Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 58 гласа)

30

Сол сънува съня, явявал му се, откакто Рахил се бе заразила от болестта на Мерлин.

Вървеше из огромна сграда. Колони, големи като червени дървета, се издигаха в мрака и някъде отвисоко, на дебели снопове, падаше тъмночервена светлина. Чуваха се звуците на гигантски пожар, горяха цели светове. Пред него блестяха два овала с най-тъмночервения цвят, който някога беше виждал.

Сол знаеше къде е. Знаеше, че някъде напред ще открие олтар, а върху него Рахил — Рахил на двайсет и шест и в безсъзнание, а после щеше да чуе искащия глас.

Той спря на ниския балкон и погледна надолу към познатата сцена. Дъщеря му, жената, с която заедно със Сара се бяха сбогували, когато след завършването си тя беше заминала на далечния Хиперион, лежеше гола върху широк каменен блок. Над всичко се носеха двете червени очи на Шрайка. Върху олтара имаше дълъг, крив нож от заострена кост. Тогава чу гласа:

Сол! Вземи дъщеря си, твоята единствена дъщеря Рахил, която обичаш, и отиди на планетата, наречена Хиперион, и там я принеси в жертва чрез изгаряне на едно от местата, за които аз ще ти кажа.

Ръцете на учения трепереха от гняв и мъка. Той прокара пръсти през косата си и извика в мрака онова, което вече беше отвръщал на гласа.

Вече няма да има приношения, нито на деца, нито на родители. Вече няма да има жертви. Времето на покорство и изкупление отмина. Или ни помогни като приятел, или си върви!

В предишните му сънища това бе предизвиквало вой на вятър и самота, шум на отдалечаващи се в мрака ужасни стъпки. Но този път сънят настояваше, олтарът заискри и внезапно остана празен, ако се изключеше костения нож. Двете червени очи все още се носеха високо горе, бликащи пламъци рубини, големи като планети.

Сол, слушай — долетя гласът, вече модулиран така, че да не кънти отвисоко, а почти шепнеше в ухото му, — бъдещето на човешкия род зависи от решението ти. Можеш ли да принесеш Рахил в жертва от любов, ако не от покорство?

Сол чу отговора в ума си, още докато търсеше думите. Вече нямаше да има жертвоприношения. Не днес. Никога. Човечеството беше страдало достатъчно поради любовта си към богове, в дългото си търсене на Бога. Той си помисли за многобройните векове, през които неговият народ, евреите, бяха водили преговори с Бог, бяха се оплаквали, карали, осъждали несправедливостта на нещата, но винаги — винаги — се бяха връщали към покорството, каквото и да им бе струвало това. Поколения, изпепелени в пещите на омразата. Бъдещи поколения, изплашени от студените огньове на радиацията и подновената омраза.

Не и този път. Никога повече.

Сол се сепна при докосването на длан до ръката му. Дъщеря му Рахил стоеше до него, нито бебе, нито възрастен човек, а осемгодишното дете, което бе познавал два пъти — когато растеше и после, когато възрастта й намаляваше поради болестта на Мерлин — Рахил, с нейната светлокестенява коса, завързана отзад на обикновена плитка, ниска фигура в туника за игра от изтрит док и детски гуменки.

Сол хвана ръката й, стисна я толкова силно, колкото можеше, без да я нарани и усети, че тя му отвръща. Това не беше нито илюзия, нито последната жестокост на Шрайка. Това беше дъщеря му.

— Кажи „да“, татко.

Сол бе решил проблема на Авраам за покорството към един Бог, станал злобен. Покорството вече не можеше да бъде най-важното в отношенията между човечеството и неговото божество. Но когато детето, избрано за жертва, моли за покорство към каприза на този Бог?

Сол падна на едно коляно до дъщеря си и разпери ръце.

— Рахил.

Тя го прегърна с енергията, която ученият помнеше от безбройните подобни прегръдки, вдигнала брадичка високо над рамото му, притиснала го със силата на обичта си. И прошепна в ухото му:

— Моля те, татко, трябва да кажем „да“.

Сол продължаваше да я прегръща и усещаше тънките й ръчички около себе си и топлотата на бузата й до своята. Той плачеше беззвучно, чувстваше влагата по страните и късата си брада, но не искаше да пусне детето дори за миг, за да избърше сълзите си.

— Обичам те, татко — прошепна Рахил.

Тогава той се изправи, изтри лице с опакото на дланта си и все още здраво стиснал ръката на Рахил, започна дългото спускане с нея към олтара под тях.

 

 

Сол се събуди с чувството, че пада и се вкопчи в бебето. То спеше върху гърдите му, свило юмручета и лапнало палеца си, но когато той понечи да седне, Рахил се събуди с плача и извиващия се рефлекс на стреснато новородено. Ученият се изправи на крака и пусна одеялата и наметалото на земята, здраво притиснал към себе си Рахил.

Беше ден. Късно утро, ако изобщо времето имаше някакво значение. Бяха спали, докато нощта не бе изтляла и слънцето не бе изпълзяло в долината и по Гробниците. Сфинксът се надвесваше над тях като някакъв хищен звяр, протегнал могъщите си крака от двете страни на стълбището, където бяха спали.

Рахил плачеше със сгърчено от шок лице — от това, че се беше събудила, че бе гладна и че усещаше страха у баща си. Сол застана под яркото слънце и я полюля. После се качи на най-горното стъпало на Сфинкса, смени й пелените, подгря един от последните биберони и започна да я храни, а скимтенето се превърна в тихи сучещи звуци. След това я повдигна да се оригне и я разходи наоколо, докато бебето отново не се унесе в лек сън.

Оставаха по-малко от десет часа до „рождения й ден“. По-малко от десет часа до залез-слънце и последните няколко мига от живота на дъщеря му. На Сол не за пръв път му се искаше Гробницата на времето да беше огромна стъклена сграда, символизираща космоса и божеството, което го управляваше. Ученият щеше да хвърля камъни по нея, докато не останеше нито едно здраво стъкло.

Опита да си спомни подробностите от съня си, но неговата топлота и спокойствие се разпръснаха под жестоката светлина на хиперионското слънце. Помнеше само настойчивата молба на Рахил. Мисълта да я принесе в жертва на Шрайка накара стомаха на Сол да се свие от ужас.

— Всичко е наред — прошепна й той. Детето се извиваше и въздишаше в коварните небеса на съня. — Всичко е наред, дечко. Корабът на консула скоро ще пристигне. Корабът на консула ще пристигне всеки момент.

 

 

Корабът на консула не пристигна до обяд. Корабът на консула не пристигна до средата на следобеда. Сол обикаляше дъното на долината, викаше имената на онези, които бяха изчезнали, пееше полузабравени песни, когато Рахил се събуди, и тананикаше приспивни стихчета, когато тя отново се унесе. Дъщеря му беше толкова мъничка и лека: родила се бе три и половина килограма и четирийсет и осем сантиметра, той добре помнеше това и се усмихваше на древните вещи в древния му дом, на света на Бърнард.

В късния следобед Сол се сепна, събуден от полудрямката си в сянката на протегнатата лапа на Сфинкса. Рахил беше будна в ръцете му, а по купола на дълбокото лазурно небе летеше космически кораб.

— Пристигна! — извика той и сякаш в отговор, Рахил се размърда и заизвива.

Дълъг син пламък от ядрен двигател проблясна с онази сила на дневна светлина, типична за космическите кораби, навлезли в атмосферата. Сол започна да подскача, изпълнен с облекчение за пръв път от много дни насам. Той викаше и скачаше, докато Рахил не изскимтя и заплака. Сол спря, вдигна я високо, макар да знаеше, че бебето още не може да фокусира очите си, но искаше дъщеря му да види красотата на снижаващия се над далечната планинска верига кораб, който се насочваше към високата пустиня.

— Той успя! — извика Сол. — Той идва! Корабът ще…

Три тежки, тъпи грохота се разнесоха над долината почти едновременно. Първите два бяха от намаляването на скоростта на кораба. Третият беше гърмът от неговото унищожаване.

Сол зяпна, когато блестящата точка на върха на дългата следа от ядрения двигател внезапно се превърна в голямо, ярко слънце, избухна в облак от пламъци и кипящи газове и после се запремята към далечната пустиня на десетки хиляди горящи парчета. Ученият премига, за да проясни погледа си. Рахил продължаваше да плаче.

— Боже мой — прошепна Сол. — Боже мой. — Нямаше никакво съмнение в пълното унищожение на космическия кораб. Вторични експлозии раздвижиха въздуха, дори от трийсеткилометровото разстояние. Падащите парчета оставяха опашки от дим и пламъци към пустинята, планините и Тревното море зад тях. — Боже мой.

Сол седна върху топлия пясък. Беше прекалено изтощен, за да плаче, прекалено празен, за да направи нещо друго, освен да люлее детето, докато то не престана да скимти.

Десет минути по-късно ученият вдигна поглед нагоре, когато още две следи от ядрени двигатели прегориха небето, насочили се на юг от зенита. Единият от корабите избухна, прекалено надалеч, за да се чуе нещо. Вторият изчезна от поглед под южните скали, зад Брайдъл Рейндж.

— Може пък да не беше консулът — прошепна Сол. — Възможно е да нахлуват прокудените. Може би корабът на консула все пак ще дойде за нас.

Но корабът не пристигна до късния следобед. Не бе дошъл и до времето, когато светлината на малкото хиперионско слънце проблясна върху скалната стена и хвърли сянка върху Сол, застанал на най-високото стъпало на Сфинкса. Не беше пристигнал и когато цялата долина потъна в сянка.

Рахил бе родена след по-малко от трийсет минути. Сол провери пелените й, откри, че са сухи и я нахрани с последния биберон. Докато бебето сучеше, то вдигаше към него огромните си, тъмни очи и явно търсеше лицето му. Сол помнеше първите няколко минути, когато я бе държал, докато Сара почиваше под затоплените одеяла — очите на бебето го бяха изгаряли със същите въпроси и сепнатост от това, че попада в такъв свят.

Вечерният вятър довя облаци, които бързо се носеха над долината. От югозапад долетя тътен, отначало като далечна гръмотевица, а после с болезнената последователност на артилерийска стрелба, най-вероятно ядрени или плазмени бомби на петстотин или повече клика на юг. Сол огледа небето между снижаващите се облаци и зърна огнени метеоритни опашки, които се извиваха като дъга над главата му: балистични ракети или може би спускателни кораби. И в двата случая — смърт за Хиперион.

Не им обърна внимание. Той тихо попя на Рахил, докато бебето сучеше. Отиде до началото на долината, но после бавно се върна при Сфинкса. Гробниците блестяха както никога досега, трептяха с ярката светлина на неонови газове, възпламенени от електрони. В небето последните остатъци от залязващото слънце превръщаха ниските облаци в таван от пастелни пламъци.

Оставаха по-малко от три минути до последното честване на раждането на Рахил. Дори корабът на консула да пристигнеше сега, Сол знаеше, че няма да има време да се качи на борда или да остави детето си в криогенна сомния.

А и не искаше.

Ученият бавно се качи по стъпалата на Сфинкса, с пълното съзнание, че преди двайсет и шест стандартни години Рахил бе минала по същия път, без изобщо да предполага каква участ я очаква в тъмната крипта.

Той спря на последното стъпало и си пое дъх. Слънчевата светлина беше почти материална. Тя изпълваше небето и възпламеняваше крилете и тялото на Сфинкса. Самата гробница като че ли изпускаше светлината, която бе натрупала, като скалите в пустинята на Хеброн, където преди години беше бродил Сол, търсейки просветление и намирайки единствено скръб. Въздухът искреше и вятърът продължаваше да се усилва, навяваше пясък по дъното на долината, а после отново стихваше.

Сол падна на едно коляно върху последното стъпало и смъкна одеялото на Рахил, докато бебето не остана само по тънките си памучни дрешки. Само по пелени.

Рахил се извиваше в ръцете му. Лицето й беше тъмночервено и гладко, ръцете й — мънички и червени от усилието да ги свива и разпуска. Сол я помнеше точно такава, когато лекарят му я бе подал. Помнеше как гледаше новородената си дъщеря, както я гледаше и сега, а после я бе оставил върху корема на Сара, за да може майката да види детето си.

— О, Боже — въздъхна Сол и наистина коленичи.

Цялата долина се разтърси, сякаш имаше земетресение. Сол смътно долавяше експлозиите, които продължаваха далеч на юг. Но сега по-неотложната му грижа беше ужасният блясък на Сфинкса. Сянката на учения скочи петдесет метра по стълбището зад него и по дъното на долината, когато гробницата запулсира и завибрира от светлина. С ъгълчето на окото си той видя, че другите Гробници блестят също толкова ярко — огромни, странни реактори в последните мигове преди да се разтопят.

Входът на Сфинкса запулсира в синьо, после в лилаво, след това в ужасно бяло. Зад гробницата, на стената на платото над долината на Гробниците на времето, заискри невероятно дърво, чийто ствол и остри стоманени клони се издигаха в блестящите облаци и изчезваха някъде над тях. Сол бързо погледна натам, видя триметровите тръни и ужасните плодове, които висяха на тях, а после върна очи към входа на Сфинкса.

Някъде виеше вятър и тътнеха гръмотевици. Някъде навяваше яркочервена прах като завеса от изсъхнала кръв на ужасната светлина на Гробниците. Някъде крещяха гласове и се носеха писъци.

Сол не обръщаше внимание на всичко това. Той гледаше единствено лицето на дъщеря си и зад нея, сянката, която сега изпълваше блестящия вход на гробницата.

Шрайка се появи. Създанието трябваше да се наведе, за да може триметровата му грамада и стоманените шипове да минат през вратата. Той излезе на преддверието на Сфинкса и тръгна напред, отчасти жив, отчасти скулптура, която се движеше с ужасната отмереност на кошмар.

Отмиращата светлина играеше по черупката на създанието, бликаше по заоблената му гръд към стоманените тръни и искреше по шиповете на пръстите и остриетата, стърчащи от всяка става. Сол притисна Рахил към гърдите си и се втренчи в многофасетовите червени пещи, които минаваха за очи на Шрайка. Залезът изтля в кървавочервения блясък от повтарящия се сън на Сол.

Главата на Шрайка леко се обърна и се завъртя без да оказва триене на деветдесет градуса надясно и после на деветдесет градуса наляво, сякаш създанието оглеждаше владенията си.

Шрайка направи три крачки напред и спря на по-малко от два метра от Сол. Четирите му ръце се извиха и издигнаха, шиповете на пръстите му щръкнаха.

Сол притисна Рахил по-силно към себе си. Кожата й беше влажна, лицето й бе червено и на петна от усилията на раждането. Оставаха секунди. Очите й гледаха в различни посоки, после като че ли се фокусираха върху Сол.

„Кажи «да», татко.“ Сол си спомни съня си.

Главата на Шрайка се наведе и ужасните му рубинени очи се втренчиха единствено в Сол и детето му. Живачните челюсти леко се отвориха и разкриха пластове и редици стоманени зъби. Четири ръце се вдигнаха напред, с металните длани нагоре, и спряха на половин метър от лицето на Сол.

„Кажи «да», татко.“ Сол си спомни съня си, спомни си прегръдката на дъщеря си и разбра, че накрая — когато всичко друго е прах — верността към онези, които обичаме, е единственото, което можем да отнесем в гроба. Вярата — истинската вяра — се уповаваше на тази обич.

Сол вдигна новороденото си и умиращо дете, което сега изплакваше първия си и последен дъх и го подаде на Шрайка.

Отсъствието на малката й тежест го връхлетя като ужасен пристъп на замайване.

Шрайка пое Рахил, отстъпи назад и бе обгърнат от светлина.

Зад Сфинкса тръненото дърво престана да искри, синхронизира времето си със „сега“ и вече се виждаше ужасяващо ясно.

Сол пристъпи напред, като опипваше пътя си с ръце, когато Шрайка се плъзна назад в сиянието и изчезна. Експлозии развълнуваха облаците и ударните им вълни хвърлиха учения на колене.

Зад и около него се отваряха Гробниците на времето.