Стивън Кинг
11/22/63 (4)

2

На нейно място се издигаше солидната, сякаш излязла от роман на Дикенс, текстилна фабрика Уоръмбо и по всичко личеше, че работи с пълна сила. До мен достигаше гръмовният шум от работата на бояджийници и сушилни, а също и своеобразното „шат-ууш, шат-ууш“ от масивните тъкачни станове, с които някога е бил запълнен вторият етаж (бях виждал снимки на тези машини, обслужвани от работнички в гащеризони и забрадки, в сградата на Лисбънското историческо общество, разположено в малка сграда в горната част на Главната улица). Сиво-бял пушек се разнасяше от три високи комина, които бяха разрушени по време на една свирепа буря през осемдесетте.

Аз самият бях застанал до голяма правоъгълна сграда, боядисана в зелено — вероятно сушилната барака. Заемаше половината двор и беше висока 5–6 метра. Току-що бях слязъл по някаква стълба, но наоколо не се виждаха стъпала. Нито пък обратен път. Усетих пристъп на паника.

— Джейк? — гласът на Ал беше едва доловим, сякаш стигаше до мен по някакво чудо на акустиката, както гласът, който ехото пренася на километри в тесния планински каньон. — Можеш да се върнеш по същия начин. Просто трябва да откриеш стъпалата.

Аз повдигнах левия си крак, усетих стъпало и паниката ми веднага утихна.

— Хайде де — насърчаваше ме гласът не по-силен от ехо, — разгледай наоколо преди да се върнеш обратно.

Но аз не можех да направя нито крачка. Просто стоях замръзнал на място, триех устата си с длан и усещах как очите ми са на път да изскочат от орбитите си. Усещах как ме побиват тръпки по кожата на главата и надолу по гръбнака. Бях изплашен, ужасен дори, но страхът ми беше изместен (поне аз момента) от диво любопитство. Виждах сянката си на циментовия под съвсем ясно, като парче черен плат. Виждах ръждата по веригата, която отделяше сушилната барака от останалия двор. Подушвах дебелите стълбове дим, издигащи се от трите комина. Миризмата беше достатъчно силна, та да ми залюти на очите. Някой екологичен инспектор би затворил цялата фабрика на секундата… само дето не ми се вярваше да има някакви екологични инспектори наоколо. Не бях сигурен дали Агенцията за защита на околната среда изобщо съществува за момента. Беше ми ясно къде се намирам: Лисбън Фолс, щата Мейн, дълбоко в сърцето на окръг Андроскогин. Истински важният въпрос беше, по кое време бях попаднал там.

3

На веригата висеше табела, която не можех да прочета — беше обърната на другата страна. Пристъпих напред, после се обърнах, затворих очи и направих няколко крачки в обратна посока, като си напомнях, че крачките трябва да са бебешки. Когато левият ми крак се удари в най-долното стъпало на стълбата, водеща към килера на Ал (или поне аз горещо се надявах да е така), аз бръкнах в задния си джоб и извадих паметната записка от шефа ми, с пожелание за приятно лято и напомняне за служебната сбирка през юли. За момент ми хрумна как ли би му харесало, ако следващата година Джейк Епинг реши да преподава кратък, шестседмичен курс върху Литература за пътуването във времето. След това откъснах част от листа, смачках го и го пуснах на първото стъпало от невидимата стълба. Топчето, разбира се, падна на земята, но, така или иначе, отбеляза мястото. Беше топъл следобед без вятър и не ми се вярваше хартията да бъде издухана от там, но за всеки случай намерих отчупено парче цимент и затиснах топчето с него, за всеки случай. Парчето цимент попадна върху стъпалото, но също и върху смачканата хартия. Защото там нямаше никакво стъпало. В главата ми изплува откъс от една стара песен: „Първо има планина, после я няма, после ето я отново.“

Ал ме беше посъветвал да разгледам наоколо и аз реших да го послушам. Реших, че ако все още не съм си изгубил ума, вероятно ще издържа още малко. Освен ако не видех парад на розови слонове или летяща чиния, кръжаща над автомобилната къща на Джон Крафтс. Повтарях си, че това не се случва наистина, че не може да се случва наистина, но никак не си вярвах. Философите и психолозите могат да спорят безкрай кое е реално и кое не е, но ние, обикновените хора, сме приели, че реалността е осезаемият свят, който ни заобикаля. Това действително се случваше. Ако не друго, вонята беше прекалено силна, за да е халюцинация.

Отидох до веригата, която висеше на височината на кръста, и приклекнах, за да мина отдолу. От другата страна на табелата в черно беше отпечатан надпис: „Минаването забранено, докато не бъде поправена канализационната тръба“. Аз се огледах назад и не забелязах някакви признаци, че поправките са на път да се случат скоро. След това заобиколих ъгъла на сушилната барака и едва не се спънах в човека, който беше седнал на слънце тъкмо там. Не че можеше да очаква да натрупа някакъв тен — беше навлякъл стар черен шлифер, надиплен около него като безформена сянка. По маншетите на двата ръкава се виждаха засъхнали сополи. Тялото под шлифера беше съвсем изпосталяло. Оловно сива коса висеше на мазни кичури около обраслите му бузи. Беше типичният скитник, до най-малката подробност.

На главата си имаше шапка с периферия, килната силно назад, която сякаш беше излязла директно от някой филм ноар от петдесетте — такъв, в който всички жени са с големи бомби, а всички мъже говорят бързо и отсечено около цигарата, закрепена в ъгълчето на устата им. И ето на, от лентата на шапката като старомоден журналистически пропуск се подаваше затъкнатата жълта карта. Някога трябва да е била ярко жълта, но честото опипване с мръсни пръсти я беше замазало.

Когато сянката ми падна в скута му, Човекът с жълтата карта се извъртя и ме огледа с мътни очи.

— Кой си ти, по дяволите? — попита той, но това прозвуча като: „Кой’с ти по дя’олите?“.

Ал не ме беше инструктирал как да отговарям на въпроси, затова избрах най-безобидния отговор, който ми хрумна.

— Хич не ти влиза в работата.

— Майната ти и на теб тогава.

— Чудесно — заключих аз, — дотук сме в пълно съгласие.

— А?

— Хубав ти ден — казах аз и тръгнах към портата, която стоеше отворена върху металната си релса. След нея вляво имаше паркинг, който не бях виждал на това място преди. Беше пълен с коли, повечето очукани, и до една достатъчно стари, та мястото им да е в музей. Имаше Буици с декоративни отвори отстрани и Фордове с остър нос. Това са колите на съвсем реални работници, въртеше се в главата ми, работници, които точно в момента са вътре във фабриката и си заработват надниците.

— Имам жълта карта от Зелената витрина — обади се скитникът. Звучеше едновременно раздразнено и тревожно. — Тъй че дай някой долар, защото днес удвояват парите.

Извадих петдесетцентовата монета и с чувството, че съм актьор с една единствена реплика в пиесата, казах:

— Не мога да отделя долар, но ето ти половин.

„И след това му даваш монетата“ беше казал Ал, но това не се наложи, той я грабна от пръстите ми и я приближи до лицето си. За момент си помислих, че ще я захапе, но той просто сви дългите си пръсти около нея и тя изчезна в юмрука му. След това върна погледа си върху мен и по лицето му се изписа почти комично недоверие.

— Кой си ти? Какво правиш тук?

— Да пукна, ако знам — отвърнах аз и пак се обърнах към портата. Очаквах, че той ще подвиква още въпроси след мен, но последва само тишина и аз минах през портата необезпокояван.

4

Най-новата кола на паркинга беше Плимут Фюри от средата или края на петдесетте. Регистрационните му номера изглеждаха като невъзможно древна версия на номерата на моето собствено Субару — по настояване на жена ми, на нашите номера имаше изобразена розова лента, знак на борбата с рака на гърдата. Номерът, който виждах пред себе си, носеше знака на щата, но беше оранжев, а не бял. Освен това, както в повечето щати, и мейнските номера вече се състоят от цифри и букви — моят беше 23383 IY — но почти чисто новият червено-бял Плимут нямаше букви в номера си, само цифрите 90–811.

Докоснах багажника. Беше плътен и затоплен от слънцето. Беше истински.

„Пресечи релсите и ще се намериш на ъгъла на Главната улица и Лисбън. А след това, приятел, светът е твой.“

Пред старата фабрика нямаше железопътни релси — не и по мое време — но ето че тук ги имаше. При това не бяха раздрънкани остарели реликви. Бяха съвсем здрави и лъскави. Някъде в далечината дори се чуваше пуфтенето на влак. Кога ли за последно през Лисбън Фолс са минавали влакове? Вероятно, когато фабриката още е била отворена, а Американски Гипс (местните го наричаха Американски Обир) е работил денонощно.

Само дето той тъкмо в момента работи денонощно, помислих си в следващия момент. Обзалагам се, че е така. Както и фабриката. Защото вече не сме второто десетилетие на двадесет и първи век.

Бях продължил да вървя напред, без дори да го осъзнавам — сякаш това беше сън. Сега се намирах на ъгъла на Главната улица и път 196, известен като Стария път за Луистън. Само дето в момента никак не беше стар. А на отсрещния ъгъл, диагонално отвъд кръстовището от мен…

… се намираше Кенебек Фрут Компани, което винаги ми се е струвало абсурдно грандиозно име за един магазин, който за десет години, откак преподавах в лисбънската гимназия, вечно беше на ръба на закриването или поне това беше моето впечатление. Вероятно единствената причина все още да оцелява, както и единственият му източник на приходи, беше крайно необичайната безалкохолна напитка Мокси. Управителят на Фрут Ко, един симпатичен старец на име Франк Аницети, веднъж ми беше доверил, че човечеството по природа (а вероятно и генетически) се дели на две групи: малката, но благословена група на избраниците, които оценяват Мокси… и всички останали. Франк наричаше всички останали „нещастното окаяно мнозинство“.

По мое време Кенебек Фрут Компани представляваше жълто-зелена правоъгълна сграда с мръсна витрина, лишена от стоки, освен ако котката, която понякога се излежава там, е за продан. Покривът беше хлътнал след множество снежни зими. В самия магазин не се предлагаше почти нищо друго, освен сувенири: ярко оранжеви тениски с надпис „Имам Мокси!“, ярко оранжеви шапки, оригинални календари, ламаринени табели, които изглеждат оригинални, но най-вероятно са произведени миналата година в Китай. През по-голямата част от годината магазинът почти няма клиенти, а рафтовете му са почти напълно празни, макар че все още може да се намерят някакви бонбони или картофен чипс, стига да харесвате чипс със сол и оцет. Хладилникът за безалкохолни напитки е плътно зареден с Мокси и нищо друго. Хладилникът за бира е празен.

Всеки юли в Лисбън Фолс се провежда Мейнският фестивал на Мокси с концерти на различни групи, фойерверки, парад — да пукна, ако лъжа — с големи летящи балони в чест на Мокси и местни кралици на красотата, облечени в бански в цветовете на Мокси, което ще рече толкова ярко оранжево, че би могло да прогори ретината на окото. Парадният церемониалмайстор винаги се облича като Доктор Мокси, т.е. с бяла манта, стетоскоп и една от ония ленти за глава с огледало. Преди две години церемониалмайсторът беше директорката на лисбънската гимназия, Стела Лангли, и се съмнявам, че хората скоро ще й позволят да го забрави.

По време на фестивала Кенебек Фрут Компани се съживява и прави доста добър оборот, дължащ се предимно на прехласнати туристи, минаващи през Лисбън Фолс на път към курортите в западен Мейн. През останалото време не е нищо повече от антика, пропита със слабата миризма на Мокси. Миризма, която лично на мен, вероятно, понеже спадам към „окаяното мнозинство“, винаги ми е напомняла лекарството Мустерол — невъобразимо вонящата паста, която майка ми втриваше по гърлото и гърдите ми, когато настивах.

Това, което виждах пред себе си в момента, застанал отсреща, на Стария луистънски път, беше процъфтяващ магазин, кипящ от живот. Фирменият надпис над вратата (отгоре „Освежете се със Севън Ап“, отдолу „Добре дошли в Кенебек Фрут Ко“) беше достатъчно ярък да хвърля ослепителни отблясъци в очите ми. Боята беше свежа, покривът не беше хлътнал, хора постоянно влизаха и излизаха, а на витрината вместо котка… Боже мой, портокали. Кой да си помисли, че Кенебек Фрут Ко някога е продавал плодове.

Тръгнах да пресичам улицата, но бързо се дръпнах назад, когато пред мен изръмжа един градски автобус. На табелата над разделеното предно стъкло пишеше Луистънски експрес. Когато автобусът спря с пукот при железопътния прелез, аз забелязах, че повечето пътници пушеха. Въздухът вътре трябва да беше подобен на атмосферата на Сатурн.

След като автобусът потегли (оставяйки след себе си миризма на полу-изгорял дизел като допълнение към вонята на развалени яйца, идваща от комините на Уоръмбо), аз прекосих улицата, като за момент се замислих, какво би се случило, ако ме блъсне кола. Дали ще се дематериализирам? Дали ще се събудя на пода в килера на Ал? Вероятно нито едното, нито другото. Сигурно просто ще си умра тук, в едно минало, по което доста хора изпитват носталгия, просто защото са забравили колко лоша е миризмата му или, защото никога не са вземали предвид тази особеност на петдесетте по начало.

Пред магазина стоеше някакво хлапе, подпряло един обут в черен ботуш крак на дървената облицовка зад гърба си. Яката на ризата му беше повдигната на врата, а косата му беше оформена в прическа, която разпознах (предимно от старите филми) като „ала Елвис Пресли“. За разлика от момчетата в моята класна стая, това хлапе нямаше катинарче, нито дори малка брадичка под долната устна. Осъзнах, че в света, който посещавах в момента (искрено се надявах, че е само посещение), биха го изхвърлили от училище, ако се появи с един единствен необръснат косъм на лицето си. Моментално.

Кимнах му. Джеймс Дийн ми кимна в отговор и каза: „Здрасти, татенце“.

Влязох в магазина и над главата ми дрънна звънче. Вместо миризма на прахуляк и гниещо дърво, ме посрещна аромат на портокали, ябълки, кафе и тютюн. В дясно от мен имаше стойка с комикси с откъснати корици — Арчи, Батман, Капитан Чудо, Гъвкавият човек, Разкази от криптата. Написана на ръка табела над това съкровище, което би докарало някои от постоянните клиенти на eBay до припадък, съобщаваше: „Комикси, 5 цента за брой, 3 бр. за 10 цента, 9 бр. за четвърт долар. Не пипай, ако не възнамеряваш да купиш.“

Вляво имаше стойка с вестници. Не се виждаше Ню Йорк Таймс, но имаше Портланд Прес Хералд и един останал брой от Бостън Глоуб. От първата си страница Глоуб съобщаваше: „Дълес клони към оттегляне, ако червен Китай се откаже от употребата на сила във Формоза“. Датите и на двата вестника бяха девети септември, 1958 година.

5

Взех броя на Бостънски Глоуб, чиято цена беше 8 цента, и минах напред към бара за наливни газирани напитки с мраморен плот, който не съществуваше по мое време. Зад него стоеше Франк Аницети. Наистина беше той, чак до сребристите кичури над ушите му. Само че в тази версия — да го наречем Франк 1.0 — беше слаб, а не закръглен и носеше очила с бифокални лещи без рамки. Освен това беше по-висок. Усещайки се като натрапник в собственото си тяло, аз се отпуснах на един висок стол.

Той кимна към вестника.

— Това ли ще е всичко или да предложа нещо за пиене?

— Каквото и да е, само да не е Мокси — чух се да отговарям.

Франк 1.0 се засмя.

— Нямаш грижи, синко. Какво ще кажеш за безалкохолна бира?

— Добре звучи — което беше вярно. Гърлото ми беше пресъхнало, а главата ми гореше. Имах чувството, че съм вдигнал температура.

— От пет или от десет?

— Моля, какво?

— Бира от пет или от десет цента? — повтори той и типично по мейнски провлачи думата „бира“.

— О, ами от десет, предполагам.

— Щом тъй предполагаш, аз пък предполагам, че си прав.

Той отвори сладоледения хладилник и извади замръзнала халба с размера на кана за лимонада. Напълни я от канелката и аз усетих миризмата на бирата, плътна и богата. Той изчисти натрупаната пяна с дръжката на дървена лъжица, допълни халбата догоре и я сложи на тезгяха.

— Ето на. Това и вестника, осемнадесет цента и пени за държавата.

Подадох един от автентичните долари на Ал и Франк 1.0 ми върна рестото.

Отпих през изплувалата отгоре пяна и бях изумен. Вкусът беше… пълен. Всяка капка беше наситена с вкус. Не знам как по-добре да го обясня. Този свят, съществувал преди петдесет години, миришеше отвратително, но на на вкус беше отличен.

— Това е чудесно — казах аз.

— Ахам. Радвам се, че ти харесва. Не си тукашен, а?

— Не.

— От друг щат?

— Уисконсин — отговорих. Не беше точно лъжа. До единадесетата ми година семейството ми живееше в Милуоки, докато баща ми не получи предложение да преподава английски в университета на южен Мейн. От тогава бях обиколил целия щат.

— Хубаво време си избрал да дойдеш насам — каза Аницети. — Повечето летовници вече ги няма, а това значи, че цените моментално падат. Ей това дето го пийваш, например. След Деня на труда^[1] десетцентова бира струва само десетаче.

Звънчето над вратата дрънна и дъските на пода изскърцаха. Това скръцване беше някак уютно. Последният път, когато бях влязъл в Кенебек Фрут с надеждата да си купя ролка Тумс^[2] (надеждата ми не беше оправдана), дъските бяха простенали.

Един младеж, трябва да беше на около седемнадесет, се вмъкна зад тезгяха. Тъмната му коса беше ниско подстригана, почти армейски. Приликата му с мъжа, който ме беше обслужил, беше очевидна и аз осъзнаха, че това е моят Франк Аницети. Мъжът, който беше забърсал пяната от моята халба бира, беше баща му. Франк 2.0 дори не ме погледна. За него бях просто поредният клиент.

— Тайтъс е качил камиона на рампата — каза младежът на баща си. — Каза, че ще е готов до пет.

— Ами, хубаво — каза Аницети Старши и запали цигара.

Чак сега забелязах, че мраморния плот на бара е обрамчен с малки керамични пепелници. По тях беше изписано: „Уинстън имат отличен вкус, както се полага на истински цигари“. Той ме погледна и попита:

— Искаш ли топка ванилов сладолед в безалкохолната си бира? От заведението. Ние тук се грижим добре за туристите, особено когато са окъснели.

— Благодаря, и така е добре — отвърнах аз. Още малко сладост и главата ми щеше да гръмне. Пък и бирата беше силна — сякаш пиех газирано еспресо.

Хлапето ме дари с усмивка, сладка като напитката в замръзналата халба — в нея нямаше и следа от насмешливото пренебрежение на последователя на Елвис отвън.

— В училище четохме един разказ — обади се той, — дето местните изяждали туристите, ако се появят след края на сезона.

— Франки, бива ли да се говорят такива неща на гостите — скастри го господин Аницети, но и той се засмя.

— Няма проблем — уверих го аз. — Аз самият съм преподавал този разказ. Шърли Джаксън, нали така? „Летните хора“.

— Същият — потвърди Франк. — Не го схванах съвсем, ама ми хареса.

Аз пак отпих от бирата си и, когато я оставих (халбата звънна о мраморния плот дебело и доволно) не се изненадах да видя, че почти е свършила. Виж към това можех да се пристрастя. Беше хиляда пъти по-добро от Мокси.

По-възрастният Аницети издуха облак дим към тавана, където перките на вентилатора го завъртяха в мързеливи сини снопове.

— Учител ли си, господин…?

— Епинг — отговорих му аз. Дори не ми хрумна да му дам фалшиво име. — Да, но тази година ми се полага творчески отдих.

— Това ще рече, че си е взел цяла година отпуска — каза Франк.

— Знам какво означава — отвърна Аницети.

Опитваше се да звучи раздразнено, но без особен успех. Реших, че тези двамата ми харесват точно толкова, колкото и бирата. Даже и малкият хулиган отвън ми харесваше, дори само защото нямаше представа, че вече се е превърнал в клише. Тук усещах някакво чувство на сигурност, знам ли, на предопределение. Очевидно чувството беше лъжливо, този свят беше толкова опасен, колкото всеки друг, но аз притежавах информация, която до този следобед мислех, че е се полага само на Господ. Знаех, че усмихнатото момче, на което беше допаднал разказът на Шърли Джаксън ще преживее този ден, както и всеки следващ ден в близките петдесет години. Знаех, че няма да умре в автомобилна катастрофа, няма да получи инфаркт или да се разболее от рак на белите дробове, задето диша дима от цигарите на баща си. С Франк Аницети всичко щеше да бъде наред.

Аз погледнах часовника на стената (на циферблата пишеше: „Започнете деня с усмивка, пийте кафе Бодрост“). Показваше 12:22 ч. Това нямаше никакво значение за мен, но се престорих на изненадан. Глътнах остатъка от бирата и се изправих.

— Трябва да побързам, ако искам да стигна до приятелите си в Касъл Рок навреме.

— Карай внимателно по шосе 117 — предупреди ме Аницети. — Пътят не го бива.

Думите му отново прозвучаха разтеглени. Сякаш от години не бях чувал толкова силен мейнски акцент. След това се сетих, че това е точно така и за малко да се изсмея на глас.

— Ще внимавам, благодаря. И, синко, за онзи разказ на Шърли Джаксън.

— Да, сър?

„Сър“ моля ви се, при това без капка сарказъм. Добрите впечатления от ’58-ма ставаха все повече. Като изключим вонята от фабриката и цигарения дим.

— Няма нищо за схващане.

— Така ли? Ама господин Мърчант друго разправя.

— С цялото ми уважение към господин Мърчант, кажи му, че Джейк Епинг е казал, че понякога пурата е само дим, а историята е просто история.

Момчето се засмя.

— Ще му кажа. Още утре, третият час в училище.

— Добре — кимнах на бащата и много ми се щеше да му кажа, че благодарение на Мокси (което той още не продаваше), бизнесът му ще оцелее на все същото място дълго след като той си е отишъл. — Благодаря за безалкохолната бира.

— Заповядай по всяко време, синко. Мисля още да смъкна цената на голямата халба.

— До десетаче?

Той се ухили. И неговата усмивка, като тази на сина му, беше откровена и лековата.

— Е, това е приказка.

Звънчето дрънна. Влязоха три дами. Никакви панталони. И трите носеха рокли с подгъв, стигащ до средата на прасците им. И бях с шапки! На две от шапките имаше малки бели воалетки. Те започнаха да ровят в касите с плодове и да избират най-добрите образци. Аз тръгнах да си излизам, после се сетих нещо и се обърнах.

— Дали случайно можете да ми кажете какво е Зелената витрина?

Бащата и синът си размениха развеселени погледи, които ми напомниха един стар виц. Турист от Чикаго в скъпа спортна кола спира пред селска къща дълбоко в провинцията. Старият фермер седи на верандата си и пуши лула от царевичен кочан. Туристът се подава от Ягуара си и пита: „Ей, старче, как да стигна до Източен Макиас?“. Старецът замислено дърпа няколко пъти от лулата си и отговаря: „Като си останеш на мястото.“

— Ти наистина не си тукашен, а? — попита Франк. Акцентът му не беше толкова силен, колкото на баща му. Младежът вероятно гледаше повече телевизия. Нищо не уронва местния акцент, както телевизията.

— Вярно е — потвърдих аз.

— Странно, защото мога да се закълна, че дочувам малко от протяжната реч на Янките в говора ти.

— Това е, защото съм юпър, нали знаете от горната част на полуострова?

Само че — опа — юпъри се наричаха жителите на горен Мичиган!

Никой от тях обаче изглежда не забеляза грешката ми. Младият Франк дори се зае да мие чинии — при това на ръка.

— Зелената витрина е магазинът за алкохол — обясни Аницети. — Оттатък улицата е, ако си търсиш нещо.

— Безалкохолната бира ми стига. Просто ми беше чудно. Приятен ден.

— Хубав ден и на теб, приятелю. Непременно да минеш пак.

Минах покрай тройката, преглеждаща плодовете и измърморих: „Дами“. При това ми се щеше да имах шапка, която да им сваля. Може би мека шапка с периферия. Като в старите филми.

6

Малкият кандидат хулиган беше напуснал мястото си. Хрумна ми да се разходя по Главната улица и да видя какво друго е променено, но веднага се отказах. Не исках да си насилвам късмета. Ами ако някой ме попита за дрехите ми? Спортното ми сако и свободните панталони вероятно не биеха много на очи, но можех ли да съм сигурен? Пък и косата ми докосваше яката на ризата отзад. В моето собствено време това е напълно приемливо за учител, дори малко консервативно. Но във време, когато обръсването на врата е стандартна част от подстригването, а бакенбарди си позволяват само бунтарските души като хлапето, което ме беше нарекло „Татенце“, можеше да събера нежелани погледи. Разбира се, винаги можех да кажа, че съм турист, че у дома, в Уисконсин всички мъже си носеха косата така, малко по-дълга. Обаче косата и дрехите, това усещане че привличам внимание като извънземно, неумело дегизирано като човек, беше само част от проблема.

В действителност аз бях чисто и просто потресен. Не казвам, че бях на път да си загубя ума. Мисля, че здравият човешкият ум би могъл да възприеме доста странности, преди да вдигне ръце и да се предаде. Не, говоря за истински потрес. Постоянно си мислех за дамите с техните дълги рокли и шапки, дами, които биха умрели от срам, ако дори една презрамка на сутиен се подаде от дрехата им на обществено място. И вкусът на бирата. Колко пълен беше той.

Точно от другата страна на улицата имаше скромен вход на магазин. На малката витрина беше гравирано „Щатски магазин за алкохол Мейн“. И, да, фасадата наистина беше светло зелена. Вътре успях да разпозная моя познат от сушилнята. Дългото му черно палто висеше от раменете му, сякаш на закачалка. Беше си свалил шапката и косата му стърчеше около главата, сякаш беше анимационен глупчо, който току-що е поставил Пръст А в Контакт Б. Той ръкомахаше пред продавача с две ръце и забелязах, че в едната държи безценната си жълта карта. Бях напълно сигурен, че в другата стиска половинката на Ал Темпълтън. Продавачът, който носеше къса бяла манта и досущ приличаше на Доктор Мокси от годишния парад, изглежда изобщо не беше впечатлен.

Отидох до ъгъла, изчаках няколко коли и прекосих обратно Стария луистънски път от страната на фабриката Уоръмбо. На двора двама мъже бутаха количка, натоварена с топове плат, пушеха и се смееха. Зачудих се дали имат представа какво причинява на организма им комбинацията от цигарен дим и пушек от фабриката и реших, че вероятно нямат. Което може би беше скрита благословия, макар че този въпрос се полага на учител по философия, а не на някой, който облъчва децата с Шекспир, Стайнбек и Шърли Джаксън.

Когато мъжете заедно с количката си се скриха зад ръждясалите метални крила на огромната врата на фабриката, извисяващи се до нивото на третия етаж, аз прекосих двора до веригата с окачен надпис „Минаването забранено“. Напомних си да не вървя твърде бързо и да не се оглеждам тревожно — всъщност, да не правя нищо, което би привлякло внимание, но беше трудно. Сега, когато почти бях стигнал до мястото, откъдето бях влязъл, желанието да избързам беше почти неустоимо. Устата ми беше пресъхнала, а халбата бира бушуваше в стомаха ми. Ами ако не можех да се върна? Ами ако бележката, която бях оставил, е изчезнала? Ами ако си е там, обаче стъпалата ги няма?

Полека, успокоих се сам, карай по-полека.

Не можах да устоя да хвърля един бърз поглед наоколо преди да се мушна под веригата. Дворът беше изцяло на мое разположение. Някъде в далечината, като насън, пак дочух тракането на влака. Дойде ми наум цитат от друга песен: „Този влак е обзет от тъгата на изчезващите релси“.

Докато вървях покрай стената на зелената сушилна барака, усещах сърцето си да бие в гърлото. Откъснатият лист хартия, затиснат с отчупено парче бетон, си беше на мястото. До тук добре. Опипах с крак внимателно, като си мислех: Моля те, боже, нека се получи, моля те, нека се върна обратно!

Върхът на обувката ми закачи парчето бетон — видях го как се изтърколи настрани — но след това се спря о стъпалото. Тези две събития се отричаха взаимно, но ето че и двете се случиха. Огледах се още веднъж наоколо, въпреки че нямаше кой да ме види в този тесен проход, освен ако не минава точно в единия или другия му край. Бях сам. Качих се на първото стъпало. Краката ми го усещаха, макар очите ми да казваха, че съм здраво стъпил на земята. Безалкохолната бира отново заплашително се надигна в стомаха ми. Затворих очи и това малко подобри нещата. Изкачих второто стъпало, после третото. Те бяха съвсем ниски. Когато стъпих на четвъртото, лятната жега престана да пари врата ми и тъмнината зад затворените ми клепачи се задълбочи. Опитах се да стъпя на петото стъпало, само че него го нямаше. Вместо това си ударих главата в ниския таван на килера. Една ръка сграбчи рамото ми и аз за малко да изкрещя.

— Спокойно — каза Ал. — Спокойно, Джейк. Прибра се.

7

Ал ми предложи кафе, но аз отказах. Стомахът ми още се бунтуваше. Той наля на себе си и се върнахме на масата, от която беше започнало това безумно пътешествие. Портфейлът ми, мобилният телефон и парите бяха струпани по средата на масата. Ал се отпусна на стола с въздишка на болка и облекчение. Изглеждаше не толкова изтощен и малко по-спокоен.

— Е — подхвана той. — Ето, че ходи и се върна. Какво мислиш?

— Ал, идея си нямам какво да мисля. Разтърсен съм до основи. Открил си го случайно?

— Напълно случайно. По-малко от месец, след като се настаних тук. Преди още да успея да изтупам праха на улица Пайн от обувките си. Първият път всъщност паднах по тия стълби, досущ като Алиса в дупката на заека. Помислих си, че съм се побъркал.

Разбирах го. Аз поне бях подготвен, колкото и нескопосана да беше подготовката. Но пък дали има адекватен начин да подготвиш човек за пътуване обратно във времето?

— Колко дълго ме нямаше?

— Две минути. Казах ти, винаги отнема две минути. Без значение колко дълго останеш там — той се закашля, изплю се в нов сноп салфетки, сгъна ги и ги прибра в джоба си. — А когато слезеш по стълбата винаги е 11:58 ч. преди обед на девети септември, 1958 година. Всяко пътуване е първо. Ти докъде отиде?

— Кенебек Фрут. Пих безалкохолна бира. Беше страхотна.

— Да, храната е имала по-добър вкус тогава. По-малко консерванти или нещо си.

— Нали познаваш Франк Аницети? Видях го като момче, на седемнадесет.

Не знам защо, но очаквах Ал да се разсмее. Той обаче прие думите ми без вълнение.

— Естествено, много пъти съм срещал Франк. Обаче той ме е срещал само веднъж. В онова време имам предвид. За Франк всяка наша среща е първа. Той се връща отнякъде, нали? Бил е в сервиза на Шеврон. Казва: „Тайтъс е качил камиона на рампата. Ще е готов до пет.“ Чувал съм го петдесет пъти. Не че всеки път влизам в Кенебек Фрут, но когато се случи да мина от там, това го чувам да казва на баща си. После идват дамите да си изберат плодове. Госпожа Симъндс и приятелките й. Все едно гледаш същия филм отново и отново, и отново.

— Всеки път е първият път — повторих аз бавно, като оставях пауза след всяка дума. Опитвах се да накарам думите да придобият смисъл в главата ми.

— Точно тъй.

— И всеки човек, когото срещаш, те вижда за първи път, без значение колко пъти ти си го виждал преди.

— Точно тъй.

— Мога да се върна и да проведа същия разговор с Франк и баща му и те няма да имат представа.

— Пак позна. Или можеш да промениш нещо — да си поръчаш мелба вместо безалкохолна бира — тогава разговорът ще протече различно. И единственият, който май подозира нещо, е Човекът с жълтата карта, но той е прекалено наквасен, за да знае какво усеща. Ако съм прав, че изобщо усеща нещо, де. Каквото и да е, то сигурно се дължи на това, че седи толкова близо до заешката дупка. Или каквото там представлява това. Може би излъчва някакво енергийно поле. Той…

В този момент Ал пак се разкашля и не можа да продължи. Да го гледам как се е сгънал надве, притиснал гърдите си и се опитва да скрие колко много го боли, как болката го разкъсва отвътре, беше болезнено само по себе си. Не може да продължава така, помислих си, след не повече от седмица ще трябва да влезе в болница, а вероятно и по-рано. И вероятно тъкмо затова ме беше повикал. За да предаде тази невероятна тайна на някого преди ракът да е му е затворил устата завинаги.

— Мислех, че ще успея да ти кажа всичко този следобед, ама няма да стане — каза Ал, когато успя да се овладее. — Трябва да се прибера, да си взема лекарството и да полегна малко. Цял живот не съм пил нищо по-силно от аспирин и това Окси ме сваля от раз. Ще поспя към шест часа и после ще ми е по-добре за малко. Ще добия малко сила. Можеш ли да минеш покрай нас към девет и половина?

— Мога, само че не знам къде живееш.

— Малка къщичка на улица Вайнинг. Номер деветнадесет. Има градинското джудже до верандата, не можеш да го пропуснеш. Джуджето държи знаме.

— За какво още има да говорим, Ал? Така де… ти ми показа. Вярвам ти — което беше вярно, но колко ли дълго щеше да се задържи вярата ми? Посещението ми в ’58-ма вече избледняваше като сън. След няколко часа (или няколко дни) вероятно щях да успея да се убедя, че наистина съм сънувал.

— За много неща имаме да говорим, приятел. Ще дойдеш ли? — той не ми напомни, че това е молба на умиращ човек, но аз го прочетох в очите му.

— Добре. Да те откарам ли до у вас?

При този въпрос очите му проблеснаха.

— Пикапът ми е тук, пък и са само пет пресечки. Поне толкоз мога да карам и сам.

— Сигурен съм, че можеш — съгласих се аз, като се надявах, че звуча по-убедено, отколкото се чувствах.

Изправих се и започнах да прибирам вещите си обратно в джобовете. Напипах пачката банкноти, която той ми беше дал и я извадих. Сега разбирах защо петте долара бяха различни. Вероятно имаше разлики и в другите банкноти. Подадох му ги, но той поклати глава.

— Не, задръж ги, аз си имам много.

Но аз ги оставих на масата.

— Ако всеки път е първият път, как успяваш да задържиш парите, които носиш обратно? Как така не изчезват при следващото пътуване?

— Идея нямам, приятел. Казах ти, един куп работи не са ми ясни. Има правила. Някои ги открих, но не са много — на лицето му светна слаба, но истински весела усмивка. — Ти донесе обратно безалкохолната бира. Още ти бълбука из стомаха, нали?

В интерес на истината, беше точно така.

— Ами ето на. Ще видиш довечера, Джейк. Като си почина за всичко ще си поговорим.

— Само още един въпрос.

Той махна с ръка, един вид, давай. Забелязах, че ноктите му, които той винаги беше поддържал изрядно чисти, бяха пожълтели и начупени. Още един лош знак. Не толкова фрапиращ като загубата на тегло, но все пак знак. Баща ми казваше, че можеш да научиш много за здравето на човека по състоянието на ноктите му.

— Знаменитият Тлъстбургер?

— Какво за него — но аз вече виждах усмивката, трепкаща в ъгълчетата на устата му.

— Можеш да си позволиш ниската цена, защото купуваш евтино, нали?

— Телешка кайма от „Червено и бяло“ — отвърна той. — Петдесет и четири цента на паунд^[3]. Ходя всяка седмица. Или поне ходех до последните си приключения, които ме отведоха доста далеч от Фолс. Купувам от господин Уорън, месаря. Ако му кажа, че искам десет паунда смляно телешко, той отговаря: „Дадено“. Ако му поискам дванадесет или четиринадесет паунда, той казва: „Дай ми минутка да ти смеля малко прясно месо. Семейно празненство, а?“

— Винаги едно и също?

— Винаги.

— Защото винаги е първият път.

— Точно тъй. Като се замислиш, същото е като библейската историята за хлябовете и рибата. Купувам все същото телешко, седмица след седмица, и с него храня стотици и хиляди хора, независимо от глупавите слухове за котешки бургери, а то никога не свършва.

— Купуваш същото месо отново и отново — опитвах се да прокарам идеята през главата си.

— Същото месо, по същото време, от същия месар. Който винаги казва същото нещо, освен ако аз не кажа нещо различно. Признавам си, приятел, понякога ми е хрумвало да отида при него и да кажа: „Как е, господин Уорън, дърт плешив копелдак? Да си шибал някое топло пиленце напоследък?“ Той никога не би си спомнил, но аз така и не го направих. Защото той е свестен човек. Повечето хора, дето съм срещал там, са свестни.

При тези думи на лицето му се изписа тъга.

— Не разбирам, как можеш да купуваш месо там… да го сервираш тук… и после да го купуваш отново.

— Добре дошъл в клуба на неразбиращите. Аз съм ти адски благодарен, че изобщо си още тук — можеше да ме отсвириш по всяко време. Че то и по телефона още можеше да ме отрежеш.

Част от мен съжаляваше, че не съм го направил, но не му го казах. Сигурно нямаше и нужда. Той беше болен, но не беше сляп.

— Ела у нас довечера. Ще ти кажа какво съм намислил, пък ти после можеш да правиш, каквото решиш. Обаче ще трябва да решаваш бързо, защото няма много време. Доста иронично, нали, като се има предвид какви стълби си имам в килера.

По-бавно от всякога аз произнесох:

— Всеки… път… е… първият… път.

Той пак ми се усмихна.

— Тая част вече я изяснихме. Ще се видим довечера, нали? Улица Вайнинг №19. Оглеждай се за градинското джудже със знамето.

8

Тръгнах си от закусвалнята на Ал в три и половина. Следващите шест часа не бяха толкова откачени, колкото посещението в Лисбън Фолс петдесет и три години назад във времето, но в никакъв случай не бяха и нормални. Времето изглежда едновременно се влачеше и препускаше. Прибрах се в къщата в Сабатус, която бях на път да купя (когато брачният ни съюз се разпадна, с Кристи продадохме къщата си във Фолс и разделихме парите). Опитах се да поспя без никакъв успех. След като лежах по гръб двадесет минути изпънат като ръжен, забил поглед в тавана, станах и отидох до тоалетната. Докато гледах урината да се стича по порцелана, си мислех: Това е преработена безалкохолна бира от ’58-ма. Но в същото време си мислех и, че това са пълни глупости, че Ал някак ме е хипнотизирал, че ми е извъртял някакъв фокус.

Опитах да дочета съчиненията и изобщо не се изненадах, че не бях в състояние да чета. Да размахам безстрашния червен химикал на господин Епинг? Да формулирам критични бележки? Смешна работа. Та аз не успявах дори да свържа думите в изречения. Затова включих вълшебния кинескоп (малка препратка към чудното време на петдесетте години; телевизорите вече не работят с кинескопи) и известно време прехвърлях каналите. На ТСМ попаднах на стар филм, наречен „Момичето от автомобилната писта“. След малко осъзнах, че се взирам в старите коли и проблемните младежи толкова съсредоточено, та чак ме боли главата и се отказах да гледам. Забърках си ориз с пилешко и зеленчуци и не можах да го изям, въпреки че бях гладен. Седях, взирах се в чинията си и си мислех за Ал Темпълтън, който е сервирал същите 5–6 килограма месо отново и отново, година след година. Наистина беше като чудото с хляба и рибите. И какво ако наоколо се носеха слухове за котешки и кучешки бургери, заради ниските му цени? При цената, на която е купувал месото, сигурно е изкарвал абсурдно висока печалба от всеки продаден Тлъстбургер.

Когато осъзнах, че само крача напред-назад из кухнята, без да мога да спя, да чета, да гледам телевизия или да хапна нещо — храната замина на боклука недокосната — аз се качих в колата си и се върнах в града. Беше станало седем без четвърт и по Главната улица имаше колкото искаш места за паркиране. Спрях срещу Кенебек Фрут и останах известно време зад волана, загледан в древната постройка с олющена боя, която някога е била процъфтяващ бизнес в малкия град. Както беше затворен за деня, магазинът изглеждаше сякаш подлежи на събаряне. Единственият признак на човешко присъствие бяха няколко старомодни реклами за Мокси в прашната витрина („Пийте Мокси за здраве“, пишеше на най-голямата), които вероятно бяха на преклонна възраст.

Сянката на Фрут се проточваше отвъд улицата и стигаше до колата ми. Вдясно от мен, където бях видял магазина за алкохол, сега имаше спретната тухлена постройка, в която се помещаваше клон на Банка Кей. На кого му е дотрябвала Зелената витрина, когато от всеки магазин в щата можеш да се снабдиш с половинка Джак или четвърт кафеено бренди? И даже няма да ти ги дадат в тънковата хартиена кесия. В днешните модерни времена ние използваме найлонови торби, синко. Изкарват по хиляда години. А като си говорим за магазини, никога не бях чувал за магазин, наречен Червено и бяло. Ако искаш да пазаруваш хранителни стоки във Фолс, отиваш в IGA, една пресечка надолу по шосе 196. Намираше се точно срещу старата гара, която в момента съвместяваше магазин за тениски и студио за татуировки.

И все пак, тъкмо в този момент, миналото ми се стори особено близко — може би заради златистия отенък на угасващия летен ден. Тази светлина винаги ми се е струвала някак свръхестествена. Сякаш ’58-ма се спотайваше около мен под безплътното покривало от междинни години. Което вероятно беше съвършено вярно, стига случилото се по-рано този следобед да не беше плод на моето въображение.

Той ще иска да направя нещо. Нещо, което е смятал да свърши сам, но ракът му е попречил. Каза, че се е върнал и е останал там четири години (поне това ми се стори, че каза), но явно четири години не са били достатъчни.

А дали аз бих имал желание да се върна в онова време и да остана повече от четири години? На практика да се преселя там? И после да се върна, само две минути по-късно, но вече прехвърлил четиридесетте и с посребрени коси? Не можех да си представя нищо подобно, но също нямах идея какво е това толкова важно нещо, на което се е натъкнал Ал. Единственото, което знаех със сигурност, беше, че четири или шест, или осем години от живота ми са твърде голям подарък, дори за един умиращ човек.

Оставаха ми още два часа до насрочената среща с Ал. Реших да се прибера у дома, да си приготвя нещо друго за ядене и този път да го изям, ако трябва насила. След това смятах отново да опитам да дочета съчиненията. Аз можеше да съм един от шепа хора, пътували във времето — всъщност, като се замисля, Ал и аз можеше да сме единствените двама в цялата човешка история — но това не променяше факта, че моите ученици ще се нуждаят от финалната си оценка.

Докато карах към града, радиото ми не беше включено, но сега го пуснах. Както и телевизорът, то получаваше сигнала си от компютъризирани космически сателити, които обикаляха Земята на разстояние хиляди километри от повърхността й. Подобна новина вероятно би накарала младия Франк Аницети да ококори очи, но едва ли би била посрещната с пълно недоверие. Превключих на станция, предаваща музика от шестдесетте и хванах края на „Рок-енд-рол завинаги“ на Дани и Младежите — три-четири дръзки, хармонични гласа, надвикващи отсечени акорди на пиано. Последваха ги пронизителните крясъци на Литъл Ричард в „Лусил“, а след него Ърни Кейдоу кажи-речи изплака „Тъщата“: „Тя смята, че съветите й са безценни, но най-добре да вземе да изчезне.“ Всичко звучеше свежо и сладко като портокалите, които госпожа Симъндс и приятелките й избираха в онзи ранен следобед.

Звучеше ново.

Дали имах желание да прекарам години в миналото? Не. Но определено исках да го посетя пак. Дори само за да чуя как е звучал Литъл Ричард, когато още е оглавявал класациите. Или за да мога да се кача на самолет на авиолиния Трансуърлд без да се налага да си събувам обувките, да минавам през пълен телесен скенер и метален детектор. А не бих възразил и срещу още една безалкохолна бира.