Стивън Кинг
11/22/63 (31)

1

Не бях точно арестуван, но ме задържаха и ме откараха в участъка с полицейска кола. Докато минавахме последната отсечка от пътя, разни хора — някои репортери, но повечето обикновени граждани — ни обградиха, заудряха по колата и надничаха през стъклата. С някакъв хладен клиничен интерес аз се зачудих дали ще ме измъкнат и линчуват заради опита за убийство на президента, но това не ме тревожеше особено. В момента бях загрижен само за окървавената си риза. Исках да я махна, но и да я нося до края на живота си. Това беше кръвта на Сейди.

Полицаите на предните седалки не ме попитаха нищо. Предполагам някой им беше наредил да не говорят с мен. Но и да бяха питали, аз не смятах да им отговоря. Бях се отдал на размисъл. Това не беше трудно, защото студенината пак ме беше обгърнала и аз я нахлузих като броня. Можех да оправя всичко. Но първо трябваше да си поприказвам с разни хора.

2

Сложиха ме в ледено бяла стая. Около единствената маса имаше три твърди стола. Аз седнах на един от тях. Отвън звъняха телефони и тракаха телекси. Хора сновяха във всички посоки и говореха на висок глас, понякога подвикваха, понякога се смееха. В смеха им имаше истерична нотка. Така се смее човек, когато знае, че му се е разминало на косъм. Че е избегнал куршума, така да се каже. Може би Едуин Уокър се беше смял по същия начин вечерта на десети април, докато беше разговарял с репортерите и беше изтръсквал парченца стъкло от косата си.

Същите двама полицаи, които докараха от книгохранилището, ме претърсиха и прибраха личните ми вещи. Попитах ги дали мога да задържа последните две обезболяващи прахчета. Те се посъветваха по въпроса, после един от тях разкъса пакетчетата и ги изсипа на масата, чиято повърхност беше нашарена с издълбани инициали и с изгорени петънца от цигари. Той наслюнчи пръст, опита прахчето и кимна.

— Трябва ли ви вода?

— Не.

Събрах разпилените прахчета в шепа и ги изсипах в устата си. Бяха горчиви. Това не ми пречеше.

Един от полицаите излезе. Другият поиска да вземе кървавата ми риза. Аз я свалих с нежелание и му я подадох.

— Знам, че това е нужно за разследването, но искам да сте много внимателни с тази риза. Кръвта по нея е от жената, която обичах. Това може да не е от значение за вас, но тя също беше жената, която помогна да бъде предотвратено убийството на президента Кенеди, а това няма как да не е от значение.

— Трябва ни само, за да определим кръвната група.

— Добре, но я включете в списъка на личните ми вещи. Искам си я обратно.

— Дадено.

Полицаят, който беше излязъл, се върна с обикновена бяла тениска. Приличаше на онази, която Озуалд беше носил — или щеше да носи — на снимката, направена в ареста малко след задържането му.

3

В малката бяла стая ме вкараха в един и двадесет. Около час по-късно (нямаше как да съм сигурен, защото в стаята нямаше часовник, а моят Таймекс беше прибран с личните ми вещи) същите двама униформени полицаи ми доведоха компания — добрия мой познайник, доктор Пери, понесъл голяма черна старомодна докторска чанта. Наблюдавах го с изумление. Той беше тук, в полицейското управление, при мен, защото не се налагаше да е в болницата Паркланд, където да обира парчета кост и отломки от куршум от мозъка на Джон Кенеди. Реката на историята вече се движеше по новото си русло.

— Здравейте, доктор Пери.

Той кимна.

— Господин Амбърсън — при последната ни среща, той ме наричаше Джордж. Ако имах причини да се тревожа, че съм попаднал под подозрение, това би потвърдило тревогите ми. Но аз не се тревожех. Бях се появил на местопрестъплението и бях предупредил какво ще се случи. Бони Рей вече им го беше казал.

— Казаха ми, че коляното ти пак е пострадало.

— За съжаление, да.

— Дай да погледнем.

Той се опита да дръпне нагоре левия ми крачол, но не успя. Ставата беше твърде подута. Когато извади ножица, двамата полицаи пристъпиха напред и извадиха оръжията си, като ги държаха насочени към пода с пръст на предпазителя. Доктор Пери ги изгледа удивено и после сряза панталона ми по шева. Той огледа и докосна коляното ми. После извади спринцовка и игла и изтегли известно количество течност. Аз скърцах със зъби, докато той приключи. Той пак порови в чантата си, извади ластичен бинт и го уви стегнато около коляното ми. Това осигури известно облекчение.

— Мога да ти дам и нещо за болката, ако господа полицаите не възразяват.

Те нямаха възражения, но аз имах. Предстоеше най-важният един час в живота ми — и в живота на Сейди — и не можех да си позволя нещо да замъглява ума ми.

— Имате ли от обезболяващите прахчета на Гуди?

Пери сбърчи нос, сякаш надуши нещо развалено.

— Имам аспирин и емприн. Емпринът е малко по-силен.

— Тогава дайте ми от него. И, доктор Пери?

Той вдигна поглед от чантата си.

— Сейди и аз не сме направили нищо нередно. Тя даде живота си за своята страна, а аз бих дал своя за нея. Просто нямах тази възможност.

— Щом е така, нека да съм първият, който ви благодари. От името на цялата страна.

— Президентът? Знаете ли къде е той?

Доктор Пери погледна полицаите въпросително. Те се спогледаха. После един от тях проговори.

— Замина за Остин, както беше по план. Ще изнася реч там довечера. Не знам дали това го прави страхотен куражлия или пълен глупак.

Може би самолетът му ще катастрофира, помислих си аз. Може би всички на борда ще умрат. Или той ще получи инфаркт или фатален инсулт. Може би някой друг лунатик ще му пръсне симпатичната глава. Дали твърдоглавото минало се бореше и срещу промените така, както срещу агентите на промяната? Нямах представа, но и не ми пукаше особено. Аз си бях свършил работата. Каквото и да станеше с Кенеди от тук нататък, не зависеше от мен.

— Чух по радиото, че Джаки не е с него — обади се докторът тихо. — Той я изпратил в ранчото на вицепрезидента в Джонсън Сити и ще я последва там през почивните дни, както било планирано. Ако това, което казваше е вярно, Джордж…

— Мисля, че това е достатъчно, докторе — обади се един от полицаите. На мен определено ми беше достатъчно — за Мал Пери аз отново бях станал Джордж.

Доктор Пери, на когото не му липсваше обичайната лекарска арогантност, го пренебрегна.

— Ако това, което казваше е вярно, май скоро те чака пътуване до Вашингтон. Нищо чудно да ти връчат медал на церемония в розовата градина.

След като той си тръгна, пак ме оставих сам. Но не съвсем. Сейди също беше там. „Как само танцувахме!“, беше казала тя, тъкмо преди да напусне този свят. Щом затворех очи, я виждах, застанала сред другите момичета, да поклаща рамене в такт с музиката. В този спомен тя се смееше, косата й беше разпиляна, а лицето й беше идеално. Хирурзите от бъдещето може да разполагаха с какви ли не техники да поправят вредата, нанесена от Джони Клейтън на лицето й, но аз знаех много по-добър метод. Стига да имах възможност да го използвам.

4

Оставиха ме да се пържа в собствените си болезнени сокове два часа, преди вратата на стаята да се отвори пак. Влязоха двама мъже. Единият, с лице като на басет под бялата шапка Стетсън, се представи като капитан Уил Фриц от даласката полиция. Той носеше куфарче — но не моето куфарче, слава Богу.

Другият тип имаше провиснали бузи, кожа на алкохолик и къса тъмна коса, която блестеше от брилянтин. Погледът му беше остър, любопитен и малко разтревожен. От вътрешния джоб на сакото си той извади калъфче за документи и го отвори.

— Джеймс Хоусти, господин Амбърсън. Федерално бюро за разследване.

Прав си да се тревожиш, помислих си. На теб е било възложено да следиш Лий, нали, агент Хоусти?

— Искаме да ви зададем някои въпроси, господин Амбърсън — обади се Уил Фриц.

— Хубаво — отговорих аз. — Аз пък искам да се махна от тук. Хората, които спасяват живота на президента на САЩ, не трябва да се третират като престъпници.

— Хайде, хайде — включи се агент Хоусти. — Нали ви пратихме лекар? И не кой да е, а вашия лекар.

— Задайте си въпросите — казах им.

И се приготвих да потанцувам.

5

Фриц си отвори куфарчето и извади отвътре прозрачен плик с етикет. Вътре беше моят револвер.

— Намерихме го до барикадата от кашони на Озуалд. Дали е бил негов, господин Амбърсън, как мислите?

— Не, този е моят — Полицейски специален. Лий също имаше тридесет и осми калибър, но неговият беше модел Виктъри. Ако не е бил у него, сигурно ще го намерите в жилището му.

Фриц и Хоусти се спогледаха изненадани и после пак се обърнаха към мен.

— Значи признавате, че сте познавал Озуалд? — попита Фриц.

— Да, но не особено добре. Не знаех къде живее сега, иначе щях да отида направо там.

— Бил е наел стая на улица Бъкли. Регистрирал се е под името О. Х. Лий. Явно е имал и други псевдоними. Алек Хайдел, например. На това име е получавал поща.

— Жената му и хлапето не са ли били с него? — попитах аз.

Хоусти се усмихна. Бузите му се разтеглиха около миля във всяка посока.

— Кой задава въпросите тук, господин Амбърсън?

— Рискувах живота си за президента, а годеницата ми загина заради него. Мисля, че имам право да задавам въпроси.

После изчаках да видя как ще се отнасят с мен — ако ме притиснеха здравата, значи вярваха, че съм участвал в заговора за покушение. Ако водеха разпита лековато, значи не го вярваха, но искаха да са сигурни. Оказа се нещо по средата.

Фриц завъртя плика с револвера с един пръст.

— Ще ви кажа какво мисля, че може да се е случило, господин Амбърсън. Не казвам, че е било точно така, но вие ще трябва да ме убедите в противното.

— А-ха. Обадихте ли се вече на родителите на Сейди? Те живеят в Савана. Трябва също да се обадите на Дийкън Симънс и Елън Докърти в Джоуди. Те й бяха като приемни родители. Всъщност и за двама ни. Мислех да помоля Дийк да кумува на сватбата ми.

Фриц не обърна внимание на думите ми.

— Това, което може да се е случило, е вие с момичето да сте били съучастници на Озуалд. И може би в последния момент сте се разколебали.

Неизбежната теория на конспирацията. Подходяща за всяко домакинство.

— Може би сте осъзнали, че се каните да стреляте по най-могъщия човек в света — продължи Хоусти. — В един момент всичко ви се е прояснило. И сте го спрели. Ако се е случило така, ще си спечелите известна снизходителност.

Да бе. Снизходително ще заменят екзекуцията на електрическия стол с четиридесет или петдесет години постоянна диета на макарони и сирене в затвора Левънуърт.

— Тогава защо не сме били с него там горе, агент Хоусти? Вместо да тропаме по вратата и да настояваме да ни пуснат вътре?

Хоусти сви рамене, сякаш да каже „Ти ми го обясни“.

— Пък и ако двамата бяхме планирали убийството заедно, щяхте да ме засечете с него. Защото знам, че сте го държали под поне частично наблюдение — наведох се към него. — Защо не го спряхте, Хоусти? Нали това беше вашата работа?

Той се отдръпна назад, все едно го бях заплашил с юмрук. Бузите му почервеняха.

За няколко кратки мига, скръбта ми беше заменена от някакво злобно удоволствие.

— ФБР го държеше под наблюдение, защото той първо беше емигрирал в Русия, после се беше върнал в Щатите и после опита да се прехвърли в Куба. Раздаваше брошури в подкрепа на Фидел месеци наред преди днешната патардия.

— Откъде знаете всичко това? — изджафка Хоусти.

— Защото той ми го каза. И после какво става — президентът, който е опитал всичко по силите си да събори Кастро, идва в Далас. Пък от работното си място в книгохранилището, Лий все едно има запазено място на първия ред. Вие, момчета, го знаехте, но не направихте нищо.

Фриц гледаше Хоусти с нещо, подобно на ужас. Сигурен съм, че агентът искрено съжаляваше, задето далаският полицай присъства на този разговор, но какво можеше да направи? Фриц беше началник на управлението.

— Не считахме, че той се явява реална заплаха — отговори Хоусти сухо.

— Е, ами, там ви е била грешката. Какво пишеше в бележката, Хоусти? Знам, че Лий е оставил бележка, когато е посетил канцеларията ви и са му казали, че отсъствате, но той не поиска да ми каже какво е написал. Само ми се усмихна с една от ония негови „майната ти“ усмивчици. Говорим за мъжа, който уби годеницата ми, така че заслужавам да знам. Беше ли написал, че се кани да направи нещо, което ще накара света да си седне на задника и да го забележи? Обзалагам се, че да.

— Нищо подобно не пишеше!

— Тогава ми я покажете. Хайде да видим дали ви стиска.

— Всяка кореспонденция с господин Озуалд си е работа на Бюрото.

— Не мисля, че има какво да ми покажете. Обзалагам се, че отдавна е изгорена и пусната в тоалетната, по заповед на господин Хувър.

И да не беше го направил още, скоро щеше да го направи. Ал го беше отбелязал в записките си.

— Щом твърдите, че сте невинен — включи се Фриц, — кажете ни откъде познавахте Озуалд и защо бяхте въоръжен.

— И защо дамата е носила касапски нож с кръв по него — допълни Хоусти.

При тези думи на мен причерня.

— Дамата беше покрита с кръв! — изкрещях им. — Дрехите й, обувките, чантата! Онзи кучи син я застреля в гърдите, ако не сте забелязали!

— Успокойте се, господин Амбърсън, никой не ви обвинява в нищо — каза Фриц, но си личеше, че пропуска да добави „засега“.

Аз си поех дълбок дъх.

— Говорихте ли с доктор Пери? Пратихте го да се погрижи за коляното ми, така че трябва да сте поговорили. Значи знаете, че през август едва не умрях в следствие на тежък побой. Мъжът, който нареди да ме пребият — и сам се включи във веселбата — беше букмейкър на име Акива Рот. Не мисля, че смяташе да ме нарани толкова сериозно, но аз взех да му се правя на умник и той трябва да ми се е ядосал. Не си спомням много добре. Доста неща не си спомням като хората.

— Защо не го докладвахте на полицията?

— Защото бях в кома, детектив Фриц. А после не си спомнях нищо. Когато паметта ми се възстанови, поне отчасти, си спомних Рот да казва, че имал връзки с друг букмейкър от Тампа, с когото си бях имал работа и се един мафиот от Ню Орлийнс — Карлос Марсело. Това означаваше, че ще е рисковано да се обърна към полицията.

— Да не би да обвинявате даласките полицаи във връзки с мафията? — не знаех дали гневът на Фриц е истински или фалшив и не ме вълнуваше особено.

— Казвам, че съм гледал „Недосегаемите“ и знам, че мафията не обича хора, дето много плямпат. Купих револвера за лична защита, което е мое право според Втората поправка. И винаги го носех с мен — посочих плика на масата. — Този револвер.

— Откъде го купихте — попита Хоусти.

— Не помня.

— Тая амнезия май е много удобна — продължи Фриц. — Направо извадена от телевизионен сериал.

— Говорете с Пери — повторих им. — И хубавичко ми погледнете коляното. Днес то пострада за втори път, докато се катерех шест етажа, за да спася живота на президента. Което аз лично смятам да споделя с пресата. Ще им кажа също, че наградата ми, задето съм изпълнил дълга си на американски гражданин, е била разпит в задушна малка стая без дори чаша вода.

— Искате ли вода? — попита Фриц и аз разбрах, че всичко вероятно ще се оправи, стига да не направех някоя грешка.

Президентът се беше разминал на косъм със смъртта. Тези двама мъже, да не говорим за полицейския началник на Далас, Джеси Къри, щяха да се окажат под огромен обществен натиск да дадат на тълпата герой. И след като Сейди беше мъртва, оставах им само аз.

— Не. Но една кола ще ми дойде чудесно.

6

Докато си чаках колата се сетих какво беше казала Сейди за следата, която оставяхме след себе си. Беше права, но може би щях да успея да обърна това своя полза. Стига, разбира се, механикът от една бензиностанция Есо във Форт Уърт да беше постъпил според инструкциите в бележката, оставена под чистачката на Шевролета.

Фриц запали цигара и бутна пакета към мен. Аз поклатих глава и той си го прибра.

— Кажете ни откъде го познавахте — каза той.

Казах, че съм се запознал с Лий на улица Мерседес и двамата сме се сближили по съседски. Аз съм слушал неговите тиради за злините на фашистко-империалистическа Америка и за чудесното социалистическо общество, което щяло да разцъфти в Куба. Казах им, че за него Куба е била социалистическият идеал, понеже Русия била превзета от безполезни бюрократи, поради което именно той си тръгнал от там. А кубинците си имали чичо Фидел. Казах, че Лий само дето не е боготворил Фидел.

— Реших, че той е доста чалнат, но семейството му ми допадна — това поне беше вярно, наистина харесвах семейството му и наистина смятах, че той беше побъркан.

— Как един учител като вас изобщо се е оказал сред жителите на най-пропадналата част на Форт Уърт?

— Опитвах се да пиша роман и открих, че ми е трудно да го правя докато преподавам. Жилището на улица Мерседес наистина беше дупка, но пък беше евтино. Реших, че книгата ще ми отнеме към година, а това значеше, че ще се наложи да съм пестелив. Ако паднех прекалено духом, си въобразявах, че живея в мансарда в артистичната част на Париж.

— Спестяванията ви включваха и пари, спечелени от залози при букмейкъри, така ли?

— Мисля да се възползвам от Петата поправка по въпроса.^[1]

Това накара Уил Фриц да се засмее.

— Значи, запознали сте се с Озуалд и сте станали приятели? — включи се Хоусти.

— Не точно приятели. Човек не се сближава с откачалки. Поне аз не го правя.

— Продължавайте.

— Лий и семейството му се изнесоха, аз останах. После един ден, ей така, от нищото, той ми се обади и каза, че с Марина живеели на улица Елзбет в Далас. Кварталът бил по-добър и имало много квартири, че и по-евтини. Дотогава на мен ми беше писнало от улица Мерседес, така че отидох до Далас, обядвах с Лий в Улуърт и после двамата се разходихме из неговия квартал. В крайна сметка аз наех приземния апартамент на западна улица Нийли №214 и, когато вторият етаж се освободи, аз върнах услугата, като се обадих на Лий. Жена му изобщо не харесваше жилището на улица Елзбет, а моята сграда беше на един хвърлей от тях и много по-хубава. Така че те се пренесоха.

Нямах представа колко подробно ще проверят тази история, дали съм улучил хронологията, нито какво щеше да им каже Марина, но тези неща не бяха важни. Важното беше просто да спечеля малко време. Дори привидно достоверна история щеше да ми свърши работа, особено след като агент Хоусти имаше причини да е особено внимателен с мен. Ако разтръбях, каквото знаех за него, той можеше да прекара остатъка от кариерата си в Аляска.

— После се случи нещо подозрително. Беше миналият април. Около Велик ден. Седях си в кухнята и работех по книгата, когато отпред спря една страшно контешка кола — май беше Кадилак, с двама души в нея. Мъж и жена. Добре облечени. Носеха плюшена играчка за Джуни. Тя е…

— Знаем коя е Джун Озуалд — прекъсна ме Фриц.

— Та, те се качиха на втория етаж и аз чух мъжа — той имаше някакъв акцент, май немски и такъв един бумтящ глас — да казва на Лий: „Как така не го улучи?“

Хоусти се наведе напред, очите му почти изпълнили месестото лице.

— Какво?

— Чухте ме. Така че аз прегледах вестника и какво да видя? Някой беше стрелял по някакъв пенсиониран генерал четири-пет дни преди това. Върл консерватор. Точно от тия, дето Лий най ги мразеше.

— Вие какво направихте?

— Нищо. Знаех, че той има пистолет, защото ми го беше показал веднъж. Обаче във вестника пишеше, че изстрелът по Уокър бил направен с карабина. Освен това по онова време цялото ми внимание беше насочено към моята приятелка. Попитахте ме защо е носила нож в чантата си. Отговорът е много прост — от страх. Тя също беше нападната, но не от господин Рот. Беше бившият й съпруг. Той й остави доста сериозен белег.

— Да, видяхме го — вметна Хоусти. — И наистина съжаляваме за загубата ви, господин Амбърсън.

Аз му благодарих, но реших, че изобщо не изглежда да съжалява.

— Ножът беше същият, с който бившият й, името му беше Джон Клейтън, я беше нападнал. Тя го носеше навсякъде с нея — сетих се как беше казала „За всеки случай“. Сетих се, как беше казала „А това си е случай и още как, нали?“

Покрих лицето си с ръце за минута. Те ме изчакаха. Накрая свалих ръцете си в скута и продължих с монотонен глас. Само, фактите, госпожо.

— Задържах квартирата на улица Нийли, но си прекарвах времето предимно в Джоуди, за да се грижа за Сейди. Почти се бях отказал от идеята за книгата и мислех пак да се хвана да преподавам в местната гимназия. Но тогава попаднах на Акива Рот и горилите му и сам се оказах в болница. Когато ме изписаха от там, се нанесох в рехабилитационния център Идън Фалоус.

— Знам го. Общност за хора, които се нуждаят от грижи.

— Да и Сейди беше човекът, който най-много се грижеше за мен. Аз се погрижих за нея, след като мъжът й я нарани, тя се грижеше за мен, след като Рот и биячите му ме ступаха. Нещата се въртят в кръг… знам ли… създават нещо като… хармония.

— За всичко си има причина — заяви Хоусти тържествено и на мен ми се прищя да се хвърля през масата и смачкам зачервеното му месесто лице. Не защото не беше прав. По мое скромно мнение, наистина всичко се случва по някаква причина. Но дали на нас причината ни допада? Рядко.

— Към края на октомври доктор Пери ми позволи да почна да шофирам на кратки разстояния — това беше чиста лъжа, но те можеше да не говорят с Пери веднага, а ако решаха да заложат на моя образ като на национален герой, можеше изобщо да не проверят думите ми. — Тази седмица, във вторник, си направих разходка с колата из Далас и посетих жилището на западна улица Нийли. Просто така ми хрумна. Исках да видя дали това ще ми помогне да си спомня нещо.

Единствената причина за посещението ми на улица Нийли, беше да си прибера пистолета изпод верандата.

— После реших да обядвам в Улуърт, като в доброто старо време. И кого мислите заварих там? Лий, над ръжен сандвич с риба тон. Аз седнах при него, заговорихме се и тогава той ми каза, че от ФБР тормозели него и жена му. Каза ми: „Ще науча ония копелета да не се заяждат с мен, Джордж. Ако гледаш телевизия в петък следобед, може да видиш нещо интересно.“

— Майко мила — възкликна Фриц. — Вие свързахте ли думите му с посещението на президента?

— Отначало не. Никога не съм следил Кенеди особено внимателно. Аз съм републиканец — две лъжи на цената на една. — Пък и Лий веднага превключи на любимата си тема.

— Куба — предположи Хоусти.

— Точно така. Куба и слава на Фидел. Даже не ме попита защо куцам. Той Лий си беше такъв, вечно отнесен в неговите си работи, не виждаше по-далеч от носа си. Аз го почерпих пудинг за десерт — ама само какъв пудинг правят в Улуърт, че и евтин — и го попитах къде работи. Той ми каза книгохранилището на улица Елм. Каза го с такава широка усмивка, сякаш претоварването на кашони напред-назад, беше най-страхотната работа на света.

Продължих си разказа, като им казах, че съм го слушал с половин ухо, защото ме е болял кракът и съм усещал надигащо се главоболие. Върнал съм се в Идън Фалоус и съм дремнал, а когато съм се събудил, съм се сетил за забележката на немския тип, дето Лий не бил улучил някого. Включил съм телевизора и там съм чул за предстоящото посещение на Кенеди. Именно тогава, казах им, съм започнал да се тревожа. Претърсил съм купчината вестници вкъщи и съм открил маршрута на президентския кортеж, който щял да мине точно край книгохранилището.

— Цялата сряда се чудих какво да правя — те и двамата се бяха навели към мен над масата и попиваха всяка дума. Хоусти си водеше бележки, без да си гледа в ръцете. Зачудих се дали ще успее да прочете нещо по-късно. — Първо си казвах, че може би наистина се кани да направи нещо, после сам си отговарях, че Лий е само въздух под налягане. Цял ден си блъсках главата така. Вчера сутринта се обадих на Сейди, разказах й всичко и я попитах какво мисли. Тя се обади на Дийк — Дийк Симънс, дето ви казах, че й беше като баща — и после звънна на мен. Каза ми, че трябва да се обадя в полицията.

— Не ми се ще да слагам сол в раната, синко, но ако го бяхте направили, момичето още щеше да е живо.

— Момент. Още не сте чули цялата история — не че аз я бях чувал, повечето неща ги измислях в движение. — Аз казах на двама им с Дийк да не замесват полицията, защото, ако Лий се окажеше невинен, това щеше сериозно да му вгорчи живота. Той и така почти му беше изпуснал края. Улица Мерседес беше същинска дупка и Нийли беше само малко по-добре в сравнение с нея, но за мен това не беше проблем. Аз бях ерген и си пишех книгата. Имах и малко пари в банката. Лий обаче имаше красива жена и две дъщерички, втората току-що се беше родила, и едва успяваше да им осигури покрив над главите. Той не беше лош човек…

При това изпитах желание да проверя дали носът ми не е тръгнал да расте.

— … но беше абсолютен задник, ще ме прощавате. Заради побърканите му идеи му беше трудно да се задържа дълго на една и съща работа. Казваше, че като си намери ново място, от ФБР веднага провалят всичко. Каза, че така направили с печатарската му служба.

— Пълни глупости! — не се сдържа Хоусти. — Онзи келеш винеше за проблемите си всеки друг, само не и себе си. Обаче по някои въпроси съм съгласен с вас, Амбърсън — той наистина беше първокласен задник и аз също съжалявах жена му и децата. Страшно ми беше жал за тях.

— Тъй ли? Браво на вас. Така или иначе, ето че той си беше намерил нова работа и аз не исках да я изгуби заради мен, ако се окаже, че просто си е чесал езика, което му се случваше често. Казах на Сейди, че ще намина край книгохранилището утре, т.е. днес, просто да го проверя как я кара. Тя каза, че ще дойде с мен. Аз й казах, че не искам да идва, че ако Лий наистина се е побъркал и се кани да направи нещо откачено, не искам тя да е в опасност.

— Не можахте ли да прецените дали наистина се е побъркал докато обядвахте с него? — попита Фриц.

— Не, беше съвсем спокоен, но той винаги изглеждаше спокоен — наведох се към него. — Сега искам да ме слушате много внимателно, детектив Фриц. Разбрах, че тя е решила да дойде с мен, каквото и да става. По гласа й личеше. Затова се махнах от там. За да я защитя. За всеки случай.

„А това си е случай и още как, нали?“, прошепна Сейди в главата ми. Тя щеше да си остане там, докато не я видех отново, от плът и кръв, а аз се заклех пред себе си, че това ще се случи, каквото и да става.

— Мислех да прекарам нощта в хотел, но хотелите бяха пълни. Тогава се сетих за улица Мерседес. Бях върнал ключа от номер 2706, където бях живял аз, но още пазех копие от ключа на номер 2703 — къщата на Лий. Той ми го беше дал да му поливам цветята.

— Той е имал цветя? — обади се Хоусти, но аз продължавах да говоря само на Фриц.

— Сейди се притеснила, когато не ме намерила в Идън Фалоус, Дийк също. Така че той се обадил в полицията. Не веднъж. Няколко пъти. Всеки път, когато се обаждал, полицаят, с когото говорил, му казвал да спре да им губи времето и затварял. Не знам дали някой си е направил труда да регистрира тези разговори, но Дийк ще потвърди думите ми, а той няма причина да лъже.

Сега беше ред на Фриц да се изчерви.

— Ако само знаехте колко смъртни заплахи получихме…

— О, аз разбирам. Толкова много заплахи, толкова малко полицаи… Само не ми казвайте, че обаждане в полицията е щяло да спаси живота на Сейди. Не го споменавайте повече, става ли?

Той не отговори.

— Тя как ви откри? — попита Хоусти.

Поне за това не се наложи да лъжа и го разказах, както си беше. След това обаче те попитаха за пътуването от улица Мерседес във Форт Уърт до книгохранилището в Далас. Тъкмо тази част от историята можеше да ми създаде най-големи проблеми. Тревожех се за каубоя в Студебейкъра — Сейди го беше нападнала, но само след като той се беше опитал да й открадне чантата. Колата беше пред разпадане и не знам дали той изобщо си е направил труда да съобщи, че е била открадната. Ние, разбира се, бяхме откраднали още една кола, но при нашата спешна задача, реших, че полицията няма да повдигне обвинения. В противен случай пресата щеше да ги разкъса. Това, за което се тревожех най-много, беше Шевролетът с крила на багажника като женски вежди. Багажникът, пълен с куфари можеше да се обясни лесно — все пак двамата и преди бяхме прекарвали заедно уикендите в Кендълуд. Но, ако им попаднеше тетрадката на Ал… Просто не ми се мислеше.

На вратата се почука отчетливо и един от полицаите, които ме бяха докарали, подаде глава. Докато караше колата и преравяше личните ми вещи с колегата си, той изглеждаше железен и опасен, все едно изваден от полицейска драма. Сега, когато го видях несигурен и с разширени от вълнение очи, забелязах, че е на не повече от двадесет и три и още не се е отървал от младежкото акне. Зад него виждах струпани доста хора — някои в униформа, други не — които се опитвах да ме зърнат, макар и за момент. Фриц и Хоусти се обърнаха към натрапника нетърпеливо.

— Прощавайте за прекъсването, господа, обаче има обаждане за господин Амбърсън.

Бузите на Хоусти си върнаха наситения пурпурен цвят.

— Синко, тук се провежда разпит. Не ми пука, даже и сам президентът на САЩ да се обажда.

Младокът преглътна. Адамовата му ябълка подскачаше като маймунка на пого стик.

— Ъм, господа… ами, то точно президентът се обажда.

Оказа се, че на тях все пак им пука.

7

Заведоха ме по коридора до канцеларията на началник Къри. Фриц ме държеше под едната ръка, Хоусти под другата. Така те поддържаха повече от тридесет килограма от теглото ми, тъй че аз почти не куцах. Имаше репортери, камери и огромни светлини, насочени в лицето ми, които сигурно бяха вдигнали температурата в помещението до към четиридесет градуса. Тези хора, една идея по-сериозни журналисти от папараците, нямаха никакво място в полицейското управление след извършен опит за убийство на президента, но присъствието им не ме изненада. В друга една времева линия те се бяха струпали при ареста на Озуалд и никой не ги беше изгонил. Доколкото знам, на никого изобщо не беше хрумнало да ги гони.

Хоусти и Фриц си проправиха път с лакти през навалицата и останаха с каменни изражения. През цялото време ги обсипваха с въпроси. Накрая Хоусти им извика.

— Господин Амбърсън ще направи изявление, след като властите вземат пълните му показания!

— Кога?

— Утре, в други ден, може би следващата седмица!

Чуха се недоволни стонове. Хоусти им се усмихна.

— А може да е и следващият месец. Точно сега президентът Кенеди чака на телефона, така че всички вие се отдръпнете и сторете път.

Те го направиха, като всички говореха в един глас.

Единственият разхладителен уред в канцеларията на началник Къри беше вентилатор на един рафт, но раздвижения въздух беше истинска благодат след стаята за разпит и фурната, създадена от журналистите. На писалището лежеше масивна черна телефонна слушалка. До нея имаше папка с надпис Лий. Х. Озуалд. Беше доста тъничка.

Аз вдигнах слушалката.

— Ало?

От носовия глас с новоанглийски акцент, който ми отговори, ме побиха тръпки. Ако не бяхме двамата със Сейди, сега този мъж щеше да лежи на маса в моргата.

— Господин Амбърсън? Тук е Джак Кенеди. Аз… аа… разбирам, че жена ми и аз ви дължим… аа… живота си. Разбрах също, че сте изгубили свой близък човек — „човек“ прозвуча по-скоро „чоек“, както бях свикнал да го чувам, като дете.

— Името й беше Сейди Данхил, господин президент. Озуалд я застреля.

— Много съжалявам за… аа… вашата загуба, господин Амбърсън. Мога ли да ви наричам… аа… Джордж?

— Както предпочитате — отговорих му, но в главата ми се въртеше само: „Този разговор не може да се случва. Сигурно сънувам.“

— Нейната страна ще й бъде вечно признателна, а вас нацията ще обсипе с искрените си съболезнования. Сигурен съм. Нека аз първи да ви изкажа и двете.

— Благодаря, господин президент — гърлото ми се беше стегнало и едва успявах да шепна. Виждах блесналите й очи, докато лежеше в ръцете ми. „Джейк, как само танцувахме.“ Дали на президентите им пука за такива неща? Дали изобщо знаят за тези неща? Може би най-добрите измежду тях знаят. Може би затова избират обществената служба.

— Има още някой, който би искал да ви благодари, Джордж. Жена ми не е тук в момента, но тя… аа… планира да се обади довечера.

— Господин президент, не съм сигурен къде ще бъда довечера.

— Тя ще ви открие. Тя е много… аа… решителна, когато си науми да говори с някого. А сега ми кажете, Джордж, как сте вие?

Казах му, че съм добре, макар че не бях. Той обеща да ме приеме в Белия Дом съвсем скоро и аз му благодарих, но не смятах, че това посещение ще се случи. По време на целия този нереален разговор, докато вентилаторът духаше в потното ми лице, а през остъклената врата на началник Къри блестяха ярките светлини на камерите отвън, в моята глава пулсираха две думи.

Спасен съм. Спасен съм. Спасен съм.

Президентът на Съединените Американски Щати се беше обадил от Остин да ми благодари, че съм спасил живота му. Значи вече можех да направя, каквото беше нужно да се направи.

8

Пет минути след края на невъзможния ми разговор с Джон Фицджералд Кенеди, Хоусти и Фриц ме съпровождаха надолу по стълбите към гаража, където Озуалд трябваше да бъде застрелян от Джак Руби. При прехвърлянето на атентатора в общинския затвор, гаражът беше претъпка с хора. Сега беше толкова празен, та стъпките ни отекваха. Двамата ме закараха до хотел Адолфъс и аз изобщо не се изненадах, че ме сложиха в същата стая, която бях наел при пристигането си в Далас. Казват, че всичко се върти и всичко се връща. И макар да не ми е ясно кои са мъдреците, дето ги казват тия работи, те определено са прави, когато става въпрос за пътуването във времето.

Фриц ми каза, че полицаите, оставени на пост пред вратата ми и долу в приемната на хотела, са там изключително за моя защита и, за да държат репортерите на страна (да бе). После ми стисна ръката. Хоусти също ми стисна ръката и, когато го направи, усетих сгънато листче хартия да преминава от неговата длан в моята.

— Гледай да си починеш — каза ми той. — Заслужил си си почивката.

Когато двамата излязоха, аз разгърнах листчето, откъснато от бележника на Хоусти. Той беше написал три изречения, вероятно докато аз бях разговарял с Кенеди.

Телефонът ти се подслушва. Ще се видим довечера в 9. Изгори този лист и пусни пепелта в тоалетната.

Изгорих бележката му, както Сейди беше изгорила моята. После взех слушалката на телефона и отвинтих долното капаче. Вътре, прикрепен към жиците, имаше малък син цилиндър, не по голям от малка батерия. Полуразвеселен видях, че надписът по него е японски. Това ми напомни за моя стар приятел Тихия Майк.

Изрових цилиндъра от мястото му, сложих го в джоба си, завих капачето и набрах нула. Когато казах името си на момичето, което отговори, последва много дълга пауза. Тъкмо вече се канех да затворя и да опитам пак, тя започна да плаче и през сълзи да ми благодари, задето съм спасил живота на президента. Ако имало нещо, което можела да направи за мен, каза тя, което хотелът можел да направи за мен, само трябвало да й се обадя. Тя била Мари и щяла да направи всичко, за да изрази своята благодарност.

— Като начало, можеш да ме свържеш с Джоуди — казах й и й дадох номера на Дийк.

— Разбира се, господин Амбърсън. Бог да ви благослови, сър, свързвам ви.

Телефонът отсреща иззвъня два пъти преди Дийк да вдигне. Гласът му беше пресипнал, сякаш настинката му се беше влошила.

— Ако пак е някой проклет репортер…

— Не, Дийк, аз съм Джордж — направих пауза. — Джейк.

— О, Джейк — каза той скръбно и на свой ред се разплака. Почаках, стиснал слушалката толкова здраво, че ръката ме заболя. Слепоочията ми пулсираха. Денят отиваше към края си, но дневната светлина, проникваща през прозорците, още беше твърде ярка. В далечината чух гръмотевици. Накрая той успя да се овладее. — Добре ли си?

— Да. Но Сейди…

— Знам, казаха в новините. Чух го по радиото, докато карах към Форт Уърт.

Значи жената с бебешката количка и механикът от бензиностанция Есо бяха постъпили, точно както се бях надявал. Слава Богу. Не че това ми се струваше особено важно сега, докато слушах как старецът се бори със сълзите си.

— Дийк… според теб, вината моя ли е? Няма да ти се сърдя, ако виниш мен.

— Не — каза той накрая. — Същото важи за Ели. Когато Сейди си наумеше нещо, тя го изпълняваше. Пък и ако тя те е намерила на улица Мерседес във Форт Уърт, аз бях този, който й каза къде да търси.

— Да, там бях.

— Онзи кучи син ли я застреля? По новините казаха, че така е станало.

— Да. Целеше се в мен, обаче моят крак… Спънах се в нещо и паднах. Тя беше точно зад мен.

— Иисусе! — гласът му беше добил малко сила. — Но тя загина в името на нещо благородно. Поне това ще ми остане и мисля, че и на теб също може да послужи за утеха.

— Без нея никога нямаше да стигна навреме. Ако само я беше видял… колко беше решителна… колко смела…

— Иисусе! — повтори той, но думата се превърна във въздишка. Той звучеше ужасно състарен. — Всичко е било вярно. Всичко, което ти каза. И всичко, което тя ми каза за теб. Ти наистина си от бъдещето, нали?

Как само се радвах, че микрофонът беше в джоба ми. Съмнявах се, че са имали време да сложат подслушващи устройства из стаята, но все пак похлупих слушалката с ръка и снижих глас.

— Нито дума за това на полицията или на репортерите.

— Божичко, разбира се, че не — звучеше сякаш самата идея му се струваше абсурдна. — Ами че те ще те затворят и ще изхвърлят ключа.

— Успя ли да извадиш багажа ни от багажника на Шевролета? Даже след като…

— И още как. Знаех, че това е важно, защото веднага щом чух какво се е случило, разбрах, че ще бъдеш под подозрение.

— Мисля, че всичко с мен ще е наред — казах му. — Обаче искам да отвориш куфарчето ми и… имаш ли пещ за смет?

— Да, зад гаража.

— В куфарчето има една синя тетрадка. Искам да я изгориш. Ще направиш ли това за мен? И за Сейди. Ние и двамата разчитаме на теб.

— Да, Джейк. Ще го направя. Много съжалявам за твоята загуба.

— И аз съжалявам за твоята. Твоята и на мис Ели.

— Не е честно! — избухна той. — Не ми пука, че той е президентът, не е честно да се размени нейният живот за неговия.

— Не — съгласих се аз. — Не е. Обаче, Дийк… тук не ставаше въпрос само за президента, а и за всички ужасни неща, които щяха да се случат, ако той беше умрял.

— Предполагам знаеш какво говориш, но пак ми е трудно да го приема.

— Знам.

Дали в училището щяха да направят възпоменателна сбирка за Сейди, както бяхме направили за мис Мими? Разбира се, че да. Телевизионните станции щяха да изпратят свои екипи с камери и в Америка нямаше да останат сухи очи. Но след края на шоуто, Сейди щеше да си остане все така мъртва.

Освен ако аз не променях нещата. Това би означавало да мина през всичко наново, но заради Сейди си струваше. Даже, ако при срещата ни на онова парти, тя ми хвърлеше само един поглед и решеше, че съм твърде стар за нея (не че аз нямаше да направя всичко по силите си да променя нейното мнение по въпроса). Имаше си дори положителна страна. Сега, след като бях сигурен, че Лий и действал сам, нямаше да се наложи да чакам толкова дълго, за да го елиминирам.

— Джейк? Още ли си там?

— Помни, че трябва да ме наричаш Джордж, когато говориш за мен, нали?

— Няма страшно. Може да не съм първа младост, обаче още съм с акъла си. Ще те видя ли пак?

Не, ако агент Хоусти ми каже, каквото очаквам да чуя, помислих си.

— Ако не ме видиш повече, значи нещата са се подредили отлично за мен.

— Добре, Джейк… Джордж… Тя… тя каза ли нещо накрая?

Не можех да му кажа последните й думи, те си бяха лично за мен. Но все нещо можех да му дам. Той щеше да го каже на Ели, а тя на всички приятели на Сейди в града. Те никак не бяха малко.

— Попита ме дали президентът е спасен. Когато й казах, че сме успели, тя затвори очи и угасна.

Дийк пак започна да плаче. Моето лице пулсираше. И на мен биха ми дошли добре малко сълзи, но очите ми бяха сухи като камък.

— Сбогом — казах му накрая. — Сбогом, стари приятелю.

Затворих и останах застинал на място за момент, загледан в далаския залез, който червенееше зад стъклото. „Вечер червено небе, за моряка леко сърце“ се казваше в една стара поговорка. Но аз чувах и звука на приближаваща се гръмотевична буря. Пет минути по-късно, когато се бях овладял донякъде, пак вдигнах слушалката на чистия си телефон и набрах нула. Казах на Мари, че смятам да си полегна и я помолих да ме събуди в осем. Освен това помолих да държи линията ми затворена дотогава.

— О, вече сме се погрижили за това — уведоми ме тя развълнувано. — Полицейският началник нареди да не пропускам никакви входящи обаждания към вашата стая — след това тя драматично снижи глас. — Той луд ли беше, господин Амбърсън? Искам да кажа, трябва да е бил, ама приличаше ли на луд?

Спомних си неговия разочарован поглед и демоничната гримаса.

— О, да — отговорих й. — И още как. Осем часа, Мари. Нищо друго преди това.

Затворих, преди тя да успее да каже нещо повече. После си събух обувките (лявата ми отне доста повече време и пъшкане), легнах на леглото и кръстосах ръце над лицето си. Видях Сейди да танцува на училищната забава. Видях Сейди да ми казва да вляза и дали случайно бих искал малко кекс. Видях я в ръцете си с ярки, умиращи очи, вдигнати към мен.

Помислих си за заешката дупка и как при всяко минаване през нея, нещата се връщат на изходна позиция.

След това най-после успях да заспя.

9

Хоусти почука на вратата точно в девет. Отворих му и той влезе. Носеше куфарче в едната си ръка (но не моето, така с това всичко беше наред). В другата държеше шампанско, при това доста скъпо, Мое е Шандон, с червено-бяло-синя панделка, вързана около гърлото на бутилката. Изглеждаше изтощен.

— Амбърсън — поздрави ме той.

— Хоусти — отвърнах аз.

Той затвори вратата и посочи телефона. Аз извадих микрофона от джоба си му го показах. Той кимна.

— Има ли други? — попитах го.

— Не. Тая джаджа е на даласката полиция, а случаят вече е в ръцете на федералните. По заповед на самия Хувър. Ако някой пита, сам си намерил микрофона.

— Ясно.

Той вдигна бутилката.

— От управата на хотела. Настояха да ти я донеса. Имаш ли желание да пиеш за здравето на президента на САЩ?

Като се имаше предвид, че моята красива Сейди лежеше мъртва в моргата, нямах желание да пия за ничие здраве. Бях си постигнал целта, но успехът ми беше адски горчив.

— Не.

— Нито пък аз, но се радвам, че е жив. Искаш ли да чуеш една тайна?

— Защо не.

— Аз гласувах за него. Сигурно съм бил единствен в цялото ФБР.

Аз не отговорих.

Хоусти седна в едно от двете кресла в стаята и въздъхна облекчено. Изправи куфарчето между глезените си и после завъртя бутилката, така че да прочета етикета.

— Реколта ’58-ма. Който разбира от вино ще може да каже, дали е била добра година, ама аз лично предпочитам бирата.

— И аз така.

— Тогава може повече да ти хареса касата Лоун Стар, дето са ти приготвили долу. От фирмата са пратили и писмо, с което обещават да ти пращат по една каса всеки месец, до края на живота ти. Има и още шампанско. Видях поне дузина бутилки. Всички — от Търговската камара до градския туристически съвет, са ти пратили по бутилка. Имаш също цветен телевизор Зенит, още в кашона, пръстен от солидно злато с образа на президента отгоре от бижутерията на Калоуей, сертификат за три нови костюма от Даласко мъжко облекло и какво ли още не, включително ключа за града. Управата е заделила една стая на първия етаж само за нещата, дето пристигат за теб. До утре ще им се наложи да освободят втора. И храна! Хората носят торти, пайове, телешко печено, пилешко барбекю и достатъчно мексикански манджи, да те държат в кенефа с разстройство пет години. Налага се да ги връщаме и те никак не са доволни, да знаеш. Освен това пред хотела са се подредили едни мадами, дето… ами да кажем, че и самият Кенеди ще ти завиди, пък той е пословичен женкар. Само ако знаеш какво има в архива на директора Хувър за похожденията на тоя човек. Никога няма да ми повярваш.

— Може да се изненадаш колко са широки вярванията ми.

— Далас те обича, Амбърсън. Остави Далас, цялата страна те обича — той се изсмя, но смехът му мина в кашлица. Когато пристъпът премина, той запали цигара. После си погледна часовника. — Към настоящия момент, девет и седем, централно време, вечерта на двадесет и втори ноември, ’63-та, ти си златното момче на Америка.

— Ами ти, Хоусти? Ти обичаш ли ме? А директорът Хувър?

Той си дръпна само веднъж от цигарата, преди да я остави в пепелника. После се наведе към мен и заби поглед в лицето ми. Очите му бяха дълбоко хлътнали сред тежки бръчки и изглеждаха изморени, но въпреки това искряха проницателно.

— Погледни ме, Амбърсън. Право в очите. Погледни ме и ми кажи, че не си бил съучастник на Озуалд. И гледай да не ме излъжеш, защото ще разбера.

Като знаех колко фатално беше подценил Озуалд, не мислех, че е способен да различава истина от лъжа, но той явно беше убеден, че умее. Така че отвърнах на погледа му и отговорих спокойно.

— Не бях.

За момент той не отговори. После въздъхна, облегна се назад и си взе цигарата.

— Не, не си бил — той издуха дим през носа. — Тогава за кого работиш? ЦРУ? Руснаците? Аз лично не го вярвам, но директорът смята, че руснаците няма да се поколебаят да жертват дълбоко законспириран агент, за да предотвратят атентат, който би предизвикал международен конфликт. Може би дори третата световна война. Особено, когато хората научат, че Озуалд е живял известно време в Русия — той произнесе Русия със същия акцент и интонация като телевизионния проповедник Харгис. Може би това беше неговата идея за шега.

— За никого не работя, Хоусти. Аз съм най-обикновен гражданин.

Той ме посочи с цигарата си.

— Задръж тази мисъл — отвори куфарчето си и извади папка, още по-тънка от досието на Озуалд, което бях видял на бюрото на началника. Тази явно беше моята и скоро щеше да набъбне, но много по-бавно, отколкото това би се случило в компютъризирания двадесет и първи век.

— Преди Далас си бил във Флорида. Град на име Сънсет Пойнт.

— Да.

— Бил си заместващ учител в из различни училища в окръг Сарасота.

— Правилно.

— Преди това смятаме, че си прекарал известно време в… Дерън ли беше? Дерън, Мейн?

— Дери.

— Където какво точно си правил?

— Там започнах да пиша книгата си.

— А-ха. А преди това?

— Тук там и къде ли не.

— Колко точно знаеш за моите срещи с Озуалд, Амбърсън?

Замълчах си.

— Не ми се прави на ощипано девойче. Сега сме си само ние двамата.

— Достатъчно да създам доста ядове и на теб, и на твоя директор.

— Освен ако?

— Да го кажем така — ядовете, които аз бих ви създал, ще са пропорционални на ядовете, които вие планирате да създадете на мен.

— Ще сгреша ли ако кажа, че щом става въпрос за създаване на ядове, ти си готов да попълниш празнините в знанията си с чисти измислици… при това в наша вреда?

Аз не му отговорих.

Той продължи, сякаш говореше сам на себе си.

— Не се изненадвам, че си пишел книга, Амбърсън. Продължавай в същия дух, защото страшно те бива в измислиците. Днес, например, разказът ти звучеше съвсем достоверно. Обаче знаеш неща, дето изобщо не ти е работа да ги знаеш. Затова смятаме, че няма как да си обикновен гражданин. Хайде де, кой ти дърпа конците? Да не е Ангълтън от Фирмата? Той е бил, нали? Проклетият му мазник с ония негови розови храсти.

— Не, сам съм — уверих го. — И съм сигурен, че не знам толкова много, колкото подозираш. Но, да, знам достатъчно да поставя Бюрото в много неприятно положение. Например как Лий ми довери, че дошъл при теб и в прав текст ти казал, че ще застреля Кенеди.

Хоусти заби цигарата си в пепелника толкова енергично, че се разхвърчаха искри. Някои паднаха на опакото на ръката му, но той изглежда не ги забеляза.

— Това е шибана лъжа!

— Знам — казах. — Обаче ще го кажа на всички и окото ми няма да мигне. Ако се видя принуден. Вече обсъждахте ли възможността да се отървете от мен, Хоусти?

— Спести ми холивудските драми. Ние не убиваме хора.

— Кажи го на братя Дием^[2] във Виетнам.

Той ме погледна, както човек гледа привидно безобидна мишка, която внезапно го е ухапала. С големи остри зъби.

— Откъде знаеш, че Америка изобщо е имала пръст в случая с братя Дием? Според това, дето четох из вестниците, нашите ръце са чисти.

— Дай да не се отклоняваме. Работата е там, че в момента аз съм твърде популярен, за да ви се размине, ако ме убиете. Не съм ли прав?

— Никой не иска да те убива, Амбърсън. И никой не иска да разнищва твоята история — той се изсмя късо без следа от хумор. — Тя толкова прозира, че ако вземем да я нищим, ще се разпадне.

— „Тя беше специалист по спешни съчинения“ — казах му аз.

— А?

— Има един разказ на Х. Х. Мънро, писателски псевдоним Саки. Казва се „Отвореният прозорец“. Като става дума за скоростни измислици, този разказ може да послужи като наръчник. Потърси го.

Той ме изгледа с присвити очи.

— Изобщо не мога да те разбера. Това ме тревожи.

Откъм равнините на запад, където петролните помпи работеха без почивка и изпаренията замъгляваха звездите, се чуха още гръмотевици.

— Какво искаш от мен — попитах го.

— Мисля, че ако опитаме да те проследим още малко назад преди Дерън или Дери, или както там се казва, ще открием… съвсем нищо. Ще е все едно си се материализирал от въздуха.

Това беше толкова близо до истината, че дъхът ми спря.

— Това, което на нас ни се ще, е да изчезнеш обратно там, откъдето си се появил. Скандалната преса ще излезе с обичайните злободневни спекулации и конспиративни теории, обаче ти гарантирам, че твоето име по никакъв начин няма да бъде очернено. Ако това изобщо те вълнува, де. Марина Озуалд ще подкрепи историята ти до последната дума.

— Явно вече си разговарял с нея?

— Правилно. Тя разбира, че ако не съдейства, ще бъде депортирана. Журналята не успяха да те огледат добре. Твоите снимки, които ще отпечатат в утрешните издания, ще бъдат съвсем мъгливи.

Знаех, че е прав. Единствената възможност, която пресата беше имала да ме снима, беше онзи бърз преход до кабинета на началника, но пък ме придружаваха двама едри мъже, между които аз бях почти напълно скрит. Освен това си бях навел главата заради ослепителните светлини. В Джоуди имаше много мои снимки, даже една в годишника на гимназията, но в отсъствието на факс машини и електронни пощи, едва ли някой щеше да се докопа до тях преди вторник-сряда следващата седмица.

— Ето ти една историйка. Ти нали обичаш истории? Като тази, как се казваше, „Отвореният прозорец“?

— Аз съм учител по английски. Естествено, че ще обичам истории.

— Та този тип, Джордж Амбърсън, толкова се е чалнал от скръб по смъртта на приятелката си…

— Годеница.

— Да, още по-добре, годеницата. Толкова страда по нея, че зарязва всичко и просто изчезва. Не ще да си има вземане-даване с пресата, не ще безплатно шампанско, не ще медали от президента, нито паради. Иска само да се махне и да си скърби на мира. Ето такива истории допадат на Америка. По телевизията ги разказват постоянно. Вместо „Отвореният прозорец“ ще я наречем „Свенливият герой“. При това ще има агент на ФБР, готов да потвърди всяка дума и даже да прочете прощалната бележка, която си оставил. Как ти звучи?

Звучеше ми като манна небесна, но гледах да не се издавам.

— Толкова ли си сигурен, че ще успея да изчезна без следа?

— Сигурен съм.

— И директорът сериозно не е нареждал да ме пратите да си полегна на дъното на река Тринити?

— Нищо подобно — усмивката му вероятно трябваше да ме предразположи да му повярвам, но по-скоро ми напомни един стар лаф: „Не се тревожи, мацко, няма да забременееш, аз на младини съм карал заушки“.

— Ами, хубаво, агент Хоусти, щото аз може да съм си оставил малка застраховка.

Единият му клепач потрепна. Нищо друго не издаде, че думите ми го притесняват.

— Смятаме, че ще успееш да изчезнеш, защото… да го кажем така: убедени сме, че веднъж щом напуснеш Далас, ще има на кого да се обадиш за помощ.

— Няма да се наложи да участвам в пресконференция?

— Това е последното, което бихме искали да се случи.

Той пак си отвори куфарчето. От там извади тесте листи. Подаде ми го заедно с химикал от джоба на ризата си.

— Напиши си писмото, Амбърсън. Фриц и аз ще го намерим утре сутрин, когато дойдем да те вземем, но ти можеш да го адресираш „До всички заинтересувани“. Гледай да е добро. Гениално направо. Ще се справиш, нали?

— Разбира се. Аз съм специалист по спешни съчинения.

Той разтегли устни безрадостно и вдигна бутилката шампанско.

— Може да го пробвам, докато ти писателстваш. Обаче на теб все пак не ти се полага. Чака те дълга нощ. Дълги часове преди съня и прочее.

10

Писах старателно, но не ми отне много време. В такива случаи (не, че в целокупната световна история някога беше имало подобен случай), колкото по-кратко се изразяваш, толкова по-добре. Заложих на идеята на Хоусти за свенливия герой. Бях особено доволен, че бях успял да си почина няколко часа. Сънят ми беше накъсан от мъчителни сънища, но все пак главата ми се беше избистрила.

Докато приключа, Хоусти беше на третата чаша. Беше извадил доста предмети от куфарчето си и ги беше оставил на масичката. Подадох му бележника и той започна да чете написаното. Отвън пак се чу гръмотевица и мълния освети небето, но бурята беше още далече.

Докато той четеше, аз разгледах предметите на масата. Сред тях беше моят Таймекс — единственото нещо, което по някаква причина не ми бяха върнали с останалите лични вещи, когато напусках участъка. Имаше очила с рогови рамки. Аз си ги сложих. Стъклата им бяха без диоптри. Имаше ключ с кухо цилиндърче вместо зъби. Плик, който на пръв поглед съдържаше към хиляда долара в употребявани банкноти по двадесет и петдесет долара. Мрежичка за коса и бяла униформа в две части — горнище и долнище. Памучният плат беше достатъчно тънък да прозира, колкото моята история, по думите на Хоусти.

— Добре се е получило. Звучиш тъжен, като оня Ричард Кимбъл в „Беглецът“. Него гледаш ли го?

Бях гледал версията с Томи Лий Джоунс, но едва ли сега беше моментът да го спомена.

— Не.

— И ти ще бъдеш беглец, обаче по следите ти ще бъдат пресата и американската общественост. Ще искат да знаят всичко — от любимия ти сутрешен сок до кой размер гащи носиш. Твоята история е крайно интересна, Амбърсън, но не и за полицията. Не си застрелял приятелката си. Даже Озуалд не си застрелял.

— Опитах се. Ако го бях улучил, тя щеше да е още жива.

— На твое място не бих се тормозил заради това — помещението е било голямо, пък 38ми калибър не е особено точен от разстояние.

Вярно. Човек трябва да се приближи на десетина крачки. Както ми бяха казвали не веднъж. Но не му отговорих. Реших, че краткото ми познанство със специален агент Джеймс Хоусти е към края си и нямах търпение да се сбогувам с него.

— Изобщо, напълно си чист. Трябва само да стигнеш до там, където твоите хора ще могат да те приберат и да изчезнеш в неизвестното. Ще успееш ли?

В моя случай неизвестното беше заешка дупка, която щеше да ме прехвърли четиридесет и осем години в бъдещето. Стига още да си беше на мястото.

— Мисля, че всичко ще бъде наред.

— Дано да си прав, защото ако се опиташ да ни изиграеш някой номер, ще ти се върне двойно. Господин Хувър… нека просто кажем, че директорът не прощава лесно.

— Кажи ми как ще се измъкна от хотела.

— Ще си сложиш кухненската униформа, очилата и мрежата за коса. Ключът е за служебния асансьор. Той ще те смъкне до ниво Б–1. Минаваш направо през кухнята и излизаш през задната врата. Дотук ясно ли е?

— Да.

— Отвън ще те чака кола на бюрото. Качи се отзад. Не говори с шофьора — това не ти е лимузина. Шофьорът ще те остави на автогарата и ще ти предложи да си избереш между три билета: за Тампа в единадесет и четиридесет, Литъл Рок в единадесет и петдесет или Албакърки двадесет минути след полунощ. Не искам да знам накъде ще тръгнеш. А всичко, което ти трябва да знаеш, е, че щом се качиш на автобуса, нашето сътрудничество официално приключва. От там насетне отговорността да останеш извън общественото полезрение си е твоя. И там, за когото работиш, естествено.

— Естествено.

Телефонът иззвъня.

— Ако е някой нахакан репортер, дето си е намерил начин да се свърже, разкарай го — каза Хоусти. — И ако само споменеш, че съм тук, ще ти светя маслото.

Реших, че това последното е шега, но не бях съвсем сигурен. Вдигнах телефона.

— Не знам кой е, но съм ужасно изморен…

Хрипкавият глас в другия край на линията каза, че няма да ме задържа за дълго. Аз се обърнах към Хоусти и оформих думите „Джаки Кенеди“ безгласно. Той кимна и си наля още малко шампанско. Докато говорех се извърнах, сякаш докато бях с гръб към Хоусти можех да скрия разговора си от него.

— Госпожо Кенеди, не беше нужно да ми звъните — казах й. — Но за мен е чест да говоря с вас.

— Исках да ви благодаря, за това, което направихте — продължи тя. — Знам, че съпругът ми вече го е направил, но… господин Амбърсън… — първата дама се разплака. — Аз искам да ви благодаря и от името на децата ни, които тази вечер имаха възможност да пожелаят на родителите си лека нощ по телефона.

Каролин и Джон-Джон. За тях пък изобщо не се бях сещал досега.

— Госпожо Кенеди, няма за какво да ми благодарите.

— Разбраха, че младата дама, която е загинала, е щяла да стане ваша жена?

— Точно така.

— Сигурно сте съкрушен. Моля, приемете моите съболезнования. Знам, че те не са достатъчни, но нямам какво друго да ви предложа.

— Благодаря.

— Ако можех да променя нещо…, ако само можех да върна времето назад…

Не, помислих си, това е моя работа, мис Джаки.

— Разбирам, благодаря ви.

Поговорихме още малко. Този разговор беше много по-труден, отколкото първия, с Кенеди в полицейското управление. Донякъде, защото онзи разговор ми се струваше нереален, но най вече, защото можех да доловя страха в гласа на Джаклин Кенеди. Тя наистина разбираше, че им се е разминало на косъм. Мъжът й не ме остави със същото впечатление. Той май вярваше, че е галеник на съдбата или благословен, или направо безсмъртен. Към края на разговора си спомням, че я помолих да накара мъжа си да спре да се вози в открити коли, докато е президент.

Тя ми каза, че непременно ще се погрижи за това и пак ми благодари, преди да затвори. Когато се обърнах, видях, че стаята е празна. Докато съм говорил с Джаки Кенеди, Хоусти си беше тръгнал. След себе си беше оставил само две угарки в пепелника, недопита чаша шампанско и набързо надраскана бележка, оставена до моето прощално писмо.

Отърви се от микрофона, преди да стигнеш автогарата.

Късмет, Амбърсън. Много съжалявам за твоята загуба.

Х.

Може и да беше вярно, но съжалението нищо не струва. Съвсем нищо.

11

Сложих си дегизировката и слязох долу с асансьора, който миришеше на пилешка супа, барбекю и уиски. Когато вратата се отвори, бързо прекосих ароматната кухня. Не мисля, че някой изобщо ми обърна внимание.

Излязох в една задна уличка, където няколко бездомници ровеха в боклука. Те също не ме погледнаха, но вдигнаха глави нагоре, когато поредната мълния освети небето. Един Форд без отличителни белези ме чакаше с работещ двигател. Качих се отзад и потеглихме. Мъжът на волана се обади само веднъж, преди да стигнем автогарата: „Май ще вали“.

Предложи ми трите билета, сякаш раздаваше карти. Избрах си този за Литъл Рок. До тогава оставаше около час. Влязох в магазина на гарата и си купих евтин куфар. Ако всичко минеше по план, скоро щях да имам с какво да го напълня. Нямаше да ми трябват много неща — у дома в Сабатус, имах пълен гардероб с дрехи. И нищо, че това жилище се намираше почти петдесет години в бъдещето, надявах се да стигна там след около седмица. Парадокс, който страшно би допаднал на Айнщайн, но през мъглата на скръбта нито за момент не ми хрумна, че заради ефекта на пеперудата, онази къща вероятно вече нямаше да е моя. Ако изобщо си беше на мястото.

Купих си и вестник, извънредно издание на Хлъзгавия Хералд. Отпред имаше само една снимка, може би направена от професионален фотограф, но по-вероятно от някой късметлия от публиката. На снимката се виждаше, как Кенеди се е привел над жената, с която преди малко бях говорил. Жената, по чийто розов костюм не беше имало кървави петна тази вечер.

Надписът под снимката гласеше: „Джон Кенеди прикрива жена си с тялото си, докато лимузината ги откарва от сцената, която за малко не се превърна в национална катастрофа.“

Отгоре се мъдреше заглавие, чиито букви бяха изписани с размер тридесет и шест пункта. Имаше достатъчно място, защото заглавието се състоеше само от една дума: СПАСЕН!

Обърнах на страница 2 и попаднах на друга снимка. Беше Сейди, невъзможно млада и красива. Усмихваше се и усмивката й сякаш казваше: „Целият живот е пред мен“.

Седнал на изтърканите дървени седалки, докато нощните пътници се щураха наоколо и бебета плачеха, и войници с големи раници се смееха, и бизнесмени плащаха да им излъскат обувките, а над главата ми високоговорители оповестяваха пристигащи и заминаващи автобуси, аз внимателно сгънах листа около краищата на снимката, за да мога да я откъсна без да разкъсам хартията. Когато накрая се справих, дълго я гледах, а после прибрах снимката в портфейла си. Останалата хартия изхвърлих. Нищо друго нямах желание да чета.

В единадесет и двадесет високоговорителите призоваха пътниците за Литъл Рок и аз се скупчих с всички останали около съответния изход. Освен с фалшивите очила по никакъв начин не бях прикрил лицето си, но никой не ме заглеждаше. Бях поредната клетка в транспортните артерии на Америка и по нищо не се различавах от всички останали.

Днес промених живота на всички ви, мислех си, докато наблюдавах хората около мен, но не изпитвах триумф от тази мисъл. Всъщност, тя изглежда не ми носеше никакъв емоционален заряд — нито положителен, нито отрицателен.

Качих се в автобуса и седнах почти в дъното. Пред мен имаше много мъже в униформа. Някои вероятно бяха тръгнали за базата в Литъл Рок. Ако не беше заради мен, някои от тях щяха да умрат във Виетнам, а други щяха да се приберат тежко осакатени. А сега? Кой знае?

Автобусът потегли. На излизане от Далас гръмотевиците бяха се засилили и мълниите бяха ослепителни, но още не беше почнало да вали. Докато стигнем Сулфър Спрингс, бурята беше зад гърба ни и небето беше осеяно с хиляди звезди, ярки като ледени късчета и два пъти по-студени. Аз ги погледах за малко, после отпуснах глава назад, затворих очи и се заслушах в колелата, които се въртяха под мен по междущатски път 30.

Сейди, пееха гумите. Сейди, Сейди, Сейди.

Накрая, някъде към два след полунощ, съм заспал.

12

В Литъл Рок си купих билет за обедния рейс до Питсбърг, който спираше само в Индианаполис. Закусих в местната закусвалня, близо до възрастен мъж, който се хранеше, поставил на масата пред себе си преносимо радио. Беше голямо и покрито с лъскави циферблати. Главната история в новините все още беше опита за покушение, разбира се, но и… Сейди. Сейди беше голяма новина. Властите щяха да й организират официално погребение и да й отредят място в националното гробище Арлингтън. Говореше се, че самият Кенеди можело да изнесе надгробното слово. В свързани новини, годеникът на госпожица Данхил, Джордж Амбърсън, също от Джоуди, Тексас, било предвидено да направи изявление пред пресата в десет сутринта, но появата му била отложена за следобеда без да е посочена причина. Хоусти ми осигуряваше колкото може повече време. Което беше от полза за мен, но и за него. И за скъпоценния му директор.

— Президентът и героичните му спасители не са единствената новина от Тексас тази сутрин — каза говорителя по радиото и аз спрях с чаша кафе по средата между чинийката и устните си. Усетих кисело пощипване в устата, което се бях научил да разпознавам. Психолозите го наричат парсквю — усещането, което хората понякога изпитват, че нещо невероятно предстои да се случи. Аз си имах своя дума за това усещане — хармония.

— В разгара на гръмотевичната буря, малко след един сутринта, съвсем неочаквано торнадо се извило във Форт Уърт и унищожило склада на Монтогомъри Уорд и няколко десетки къщи. Загинали са двама, четирима са в неизвестност.

Изобщо не се съмнявах, че две от унищожените къщи са били с номера 2703 и 2706 на улица Мерседес. Бесният вятър ги беше изтрил като грешно уравнение.