Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 58 гласа)

Епилог

Пет и половина месеца по-късно, бременна в седмия месец, Брон Ламиа взе сутрешния дирижабъл на север от столицата към Града на поетите за прощалното тържество на консула.

Столицата, сега наричана от местните жители, посещаващите я военни от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и прокудените Джактаун, изглеждаше бяла и чиста на утринната светлина, когато дирижабълът потегли от пристанищната кула и се насочи на север по р. Хули.

Най-големият град на Хиперион бе пострадал по време на сраженията, но сега известна част беше построена наново и повечето от трите милиона бежанци от фибропластмасовите плантации и по-малките градове на южния континент бяха решили да останат, въпреки неотдавнашните прояви на интерес към фибропластмасата от страна на прокудените. И градът беше израснал — основните му служби, като електричество, отходни канали и кабелна ХХВ, стигаха точно до възвишенията между космодрума и Стария град.

Но сградите се белееха на утринната светлина, пролетният въздух беше обещаващ и Брон виждаше грубите прорези на нови пътища и суетнята на речния трафик като добър знак за бъдещето.

Сраженията в космоса на Хиперион не бяха продължили много след унищожаването на Мрежата. Всъщност, окупацията на космодрума и столицата от прокудените се беше превърнала в признаване на разпадането на Мрежата и в съуправление с новия Автономен съвет, според договор, за чието подписване бяха посредничили най-вече консулът и бившият генерал-губернатор Тео Лейн. Но през близо шестте месеца след смъртта на Мрежата, единственият трафик на космодрума бяха все още намиращи се в системата транспортни кораби от останките на флотата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и редовните планетарни екскурзии от рояка. Високите фигури на прокудените, пазаруващи на площад „Джактаун“ или най-екзотичните им представители, пийващи в „При Цицерон“ вече не бяха нещо необичайно.

През последните няколко месеца Брон бе живяла в „При Цицерон“, заемайки една от по-големите стаи на четвъртия етаж в старото крило на хана, докато Стан Левески възстановяваше и разширяваше разрушените части на легендарната сграда.

— За Бога, не ми трябва помощ от бременни жени! — викаше Стан всеки път, когато Брон му предлагаше работна ръка, но тя неизменно се захващаше с някаква задача, докато Левески се цупеше и мърмореше. Брон може и да беше бременна, но все още бе лусианка и мускулите й не бяха напълно атрофирали след само няколко месеца на Хиперион.

Онази сутрин Стан я беше закарал до пристанищната кула, помагайки й с багажа и пакета, който бе взела за консула. После и самият той й беше подал пакет.

— Пътуването в онази от Бога забравена провинция е ужасно и скучно — бе изръмжал той. — Трябва да имаш какво да четеш, нали?

Подаръкът беше копие на изданието „Поеми“ на Джон Кийтс от 1817 г., подвързано в кожа от самия Левески.

Брон силно прегърна гиганта и се загледа в пътниците, докато ребрата на ханджията не започнаха да пукат.

— Достатъчно, по дяволите — измърмори той и взе да разтрива натъртеното място. — Кажи на консула, че искам да видя безценната му кожа тук, преди да дам безценния хан на сина си. Ще му кажеш това, нали?

Брон беше кимнала и махаше с другите пътници на изпращачите, докато се отдалечаваха. После продължи да маха от наблюдателния мецанин, докато развързваха въздухолета, освобождаваха баласта и тромаво се понесоха над покривите.

Сега, когато корабът беше напуснал предградията и се клатеше на запад по реката, Брон за пръв път видя ясно планинския връх на север, където лицето на Тъжния крал Били все още гледаше замислено към града. На бузата на Били имаше пресен десетметров белег — вече бавно избледняващ от времето, — където по време на сраженията го беше разсякло лазерно копие.

Но вниманието на Брон бе привлечено от по-голямата скулптура, която се очертаваше на северозападната страна на планината. Работата беше бавна, дори със съвременните режещи инструменти, заети от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и огромният орлов нос, тежки вежди, широка уста и тъжни, интелигентни очи едва започваха да се разпознават. Мнозина от бежанците от Хегемонията, останали на Хиперион, бяха възразили срещу издълбаването на образа на Мейна Гладстоун върху планината, но Ритмет Корбър III, правнук на скулптора, създал там лицето на Тъжния крал Били — по случайност мъжът, който сега я притежаваше — беше казал, колкото е възможно по-дипломатично „Майната ви“ и бе продължил с работата си. След година, а може би две, щеше да я завърши.

Брон въздъхна, погали разширения си корем — престореност, която винаги бе мразила у бременните жени, но от която сега не можеше да се въздържи — и тромаво тръгна към един стол на наблюдателната палуба. Щом беше толкова дебела в седмия месец, на какво ли щеше да заприлича точно преди термина? Брон вдигна поглед към разширилата се извивка на огромната газова обвивка на дирижабъла и потръпна.

 

 

Пътуването с въздухолета, при добър попътен вятър, продължаваше само двайсет часа. Брон проспа част от пътя, но прекара повечето време в наблюдения как отдолу се разгръща познатият пейзаж.

Минаха покрай шлюзовете Карла в късното утро, Брон се усмихна и потупа пакета, който беше взела за консула. Към късния следобед приближиха речното пристанище Наяд и от хиляда метра височина тя погледна към една стара пътническа баржа, теглена по реката от манти, оставящи V-образната си диря. Брон се запита дали е възможно това да е „Бенарес“.

Прелетяха над Едж, когато на горната палуба сервираха вечерята и започнаха да пресичат Тревното море, точно когато залезът оцвети огромната степ и милиони тревички се развълнуваха от същия бриз, който движеше въздухолета. Брон изпи кафето на любимия си стол на мецанина, широко отвори един прозорец и се загледа как Тревното море се разстила като чувствителен филц на билярдна маса, когато светлината се скри. Точно преди да запалят лампите на мецанина, тя бе възнаградена от гледката на вятърна гемия, която следваше пътя си от север на юг, с люлеещи се назад-напред фенери. Брон се наведе напред и ясно чу грохота на голямото колело и плясъка на кливера, когато гемията тежко се завъртя, за да поеме нов курс.

Леглото в каютата й беше готово, когато Брон се качи, за да се мушне в нощницата си, но след като прочете няколко стихотворения, тя се върна на наблюдателната палуба и остана там до зори, дремейки на любимия си стол и дишайки свежия аромат на тревата отдолу.

Спряха в „Пилигримски отдих“ достатъчно дълго, за да вземат прясна храна и вода, да подновят баласта и да сменят екипажа, но Брон не слезе да се разходи. Виждаше лампите около трамвайната станция и когато най-после пътуването продължи, въздухолетът като че ли следваше жицата на кабелните кули към Брайдъл Рейндж.

Още беше доста тъмно, когато пресякоха планините и един стюард мина, за да затвори продълговатите прозорци — корабът беше херметизиран, но Брон все още виждаше вагоните на трамвая да се движат от връх на връх между облаците и ледените шапки, които блестяха на звездната светлина.

Минаха над крепостта Хронос точно след зазоряване и камъните на замъка излъчваха лекото усещане за топлота дори и на розовата светлина. После се появи голямата пустиня, Градът на поетите проблясна в бяло встрани от космодрума и дирижабълът се спусна към пристанищната кула, разположена в източния край на новопостроената база.

Брон не беше очаквала някой да я посрещне. Всички, които я познаваха, си мислеха, че ще лети с Тео Лейн в неговия плъзгач по-късно следобед. Но Брон бе сметнала пътуването с въздухолета за по-подходящ начин да пътува сама с мислите си. И се беше оказала права.

Но още преди пристанищното въже да бъде здраво завързано и трапът спуснат, тя видя в малката тълпа познатото лице на консула. До него беше Мартин Силенъс, намръщен и гледащ накриво към чуждата му утринна светлина.

— По дяволите този Стан — промърмори Брон, като си спомни, че микровълновите връзки вече бяха възстановени и в орбита бяха изведени нови комуникационни спътници.

Консулът я посрещна с прегръдка. Мартин Силенъс се прозя, стисна ръката й и каза:

— Не можа ли да намериш по-неудобно време да пристигнеш, а?

 

 

Вечерта имаше тържество. Не само, че консулът заминаваше на следващата сутрин — по-голямата част от все още оставащата флота на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ си тръгваше, а значителна част от рояка на прокудените тръгваше с нея. Десетина транспортни кораба осейваха малкото поле до кораба на консула, когато прокудените направиха последното си посещение при Гробниците на времето и офицерите от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ за последен път спряха до гробницата на Касад.

Самият Град на поетите вече имаше почти хиляда постоянни обитатели, мнозина от които художници и поети, макар Силенъс да беше казал, че повечето са позьори. На два пъти се бяха опитали да изберат Мартин Силенъс за кмет; на два пъти той се бе отказал и звучно ругаеше своето несъстояло се избиране. Но старият поет продължаваше да движи нещата, да надзирава реставрирането, да устройва диспути, да раздава жилища и да урежда снабдителни полети от Джактаун и южните райони. Градът на поетите вече не беше Мъртъв град.

Мартин Силенъс каза, че общият коефициент на интелигентност бил по-висок, когато мястото пустеело.

Банкетът се състоя във възстановения вечерен павилион и огромният купол кънтеше от смях, когато Мартин Силенъс чете неприлични стихове, а други артисти изпълниха пародии. Освен консула и Силенъс, на кръглата маса на Брон седяха пет-шест прокудени, включително Фрийман Ченга и Кордуел Минмън, както и Ритмет Корбър III, облечен в кожени дрехи и висока конична шапка. Тео Лейн пристигна късно, поднесе извиненията си, разказа пред публиката най-новите джактаунски вицове и отиде при масата им, за да се присъедини към тях за десерта. Лейн наскоро беше споменат като народния избор за кмет на Джактаун на предстоящите Четвъртомесечни избори — и местните жители, и прокудените като че ли харесваха неговия стил — и досега Тео не беше показал признаци, че ще откаже, ако тази чест му бъде предложена.

След повечкото вино на банкета, консулът тихо покани някои от тях на кораба на музика и още вино. Брон, Мартин и Тео отидоха и седнаха високо на балкона, докато консулът сериозно и с чувство свиреше Гершуин, Студери, Брамс, Лузър и Бийтълс, а после отново Гершуин, като накрая завърши с прелестния, секващ дъха Piano Concerto №2 в до минор на Рахманинов.

После поседяха на слабата светлина, погледаха града и долината, пийнаха още малко вино и разговаряха до късно през нощта.

— Какво очакваш да завариш в Мрежата? — попита консула Тео. — Анархия? Управление на тълпата? Връщане към живота от каменната ера?

— От всичко това, че и повече, може би — усмихна се консулът. Той разлюля брендито в чашата си. — Сериозно, преди векторната линия да бъде унищожена, се получиха достатъчно съобщения, от които разбрахме, че въпреки някои действителни проблеми, повечето от старите светове в Мрежата ще се оправят.

Тео Лейн седеше със същата чаша вино, която си бе донесъл от павилиона.

— Защо мислиш, че векторната линия е унищожена?

Мартин Силенъс изсумтя.

— Бог се е уморил да драскаме по стените на къщата му.

Разговаряха за стари приятели, чудеха се какво ли прави отец Дюре. Бяха чули за новата му работа по едно от последните засечени векторни предавания. Спомниха си за Ленар Хойт.

— Мислите ли, че автоматично ще стане папа, когато Дюре мине оттатък? — попита консулът.

— Съмнявам се — отвърна Тео. — Но поне ще има възможност отново да живее, ако вторият кръстоид, който носеше Дюре, все още действа.

— Питам се дали ще дойде да потърси балалайката си — рече Силенъс и подръпна струните на инструмента. На слабата светлина, Брон си помисли, че старият поет още прилича на сатир.

Разговаряха за Сол и Рахил. През последните шест месеца стотици хора се бяха опитали да влязат в Сфинкса и само един беше успял — кротък прокуден, на име Мизенспешт Амениет.

Експертите на прокудените бяха прекарали месеци в анализиране на Гробниците и все още оцелелите следи от приливите на времето. След отварянето на Гробниците по някои от тях се бяха появили йероглифи и странно познати клинописни знаци и това беше довело поне до научни предположения за функциите на различните структури.

Сфинксът имаше еднопосочен портал към бъдещето, за което беше говорила Рахил/Монита. Никой не знаеше как подбира онези, които иска да пропусне, но туристите винаги се опитваха да влязат през портала. Не бяха открити никакви признаци или намеци за съдбата на Сол и дъщеря му. Брон осъзна, че мисли за стария учен много често.

Брон, консулът и Мартин Силенъс вдигнаха наздравица за Сол и Рахил.

Нефритената гробница очевидно имаше някаква връзка със световете газови гиганти. Никой не беше минал през нейния портал, но екзотичните прокудени, предназначени и израснали в условията на Юпитер, ежедневно пристигаха, за да се опитат да влязат. И прокудените, и специалистите от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ непрекъснато посочваха, че Гробниците не са телепортатори, а някаква съвсем различна форма на космическа връзка. Туристите не обръщаха внимание.

Обелискът си оставаше черна загадка. Гробницата все още сияеше, но вече нямаше вход. Прокудените предполагаха, че вътре продължават да чакат армиите от Шрайкове. Мартин Силенъс си мислеше, че Обелискът е само фалически символ, захвърлен в долината като нещо вторично. Други смятаха, че може да е свързан с храмерите.

Брон, консулът и Мартин Силенъс вдигнаха наздравица за Истинския глас на дървото Хет Мастийн.

Отново затвореният Кристален монолит беше гробница на полковник Федман Касад. Дешифрираните знаци, изрязани в камъка, разказваха за космическа битка и за един велик воин от миналото, явил се, за да помогне за разгрома на Господаря на болката. Младите новобранци от фотонните и транспортните кораби направо погълнаха историята. Легендата за Касад щеше да се разпространява колкото повече от тези кораби се връщаха на световете от старата Мрежа.

Брон, консулът и Мартин Силенъс вдигнаха наздравица за Федман Касад.

Първата и втората от Пещерните гробници изглежда не водеха наникъде, но Третата очевидно се отваряше към лабиринти в различни светове. След изчезването на неколцина изследователи, научните власти на прокудените напомняха на туристите, че лабиринтите лежат в различно време — вероятно стотици хиляди години в миналото или бъдещето — както и в различно пространство. Те запечатаха пещерите, освен за квалифицирани специалисти.

Брон, консулът и Мартин Силенъс вдигнаха наздравица за Пол Дюре и Ленар Хойт.

Дворецът на Шрайка си остана загадка. Редиците тела вече бяха изчезнали, когато няколко часа по-късно се върнаха Брон и другите. Вътрешността на гробницата бе същата по размер, но в центъра й гореше една-единствена врата от светлина. Всеки, който пристъпеше през нея, изчезваше. Никой не се завърна.

Изследователите бяха обявили влизането вътре за забранено, докато работеха по дешифрирането на буквите, врязани в камъка, но силно ерозирали от времето. Засега бяха сигурни за три думи — всички на латинския език от Старата Земя — преведени като „КОЛИЗЕЙ“, „РИМ“ и „ПРЕЗАСЕЛВАНЕ“. Вече се беше появила легенда, че този портал се отваря към изчезналата Стара Земя и че жертвите на тръненото дърво са били пренесени там. Чакаха още стотици.

— Виж — каза на Брон Мартин Силенъс, — ако не ме беше спасила толкова шибано бързо, бих могъл да си отида у дома.

Тео Лейн се наведе напред.

— Наистина ли би избрал да се върнеш на Старата Земя?

Мартин се усмихна с най-милата си сатирска усмивка.

— Не и след милион шибани години. Беше си скучна, още докато живеех там и винаги ще си остане такава. Тук е мястото, където се случват нещата. — Силенъс вдигна наздравица за самия себе си.

В известен смисъл Брон разбираше, че това е вярно. Хиперион беше мястото на срещата между прокудените и гражданите на бившата Хегемония. Дори само Гробниците на времето щяха да означават бъдеща търговия, туризъм и пътувания, докато човешката вселена се настройваше към живота без телепортатори. Тя опита да си представи бъдещето, както го виждаха прокудените, с огромни флоти, разширяващи човешките хоризонти, с генетично създадени хора, колонизиращи газови гиганти, астероиди и светове по-сурови от наново тераформираните Марс или Хеброн. Не успя да си го представи. Това беше вселена, която можеше да види нейното дете… или правнуците й.

— За какво мислиш, Брон? — попита я консулът, след като тишината се проточи прекалено.

Тя се усмихна.

— За бъдещето. И за Джони.

— А, да — рече Силенъс, — поетът, който можеше да е Бог, но не беше.

— Какво е станало с втората личност, как мислиш? — попита Брон.

Консулът безпомощно разпери ръце.

— Не виждам как би могъл да оцелее след смъртта на Техноцентъра. А ти?

Брон поклати глава.

— Просто завиждам. Изглежда много хора са го виждали. Дори Мелио Арундес ми каза, че го е срещнал в Джактаун.

Те вдигнаха наздравица за Мелио, който беше заминал преди пет месеца с първия транспорт на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ за Мрежата.

— Всички, освен мен, са го виждали — измърмори Брон и се намръщи към чашата си с бренди, като разбра, че ще трябва да вземе още предродилни антиалкохолни таблетки преди да си тръгне. Усещаше, че е малко пияна: ако вземеше хапчетата, алкохолът нямаше да навреди на бебето, но определено беше въздействал на нея. — Тръгвам си — обяви тя, изправи се и прегърна консула. — Трябва да стана рано и да съм с бистра глава, за да наблюдавам заминаването ти по изгрев.

— Сигурна ли си, че не искаш да прекараш нощта на кораба? — попита консулът. — Стаята за гости има прекрасен изглед към долината.

Брон поклати глава.

— Всичките ми неща са в стария дворец.

— Ще поговоря с теб преди да тръгна — каза консулът и отново бързо се прегърнаха, преди който и да е от тях да забележи сълзите на Брон.

Мартин Силенъс я изпрати до Града на поетите. Спряха в осветената галерия пред апартаментите.

— Наистина ли беше на дървото или това бе само симулация, докато спеше в двореца на Шрайка? — попита го Брон.

Поетът не се усмихна. Той докосна гърдите си, там, където го беше пронизвал стоманеният трън.

— Дали пък не съм бил китайски философ, сънуващ, че е пеперуда или пеперуда, сънуваща, че е китайски философ? Нали точно това ме питаш, дете?

— Да.

— Вярно е — тихо отвърна Силенъс. — Да. Бях и двете. И двете бяха действителни. И двете боляха. И винаги ще те обичам и ценя за това, че ме спаси, Брон. За мен ти винаги ще можеш да ходиш по въздуха. — Той взе ръката й и я целуна. — Ще влизаш ли вече?

— Не, струва ми се, че малко ще се поразходя в градината.

Поетът се поколеба.

— Добре. Струва ми се. Имаме патрули — механични и хора, — а нашият Грендел Шрайк още не е излизал на бис… но ще внимаваш, нали?

— Не забравяй — рече Брон, — че съм убиецът на Грендели. Ходя по въздуха и ги превръщам в стъклени таласъми, които се чупят.

— Ъ-хъ, ама недей се мота извън градините. Нали, дете?

— Добре — съгласи се Брон. Тя докосна корема си. — Ще внимаваме.

 

 

Той чакаше в градината, там, където светлината не беше силна, а наблюдателни камери нямаше.

— Джони! — ахна Брон и бързо пристъпи напред по каменната пътека.

— Не — отвърна той и поклати глава, може би мъничко тъжно. Приличаше на Джони. Точно същата червено-кестенява коса, кафяви очи, решителна брадичка, високи скули и нежна усмивка. Беше облечен малко странно, с дебело кожено яке, широк колан, тежки обувки, бастун и груба кожена шапка, която свали, когато дойде по-близо.

Брон спря на по-малко от метър от него.

— Разбира се — каза тя, малко по-високо от шепот. Протегна ръка да го докосне и дланта й мина през него, макар че не се забелязваше трептенето или жуженето на холопроекция.

— Това място все още е богато на метасферични полета — обясни той.

— Ъ-хъ — съгласи се тя, без да има ни най-малка представа за какво говореше мъжът. — Ти си другият Кийтс. Двойникът на Джони.

Дребният мъж се усмихна и протегна ръка, сякаш за да докосне издутия й корем.

— Това ме прави нещо като чичо, нали, Брон?

Тя кимна.

— Значи ти си спасил бебето… Рахил… нали?

— Можеше ли да ме виждаш?

— Не — въздъхна Брон, — но можех да почувствам, че си там. — Тя се поколеба за миг. — Но ти не си този, за когото говореше Ъмон — Състраданието от човешкия АИ, нали?

Той поклати глава. Къдриците му пробляснаха на слабата светлина.

— Разбрах, че съм Този, Който Идва Преди. Подготвям пътя за Този, Който Учи и се страхувам, че единственото ми чудо беше да вдигна едно бебе и да чакам, докато някой го вземе от мен.

— Значи не си ми помогнал… там, с Шрайка? Да се понеса във въздуха?

Джон Кийтс се засмя.

— Не. Нито пък Монита. Това беше самата ти, Брон.

Тя яростно поклати глава.

— Това е невъзможно.

— Не е невъзможно — тихо възрази той. Протегна ръка и отново докосна корема й, а тя си представи, че усеща натиска на дланта му. Кийтс прошепна:

О, ти, все още неотвлечена невясто на покоя.

О, ти, дете осиновено на тишина и бавно време…

Той вдигна очи към Брон.

— Сигурно майката на Този, Който Учи може да се ползва с някакви привилегии — каза Кийтс.

— Майката на… — Брон внезапно изпита потребност да седне и намери пейка точно навреме. Никога в живота си не бе била тромава, но сега, бременна в седмия месец, нямаше грациозен начин, по който да успее да седне. Съвсем не на място, тя си помисли за дирижабъла, който щеше да пристигне на пристана на сутринта.

— Този, Който Учи — повтори Кийтс. — Нямам представа на какво ще учи тя, но то ще промени вселената и ще наложи идеи, които ще бъдат жизненоважни в продължение на следващите десет хиляди години.

— Моето дете ли? — успя да попита тя, опитвайки се да си поеме дъх. — Моето и на Джони дете?

Личността на Кийтс потри бузата си.

— Сливането на човешкия дух с логиката на ИИ, които Ъмон и Техноцентърът търсиха толкова дълго и умряха, без да го открият — рече той и пристъпи напред. — Иска ми се само да можех да съм там, когато тя започне да учи, независимо на какво ще учи. Да видя какво въздействие ще окаже върху света. Върху този свят. Върху други светове.

Главата на Брон се въртеше, но тя беше дочула нещо в гласа му.

— Защо? Къде ще бъдеш ти? Какво има?

Кийтс въздъхна.

— Техноцентърът го няма. Инфосферите тук са твърде малки, за да ме поемат дори и в редуцирана форма… освен ИИ в корабите на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, а не мисля, че там би ми харесало. Никога не съм понасял заповедите.

— И няма никакво друго място? — попита Брон.

— Метасферата — отвърна той и погледна зад себе си. — Но тя е пълна с лъвове, тигри и мечки. Още не съм готов.

Брон почака, докато мрачното му настроение отмине.

— Имам идея — рече тя. И му разказа.

Образът на любимия й се приближи, прегърна я и възкликна:

Вие сте чудо, мадам. — После отново се скри в сенките.

Брон поклати глава.

— Просто една бременна дама. — След това положи длан върху подутината под роклята. — Този, Който Учи — промълви тя. А сетне се обърна към Кийтс: — Добре, ти си архангелът, съобщаващ ми всичко това. Какво име да й дам?

Когато не получи отговор, Брон вдигна очи.

Сенките бяха пусти.

 

 

Брон пристигна на космодрума още преди изгрев-слънце. Те не бяха точно весела група изпращачи. Освен обичайната тъга от сбогуването, Мартин, консулът и Тео страдаха от остатъците на махмурлук, тъй като антиалкохолните хапчета не се намираха на постхегемонийския Хиперион. Единствено Брон беше в добро настроение.

— Проклетият корабен компютър работи странно през цялата сутрин — измърмори консулът.

— Как така? — усмихна се Брон. Консулът я погледна накриво.

— Карам го да ми даде обичайните резултати от прегледа преди отлитането, а тъпият кораб ми рецитира стихове.

— Стихове ли? — попита Мартин Силенъс и вдигна сатирските си вежди.

— Да… чуйте. — Консулът включи инфотерма си.

Един познат на Брон глас каза:

О, вий, три Духа, сбогом!

Главата ми не можете изправи

от хладното й ложе сред цветята;

че мен не може да нахраните с похвали —

агнец покорен във сантиментален фарс!

Изтляват тихо от очите ми и пак превръщат се

в неясни фигури от призрачната урна.

Сбогом! Остава още сън за тази нощ

и бледи сънища за утрешния ден тъй много.

О, скрийте се. Фантоми! от моя дух спокоен

във облаците и никога при мен се не завръщайте!

— Дефектен ИИ? Мислех си, че корабът ти има един от най-добрите интелекти извън Техноцентъра — рече Тео Лейн.

— Наистина е така — отвърна консулът. — Не е дефектен. Извърших пълна информационна и функционална проверка. Всичко е наред. Но ми дава… това! — Той посочи към разпечатката от инфотерма.

Мартин Силенъс вдигна очи към Брон Ламиа, внимателно се вгледа в усмивката й и после се обърна към консула.

— Е, като че ли корабът ти започва да се образова. Не се притеснявай. Ще ти прави приятна компания по време на дългото пътуване нататък и обратно.

В последвалото мълчание Брон извади обемист пакет.

— Прощален подарък — каза тя.

Консулът го разгърна, отначало бавно, а после започна да къса и раздира опаковката на сгънатото, избеляло и много износено малко килимче, което се показа отвътре. Прокара длани по повърхността му, вдигна очи и силно развълнувано попита:

— Откъде… как го…

Брон се усмихна.

— Някаква местна бежанка го намерила под шлюзовете Карла. Опитваше се да го продаде на джактаунския пазар, когато случайно минах оттам. Никой не проявяваше интерес да го купи.

Консулът пое дълбоко дъх и прокара длани по шарките на хокинговото килимче, което беше отнесло дядо му Мерин на съдбоносната среща с баба му Сайри.

— Страхувам се, че вече не лети — добави Брон.

— Енергийните жички трябва да се презаредят — обясни консулът. — Не зная как да ти благодаря…

— Недей — рече Брон. — То е за късмет в пътуването ти.

Консулът поклати глава, прегърна Брон, ръкува се с другите и се качи с елеватора в кораба си. Брон и останалите се върнаха на терминала.

В лазурното небе на Хиперион нямаше облаци. Слънцето оцветяваше далечните върхове на Брайдъл Рейндж в тъмни краски и обещаваше настъпващият ден да е топъл.

Брон погледна през рамо към Града на поетите и долината зад него. Върховете на още по-високите Гробници на времето едва се забелязваха. Едното крило на Сфинкса отразяваше слънчевите лъчи.

С малко шум и почти без излъчване на топлина, абаносовият кораб на консула се издигна върху чист син пламък и се насочи към небето.

Брон се опита да си спомни поемите, които току-що бе прочела и последните стихове от най-дългата и прекрасна незавършена творба на любимия й:

Тозчас Хиперион влетя сияен

в пламтяща роба, що струи зад него

с бучене, като земен огън — стресна

мира на Часовете вечни: трепкат

гълъбокрили. Отпламтява той…[1]

Брон усещаше как топлият вятър си играе с косите й. Тя вдигна лице към небето и махна с ръка, без да се опитва да скрие или избърше сълзите си, яростно махайки сега, когато прелестният кораб се извиси и полетя в небесата с мощния си син пламък, и — като далечен вик — издаде внезапен гръм, който се разнесе из пустинята и отекна в далечните върхове.

Брон си позволи да заплаче и отново махна с ръка продължи да маха към отдалечаващия се консул, към небето, към приятелите, които никога нямаше отново да види, към част от миналото си и към кораба, който се издигаше като съвършена, абаносова стрела, полетяла от лъка на някой бог.

Отпламтява той…

Бележки

[1] „Падането на Хиперион. Сън“. Песен втора, пр. В. Левчев — Бел.пр.

Край
Читателите на „Падането на Хиперион“ са прочели и: