Стивън Кинг
11/22/63 (21)

2

Марина излезе от детската стая с Джун на ръце. Тя се зарадва да види Буе и му благодари за кошарката и за, както тя ги нарече със своя ограничен английски, „игри на дете“. Буе представи слабия мъж като Лорънс Орлов — полковник Лорънс Орлов, моля, моля — а де Мореншилд като „приятел на руската общност“.

Буе и Орлов се заеха да разпъват кошарката в средата на стаята. Марина се въртеше покрай тях и тримата бъбреха на руски. И Орлов като Буе изглежда не можеше да откъсне очи от младата руска майка. Марина пак беше облякла шортите, които демонстрираха великолепните й дълги крака. Усмивката на Лий беше изчезнала. Той потъваше в обичайното си мрачно настроение.

Само дето де Мореншилд нямаше намерение да го остави да се цупи. Той забеляза книгата на Лий, грабна я от масичката и прочете заглавието й.

— „Атлас изправи рамене“? — той говореше само на Лий и напълно пренебрегваше всички останали, които се възхищаваха на новата кошарка. — Айн Ранд? За какво му е на един млад революционер това?

— За да опознае врага си — отговори Лий и, когато де Мореншилд избухна в смях, усмивката на Лий също се върна.

— И какво мислиш за сърдечната изповед на мис Ранд?

Когато прослушвах записа, тази фраза привлече вниманието ми, но трябваше да я чуя два пъти, преди да се сетя защо. Мими Коркоран беше използвала същите думи, когато беше поискала мнението ми за „Спасителят в ръжта“.

— Мисля, че е налапала отровната стръв — отговори Озуалд. — А сега изкарва пари, като я пробутва на всички останали.

— Съвсем вярно, приятелю. Не бих могъл да го кажа по-добре. Ще дойде ден, когато такива като нея ще отговарят за престъпленията си, вярвай ми.

— Да, знам — отговори Лий. Звучеше сякаш става въпрос за нещо очевидно.

Де Мореншилд потупа дивана.

— Ела, седни. Разкажи ми впечатленията си от родината.

Преди това обаче Буе и Орлов се присъединиха към тях. Последва разговор на руски, те явно обсъждаха нещо, с което Лий сякаш не беше особено съгласен. Накрая де Мореншилд му каза нещо, пак на руски, Лий кимна и на свой ред каза нещо на Марина. Начинът, по който махна с ръка към вратата докато говореше, беше красноречив: „Ами добре тогава, вървете.“

Де Мореншилд хвърли връзката си ключове на Буе, но те се изплъзнаха от ръцете му. Де Мореншилд и Лий се спогледаха, докато Буе вдигаше ключовете от мръсния зелен килим — явно това им се беше сторило забавно. После двамата мъже излязоха с Марина, понесла бебето на ръце, и заминаха нанякъде с Кадилака, който повече приличаше на лодка.

— Най-после ни оставиха на спокойствие, приятелю — подхвана де Мореншилд. — Пък и господата ще си развържат кесиите, което е чудесно, нали?

— Омръзна ми хората постоянно да ни дават пари — отговори Лий. — Рина взе да забравя, че не сме дошли в Америка, само за да си купим фризер и един куп рокли.

Де Мореншилд махна с ръка.

— Само пот от гърба на капиталистическата свиня. Човече, не е ли достатъчно, че живееш на това потискащо място?

— Вярно, че не е кой знае какво — съгласи се Лий.

Де Мореншилд го тупна по гърба, при което дребният мъж едва не изхвръкна от кушетката.

— Горе главата! Това, което ти се дава сега, ти ще върнеш хилядократно по-късно, не е ли това част от твоите убеждения? — когато Лий кимна утвърдително, той продължи с предишния си въпрос. — Сега, кажи ми какво става в Русия, другарю — може ли да те наричам другарю или си отхвърлил това обръщение?

— Можеш да ми казваш, каквото искаш, само не, че съм закъснял за вечеря — отговори Озуалд и се разсмя. Той се отваряше в присъствието на де Мореншилд, както цвете се отваря под слънцето след продължителен дъжд.

Лий изложи впечатленията си от Русия в дълго и помпозно словоизлияние. Честно казано не ме вълнуваше особено, че според него комунистическата бюрокрация е унищожила чудесните социалистически идеали на страната от преди войната (той пропусна да спомене чудесните чистки на Сталин от тридесетте). Не ме интересуваше и мнението му, че Никита Хрушчов е идиот — същите празни приказки можех да чуя за всеки от американските лидери във всяка бръснарница или будка за лъскане на обувки в страната. На Озуалд може да му предстоеше да промени хода на историята след четиринадесет месеца, но иначе беше ужасно скучен.

Това, което ми беше особено интересно в този разговор, беше начинът, по който де Мореншилд слушаше. Това е умение, присъщо на всички чаровни и обаятелни хора — те задават точните въпроси в точния момент, никога не издават нетърпение, нито откъсват очи от лицето на събеседника си и го карат да се чувства като най-ерудирания и блестящ интелектуалец на света. Вероятно за първи път в живота си Лий попадаше на такъв слушател.

— Според мен е останала само една надежда за социализма — завърши изложението си Лий. — Куба. Там революцията все още е чиста и неопетнена. Надявам се някой ден да отида там. Може дори да получа гражданство.

Де Мореншилд кимна утвърдително.

— Чудесно място. Аз самият съм посещавал Куба много пъти, преди настоящото правителството да усложни пътуването до там. Прекрасна страна е, а сега, благодарение на Фидел, е прекрасна страна, която принадлежи на собствените си жители.

— Да, знам — отговори Лий с грейнало лице.

— Но! — де Мореншилд вдигна пръст поучително. — Ако си мислиш, че американските капиталисти ще позволят на Фидел, Раул и Че да продължават по тоя начин, без да се намесят, значи си пълен мечтател. Нещата вече са задействани. Знаеш ли го този тип, Уокър?

Аз наострих уши.

— Едуин Уокър? Генерала, дето го уволниха? — от устата на Лий прозвуча като „ге’рала“.

— Тъкмо той.

— Знам го. Живее в Далас. Кандидатира се за губернатор, ама се провали. И после взе, че се замъкна в Мисисипи да подкрепи Рос Барнет^[1], когато Джеймс Меридит^[2] обедини университета на Мисисипи. Същински малък Хитлер.

— Вярно, расист е, но за него цялата сегрегационна политика и разните изцепки на Клана^[3] са само фасада. Според него цялото движение за граждански права на негрите само допълнително налива вода в мелницата на социалистическия принцип, който именно е най-големият трън в петата на такива като него. Него ако питаш, Джеймс Меридит е комунист! НАНЦН?^[4] Параван! СКНК?^[5] Отвън черни, отвътре червени!

— Естествено — съгласи се Лий. — Те така действат.

Не можех да реша дали де Мореншилд наистина вярва в нещата, които говори или целта му е само да надъха Лий.

— И какво мислиш всички типове като Уокър и Барнет и разните подивели сектантски отчета като Били Греъм и Джеймс Харгис виждат като живото сърце на това злокобно, комунистическо чудовище, прегърнало негърската кауза? Русия!

— Да, знам.

— И къде мислиш се натъкват на силната комунистическа десница, само деветдесет мили от бреговете на САЩ? Куба! Уокър вече не носи униформа, но най-добрият му приятел още е на служба. Знаеш ли за кого говоря?

Лий поклати глава без да откъсва очи от лицето на де Мореншилд.

— Къртис Лемей. Още един расист, дето навсякъде му се привиждат комунисти. И за какво настояват Уокър и Лемей? Искат Кенеди да бомбардира Куба! А после да я превземе! Да я превърне в петдесет и първия щат! Оня позор при Залива на прасетата^[6] само още повече ги е нахъсал! — де Мореншилд подчертаваше собствените си думи, като пламенно удряше юмрук о бедрото си. — Такива като Лемей и Уокър са много по-опасни от оная кучка Ранд. И то не, защото са въоръжени, а защото имат последователи.

— Ясна ми е опасността, за която говориш — обади се Лий. — Затова сформирах група „Долу ръцете от Куба“ тук, във Форт Уърт. Вече съм събрал към десетина души.

Виж го ти него! Доколкото ми беше известно, единственото, което Лий беше формирал във Форт Уърт, бяха алуминиеви рамки за мрежи на врата и от време на време кръглия простор в задния двор, когато Марина го накараше да простре пелените на бебето.

— Действай колкото може по-бързо — посъветва го де Мореншилд мрачно. — Куба е образец на революцията. Когато страдащите жители на Никарагуа, Хаити и Доминиканската република обърнат взор към Куба, те виждат едно мирно социалистическо земеделско общество, където диктаторът е свален, а агентите на тайната полиция са прокудени, понякога със собствените им палки, натикани, където слънце не огрява!

Лий се изсмя пискливо.

— Те виждат как обширните захарни плантации и обработваните с робски труд овощни градини на Юнайтед Фрут сега са прехвърлени в ръцете на същите тези поробени работници. Виждат, че петролната компания Стандарт Ойл е натирена от страната. Виждат казината, доскоро управлявани от мафията на Лански^[7]…

— Да, знам — вмъкна Лий.

— … затворени. Магарешката порнография вече е премахната, приятелю, и жените, които са продавали телата си и… телата на дъщерите си, сега имат шанса да си изкарват прехраната с достоен труд. Простият селяк, който би умрял на улицата при режима на Батиста, сега спокойно може да отиде в болница и да бъде лекуван като всеки друг човек. И защо? Защото при Фидел докторът и ратаят са равни!

— Да, знам — повтори пак Лий. Той, изглежда, всичко знаеше.

Де Мореншилд скочи на крака и започна да обикаля около новата кошарка.

— Да не мислиш, че Кенеди и неговата ирландска пасмина ще позволят на този образец да се задържи? Че ще оставят непокътнат този фар, разпращащ своя лъч надежда?

— Аз всъщност донякъде харесвам Кенеди — вмъкна Лий, сякаш се срамуваше да си го признае. — Въпреки Залива на прасетата. То тоя план му го е завещал Айзенхауер, да знаеш.

— Те повечето от ГСА^[8] харесват президента Кенеди. Знаеш ли какво всъщност означава това ГСА? Оная бясна невестулка, дето е написала „Атлас изправи рамене“, със сигурност знае. Голямата Слабоумна Америка, това е то. Гражданите на САЩ ще си живеят и умират спокойно, стига да имат работещ хладилник, две коли в гаража и някое малоумно шоу по телевизията. Голямата Слабоумна Америка си умира за усмивката на Кенеди. О, да. Точно така. Вярно, той има чудесна усмивка, но нима още Шекспир не беше възкликнал за такива като него: „Злодей! Злодей! Усмихващ се злодей!“^[9] Знаеш ли, че Кенеди е одобрил план на ЦРУ за убийството на Кастро? Да, те дори вече са опитвали — без успех, слава Богу — три-четири пъти. Това ми съобщават моите източници от петролния бизнес в Хаити и Доминиканската република, Лий, и те уверявам, че информацията е точна.

Лий изрази своето отвращение.

— Но Русия е могъщ съюзник на Фидел — де Мореншилд продължаваше да крачи из стаята. — Вярно, това не е Русия, каквато Ленин си я е представял, нито ти, нито аз. Но те имат своите си причини да подкрепят Куба, ако Америка подхване нова инвазия. Помни ми думата — Кенеди със сигурност ще опита пак, при това скоро. Той ще послуша Лемей. Ще послуша Дълес и Ангълтън от ЦРУ. Трябва му само някакъв претекст и ще се втурне натам, само, за да покаже на света, че му стиска.

Те продължиха да обсъждат Куба. Когато Кадилакът се върна, задната седалка беше пълна с провизии — май щяха да стигнат за цял месец.

— По дяволите — обади се Лий. — Върнаха се.

— И ние тъй се радваме да ги видим — натърти де Мореншилд мазно.

— Остани за вечеря — покани го Лий. — Рина не е кой знае каква готвачка, но…

— Трябва да тръгвам. Жена ми с нетърпение чака да й разкажа за срещата ни и колко само имам да й разказвам. Следващият път ще доведа и нея, нали?

— Да, добре.

Те отидоха до вратата. Марина разговаряше с Буе и Орлов, докато двамата мъже вадеха кашони с консерви от багажника. Но не просто разговаряше — тя сякаш леко флиртуваше с тях. Буе изглеждаше готов да падне на колене пред нея.

Вече на верандата Лий спомена нещо за ФБР. Де Мореншилд го попита колко пъти. Лий вдигна три пръста.

— Единият агент се казваше Фейн. Той идва два пъти. Третият път беше някакъв на име Хоусти.

— Гледай ги право в очите и отговаряй на всичките им въпроси! — посъветва го де Мореншилд. — Нямаш от какво да се боиш, Лий. И не само защото си невинен, а защото истината е на твоя страна.

Останалите се бяха обърнали към него. И не бяха единствените, които го гледаха. Трите момичета се бяха появили и стояха на протритата ивица земя, която минаваше за тротоар на улица Мерседес. Де Мореншилд имаше публика и сякаш само това беше чакал.

— Ти си отдаден на своята идеология, млади господин Озуалд, затова не е чудно, че те посещават. Пасмината на Хувър! Кой знае, може би точно сега ни наблюдават някъде тук от квартала, може дори от къщата отсреща!

Той заби пръст по посока на моите спуснати завеси. Лий се обърна да погледне в същата посока. Аз замръзнах в сенките, доволен, че вече бях прибрал микрофона, нищо, че беше маскиран с черно.

— Знам ги аз кои са. Нима и те, и дружките им от ЦРУ не са ме посещавали, кой знае колко пъти, за да се опитат да ми измъкнат информация за моите руски и южноамерикански приятели? След войната нима не ме обявиха за прикрит нацист? Нима не заявиха, че съм платил на Тонтон Макут^[10] да тормозят и измъчват конкурентите ми за петролните концесии в Хаити? Нима не ме обвиниха, че съм подкупил Папа Док и съм платил за убийството на Трухильо^[11]? Да, да, и какво ли още не!

Трите малки момичета го гледаха зяпнали. Същото се отнасяше и за Марина. Веднъж щом набереше инерция, де Мореншилд помиташе всички по пътя си.

— Кураж, Лий! Когато се върнат, изправи се пред тях смело и им покажи това! — той сграбчи ризата си и я разтвори със замах. По верандата се посипаха откъснати копчета. Момичетата ахнаха, твърде шокирани, за да се разсмеят. За разлика от повечето американци по онова време, де Мореншилд не носеше потник под ризата. Кожата му беше с цвета на полиран махагон. Гърдите му бяха провиснали на отслабнали мускули. Той се удари с десния юмрук отляво. — Кажи им: „Ето сърцето ми! То е чисто и принадлежи на моята кауза!“ Кажи им: „Даже Хувър да изтръгне сърцето ми, то ще продължи да бие, а след време с него ще забият още хиляда! После десет хиляди! После сто хиляди! Докато станем милион!“

Орлов остави кутията консерви, която държеше, и саркастично аплодира тирадата. Бузите на Марина бяха пламнали. Но най-интересно беше лицето на Лий. Като Павел от Тарс^[12] на пътя за Дамаск, той сякаш беше осенен от просветление.

Той беше прогледнал.

3

Проповедта и разкъсаната риза на де Мореншилд — доста подобни на своеобразните палаткови представления, изнасяни от фанатичните проповедници, които руснакът беше заклеймил категорично — искрено ме разтревожиха. Надявах се, че ако стана свидетел на откровен личен разговор между двамата, това ще ми помогне да елиминирам де Мореншилд като действащо лице в покушението срещу Уокър, а в последствие и срещу Кенеди. Откровения разговор си го получих, но той вместо да помогне, влоши нещата.

Поне едно нещо беше ясно — време беше да се простя с улица Мерседес, която изобщо нямаше да ми липсва. Вече бях наел приземния апартамент на западна улица Нийли 214. На двадесет и четвърти септември натоварих във Форда оскъдните си дрехи, книги и пишещата машина и се преместих в Далас.

Двете дебелани бяха оставили след себе си същинска кочина с миризма на болнична стая. Аз сам почистих всичко, като благодарих на Бога, че заешката дупка на Ал се беше отворила към време, когато освежителите за въздух вече са изобретени. Купих си един преносим телевизор от гаражна разпродажба и го сложих на кухненския плот, до печката (която бях нарекъл Хранилище на древна мас). Докато метях, миех, търках и освежавах, гледах криминални сериали като „Недосегаемите“ и комедийни сериали като „Кола 54, къде си?“. Когато трополенето и виковете на децата горе заглъхваше вечер, аз си лягах и спях като заклан. Без сънища.

Бях задържал и къщата на улица Мерседес, но почти нищо важно не видях повече на номер 2703. Понякога Марина слагаше Джун в количката (поредния подарък от застаряващия ухажор Буе) и я разхождаше до паркинга в края на улицата и обратно. Следобед, след края на учебните часове, трите момичета често ги придружаваха. Марина дори скача на въже с тях няколко пъти, като си броеше на руски. Гледката на майка й, подскачаща нагоре надолу, с развята като облак тъмна коса, разсмиваше бебето. Момичетата също се смееха. Марина не възразяваше. Тя редовно си говореше с тях и изобщо не се дразнеше, когато те се смееха и я поправяха. Дори напротив, изглеждаше доволна. Лий не искаше тя да говори английски, но тя въпреки това го учеше. Браво на нея.

На втори октомври, ’62-ра, се събудих в апартамента си на улица Нийли сред злокобна тишина. Без трополящи крачета отгоре, без виковете на майката, подканяща двамата по-големи да се приготвят за училище. Бяха се изнесли посред нощ.

Качих се горе и опитах дали ключът ми ще пасне на тяхната ключалка. Не стана, но механизмът беше съвсем прост и аз си отключих с обикновена телена закачалка. Забелязах един шкаф с рафтове в дневната. Пробих малка дупка в пода, включих в контакта втората лампа с микрофон и прокарах жиците през отвора на пода към апартамента долу. После преместих шкафа точно върху пробитата дупка.

Микрофонът работеше идеално, но ролките на хитроумния японски магнетофон се завъртаха само, когато разни кандидат наематели оглеждаха мястото и се случеше да включат лампата. Никой от тях нямаше да го наеме. До пристигането на семейство Озуалд цялата сграда беше на мое разположение. След лудницата на улица Мерседес, това беше истинско облекчение, макар че понякога ми липсваха трите момичета, скачащи на въже. Те бяха моят гръцки хор.

4

Нощем спях в апартамента си в Далас, а денем гледах как Марина разхожда бебето във Форт Уърт. Докато тези занимания запълваха дните и нощите ми, наближаваше поредния вододелен момент на шестдесетте, но аз не мислех за него. Вниманието ми беше изцяло обзето от семейство Озуалд, които преживяваха поредната семейна криза.

Един ден, втората седмица на октомври, Лий се прибра твърде рано от работа. Марина разхождаше Джун. Те се срещнаха в началото на автоалеята пред тяхната къща и поговориха. Към края на разговора, Марина попита на английски: „Какво значи съкращение?“

Той й обясни на руски. Марина разтвори ръце, сякаш да каже, какво да се прави и го прегърна. Лий я целуна по бузата и после взе бебето от количката. Джун се засмя, когато той я вдигна над главата си, и се протегна надолу да сграбчи косата му. Те влязоха вътре заедно. Щастливо малко семейство, понасящо заедно временните несгоди.

Това продължи до около пет следобед. Тъкмо се канех да се връщам на улица Нийли, когато видях Маргерит Озуалд да се задава откъм спирката на улица Уинскот.

Това не е на добре, помислих си и се оказах прав.

И този път Маргерит прескочи непоправеното стъпало; и този път нахлу в къщата без да чука. Последиците бяха незабавни. Вечерта беше топла и прозорците бяха разтворени. Даже нямаше нужда да вадя микрофона. Лий и майка му се надвикваха с всичка сила.

Оказа се, че Лий все пак не е бил уволнен, а просто си е тръгнал. Шефът му се обадил на Вейда Озуалд да го търси, защото не му стигали хората и, когато жената на Робърт не могла да му помогне, позвънил на Маргерит.

— Излъгах заради теб, Лий — крещеше тя. — Казах че си болен! Защо все ме караш да лъжа заради теб?

— Нищо не те карам да правиш! — изкрещя той в отговор. Бяха застанали лице в лице в дневната. — Нищо не те карам, но ти пак си правиш каквото решиш!

— Лий, как ще си издържаш семейството? Трябва да работиш!

— Ще си намеря работа, ти не ме мисли, майко!

— Къде?

— Не знам…

— О, Лий! Как ще си плащате наема?

— … обаче тя има един куп приятели — той посочи Марина с палец и тя се присви. — За друго не стават, но поне за това са полезни. Искам да си вървиш, майко. Прибирай се, остави ме да си поема дъх!

В следващия момент Маргерит се озова при кошарката.

— Това откъде се взе?

— Нали ти казвам, тя има приятели. Половината са богаташи, другата половина се домогват до богатството. На тях им харесва да си говорят с Рина — Лий се изхили злобно. — На дъртаците им харесва да й зяпат циците.

— Лий! — гласът й беше шокиран, но изражението на лицето… дали можеше да е доволна? Нима мамачка се радваше на беса, който долови в гласа на сина си?

— Хайде, майко, остави ни на мира.

— Тя разбира ли, че мъжете, които правят подаръци, винаги очакват нещо в замяна? Кажи ми, Лий?

— Махай се от тук! — той беше стиснал ръце в юмруци и се тресеше от безсилен гняв.

Маргерит се усмихна.

— Разстроен си. Че как иначе. Ще се върна, когато се овладееш. И ще ти помогна. Нищо друго не искам, само да помагам.

После тя рязко се извърна към Марина, покри лицето на Джун с целувки и изхвръкна от стаята. Вече при вратата се обърна и посочи кошарката с пръст.

— Кажи и да я изтърка хубаво. По хорските вещи има какви ли не бацили. Ако бебето се разболее, кой ще плаща за доктор?

— Майко! Махай се!

— Ето де — отговори тя съвсем спокойно. Завъртя пръсти в закачлив жест за довиждане и изчезна.

Марина приближи Лий, хванала детето като щит пред себе си. Те поговориха. После покрещяха. Семейната солидарност се беше изпарила, благодарение на Маргерит. Лий взе малката, полюля я в едната си ръка, а после без никакво предупреждение, заби юмрук в лицето на жена си. Марина се строполи на пода. От устата и носа й течеше кръв и тя плачеше. Лий я погледна. Джун също се беше разплакала. Той погали косата й, целуна бузата й и пак я залюля. Марина се опитваше да се изправи. Той я изрита отстрани и тя пак падна. Виждах само косата й.

Трябва да го напуснеш, помислих си, но знаех, че тя няма да го направи. Час по-скоро вземи детето и се махай. Върви при Джордж Буе, ако трябва даже в леглото му, но по-далеч от това хърбаво, проядено от злоба към майка си чудовище.

Но Лий щеше да е този, който щеше да се махне. Поне временно. Повече не го видях на улица Мерседес.

5

Това беше първата им раздяла. Лий замина да си търси работа в Далас. Нямах представа къде живее. Според записките на Ал беше едно младежко общежитие, но се оказа, че е сгрешил. Може да си беше намерил място в някой по-евтин пансион в центъра. Това изобщо не ме тревожеше. Знаех, че двамата ще се съберат и заедно ще наемат жилището над моето, пък и ми беше писнало от него. Беше огромно облекчение да не се налага да слушам провлечения му говор и как казва „Да, знам“ по десет пъти на разговор.

Марина пък си стъпи на краката, благодарение на Джордж Буе. Малко след като Маргерит ги посети за последно и Лий вдигна гълъбите, Буе и още един мъж се появиха с пикап Шевролет и й помогнаха да се изнесе. Когато пикапът напусна улица Мерседес номер 2703 майката и дъщерята се возеха в ремаркето. Розовият куфар, който Марина беше донесла от Русия, беше постлан с одеяла и малката Джун спеше дълбоко в тази своеобразна люлка. Марина сложи длан на гърдите на детето и камионетката потегли. Трите момичета ги наблюдаваха и Марина им помаха. Те също й и помахаха за сбогом.

6

Намерих адреса на Джордж де Мореншилд в телефонния указател на Далас и го проследих няколко пъти. Беше ми любопитно с кого се среща, макар че, дори да се окажеше агент на ЦРУ, мафиот от пасмината на Лански или някой заговорник, не виждах как бих могъл да ги разпозная. Мога единствено да кажа, че поне на мен, никой от хората, с които се срещаше, не ми се стори подозрителен. Той ходеше на работа, посещаваше далаския Кънтри клуб, където играеше тенис или плуваше с жена си; двамата ходеха и в стриптийз заведения. Той не закачаше танцьорките, но изглежда му доставяше удоволствие да опипва гърдите и задника на жена си пред всички. Тя от своя страна не възразяваше.

Двамата понякога се срещаха с Лий. Веднъж в любимия стриптийз клуб на де Мореншилд. На Лий обаче мястото явно не му допадна и те скоро си тръгнаха. При втората си среща двамата обядваха в едно кафене на улица Броудър. Останаха почти до два следобед, като разговаряха и пиеха кафе след кафе. Лий понечи да стане да си ходи, но размисли и си поръча още нещо. Сервитьорката му донесе парче пай и той й подаде нещо. Тя го погледна набързо и го прибра в джоба на престилката си. Вместо да ги последвам, когато си тръгнаха, аз отидох при сервитьорката и попитах дали мога да видя какво й е дал младият господин.

— Направо можете да го вземете — каза тя и ми подаде лист жълта хартия, на която с дебели черни букви пишеше: „Долу ръцете от Куба!“ Листовката приканваше „всички заинтересувани“ да се присъединят към Далас-Форт Уъртското подразделението на тази чудесна организация. „Не позволявайте на Чичо Сам^[13] да ви заблуждава! Пишете до пощенска кутия 1919 за подробности за предстоящи сбирки.“

— За какво си говориха двамата? — попитах я.

— Вие полицай ли сте?

— Не, аз давам по-добри бакшиши от полицията — казах и й подадох пет долара.

— За това там — каза тя и посочи листовката, която Озуалд трябва да беше отпечатал на новото си работно място. — За Куба. Сякаш на някого му пука.

Но вечерта на двадесет и втори октомври, по-малко от седмица по-късно, президентът Кенеди също говореше за Куба. И изведнъж на всички почна да им пука.

7

Както ще потвърди всяка втора блус балада, човек не оценява водата, докато не му пресъхне кладенецът. До есента на ’62-ра аз не осъзнавах, че същото се отнася и за тропота на малки крачета над главата ти. След като семейството на втория етаж се изнесе, къщата на западна улица Нийли 214 придоби злокобна, едва ли не призрачна атмосфера. Сейди ми липсваше и аз почнах да се тревожа за нея почти маниакално. Като се замисля, можете да задраскате „почти“. Ели Докърти и Дийк Симънс не вземаха на сериозно моите тревоги за бившия й съпруг. Нито пък самата Сейди. Кой знае, може би тя си мислеше, че се опитвам да я наплаша с Джон Клейтън, за да й попреча да ме отблъсне окончателно. Никой от тях не знаеше, че ако махнеш първото име на Сейди, останалото се различаваше само по една сричка от името на Дорис Данинг, нито пък имаха представа за хармоничния ефект, който аз май сам причинявах, само с присъствието си в Земята на миналото. При това положение, кой би бил виновен, ако нещо се случеше със Сейди?

Лошите сънища се завърнаха. Сънищата за Джимла.

Престанах да следя Джордж де Мореншилд и започнах да правя дълги разходки, които започваха по някое време следобед и ме отвеждаха обратно на улица Нийли чак към девет-десет вечерта. Докато се разхождах, мислех за Лий, който беше започнал работа като стажант в една фирма за графичен дизайн на име „Джагарс-Чилс-Стовал“. Или за Марина, която временно съжителстваше с една наскоро разведена жена — Елена Хол. Жената работеше при зъболекаря на Буе. Именно зъболекарят, оказа се, беше карал колата в деня, когато Марина и Джун напуснаха улица Мерседес.

Но това, което най вече занимаваше мислите ми, беше Сейди. И Сейди. И Сейди.

При една от тези разходки реших да разсея тежкото си настроение, като пийна нещо. Спрях в една квартална кръчма, наречена „При Айви“. Джукбоксът не работеше и всички посетители бяха необичайно тихи. Когато сервитьорката сложи бирата пред мен и побърза да се обърне към телевизора над бара, осъзнах, че всички около мен бяха зяпнали мъжа, когото аз се бях заел да спася. Той изглеждаше блед и тревожен. Под очите му имаше тъмни кръгове.

— За да сложим край на ескалиращата заплаха, налагаме пълно ембарго за транспортиране на бойни припаси и съоръжения към Куба. Ако бъде установено, че какъвто и да било плавателен съд, на път за Куба, превозва оръжия, ще му бъде забранено да продължи пътя си.

— Исусе Христе! — обади се един мъж с каубойска шапка. — Той да не си мисли, че руснаците ще си останат със скръстени ръце, като я чуят тая работа?

— Млъквай, Бил — обади се барманът. — Искам да чуя.

— Заявяваме, че нашата нация — продължаваше Кенеди — ще третира всяка ядрена ракета, изстреляна от територията на Куба към която и да е страна в западното полукълбо, като нападение от страна на Съветския съюз над САЩ, което ще предизвика незабавен ответен удар на САЩ върху СССР.

Една жена, седнала в края на бара, простена и се хвана за корема. Мъжът до нея я прегърна с една ръка и тя отпусна глава на рамото му.

Лицето на Кенеди изразяваше наравно страх и решителност. Лицето му също излъчваше живот — пълно и категорично отдаване на настоящия момент. Точно тринадесет месеца го деляха от срещата с фаталния куршум.

— Като предпазна мярка, наредих да бъде подсилен нашият контингент в базата Гуантанамо и да се евакуират семействата на военния персонал там.

— Я налей на всички по едно от мене — внезапно се провикна каубоят Бил. — Щото май му се вижда краят на тоя свят, приятелчета.

Той сложи две двадесетачки пред себе си, но барманът дори не посегна към тях. Той продължаваше да гледа Кенеди, който сега призоваваше председателя Хрушчов да прекрати тази: „прикрита, безразсъдна и провокативна заплаха за световния мир“.

Сервитьорката, която ми беше донесла бирата, силно изрусена и явно доста препатила блондинка на около петдесет, избухна в сълзи. Това беше. Станах, проправих си път между масите, от които мъже и жени гледаха телевизора като изплашени деца, и се вмъкнах в една от телефонните будки в дъното.

Операторът поиска четиридесет цента за първите три минути. Аз пуснах две монети по двадесет и пет. Чух ги как звъннаха вътре в апарата. Зад гърба си още долавях гласа на Кенеди, който говореше с носовото си произношение от Нова Англия. Той тъкмо обвиняваше съветския външен министър, Андрей Громико в лъжа. Хич не си поплюваше.

— Свързвам ви сър — обади се операторът, а после набързо добави: — Слушате ли президента? Ако не, пуснете си радиото или телевизора.

— Слушам — отговорих й. Сейди сигурно също слушаше. Сейди, чийто съпруг й беше наприказвал какви ли не апокалиптични глупости, подплатени с научни факти. Сейди, чийто политически приятел от Йейл й беше казал, че нещо голямо има да става около Карибите. Взривоопасен момент, може би в Куба.

Нямах представа какво ще й кажа, за да я успокоя, но не това беше проблемът. Телефонът звънеше и звънеше без отговор. Това не ми хареса. Къде ще се е дянала в осем и половина вечерта, в понеделник, в Джоуди? Да е отишла на кино? Не ми се вярваше.

— Господине, няма отговор.

— Да, знам — казах й и се намръщих, когато чух любимата фраза на Лий от собствената си уста.

Монетите ми издрънчаха в отделението за ресто, когато окачих слушалката. Понечих да ги пусна пак, но размислих. Нямаше полза да се обаждам на мис Ели, откак бях попаднал в личния й черен списък. Дийк вероятно споделяше нейното мнение. И двамата сигурно щяха да ме пратят да си гледам работата.

Когато излязох от кабинката, Уолтър Кронкайт тъкмо показваше снимки, направени от разузнавателен самолет U–2, на съветските ракетни бази, които в момента се изграждаха. Той обяви, че много конгресмени настояват Кенеди веднага да нареди бомбардировки или направо да стартира пълна инвазия. Американските ракетни бази и стратегическото военновъздушно командване бяха минали в Ниво на защита 4 за първи път в историята на страната.

— Американски бомбардировачи В–52 скоро ще патрулират около границите на Съветския съюз — тъкмо съобщаваше Кронкайт с дълбокия си прокобен глас. — За всички нас, които отразяваме тази все по-плашеща студена война в последните седем години, става ясно, че възможността да се допусне грешка, потенциално фатална грешка, нараства с ескалирането на…

— Няма какво да чакат! — извика един мъж, застанал до масата за билярд. — Да бомбардират ония комунистически отрепки веднага!

Чуха се няколко слаби протеста срещу тоя кръвожаден призив, но те бяха заглушени от бурните одобрителни възгласи на всички останали. Аз изскочих от кръчмата на Айви и се втурнах към улица Нийли. В момента, в който стигнах до колата, скочих вътре и подкарах към Джоуди.

8

Бях поправил радиото и сега то правеше всичко възможно да ме убеди, че сме обречени, докато аз карах като луд по магистрала 77. Даже диджеите бяха прихванали ядрената треска и повтаряха неща като „Бог да благослови Америка“ и „Бъдете готови да се евакуирате“. Когато по КейЛайф пуснаха протяжното изпълнение на Джони Хортън на „Бойния химн на републиката“, аз изключих апарата. Беше досущ като деня след единадесети септември.

Въпреки засилващите се протести на Сънлайнъра и покачващата се стрелка на индикатора за температура на двигателя, аз бях настъпил газта до дупка. Пътищата бяха на практика пусти и успях да паркирам пред дома на Сейди около половин час след полунощ, сутринта на двадесет и трети. Жълтият й Фолксваген Бръмбар беше паркиран пред затворените врати на гаража и в къщата светеше. Но когато позвъних, никой не ми отвори. Обиколих отзад и заудрях по вратата на кухнята, също без резултат. Това все повече не ми харесваше.

Тя държеше резервен ключ под стъпалото на задния вход. Аз го извадих и си отключих. Веднага ме блъсна непогрешимата миризма на уиски и застоял цигарен дим.

— Сейди?

Никакъв отговор. Прекосих кухнята и влязох в дневната. На ниската масичка пред дивана имаше препълнен пепелник, а списанията, пръснати по повърхността й, бяха подгизнали. Потопих пръст в течността и го поднесох към носа си. Скоч. Мамка му.

— Сейди?

Вече усещах още една миризма, която си спомнях от запоите на Кристи: острия мирис на повърнато.

Втурнах се по късия коридор, излизащ от дневната. От двете му страни имаше по една врата — едната водеше към спалнята й, другата към малък кабинет. И двете бяха затворени, но вратата на банята, точно насреща, беше открехната. Под ярката флуоресцентна светлина видях, че тоалетната е опръскана с повърната храна, а също розовият теракотен под и ръба на ваната. До сапунерката на мивката имаше шишенце с таблетки. Капачката беше махната. Аз се хвърлих към спалнята.

Тя лежеше напреки на леглото върху измачканата покривка, облечена с комбинезон и един кожен мокасин. Другата обувка беше паднала на пода. Кожата й имаше цвета на стар восък и тя сякаш не дишаше. Точно тогава си пое дълбок гъргорещ дъх и го изпусна с писклив звук. След това гърдите й останаха неподвижни ужасяващите четири секунди, преди поредното хъркащо вдишване. На нощното шкафче имаше още един пепелник, преливащ от угарки. На върха на камарата имаше смачкана кутия от цигари Уинстън, опърлена от единия край от не съвсем добре угасен фас. До пепелника имаше преполовена чаша и бутилка Гленливил. Бутилката скоч беше почти пълна — благодаря ти, Боже, за малките милости — но алкохолът не ме тревожеше толкова в момента. Повече ме притесняваха хапчетата. На шкафчето освен това имаше плик, от който май се подаваха снимки, но аз не ги погледнах. Не веднага.

Сграбчих Сейди и се опитах да я изправя в седнало положение. Комбинезонът й беше копринен и ръцете ми се хлъзнаха по него. Тя тупна обратно на леглото и пак изхърка тежко. Косата й падна върху едното око.

— Сейди, събуди се!

Нищо. Подхванах я за раменете и я дръпнах към таблата на леглото. Цялото легло се разтресе.

— Ос’ви ме ’а ми’а — произнесе тя слабо и провлечено, но беше по-добре от нищо.

— Събуди се, Сейди! Трябва да се събудиш!

Започнах леко да шляпам бузите й. Очите й останаха затворени, но тя вдигна безсилни ръце и се опита да ме спре.

— Събуди се! Събуди се, по дяволите!

Тя отвори очи, погледна ме, сякаш без да ме познае, и пак ги затвори. Но поне дишаше по-нормално. Сега, когато беше седнала, ужасното гъргорене беше престанало.

Аз се върнах в банята, извадих четката й от розовата пластмасова чаша и пуснах студената вода. Докато пълнех чашата, погледнах етикета на таблетките. Нембутал. В шишенцето все още имаше десетина капсули, така че явно не беше опит да самоубийство. Поне не умишлен опит. Изсипах останалите капсули в тоалетната и бързо се върнах в спалнята. Тя се беше плъзнала надолу, след като я бях оставил и главата й беше клюмнала напред, което пак затрудняваше дишането й.

Аз сложих чашата вода на нощното шкафче и изведнъж замръзнах, когато забелязах една от снимките, подаващи се от кафявия плик. Може и да е било жена — виждаше някакъв остатък от дълга коса — но беше трудно да се определи точно. Лицето й се беше превърнало в парче сурово месо с дупка в долния край. От дупката сякаш се разнасяше крясък.

Аз пак повдигнах Сейди, сграбих косата й и дръпнах главата й назад. Тя измънка нещо като: „Недей, боли“. Аз плиснах водата в лицето й. Тя се разтресе и очите й се отвориха широко.

— Жор’? Ка’о па’иш тука, Жор’? Зашо съм мокра?

— Събуди се. Събуди се, Сейди — пак почнах да шляпам лицето й, но съвсем леко. Това не вършеше работа. Очите й пак почнаха да се затварят.

— Въ’ви… си!

— Няма начин. Освен ако не искаш да извикам бърза помощ. Така със сигурност ще те пишат във вестника, а училищното настоятелство ще е направо във възторг. Уха!

Успях да сключа ръце зад гърба й и да я дръпна от леглото. Комбинезонът й се набра и после пак се спусна надолу, когато краката й поддадоха и тя падна на колене на пода. Очите й се отвориха рязко и тя извика от болка, но аз я вдигнах на крака. Тя се залюля напред назад, като замахваше към лицето ми, вече с повече сила.

— Ма’ай се! Ма’ай се, Жор’!

— Не, госпожо — обвих ръка около кръста й и я поведох към вратата, като донякъде я влачех, донякъде я носех. Успяхме да свием към банята преди колената й пак да откажат. Аз я внесох вътре, което беше сериозно постижение при нейния ръст и тегло. Слава Богу за адреналина. Успях да спусна капака на тоалетната и да я сложа да седне, тъкмо преди моите собствени крака да ме предадат. Задъхвах се, отчасти от усилието, но също и от страх. Тя започна да се накланя надясно и аз плеснах голата й ръка — пляс.

— Стой изправена — извиках в лицето й. — Стой изправена, Кристи, по дяволите!

Тя се пребори да отвори очи. Те бяха кръвясали.

— Коя Кристи?

— Певицата на шибаните Ролинг Стоунс — отговорих аз. — Откога вземаш Нембутал? И колко взе тази вечер?

— Имам ресепта — каза тя. — Не е т’оя раб’та, Жор’.

— Колко хапчета? И колко си пила?

— Махай се.

Аз пуснах студената вода във ваната до последно и обърнах струята към душа. Тя видя какво се каня да направя и пак почна да замахва с ръце към мен.

— Не, Жор’! Не!

Аз не й обърнах внимание. Не за първи път вкарвах полуоблечена жена под студен душ и някои неща не се забравят като карането на колело. Вдигнах я рязко над ръба на ваната, въпреки подръпването в кръста ми, което щях да усетя много по-силно на следващия ден, а после я сграбчих и я задържах здраво, когато тя усети студената вода и почна да се извива. Тя се развика и опита да хване закачалката за кърпи. Очите й бяха вече трайно отворени. В косата й имаше капки вода. Комбинезонът стана съвсем прозрачен и дори при тези обстоятелства, за момент ме обзе похот при вида на извивките на тялото й.

Тя се опита да излезе от ваната. Аз я задържах вътре.

— Стой там, Сейди. Потърпи малко.

— К-колко още? Студено е!

— Докато не видя някакъв човешки цвят по лицето ти.

— З-з-защо го п-п-равиш? — зъбите й тракаха.

— Защото ти едва не се уби тази вечер — извиках й аз.

Тя се сви при думите ми. Краката й се подхлъзнаха, но тя сграбчи закачалката и остана права. Рефлексите й се подобряваха. Добре.

— Х-х-хапчетата не помагаха, затова си налях една ч-чаша. Това е. Пусни ме да изляза. Студено ми е. Моля те, Джордж, моля те, пусни ме — косата й беше полепнала по бузите и тя приличаше на удавен плъх, но лицето й наистина си връщаше цвета. Беше се изчервила заради студа, но и това беше нещо.

Спрях душа, прегърнах я и й помогнах да прекачи над ръба на ваната. От комбинезона й се стичаше вода върху розовото килимче.

— Помислих, че си мъртва — прошепнах й аз. — Когато влязох и те видях, просната на леглото, помислих, че си умряла. Идея нямаш какво почувствах.

Дръпнах ръцете си от нея и тя ме огледа с широки учудени очи. После проговори.

— Джон беше прав. Роджър също. Той ми се обади тази вечер преди речта на Кенеди. От Вашингтон. Така че какво значение има? По това време следващата седмица всички ще сме мъртви. Или ще ни се иска да бъдем.

В първия момент не разбрах за какво говори. Виждах само Кристи, застанала пред мен, подгизнала, раздърпана и ръсеща глупости и бях изпълнен с гняв. Страхлива кучка такава, помислих си. Тя трябва да е забелязала беса в очите ми, защото отстъпи назад.

Това ми прочисти главата. Нима можех да я обвинявам, задето се страхува, при положение, че тя, за разлика от мен, не знаеше какво има да се случва?

Взех една хавлия от рафта над тоалетната и й я подадох.

— Съблечи се и се подсуши — казах й.

— Тогава излез, ако обичаш.

— Само ако си сигурна, че си напълно будна.

— Будна съм — тя ме погледна неприязнено и, може би, малко насмешливо. — Знаеш как да връхлиташ с гръм и трясък, Джордж.

Аз се обърнах да огледам шкафчето над мивката.

— Няма повече хапчета — каза ми тя. — Каквото не съм изпила, ти си изхвърлил.

След четири години брак с Кристи аз все пак погледнах. После пуснах водата в тоалетната. След това се измъкнах от банята покрай нея.

— Давам ти три минути — казах й.

9

Обратният адрес върху плика беше: Джон Клейтън, източно авеню Огълторп №79, Савана, Джорджия. Ако не друго, копелето поне не се опитваше да се крие. Клеймото беше от двадесет и осми август, така че писмото сигурно я е чакало, когато се е върнала от Рино. Имала е почти два месеца да се измъчва от съдържанието му. Ужасните снимки, които бившият й мъж й беше изпратил, обясняваха защо звучеше толкова депресирана, когато говорих с нея на шести септември.

„Всички сме в опасност“, беше казала тя по време на последния ни телефонен разговор. „Джони беше прав“.

Снимките показваха японски мъже, жени и деца. Жертви на атомния взрив в Хирошима или Нагасаки, или и двете. Някои бяха слепи. Мнозина бяха без коса. Повечето страдаха от радиационни изгаряния. Няколко, като жената, останала без лице, бяха обгорели. На една снимка се виждаха четири присвити черни статуи. Когато бомбата се е взривила, четирима души са стояли пред една стена. Хората, както и по-голямата част от стената се бяха изпарили. Единствените участъци от стената, които се бяха запазили, бяха придобили формата на стоящите отпред човешки тела. Своеобразните скулптури бяха черни, защото бяха покрити с обгорена плът.

На гърба на всяка снимка, той беше написал едно и също съобщение с ясен, равен почерк: „Скоро и в Америка. Статистическият анализ не лъже.“

— Страхотни снимки, а?

Гласът й беше глух и безжизнен. Стоеше на прага на стаята, увита в хавлия. Косата й се спускаше по голите рамене на мокри кичури.

— Колко точно алкохол изпи, Сейди?

— Само две-три глътки, когато хапчетата не помогнаха. Мисля, че се опитах да ти го кажа, докато ти ме друсаше и пляскаше.

— Ако очакваш да ти се извиня, ще има да чакаш. Барбитурати и алкохол са ужасна комбинация.

— Няма значение — отвърна тя. — Не за първи път ми удрят шамар.

Това ми напомни за Марина и мисълта ме прободе неприятно. Разбира се, не беше същото, но шамарът си е шамар. А аз бях не само изплашен, но и ядосан.

Тя седна на стола в ъгъла и затегна хавлията около себе си. Приличаше на нацупено дете.

— Казах ли ти, че приятелят ми, Роджър Бийтън ми се обади?

— Да.

— Добрият ми приятел, Роджър — думите й бяха предизвикателни и тя чакаше да види дали ще се заям с нея по въпроса. Аз не го направих. Все пак, това си беше нейният живот. Аз исках просто да се убедя, че ще си го запази.

— Добре, добър приятел да бъде.

— Той ми каза непременно да гледам речта на оня ирландски задник тая вечер. Точно така го нарече. После ме попита колко далече е Джоуди от Далас. Като му казах, той отвърна: „Би трябвало да е достатъчно далече, зависи откъде духа вятърът“. Той самият се готви да напусне Вашингтон. Много хора се евакуират, но не знам дали ще им е от полза. Кой може да избяга от една атомна война? — тя започна да плаче. От гърдите й се откъсваха дълбоки, силни вопли, които разтърсваха цялото й тяло. — Онези идиоти се канят да съсипят целия прекрасен свят! Ще избият децата! Мразя ги! Всичките ги мразя! Кенеди, Хрушчов, Кастро — дано всички изгният в ада!

Тя покри лицето си с ръце. Аз коленичих, като някой старомоден джентълмен, който се кани да предложи брак, и я прегърнах. Тя обви ръце около врата ми и се вкопчи в мен като удавник. Тялото й още беше студено от душа, но бузата, която опря о ръката ми, гореше.

В този момент аз също мразех всички. Най вече Джон Клейтън, който беше наложил истински психологически тормоз на тази млада, неуверена и ранима жена. Беше посял семената на тези пагубни мисли в ума й, беше ги поливал и торил и ги беше наблюдавал как растат.

Сейди едва ли беше единствената, която, обхваната от ужас тази вечер, се беше обърнала към хапчета и алкохол. Колко ли сериозно се бяха запили посетителите в кръчмата на Айви например? Бях допуснал грешката да мисля, че хората ще приемат кубинската криза не по-сериозно от всяко друго международно счепкване, защото, когато аз самият се озовах в колежа, този случай вече беше само още едно историческо събитие, което трябваше да назубря за изпита. Така изглеждаха нещата откъм гледната точка на бъдещето. Но хората в долината (мрачната долина) на настоящето ги виждаха малко по-различно.

— Снимките ме чакаха, когато се върнах от Рино — тя ме погледна с кръвясали, изплашени очи. — Исках да ги изхвърля, но не можах. Разглеждах ги отново и отново.

— Точно това е била целта на онова копеле. Затова ги е пратил.

Тя изглежда не ме чу.

— Статистическият анализ му е хоби. Той казва, че някой ден, когато компютрите станат достатъчно добри, статистиката ще е най-важната наука, защото статистическият анализ никога не лъже.

— Това не е вярно — уверих я аз, като се сетих за Джордж де Мореншилд, единственият приятел на Лий. — Винаги има прозорец на колебание.

— Предполагам, че сега вече суперкомпютрите на Джони никога няма да се появят — продължи тя. — Каквото оцелее от човечеството, ще живее в пещери. А небето… вече няма да е синьо. Ядрен мрак, така го нарича Джони.

— Джони дрънка глупости, Сейди. И приятелчето ти Роджър също.

Тя поклати глава. Зачервените й очи ме гледаха тъжно.

— Джони знаеше, че руснаците ще пуснат сателит в космоса. Тогава тъкмо бяхме завършили колежа. Той ми го каза през лятото, а руснаците изстреляха „Спутник“ през октомври. „Сега ще пратят куче или маймуна“ — предсказа Джони. „След това ще пратят човек. А накрая двама души и една бомба.“

— Е, това случи ли се, Сейди, кажи де, случи ли се?

— Пратиха кучето, а след него и човека. Кучето се казваше Лайка, помниш ли? То умря там горе, горкото пале. И няма да им се наложи да пращат хората с бомбата, нали? Просто ще използват ракети. А ние ще отговорим с нашите. И всичко това заради един лайнян остров, известен само със своите пури.

— Знаеш ли какво казват фокусниците?

— Фок… За какво говориш, Джордж?

— Казват, че можеш да заблудиш учен, но не можеш да заблудиш друг фокусник. Бившият ти мъж, може да е много учен, но нищо не разбира от фокуси. А руснаците са майстори фокусници.

— Говориш безсмислици. Джони казва, че руснаците нямат избор, че ще трябва да се бият и то скоро, защото за момента имат повече оръжия от нас, но това няма да продължи дълго. Затова няма да се оттеглят от Куба. Това е само претекст.

— Джони е гледал твърде много филмови прегледи на руски паради, показващи редици ракети, наредени по Червения площад. Това, което той не знае — което и сенатор Кучел вероятно не знае — е, че половината от тези ракети са съвсем кухи.

— Ти не… няма как…

— Не знае колко много от междуконтиненталните им снаряди се взривяват още на стартовите си площадки в Сибир, просто защото оръжейните им експерти са некадърници. Не знае, че повече от половината ракети, заснети от шпионските самолети U–2, са всъщност боядисани дървесни дънери с перки от картон. Всичко е визуална измама, Сейди. Достатъчна да заблуди учени като Джони и политици като сенатор Кучел, но не й други фокусници.

— Това е… не може да… — тя замълча за момент, като хапеше устни. — Откъде знаеш всичко това?

— Не мога да ти кажа.

— Тогава аз не мога да ти повярвам. Джони предвиди, че Кенеди ще бъде кандидатът на демократите, въпреки че всички казваха, че ще е Хъмфри, понеже Кенеди е католик. Той анализира щатите, където се провеждат предварителни избори, направи си изчисленията и се оказа прав. Каза, че Джонсън ще се кандидатира като вицепрезидент с Кенеди, защото е единственият южняк, когото хората на север от линията Мейсън-Диксън приемат благосклонно. И за това беше прав. Кенеди стана президент и сега ще ни избие всичките. Статистическият анализ не лъже.

Аз си поех дъх дълбоко.

— Сейди, искам да ме чуеш. Слушай внимателно. Достатъчно будна ли си?

За момент тя не отговори, после усетих как главата й кимна върху рамото ми.

— Сега сме вторник, рано сутринта. Кризата ще продължи още три дни. Или бяха четири, не помня точно.

— Как така, не помниш?

Ами така. В записките на Ал няма нищо по въпроса, пък аз за последно съм учил американска история преди двадесет години в колежа. Цяло чудо е, че и толкова помня.

— Ние наистина ще наложим ембарго на Куба, но единственият руски кораб, който ще спрем, ще е натоварен само с храна и търговски стоки. Руснаците ще пофучат още малко, но в четвъртък или петък вече ще са изплашени до смърт и ще търсят начин да се измъкнат от ситуацията. Един от руските първенци ще организира неофициална среща с някакъв тип от телевизията — и сякаш от нищото, както отговорите на кръстословица, които понякога хрумват на човек неясно откъде, си спомних името му. Тъй де, почти си го спомних. — Казва се Джон Сколари или нещо подобно…

— Скали? За Джон Скали ли говориш? От новините на ЕйБиСи?

— Да, точно той. Това ще се случи в петък или събота, докато останалият свят, включително бившият ти мъж и йейлският ти приятел, чакат светът да натика глава между краката си и да си целуне задника за сбогом.

Тя се разсмя и звукът ми стопли сърцето.

— Та този руснак ще каже нещо като — успях да си докарам доста добър руски акцент, който бях научил от жената на Лий, а също от Борис и Наташа, в шоуто на „Роки и Булуинкъл“. — „Предайте на вашия президент, че ние искаме да се оттеглим, но да запазим честта си. Ако вие се съгласите да махнете ядрените си ракети от Турция и да не нападате Куба, ние пък ще деактивираме нашите ракети в Куба.“ И тъкмо това ще се случи, Сейди.

Тя беше спряла да се смее. Вместо това ме гледаше с ококорени очи.

— Измисляш си го, за да ме накараш да се почувствам по-добре.

Аз не отговорих.

— Не е измислица — прошепна тя. — Ти наистина вярваш, че това ще се случи.

— Не. Знам, че това ще се случи. Има голяма разлика.

— Джордж… никой не знае бъдещето.

— Джон Клейтън е твърдял, че може да предвижда бъдещето и ти си му вярвала. Роджър от Йейл, казал че знае какво ще се случи — повярвала си и на него.

— Ти ревнуваш от него, нали?

— Естествено, че ревнувам, по дяволите.

— Аз не спах с него. Изобщо нямах желание — добави тя мрачно. — Не мисля, че мога да спя с мъж, който си слага толкова много одеколон.

— Радвам се да го чуя. Но въпреки това ревнувам.

— А може ли да попитам откъде знаеш…

— Не. И да питаш, няма да ти отговоря — сигурно вече бях казал твърде много, но не можах да се спра. Честно казано, пак бих го направил. — Но ето какво ще ти кажа и това ще можеш сама да провериш след няколко дни. Адлей Стивънсън^[14] и руският представител в ООН ще се изправят един срещу друг на общото събрание. Стивънсън ще покаже снимки на ракетните бази, които руснаците строят в Куба и ще поиска обяснение за това, което Русия твърди, че не съществува. Руснакът ще отговори нещо като: „Почакайте моля, не мога да отговоря, докато не чуя пълния превод на думите ви“. А Стивънсън, който е наясно, че руснакът говори английски отлично, ще каже нещо, което ще влезе в учебниците по история, заедно с фразата „Не стреляйте, докато не видите бялото на очите им“^[15]. Ще каже на руснака, че, ако иска, може да чака, докато адът замръзне.

Тя ме огледа колебливо, обърна се към нощното си шкафче и видя обгорената опаковка Уинстън върху камарата смачкани угарки.

— Свършила съм цигарите.

— Трябва да ти държи влага до сутринта — отговорих й сухо. — Май си си изпушила цялата седмична дажба.

— Джордж? — гласът и беше много тих, почти срамежлив. — Ще останеш ли с мен тази нощ?

— Колата ми е паркирана отв…

— Ако някой от съседите полюбопитства, ще им кажа, че си дошъл да ме видиш след речта на президента и после колата ти е отказала да запали.

Като имах предвид състоянието на Сънлайнъра тия дни, това звучеше съвсем възможно.

— Тази загриженост за благоприличието значи ли, че за момента си престанала да се тревожиш за ядрения Армагедон?

— Не знам. Знам само, че не искам да бъда сама. Даже ще спя с теб, ако това ще те накара да останеш, но да знаеш, че едва ли ще е особено приятно. Главата ужасно ме боли.

— Не се налага да спиш с мен, мила. Това не е бизнес сделка.

— Нямах предвид…

— Шшшт. Ще ти донеса аспирин.

— И погледни върху шкафчето в банята, ако обичаш? Понякога оставям там резервен пакет цигари.

Пакет наистина имаше, но докато си дръпне три пъти от първата цигара, която й запалих, вече беше почнала да се унася. Дръпнах я измежду пръстите й и я смачках на по-ниския склон на Канцерогенния връх. После я прегърнах и двамата се отпуснахме върху възглавниците. Заспахме така, прегърнати.

10

Когато се събудих сред първите коси лъчи на утрото, ципът на панталона ми беше смъкнат и нейната умела ръка проучваше терена под бельото ми. Обърнах се към нея. Тя ме гледаше спокойно.

— Светът още е на мястото си, Джордж. Ние също. Хайде. Обаче, внимателно. Главата още ме наболява.

Бях внимателен и успях да удължа нещата. Заедно ги удължихме. Накрая тя се повдигна към мен и заби пръсти в раменете ми с обичайната си „Ох, олеле боже!“ хватка.

— Каквото и да е — прошепна тя и аз потръпнах от дъха й в ухото си. — Каквото ще да си, само кажи, че ще останеш. И, че още ме обичаш.

— Сейди… не съм преставал да те обичам.

11

Закусвахме в кухнята й, преди да тръгна обратно за Далас. Казах й, че вече наистина съм в Далас и още нямам телефон, но веднага щом си прокарам, ще й дам номера. Тя кимна и разрови яйцата в чинията си.

— Говорех сериозно преди. Че няма да те разпитвам повече.

— Така е най-добре. Не питай — не казвай.

— А?

— Няма значение.

— Само искам пак да ми кажеш, че не правиш нищо лошо.

— Да — уверих я. — Аз съм от добрите.

— Някой ден ще можеш ли да ми разкажеш?

— Надявам се. Сейди, онези снимки…

— Тази сутрин ги накъсах. Не искам да говоря за тях.

— Не е и нужно. Но искам да съм сигурен, че той не се е свързал с теб и по друг начин. Че не е идвал насам.

— Не е идвал. И пощенското клеймо е от Савана.

Бях го забелязал, но също бях видял, че е отпреди два месеца.

— Той не си пада по директните сблъсъци. Мисли се за голяма работа, но всъщност е страхливец.

Реших, че преценката й е правилна. Пращането на снимките от разстояние беше типично поведение за пасивно-агресивна личност. Но пък тя беше сигурна, че той няма да я намери и ето, че беше сгрешила.

— Поведението на психически нестабилните хора е трудно да се предвиди, миличка. Ако го видиш тук, веднага да се обадиш в полицията, чуваш ли?

— Добре, Джордж — в гласа й прозвуча нотка от старото раздразнение. — Искам да те питам само едно нещо и после няма да говорим по въпроса, докато не си готов. Ако изобщо някога можем да говорим за това.

— Питай — казах аз и се опитах да се приготвя за въпроса, който бях сигурен, че ще чуя: „Ти от бъдещето ли си, Джордж?“

— Ще ти прозвучи налудничаво.

— Беше луда нощ. Давай, питай.

— Ти… — тя се засмя нервно и започна да прибира чиниите. — Ти човек ли си? Т.е. от планетата Земя?

Аз се приближих до нея, както ми беше обърнала гръб, прегърнах я, сложих ръце на гърдите й, целунах врата й и я уверих:

— Сто процента човек.

Тя се обърна към мен. Очите й бяха сериозни.

— Може ли да попитам още нещо?

Аз въздъхнах.

— Давай.

— Имам още четиридесет минути, преди да тръгна за работа. Да ти си намира още един кондом? Май открих отлично средство против главоболие.