Стивън Кинг
11/22/63 (35)

Гражданин на столетието (2012)

1

Предполагам, че домът на Тлъстбургера вече е изчезнал, заменен от поредния голям магазин, но не съм си правил трудът да проверя. Знам само, че си беше на мястото, когато се прибрах след всичките си пътешествия. Както и светът около него.

Поне засега.

Не знам какво се е случило с караваната след това, защото още на следващия ден напуснах Лисбън Фолс. Върнах се в къщата си в Сабатус, наваксах си със съня, после сложих в колата два куфара с багаж и котката и поех на юг. Спрях да заредя в малък град в Масачузетс, наречен Уестбъро и реших, че изглежда достатъчно добре за човек без особени перспективи или очаквания от живота.

Първата нощ отседнах в мотел Хамптън. Мотелът осигуряваше безжичен Интернет. Със сърце, биещо толкова учестено, че пред очите ми заиграха петна, се заех да разгледам електронния архив на далаския вестник „Сутрешни вести“. След като въведох номера на кредитната си карта — наложи се да го направя няколко пъти, защото ръцете ми трепереха — получих достъп до архива. Открих историята за неуспешния опит за убийство на Едуин Уокър, публикувана на единадесети април. Но на дванадесети не пишеше нищо за Сейди. Името й не се споменаваше нито следващата седмица, нито седмицата след нея. Продължих да търся.

Открих нужната ми статия в изданието от тридесети април.

2

ПСИХО ПАЦИЕНТ НАРЪГВА ЖЕНА СИ, САМОУБИВА СЕ

От Ърни Калвърт

(Джоуди) 77-годишният Дийкън „Дийк“ Симънс и директорката на Обединеното училище на район Денолм, Елън Докърти, пристигнали твърде късно в неделя вечер да предотвратят раняването на Сейди Данхил, но нещата можело да свършат доста по-зле за 28-годишната училищна библиотекарка.

Според Дъглас Риймс, шеф на полицията в Джоуди: „Ако Дийк и Елън не бяха се появили, мис Данхил почти със сигурност е щяла да бъде убита.“

Двамата учители навестили колежката си, като донесли ястие с риба тон и хлебен пудинг. Никой от тях не пожела да коментира героичната им постъпка. Единствено Симънс сподели, че му се ще да са пристигнали малко по-рано.

Според полицай Риймс, Симънс надвил доста по-младия Джон Клейтън от Савана, Джорджия, след като мис Докърти го замерила с тенджерата и му отвлякла вниманието. Симънс успял да измъкне от мъжа малък револвер. Тогава Клейтън извадил ножа, с който бил ранил жена си и си прерязал гърлото. Симънс и мис Докърти опитали да спрат кръвта безуспешно. Клейтън бил обявен за мъртъв на място.

Мис Докърти заявила на началник Риймс, че Клейтън може да е следил бившата си жена от месеци. Служителите на училището били уведомени, че бившият съпруг на мис Данхил може да е опасен и снимката му била разпространена, но, според директор Докърти, той се погрижил да се дегизира.

Мис Данхил беше транспортирана с линейка до болницата Паркланд Мемориъл в Далас, където състоянието й е отбелязано като стабилно.

3

Никога не съм бил от мъжете, които бихте нарекли ревливи, но онази нощ си наваксах за цял живот. Плаках, чак докато сънят ме погълна и за първи път от дълго време спах спокойно.

Жива.

Тя беше жива.

Вярно, белязана до живот, но жива.

Жива. Жива. Жива.

4

Светът си беше на мястото и продължаваше да хармонизира… или аз причинявах хармониите. Когато човек сам е източник на тази хармония, предполагам, това се нарича навик. Започнах като заместник учител в училището на Уестбъро, а по-късно получих постоянен договор. Не се изненадах, че директорът на местното училище беше енергичен футболен ентусиаст на име Борман… точно като един енергичен футболен треньор, когото бях познавал другаде. Известно време поддържах контакт със старите си приятели в Лисбън Фолс, после изгубихме връзка. Какво да се прави.

Проверих архива на „Сутрешни вести“ още веднъж и открих кратко съобщение от двадесет и девети май, ’63-та, озаглавено: „Библиотекарката от Джоуди напуска болницата“. Освен кратка, публикацията беше и крайно лаконична. Не се съобщаваше нито в какво състояние е изписана пациентката, нито какви са плановете й занапред. Нямаше и снимка. Кратките новини на страница 20, вместени между реклами за продажба на мебели с отстъпка и отлични възможности за пътуващи търговци, никога не са илюстрирани със снимки. Това е една от вечните истини в живота, заедно с факта, че телефонът винаги звъни, когато си в тоалетната или под душа.

Цяла година след връщането ми в настоящето аз се стараех да избягвам определени Интернет страници и ключови думи в търсачките. Дали се изкушавах? Разбира се. Обаче мрежата е нож с две остриета. За всяка добра новина, която откриеш — като например факта, че любимата ти жена е оцеляла след нападението на побъркания си бивш съпруг — ще намериш две, които да ти разбият сърцето. Ако търсиш информация за определен човек, може да откриеш, че този човек е загинал в автомобилна катастрофа. Или от рак на белия дроб, причинен от непрестанното пушене. Или се е самоубил, например чрез комбинация от алкохол и сънотворни хапчета.

Сейди сама без да има кой да я събуди и да й пусне студен душ. Ако се беше случило, не исках да го зная.

Използвах Интернет, за да подготвям уроците си, да проверявам за предстоящи филми, от време на време да преглеждам най-забавните клипове. Но никога не търсех новини за Сейди. Ако Джоуди имаше местен вестник, изкушението сигурно щеше да е още по-голямо. Обаче там не беше имало вестник преди и със сигурност нямаше сега, когато същият този Интернет бавно изместваше печатните издания. Пък и нали е казано: „Ако надничаш през ключалката, сам си си виновен, ако не ти хареса какво ще видиш“. А в човешката история не е имало по-съблазнителна ключалка за надничане от Интернет.

Тя беше оцеляла след Клейтън и аз реших, че е най-добре да не се интересувам от нищо друго, което се е случило след това.

5

Може би щях да успея да се придържам към решението си по-дълго, обаче през април ’12-та в класа ми се появи нова ученичка. Кой знае, може дори да е било на десети април, точно четиридесет и девет години след неуспешния атентат срещу Едуин Уокър. Тя се казваше Ерин Толивър и семейството й се беше преместило в Уестбъро от Килийн, Тексас.

Името на този град, разбира се, ми беше отлично познато. В Килийн си бях купувал „гумички“ от аптекар с противна похотлива усмивка. „Гледай да не направиш някоя беля, синко“, беше ме посъветвал той. Тъкмо там със Сейди бяхме споделяли толкова много сладки нощи в бунгалата Кендълуд.

В Килийн, за разлика от Джоуди, излизаше един местен седмичник.

Втората й седмица с нас — дотогава тя вече си беше намерила няколко приятелки, беше завъртяла главите на няколко момчета и изобщо вписваше се се добре на новото място — попитах Ерин дали вестникът в Килийн още съществува. Лицето й светна.

— Ходил ли сте в Килийн, господин Епинг?

— Доста отдавна — отговорих й, убеден, че и най-чувствителният детектор на лъжата в света не би отчел думите ми като лъжливи.

— Да, вестникът още излиза. Мама все казваше, че ставал само да се увива риба с него.

— А още ли публикуват рубриката „Случки в Джоуди“?

— Имат рубрика за всяко малко градче в южен Далас — отговори Ерин през смях. — Ако много ви трябва, със сигурност ще го намерите онлайн. Вече всичко е онлайн.

Тя беше напълно права и аз издържах точно една седмица. Понякога ключалката е просто неустоима.

6

Планът ми беше прост. Щях да заредя архива на вестника — ако той поддържаше електронен архив — и да напише името на Сейди в търсачката. Знаех си, че това е глупаво, но без да иска Ерин Толивър беше сложила пръст в рани, които тъкмо бяха почнали да заздравяват. Знаех си, че няма да се успокоя, докато не проверя. Оказа се обаче, че изобщо не е нужно да претърсвам архива. Нужната ми информация не беше в малката рубрика за Джоуди, а на първа страница на последния брой.

„Джоуди избира гражданин на столетието по случай своята сто годишнина през юли“, гласеше заглавието. А снимката под него… тя вече беше на осемдесет, но някои лица просто не можеш да объркаш. Фотографът може да й е предложил да извърти глава, така че лявата половина на лицето да остане скрита, но Сейди гледаше право в обектива. Пък и защо не. Белегът беше толкова стар, остатък от рана, нанесена от отдавна мъртъв мъж. Реших, че придава характер на лицето й, но аз, разбира се, бях пристрастен. За влюбените очи дори белезите от шарка са красиви.

В края на юни, когато учебната година приключи, аз си приготвих един куфар и за пореден път потеглих към Тексас.

7

Лятна привечер в Джоуди, Тексас. Градчето е малко по-голямо, отколкото беше през ’63-та, но само малко. На мястото, където някога се беше намирала къщата на Сейди Данхил, сега има фабрика за опаковки. Бръснарницата е изчезнала и бензиностанцията, където някога зареждах своя Сънлайнър се е превърнала в денонощен магазин, а закусвалнята на Ал Стивънс е заменена от ресторант Сабуей.

Речите за стогодишнината на Джоуди бяха приключили. Речта на жената, избрана от историческото общество и градския съвет за Гражданин на столетието, беше чаровно кратка, речта на кмета беше безкрайна, но доста информативна. Научих, че самата Сейди беше изкарала един мандат като кмет и четири в щатския законодателен орган на Тексас, но това далеч не беше всичко. Тя се беше посветила на множество благотворителни каузи, беше работила неуморно да подобри качеството на образованието в местното обединено училище, а след урагана Катрина, беше прекарала цяла година като доброволец в района на опустошението. Беше стартирала щатска библиотечна програма за незрящи ученици, беше участвала в инициатива за по-добри медицински грижи за военните ветерани и, дори на осемдесет, продължаваше да работи усърдно за подобряване на социалните грижи за хора с умствени увреждания. Пред ’96-та й бяха предложили да се кандидатира за Конгреса, но тя беше отказала, понеже и у дома имало достатъчно работа за вършене.

Не се омъжила втори път. Никога не напуснала Джоуди. На осемдесет все още беше висока, без следа от старческо прегърбване. И още беше красива, с дълга бяла коса, спускаща се на вълни почти до кръста.

След края на речите, Главната улица беше затворена за коли. По един дълъг надпис в двата края на преградената отсечка съобщаваше, че от седем до полунощ е планирана „Улична забава“ и „Всички са поканени!“

Сейди е обградена от хора, които я поздравяват — някои от тях май разпознавам — така че аз се възползвам да се разходя до платформата на диджея, разположена пред бившия магазин на Уестърн Ауто, който се е превърнал в Уолгрийнс. Мъжът, който се върти около уредбата и дисковете е над шестдесетте, с оредяваща сива коса и сериозно коремче, но аз бих познал тези четвъртити очила с розови рамки навсякъде.

— Здравей, Доналд — поздравявам го. — Виждам, че още пазиш кръглата звукова грамада.

Доналд Билингам ме поглежда и се усмихва.

— Никога не тръгвам на купон без нея. Познаваме ли се?

— Не, майка ми била на една от твоите забави, в началото на шестдесетте. Тя ми каза, че по онова време си отмъквал плочи от колекцията на баща си.

Лицето му разтегля в усмивка.

— Тъй беше. Здравата си изпатих за тая работа, когато татко разбра. Коя беше майка ти?

— Андреа Робъртсън — избирам името наслуки. Тя беше една от най-добрите ми ученички в класа по американска литература.

— Че как, помня я — по усмивката му личи, че лъже.

— А дали още пазиш някои от ония стари плочи?

— Боже не, отдавна заминаха. Обаче имам всичко на дискове. Да не искаш да си поръчаш нещо?

— Всъщност да, но е много специална молба.

Той се смее.

— Те винаги са специални.

Казвам му какво искам и Доналд — както винаги горящ от ентусиазъм — се съгласява да го пусне. Докато бавно тръгвам обратно към дамата, която съм дошъл да видя и, на която в момента кметът налива пунш, чувам, че Доналд ми вика.

— Не ми каза как се казваш.

— Амбърсън — отговарям му през рамо. — Джордж Амбърсън.

— И го искаш точно в осем и петнадесет?

— Точно. Моментът е много важен, Доналд. Да се надяваме, че времето ще е на наша страна.

Пет минути по-късно Доналд Билингам взривява Джоуди с „На купона“ и танцуващи тела изпълват улицата под тексаския залез.

8

В осем и десет, Доналд пуска бавно парче на Алън Джаксън, такова, на което дори старчоците могат да танцуват. Сейди е останала сама за първи път от края на речите и аз я приближавам. Сърцето ми бие толкова силно, та цялото ми тяло трепери.

— Мис Данхил?

Тя се обръща към мен усмихната и вдига поглед малко нагоре. Висока е, но аз съм по-висок. Винаги съм бил.

— Да?

— Казвам се Джордж Амбърсън и исках да ви кажа, колко се възхищавам на вас и на изключителната работа, която вършите.

Усмивката й се разширява и придобива озадачен отенък.

— Благодаря ви, господине. Не ви познавам, но името ми звучи познато. От Джоуди ли сте?

Вече не мога да пътувам във времето и никога не съм можел да чета мисли, но знам какво си мисли тя в момента. „Чувала съм това име в сънищата си“.

— Да и не — отговарям й и преди тя да продължи с въпросите сменям темата. — Мога ли да попитам как стана така, че захванахте с обществена служба?

Остатъкът от усмивката й още се върти в ъгълчетата на устата.

— Защо искате да знаете?

— Заради покушението ли беше? Покушението на Кенеди?

— Ами… в известен смисъл, може и така да се каже. Ще ми се да вярвам, че така или иначе бих проявила интерес към заобикалящия ме свят, но май от там почна. Убийството остави върху тази част от Тексас… — тя неволно вдига ръка към лявата половина на лицето си и пак я отпуска — … такъв белег. Господин Амбърсън, откъде ви познавам? Защото аз ви познавам, сигурна съм.

— Мога ли да ви попитам още нещо?

Тя ме оглежда с нарастващо недоумение. Аз си проверявам часовника. Осем и четиринадесет. Почти е време. Освен ако Доналд не забрави, разбира се… но не ми се вярва да забрави. Както се пее във всяка втора песен от петдесетте, на някои неща просто им е писано да се случат.

— Забавата за деня на Сейди Хокинс през ’61-ва — когато майката на треньора Борман си счупи крака и той не можа да присъства — кого помолихте да надзирава танците с вас? Помните ли?

Тя рязко зяпва и после бавно затваря уста. Кметът и жена му приближават, виждат, че разговаряме и продължават в друга посока. Ние сме сами в нашата малка капсула извън времето. Само Джейк и Сейди. Както беше някога.

— Дон Хагарти — отговаря тя. — Със същия успех можех да поканя селския идиот. Господин Амбърсън…

Но преди да си е довършила мисълта, гласът на Доналд се разнася по големите високоговорители, точно на време.

— Добре, Джоуди, ето ви един взрив от миналото, една изключително точна плоча, една щура веселба по много специална молба.

И ето че се разнася елегантното начало от брас секцията на отдавна несъществуващ оркестър.

Баа-даа-даа… баа-даа-да-дий-дам…

— О, боже мой. „В настроение“ — казва Сейди. — Да знаете какъв суинг танцувах на тази песен.

Аз й протягам ръка.

— Ами хайде тогава. Дайте да им покажем.

Тя се смее и клати глава.

— Опасявам се, че кариерата ми на суинг танцьорка отдавна приключи, господин Амбърсън.

— Но не сте прекалено възрастна за валс. Както казваше Доналд в доброто старо време: „Скачайте си от местата и раздвижете краката!“. И моля ви, наричайте ме Джордж.

На улицата двойки се въртят лудо под ритъма, няколко дори опитват нашия танц, Линди, но никой от тях не танцува така, както двамата със Сейди бяхме танцували някога.

Тя поема ръката ми, сякаш сънува наяве. Ние и двамата споделяме този сън. Като всички сладки сънища и този ще приключи твърде скоро… но тъкмо защото е кратък, е толкова по-сладък, нали? Да, така мисля. Защото веднъж щом времето отлети, не можеш да си го върнеш.

Улицата е осветена от празнични светлини — жълти, червени и зелени. Сейди се препъва в нечий стол, но аз съм готов и веднага я улавям за ръката.

— Съжалявам, малко съм непохватна — извинява се тя.

— Винаги е било така, Сейди. Една от най-милите ти черти.

Преди да е казала нещо друго, аз обвивам ръка около талията й и тя слага своята на рамото ми без да откъсва поглед от мен. Светлините пробягват по бузите й и блестят в очите й. Двамата сплитаме свободните си ръце и за мен годините се отронват като твърде тежко, твърде стегнато палто. И в този момент аз искрено се надявам, че в своя дълъг живот тя не е била прекалено заета да намери поне един добър мъж, който да й помогне веднъж завинаги да се отърве от проклетата метла на Джон Клейтън.

Тя ми задава въпрос с глас, едва доловим през музиката, но аз я чувам — винаги съм я чувал.

— Кой си ти, Джордж?

— Някой, който те познаваше в един друг живот, миличка.

После музиката ни понася, музиката отнема годините и ние танцуваме.