Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 58 гласа)

44

Открих, че смъртта не е приятно изживяване. Напускането на познатите стаи на Piazza di Spagna и на бързо изстиващото тяло е като да бъдеш изхвърлен в нощта от пожар или наводнение от уютната топлина на дома си. Приливът на шок и изместване е поразителен. Стремглаво запратен в метасферата, аз изпитвам същото чувство на срам и внезапно, неудобно разкритие, което всички сме имали в сънищата си, разбирайки, че сме забравили да се облечем и сме се появили голи на някакво обществено място.

И сега гол в буквалния смисъл на думата, аз се опитвам да запазя някаква форма за одрипавялата си аналогова личност. Успявам да се съсредоточа достатъчно, за да оформя този почти случаен електронен облак от спомени и асоциации в приемливо подобие на човешкото същество, което бях — или поне човешкото същество, чиито спомени споделях.

Господин Джон Кийтс, висок метър и петдесет.

Метасферата не е по-малко плашеща отпреди — сега е още по-лошо, защото нямам тленно убежище, където да избягам. Огромни форми се движат зад мрачни хоризонти, звуци кънтят в Празнотата, Която Обвързва като стъпки по керемиди в изоставен замък. Под и зад всичко се носи постоянен и обезсилващ тътен като колела на карета по настлан с плочи път.

Клетият Хънт. Изкушавам се да се върна при него, да се отбия като духът на Марли, за да го уверя, че съм по-добре, отколкото изглеждам, но точно сега Старата Земя е опасно място за мен: присъствието на Шрайка гори по инфоравнината на метасферата там като огън върху черно кадифе.

Техноцентърът ме зове с все по-голяма сила, но това е още по-опасно. Помня как Ъмон унищожи другия Кийтс пред Брон Ламиа — притискайки аналоговата личност към себе си, докато просто не се разтвори, а базисната памет на Техноцентъра за него не се стопи като лед.

Не, благодаря.

Избрах смърт пред божественост, но имам да свърша някои задачи, преди да заспя.

Метасферата ме плаши, Техноцентърът ме плаши, мрачните тунели на инфосферните ексцентричности, през които трябва да пътувам, ме ужасяват чак до аналоговите ми кости. Но няма от какво да се страхувам.

Понасям се в първия черен конус и се завъртам като метафорично листо в прекалено истинска вихрушка, изплувам върху нужната ми инфоравнина, но съм прекалено замаян и дезориентиран, за да направя нещо друго, освен да остана седнал там — видим за всеки ИИ, влязъл в тези ганглии от постоянна памет или фаги, обитаващи виолетовите цепнатини на която и да е от тези инфопланински вериги, — но хаосът в Техноцентъра ме спасява тук: огромните личности от Техноцентъра са прекалено заети да обсаждат Троянските крепости на собствените си индивидуалности и да наблюдават задните им врати.

Намирам кодовете за достъп в инфосферата, които искам и синапените връзки, които ми трябват и е въпрос само на микросекунда да тръгна по старите пътеки към Тау Сети Сентър, Правителствения дом, лазарета и предизвиканите от лекарства сънища на Пол Дюре.

Това, с което отлично се справя личността ми, е сънят и аз съвсем случайно откривам, че спомените ми за шотландското ми пътешествие представляват приятен сънопейзаж, в който да убедя свещеника да избяга. Като англичанин и свободомислещ, някога се противопоставях на всичко, което намирисваше на попщина, но за едно нещо трябва да се отдаде дан на йезуитите — научени са на покорство дори отвъд логиката и това по изключение се оказва полезно за цялото човечество. Дюре не пита защо, когато му казвам да тръгне… събужда се като послушно момче, завива се с одеяло и тръгва.

Като минавам през Техноцентъра на път за метасферата на Хиперион, усещам горящо-металния дъх на гражданска война и зървам огромна светлина, която спокойно би могла да е Ъмон в процеса на собственото му унищожаване. Старият Учител, ако наистина беше той, не рецитираше коани, докато умираше, а пищеше в агония така искрено, както и всяко съзнателно същество, което бутат в пещта.

Избързвам нататък.

Телепортаторната връзка с Хиперион в най-добрия случай е съвсем тънка: един-единствен военен телепортал и един-единствен, повреден скоков кораб в свиващия се периметър на разбитите от войната кораби на Хегемонията. Ексцентричната задържаща сфера не може да бъде защитавана от атаките на прокудените повече от още няколко минути. Хегемонийският фотонен кораб, носещ устройството на жезъла на смъртта, се готви за прехвърляне в системата, докато преминавам и откривам връзките си в ограниченото инфосферно равнище, което позволява наблюдение. Спирам, за да видя какво ще стане после.

 

 

— Иисусе Христе — възкликна Мелио Арундес. — Мейна Гладстоун праща съобщение с приоритетен достъп.

Тео Лейн се присъедини към по-възрастния мъж и двамата гледаха как приоритетните данни замъгляват въздуха над холоямката. Консулът се спусна по спираловидното желязно стълбище от спалнята си, където се бе оттеглил за размисъл.

— Ново съобщение от ТС2 ли? — изръмжа той.

— Не конкретно за нас — отвърна Тео, четейки червените кодове, докато се очертаваха и избледняваха. — Това е приоритетно векторно предаване за всички, навсякъде.

Арундес се отпусна върху възглавниците в ямката.

— Случило се е нещо много лошо. Президентът появявал ли се е по-рано на всеобхватно широколентово предаване?

— Никога — отвърна Тео Лейн. — Енергията, необходима дори само за кодирането на такова съобщение, би била невероятно много.

Консулът се приближи и посочи към вече изчезващите кодове.

— Не е съобщение. Вижте, това е предаване на живо.

Тео поклати глава.

— Тук става дума за трансмисионни стойности от няколкостотин милиона гигаелектронни волта.

Арундес подсвирна.

— Дори и при сто милиона GeV трябва да е важно.

— Обща капитулация — рече Тео. — Това е единственото, което би наложило универсално излъчване на живо. Гладстоун го праща до рояците, Периферните светове, опустошените планети, както и до Мрежата. Трябва да се излъчва по всички комуникационни честоти, ХХВ и инфосферните ленти. Сигурно е капитулация.

— Млъкни — каза консулът. Беше пил.

Бе започнал да пие веднага след връщането си от Трибунала, а настроението му, мрачно, дори когато Тео и Арундес го бяха потупвали по гърба и го бяха поздравявали с оцеляването му, не се беше подобрило след излитането, разрешението да напуснат рояка и през двата часа, които бе прекарал сам в пиене, докато набираха скорост към Хиперион.

— Мейна Гладстоун няма да капитулира — като сливаше думите, заяви консулът. Бутилката скоч все още беше в ръката му. — Само гледайте.

 

 

На фотонния кораб КХ „Стивън Хокинг“, двайсет и третият космически съд на Хегемонията, носещ почетното име на класическия учен, генерал Артър Морпурго вдигна поглед от пулта СЗ и накара двамата си офицери за свръзка да млъкнат. Обикновено този клас фотонни кораби носеха седемдесет и пет членен екипаж. Сега, когато в оръжейното отделение беше натоварено и заредено устройството на жезъла на смъртта, целият екипаж се състоеше от Морпурго и четирима доброволци. Екрани и дискретни компютърни гласове ги уверяваха, че „Стивън Хокинг“ е по курса си, движи се навреме и набира постоянно ускорение към близо квантова скорост, а военният телепортал е установен в Лагранд между Мадиа и свръхголямата й луна. Порталът на Мадиа се отваряше директно към яростно защитавания телепортатор в космоса на Хиперион.

— Една минута и осемнайсет секунди до точката на прехвърляне — съобщи вахтен офицер Салъмън Морпурго. Синът на генерала.

Морпурго кимна и включи вътрешносистемното широколентово предаване. Мостовите прожекции бяха прекалено заети с целеви данни, затова генералът пусна само гласа на съобщението на президента. Той се усмихна, пряко волята си. Какво ли щеше да каже Мейна, ако знаеше, че лично управлява „Стивън Хокинг“? По-добре беше да не научава. Той нямаше какво друго да прави. Предпочиташе да не гледа резултатите от прецизните си, ръчно отправяни заповеди от последните два часа.

Морпурго погледна най-големия си син с гордост, толкова силна, че граничеше с болка. Имаше толкова много други офицери от фотонни кораби, към които можеше да се обърне, но синът му беше първият доброволец. Ако не друго, то поне ентусиазмът на рода Морпурго би могъл да уталожи някои подозрения на Техноцентъра.

— Драги съграждани — казваше Гладстоун, — това е последното ми обръщение към вас като ваш президент.

Както знаете, ужасната война, вече опустошила три от нашите светове и надвиснала над четвърти, беше обявена като нашествие на рояците на прокудените.

Това е лъжа.

Комуникационните ленти избухнаха в смущения и прекъснаха.

— Премини на векторно излъчване — поръча генерал Морпурго.

— Една минута и три секунди до точката на прехвърляне — монотонно съобщи синът му.

Гласът на Гладстоун се върна, филтриран и леко размазан от векторното шифриране и дешифриране.

— … за да разберем, че нашите предци… и самите ние… сме сключили Фаустовска сделка със сила, която не се интересува от съдбата на човечеството.

Техноцентърът е зад настоящото нашествие.

Техноцентърът е отговорен за дългата ни, удобно мрачна епоха на душата.

Техноцентърът е отговорен за извършващият се опит за унищожаване на човечеството, за изтриването ни от вселената и заместването ни с един бог-машина, измислен от самите тях.

Вахтен офицер Салъмън Морпурго изобщо не вдигаше очи от заобикалящия го кръг уреди.

— Трийсет и осем секунди до точката на прехвърляне.

Морпурго кимна. Лицата на другите двама члена на екипажа на мостик С3 лъщяха от пот. Генералът разбра, че и собственото му лице е влажно.

— … се оказа, че Техноцентърът обитава… винаги е обитавал… мрачните пространства между телепорталите. Смятат се за наши господари. Докато Мрежата съществува, докато любимата ни Хегемония се свързва от телепортатори, те ще продължават да ни бъдат господари.

Морпурго погледна собствения си хронометър. Двайсет и осем секунди. Прехвърлянето в системата на Хиперион щеше да е — според човешките усещания — моментално. Генералът беше сигурен, че устройството на жезъла на смъртта по някакъв начин е свързано с детонатор, който ще се задейства веднага, щом навлязат в космоса на планетата. Ударната вълна от смърт щеше да стигне Хиперион за по-малко от две секунди и щеше да погълне дори и най-отдалечените елементи на рояка на прокудените още преди да са изтекли десет минути.

— Затова — с глас, който за пръв път издаваше вълнение, продължи Мейна Гладстоун, — като президент на Сената на Хегемонията на Човека, упълномощих подразделения на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос да унищожат всички известни ексцентрични задържащи сфери и телепортаторни устройства.

Това унищожаване… това обгаряне… ще започне след десет секунди.

Боже, пази Хегемонията.

Боже, прости всинца ни.

Вахтен офицер Салъмън Морпурго спокойно каза:

— Пет секунди до прехвърлянето, татко.

Морпурго погледна към другия край на мостика и впи очи в сина си.

Прожекциите зад младежа показваха как порталът се уголемява, уголемява и ги обгръща.

— Обичам те — каза генералът.

 

 

Двеста шейсет и три ексцентрични задържащи сфери, които свързваха повече от седемдесет и два милиона телепортали, бяха унищожени през 2,6 секунди един от друг. Подразделенията на флотата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, разгърнати от Морпурго под приоритетна заповед и изпълняващи нареждания, дешифрирани преди по-малко от три минути, реагираха точно и професионално, унищожавайки крехките телепортаторни сфери с ракети, копия и плазмени бомби.

Три секунди по-късно, докато все още хвърчаха облаците от отломки, стотиците кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ се оказаха изолирани, откъснати един от друг и от която и да е друга система на разстояние седмици или месеци полет с хокингов двигател и години време-дълг.

Хиляди хора бяха уловени по време на преминаване през порталите. Мнозина загинаха мигновено или бяха разкъсани на две. Много повече останаха с ампутирани крайници, когато порталите изчезнаха зад или пред тях. Други просто изчезнаха.

Такава бе участта на КХ „Стивън Хокинг“ — точно, както беше планирано — когато и входният, и изходният портал бяха професионално унищожени в наносекундата на прехвърлянето на кораба. Нито частица от фотонния кораб не оцеля в реалното пространство. По-сетнешни изпитания убедително доказаха, че така нареченото устройство на жезъла на смъртта е било взривено в онова, което минаваше за време и пространство из странната география на Техноцентъра между порталите.

Резултатът никога не стана известен.

 

 

Резултатът за останалата част от Мрежата и нейните граждани незабавно стана очевиден.

След седемвековно съществувание и поне четири века, през които малцина граждани можеха да съществуват без нея — инфосферата — включително Всеобема и всички комуникационни и информационни ленти — просто изчезнаха. Стотици хиляди граждани обезумяха в този момент — изпаднали в шок от изчезването на сетива, станали за тях по-важни от зрението или слуха.

Други стотици хиляди инфоравнинни оператори, включително много от така наречените киберманиаци и системни каубои, бяха загубени — аналоговите им личности бяха уловени в момента на разрушаването на инфосферата, мозъците им изгоряха от пренатоварване на невралните шунтове или пък пострадаха от ефект, по-късно известен като обратна връзка нула-нула.

Милиони хора умряха, когато избраната от тях естествена среда, достъпна само чрез телепортатор, се превърна в изолиран смъртоносен капан.

Епископът на Църквата на Последното изкупление — водачът на култа към Шрайка — грижливо беше уредил да не участва в Последните дни, като се скрие в известен лукс в една издълбана отвътре планина с обилни запаси, дълбоко в Рейвън Рейндж в северните райони на Невърмор. Многобройните телепортатори бяха единственият път за там и обратно. Епископът загина с няколко хиляди от своите помощници, заклинатели, лектори и вратари[1], драпащи да се доберат в Светая светих, за да споделят последния въздух на Светия.

Милионерката-издателка Тирена Уингрийн-Фийф, на деветдесет и седем стандартни години, на голямата сцена вече от триста и повече години благодарение на пулсеновите процедури и криогениката, допусна грешката да прекара онзи съдбоносен ден в достъпния само чрез телепортатор кабинет на четиристотин трийсет и петия етаж на „Транслайн Спайър“ във Вавилонския квартал на Град Пет на Тау Сети Сентър. След петнайсет часа нежелание да повярва, че телепортирането няма да бъде възобновено скоро, Тирена се поддаде на настойчивите молби на подчинените си по обикновения телефон и свали задържащите си полета, така че да може да я прибере ЕМПС.

Тирена не беше изслушала достатъчно внимателно инструкциите. Експлозивната декомпресия я отнесе от четиристотин и трийсет и петия етаж като коркова тапа, изхвърчала от прекалено силно разклатена бутилка шампанско. Служителите и членовете на спасителния отряд в чакащото ЕМПС се кълняха, че старата дама проклинала лошия си късмет през цялото четириминутно падане.

 

 

На повечето светове хаосът придоби нова форма.

По-голямата част от икономиката на Мрежата изчезна с местните инфосфери и с мегасферата на Мрежата. Трилиони спечелени с труд или по нечестен път марки престанаха да съществуват. Универсалните карти не функционираха. Машината на делничния живот се закашля, изхриптя и замлъкна. В продължение на седмици, месеци или години, в зависимост от съответния свят, щеше да е невъзможно да се плаща за хранителни стоки, да се пътува с обществен транспорт, да се уреди и най-обикновения дълг или да се получат услуги без достъп до черноборсаджийските монети и банкноти.

Но депресията, ударила като цунами цялата Мрежа, беше по-незначителният детайл и подлежеше на по-сетнешно обмисляне. За повечето семейства резултатът беше незабавен и много личен.

Бащата или майката се бяха телепортирали на работа, както обикновено, да речем от Денеб Фир на Ренесанс Вектор и вместо да се върнеха у дома един час по-късно същата вечер, щяха да се забавят единайсет години — ако той или тя веднага успееха да намерят транспорт на един от няколкото кораба с хокингови двигатели, които все още изминаваха тежкия път между световете.

Членове на заможни семейства, слушащи речта на Гладстоун в красивите си домове на няколко свята, вдигаха очи, за да се погледнат, разделени само от няколко метра и отворени портали между стаите, премигваха и вече ги разделяха светлинни и действителни години разстояние, а стаите им се отваряха към нищото.

Деца на няколко минути път от дома — на училище, в лагер или на игра — щяха да пораснат, преди отново да се върнат при родителите си.

Главната магистрала, вече донякъде посъкратена от ветровете на войната, изпадна в забрава, а безкрайният й пояс от красиви магазини и престижни ресторанти бе нарязан на безвкусни парчета, които никога вече нямаше да се съединят.

Р. Тетида спря да тече, когато гигантските портали станаха непрозрачни и изчезнаха. Водата се разплиска, изсъхна и остави рибата да гние под двеста слънца.

Имаше бунтове. Лусус се разкъса на части като вълк, ръфащ собствените си вътрешности. Нова Мека се гърчеше в спазмите на мъченичеството. Цингтао Ксишуанг Панна честваше избавлението си от ордите на прокудените, а после обеси няколко хиляди бивши чиновници на Хегемонията.

Мауи-Обетована също се вдигна, но на празник — стотиците хиляди потомци на Първите семейства се връщаха на плаващите си острови и изместваха чуждоземните, взели толкова много от света им. По-късно милионите шокирани и изместени собственици на ваканционни къщи бяха хванати на работа да демонтират хилядите петролни платформи и туристически центрове, осеяли екваториалния архипелаг като шарка.

На Ренесанс Вектор избухна краткотрайно насилие, последвано от ефикасно обществено преструктуриране и сериозно усилие за изхранването на един градски свят без селско стопанство.

На Нордхолм градовете се опразниха, когато хората се върнаха към бреговете, студеното море и рибарските лодки на дедите си.

На Парвати започна смут и гражданска война.

На Сол Дракони Септем настана всеобщо ликуване и революция, последвани от нова епидемия на ретровирусна чума.

На Фуджи настъпи философско примирение, последвано от незабавно изграждане на орбитални докове за създаване на флота от кораби с хокингови двигатели.

На Аскуит имаше сочене с пръст, последвано от победата на Социалистическата работническа партия в Световния парламент.

На Пацем се молеха. Новият папа, Негово светейшество Тейлхард I, свика на сесия великия съвет — Ватикан XXXIX — провъзгласи нова ера в живота на Църквата и упълномощи съвета да подготви мисионери за дълги пътувания. Много мисионери. За много пътувания. Папа Тейлхард обяви, че тези мисионери няма да бъдат покръстители, а изследователи. Църквата, подобно на толкова много видове, свикнали да живеят на ръба на изчезването, се адаптира и издържа.

На Темпе имаше бунтове, смърт и възход на демагози.

На Марс щабът на Олимп остана за известно време във връзка с далечните си сили чрез векторни предавания. Именно щабът на Олимп потвърди, че „прииждащите вълни на прокудените“ навсякъде, с изключение на Хиперион, просто са спрели. Заловените кораби на Техноцентъра бяха празни и непрограмирани. Нашествието беше свършило.

На Метаксас имаше бунтове и отмъщения.

На Ком-Риад един самозван фундаменталистки шиитски аятолах напусна пустинята, събра сто хиляди привърженици и за часове унищожи сунитските автономни власти. Новото революционно правителство възстанови властта на моллите и върна часовника с две хиляди години назад. Хората буйстваха от радост.

На Армагаст, граничен свят, нещата вървяха така, както винаги, с изключение на смъртта на туристите, новите археолози и други вносни излишества. Армагаст беше лабиринтен свят. Лабиринтът там остана празен.

На Хеброн настъпи паника в международния център в Нови Йерусалим, но ционистките старейшини скоро възстановиха реда в града и света. Бяха разработени планове. Редките вносни продукти от първа необходимост бяха разпределени. Пустинята беше преобразена. Фермите се разширяваха. Засаждаха се дървета. Хората се оплакваха помежду си, благодаряха на Господ за избавлението и отиваха да си вършат работата.

На Божия горичка всички континенти все още горяха и небето беше покрито с дим. Скоро след като бе отминал последният „рояк“, десетки дърволети се издигнаха в облаците и бавно се качиха на ядрени шлепове, защитени от ергови задържащи полета. Щом напуснаха гравитационния кладенец, повечето от тях се насочиха навън в безброй посоки по галактическата плоскост на еклиптиката и започнаха дългото въртеливо издигане към квантовия скок. Векторни съобщения прескачаха от дърволетите към далечните, очакващи ги рояци. Новото засаждане беше започнало.

На Тау Сети Сентър, седалището на властта, богатството, бизнеса и правителството, гладните оцелели напуснаха опасните небостъргачи, безполезните градове и безпомощните орбитални жилища и се втурнаха да търсят кого да обвинят. Кого да накажат.

Не се наложи да търсят дълго.

 

 

Генерал Ван Цайдт беше в Правителствения дом, когато порталите изчезнаха и сега той командваше двестате морски пехотинци и шейсет и осемте души от службата за сигурност, оставени да охраняват комплекса. Бившият президент Мейна Гладстоун все още командваше шестимата преторианци, оставени й от Колчев, когато заедно с другите сенатори беше заминал с първия и последен евакуационен кораб на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. На някои места тълпата бе намерила противокосмически ракети и копия и никой от оставащите в Правителствения дом три хиляди служители и бежанци нямаше да може да отиде никъде, докато обсадата не се вдигнеше или защитните полета не се разваляха.

Гладстоун стоеше на предния наблюдателен пост и гледаше сечта. Тълпата беше унищожила по-голямата част от Еленовия парк и официалните градини, преди последните огради на забранителните и задържащите полета да ги спрат. Сега в една от тези бариери се притискаха поне три милиона обезумели човешки същества и тълпата нарастваше с всяка следваща минута.

— Можете ли да дръпнете полетата с петдесет метра назад и да ги възстановите преди тълпата да е покрила земята? — попита генерала Гладстоун. Небето беше изпълнено с дим от горящите на запад градове. Хиляди мъже и жени бяха премазани в замъгленото петно на задържащото поле от навалицата зад тях, преди долните два метра от искрящата стена да се покажат, сякаш измазани с ягодов конфитюр. Други десетки хиляди се притискаха по-близо до вътрешната бариера, въпреки агонията на нерви и кости, която им причиняваше забранителното поле.

— Можем да го направим, г. президент — отвърна Ван Цайдт. — Но защо?

— Ще изляза да поговоря с тях. — Гласът на Гладстоун звучеше много уморено.

Морският пехотинец я погледна, сигурен, че си прави някаква лоша шега.

— Г. президент, след месец ще искат да изслушат вас… или когото и да било от нас… по радиото или по ХХВ. След година, а може би две, след възстановяването на реда и успешното разпределяне на запасите, могат да са готови да ви простят. Но ще мине цяло поколение, преди наистина да разберат какво направихте… че ги спасихте… че спасихте всички нас.

— Искам да разговарям с тях — настоя Мейна Гладстоун. — Имам да им дам нещо.

Ван Цайдт поклати глава и погледна към кръга от офицери от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, които бяха гледали навън към тълпата през амбразурите в бункера, и които сега гледаха към Гладстоун със също такова недоверие и ужас.

— Трябва да се консултирам с президент Колчев — каза генерал Ван Цайдт.

— Не — уморено възрази Мейна Гладстоун. — Той управлява империя, която вече не съществува. Аз все още управлявам света, който унищожих. — Тя кимна към преторианците си и те извадиха жезли на смъртта от оранжево-черните си раирани туники.

Никой от офицерите от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, не помръдна.

— Мейна, следващият евакуационен кораб ще свърши работата — рече генерал Ван Цайдт.

Гладстоун кимна, сякаш се бе разсеяла.

— Вътрешната градина, струва ми се. Тълпата ще загуби няколко мига. Изтеглянето на външните полета ще наруши равновесието им. — Тя се огледа, сякаш можеше да забрави нещо, а после протегна ръка към Ван Цайдт. — Сбогом, Марк. Благодаря ти. Моля те, погрижи се за хората ми.

Ван Цайдт стисна ръката й и я проследи как оправи шала си, разсеяно докосна инфотермната гривна, сякаш за късмет и излезе от бункера с четирима от преторианците си. Малката група пресече изпотъпканите градини и бавно се насочи към задържащите полета. Тълпата зад тях изглежда реагира като един-единствен безмозъчен организъм, минавайки през виолетовото забранително поле и крещейки с гласа на нещо обезумяло.

Гладстоун се обърна, вдигна ръка, сякаш, за да махне и даде знак на преторианците си да се върнат. Четиримата гвардейци побързаха обратно през полегналата трева.

— Хайде — каза най-старшият от оставащите преторианци и посочи към дистанционното управление на задържащото поле.

— Майната ти — ясно рече Ван Цайдт. Никой нямаше да приближи до пулта, докато беше жив.

Генералът бе забравил, че Гладстоун все още имаше достъп до кодовете и тактическите теснолъчеви връзки. Той видя как жената вдигна инфотерма си, но реагира прекалено бавно. Лампичките на пулта премигнаха в червено, а след това в зелено, външните полета изгаснаха, а след това се задействаха на петдесет метра по-близо до сградата и за миг Мейна Гладстоун остана сама. Между нея и милионната тълпа нямаше нищо, освен няколко метра трева и безброй трупове, внезапно поддали се на гравитацията поради отдръпналата се защитна стена.

Гладстоун вдигна и двете си ръце, сякаш прегръщаше тълпата. Тишина и неподвижност настанаха за три секунди, продължили като че ли цяла вечност, а после тълпата изрева с гласа на един-единствен огромен звяр и хилядите се втурнаха напред с пръчки, камъни, ножове и счупени бутилки.

Ван Цайдт за миг си помисли, че Гладстоун стои като непоклатима скала срещу приливната вълна на сганта; виждаше тъмния й костюм и светъл шал, виждаше я да стои изправена, с все още вдигнати ръце, но после се втурнаха нови стотици, тълпата се затвори и президентът изчезна.

Преторианците сведоха оръжия и незабавно бяха арестувани от часовите на морските пехотинци.

— Затъмнете задържащите полета — нареди Ван Цайдт. — Кажете на корабите да кацат във вътрешната градина на интервали от пет минути. Побързайте!

Генералът се извърна.

 

 

— Мили Боже — изпъшка Тео Лейн, когато откъслечните коментари продължиха да пристигат по векторния канал. За една милисекунда се пращаха толкова много съобщения, че компютърът не смогваше да ги отделя едно от друго. Резултатът беше някаква безумна бъркотия.

— Върни унищожаването на ексцентричната задържаща сфера — нареди консулът.

— Да, сър — отвърна корабът и прекъсна векторните съобщения, за да повтори внезапния взрив от бяла светлина, последван от кратко разцъфване на отломки и моментален срив, когато ексцентричността погълна себе си и всичко останало в радиус от шест хиляди клика. Уредите показваха резултатите от гравитационните приливи, лесно поправими на това разстояние, но опустошенията от все още водещата се битка между Хегемонията и прокудените по-близо до Хиперион бяха огромни.

— Добре — каза консулът и напливът от векторни съобщения се възобнови.

— Няма съмнение, нали? — попита Арундес.

— Никакво — отвърна консулът. — Хиперион отново е периферен свят. Само че този път няма Мрежа, на която да е Периферия.

— Не е за вярване — обади се Тео Лейн. Бившият генерал-губернатор седеше и пиеше скоч: единственият път, когато консулът виждаше помощника си да си позволява опиат. Тео си наля още четири пръста. — Мрежата… я няма. Изтрити са петстотин години експанзия.

— Не са изтрити — възрази консулът. Той остави собствената си чаша, все още недопита, на масата. — Световете остават. Културите ще се развиват отделно, но все още разполагаме с хокинговия двигател. Единственото технологично постижение, което сме осъществили сами, а не сме взели от Техноцентъра.

Мелио Арундес се наведе напред, събрал длани като за молитва.

— Възможно ли е наистина Техноцентърът да е изчезнал? Да е унищожен?

Консулът се заслуша за миг в брътвежа от гласове, викове, апели, военни доклади и молби за помощ, носещ се от векторните, включени само на глас, ленти.

— Може би не унищожен — отвърна той, — а отрязан, откъснат.

Тео пресуши чашата си и внимателно я остави. Зелените му очи бяха спокойни и блестящи.

— Мислиш, че има… други мрежи за тях ли? Други телепортаторни системи? Резервни Техноцентрове?

Консулът махна с ръка.

— Знаем, че са успели да създадат своя Абсолютен Интелект. Навярно този АИ е допуснал това… откъсване… на Техноцентъра. Навярно държи на линия някои от старите ИИ — с намален капацитет — по начина, по който те са планирали да държат в запас няколко милиарда души.

Изведнъж векторният брътвеж спря, сякаш отрязан с нож.

— Кораб? — попита консула, подозирайки енергиен срив някъде в приемника.

— Всички векторни съобщения прекъснаха, повечето посред излъчването — отвърна корабът.

Консулът почувства как се разтуптява сърцето му, когато си помисли: „Устройството на жезъла на смъртта“. Но не, веднага разбра той, то не би могло да въздейства върху всички светове. Дори стотици такива устройства да се взривяха едновременно, щеше да мине време, докато корабите на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и другите отдалечени източници на излъчване пратеха последните си съобщения. Но тогава какво?

— Изглежда съобщенията са били отрязани от смущения в трансмисионната среда — каза корабът. — Което, според текущата ми информация, е невъзможно.

Консулът се изправи. Смущения в трансмисионната среда ли? Векторната среда, доколкото разбираха от нея хората, беше хиперопъната Планк-безкрайна топография на самото пространство-време: това, което ИИ шифровано наричаха Празнотата, Която Обвързва. Не можеше да има смущения в тази среда.

Изведнъж корабът каза:

— Пристига векторно съобщение — източник на излъчване: отвсякъде; кодираща база: безкрайна; време на предаване: в момента.

Консулът отвори уста, за да заповяда на кораба да престане да сипе глупости, когато въздухът над холоямката се замъгли в нещо, което не беше нито образ, нито колона данни и един глас каза:

— НЯМА ДА ИМА ПОВЕЧЕ ЗЛОУПОТРЕБИ НА ТОЗИ КАНАЛ. ВИЕ СМУЩАВАТЕ ДРУГИ, КОИТО ГО ИЗПОЛЗВАТ ЗА СЕРИОЗНА ЦЕЛ. ДОСТЪПЪТ ЩЕ БЪДЕ ВЪЗСТАНОВЕН. КОГАТО РАЗБЕРЕТЕ ЗА КАКВО Е. СБОГОМ.

Тримата мъже седяха в мълчание, нарушавано единствено от успокоителното бръмчене на вентилаторите и безбройните шумове от движението на кораба. Накрая консулът каза:

— Кораб, моля, прати стандартно векторно съобщение за време-местоположение, без да го шифрираш. Прибави „отговор на приемателни станции“.

Последва пауза от няколко секунди — невероятно дълго време за реагиране на компютър с мащаба на ИИ, какъвто беше корабът.

— Съжалявам, това е невъзможно — накрая каза той.

— Защо? — попита консулът.

— Векторните предавания вече не са… позволени. Хиперопънатата среда вече не е възприемчива към модулиране.

— И няма никакви векторни съобщения? — попита Тео и се втренчи в празното пространство над холоямката, сякаш някой беше изключил холофилм точно в най-вълнуващия момент.

Корабът отново направи пауза.

— За всички намерения и цели, г. Лейн — каза той, — вече не съществува векторно предаване.

— Иисусе Христе — промълви консулът. Той допи чашата си на една глътка и отиде до бара да си налее нова. — Това е старото китайско проклятие — промърмори.

Мелио Арундес вдигна очи.

— Какво е това?

Консулът изпи голяма глътка.

— Старото китайско проклятие — повтори той. — Да живееш в интересни времена.

Сякаш за да компенсира загубата на векторно предаване, корабът пусна вътрешносистемното радио и засечен теснолъчев брътвеж и излъчваше на живо изглед от синьо-бялото кълбо на Хиперион, който се въртеше и увеличаваше, докато забавяха скоростта си към него при гравитация 200.

Бележки

[1] Най-низшият духовен сан при католиците — Бел.пр.