Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 58 гласа)

28

— Не би трябвало да отивам — каза консулът.

Заедно със Сол пренасяха отново изпадналият в безсъзнание Хет Мастийн от Пещерната гробница до Сфинкса, докато отец Дюре наглеждаше Брон Ламиа. Беше почти полунощ и долината блестеше от отразената светлина на Гробниците. Крилете на Сфинкса разрязваха дъги от малкото небе, което виждаха между скалните стени. Брон лежеше неподвижна, а отвратителният кабел се извиваше в мрака на гробницата.

Сол докосна рамото на консула.

— Вече го обсъждахме. Трябва да отидеш.

Консулът поклати глава и разсеяно поглади хокинговото килимче.

— Може и да е в състояние да носи двама. Ти и Дюре бихте могли да стигнете дотам, където е завързан „Бенарес“.

Сол държеше малката главичка на дъщеря си в шепа, докато леко я люлееше.

— Рахил е на два дни. Освен това, тук е мястото, където трябва да бъдем.

Консулът се огледа. Очите му изразяваха болка.

— Тук е мястото, където би трябвало да съм и аз, Шрайка…

Дюре се наведе напред. Сиянието откъм гробницата зад тях обагряше високото му чело и остри скули със светлина.

— Синко, ако останеш тук, това ще е чисто самоубийство. Ако се опиташ да докараш кораба за г. Ламиа и храмера, ще помогнеш на други хора.

Консулът потри бузата си. Беше много уморен.

— На килимчето има място и за вас, отче.

Дюре се усмихна.

— Каквато и да е съдбата ми, чувствам, че ми е писано да я срещна тук. Ще чакам завръщането ти.

Консулът отново поклати глава, но седна с кръстосани крака върху килимчето и издърпа зад себе си тежката вълнена торба. Той преброи консервите и бутилките вода, които му беше приготвил Сол.

— Прекалено много са. На вас ще ви трябват повече.

Дюре се позасмя.

— Имаме достатъчно храна и вода за четири дни, благодарение на г. Ламиа. След това, ако се наложи да постим, няма да ми е за пръв път.

— Ами ако се върнат Силенъс и Касад?

— Могат да споделят водата ни — отвърна Сол. — Ако другите се върнат, ще отидем още един път до крепостта за храна.

Консулът въздъхна.

— Добре. — Той докосна съответните шарки на двуметровото килимче, то се втвърди и се издигна на десет сантиметра над земята. Ако несигурните магнитни полета трептяха, това не се забелязваше.

— Ще имаш нужда от кислород, когато пресичаш планината — сети се Сол.

Консулът извади осмозната маска от раницата.

Ученият му подаде автоматичния пистолет на Ламиа.

— Не мога…

— Няма да ни помогне срещу Шрайка — каза Сол. — А от него може да зависи дали ще стигнеш до Кийтс, или не.

Консулът кимна и пъхна оръжието в торбата си. Той стисна ръката на свещеника, после и на стария учен. Мъничките пръстчета на Рахил докоснаха рамото му.

— Късмет — пожела му Дюре. — Бог с теб.

Консулът кимна, почука по шарките за полет и се наведе напред, когато хокинговото килимче се издигна на пет метра, съвсем лекичко се разклати и после се плъзна напред и нагоре, сякаш следваше невидими релси във въздуха.

Консулът се насочи точно към входа на долината, мина на десет метра над дюните и зави наляво към пустошта. Озърна се назад само веднъж. Четирите фигури на най-горното стъпало на Сфинкса — двама изправени мъже и две полегнали долу тела — бяха наистина много малки. Той не можа да различи бебето в ръцете на Сол.

 

 

Както се бяха разбрали, консулът насочи хокинговото килимче на запад, за да прелети над Града на поетите, надявайки се да открие Мартин Силенъс. Интуицията му подсказваше, че раздразнителният поет може да се бе отклонил натам. Небето беше сравнително чисто откъм отраженията на космическата битка и консулът трябваше да оглежда потънали в сенки места, недокосвани от звездна светлина, когато мина на двайсет метра над съборените кули и куполи на града. Нямаше и следа от поета. Ако Брон и Силенъс бяха минали оттук, дори стъпките им в пясъка щяха да са вече заличени от нощния вятър, който сега разрошваше сродяващата коса на консула и развяваше дрехите му.

На тази височина беше студено. Консулът усещаше потръпванията и вибрациите, когато хокинговото килимче налучкваше пътя по нестабилните силови линии. Между несигурното магнитно поле на Хиперион и давността на ЕМ-те полетни влакна, той знаеше, че има реална възможност килимчето да падне долу много преди да е стигнал до столицата Кийтс.

Консулът вика името на Мартин Силенъс няколко пъти, но не получи друг отговор, освен изригването на гълъби от гнездата им в разбития купол на една от галериите. Той поклати глава и пое на юг към Брайдъл Рейндж.

От дядо си Мерин консулът знаеше историята на това хокингово килимче. То бе една от първите подобни играчки, изработени от Владимир Шолоков, прочутия в цялата Мрежа лепидоптеролог и ЕМ инженер, и спокойно можеше да е същото, което мъжът беше подарил на племенницата си. Обичта на Шолоков към малкото момиче бе станала легендарна, както и фактът, че тя беше отхвърлила подареното й летящо килимче.

Но други бяха харесали идеята и макар хокинговите килимчета скоро да бяха забранени на светове със сериозен контрол на транспорта, те продължаваха да се срещат на колониалните планети. Точно този екземпляр беше позволил на дядото на консула да се срещне с баба му Сайри на Мауи-Обетована.

Когато наближи планинската верига, дипломатът вдигна поглед. За десет минути полет бе изминал двучасовия преход през пустошта. Другите бяха настояли да не спира в крепостта Хронос, за да търси Силенъс. Каквато и участ да бе сполетяла поета, същото спокойно можеше да се случи и с консула, още преди пътуването му действително да започне. Задоволи се да прелети точно до прозорците на двеста метра височина по скалната стена, на една ръка от терасата, където преди три дни бяха гледали към долината и да извика името на поета.

От мрачните празнични зали и коридори на крепостта му отвърна само ехото. Консулът се хвана здраво за краищата на хокинговото килимче, усещайки височината и беззащитността си поради близостта до вертикалните каменни стени. Изпита облекчение, когато отклони килимчето от крепостта, набра височина и се издигна към планинските проходи, където на звездната светлина блестяха снегове.

Полетя над кабелите на трамвая, които минаваха през прохода и свързваха един висок девет хиляди метра връх със съседния му, надлъжно на планинската верига. На тази височина беше много студено и консулът се радваше на резервната термична пелерина на Касад, когато се сгуши под нея, като внимаваше да не показва навън ръцете и бузите си. Пихтиестата осмозна маска се опъна по лицето му подобно на някакъв гладен симбионт, гълтащ кислород там, където такъв трудно можеше да се намери.

Беше достатъчно. Консулът дишаше бавно и дълбоко, докато летеше на десет метра над покритите с лед кабели. Не вървеше нито една от трамвайните мотриси и самотата над ледниците, отвесните върхове и скритите в сенки долини спираше дъха. Той се радваше, че е тръгнал на това пътуване, ако не за друго, то поне, за да види за последен път красотата на Хиперион, ненарушена от ужасната заплаха на Шрайка или нашествието на прокудените.

На мотрисата й бяха необходими дванайсет часа, за да ги пренесе от юг на север. Въпреки ниската скорост на хокинговото килимче — двайсет клика на час, — консулът взе прехода за шест часа. Изгревът го завари все още над високите върхове. Той се сепна разбуден и с шок осъзна, че е спал, докато хокинговото килимче се е носило към връх, издигащ се на пет метра над неговата височина. Консулът видя камъните и снеговете на петдесет метра напред. Черна птица с триметрови разперени криле — една от онези, които местните наричаха предвестници — се отблъсна от леденото си гнездо и се понесе в редкия въздух, поглеждайки назад към възрастния мъж с черните си, мънистени очи. Той рязко зави наляво, усети, че в полетния двигател на хокинговото килимче нещо поддава и пропадна трийсет метра надолу, преди полетните влакна да намерят опорна точка и да хоризонтират килима.

Консулът се вкопчи в краищата с пръсти, побелели от натиска. Беше завързал ремъка на вълнената торба около колана си, в противен случай тя щеше да падне към ледника далече под него.

Нямаше и следа от трамвая. Някак си консулът беше проспал достатъчно време, за да допусне килимчето да се отклони от курса. За миг го обзе паника и започна да прави резки завои насам-натам, в търсене на пътека между върховете, които го заобикаляха като зъби. После видя как слънцето позлатява склоновете напред и отдясно, сенките плъзнаха по ледниците и високата тундра отзад и отляво и той разбра, че все още следва верния път. Зад този последен висок връх бяха южните подножия. А зад тях…

Хокинговото килимче като че ли се поколеба, когато консулът докосна полетните шарки, за да го издигне по-високо, но неохотно се извиси и прескочи последния деветхилядник. Сега той можеше да види ниските планини пред него, които се спускаха към подножието си само на три хиляди метра над морското равнище. Консулът снижи височината с благодарност.

Той откри блестящата на слънцето трамвайна линия на осем клика южно от мястото, където беше напуснал Брайдъл Рейндж. Мотриси висяха беззвучно около западната крайна станция. Отдолу разпръснатите сгради на „Пилигримски отдих“ изглеждаха също така изоставени, както ги бяха видели преди няколко дни. Нямаше и следа от вятърната гемия на мястото, където бяха слезли от нея на ниския кей, извеждащ от плитчините на Тревното море.

Консулът се спусна до кея, деактивира килимчето, протегна с болка крака преди да го навие, за да го прибере и намери тоалетна в една от изоставените сгради до пристана. Когато излезе, утринното слънце пълзеше по подножието на планината и изтриваше последните сенки на нощта. Дотам, докъдето можеше да види на юг и на запад, се простираше Тревното море. Гладкостта му се нарушаваше от време на време от ветреца, който пращаше вълнички по зелената повърхност и за секунди разкриваше кафяво-червените и ултрамаринени стръкове с движение, така силно напомнящо на море, че човек очакваше да види белите гребени на вълните и подскачащите риби.

В Тревното море нямаше риба, но имаше тревни змии дълги по двайсет метра и ако хокинговото килимче на консула паднеше там, дори и безопасното кацане нямаше да го остави жив за дълго.

Консулът разгъна килимчето, намести торбата зад себе си и го активира. Поддържаше сравнително малка височина, двайсет и пет метра над повърхността, но не чак толкова малка, че някоя тревна змия да може да го помисли за нисколетяща мръвка. На вятърната гемия й бе трябвало по-малко от един пълен хиперионски ден, за да ги пренесе през морето, но при постоянен североизточен вятър, който непрекъснато беше отклонявал курса. Консулът се обзаложи, че ще прелети най-тясната част на морето за по-малко от петнайсет часа. Той докосна шарките за управление и хокинговото килимче полетя по-бързо.

След двайсет минути планините бяха останали назад, а подножието се бе скрило в мъглата на далечината. След час върховете започнаха да се снижават, когато заоблеността на планетата скри основата им. Два часа по-късно консулът виждаше само най-високия връх като неясна, назъбена сянка, издигаща се от мъглата.

После Тревното море се разпростря до всички хоризонти, еднообразно, освен леките вълнички и бразди, предизвикани от непостоянния ветрец. Тук беше много по-топло, отколкото на високото плато на север от Брайдъл Рейндж. Консулът свали термичната пелерина, после своето палто, а накрая и пуловера. Слънцето напичаше с изненадваща сила за такива високи географски ширини. Възрастният мъж порови в торбата си, намери смачканата триъгълна шапка, която беше носил с такъв апломб само допреди два дни и я нахлупи на главата си, за да има някаква сянка. Челото и оплешивяващото му теме вече бяха изгорели от слънцето.

Около четири часа по-късно той се нахрани за пръв път по време на пътуването, сдъвквайки безвкусните ленти консервиран протеин, сякаш бяха филе миньон. Водата беше едва ли не най-апетитната част от храната и консулът трябваше да се пребори с желанието си да изпразни всички бутилки в една-единствена оргия на пиене.

Тревното море се простираше встрани, напред и назад. Консулът задряма, но често се стряскаше с чувството, че пада и вкопчваше ръце в краищата на твърдото хокингово килимче. Разбра, че е трябвало да се завърже с единственото въже, което носеше в торбата си, но не искаше да каца — тревата беше остра и по-висока от главата му. Макар досега да не бе забелязал издайническите V-образни следи на тревните змии, не можеше да е сигурен, че не го чакат някъде долу.

Разсеяно се зачуди къде ли се бе дянала вятърната гемия. Корабът бе изцяло автоматизиран и навярно програмиран от църквата на Шрайка, тъй като тя беше финансирала поклонничеството. Какви други задължения би могла да има гемията? Консулът поклати глава, седна изправен и се ощипа по бузите. Беше задрямал дори докато мислеше за вятърната гемия. Петнайсет часа му се бяха стрували достатъчно кратко време, като обсъждаха пътуването в долината на Гробниците. Той погледна инфотерма си — бяха изтекли пет часа.

Консулът издигна килимчето на двеста метра, огледа внимателно за някаква следа от змия и после се спусна на пет метра над тревата. Той внимателно извади въжето, направи клуп, премести се в предната част на килима и нави няколко пъти въжето около него, като го остави достатъчно хлабаво, за да може да мушне тялото си, преди да завърже възела.

Ако килимчето паднеше, въжето щеше да е нещо по-лошо от безполезно, но успокояващият допир до гърба му го изпълни с чувство за безопасност, когато се наведе напред, за да докосне отново полетните шарки. Той се издигна на четирийсет метра и допря страна до топлата тъкан. Слънчева светлина се процеждаше през пръстите му и възрастният мъж разбра, че голите му ръце ужасно изгарят.

Беше прекалено уморен, за да седне и да си спусне ръкавите.

Надигна се вятър. Консулът чу под себе си шумолене и плъзгане — или се вълнуваше тревата, или бе пропълзяло нещо голямо.

Беше прекалено уморен, за да се заинтересува. Консулът затвори очи и заспа за по-малко от трийсет секунди.

 

 

Консулът сънува дома си — своя истински дом — на Мауи-Обетована и сънят му беше изпълнен с цвят: бездънното синьо небе, огромните простори на Южното море, ултрамаринът, избледняващ в зелено, там, където започваха Екваториалните плитчини, стряскащите зелени, жълти и орхидееночервени багри на плаващите острови, подкарвани на север от делфините… вече изчезнали, след нашествието на Хегемонията по време на детството на консула, но съвсем живи в съня му, разцепващи водата на огромни скокове, които пращаха хиляди отблясъци светлина, танцуващи из чистия въздух.

В съня си консулът отново беше дете и стоеше на най-високото равнище на един дървесен дом на Първия им Семеен остров. Баба Сайри беше до него — не царствената грандама, която помнеше, а красивата млада жена, която бе срещнал и в която се беше влюбил дядо му. Дървесните платна се развяваха на южния вятър, насочвайки ятото плаващи острови в строен ред през сините канали на Плитчините. Точно на северния хоризонт той виждаше първия от островите на Екваториалния архипелаг да се издига зелен и вечен на фона на привечерното небе.

Сайри докосна рамото му и посочи на запад.

Островите горяха, потъваха, киловите им корени се гърчеха в безцелна болка. Делфините пастири бяха изчезнали. От небето заваля огън. Консулът позна милиардволтовите лазерни копия, които нажежаваха въздуха и оставяха синьо-сиви отгласи по ретината. Подводни експлозии осветяваха океаните и изкарваха на повърхността в смъртен гърч хиляди риби и крехки морски създания.

— Защо? — попита баба Сайри, но гласът й беше тих шепот на юноша.

Консулът се опита да отговори, но не успя. Сълзи заслепиха очите му. Той протегна ръка, за да хване нейната, но тя вече не беше там и чувството, че я няма, че той никога няма да може да изкупи греховете си, го нарани така, че не можеше да диша. Гърлото му се стегна от вълнение. После разбра, че е от дима, който изгаряше очите му и изпълваше дробовете му — Семейният остров гореше.

Детето, което беше консулът, залитна напред в синьо-черния мрак, сляпо търсейки някой да хване ръката му, да го успокои.

Една длан стисна неговата. Не беше на Сайри. Дланта бе невероятно силна. Пръстите бяха остриета.

 

 

Консулът се събуди задъхан.

Беше тъмно. Бе спал поне седем часа. Борейки се с въжетата, той седна и погледна дисплея на инфотерма си.

Дванайсет часа. Беше спал дванайсет часа.

Усети болка във всичките си мускули, когато се наведе и погледна надолу. Хокинговото килимче поддържаше постоянна височина от четирийсет метра, но той нямаше представа къде се намира. Под него се надигаха и спадаха ниски хълмове. Сигурно бе прелетял над някои от тях само на два-три метра. Оранжева трева и високи гъсти лишеи растяха на гъбести туфи.

Някъде, по някое време през последните няколко часа, беше прелетял над южния бряг на Тревното море, пропускайки малкото пристанище Едж и кейовете на р. Хули, където бе завързан техния левитационен кораб „Бенарес“.

Консулът нямаше компас — компасите бяха безполезни на Хиперион, — а инфотермът му не беше програмиран като индикатор за инертна посока. Възнамерявал бе да намери пътя до Кийтс, като следва Хули на юг и запад по тежкия маршрут на поклонничеството им нагоре по реката, без да губи време за завоите на реката.

Сега се беше загубил.

Консулът спусна хокинговото килимче върху нисък хълм, стъпи на твърда земя с болезнен стон и се строполи върху килима. Знаеше, че досега сигурно беше изхабена поне една трета от енергията на полетните влакна… а може би и повече. Нямаше представа какво бе отражението на годините върху годността на килимчето.

Хълмовете приличаха на неравната местност югозападно от Тревното море, но реката не се виждаше. Инфотермът му каза, че ще се стъмни само след час-два, но консулът не забелязваше никаква следа от залез на запад. Небето беше покрито с облаци, които скриваха и звездната светлина, и отраженията на космическата битка.

— По дяволите — прошепна консулът. Той се разтъпка, докато не се възобнови нормалното му кръвообращение, изпика се от ръба на нисък склон и се върна при килимчето, за да пие вода. „Мисли!“

Беше насочил килимчето на югозапад към района на пристанищния град Едж. Ако просто беше прелетял над Едж и реката, докато спеше, тя трябваше да е някъде на юг, от лявата му страна. Но ако се бе отклонил след „Пилигримски отдих“ дори само няколко градуса наляво, реката трябваше да се извива на североизток, някъде отдясно. Дори да беше поел по погрешен път, накрая щеше да открие някакъв белег — поне брега на Северната грива, ако не друго, — но закъснението щеше да му коства цял ден.

Консулът ритна една скала и скръсти ръце. Въздухът беше много студен след дневната жега. Треперенето му го накара да разбере, че е изгорял ужасно от слънцето. Той докосна главата си, изруга и отдръпна пръсти. „По кой път?“

Вятърът свистеше из ниския пелин и гъбестите лишеи. Консулът се чувстваше много далеч от Гробниците на времето и заплахата от Шрайка, но усещаше присъствието на Сол, Дюре, Хет Мастийн, Брон и изчезналите Силенъс и Касад като настойчив натиск върху раменете си. Беше се включил в поклонничеството като краен акт на нихилизъм, като безсмислено самоубийство, за да сложи край на собствената си болка, болка от загубата дори на спомена за жена му и детето му, убити по време на машинациите на Хегемонията на Бреша, болка от съзнаването на ужасното му предателство — предателство към правителството, на което беше служил почти четири десетилетия, предателство към прокудените, които му се бяха доверили.

Консулът седна на една скала и почувства как онази безсмислена самоомраза изчезва, когато си помисли за Сол и бебето му, чакащи в долината на Гробниците на времето. Помисли си за Брон, онази смела жена, истинско въплъщение на енергията, която безпомощно лежеше с подобния на пиявица израстък на злото на Шрайка.

Той се намести на килимчето, активира го и се издигна на осемстотин метра, толкова близо до облачния покров, че можеше да вдигне ръка и да го докосне.

Краткотрайно разкъсване на облачната покривка далеч от лявата му страна разкри проблясващи вълни. Хули се виеше на около пет клика на юг.

Консулът рязко зави наляво, усети как изтощеното задържащо поле се опитва да го притисне към килима, но се чувстваше по-сигурен с все още завързаното въже. Десет минути по-късно беше високо над водата и се спускаше надолу, за да се увери, че това наистина е широката р. Хули, а не някой неин приток.

Наистина беше Хули. Сияйни есенни паяжини блестяха из ниските, заблатени райони по бреговете. Високите, назъбени кули на мравките-архитекти хвърляха призрачни сенки по небето, което беше съвсем леко по-тъмно от земята.

Консулът се издигна на двайсет метра, пийна вода от бутилката си и с пълна скорост се насочи надолу по реката.

 

 

Изгревът го завари при село Дуукхобърс Копс, почти до шлюзовете Карла, където Кралският транспортен канал пресичаше от запад към северните градове и Гривата. Консулът знаеше, че вече е на по-малко от сто и петдесет клика от столицата — но още на седем влудяващи часа при ниската скорост на хокинговото килимче. Тук се надяваше да намери военен плъзгач или патрул, някой от пътническите дирижабли от Копс Наяд, или дори скоростна енергийна лодка, която да може да управлява. Но по бреговете на Хули нямаше и следа от живот, освен някоя случайна горяща сграда или светлина от газена лампа зад далечни прозорци. По кейовете нямаше никакви лодки. Речните кошари за манти над Шлюзовете бяха празни, огромните порти — отворени за течението и по-надолу, където реката се разширяваше двойно, не се виждаха никакви транспортни кораби.

Консулът изруга и продължи напред.

Беше прелестно утро. Изгревът освети ниските облаци и накара всеки храст, всяко дърво да изпъкне на ниската, хоризонтална светлина. Консулът се чувстваше така, сякаш бяха изминали месеци, откакто за последен път бе виждал истинска растителност. Водни и халфокови дървета се издигаха на невероятна височина по далечните скали, бели на фона на мочурливата равнина и ярката светлина се отразяваше в милионите зелени клонки на перископовия ориз из оризищата. Корени на женска горичка и огнена папрат обточваха бреговете и всички клони рязко се открояваха на светлината на изгрева.

Облаците погълнаха слънцето. Започна да вали. Консулът нахлупи по-ниско смачканата триъгълна шапка, сгушен под резервното наметало на Касад и полетя на юг сто метра над земята.

 

 

Консулът се опитваше да си спомни. „Колко време оставаше на детето Рахил?“

Въпреки дългия сън предишния ден, умът му бе натежал от токсините на умората. „Рахил беше на четири дни, когато пристигнахме в долината. Това бе преди… четири дни.“

Консулът потърка бузата си, протегна ръка за бутилка с вода и откри, че всички са празни. Лесно можеше да се спусне долу и да напълни бутилките от реката, но не искаше да губи време. Слънчевите изгаряния го боляха и го караха да трепери, докато дъждът се процеждаше по шапката му.

„Сол каза, че ако се върна до вечерта, всичко ще бъде наред. Рахил е родена след 20:00 часа по хиперионско време. Ако това е така, ако няма грешка, тя разполага с време до осем вечерта. — Консулът изтри водата от бузите и веждите си. — Да речем, още седем часа до Кийтс. Час-два, за да освободя кораба. Тео ще помогне… той вече е генерал-губернатор. Мога да го убедя, че е в интерес на Хегемонията да наруши заповедта на Гладстоун и да свали карантината от кораба. Ако е необходимо. Ще му кажа, че тя ми е наредила да вляза в заговор с прокудените, за да предам Мрежата.

Да речем, десет часа плюс петнайсетминутен полет с кораба. Ще пристигна поне час преди залез-слънце. Рахил ще е само на няколко минути, но… какво? Какво друго можем да направим, освен да я вкараме в камерите за криогенна сомния? Нищо. Така и трябваше да стане. Това винаги е било последната възможност на Сол, въпреки предупрежденията на лекарите, че може да убие детето. Ами Брон?“

Консулът беше жаден. Той свали наметалото, но дъждът беше отслабнал и едва ръмеше, само толкова, колкото да навлажни устните и езика му и да го направи още по-жаден. Мъжът тихо изруга и бавно започна да се спуска. Навярно можеше да лети ниско над реката достатъчно дълго, за да напълни бутилката си.

Хокинговото килимче престана да лети на трийсет метра над водата. В един миг се спускаше постепенно и гладко, като килим по плавен стъклен склон, а в следващия се премяташе и вече не се поддаваше на контрол — двуметрова черга и един ужасѐн мъж, изхвърлени през прозореца на десететажна сграда.

Консулът изкрещя и се опита да скочи, но въжето, с което беше завързан за килима и вълнената торба, го оплете в развяващото се килимче. Като се премяташе и гърчеше, той падна заедно с него през последните двайсет метра до твърдата повърхност на очакващата го р. Хули.