Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 58 гласа)

36

Премигнах и отворих очи. За миг загубих ориентация, когато се огледах в огромното, мрачно пространство на базиликата „Св. Петър“. Пацем. Монсиньор Едоуард и отец Пол Дюре се наведоха напред на бледата светлина на свещите с напрегнато изражение.

— Колко време бях… заспал? — Чувствах се така, сякаш бяха изтекли само секунди, сякаш това бе блещукането на образи, които човек сънува в миговете между спокойното отпускане в леглото и дълбокия сън.

— Десет минути — отвърна монсиньор. — Можете ли да ни кажете какво видяхте?

Нямаше причина да не го сторя. Когато свърших с описанието на виденията, монсиньор Едоуард се прекръсти.

— Mon Dieu[1], посланикът на Техноцентъра кара Гладстоун да прати хора в онези… тунели.

Дюре докосна рамото ми.

— След като разговарям с Истинския глас на Светодървото на Божия горичка, ще дойда с вас на ТС2. Трябва да предупредим Гладстоун за безумието на това решение.

Кимнах. Всичките ми мисли за пътуване до Божия горичка с Дюре или до самия Хиперион бяха изчезнали.

— Съгласен съм. Трябва да тръгнем незабавно. Вашият… може ли папската врата да ме отведе до Тау Сети Сентър?

Монсиньорът се изправи, кимна и се протегна. Внезапно разбрах, че е много възрастен и недокоснат от пулсенови процедури.

— Тя има приоритетен достъп — отвърна монсиньорът. После се обърна към Дюре. — Пол, знаеш, че щях да те придружа, ако можех. Погребението на Негово светейшество, изборът на нов Свети отец… — Монсиньор Едоуард издаде тих, печален звук. — Странно как всекидневните проблеми продължават да упорстват дори пред лицето на общото нещастие. На самия Пацем му остават по-малко от десет стандартни дни до пристигането на варварите.

Високото чело на Дюре проблясва под светлината на свещите.

— Делата на Църквата са над обикновените всекидневни проблеми, приятелю. Посещението ми на храмерския свят ще бъде кратко, а после ще се присъединя към г. Севърн в усилията му да убеди президента да не послуша Техноцентъра. След това ще се върна, Едоуард, и ще се опитаме да разберем нещо от тази объркана ерес.

Последвах двамата мъже навън от базиликата през странична врата, която водеше към коридор зад високите колонади, после наляво през някакъв открит двор — дъждът беше спрял и въздухът ухаеше на свежест — по стълбище и през тесен тунел към папския апартамент. Когато влязохме в преддверието, швейцарските гвардейци отдадоха чест — високите мъже бяха облечени в брони и жълто-сини раирани панталони, макар че церемониалните им алебарди бяха също и енергийни оръжия. Един от тях пристъпи напред и тихо каза нещо на монсиньора.

— Някой току-що е пристигнал на главния терминал, за да се срещне с вас, г. Севърн.

— С мен ли? — Бях се заслушал в други гласове от други стаи, в мелодичните извисявания и затихвалия на често повтаряни молитви. Реших, че са свързани с подготовката на папското погребение.

— Да, някой си г. Хънт. Казва, че е спешно.

— След някоя и друга минута щях да се срещна с него в Правителствения дом — казах аз. — Защо да не дойде тук, при нас?

Монсиньор Едоуард кимна и тихо се обърна към гвардееца, който прошепна нещо в декоративния герб на древната си броня.

Така наречената папска врата — малък телепортал, обграден със сложни златни резби на серафими и херувими, покрит с пет барелефа, изобразяващи греха на Адам и Ева и изгонването им от рая — се намираше в центъра на добре охранявано помещение, точно пред личния апартамент на папата. Почакахме там — бледните ни и уморени лица се отразяваха в огледалата, окачени на всички стени.

Лейт Хънт беше въведен от свещеника, който ме бе придружил до базиликата.

— Севърн! — извика любимият съветник на Гладстоун. — Президентът се нуждае от теб незабавно.

— Тъкмо бях тръгнал натам — отвърнах аз. — Ще бъде престъпна грешка, ако Гладстоун позволи на Техноцентъра да построи и използва бомбата на смъртта.

Хънт премига — почти комична реакция на напомнящото му хрътка лице.

— Ти знаеш всичко, което става, нали, Севърн?

Трябваше да се изсмея.

— Малкото момче, което седи без придружител в холоямка, вижда много и разбира съвсем малко. И все пак, то има преимуществото да е в състояние да сменя каналите и да изключва холовизора, когато се умори от него. — Хънт познаваше монсиньор Едоуард от различни държавни дела и аз му представих отец Пол Дюре от йезуитския орден.

— Дюре ли? — успя да изрече Хънт с почти увиснала долна челюст. За пръв път виждах съветника онемял и тази гледка ми достави удоволствие.

— Ще ти обясним по-късно — успокоих го аз и стиснах ръката на свещеника. — Късмет на Божия горичка, Дюре. Не се бавете.

— Най-много час — обеща йезуитът. — Не повече. Остава ми само един елемент от ребуса, който трябва да намеря, преди да разговарям с президента. Моля, разкажете й за ужасите на лабиринта… А аз ще й предам собствените си свидетелства след това.

— Възможно е да е прекалено заета, за да се срещне с мен преди да пристигнете — казах аз. — Но ще положа всички усилия, за да изиграя ролята на ваш Йоан Кръстител.

Дюре се усмихна.

— Само не се главозамайвайте, приятелю. — Той кимна, набра кода на архаичния пулт и изчезна през портала.

Сбогувах се с монсиньор Едоуард.

— Ще уредим всичко това преди вълната на прокудените да стигне прекалено далеч.

Възрастният духовник вдигна ръка и ме благослови.

— Бог с вас, млади човече. Чувствам, че всички нас ни очакват мрачни времена, но вие ще носите особено бреме.

Поклатих глава.

— Аз съм само наблюдател, монсиньор. Чакам, гледам и сънувам. Това не е особено обременително.

— Ще чакаш, гледаш и сънуваш по-късно — остро каза Лейт Хънт. — Нейна светлост те иска на разположение веднага, а аз трябва да бързам за среща.

Погледнах към дребния мъж.

— Как ме откри? — ненужно го попитах аз. Телепортаторите се управляваха от Техноцентъра, а той работеше с властите на Хегемонията.

— Универсалната карта, която тя ти даде, също улеснява проследяването на пътуванията ти — рече Хънт с видимо нетърпение. — В момента сме длъжни да бъдем там, където се развиват събитията.

— Много добре. — Кимнах на монсиньора и помощника му, махнах на Хънт, набрах трицифрения код на Тау Сети Сентър, добавих две цифри за континента, три за Правителствения дом и накрая още две за частния терминал там. Жуженето на телепортатора леко се усили, а непрозрачната му повърхност като че ли заблестя в очакване.

Минах през него пръв и отстъпих встрани, за да направя място на Хънт, когато ме последваше.

 

 

Не се намираме на главния терминал в Правителствения дом. Доколкото мога да преценя, изобщо не сме близо до него. Миг по-късно сетивата ми анализират количеството слънчева светлина, цвета на небето, гравитацията, разстоянието до хоризонта, миризмите и усещането за нещата, след което решавам, че не сме на Тау Сети Сентър.

Щях да скоча обратно през портала, но папската врата е малка, а Хънт е след мен — появяват се крак, ръка, рамо, гърди, глава, втори крак — сграбчвам китката му, грубо го дръпвам към себе си, казвам: „Нещо не е наред!“ и се опитвам да мина обратно, но е твърде късно — безрамковият портал от тази страна заблестява, свива се в кръг с големината на юмрука ми и изчезва.

— Къде, по дяволите, се намираме? — пита Хънт.

Оглеждам се и си мисля: „Добър въпрос“. Намираме се сред природата, на върха на хълм. Пътят под краката ни се вие през лозя, спуска се по продълговат хълм през гориста долина и изчезва около друг хълм на два-три километра оттук. Много е топло, въздухът жужи от звуци на насекоми, но нищо по-голямо от птичка не се помръдва в тази необятност. Между скалите отдясно се вижда синьо петно вода — или океан, или море. Високо над нас се дипли облак, слънцето току-що е минало своя зенит. Не виждам нито къщи, нито техника, по-сложна от редиците на лозите и каменно-глинения път под краката си. По-важно обаче е, че е изчезнало постоянното фоново бръмчене на инфосферата. Сякаш изведнъж чуваш отсъствието на звук, с който си свикнал от бебешка възраст — това плаши, спира сърцето, обърква и мъничко ужасява.

Хънт залита, пляска ушите си, сякаш му липсва именно този звук и почуква инфотерма си.

— По дяволите — мърмори той. — По дяволите. Имплантът ми е повреден. Инфотермът не работи.

— Не — поклащам глава аз. — Струва ми се, че сме извън инфосферата. — Но дори докато казвам това, чувам по-дълбоко, по-меко жужене — нещо далеч по-огромно и по-малко достъпно от инфосферата. Мегасферата? „Музиката на сферите“ — мисля си аз и се усмихвам.

— На какво, по дяволите, се хилиш, Севърн? Нарочно ли направи това?

— Не. Набрах правилния код на Правителствения дом. — Пълната липса на паника в гласа ми е своего рода паника сама по себе си.

— Какво има тогава? Онази проклета папска врата ли? Нейна работа ли е това? Някаква повреда или номер?

— Не, не мисля. Вратата не е била повредена, Хънт. Тя ни пренесе точно там, където Техноцентърът иска да бъдем.

— Техноцентърът ли? — И малкото цвят в тази кучешка физиономия бързо изчезва, когато помощникът на президента осъзнава кой контролира телепортатора. Кой контролира всички телепортатори. — Боже мой. Боже мой. — Хънт излиза със залитане встрани от пътя и сяда във високата трева. Коженият му костюм на висш чиновник и меките черни обувки изглеждат тук не на място.

— Къде сме? — отново пита той.

Поемам дълбоко дъх. Въздухът мирише на току-що разорана почва, на едва-що скосена трева, на пътен прах и има остър привкус на море.

— Според мен сме на Земята, Хънт.

— На Земята. — Дребният мъж се втренчва право напред, без да гледа нищо. — На Земята. Не на Нова Земя. Не на Terra. Не на Земя Две. Не…

— Не — прекъсвам го аз. — На Земята. На Старата Земя. Или на нейното копие.

— На нейното копие.

Пресичам пътя и сядам до него. Откъсвам стрък трева и обелвам долната част на външната му обвивка. Тревата има тръпчив и познат вкус.

— Спомняш ли си доклада ми до Гладстоун за разказите на хиперионските поклонници? Историята на Брон Ламиа? Тя и моят киборгов аналог… първата възстановена личност на Кийтс… са ходили на нещо, което са мислели за копие на Старата Земя. В съзвездие Херкулес, ако си спомням правилно.

Хънт поглежда нагоре, сякаш може да прецени думите ми, като провери съзвездията. Синевата над нас леко посивява, когато високият облак се разстила по небесния купол.

— Съзвездие Херкулес — прошепва той.

— Брон не е разбрала защо Техноцентърът е построил копие или какво са правили с него — казвам аз. — Или първият киборг на Кийтс не е знаел, или не й е казал.

— Не й е казал — кимва Хънт. Той поклаща глава. — Добре, как, по дяволите, да се измъкнем оттук? Гладстоун има нужда от мен. Тя не може… през следващите няколко часа трябва да се вземат десетки жизненоважни решения. — Той скача на крака и изтичва в центъра на пътя в изблик на решителна енергия.

Продължавам да дъвча стръка трева.

— Струва ми се, че няма да се измъкнем оттук.

Хънт се приближава към мен, сякаш иска да ме убие незабавно.

Луд ли си? Да не можем да се измъкнем? Глупости. Защо му е на Техноцентъра да прави това? — Той млъква и поглежда надолу към мен. — Те не искат да разговаряш с нея. Знаеш нещо, което Техноцентърът не може да рискува тя да научи.

— Навярно.

— Остави него, нека аз да се върна обратно! — изкрещява той към небето.

Никой не му отвръща. Далеч оттатък лозята полита голяма черна птица. Струва ми се, че е врана — помня името на изчезналите видове, сякаш от някакъв сън.

След миг Хънт се отказва да вика към небето и започва да се разхожда напред-назад по каменния път.

— Хайде. Може би там, накъдето и да води това нещо, има терминал.

— Може би — отговарям аз, като разкъсвам стръка трева, за да стигна до сладката му горна половина. — Но накъде?

Хънт се обръща, поглежда пътя, който изчезва при хълмовете и в двете посоки и отново се обръща.

— Пристигнахме през портала с лице… нататък — посочва той. Пътят се спуска по склона в тясна гора.

— Колко е далеч? — питам аз.

— По дяволите, има ли значение? — излайва съветникът. — Трябва да стигнем донякъде!

Устоявам на порива да се усмихна.

— Добре. — Изправям се и изтупвам панталоните си, като усещам силната слънчева светлина по челото и лицето си. След изпълнената с тамян тъмнина на базиликата, тя ми действа като шок. Въздухът е много горещ и дрехите ми вече са мокри от пот.

Хънт енергично тръгва надолу по склона със свити юмруци, а печалния му израз изведнъж се смекчава от по-силно изражение — крайна решителност.

Бавно, без да бързам, все още дъвчейки своя стрък сладка трева, с полузатворени от умора очи, аз го последвам.

 

 

Полковник Федман Касад изкрещя и нападна Шрайка. Сюрреалистичният, безвременен пейзаж — версия на долината на Гробниците на времето, създадена от пластмаса от някой сценичен дизайнер минималист и поставена в желе от гъст въздух — като че ли трептеше от устрема на Касад.

За миг се бяха мярнали разпръснати огледални образи на Шрайкове, плъзнали из голата долина, но с вика на Касад те се сляха в едно-единствено чудовище и то тръгна, с четири ръце, които се разгъваха, протягаха и извиваха, за да посрещнат устрема на Касад със сърдечна прегръдка от шипове и тръни.

Касад не знаеше дали енергийният пластокостюм, който носеше, подаръкът от Монита, щеше да го защити или да му послужи в битката. Беше го правил преди години, когато заедно с Монита бяха нападнали двата кораба на прокудените командоси, но тогава времето бе на тяхна страна — Шрайка беше замразявал и размразявал потока от мигове като отегчен наблюдател, играещ си с дистанционно управление на холоямка. Сега бяха извън времето и Шрайка беше врагът, а не някакъв ужасяващ покровител. Касад извика, наведе глава и нападна, без вече да осъзнава погледа на Монита, нито невъзможното дърво с тръни, извисяващо се в облаците с ужасяващата му, набучена публика, дори без да осъзнава самия себе си, освен като машина за бой, като средство за отмъщение.

Шрайка не изчезна по обичайния си маниер, не престана да бъде там, за да се окаже внезапно тук. Вместо това, той се наведе и разтвори по-широко ръце. Шиповете на пръстите му улавяха светлината на виолетовото небе. Металните зъби на Шрайка блестяха в нещо, което би могло да е усмивка.

Касад беше бесен, а не луд. Вместо да се устреми към тази прегръдка на смъртта, той се метна встрани в последния момент, претърколи се на ръката и рамото си и изрита долната част на крака на чудовището, под групата шипове на колянната става, над познатата редица на глезена. Да можеше да го повали

Беше като да риташ тръба, забита в половин клик бетон. Касад щеше да счупи собствения си крак, ако пластокостюмът не бе подействал като броня и не бе поел удара.

Шрайка се придвижи — бързо, но не невероятно. Двете му десни ръце се завъртяха нагоре-надолу в кръг като замъглено петно, десетте шипа на пръстите му се врязаха в почвата и камъка като хирургически инструменти, тръните на ръцете му хвърляха искри, когато дланите му се вдигаха нагоре и се чуваше как разсичат въздуха. Касад беше извън обсега му. Той продължаваше да се търкаля, а после отново се изправи на крака и приклекна с напрегнати ръце и готови за удар длани — в пластокостюма пръстите му бяха твърди и изпънати.

„Честен двубой — помисли си Федман Касад. — Най-доблестното тайнство в Новия Бушидо.“

Шрайка отново направи лъжливо движение с десните си ръце, после завъртя долната част на лявата си ръка наоколо и нагоре със светкавичен удар, достатъчно силен да разбие ребрата на Касад и да изтръгне сърцето му.

Полковникът блокира лъжливото движение с левия си подлакътник и усети сгъването на пластокостюма и разбитата кост от стоманената острота на дясната ръка на Шрайка. Той спря убийственото замахване на лявата ръка, като хвана с дясната си длан китката на чудовището, точно над корсажа от извити шипове. И чудо, той забави движението му достатъчно, така че острите като скалпели пръсти само одраскаха полето на пластокостюма, вместо да разбият ребрата му.

Касад почти беше отнесен от земята от усилието да задържи тази издигаща се лапа — само насоченият надолу удар на първото лъжливо движение на Шрайка попречи на полковника да отлети назад. Под пластокостюма обилно течеше пот, мускулите му бяха свити, боляха го и заплашваха да се разцепят в онези безкрайни двайсет секунди на битката, преди Шрайка да вкара и четвъртата си ръка в играта, като замахна надолу към напрегнатия крак на Касад.

Полковникът изкрещя, когато полето на пластокостюма се разцепи, плътта му се раздра и поне един от шиповете на пръстите разряза месото почти до костта. Изрита го с другия си крак, пусна китката на нещото и отчаяно се претърколи встрани.

Шрайка замахна два пъти и вторият удар изсвистя на милиметри от ухото на Касад, но полковникът отскочи назад, приклекна и мина от дясната му страна.

Касад се отпусна на лявото си коляно, почти падна, а после се изправи залитайки на крака със слабата надежда да запази равновесие. Болката ревеше в ушите му и изпълваше вселената с червена светлина, но още докато стискаше зъби и залиташе, почти припаднал от шока, той чувстваше как пластокостюмът затваря раната — играеше ролята едновременно на турникет и компрес. Усещаше кръвта по долната част на крака си, но тя вече не течеше свободно и болката бе поносима, почти сякаш пластокостюмът носеше медицински инжектори, като бойната му броня във ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ.

Шрайка се устреми към него.

Касад ритна веднъж, после отново, като се насочи и уцели малкото гладко пространство на хромираната черупка под шипа на гърдите. Сякаш риташе корпуса на фотонен кораб, но Шрайка като че ли спря, залитна и отстъпи назад.

Полковникът пристъпи напред, зае стабилна позиция и блъсна два пъти там, където би трябвало да е сърцето на създанието, със стиснат юмрук, който би разбил закалена керамика. Като пренебрегна болката в юмрука си, той се завъртя и удари с изпъната ръка и отворена длан муцуната на чудовището, точно над зъбите. Всяко човешко същество би чуло звука от счупването на носа си и би почувствало избухването на кост и хрущял, проникнали в мозъка му.

Шрайка се опита да захапе китката на Касад, не успя и размаха четирите си ръце към главата и раменете му.

Задъхан, облян в пот и кръв под живачната си броня, полковникът се завъртя надясно един път, а после и още един, и нанесе убийствен удар в задната част на късия врат на създанието. Звукът отекна в замръзналата долина като от брадва, хвърлена от километри височина в сърцето на метална секвоя.

Шрайка падна напред и се претърколи на гръб като някакъв метален рак.

Беше паднал!

Касад пристъпи напред, все още приклекнал, все още предпазлив, но не достатъчно, защото бронираното стъпало на Шрайка, лапата му, каквото и по дяволите да беше, уцели задната част на глезена му и полу го разряза, полу го изрита, събаряйки го на земята.

Полковник Касад почувства болката. Знаеше, че ахилесовото му сухожилие е пострадало, опита да се претърколи, но създанието се хвърли нагоре и странично към него, приближи шиповете, тръните и остриетата си към ребрата, лицето и очите му. Сгърчил лице от болка, извил се в напразно усилие да отхвърли чудовището, Касад блокира някои удари, спаси очите си и почувства забиването на други шипове в горната част на ръцете, гърдите и корема си.

Шрайка дойде още по-близо и отвори уста. Касад се втренчи нагоре в безбройните редове стоманени зъби, разположени в металната кухина. Червени очи изпълниха вече замъгления му от кръв поглед.

Полковникът мушна основата на дланта си под челюстта на Шрайка и се опита да я повдигне. Беше като да се опитваш да повдигнеш планина от остри скали с голи ръце. Шиповете на пръстите на Шрайка продължаваха да разкъсват плътта му. Нещото отвори устата си и наведе глава, докато зъбите не изпълниха зрителното поле на Касад. Чудовището нямаше дъх, но топлината от вътрешността му вонеше на сяра и нажежени железни стружки. Защитните сили на Касад се бяха изчерпали — когато нещото затвореше челюстите си, щеше да отнесе плътта и кожата от лицето му до костта.

Внезапно се появи Монита. Тя извика — тук, където звукът не се разнасяше — и сграбчи Шрайка с облечените си в пластокостюм и извити като нокти на граблива птица пръсти до рубинено-фасетовите му очи. Ботушът й беше стъпил здраво върху черупката под задния шип и тя теглеше ли, теглеше.

Ръцете на Шрайка се метнаха назад — ставите му бяха двойни като на някой кошмарен рак, — шиповете на пръстите му загребаха Монита и тя падна настрани, но не преди Касад да се претърколи, да почувства болката и да я пренебрегне, да скочи на крака и да изтегли Монита със себе си в отстъплението си през пясъка и замръзналата скала.

За миг пластокостюмите им се сляха, както когато се любеха и Касад почувства плътта й до своята, усети кръвта и потта им да се смесват и чу общото туптене на сърцата им.

„Убий го“ — припряно промълви Монита и болката й се долавяше дори тук, където нямаше гласове.

„Опитвам се. Опитвам се.“

Шрайка се беше изправил — три метра от хром, шипове и болка на други хора. Не се виждаше да му има нещо. Нечия кръв течеше на тесни ручейчета по китките и черупката му. Безумната му усмивка изглеждаше по-широка отпреди.

Касад отдели пластокостюма си от този на Монита и нежно я положи върху един камък, макар да чувстваше, че е наранен по-зле от нея. Това не беше нейна битка. Все още не.

Той тръгна между любимата си и Шрайка.

Полковникът се поколеба, дочувайки слаб шум, сякаш от разбиване на вълни в някакъв невидим бряг. Вдигна поглед, без да го премества изцяло от бавно напредващия Шрайк и разбра, че това са викове от дървото с тръните над чудовището. Разпнатите там хора — мънички цветни петънца, увиснали на металните тръни и студените клони — вдигаха някакъв шум, различен от подсъзнателните стонове, които бе чул по-рано. Аплодираха го.

Касад отново насочи вниманието си към Шрайка, когато нещото пак започна да върти ръце. Полковникът усети болката и слабостта в почти отсечената си пета — десният му крак беше безполезен, неспособен да носи тежестта му — и наполовина подскочи, наполовина се завъртя с една ръка, подпряна на камъка, за да задържи тялото си между Шрайка и Монита.

Далечното аплодиране очевидно престана, сякаш хората се бяха задъхали.

Шрайка престана да бъде там и се появи тук, до Касад, върху Касад, вече обвил го с ръце в последна прегръдка, вече забиващ в него тръните и шиповете си. Очите му пламтяха от огън. Челюстите му отново се отвориха.

Касад яростно и предизвикателно извика и го удари.

 

 

Отец Пол Дюре мина през папската врата на Божия горичка без произшествия. От изпълнения с мирис на тамян здрач на папския апартамент той изведнъж се озова на ярка слънчева светлина. Небето беше лимоненожълто, а навсякъде около себе си виждаше зелени листа.

Храмерите го чакаха, когато слезе от частния телепортал. Дюре виждаше ръба на дървената платформа на пет метра отдясно, а отвъд него нищо — или по-скоро всичко, тъй като дървесният свят на Божия горичка се простираше на огромно разстояние до хоризонта, а върхарите от листа блестяха и се вълнуваха като истински океан. Дюре знаеше, че е високо на Светодървото, най-голямото и най-свещеното от всички дървета, които храмерите смятаха за свещени.

Посрещналите го храмери бяха високопоставени в сложната йерархия на Братството на Муира, но сега просто играеха ролята на негови водачи от платформата на портала към лозата на асансьора — тя се издигаше през горните нива и тераси, където се бяха качвали малцина от други светове, — а после отново навън и нагоре по стълбище с парапет от най-фино муирово дърво, извиващ се към небето около дънер, който се стесняваше от двестаметровата си основа до по-малко от осем метра при върха си. Дървената платформа беше изящно изработена. По парапета й се виждаха фини фигури от ръчно резбовани лози, стълбове и колони с лица на гноми, дървесни духчета, феи и други същества, а масата и столовете, към които приближаваше Дюре, бяха направени от едно парче дърво, както и самата кръгла платформа.

Чакаха го двама мъже. Първият беше този, когото очакваше да срещне Дюре — Истинският глас на Светодървото, Върховният жрец на Муира, Говорителят на Братството Сек Хардийн. Вторият беше изненада. Дюре видя червената роба с цвета на артериална кръв, обточена с хермелин, тежкото лусианско тяло, покрито с тази роба, лицето с огромни челюсти, разполовено от огромния клюн на носа, двете малки очички, губещи се в дебелите бузи, двете пухкави ръце с черен или червен пръстен на всеки пръст. Дюре знаеше, че вижда епископа на Църквата на последното изкупление — висшият жрец на култа към Шрайка.

Храмерът се изправи в почти двуметровия си ръст и му подаде ръка.

— Отец Дюре, огромна чест е да се присъедините към нас.

Дюре се здрависа, като в същото време си мислеше колко много прилича на корен ръката на храмера, с дългите й, тънки и жълтеникаво-кафяви пръсти. Истинският глас на Светодървото носеше същата роба с качулка, която беше носил Хет Мастийн, а грубата й кафяво-зелена тъкан рязко контрастираше с блестящите одежди на епископа.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем толкова бързо, г. Хардийн — рече Дюре. Истинският глас беше духовен вожд на милиони последователи на Муира, но Дюре знаеше, че храмерите не обичат титлите или почетните обръщения в разговор. Той кимна по посока на епископа. — Ваше превъзходителство, нямах представа, че ще имам честта да видя и вас.

Епископът на култа към Шрайка кимна почти недоловимо.

— Минавах насам. Г. Хардийн предположи, че би могло да има някаква малка полза, ако присъствам на тази среща. Приятно ми е да ви видя, отец Дюре. Чували сме много за вас през последните няколко години.

Храмерът посочи към мястото до масата от муирово дърво срещу двамата мъже и Дюре седна, скръсти ръце върху полираната повърхност, яростно мислейки, докато се преструваше, че оглежда красивия строеж на дървото. Половината от силите за сигурност в Мрежата търсеха епископа на култа към Шрайка. Присъствието му предполагаше усложнения далеч над онези, с които се беше подготвил да се сблъска йезуитът.

— Интересно, нали — рече епископът, — че днес тук са представени три от най-сериозните религии на човечеството?

— Да — отвърна Дюре. — Сериозни, но едва ли представителни за вярванията на мнозинството. От почти сто и петдесет милиарда души, Католическата Църква обхваща по-малко от милион. Кул… — а, Църквата на последното изкупление навярно пет до десет милиона. А колко храмери има тук, г. Хардийн?

— Двайсет и три милиона — меко отвърна храмерът. — Много други подкрепят екологичната ни кауза и дори биха искали да се присъединят към нас, но Братството не е открито за външни хора.

Епископът потри брадичката си. Кожата му беше извънредно бледа и той примижаваше като човек, който не е привикнал към светлината.

— Дзен-гностиците твърдят, че имат четирийсет милиарда последователи — изтътна той. — Но що за религия е това, а? Без църкви. Без свещеници. Без свещени книги. Без концепция за грях.

Дюре се усмихна.

— Изглежда това е най-нагодената към различните времена вяра. И е така вече от много поколения насам.

— Ба! — Епископът плясна с длан по масата и Дюре трепна, когато чу звука от удара на металните пръстени в муировото дърво.

— Откъде знаете кой съм? — попита Пол Дюре.

Храмерът вдигна глава точно толкова, че Дюре да види слънчева светлина по носа, бузите и дългата извивка на брадичката му в сянката на качулката. Не каза нищо.

— Избрахме вас — изръмжа епископът. — Вас и другите поклонници.

— Вие ли сте Църквата на Шрайка? — попита Дюре. Епископът се намръщи на фразата, но кимна безгласно.

— Ами бунтовете? — продължи Дюре. — Защо предизвиквате безредици сега, когато е застрашена Хегемонията?

Когато епископът потри брадичката си, на вечерната светлина пробляснаха червени и черни камъни. Зад него милиони листа шумоляха на ветреца, който донесе мириса на влажна от дъжд растителност.

— Последните дни настъпиха, отче. Пророчествата, дадени ни преди векове от Аватара, се разкриват пред очите ни. Това, което наричате бунтове, са първите смъртни гърчове на едно общество, което заслужава да умре. Дните на Изкуплението настъпват и Господарят на болката скоро ще бъде сред нас.

— Господарят на болката — повтори Дюре. — Шрайка.

Храмерът направи примирителен жест с една ръка, сякаш се опитваше да смекчи донякъде думите на епископа.

— Отец Дюре, знаем за чудодейното ви прераждане.

— Не е чудо — възрази Дюре. — А прищявка на един паразит, наречен кръстоид.

Отново същият жест с дългите жълто-кафяви пръсти.

— Както и да го приемате, отче, Братството се радва, че отново сте с нас. Моля ви, започнете с въпросите, за които споменахте, когато се обадихте.

Дюре потри с длани дървения стол и погледна епископа, който седеше срещу него в цялата си червено-черна маса.

— Вашите групи работеха заедно известно време, нали? — рече Дюре. — Храмерското Братство и Църквата на Шрайка.

— Църквата на Последното изкупление — басово изръмжа епископът. Дюре кимна.

— Защо? Какво ви свързва?

Истинският глас на Светодървото се наведе напред, така че сянката отново изпълни качулката му.

— Трябва да разбирате, отче, че пророчествата на Църквата на Последното изкупление са свързани с мисията ни от Муира. Единствено тези пророчества съдържат отговора на въпроса какво наказание трябва да сполети човечеството за това, че е унищожило собствения си свят.

— Човечеството не е унищожило само Старата Земя — каза Дюре. — Причината е компютърна грешка при опита на киевския екип да създаде мини-черна дупка.

Храмерът поклати глава.

— Причината е човешката арогантност — меко рече той. — Същата арогантност, която накара расата ни да унищожи всички видове, които биха могли да се надяват дори да еволюират до разум някой ден. Сенешайските емпати на Хеброн, зеплените на Вихрушка, блатните кентаври на Градина и човекоподобните маймуни на Старата Земя…

— Да — съгласи се Дюре. — Допускани са грешки. Но това не трябва да осъжда човечеството на смърт, нали?

— Присъдата е издадена от Сила, далеч по-голяма от самите нас — изтътна епископът. — Пророчествата са точни и изрични. Денят на Последното изкупление трябва да дойде. Всички, които са наследили Греховете на Адам и Киев, трябва да страдат от последствията от убийството на собствения им роден свят, от унищожаването на други видове. Господарят на болката е освободен от оковите на времето, за да предаде тази окончателна присъда. Никой не може да избяга от гнева му. Никой не може да избегне изкуплението. Сила, далеч по-голяма от нас, е определила това.

— Истина е — потвърди Сек Хардийн. — Пророчествата са стигнали до нас… говорили са на Истинските гласове през вековете… човечеството е обречено, но с неговата гибел ще дойде нов разцвет за първичните среди във всички части на това, което днес представлява Хегемонията.

Въпреки че е обучен на йезуитска логика, посветен на еволюционната теология на Тейлхард дьо Шарден, отец Пол Дюре се изкушаваше да каже: „Но кого, по дяволите, го е грижа, че цветята цъфтят, щом няма кой да ги види, да ги помирише?“. Вместо това, той рече:

— Помисляли ли сте си, че тези пророчества не са божествени откровения, а просто манипулации от някаква светска власт?

Храмерът се отпусна назад, сякаш му беше зашлевена плесница, но епископът се наведе напред и сви двата си лусиански юмрука, които биха могли да разбият черепа на Дюре само с един удар.

— Ерес! Който и да дръзне да отрече истината на откровенията, трябва да умре!

— Коя сила би могла да стори това? — успя да каже Истинският глас на Светодървото. — Коя сила, освен Муировия Абсолют, би могла да влезе в умовете и сърцата ни?

Дюре посочи към небето.

— От поколения насам всички светове в Мрежата са се присъединявали чрез инфосферата на Техноцентъра. Повечето влиятелни хора носят импланти за улесняване на достъпа… вие не носите ли, г. Хардийн?

Храмерът не отговори, но Дюре видя лекото потръпване на пръсти, сякаш мъжът беше понечил да потупа гърдите и горната част на ръката си, където от десетилетия се намираха микроимплантите.

— Техноцентърът е създал трансцендентален… интелект — продължи Дюре. — Той поема невероятни количества енергия, в състояние е да се движи назад и напред във времето и не е мотивиран от човешки интереси. Една от целите на значителна част от личностите в Техноцентъра е да елиминира човечеството… всъщност, Голямата грешка на Киевския екип може да е била нарочно изпълнена от ИИ участващи в този експеримент. Това, което чувате като пророчества, може да е гласът на този deus ex machina, шепнещ през инфосферата. Шрайка може да е тук не, за да накара човечеството да изкупи греховете си, а просто да избие мъжете, жените и децата поради собствените цели на тази механична личност.

Тежкото лице на епископа беше червено като робата му. Юмруците му биеха по масата и той с труд се изправи на крака. Храмерът сложи длан върху ръката на епископа и го задържа, някак си го дръпна обратно на мястото му.

— Откъде сте чули тази идея? — попита Истинският глас.

— От онези поклонници, които имат достъп до Техноцентъра. И от… други.

Епископът разтърси юмрук към Дюре.

— Но самият вие сте бил докоснат от Аватара… неведнъж, а два пъти! Дарил ви е форма на безсмъртие, за да можете да видите какво пази за Избрани хора… за онези, които подготвят изкуплението, преди да настъпят Последните дни!

— Шрайка ми даде болка — рече Дюре. — Болка и страдание отвъд всякакво въображение. Срещал съм се с него два пъти и в сърцето си знам, че не е нито божествен, нито сатанински, а просто някаква органична машина от ужасяващо бъдеще.

— Ба! — Епископът махна презрително, скръсти ръце и безцелно погледна навън над ниския балкон.

Храмерът изглеждаше потресен. След миг той изправи глава и меко каза:

— Искахте да ме питате нещо?

Дюре си пое дъх.

— Да. И да ви предам тъжни новини. Истинският глас на дървото Хет Мастийн е мъртъв.

— Знаем — рече храмерът.

Дюре беше изненадан. Не можеше да си представи откъде биха могли да получат тази информация. Но сега това нямаше значение.

— Това, което искам да разбера, е защо е отишъл на поклонничеството? Каква е била мисията му? Всеки от нас разказа своята… своята история. Хет Мастийн не го направи. И все пак някак си чувствам, че съдбата му държи ключа към много тайни.

Епископът погледна отново към Дюре и презрително рече:

— Ние пък не сме длъжни да ти кажем нищо, отче от мъртва религия.

Сек Хардийн остана безмълвен доста време преди да отговори.

— Г. Мастийн изяви доброволно желание да отнесе Словото на Муира на Хиперион. В корените на нашата вяра от векове е било заложено пророчеството, че когато настъпят тежките времена, някой Истински глас на дървото ще бъде призован да откара дърволет на Свещения свят, да бъде свидетел на унищожаването му там и после да го възроди, носейки посланието за Изкуплението и Муира.

— Значи Хет Мастийн е знаел, че дърволетът „Игдразил“ ще бъде унищожен в орбита?

— Да. Беше предсказано.

— И заедно с единствения ерг от кораба е трябвало да кара нов дърволет?

— Да — почти недоловимо отвърна храмерът. — Дърво на Изкуплението, което ще осигури Аватара.

Дюре се отпусна обратно на стола и кимна.

— Дърво на Изкуплението. Дървото с тръните. Хет Мастийн беше психически наранен, когато унищожиха „Игдразил“. После бе отведен в долината на Гробниците на времето и му беше показано дървото с тръните на Шрайка. Но той не беше нито готов, нито способен да го направи. Дървото с тръните е структура на смърт, страдание, болка… Хет Мастийн не беше подготвен да му бъде капитан. Или може да е отказал. Във всеки случай той избяга. И загина. Мислих толкова много… но нямах представа каква съдба му е отредил Шрайка.

— За какво говорите? — изръмжа епископът. — Дървото на Изкуплението е описано в пророчествата. То ще придружава Аватара в последната му жътва. Мастийн би трябвало да е подготвен и да е щастлив да го управлява през пространството и времето.

Пол Дюре поклати глава.

— Отговорихме ли на вашия въпрос? — попита г. Хардийн.

— Да.

— Тогава вие трябва да отговорите на нашите — рече епископът. — Какво е станало с Майката?

— Каква майка?

— Майката на нашето Спасение. Невестата на Изкуплението. Онази, която наричате Брон Ламиа.

Дюре се замисли, опитвайки се да си спомни записаните от консула обобщения на историите, които поклонниците бяха разказали по пътя за Хиперион. Брон беше бременна с детето на първия киборг на Кийтс. Храмът на Шрайка на Лусус я бе спасил от тълпата и я бе включил в поклонничеството. В разказа си беше споменала нещо за това, че последователите на култа към Шрайка се отнасяли към нея с почит. Дюре се опита да подреди всичко в обърканата мозайка на това, което вече знаеше. Не успя. Беше прекалено уморен… и, помисли си той, прекалено глупав след така нареченото възкресение. Не беше и никога нямаше отново да бъде интелектуалецът, който някога бе Пол Дюре.

— Брон беше в безсъзнание — рече той. — Очевидно отнесена от Шрайка и свързана с някакво… нещо. Някакъв кабел. Умственото й състояние беше равносилно на мозъчна смърт, но плодът беше жив и здрав.

— А личността, която носеше? — с напрегнат глас попита епископът.

Дюре си спомни какво му бе разказал Севърн за смъртта на онази личност в мегасферата. Очевидно тези двамата не знаеха за втората индивидуалност на Кийтс — личността Севърн, която в този момент предупреждаваше Гладстоун за опасностите на предложението на Техноцентъра. Дюре поклати глава. Беше много уморен.

— Не зная за индивидуалността, която е носила в Шрьоновата уредба — рече той. — Кабелът… нещото, което Шрайка й прикачи… изглежда беше включено в невралното гнездо като кортикален шунт.

Епископът кимна, очевидно задоволен.

— Пророчествата се изпълняват бързо. Вие изиграхте ролята си на вестител, Дюре. Сега трябва да ви оставя. — Едрият мъж се изправи, кимна на Истинския глас на Светодървото и се понесе по платформата и надолу по стълбите към асансьора и терминала.

Дюре поседя няколко минути в мълчание срещу храмера. Шумът на листата и нежното полюшване на платформата бяха приятно приспивни и мамеха йезуита да задреме. Небето над тях се бе скрило в изящните яркожълти сенки на настъпващия на Божия горичка сумрак.

— Думите ви за това, че този deus ex machina ни е заблуждавал от поколения с фалшиви пророчества, бяха ужасна ерес — каза накрая храмерът.

— Да. Но в историята на моята Църква ужасните ереси многократно са се оказвали жестоки истини, Сек Хардийн.

— Ако бяхте храмер, можех да ви осъдя на смърт — меко рече покритата с качулка фигура.

Дюре въздъхна. На неговата възраст, в неговото положение и при цялата му умора мисълта за смърт не пораждаше страх в сърцето му. Той се изправи и леко се поклони.

— Трябва да тръгвам, Сек Хардийн. Извинете ме, ако ви е обидило нещо, което съм казал. Времето е смутно и смущаващо. — „И най-добрите нямат убеденост — помисли си той, — а злите са изпълнени със страстна сила.“

Дюре се обърна и тръгна към края на платформата. И спря.

Стълбището беше изчезнало. Трийсет метра въздух надолу и петдесет настрани го отделяха от следващата по-долна платформа, където чакаше асансьорът. Светодървото се спускаше на километър или повече в листатата бездна под него. Дюре и Истинският глас на това дърво бяха изолирани тук на най-високата платформа. Свещеникът се приближи до близкия парапет, вдигна внезапно покритото си с пот лице на вечерния ветрец и забеляза, че първите звезди се появяват от ултрамариновото небе.

— Какво става, Сек Хардийн?

Скритата в робата и качулката фигура на масата беше обгърната в мрак.

— След осемнайсет стандартни минути светът на Небесна врата ще падне в ръцете на прокудените. Нашите пророчества казват, че той ще бъде унищожен. Сигурно същото ще стане с телепортаторите и векторните предаватели. И за да се изпълнят всички намерения и цели, този свят ще трябва да престане да съществува. Точно един стандартен час след това небесата на Божия горичка ще пламнат от ядрените огньове на бойните кораби на прокудените. Пророчествата ни казват, че всички от Братството, които останат — а и останалите, макар че всички граждани на Хегемонията отдавна са евакуирани през телепортаторите, — ще загинат.

Дюре бавно се върна при масата.

— Наложително е да се телепортирам на Тау Сети Сентър — рече той. — Севърн… един човек ме чака там. Трябва да разговарям с президент Гладстоун.

— Не — отвърна Истинският глас на Светодървото Сек Хардийн. — Ще чакаме. Ще видим дали пророчествата са верни.

Йезуитът сви юмруци от гняв, борейки се с порива на силно вълнение, което го караше да иска да удари загърнатата в роба фигура. Дюре затвори очи и два пъти повтори „Ave Maria“. Не помогна.

— Моля ви — заговори той. — Пророчествата ще се потвърдят или опровергаят независимо дали съм тук, или не. А тогава ще е твърде късно. Фотонните кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ ще унищожат ексцентричната сфера и телепортаторите ще изчезнат. Ще бъдем отрязани от Мрежата в продължение на години. Животът на милиарди хора може да зависи от незабавното ми връщане на Тау Сети Сентър.

Храмерът скръсти ръце, така че дългите му пръсти изчезнаха в гънките на робата.

— Ще чакаме — каза той. — Всичко предсказано ще се изпълни. След минути Господарят на болката ще бъде освободен сред хората в Мрежата. Не вярвам в идеите на епископа, че онези, които са се стремили към Изкупление, ще бъдат пощадени. Тук сме в по-добро положение, отец Дюре, защото краят ни ще е светкавичен и безболезнен.

Дюре потърси в уморения си ум, за да каже, да направи нещо решително. Не се сети за нищо. Седна до масата и се втренчи в покритата с качулка и мълчалива фигура срещу него. Над тях звездите изгряваха в огненото си множество. Горският свят на Божия горичка прошумоля за сетен път на вечерния ветрец и като че ли затаи дъх в очакване.

Пол Дюре затвори очи и започна да се моли.

Бележки

[1] Боже мой (фр.) — Бел.пр.