Серия
Четири след полунощ (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Langoliers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 78 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
batekosta (2008)
Корекция
NomaD (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2014)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание:

Стивън Кинг. Четири след полунощ. Сборник (в две части)

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

Художник: Петър Станимиров

Редактор: Иван Димитров

Технически редактор: Душка Кордова


В пустинята видях човек — гол, озверял,

Клечеше на земята, и стискаше сърцето си, и го ядеше.

Добро ли е, приятелю? — му казах аз.

Горчиво е — отвърна той. —

Но ми харесва, защото е горчиво и е мое.

Стивън Крейн

Ще те целувам, момиче, и ще те прегръщам,

И ще направя всичко, което ти казах в полунощния час.

Уилсън Пикет

На Джо, който също лети със затаен дъх.

Един след полунощ:
Бележки върху „Ланголиерите“

Разказите ми идват в различни моменти и на различни места — в колата, под душа, по време на разходка, дори когато съм на някое празненство. В няколко случая разказите ми идваха насън. Много рядко обаче ми се случва да напиша някой разказ веднага, след като ми дойде идеята, а аз си нямам „тетрадка за идеи“. Това, че не си записвам идеите, за мен е упражнение по самосъхранение. Имам много идеи, но само малък процент от тях си струват, така че ги натиквам наред в нещо като мозъчна картотека. В края на краищата лошите идеи се саморазрушават в нея, както лентите от Центъра за управление в началото на всеки епизод от „Невъзможна мисия“. С добрите идеи това не става. От време на време, когато отворя чекмеджето на картотеката, за да взема от останалото вътре, към мен поглежда само малка шепа идеи, поглежда към мен — всяка със свой ясно определен образ.

При „Ланголиерите“ този образ беше на една жена, която притиска с ръка пукнатина в стената на пътнически самолет.

Казах си, че не знам много за пътническите самолети, но това не помогна — въпреки всичко, всеки път, когато отварях шкафа с картотеката, за да пусна нова идея, образът беше там. Дори усещах аромата на нейния парфюм (беше „Л’анвоа“), виждах зелените й очи и чувах ускореното й, ужасено дишане.

Една нощ, докато лежах в леглото, на заспиване, разбрах, че тази жена е призрак.

Помня как седнах в леглото, стъпих на пода и запалих лампата. Седях така известно време, без да мисля за нищо особено, поне съзнателно. Подсъзнателно обаче този, който върши тази работа вместо мен, трескаво разчистваше работното си място и се подготвяше да пусне машините си. На следващия ден аз (или той) започнах да пиша този разказ. Отне ми около месец и ми се удаде най-лесно от всички разкази в тази книга, развитието на действието вървеше леко и естествено. Понякога както разказите, така и бебетата излизат на бял свят почти без родилни мъки — тази история беше такава. Доколкото в нея имаше нещо апокалиптично, като в една моя предишна новела, наречена „Мъглата“, аз поставих на всяка глава подзаглавия в старомоден, рококо стил. Когато я завърших, се чувствах почти толкова добре, колкото и когато започвах да… — в редки случаи.

Аз съм ленив в изследванията, но този път съвестно се опитах да свърша домашната си работа. Трима пилоти — Майкъл Русо, Франк Соарес и Дъглас Деймън, ми помогнаха да си изясня фактите и да се придържам към тях. Те наистина се запалиха, след като обещах да не развалям нищо.

Свърших ли всичко както трябва? Съмнявам се. Даже и великият Даниел Дефо не е успял в това в „Робинзон Крузо“ героят се съблича гол, преплува до кораба, който току-що е напуснал… и напълва джобовете си с предмети, които ще му помогнат да преживее на своя необитаем остров. Така става и в романа (заглавието и авторът ще бъдат милостиво пропуснати тук) за системата на нюйоркското метро, в която писателят очевидно по погрешка е взел стаичките на техниците за обществени тоалетни.

Моята стандартна уговорка изглежда така: за това, което съм описал вярно, благодаря на господата Русо, Соарес и Деймън. За това, в което съм сгрешил, съм виновен аз. Това заявление не е празна учтивост. Фактологическите грешки обикновено стават не в резултат на грешна информация, а в резултат на неумение да се зададе правилният въпрос. Аз си позволих една-две волности със самолета, в който скоро ще влезете, но тези волности са малки и бяха необходими за развитието на приказката.

Е, стига толкова. Качете се на борда. Да полетим във враждебните небеса.