Стивън Кинг
11/22/63 (8)

2

Нещо не беше наред с този град и мисля, че го усетих от самото начало.

Когато магистралата премина в път с две платна, изпъстрени с асфалтови кръпки, аз продължих по Път 7. На около двадесет мили северно от Нюпорт пътят се изкачи на възвишение и Дери се разкри пред погледа ми, струпан на западния бряг на река Кендъскиг под токсичен облак, захранван от бог знае колко хартиени и текстилни фабрики, работещи с пълна пара. През центъра на града преминаваше една зелена артерия. От разстояние приличаше на белег. Градът около назъбената зелена линия изглежда беше оцветен изцяло в опушено сиво и черно, под небе с цвета на засъхнала урина, благодарение на дима, бълван от всички онези комини.

С колата минах покрай няколко сергии за плодове и зеленчуци. Продавачите (или бяха просто хора, навъртащи се наоколо с празен поглед) приличаха повече на уродливи диваци, отколкото на мейнски фермери. Докато минавах покрай последната сергия — „Крайпътен плод-зеленчук Бауърс“, иззад няколко струпани кошници с домати изскочи един помияр и подгони колата. Опитваше да захапе задните гуми, а от устата му се точеха лиги. Приличаше на някаква версия на булдог. Преди да го изгубя от поглед, една кльощава жена в гащеризон приближи кучето и взе да го пердаши с парче от дъска.

Хари Данинг беше отраснал в този град и аз го намразих от пръв поглед. Без конкретна причина, просто така. Централната търговска част беше сбутана на дъното между три хълма и изглеждаше жалка и клаустрофобична. Моят черешово червен Форд беше най-ярката кола на улицата. Цветът му веднага хващаше окото (при това погледите не бяха никак възторжени) сред всичките черни Плимути, кафяви Шевролети и очукани товарни камиони. През центъра на града минаваше канал. Черна вода запълваше почти изцяло бетонното корито, а каквото се виждаше от ограничителните стени, беше покрито с големи петна плесен.

Успях да паркирам на улица Канал. Един петак, пуснат в паркинг-метъра, ми осигуряваше един час време за пазаруване. Бях забравил да си купя шапка в Лисбън Фолс, а на една витрина, малко по-нагоре по улицата, бях видял табела „Официално и ежедневно облекло Дери — Най-елегантната галантерия на Мейн“. Съмнявах се, че магазинът има кой знае каква конкуренция.

Бях паркирал пред аптеката и спрях за момент, за да разгледам табелата на витрината. Тя някак обобщаваше всичките ми чувства към Дери — острото недоверие, усещането за едва сдържано насилие — по-добре от всичко друго, за което се сещам, въпреки че прекарах там два месеца и (с изключение на няколко нови познати) не харесах абсолютно нищо в този град. Табелата гласеше:

Кражбата не е „гот“, не е нещо „яко“ и не е „тръпка“! Кражбата е престъпление, по което се повдигат обвинения!

Норбърт Кийн, собственик и управител

А слабият, очилат мъж в бяла престилка, който ме гледаше отвътре, трябва да беше самият господин Кийн. Изражението на лицето му не казваше: „Влез, страннико, огледай се и може би ще си харесаш нещо, а може да пийнеш и сода със сладолед.“ Твърдият му поглед и устата извита в гримаса по-скоро внушаваха: „Махай се, тук няма нищо за такива като теб.“ Част от мен смяташе, че си измислям, останалата част от мен знаеше, че съм прав. Като един вид експеримент, аз вдигнах ръка и помахах за поздрав.

Мъжът в бялата престилка не ми помаха в отговор.

Осъзнах, че каналът, който бях видял, трябва да минаваше директно под този необичаен, забит между хълмовете градски център и аз стоях точно върху него. Усещах как невидимата вода под краката ми кара тротоара да вибрира. Беше неприятно усещане, сякаш в този участък светът беше омекнал.

Във витрината на „Официално и ежедневно облекло Дери“ имаше манекен на мъж, облечен в смокинг. На едното му око се мъдреше монокъл, а в ръката му беше затъкнато училищно триъгълно флагче. На него пишеше: „Тигрите от Дери ще размажат Овните от Бангор!“ Въпреки че аз самият съм твърдо за повдигането на училищния дух, това ми се стори малко прекалено. Виж „… ще бият Овните от Бангор“ би било нормално, но чак да ги размажат?

Въпрос на изразни средства, отбелязах за себе си и влязох вътре.

Приближи ме продавач с шивашки метър около врата. Той беше облечен много по-добре от мен, но заради мъждивите лампи на тавана лицето му изглеждаше жълто. Изпитах абсурдното желание да попитам: „Ще ми продадете ли една хубава лятна сламена шапка или да вървя на майната си?“ В следващия момент мъжът се усмихна, попита как може да ми помогне и ситуацията стана почти нормална. Той разполагаше с нужната стока и аз се сдобих с шапка на нищожната цена от три долара и седемдесет цента.

— Жалко, че няма да имате много време да я носите преди времето да застудее — каза той накрая.

Аз си сложих шапката и я наместих пред огледалото до тезгяха.

— Може пък да се порадваме на циганско лято.

Внимателно и с извинителна физиономия, той побутна шапката ми на другата страна. Премести я с не повече от два пръста, но аз вече не приличах на провинциално момче, посещаващо града за първи път, а на… ами изглеждах като най-елегантния мейнски пътешественик във времето. Благодарих му.

— За нищо, господин…?

— Амбърсън — казах аз и му протегнах ръката си.

Той я стисна слабо за момент. На допир дланта му беше суха и сякаш покрита с талк. Трябваше да подтисна желанието да избърша пръсти в сакото си след ръкостискането.

— По работа ли сте в Дери?

— Да. Вие от тук ли сте?

— Да, цял живот съм живял тук — потвърди той и въздъхна, сякаш нещо ужасно му тежеше. Ако съдех по първите си впечатления, може и така да беше. — А с какво се занимавате, господин Амбърсън, ако не възразявате да попитам.

— Недвижими имоти. Но докато съм тук мислех да потърся и един стар приятел от армията. Казва се Данинг. Не му помня първото име, всички го наричаха Скип.

Това с прякора „Скип“ си го измислих, но наистина не знаех първото име на бащата на Хари Данинг. В съчинението си Хари беше назовал братята и сестра си по име, но мъжът с чука беше винаги „баща ми“ или „татко“.

— Опасявам се, че не мога да ви помогна, сър — сега, след като сделката ни беше приключена, той звучеше доста хладно. В магазина нямаше други клиенти, но той явно предпочиташе да ми види гърба.

— Може да ми помогнете с нещо друго. Кой е най-добрият хотел наоколо?

— „Таунхаус Дери“. Върнете се обратно до авеню Кендъскиг, завийте на дясно и карайте по Горната Миля до Главната улица. Оглеждайте се за фенерите пред входа.

— Горната миля?

— Ние така я наричаме. Ако това е всичко, сър, чакат ме няколко поправки в ателието.

Когато излязох от там, беше започнало да се мръква. Едно от нещата, които най-ярко са се запечатали в паметта ми за времето прекарано в Дери през септември и октомври ’58-ма, беше как вечерта изглежда винаги подраняваше.

Надолу по улицата до галантерията се намираше „Спортни стоки Мейкън“, където Есенната продажба на огнестрелни оръжия явно беше в разгара си. Вътре двама мъже разглеждаха ловджийски карабини докато възрастен продавач с тънка каубойска връзка на също толкова тънкия си врат ги гледаше одобрително. Отсрещната страна на улица Канал изглежда беше запълнена с работнически кръчми. От онзи тип, където можеш да получиш халба бира и два пръста твърд алкохол срещу петдесет цента и единствената музика в джукбокса е кънтри. Имената им бяха „Щастливото кътче“, „Кладенец на желанията“ (известен сред местните като Кървавата кофа, както научих по-късно), „Двамата братя“, „Златната спица“ и „Сънливият сребърен долар“.

Пред последния стояха четирима работници, които явно бяха излезли да се разтъпчат и съзерцаваха моето кабрио. В ръцете си държаха чаши с бира и цигари. Лицата им бяха скрити под перифериите на вълнено-памучни каскети. Бяха обути с тежки работни ботуши без определен цвят, които учениците ми от ’11-та биха нарекли „разбиващи“. Трима от четиримата носеха тиранти. Гледаха ме безизразно. За момент се сетих за помияра, който беше подгонил колата ми, тракащ с челюсти и проточил лиги. След това пресякох улицата.

— Господа — обърнах се към тях, — какво наливно предлагат тук?

За момент никой не проговори и когато вече реших, че няма да ми отговорят, този без тиранти каза:

— Будвайзер и Мик, какво друго? Ти не си тукашен?

— Уисконсин — отговорих му.

— Мойте съболезнования — промърмори един от тях.

— Късничко е вече за туризъм — каза друг.

— Аз съм в града по работа, ама си мислех докато съм тук да потърся един стар приятел от армията.

Никой не отговори, освен ако можеше да се приеме за отговор това, че един си изхвърли угарката и я загаси с храчка, голяма колкото мида. Въпреки това, аз не се отказах.

— Казва се Скип Данинг. Сещате ли се за някой Данинг наоколо?

— Ехе, под път и над път — каза тоя без тирантите.

— Моля?

Той завъртя очи и сви уста в насмешлива физиономия, запазена за някой безнадежден глупак, който никога нищо не разбира.

— Дери е пълен с люде на име Данинг. Само отвори телефонния указател.

Той тръгна да влиза вътре и останалите го последваха. Без Тиранти им отвори вратата и пак се обърна към мен:

— Какво има тоя Форд под капака? Осем цилиндъра?

— У-блок — отговорих аз, като се надявах, че звуча сякаш знам какво говоря.

— Добре ли върви?

— Не е зле.

— Тогаз най-добре се мятай в колата и си върви нагоре по хълма. Там има хубави местенца като за тебе. Тия кръчми са за бачкатори — Без Тиранти ми говореше студено, с тон, който отлично опознах докато бях в Дери, но така и не свикнах с него. — Тука ще има да те зяпат, пък може и по-лошо да стане, като пуснат втората смяна от Страйър и Бутилие.

— Благодаря за полезния съвет.

Хладната тирада приключи с:

— На теб май много неща на са ти ясни, а? — после той влезе вътре.

Върнах се при колата. На тази сива улица, сред въздуха, наситен с вонята от фабриките и с бавно помръкващия следобед, центърът на Дери изглеждаше малко по-чаровен от мъртва проститутка на църковна пейка. Аз седнах в колата, натиснах съединителя, запалих двигателя и изведнъж ми се прииска просто да се махна оттук. Да се върна в Лисбън Фолс, да се изкача през заешката дупка и да кажа на Ал Темпълтън да си намери някой друг. Само дето той нямаше как да намери някой друг, нали? Почти не му бяха останали сили, а и времето му свършваше. Както казват в Нова Англия, аз бях последния куршум на ловджията.

Така че отидох до Главната улица, намерих фенерите (забелязах ги точно в момента, в който изплуваха от мрака) и свих пред Таунхаус Дери. Пет минути по-късно вече се бях регистрирал в хотела. Така започна престоят ми в Дери.

3

Докато разопаковам новите си вещи (една част от парите сложих в портфейла си, останалите скрих в хастара на новия си куфар), вече бях порядъчно огладнял, но преди да сляза за вечеря, реших да прегледам телефонния указател. От видяното сърцето ми се сви. Господин Без Тиранти може да не беше особено гостоприемен, но беше прав, че Данинг вървят по пет за грош в Дери и още четири-пет приобщени предградия. Имената им запълваха почти цяла страница. Това всъщност не беше изненадващо. В малките градове определени имена се пръкват отново и отново като глухарчета по окосена морава през юни. През петте години, докато преподавах в гимназията на Лисбън Фолс, трябва да съм имал към двадесетина ученици с фамилии Старбърд или Лемкис. Някои от тях бяха братя и сестри, повечето първи, втори и трети братовчеди. После те се изпожениха по между си и създадоха нови попълнения.

Преди да отпътувам в миналото, трябваше да отделя време да се обадя на Хари Данинг и да го питам за първото име на баща му — това значително би опростило нещата. Вероятно точно това бих направил, ако малката демонстрация на Ал и молбата му не ме бяха оставили напълно сащисан. Обаче, колко трудно все пак би могло да бъде? Едва ли ще са нужни шерлокхолмски умения, за да се открие семейство с деца, наречени Трой, Артър (по прякор Туга), Елън и Хари.

След като се разведрих с тази мисъл, слязох в ресторанта на хотела и си поръчах морска вечеря. Тя включваше миди и омар с размерите на двигател на лодка. Реших да прескоча десерта и вместо това се прехвърлих в бара и си поръчах бира. Във всички криминални истории, които бях чел, барманите винаги се оказваха отлични източници на информация. Разбира се, ако барманът в хотела приличаше на другите местни жители, с които се бях сблъскал в това мрачно малко градче, едва ли щях да постигна нещо.

Не приличаше. Мъжът, който прекъсна полирането на стъклени чаши, за да ми сервира, беше млад и набит, с приветливо пълно лице под коса, щръкнала нагоре и подравнена като ливада.

— Какво да бъде, приятел?

Думата „приятел“ ми прозвуча чудесно и аз отговорих с ентусиазъм.

— Милър Светло?

За момент на лицето му се изписа недоумение.

— Тази не съм я чувал, но имам Хай Лайф.

Разбира се, че не я е чувал, та тя още не съществуваше.

— Ще свърши работа. Май за момент забравих, че съм на източния бряг.

— Откъде си? — той използва малка отварачка, за да отвори бутилка бира и сложи заскрежена чаша пред мен.

— Уисконсин, но ще остана тук известно време — макар да бяхме сами, аз сниших глас. Това изглежда внушаваше поверителност. — Търгувам с имоти. Ще поогледам наоколо.

Той кимна почтително и ми наля, преди аз сам да успея.

— Късмет тогава. Тук има колкото искаш имоти за продан и то кажи го без пари. Аз самият скоро се махам. В края на месеца си стягам багажа и се местя някъде, където няма да съм постоянно на тръни.

— Вярно, че не изглежда особено гостоприемно място — съгласих се аз, — обаче си мислех, че това е типично за Янките. В Уисконсин сме къде-къде по-приятелски настроени и, за да го докажа, ще те черпя една бира.

— Не пия алкохол, докато работя, но може да си взема една Кола.

— Става.

— Благодаря. Хубаво е да попаднеш на свестен човек, когато няма много работа.

Наблюдавах го как си приготвя колата, като сипва сироп в чаша и го разрежда с газирана вода. След това отпи и млясна с устни.

— Предпочитам ги сладички.

Ако съдех по заформящото се коремче, казваше истината.

— А това, дето Янките били дръпнати, са пълни глупости — продължи той. — Аз съм от Форк Кент — никъде няма да намериш по-дружелюбни хора. Ами че като се появят туристи от Бостън и Мейн, само дето не ги посрещат с целувки. Там се изучих за барман, а после тръгнах на юг да си търся късмета. Тук ми се стори добро място като за начало и парите не са лоши, обаче… — той се огледа, не видя никого, но въпреки това сниши глас. — Ако си говорим откровено, Джаксън, има нещо гнило в тоя град.

— Ами да, при всички тия фабрики.

— Не е само това. Огледай се, какво виждаш?

Огледах се. В ъгъла седеше мъж, който приличаше на търговски пътник и пиеше уиски с лимон и това беше всичко.

— Нищо особено — отговорих му.

— Така е през цялата седмица. Заплатата тук е толкова добра, защото нищо не се изкарва от бакшиши. Кръчмите в центъра на града се пукат по шевовете. Тук се събират малко повече хора в петък и събота, но иначе това е то. Хората си пият по къщите, предполагам — той сниши гласа си до шепот. — Имахме много лошо лято, приятел. Местните гледат да потулят нещата, колкото могат, даже вестниците си траят, обаче се случиха разни страхотии. Убийства. Поне половин дузина. Хлапета. Съвсем наскоро намериха едно в Пущинака. Патрик Хокстетър му беше името. Съвсем разложен.

— Пущинака?

— Това тресавище, дето минава точно през центъра на града. Трябва да си го видял от самолета на идване.

Всъщност бях влязъл в града с кола, но се сетих за какво говори. В следващия момент барманът се ококори.

— Да не би този имот да ти е хванал окото?

— Не мога да кажа. Ако се разплямпам, ще трябва да си търся нова работа.

— Ясно, ясно — той изпи колата си до половината и прикри едно оригване с опакото на ръката си. — Обаче се надявам точно затова да си тук. Трябва да павират цялото проклето блато. Само вони и развъжда комари. Ще направиш голяма услуга на града. Направо ще го прочистиш.

— Други деца намирали ли са там? — попитах аз.

Сериен убиец на деца би обяснил до голяма степен мрачната атмосфера, която бях усетил, още с влизането в града.

— Не съм чувал, обаче хората казват, че някои от децата, дето са изчезнали, трябва да са някъде там. Защото там са всички големи помпени станции на градската канализация. Чувал съм да разправят, че под Дери вървят толкова много тръби, повечето сложени през Голямата депресия, че никой не им знае точната бройка. Пък нали ги знаеш какви са децата.

— Обичат приключения.

Той кимна пресилено.

— Право в десетката. Някои казват, че бил някакъв скитник, дето вече се е изнесъл от тук. Други викат, че е местен, обаче се обличал като клоун, та да не го разпознаят. Първата жертва — това е било миналата година, преди аз да дойда тук — намерили го на пресечката на Уичъм и Джаксън. Ръката му била изтръгната от рамото. Казвал се Денбъроу, Джордж Денбъроу. Горкото малко пале — тук той ме изгледа многозначително. — Намерили го близо до една от шахтите на градската канализация. От тия, дето се отичат в Пущинака.

— Леле божке.

— Именно.

— Говориш за всичко това в минало време.

Отворих уста да обясня какво имам предвид, но явно тоя тип беше внимавал и в час по английски, не само в училището за бармани.

— Май всичко е свършило, да чукна на дърво — той почука с кокалчета по бара. — Може виновникът да си е събрал партакешите и да е духнал. Или пък кучият му син сам се е затрил. Понякога и така става. Това би било най-добре. Обаче, виж, момчето на Коркоран не беше жертва на никакъв убиец маниак. Клоунът, дето уби това момче, беше собственият му баща, ако щеш вярвай.

Това беше толкова близо до причината за моето присъствие в града, та ми се стори по-скоро съдба, отколкото съвпадение. Бавно отпих от бирата си.

— Така значи.

— Точно тъй. Дорси Коркоран, това беше името на хлапето. Само на четири години и знаеш ли какво направил баща му? Пребил го до смърт с чук.

Чук. Убил го с чук. Постарах се физиономията ми да продължи да изразява учтив интерес — поне се надявах, че това изразява — обаче усетих как кожата по ръцете ми настръхва.

— Това е ужасно.

— Да, обаче не е най-ло… — той си прекъсна мисълта и погледна над рамото ми. — Още едно, сър?

Говореше на бизнесмена.

— Не, благодаря — отказа той и подаде на бармана един долар. — Ще си лягам, а утре изчезвам от тук. Дано в Уотървил и Аугуста си спомнят как се поръчва железария, защото тук явно са забравили. Задръж рестото, синко, купи си Десото.

И той излезе, свел глава.

— Виждаш ли? Идеален пример за това какво се случва в тоя оазис — барманът изпрати клиента с тъжен поглед. — Едно питие и в леглото, а утре чао до скиф, не ме търси. Ако продължава така, тоя град ще опустее — тук той се стегна и се опита да изпъне рамене, което беше невъзможно, защото и те бяха закръглени като всичко друго по тялото му. — Обаче на кого му пука? На първи октомври аз изчезвам. Хващам пътя. Много ти здраве и до нови срещи.

— Онзи мъж, бащата на това момче Дорси… да не би той да е убил и другите?

— Нее, имаше си алиби. Сега като се замисля, май му е бил пастрок — Дики Маклин се казваше. Джони Кийсън, рецепционистът — той трябва да ти е дал стаята — ми каза, че по-рано се случвало Маклин да пие тук понякога, докато не го изхвърлили, понеже задявал една стюардеса и тя го пратила по дяволите. След това предполагам е станал клиент на Спицата или Кофата. Те там не подбират.

Той се приведе достатъчно близо до мен, та да успея да помириша афтършейв Аква Велва по лицето му.

— Обаче искаш ли да чуеш кое е най-гадното?

Не исках, но предположих, че е по-добре да го чуя, затова кимнах.

— В това тяхно сбъркано семейство е имало и по-голям брат. Еди. Той изчезнал миналия юни. Просто така — изчезнал без следа, ако схващаш накъде бия. Някои казват, че бил избягал, за да се спаси от Маклин, обаче на всички им е ясно, че ако беше така, щеше да се появи или в Портланд, или в Касъл Рок, или в Портсмут. Няма как едно десет годишно хлапе да се покрие за дълго. Слушай какво ти казвам, Еди Коркоран е паднал под чука. Досущ като малкия си брат. Маклин просто не ще да си признае.

Внезапно лицето му се озари от широка усмивка, която накара кръглото му лице да изглежда почти красиво.

— Да не те разубедих да търсиш имоти за продан в Дери, господине?

— Това не зависи от мен — отговорих аз, но дотогава вече карах на автопилот. Дали не бях чувал или чел нещо за серия от детеубийци в тази част на Мейн? Или съм видял нещо по телевизията, но не съм обърнал особено внимание, защото умът ми е бил съсредоточен в очакване да чуя как проблемната ми съпруга се прибира — или се влачи — в къщи след поредната нощ навън с момичетата. Имаше нещо такова, но единственото, което помнех за Дери със сигурност, беше, че в средата на осемдесетте щеше да го сполети наводнение, което щеше да унищожи половината град.

— Така ли?

— Не, аз съм само посредник.

— Ами късмет тогава. Ситуацията в тоя град почва да се подобрява — миналия юли нервите на хората са били по-изопнати от девствения пояс на Дорис Дей — но ще мине доста време преди съвсем да се оправи. Аз съм дружелюбен тип и харесвам дружелюбни хора. Така че се махам от тук.

— Късмет и на теб — отговорих и оставих два долара на бара.

— Ама, господине, това е твърде много!

— Винаги плащам допълнително за приятен разговор — всъщност, бакшишът беше за приятното лице. Разговорът беше по-скоро притеснителен.

— Ами, благодаря — той се засмя и ми протегна ръка. — Така и не се представих. Фред Туми.

— Драго ми е да се запознаем, Фред. Аз съм Джордж Амбърсън — ръкостискането беше здраво и без усещане за талк.

— Искаш ли един съвет?

— Защо не.

— Докато си в града, гледай да не се навърташ около местните деца. След миналото лято, непознат, който се върти около децата, веднага ще си спечели вниманието на полицията. Пък може да отнесе и някой пердах. Изобщо не бих се учудил.

— Даже да не е с клоунски костюм?

— Ами, то така става, като се маскираш, нали? — усмивката му беше изчезнала. Сега той изглеждаше блед и мрачен. Т.е. като всички останали в Дери. — Когато си навлечеше клоунски костюм и си сложиш червен гумен нос, никой няма представа какво се крие отдолу.

4

Поразмишлявах по въпроса, докато старомодният асансьор се изкачваше със скърцане до третия етаж. Фред Туми имаше право. И ако всичко друго, което ми беше казал, също беше вярно, дали някой изобщо би се изненадал ако още един баща погне семейството си с чук? Най-вероятно не. Хората вероятно щяха да решат, че това е поредния случай, в който Дери си е Дери. И сигурно щяха да са прави.

Докато отключвах стаята, ми хрумна ужасна идея: ами ако в следващите седем седмици успеех да променя нещата, но така че бащата на Хари да убие и Хари, вместо да го остави сакат и със замъглен ум?

Това няма да се случи, уверих сам себе си. Няма да го допусна. Както казваше Хилари Клинтън през ’08-ма: „Участвам, за да спечеля.“

Само дето тя, разбира се, беше изгубила.

5

На сутринта закусих в ресторанта на хотела, наречен Ривървю. Ресторантът беше пуст, с изключение на мен и търговеца на железария от снощи. Той беше забил нос в местния вестник. Когато го остави на масата, аз го придърпах. Не ме интересуваше първата страница, която беше посветена на продължаващите военни маневри около Филипините (макар че за момент се замислих дали Лий Озуалд не е някъде там в момента). Исках да видя местните новини. През ’11-та аз бях читател на луистънския Сън Журнал и последната страница на Б-секция винаги беше озаглавена „Училищни дела“. Там горди родители виждаха отпечатани имената на децата си, в случай че те бяха спечелили някаква награда, бяха участвали в училищна екскурзия или се бяха включили в общинска кампания за почистване. Ако местният Дейли Нюз имаше подобна рубрика, можеше да открия някое от децата на Данинг споменато там.

На последната страница обаче открих само некролози.

Обърнах на спортната страница и научих за голямата футболна среща, която предстоеше през почивните дни: Тигрите от Дери срещу Овните от Бангор. Според съчинението на чистача, Трой Данинг сега трябва да беше на петнадесет. Едно петнадесет годишно момче логично би могло да бъде част от отбора, макар че по-вероятно да беше в резервите.

Не открих името му никъде, въпреки че прочетох и една по-малка статия за детския футболен отбор на града (Тигърчетата). Артър „Туга“ Данинг не се споменаваше и там.

Платих си закуската и се върнах в стаята си с вестника под мишница, като наум се укорявах, че от мен не става детектив. След като преброих всички абонати в телефонния указател с фамилия Данинг (общо деветдесет и шест), ми хрумна нещо друго. Моят ум беше ограничен, може би дори осакатен от всепроникващото присъствие на Интернет. Дотолкова бях свикнал да завися от него, та го бях приел за даденост. Колко време би ми отнело да намеря семейство Данинг през ’11-та? Трябваше само да напиша Туга Данинг и Дери в любимата си търсачка, да натисна ентър и да оставя Гугъл, Големия Брат на 21ви век, да се погрижи за останалото.

През ’58-ма, най-модерните компютри бяха с размера на малко домакинство, а местният вестник беше безполезен. Тогава какво ми оставаше? Сетих се за един мой преподавател по социология от колежа — саркастичен стар мръсник — който обичаше да казва: „Когато нищо друго не върши работа, остава ти само да посетиш библиотеката.“

И аз я посетих.

6

По-късно същия следобед се изкачвах по Горната миля с разбити (поне за момента надежди). Спрях се за кратко на пресечката на Уичъм и Джаксън, където малко момче на име Джордж Денбъроу беше изгубило ръката и живота си (поне според Фред Туми). Докато изкача хълма се бях задъхал. Не че не бях във форма, а заради вонята на фабриките.

Бях обезкуражен и малко изплашен. Имах достатъчно време да открия нужното семейство Данинг, в това не се съмнявах — ако нямаше друг начин, щях да прозвъня всички с името Данинг от телефонния указател, дори това да означаваше, че ще привлека вниманието на побъркания баща на Хари. Обаче почвах да разбирам за какво говореше Ал, когато ме предупреди, че сякаш някаква сила ще работи против мен.

Вървях по улица Канзас дълбоко умислен и затова в първия момент не забелязах, че къщите от дясната ми страна са свършили. От тук нататък земята пропадаше стръмно надолу към дивия, гъсто обрасъл в зеленина блатист терен, който Туми беше нарекъл Пущинака. Сипеят беше отделен от улицата само с паянтова бяла ограда. Сложих ръка на оградата и се загледах в буйната растителност долу. Виждах отблясъци от мътна застояла вода, туфи тръстика, толкова високи, та изглеждаха праисторически, както и разкривени дръвчета с издути корони. Дърветата бяха ниски, недорасли, защото се бореха помежду си за ограничената слънчева светлина. Сигурно беше пълно с отровен бръшлян, купища боклуци и тук-там вероятно свърталища на бездомници. Трябва да имаше и пътеки, известни само на някои от местните деца. Децата с приключенски дух.

Стоях и се взирах с невиждащ поглед, а до слуха ми едва доловимо достигаше някаква игрива мелодия, нещо с тромбони. Мислех си, че не бях успял да свърша почти нищо цяла сутрин. „Можеш да промениш миналото“, беше ми казал Ал, „но няма да е толкова лесно, колкото си мислиш.“

Каква все пак беше тая музика? Нещо весело и сякаш скокливо. Като я слушах, се сещах за Кристи, в началото, когато бях луд по нея. Когато и двамата бяхме луди един за друг. Баа-даа-даа… баа-даа-да-дий-дам… Глен Милър, може би?

Бях отишъл в библиотеката с надеждата да разгледам резултатите от преброяването на населението. Последното национално преброяване трябва да беше проведено преди осем години, през ’50-а и щеше да включва три от четирите деца на Данинг — Трой, Артър и Харолд. Само Елън, която по време на убийствата е била на седем, не би била включена в преброяването. Там със сигурност щеше да има посочен адрес. Дори семейството да се беше преместило в следващите осем години, все някой от съседите им щеше да може да ми каже къде да ги търся. Градът не беше голям.

Само дето се оказа, че резултатите от преброяването липсват. Библиотекарката, приятна жена на име госпожа Старет, ми каза, че по нейно мнение резултатите непременно трябвало да се съхраняват в библиотеката, обаче общинският съвет по някаква причина решил да ги съхранява в сградата на Общината. Преместили ги през ’54-та, обясни тя.

— Това никак не звучи добре — казах аз и й се усмихнах. — Нали знаете какво казват — с властта на глава на се излиза.

Госпожа Старет не отвърна на усмивката ми. Тя беше учтива и дори чаровна, но и от нея лъхаше същата сдържана предпазливост, характерна за всички хора, които бях срещнал в това странно малко градче. Фред Туми беше единственото изключение, което явно потвърждаваше правилото.

— Не ставайте глупав, господин Амбърсън. Резултатите от националното преброяване на САЩ са достъпни за широката общественост. Просто идете в Общината и кажете на служителката там, че ви праща Реджина Старет. Тя се казва Марша Гуей и ще ви помогне. Въпреки че вероятно са ги натикали в мазето, където изобщо не им е мястото. Ония мази са отвратителни и няма да се учудя, ако са пълни с мишки. Ако ви създадат някакви проблеми — каквото и да било — непременно се върнете да ми кажете.

Така че аз отидох в Общината, където във фоайето висеше плакат, призоваващ: Родители, напомняйте на децата си да не говорят с непознати и винаги да играят с приятелите си. Няколко души чакаха пред различни гишета. (Повечето пушеха, разбира се.) Марша Гуей ме поздрави с притеснена усмивка. Госпожа Старет й беше позвънила от мое име и се беше ужасила от думите на Марша, които тя повтори и пред мен: преброяването от ’50-а беше унищожено, заедно с почти целия архив, съхраняван в подземието на Общината.

— Миналата година имахме страшно проливни дъждове — обясни тя. — Продължиха цяла седмица. Каналът преля и всичко в Долния край — така местните наричат центъра на града, господин Амбърсън — та всичко в Долния край беше залято. Мазата ни приличаше на венециански канал почти цял месец. Госпожа Старет е права, онзи архив изобщо не е трябвало да бъде местен и изглежда никой няма представа кой е упълномощил преместването и по чия идея. Ужасно съжалявам.

Нямаше как да не усетя същото, което беше изпитал Ал, докато се опитвал да спаси Каролин Пулин: сякаш бях уловен в затвор с гъвкави стени. Какво ми оставаше сега? Да се навъртам около местните училища, за да видя дали няма да забележа момче, което да прилича на познатия ми шестдесет и нещо годишен чистач, който тъкмо се беше пенсионирал? Да се оглеждам за седем годишно момиченце, което разсмива всичките си приятели? Или да чакам някой да се провикне: „Хей, Туга“?

Да, бе. Непознат мъж, който се навърта около училищата в град, където първото нещо, което те посреща в Общината е плакат, предупреждаващ за опасностите от непознати странници. Едва ли някой някога се беше опитвал толкова буквално да се натика в устата на вълка.

В едно нещо обаче бях напълно сигурен — трябваше да се махна от хотела. При цените от ’58-ма можех да си позволя да остана там седмици наред, но така щях да привлека внимание. Реших да прегледам обявите и да си намеря квартира под наем на месец. Обърнах се обратно към Долния Край и спрях на място.

Баа-даа-даа… баа-даа-да-дий-дам…

Наистина беше Глен Милър. По-точно „В настроение“ — парче, което имах причина да познавам отлично. Любопитството ми надделя и аз последвах музиката.

7

В края на паянтовата ограда, отделяща улица Канзас от Пущинака, имаше малка зона за отдих. Тя включваше каменно барбекю и две маси за пикник с ръждясал боклукчийски контейнер между тях. На една от масите беше сложен преносим фонограф и върху него се въртеше голяма черна плоча, 78 оборота.

На тревата едно върлинесто момче, чиито очила бяха залепени с тиксо, и едно изключително красиво червенокосо момиче танцуваха. В лисбънската гимназия наричахме първокурсниците „полубертети“ и тези двамата изглежда бяха точно в тази възраст. Обаче танцуваха с уверена грация, като възрастни. Бях очарован, но и… какво? Изплашен? Може би, малко. Истината е, че изпитвах страх почти през целия си престой в Дери, но тук имаше и нещо друго, нещо по-голямо. Някакво благоговение, сякаш се бях докоснал до крайчето на някакво върховно разбиране. Или надничах (като през опушено стъкло, един вид) към работния механизъм на вселената.

Понеже, разбирате ли, Кристи и аз се запознахме на уроци по суинг танци в Луистън и това беше едно от парчетата, на което се бяхме учили да танцуваме. По-късно, по време на нашата най-прекрасна година, шест месеца преди да се оженим и шест месеца след това, бяхме участвали в танцови турнири и веднъж дори стигнахме четвърто място („иначе казано, първи сред изгубилите“, както го нарече Кристи) в Суинг турнира на Нова Англия. Музиката на която танцувахме беше леко забавена денс версия на „Обувки за буги“, на Кейси-енд-дъ-Съншайн Бенд.

Това не е съвпадение, мислех си докато ги гледах. Момчето носеше тениска и сини джинси, а тя беше облечена с бяла блуза, чиито свободни краища висяха над избелели червени три-четвърти панталони. Великолепната й коса беше стегната в същата безочливо чаровна опашка, каквато си връзваше Кристи, когато двамата танцувахме в някое състезание. И, разбира се, тя винаги носеше автентичната си надиплена пола за танци и подгънати къси чорапки.

Това не може да е съвпадение.

Те изпълняваха вариант на акробатичен рокендрол, известен като Хелзапопин. Този танц се предполага да е страшно бърз, светкавичен, стига танцьорите да имат физическата издръжливост и умението да го изпълнят като хората. Хлапетата обаче танцуваха бавно, защото още разучаваха стъпките. Всяко тяхно движение ми беше познато. Помнех всички стъпки, въпреки, че не бях танцувал от пет години. Приближават се, хванали и двете си ръце. Той се навежда леко и рита във въздуха с левия си крак, тя прави същото и двамата едновременно се извиват, за да изглежда сякаш тръгват в противоположни посоки. Отдалечават се, като все още си държат ръцете, после тя се завърта, първо наляво, после надясно…

Само че те сгафиха на връщащото завъртане и тя се просна на тревата.

— Боже, Ричи, това никога не го правиш като хората. Безнадежден случай си!

Въпреки думите си, тя се смееше. Отпусна се по гръб и се загледа в небето.

— Аз извинява, госпойце Скаулет! — извика момчето в пронизителна имитация на негърски глас, което по никакъв начин не би му се разминало в политически коректното общество на двадесет и първи век. — Аз просто селско мумче, ама аз науча тоз тука танец, ку ще да пукна.

— По-вероятно аз ще пукна първа — отвърна му тя. — Пусни плочата отначало преди да съм изгубила… — в този момент и двамата ме забелязаха.

Беше странен момент. Дери беше покрит с бариера — с времето аз я опознах толкова добре, че почти можех да я видя. Местните жители бяха от едната страна на бариерата, чужденците (като Фред Туми и като мен) — от другата. Понякога местните пристъпва иззад бариерата, както беше станало с библиотекарката, госпожа Старет, която беше изразила раздразнението си от изгубения архив. Но ако човек задаваше твърде много въпроси или ако ги стреснеше, те бързо се скриваха обратно.

Обаче, ето че аз бях стреснал тези хлапета, а те изобщо не се канеха да отстъпват зад никаква бариера. Вместо да се отдръпнат, техните лица останаха открити, пълни с любопитство и интерес.

— Извинете, извинете — подхванах аз. — Не исках да ви изплаша. Чух музиката и ви видях да танцувате.

— Опитваме се да танцуваме, имате предвид — отвърна момчето и помогна на момичето да се изправи. След това ми се поклони: — Ричи Тозиър, на вашите услуги. Приятелите ми викат, че „Бедният Рич е пропаднал пич“, ама те какво разбират.

— Драго ми е да се запознаем, Джордж Амбърсън — отговорих му аз и съвсем неочаквано ми щукна да добавя: — Моите приятели казват: „Джорджи Дивака се пере във бака“, ама и те не са стока.

Момичето се отпусна на една от пейките, като се заливаше от смях. Момчето вдигна ръка във въздуха и тържествено произнесе:

— Непознатият чичко бележи точка! Уака-уака-уака! Страааа-хотно! Ед Макмеън, какво ни се намира за този чудесен тип? Ами, Джони, днешната награда в „На кого да се довериш“ е пълен комплект Енциклопедия Британика и електрическа прахосмукачка Електролукс с която да си изсму…

— Бип-бип, Ричи — прекъсна го момичето, като бършеше ъгълчетата на очите си.

Това за съжаление го върна към пронизителния негърски глас.

— Аз извинява, госпойце Скаулет! Нали няма да бие на мене! Мене още боли от минал път!

— А коя сте вие, госпожице? — обърнах се към нея аз.

— Аз съм Беви… с двете леви — отговори тя и пак се разсмя. — Извинете, Ричи си е смахнат, ама аз нямам оправдание. Казвам се Бевърли Марш. Вие не сте от тук, нали?

Явно това си личеше от далеч.

— Не, обаче и вие двамата не приличате на местните. Вие сте първите жители на Дери, които не ми се струват… намръщени.

— Уха, целия град се скъсва да се мръщи — потвърди Ричи и хвана рамото на грамофона. Иглата подскачаше в последния улей на плочата отново и отново.

— Чувам, че хората най-вече се тревожат за децата — казах аз. — Обърнете внимание, че не ви приближавам — вие сте на тревата, аз си стоя на тротоара.

— Не изглеждаха особено разтревожени докато се случваха убийствата — измърмори Ричи. — Нали знаете за убийствата?

Кимнах.

— Отседнал съм в Таунхаус. Един от служителите там ми каза.

— Ами да, сега, когато всичко свърши, всички внезапно се загрижиха за децата — той седна до Беви с двете леви. — Обаче докато се случваха, от никого думица не можеше да чуеш.

— Ричи — пак го прекъсна тя. — Бип-бип.

Този път момчето премина в покъртителна имитация на Хъмфри Богарт.

— Да, но е вярно, захарше. Знаеш, ше е вярно.

— То вече всичко свърши — заяви Беви с откровеността на търговски представител. — Те просто още не го знаят.

— „Те“ са хората в града като цяло или само възрастните?

Тя сви рамене, сякаш да каже: „Каква е разликата?“

— Обаче вие знаете.

— В интерес на истината, да, знаем — потвърди Ричи. Той ме погледна предизвикателно, но зад залепените очила, искрата на истеричния хумор още блестеше в очите му. Хрумна ми, че едва ли някога угасва напълно.

Пристъпих на тревата. Никое от децата не избяга с писъци. Напротив, Бевърли се плъзна по пейката (и сръга Ричи с лакът да се мръдне и той), за да ми направи място. Те бяха или изключително смели, или много глупави.

И тогава момичето зададе въпрос, който ми изкара акъла.

— Познавам ли ви отнякъде? Ние познаваме ли ви отнякъде?

Преди да успея да отговоря Ричи се обади.

— Не, не е това. По-скоро… знам ли. Трябва ли ви нещо, господин Амбърсън? Затова ли става въпрос?

— Всъщност, да. Трябва ми информация. Но вие откъде го разбрахте? И откъде сте сигурни, че не съм опасен?

Те се спогледаха и помежду им премина нещо. Нямаше как да знам какво точно, но усетих две неща със сигурност: те бяха усетили у мен някаква странност, която далеч не се изчерпваше с факта, че бях пришълец в техния град. Обаче, за разлика от Човека с жълтата карта, това не ги плашеше. Тъкмо обратното — те изглеждаха запленени. Помислих си, че тези две привлекателни, безстрашни деца имаха какво да ми разкажат, ако решат. Винаги ми е било интересно каква ли би била тяхната история.

— Просто знаем. Не сте — заяви Ричи и когато погледна момичето, тя кимна утвърдително.

— Сигурни ли сте, че… страшното… е свършило?

— Почти — отговори Бевърли. — Нещата ще се оправят. Мисля, че тежкото време в Дери приключи, господин Амбърсън. Не е лесно да се живее в този град.

— Ами, ако ви кажа, чисто хипотетично, че се задава още нещо лошо? Нещо подобно на това, което се е случило на малко момче на име Дорси Коркоран.

И двамата направиха гримаса, сякаш бях ощипал особено чувствителен нерв. Бевърли се обърна към Ричи и му прошепна нещо на ухо. Не съм сигурен какво му каза, тя говореше бързо и шепнеше, но ми прозвуча като: „Онова не беше работа на клоуна“. После тя отново ме погледна.

— Какво лошо нещо? Както когато бащата на Дорси…

— Няма значение. Не ви трябва да знаете — беше време да действам. Тези двамата щяха да ми помогнат. Не знам защо бях толкова сигурен, просто бях. — Познавате ли няколко деца с фамилия Данинг? — и аз ги изброих на пръсти. — Трой, Артър, Хари и Елън. Артър също го наричат…

— Туга — довърши Бевърли. — Естествено, че го познаваме. Учим в едно и също училище. Тоя танц, дето го репетираме тук, е за училищния конкурс за таланти точно преди Деня на благодарността…

— Госпойца Скаулет, тя вика трябва репетира отрано — обади се Ричи, но Бевърли не му обърна внимание.

— И Туга се е записал да участва в конкурса. Ще пее „Плис Пляс“ на плейбек — тя завъртя очи. Това явно й се отдаваше отлично.

— Знаете ли къде живее той?

Беше ясно, че знаят, но никой от тях не ми отговори. И по лицата им личеше, че нищо повече няма да кажат, ако не обясня защо питам.

— Да речем, че, ако някой не се погрижи за Туга, има голяма вероятност той изобщо да не стигне до конкурса. И да кажем, че същото важи за братята и сестра му. Бихте ли повярвали, ако някой ви каже такова нещо?

Децата пак се спогледаха и явно разговаряха само с поглед. Отне им повече време — може би десет секунди. Подобни дълги погледи обикновено си разменят влюбени двойки, но тези полубертети не можеше да са любовници. Със сигурност обаче бяха приятели. Близки приятели, преживели доста заедно.

— Туга и семейството му живеят на улица Косут — каза Ричи накрая. Поне на мен така ми прозвуча.

— Косут?

— Тукашните хора така го произнасят — обясни Бевърли. — К-О-С-У-Т. Косут.

— Ясно.

Сега единствено оставаше въпросът пред кого хлапетата ще се раздрънкат за този странен разговор в края на Пущинака. Бевърли ме гледаше с открити и леко тревожни очи.

— Ама вижте, господин Амбърсън, аз познавам бащата на Туга. Работи на Централния пазар. Той е много приятен. Винаги се усмихва. Той…

— Всъщност, приятният господин вече не живее със семейството си — прекъсна я Ричи. — Жена му го изритала.

Бевърли се обърна към него с разширени очи.

— Туг ли ти каза?

— Нтц. Бен Ханском. На него му казал Туга.

— Това не означава, че е лош човек — настоя Бевърли, но не звучеше убедена. — Винаги се шегува и задява, но без да нахалства.

— И клоуните се шегуват — казах аз. Те и двамата подскочиха, сякаш бях засегнал същия оголен нерв. — Това не ги прави приятни.

— Знаем — прошепна Бевърли. Беше забила поглед в ръцете си, а след това вдигна очи и ме погледна. — Знаете ли за Костенурката?

Тя произнесе костенурката така, сякаш беше съществително собствено. За момент ми хрумна да кажа: „Знам за Костенурките нинджа“, но се сетих, че ще минат десетилетия преди появата на Леонардо, Донатело, Рафаело и Микеланджело. Затова само поклатих глава.

Тя погледна Ричи колебливо. Той първо погледна мен, а после и нея.

— Ама той е добър човек. Сигурна съм, че е добър — тя докосна китката ми, пръстите й бяха студени. — Господин Данинг е свестен човек. Само защото вече не живее у дома си, не значи, че това се е променило.

Разбирах я идеално. Жена ми ме беше напуснала, но не защото аз бях лош човек.

— Вярвам ти — казах аз и се изправих. — Смятам да остана в Дери известно време и мисля, че ще е по-добре да не привличам много внимание. Дали може да не споделяте пред други за този разговор. Знам, че искам твърде много, но…

Те се спогледаха и се разсмяха дружно.

Когато успя да си поеме въздух, Бевърли каза:

— Ние умеем да пазим тайна.

Кимнах.

— Не се и съмнявам. Явно доста тайни сте запазили за себе си това лято, а?

Те не отговориха. Аз посочих с палец Пущинака зад гърба си.

— Случва ли ви се да играете там долу?

— Преди, да — отговори Ричи. — Но вече не.

Той се изправи и изтърси дъното на джинсите си.

— Приятно ни беше да си поговорим, господин Амбърсън. Отваряйте си очите и… — той се поколеба, — пазете се докато сте в Дери. Сега нещата са по-добре, но не знам дали някога ще са съвсем наред.

— Благодаря. И на двамата. Може би някой ден семейството Данинг също ще има за какво да ви благодари, но ако нещата се подредят, както се надявам, те…

— … изобщо нищо няма да разберат — довърши мисълта ми Бевърли.

— Точно така — казах и се сетих как се беше изразил Фред Туми. — Право в десетката. И вие двамата да се пазите.

— Непременно — каза Бевърли и после се разсмя. — И продължавай да си переш прането в бака, Джорди Дивака.

Аз докоснах с пръсти периферията на новата си лятна шапка за сбогом и тръгнах да си ходя. После ми хрумна нещо и пак се обърнах към тях.

— На този фонограф вървят ли тридесет и три и една трета?

— Плочи ли? — попита Ричи. — Ами. На уредбата вкъщи стават, ама тоя фонограф на Беви е само играчка на батерии.

— Мери си приказките за фонографа ми, Тозиър — скастри го Бевърли. — Спестявах, за да си го купя. — После тя се обърна към мен: — На този вървят само седемдесет и осем и четиридесет и пет. Обаче изгубих пластмасовата джаджа за дупката на четиридесет и петиците, затова сега върти само седемдесет и осмици.

— Четиридесет и пет оборота трябва да са достатъчни. Пуснете плочата отначало, но на другата скорост — Кристи и аз бяхме научили този номер, да забавяш музиката докато разучаваш стъпките, по време на нашите уроци.

— Щуро, татенце — коментира Ричи. Той премести копчето за оборотите до плочата и я пусна отначало. Звучеше сякаш всички в групата на Глен Милър бяха пили успокоителни.

— Може ли — протегнах ръце към Бевърли. — Ричи, ти наблюдавай.

Бевърли пое ръцете ми без никакво колебание и ме изгледа с широко отворени сини очи, по погледа й личеше, че се забавлява. Зачудих се какво ли се е случило с нея и къде ли е през ’11-та. Ако изобщо е доживяла дотогава. Ако предположим, че е още жива, дали помни, че някога един непознат, задаващ странни въпроси, е танцувал с нея на забавена версия на „В настроение“ един слънчев септемврийски следобед?

— Вие двамата не бяхте достатъчно бързи. Това ще ви забави още повече, но така ще можете да се придържате към ритъма. Ще имате достатъчно време за всяка стъпка.

Време. Достатъчно време. Пусни плочата от начало, но да се върти по-бавно.

Аз придърпах сплетените ни ръце напред, оставих я да отстъпи обратно. И двамата се приведохме, сякаш бяхме под вода и метнахме крак наляво, докато оркестъра на Глен Милър свиреше бааааа… дааааа… даааа… баааа… даааа… да… дий… дааамммм. В същото забавено темпо, тя се завъртя наляво под вдигнатите ми ръце като механична играчка, чиято пружина почти се е развила.

— Спри! — казах аз и тя замръзна с гръб към мен без да пуска ръцете ми. — Сега стисни дясната ми ръка, за да ми напомниш какво следва.

Тя я стисна и после гладко направи пълно завъртане обратно надясно.

— Яко! — възкликна тя. — Сега аз минавам отдолу, а ти ме връщаш обратно. И аз се премятам отгоре. Точно затова репетираме на тревата, та ако объркаме премятането, да не си строша врата.

— С тази част ще ви оставя да се оправяте сами. Твърде съм стар да премятам нещо друго освен хамбургери.

Ричи пак сложи ръце от двете страни на лицето си.

— Уака-уака-уака! Непознатият чичко отбелязва още…

— Бип-бип, Ричи — прекъснах го аз и той се разсмя. — Сега опитай ти. Можете да си измислите подобни сигнали с ръцете за всички други стъпки, по-сложни от обичайните танци в местното барче. Така дори да не победите в конкурса, поне ще изглеждате страхотно.

Ричи хвана ръцете на Бевърли и те започнаха отначало. Навътре, навън, един до друг, завъртане наляво, завъртане надясно. Идеално. Тя се плъзна с краката напред между неговите разтворени крака, подвижна като рибка, и той я издърпа обратно. Тя завърши с ефектно премятане и се приземи на краката си. Ричи пое ръцете й и те повториха цялото съчетание отначало. Вторият път се получи още по-добре.

— Излизаме от ритъм като стигнем до отдолу-и-навън — измърмори Ричи.

— Когато музиката върви в нормално темпо, това няма да се случи. Вярвайте ми.

— Харесва ми — вметна Бевърли. — Все едно всичко се случва под стъклен похлупак — тя се завъртя на пръсти. — Чувствам се като Лорета Янг в началото на шоуто й, когато излиза с надиплената рокля.

— Наричат ме Артър Мъри^[1] и съм от Миииииисури — обади се Ричи. Той също изглеждаше доволен.

— Ще пусна плочата в нормално темпо — казах им аз. — Не забравяйте сигналите и спазвайте ритъма. Всичко е в ритъма.

Глен Милър пак подхвана великолепното старо парче и хлапетата танцуваха на тревата, а сенките им танцуваха до тях. Навътре… навън… снижаване… ритване… завъртане наляво… завъртане надясно… минаване отдолу… изскачане отгоре… премятане. Този път не беше идеално и със сигурност щяха да бъркат стъпките още много пъти преди да се получи както трябва (ако изобщо се получеше), но те определено бяха добри.

О, по дяволите, те бяха прекрасни. За първи път, откак бях изкачил възвишението на Път 7 и бях видял Дери, скупчен на западния бряг на Кендъскиг, се чувствах щастлив. Това беше чудесно чувство като за раздяла, така че аз се обърнах и си тръгнах, като си повтарях добрия стар съвет: не поглеждай назад, никога не гледай назад. Колко пъти хората си казват същото след изключително приятно (или отвратително) събитие в живота си? Често, предполагам. И, разбира се, хората постоянно игнорират този съвет. Човек е създаден да гледа назад. Защо иначе имаме умението да си извъртаме главата от врата?

Минах половин пресечка по улицата и се обърнах, като си мислех, че може да стоят там и да ме гледат. Не познах.

Те все още танцуваха. И това беше чудесно.

8

Няколко пресечки надолу по улица Канзас имаше бензиностанция Сити Сървис и аз влязох да попитам как да стигна до улица Косут. Чувах бръмченето на въздушен компресор и приглушения звук на поп музика откъм гаража, но канцеларията беше празна. Това напълно ме устройваше, защото забелязах нещо полезно до касовия апарат: телена стойка, запълнена с пътни карти. Най-отгоре се мъдреше самотна карта на града. Изглеждаше изцапана и забравена. На корицата й се виждаше изключително грозна пластмасова статуя на Пол Баниън^[2]. Той държеше брадвата си на рамо и се беше ухилил право срещу лятното слънце. Хрумна ми, че само в Дери хората биха приели пластмасова статуя на митичен дървосекач за символ на града си.

От другата страна на бензиновата помпа имаше стойка за вестници. Взех един брой на Дейли Нюз, в който да скрия картата, и метнах едно петаче върху купчината вестници, където щяха да му правят компания още цяла шепа петачета. Не знам дали хората бяха по-честни през ’58-ма, но определено бяха по-доверчиви.

Според картата, улица Косут беше в същата част на града като улица Канзас и се оказа, че мога да стигна до там само за петнадесет минути пеша. Приятната разходка ме отведе покрай брястове, незасегнати от повсеместната болест, която щеше да ги покоси през седемдесетте. Дърветата все още бяха зелени като през юли. Покрай мен се стрелваха деца на колелета, други играеха на ашици пред къщите си. Малки групи възрастни стояха скупчени по автобусни спирки, обозначени с бели ивици на телефонните стълбове. Дери си гледаше работата и аз си гледах моята. Случаен минувач в обикновено спортно сако със сламена шапка, килната назад на главата му. Минувач със сгънат вестник в едната ръка. Може би търси дворна разпродажба, може би проверява по-интересните имоти в района. Изобщо, вписва се идеално в картинката.

Или поне така се надявах.

Улица Косут беше обрамчена с жив плет и запълнена с типичните за Нова Англия къщи с асиметричен остър покрив, при който едната половина се спуска много по-ниско от другата. По моравите се въртяха пръскачки. Покрай мен притичаха две момчета, като си подаваха футболна топка. Една жена с коса, стегната в кърпа (и с неизбежната цигара, висяща от долната й устна) миеше семейната кола и от време на време пръскаше семейното куче, което се разлая и избяга. Улица Косут приличаше на екстериорна сцена от някой стар комедиен сериал.

Две малки момичета въртяха въже за скачане, а трето се въртеше между тях в сложни подскоци и в същото време рецитираше: „Чарли Чаплин отиде във Франция, да гледа как танцуват мадамите. Да живее Капитанът! Да живее Кралицата! Моят старец кара подводницата!“ Въжето отмерено се удряше в паважа. А аз усетих, че ме наблюдават. Жената с кърпата беше прекъснала работата си и стоеше с маркуч в едната ръка и голяма пенеста гъба в другата. Тя ме гледаше как приближавам момичетата. Аз ги заобиколих отдалече и тя си продължи заниманието.

Голям риск пое, като реши да заговориш онези деца на улица Канзас, помислих си. Само дето изобщо не го вярвах. Ако бях минал по-близо до момичетата и тяхното въже… това би било рисковано. Но Ричи и Беви бяха точно хората, които ми трябваха. Знаех го кажи-речи от момента, в който ги бях видял, и те също го знаеха. С тях се бяхме разбрали идеално.

„Познаваме ли ви?“, беше попитало момичето. Беви с двете леви.

Косут беше задънена улица и свършваше при голяма сграда, наречена Западна увеселителна зала. Сградата беше пустееща и на неравната й морава имаше табела „Продава се. Общинска собственост“. Явно всеки уважаващ себе си търговец на недвижимо имущество би се заинтересувал. Две къщи преди залата, вдясно, малко момиче с ярко червена коса и лице, покрито с лунички, караше велосипед с помощни колелета нагоре-надолу по алеята пред къщата. Докато караше, тя си припяваше различни варианти на една и съща фраза: „Бимба-бамба, видях цялата банда; димба-дамба, видях цялата банда; римба-рамба, видях цялата банда…“

Аз продължих да вървя към Залата, сякаш нищо друго не ме интересуваше в момента, но с периферното си зрение продължих да следя малката червенокоска. Тя се клатушкаше на седалката си, явно проверяваше колко може да се наклони преди да се преобърне. Ако съдех по ожулените й глезени, явно не й беше за първи път. На пощенската кутия пред къщата й не се виждаше име. Само номер — 379.

Аз стигнах до табелата „Продава се“ и си записах информацията върху вестника. След това се обърнах и тръгнах в посоката, от която бях дошъл. Когато минавах покрай номер 379 на улица Косут (вървях от другата страна на улицата и си давах вид, че съм се задълбочил във вестника си), една жена излезе пред къщата. С нея имаше малко момче. Той ядеше нещо, увито в салфетка, а в свободната си ръка държеше въздушна пушка Дейзи, с която съвсем скоро щеше да се опита да изплаши побеснелия си баща.

— Елън — извика жената. — Слизай от това нещо, че пак ще паднеш. Ела и си вземи курабийка.

Елън Данинг слезе от колелото, спусна го на земята на една страна и изтича в къщата, като продължаваше да пее: „Симба-самба, видях цялата банда“ колкото й глас държи. Косата й, чийто червен цвят беше далеч от красивия отенък на Бевърли Марш, подскачаше на къдрици като разлюлени пружини на матрак.

Момчето, което като възрастен щеше напише сърцераздирателно есе, достатъчно да разплаче дори мен, я последва. Момчето, което щеше да бъде единственият оцелял член на семейството си.

Освен ако аз не успеех да променя нещата. И сега, след като ги бях видял, истински хора, живеещи истинския си живот, не мислех, че имам избор.