имал присъствието на духа да грабне лопатката за пепел от сандъчето с инструменти до кухненската печка. Използвал я да цапардоса Данинг по темето, докато той се опитвал да преобърне леглото и да докопа кървящия си полужив син.

„После съм изпаднал в бесъзнание кат’ Елън, само че аз имах късмет и се събудих. Докторите казаха, че може да ми отрежат крака, ама накрая не стана така.“

Не, той си беше запазил крака и в крайна сметка беше станал чистач в лисбънското училище, където студентите го познаваха като Скокливия Хари. Дали децата биха били по-благосклонни, ако знаеха произхода на недъга му? Сигурно не. Въпреки че са емоционално деликатни и лесно раними, подрастващите не страдат от излишно състрадание. Ако изобщо развият способността да съчувстват на другите, това се случва по-късно в живота.

— Октомври, 1958 г. — каза Ал с грубия си прегракнал глас. — Сега да не ми кажеш, че това е съвпадение?

Спомних си какво бях казал на младия Франк Аницети за разказа на Шърли Джаксън и се усмихнах.

— Понякога пурата е просто дим, а съвпадението е просто съвпадение. Знам само, че тук имаме още един вододелен момент.

— А аз защо не съм попаднал на тази история в архива на Ентърпрайс?

— Не се е случило наоколо, а на север, в Дери. Когато Хари се възстановил достатъчно, та да излезе от болницата, отишъл да живее с чичо си и леля си в Хейвън, на около двадесет и пет мили южно от Дери. Те го осиновили и той започнал да работи в семейната им ферма, след като станало ясно, че изостава от другите деца в училище.

— Звучи като Оливър Туист или нещо подобно.

— Не, те се отнасяли добре с него. Не забравяй, че тогава не е имало специални класове и изразът „умствено изостанал“ все още не се е употребявал…

— Знам — прекъсна ме Ал сухо. — В ония дни да си умствено изостанал означаваше, че си идиот, тъпчо или чисто и просто малоумник.

— Но той не е бил нищо такова тогава, нито пък е сега — обясних аз. — Не в действителност. Мисля, че просто е бил в шок, нали разбираш? Заради травмата. Отнело му е години да се възстанови от онази нощ и докато успее, ученическите години са били вече зад гърба му. Поне докато не се върна във вечерното училище за гимназиалната си диплома, но вече на зряла възраст, на един хвърлей от старостта.

Ал поклати глава.

— Цял живот отишъл на вятъра.

— Глупости! — възразих аз. — Един добър живот никога не е пропилян. Дали е могъл да бъде по-добър? Да. Мога ли аз да го направя по-добър? Ако съдя по вчерашните случки, вероятно да. Но не в това е въпросът.

— Че в какво тогава? Защото на мен това ми напомня досущ на Каролин Пулин, пък нейният случай вече е проверен. Да, миналото може да се променя и не, светът не се пука като балон, ако промениш миналото. Ще ми налееш ли още кафе, Джейк? Налей и на себе си — прясно сварено е и май точно това ти трябва в момента.

Докато наливах кафето, забелязах няколко сладки кифлички. Предложих му една, но той поклати глава.

— Боли ме да преглъщам твърда храна. Ако държиш да ме снабдиш с малко калории, в хладилника има една опаковка енергийни шейкове. По мое мнение имат вкус на охладени сополи, но някак успявам да ги преглътна.

Когато му занесох шейк, налят във една от винените чаши, които бях видял в кухненския му шкаф, той се разтресе от смях.

— Да не мислиш, че това ще му подобри вкуса?

— Може, ако си представиш, че пиеш пино ноар.

Той нагълта половината шейк, като явно се бореше с желанието да го избълва обратно. В крайна сметка се пребори със стомаха си, но остави винения бокал и пак придърпа чашата с кафе. Не отпи, само обви ръцете си около нея, сякаш се опитваше да попие част от топлината й. Като го гледах, си промених мнението за времето, което вероятно му оставаше.

— Добре, защо тази история е по-различна?

Ако не беше толкова болен, щеше и сам да съобрази — сечеше му пипето.

— Защото Каролин Пулин никога не е била особено подходящ опитен образец. Ти не си спасил живота й, Ал, само краката й. И в двете алтернативни реалности тя е водила добър и съвсем обикновен живот — независимо дали Калъм я прострелва или ти се намесваш. И в двата варианта тя не се е женила, и в двата варианта не е имала деца. Все едно… — за момент не можех да намеря точните думи. — Не се сърди, Ал, но това, което ти си направил, е все едно докторът да спаси нечий инфектиран апандисит. Това е чудесно за апандисита, но той така или иначе не изпълнява никакви жизнено важни функции. Разбираш ли за какво говоря?

Той отговори утвърдително, но ми се стори малко раздразнен.

— Каролин Пулин беше най-доброто, което можех да направя, приятел. На моята възраст времето е ограничено, даже да не си болен. Знаеш, че бях метнал око на много по-голям залък.

— Не те критикувам. Обаче семейство Данинг са много по-добри кандидати за проверката, защото не говорим само за едно парализирано момиче — колкото и ужасно да е било това за семейството й. Говорим за четирима загинали и пети тежко ранен с последици за цял живот. Пък и ние го познаваме. След като си получи дипломата, аз го доведох в закусвалнята за по един бургер и ти ни почерпи. Помниш ли?

— Да, а после ви снимах за стената.

— Ако се справя — ако попреча на баща му да размаха чука — мислиш ли, че снимката все така ще виси на стената ти?

— Не знам — отвърна Ал. — Може би не. Може дори да не помня, че е имало такава снимка.

Нямах желание да теоретизирам чак дотам, затова пропуснах забележката му без коментар.

— Освен това, помисли и за другите три деца — Трой, Елън и Туга. Ако оцелеят и пораснат, поне някой от тях ще се ожени. Може би Елън ще стане известен комик. Нали Хари е написал, че била забавна колкото Лусил Бол — приведох се напред. — Единственото, което искам, е по-добър пример за последиците от промяната на един вододелен момент. Искам да го проверя, преди да се захвана с нещо толкова сериозно като убийството на Кенеди. Какво ще кажеш, Ал?

— Ще кажа, че разбирам, какво имаш предвид — Ал сви рамене.

Беше болезнено дори само да го гледам, но когато тръгнах да се изправям, той ми махна да седна обратно.

— Чакай, не мърдай от там. Имам нещо за теб в другата стая. Ще ти го донеса.

7

Беше тенекиена кутия. Той ми я подаде и ми каза да я занеса в кухнята. Каза, че ще е по лесно да разгледаме нещата върху масата. След като седнахме, той отключи кутията с ключ, който носеше на врата си. Първото, което извади отвътре, беше дебел жълт плик. Отвори го и изсипа от там голяма камара банкноти. Аз вдигнах една зелена хартийка и я огледах с любопитство. Беше двадесетачка, но вместо Андрю Джаксън, на лицевата страна видях Гроувър Кливланд, който едва ли би попаднал в нечий списък на десетте най-велики американски президенти. На гърба бяха изобразени локомотив и параход, които изглежда всеки момент щяха да се сблъскат, точно под надписа „Банкнота от федералния резерв“.

— Приличат на фалшиви пари от Монополи.

— Не са. Освен това сумата не е толкова голяма, колкото може би ти се струва, защото няма банкноти по-големи от двадесет долара. В наши дни, когато един резервоар бензин ти излиза тридесет-тридесет и пет долара, петдесет доларова банкнота няма да се стори необичайна на никого, даже в малък магазин. Но тогава е било различно, а ти най-добре да не привличаш внимание.

— Това е печалбата от твоите залози?

— Донякъде. Повечето са просто спестявания. От ’58-ма до ’62-ра работих като готвач, точно както тук, а мъж, който живее сам може да спести доста, особено, ако не си пада по скъпи мадами. И аз не си падах. Нито пък по евтини, в интерес на истината. Бях в добри отношения с всички без да се сближавам с никого и те съветвам да постъпиш по същия начин. Не само в Дери, но и в Далас, ако все пак решиш да отидеш — той разбърка купчината пари с тънък пръст. — Ако не съм объркал сметките, тук има към девет хиляди. Днес биха се равнявали на около шестдесет.

Аз бях зяпнал камарата банкноти.

— Значи, парите се връщат с теб. Не изчезват, колкото и пъти да използваш заешката дупка? — това вече го бяхме обсъждали, но аз още се опитвах да го прекарам през главата си.

— Аха, само че си остават и там — всичко се връща както е било, нали помниш?

— Това не е ли парадокс?

Той ме погледна. Изглеждаше изтощен и явно губеше търпение.

— Не знам. Да се задават въпроси, за които няма отговор е загуба на време, пък на мен и без това не ми остава много.

— Извинявай, извинявай. Какво друго държиш там?

— Нищо особено. Но за наш късмет, ти нямаш и нужда от кой знае какво. Времената са били различни, Джейк. Знам, че това го пише в историческите книги, но няма как да го проумееш наистина, докато не поживееш там.

Той ми подаде карта за социална осигуровка. Номерът й беше 005–52–0223. Беше на името на Джордж Т. Амбърсън. Ал извади от кутията химикал и ми го подаде.

— Подпиши я.

Взех химикала, който явно беше рекламен сувенир. По дължината му пишеше: „Поверете своята кола, на мъжа, окичен със звезда! Тексако“.. Аз подписах, като през цялото време се чувствах като Даниъл Уебстър, който сключва своята сделка с дявола. Понечих да му върна химикала, но той поклати глава.

Следващото, което се появи от кутията, беше шофьорската книжка на Джордж Т. Амбърсън, издадена от щата Мейн. Според нея аз бях висок метър деветдесет и два, със сини очи, кафява коса и с тегло около деветдесет килограма. Рождената ми дата беше двадесет и втори април, 1923 г, и живеех в Сабатус на улица Блубърд №19, което беше реалният ми адрес през ’11-та.

— Познал ли съм колко си висок? — поинтересува се Ал. — Наложи се да налучквам.

— Почти си познал — подписах и шофьорската книжка, която не беше нищо повече от парче картон с цвят Бюрократично бежово. — Няма ли снимка?

— В щата Мейн ще минат години, докато почнат да слагат снимки по шофьорските книжки, приятел. Както и във всички останали 48 щата.

— Четиридесет и осем?

— На Хавай му остава още една година преди да стане част от САЩ.

— О — усетих, че ми е трудно да си поема въздух. — Значи, ако те спрат за превишена скорост, полицаят ще приеме на доверие, че това е именно твоята шофьорска книжка?

— Че защо не? Ако споменеш нещо за терористична атака през ’58-ма, хората ще си помислят, че говориш за младежи, дето си играят на Гътни кравата. Подпиши и тези.

Той ми подаде клиентска карта на Херц, карта за зареждане с гориво от Сити Сервиз, карта Дайнърс Клуб и карта Американ експрес. Последната беше целулоидна, а картата Дайнърс Клуб беше картонена. Върху всяка от тях се виждаше името на Джордж Амбърсън — очевидно напечатано на пишеща машина.

— Следващата година ще можеш да се сдобиеш с истинска пластмасова АмЕкс, ако искаш.

Аз се усмихнах.

— Нямам ли чекова книжка?

— Можех да ти взема и чекова книжка, но каква полза? Какъвто и документ да бях попълнил от името на Джордж Амбърсън, при следващото връщане обратно от него няма да има и следа. Нито пък от парите, които бих вложил в сметката.

— О, вярно — чувствах се като пълен идиот.

— Не си го слагай на сърце, естествено всичко това е съвсем ново за теб. Наистина би било добре да си отвориш сметка, но гледай да не е повече от хиляда долара. Дръж повечето пари в брой и гледай винаги да са ти под ръка.

— В случай че се наложи да се върна бързо?

— Точно тъй. Освен това, тия кредитни карти могат да послужат само да ти уплътнят новата самоличност. Сметките, дето съм отворил, за да получа картите, няма да са там, когато ти се върнеш. Обаче кой знае, картите може и да ти послужат.

— Пощата за Джордж на Блубърд 19 ли пристига?

— През ’58-ма Блубърд е просто адрес върху планскицата на Сабатус. Кварталът, в който живееш ти, още не е бил построен. Ако някой те пита защо така, кажи им, че това е по някакви бизнес причини. Ще ти повярват. През ’58-ма бизнесът е същински бог — всички му се кланят и никой не го разбира. Дръж.

Той ми подхвърли разкошен мъжки портфейл.

— Това щраус ли е?

— Мисля, че е най-добре да изглеждаш заможен — обясни Ал. — Гледай да сложиш в него някакви снимки заедно с документите за самоличност. Събрах ти и разни други дреболии. Още няколко химикалки, едната е комбинация с ножче за отваряне на писма и линийка по края. Механичен молив Скрипто. Защитно калъфче за джоба на ризата. През ’58-ма всички носят такива, не само сухарите. Часовник Булова с разтеглива хромирана каишка Спидъл — всички готини типове биха го оценили, татенце. Останалото ще успееш да си набавиш и сам.

След тези думи той кашля дълго и издълбоко, а лицето му беше изкривено в гримаса през цялото време. Когато най-после спря, по лицето му бяха избили едри капки пот.

— Ал, кога успя да събереш всичко това?

— Когато осъзнах, че няма да доживея до ’63-та, напуснах Тексас и се върнах у дома. Вече се бях сетил за теб. Разведен, без деца, умник и най-важното, млад. О, чакай, за малко да забравя. От това зрънце тръгна всичко останало. Взех името от надгробна плоча в гробището на Св. Кирил и просто написах молба до мейнския щатски секретар.

Той ми подаде моят акт за раждане. Прокарах пръсти по релефния печат. На допир документът беше гладък и крайно официален.

Междувременно той беше сложил още един лист хартия на масата. Беше озаглавен „Спортни събития 1958 — 1963“.

— Гледай да не го изгубиш. Не само че от него ти зависи поминъкът, но и, ако попадне в грешните ръце, ще има да даваш доста обяснения. Особено, като стане ясно, че всички резултати досущ съвпадат.

Понечих да прибера всичко обратно в кутията, но той поклати глава.

— В гардероба ми има куфарче Лорд Бъкстън за теб. Погрижил съм се ръбовете му да изглеждат поочукани.

— Няма да ми трябва, имам си раница. В багажника на колата ми е.

Отговорът ми му се стори забавен.

— Там, където отиваш, никой не носи раници, освен момчетата скаути, и то само, когато лагеруват сред природата. Доста нещо има да научиш приятел, но ако караш полека без да поемаш рискове, ще се оправиш.

В този момент осъзнах, че наистина ще го направя, че това наистина ще се случи, при това веднага, без почти никаква подготовка. Почувствах се сякаш стоя на лондонските докове през седемнадесети век и внезапно осъзнавам, че ще бъда упоен и отвлечен на някой кораб, като най-новото попълнение на екипажа.^[3]

— Но какво да правя сега?

Въпросът ми прозвуча като хленч. Той повдигна вежди — рунтави и сега вече бели, колкото изтънялата му коса.

— Сега, спасяваш семейство Данинг. Нали сам го каза?

— Не говоря за това. Какво ще правя, когато хората ме питат с какво си изкарвам хляба? Какво да им отговарям?

— Имал си богат чичо, който е починал, забрави ли? Казвай им, че изразходваш наследството си малко по малко, та да ти стигне да завършиш книгата, която пишеш. Тъй или иначе всеки учител по английски е пишман писател. Не съм ли прав?

Всъщност, беше съвсем прав.

Той си седеше там, изпит, кльощав, оглеждаше ме внимателно и явно ми съчувстваше. Може би дори ме съжаляваше. Накрая каза съвсем тихо.

— Сериозна работа, а?

— Изключително сериозна — съгласих се аз. — Обаче, Ал, виж… аз съм просто едно дребно човече.

— Същото важи и за Озуалд. Дребосък, който стреля от засада. А пък според съчинението на Хари Данинг, неговият баща е бил просто пиян мръсник с чук.

— Вече и това не е. Умрял е от остро хранително натравяне в затвора Шоушенк. Според Хари трябва да му е попаднала лоша цедка^[4]. Цедка, това е…

— Знам какво е. Нагледах им се, докато бях разпределен във Филипините. Даже ми се е случвало да ги опитам за съжаление. Но там където отиваш той няма да е мъртъв. Нито пък Озуалд.

— Ал… Знам, че си болен и не се чувстваш добре. Но дали ще можеш да дойдеш с мен до ресторанта? Аз… — за първи път се обърнах към него с неговото собствено обичайно обръщение. — Приятел, не искам да започвам тая работа сам. Страх ме е.

— Не бих го пропуснал — той пъхна ръка под мишницата си и се изправи с гримаса, която оголи венците му. — Ти вземи куфарчето, аз ще се облека.

8

Ал отключи вратата на сребърната каравана, дом на Знаменития Тлъстбургер, в осем без четвърт. Хромираните рафтове зад плота проблясваха призрачно. Високите столове сякаш шепнеха: „Никой повече няма да сяда на нас“. Големите старомодни захарници пък им отговаряха: „Никой няма да си сипва захар от нас — купонът свърши.“

— Направете място за Ел Ел Бийн — казах аз.

— Точно тъй — вметна Ал. — Проклетият му прогрес.

Беше изтощен, останал без дъх, но не спря да си почине. Поведе ме зад плота до вратата на килера. Последвах го, като прехвърлих куфарчето, съдържащо новата ми самоличност, от едната ръка в другата. Беше старомодно, с катарами. Ако се появях с него в клас, повечето ученици на лисбънската гимназия биха си умрели от смях. Единици сред тях — със зараждащ се усет за стил — биха аплодирали неговия ретро шик.

Ал отвори вратата и пропусна миризмата на зеленчуци, подправки и кафе. Както и предният път, се протегна покрай рамото ми за да светне лампата. Аз се втренчих в сивия линолеум, както човек би оглеждал басейн, потенциално пълен с гладни акули и, когато Ал ме потупа по рамото, подскочих.

— Извинявай, ама да не забравиш и това — държеше монета от петдесет цента. — Нали помниш Човека с жълтата карта?

— Че как? — обаче съвсем го бях забравил. Сърцето ми биеше толкова силно, та ми се струваше, че очите ми пулсират в орбитите си. Усещах езика си като парче стар мокет и когато Ал ми подаде монетата, едва не я изтървах.

Той ме огледа критично за последно.

— Джинсите ти стават за момента, обаче непременно се отбий в магазина за мъжко облекло Мейсънс, нагоре по Главната улица, и си купи панталони, преди да тръгнеш на север. Пенделтън или каки стават за ежедневно облекло. За по-официални случаи ще ти трябват Бан-Лон.

— Бан-Лон?

— Просто попитай, те ще знаят за какво говориш. Ще ти трябват и няколко официални ризи, може би дори костюм. Също вратовръзки и игла за вратовръзки. Купи си също шапка. Не бейзболна шапка, а хубава лятна сламена шапка.

От ъгълчетата на очите му се стичаха сълзи. Това ме уплаши много повече от всичко, което ми беше казал.

— Ал? Какво има?

— Просто ме е страх. Не само ти си изплашен. Обаче няма нужда от кой знае какви прощални сцени. Ако изобщо се върнеш, ще бъдеш тук след две минути, без значение колко време останеш в ’58-ма. Тъкмо колкото ми трябва да пусна кафеварката. Ако всичко мине добре, ще изпием по чаша кафе и ти ще ми разкажеш.

Ако. Каква голяма дума.

— Няма да е лошо да кажеш и една молитва. Мисля, че и за нея ще ти стигне времето.

— Нямаш грижи. Ще се моля да мине гладко и без проблеми. Гледай да не се омаеш от новото място дотам, че да забравиш с какъв опасен човек си имаш работа. Може би по-опасен от Озуалд.

— Ще внимавам.

— Тъй. Гледай да не плямпаш много-много, докато не хванеш особеностите на езика и се ориентираш в обстановката. Карай полека. Не привличай внимание.

Опитах да се усмихна, но не съм сигурен, дали ми се получи. Куфарчето ми се стори ужасно тежко, сякаш беше пълно с камъни, а не с пари и фалшиви документи. За момент си помислих, че може да припадна. И въпреки това, Господ да ми е на помощ, част от мен нямаше търпение да замине. Исках да разгледам САЩ от своя Шевролет, Америка ме зовеше да я посетя.

Ал протегна тънката си треперлива ръка.

— Късмет, Джейк. Бог да те пази.

— Искаш да кажеш Джордж.

— Вярно, Джордж. А сега тръгвай. Както казват в ония дни — време ти е да се чупиш от тук.

Обърнах се и пристъпих бавно в килера. Движех се като човек, който се опитва да намери най-горното стъпало на стълбите в пълен мрак.

На третата крачка го открих.