Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 58 гласа)

34

— Добре ли сте, сър?

Разбрах, че съм се превил на две върху стола, с лакти на коленете, с пръсти, сгърчени в косата и с яростно стиснати от двете страни на главата ми длани. Седнах изправен и погледнах към архиваря.

— Вие извикахте, сър. Помислих, че може нещо да не е наред.

— Не — отвърнах аз. Прочистих си гърлото и отново опитах. — Не, всичко е наред. Главоболие. — Сведох поглед смутен. Болеше ме всяка става от тялото ми. Инфотермът ми сигурно беше развален, защото според него бяха изтекли осем часа, откакто влязох в библиотеката.

— Колко е часът? — попитах архиваря. — Стандартно време.

Той ми каза. Бяха изтекли осем часа. Отново разтрих лице и пръстите ми станаха плъзгави от пот.

— Сигурно ви задържам след края на работното ви време — рекох аз. — Съжалявам.

— Няма проблем — отвърна дребният мъж. — Приятно ми е да държа архива отключен до късно за учени. — Той сви ръце пред себе си. — Особено днес. При цялата тази бъркотия, нямам особено желание да се прибирам вкъщи.

— Бъркотия — казах аз, забравил за миг всичко… всичко, освен кошмарния сън за Брон Ламиа, ИИ, наречен Ъмон и за смъртта на аналога на личността на Кийтс. — А, войната. Какви са новините?

Архиварят поклати глава:

Нещата се разпадат; ядрото да ги удържи не може;

пълна анархия настъпва на земята,

поток от кръв нахлува и навред

удавя обредна невинност:

и най-добрите нямат убеденост, а злите

са изпълнени със страстна сила.

Усмихнах се на архиваря.

— Наистина ли вярвате, че някакъв „звяр свиреп, часът на който най-после е дошъл, пълзи към Витлеем, за да бъде роден“?

Архиварят не се усмихна.

— Да, сър, вярвам.

Изправих се и подминах вакуумната касета, без да поглеждам надолу към собствения си ръкопис върху деветстотингодишния пергамент.

— Може и да сте прав — рекох аз. — Спокойно може и да сте прав.

 

 

Беше късно — паркингът бе празен, с изключение на развалината на откраднатия от мен викен и един самотен, украсен ЕМПС-седан, очевидно изработен ръчно тук, на Ренесанс Вектор.

— Да ви откарам ли някъде, сър?

Вдишах студения нощен въздух и усетих мириса на риба и разлят нефт от каналите.

— Не, благодаря, ще се телепортирам вкъщи.

Архиварят поклати глава.

— Може да е трудно, сър. Всички обществени терминали са под военна юрисдикция. Имаше… безредици. — Думата очевидно беше неприятна на дребния архивар — човек, който изглежда ценеше реда и последователността над всичко останало. — Елате — рече той, — ще ви откарам до един частен портал.

Изгледах го. В една друга епоха на Старата Земя той би бил главен монах в манастир, посветен на съхраняването на малкото останки от класическото минало. Хвърлих поглед към старата сграда на архива зад него и разбрах, че той наистина беше точно такъв.

— Как се казвате? — попитах аз, без вече да ме е грижа дали би трябвало да го познавам, защото го беше познавал другият киборг на Кийтс.

— Еудрад Б. Тайнър — отвърна той, като премига към протегнатата ми ръка, а после я пое. Стисна здраво дланта ми.

— Аз съм… Джоузеф Севърн. — Не можех да му кажа, че съм технологично превъплъщение на човека, чиято литературна гробница току-що бяхме напуснали.

Г. Тайнър се поколеба само за частица от секундата преди да кимне, но разбрах, че за учен като него, името на художника, стоял до Кийтс при смъртта му, не е непознато.

— Ами Хиперион? — попитах аз.

— Хиперион ли? А, протекторатът, където преди няколко дни отиде космическата флота. Ами, разбрах, че са имали някакъв проблем с отзоваването на нужните бойни кораби. Битката е била много свирепа. Имам предвид Хиперион. Странно, току-що си мислех за Кийтс и неговия незавършен шедьовър. Чудно как тези дребни съвпадения като че ли изникват.

— Бил ли е нападнат? Хиперион?

Г. Тайнър беше спрял до ЕМПС-то и постави длан върху сензора от страната на шофьора. Вратите се вдигнаха и се свиха навътре. Приведох се и влязох в изпълненото с мирис на сандалово дърво и кожа пътническо отделение — колата на Тайнър миришеше като архива, като самия Тайнър, разбрах аз, когато архиварят се отпусна на шофьорската седалка до мен.

— Всъщност, не знам дали е бил нападнат — рече той, като затвори вратите и включи машината с докосване и команда. Под аромата на сандалово дърво и кожа кабината имаше онзи типичен за новите коли мирис на свежи полимери и озон, смазка и енергия, привличал човечеството почти цяло хилядолетие. — Нормалният достъп днес е толкова труден — продължи той, — инфосферата е по-претоварена, отколкото някога съм я виждал. Следобед наистина ми се наложи да чакам за едно питане за Робинсън Джефърс!

Издигнахме се над канала, точно над обществен площад, много подобен на онзи, на който едва не ме убиха по-рано днес и поехме по един по-нисък въздушен път на триста метра над покривите. Нощем градът беше красив: повечето от древните сгради бяха очертани със старомодни блестящи ленти и имаше повече улични лампи, отколкото рекламни холоси. Но виждах тълпите, вълнуващи се из страничните улици, а над главните булеварди и терминалните площади кръжаха военните машини на сили за самоотбрана на Ренесанс Вектор. ЕМПС-то на Тайнър на два пъти бе призовано да се идентифицира, веднъж от местните транспортни органи, а после от човешки, типичен за ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ самоуверен глас.

Продължавахме да летим.

— Архивът няма ли портал? — попитах аз, като гледах в далечината, където като че ли горяха пожари.

— Не. Нямаше нужда. Имаме малко посетители, а учените, които идват, нямат нищо против да се поразходят из няколко квартала.

— Къде е частният портал, който мислите, че ще мога да използвам?

— Тук — отвърна архиварят. Спуснахме се от въздушния път, завихме покрай ниска сграда с не повече от трийсет етажа и кацнахме върху изпъкнал бордюр за приземяване точно там, където се разрастваха декоративните бордюри от камък и пластомана от периода на Гленън-Хайт. — Моят орден се помещава тук — обясни той. — Принадлежа към един забравен клон от християнството, наречен католицизъм. — Изглеждаше объркан. — Но вие сте учен, г. Севърн. Трябва да знаете за нашата Църква от едно време.

— Знам за нея не само от книгите — рекох аз. — Свещенически орден ли се помещава тук?

Тайнър се усмихна.

— Едва ли можем да се наречем свещеници, г. Севърн. Осем души членуваме в мирския орден „Братство на историци и литератори“. Петима служат в университета „Райхс“. Двама са историци на изкуството и работят по реставрирането на Луцхендорфското абатство. Аз поддържам литературния архив. Църквата смята за по-евтино да ни позволява да живеем тук, отколкото да ни прехвърля всеки ден от Пацем.

Влязохме в жилищния кошер — стар дори по стандартите на Старата Мрежа: старомодно осветление в коридори от истински камък, врати на панти, сграда, която дори не ни приветства, когато влязохме.

— Бих искал да се телепортирам на Пацем — импулсивно казах аз.

Архиварят изглеждаше изненадан.

— През нощта ли? Веднага?

— Защо не?

Той поклати глава. Разбрах, че за него стоте марки портална такса биха представлявали няколкоседмичната му заплата.

— Нашата сграда има свой собствен портал — рече той. — Насам.

Главното стълбище беше от избелял камък и ръждясало ковано желязо с шейсетметрова шахта по средата. Някъде отдолу по тъмния коридор се чу бебешки писък, последван от мъжки викове и женски плач.

— Откога живеете тук, г. Тайнър?

— От седемнайсет местни години, г. Севърн. А… трийсет и две стандартни, струва ми се. Ето.

Телепорталът беше древен като сградата, а рамката му бе обградена от позлатен барелеф, станал сиво-зелен.

— Има ограничения за пътуване през нощта — каза той. — Достъпът до Пацем би трябвало да е свободен. Остават около двеста часа преди варварите… както и да се наричат… да стигнат там. Два пъти повече от времето, което остава на Ренесанс Вектор. — Той протегна ръка и се вкопчи в китката ми. Усещах напрежението му като лека вибрация през сухожилията и костите. — Г. Севърн… мислите ли, че ще изгорят архива ми? Биха ли дръзнали те да унищожат десет хиляди години знание? — Ръката му се отпусна.

Не бях сигурен кои са тези „те“. Прокудените ли? Саботьорите от култа към Шрайка? Бунтовниците? Гладстоун и лидерите на Хегемонията искаха да пожертват тези светове от „първата вълна“.

— Не — отвърнах аз и протегнах ръка, за да стисна неговата. — Не смятам, че ще допуснат да бъде унищожен архивът.

Г. Еудрад Б. Тайнър се усмихна и отстъпи назад, смутен от бликналите навън чувства. Той отвърна на ръкостискането ми.

— Успех, г. Севърн. Където и да ви отведат пътуванията ви.

— Бог да ви благослови, г. Тайнър. — Никога преди не бях използвал тази фраза и останах шокиран, че я изричам сега. Погледнах надолу, извадих картата на Гладстоун и набрах трицифрения код за Пацем. Порталът се извини, каза, че в момента това е невъзможно, накрая разбра с микроцефалните си процесори, че става дума за карта с особени пълномощия и забръмча.

Кимнах на Тайнър и се телепортирах, наполовина очаквайки, че допускам сериозна грешка като не се прибирам право у дома на ТС2.

На Пацем беше нощ, много по-тъмна, отколкото беше под градските светлини на Ренесанс Вектор и валеше. Валеше силно, сякаш някой удряше с юмрук по метал — на човек му се искаше да се сгуши под дебело одеяло и да чака сутринта.

Порталът беше в някакъв полупокрит двор, но достатъчно отворен, за да почувствам нощта, дъжда и студа. Особено студа. Гъстотата на въздуха на Пацем бе наполовина от стандарта на Мрежата, а единственото му обитаемо плато бе два пъти по-високо от разположените на морското равнище градове на Ренесанс Вектор. Щях да се върна обратно, вместо да изляза в нощта и проливния дъжд, обаче от сенките се появи морски пехотинец от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, провесил на рамо многоцелева пушка, но готов да я насочи мигновено и поиска документа ми за самоличност.

Оставих го да сканира картата и той напрегнато се изпъна.

— Да, сър!

— Това ли е Нови Ватикан?

— Да, сър.

Осветеният купол се мержелееше през дъжда. Посочих над стената на двора.

— Това ли е катедралата „Св. Петър“?

— Да, сър.

— Мога ли да открия там монсиньор Едоуард?

— През двора, на площада вляво, ниската сграда вляво от катедралата, сър!

— Благодаря ви, ефрейтор.

— Редник съм, сър!

Загърнах се с късата си пелерина — церемониална и съвсем безполезна при такъв дъжд — и се затичах през двора.

 

 

Някакъв човек… навярно свещеник, макар че не носеше роба или църковна якичка… отвори вратата на резиденцията. Друг човек зад дървено бюро ми каза, че монсиньор Едоуард е тук и е буден, независимо от късния час. Попита ме имам ли назначена среща.

Отговорих, че нямам среща, но искам да разговарям с монсиньора. Важно е.

— По какъв въпрос? — любезно, но твърдо ме попита човекът зад бюрото. Не беше впечатлен от извънредните пълномощия на картата ми. Подозирах, че разговарям с епископ.

— За отец Пол Дюре и отец Ленар Хойт — казах му аз.

Господинът кимна, прошепна нещо в микрофончето на якичката си, толкова малко, че досега не го бях забелязал и ме въведе в резиденцията.

В сравнение с нея, старата кула, в която живееше г. Тайнър, приличаше на изтънчен палат. Коридорът беше абсолютно безличен, с изключение на грубата мазилка на стените и още по-грубите дървени врати. Една от тях бе отворена и докато я подминавахме, зърнах помещение, по-скоро напомнящо за затворническа килия, отколкото за спалня: нисък креват, грубо одеяло, дървено столче за молитвено коленичене, неукрасен бюфет с кана вода и обикновен леген; без прозорци, холостени, холоямка или инфопулт. Подозирах, че стаята дори не е интерактивна.

Някъде оттам отекваха гласове, които се издигаха в монотонно пеене толкова изящно и старомодно, че косите ми настръхнаха. Грегорианско пеене. Минахме през просторна трапезария, проста като килиите, през кухня, която не би била чужда на готвачките от времето на Джон Кийтс, спуснахме се по изтъркано каменно стълбище, тръгнахме по зле осветен коридор и отново се изкачихме по друго, още по-тясно стълбище. Мъжът ме остави и аз пристъпих в едно от най-красивите помещения, които съм виждал някога.

Макар и част от мен да осъзнаваше, че Църквата бе преместила и реконструирала базиликата „Св. Петър“ и дори беше прехвърлила в новия им гроб под олтара костите, за които смяташе, че са принадлежали на самия Петър, друга част от мен чувстваше, че съм се пренесъл в онзи Рим, който видях за пръв път в средата на ноември 1820 г.: онзи Рим, който бях видял, бе останал, страдал и загинал там.

Тук беше по-красиво и изящно, отколкото можеше да се надява някога да стане която и да била островърха, висока километър и половина кула на Тау Сети Сентър — базиликата „Св. Петър“ се простираше на сто и осемдесет метра, потънали в сенки, широчината й там, където „кръстът“ на трансепта пресичаше кораба, беше петнайсет метра, а цялата бе покрита от съвършенството на Микеланджеловия купол, издигащ се почти на сто и двайсет метра над олтара. Бронзовият балдахин на Бернини, украсеният покров, поддържан от извити византийски колони, покриваше главния олтар и откриваше огромно пространство за човешкото измерение, необходимо за наблюдаване на изпълняваните там вътрешни церемонии. Лампи и свещи меко осветяваха отделни части от базиликата, отразяваха се в гладкия варовиков камък, подчертаваха релефа на златни мозайки, разкриваха безкрайните детайли, рисувани, гравирани и изваяни по стени, колони, корнизи и самия величествен купол. Високо горе постоянните блясъци на мълниите от бурята проникваха през жълтите стъклени прозорци и пращаха снопове виолетова светлина към „Трона на Св. Петър“ на Бернини.

Застанах там, точно пред апсидата, уплашен, че стъпките ми ще осквернят това място и че дори дъхът ми ще отекне по дължината на базиликата. За миг очите ми се приспособиха към бледата светлина, компенсираха контраста между светкавиците на бурята горе и светлината на свещите долу и точно тогава осъзнах, че в апсидата и дългия кораб няма пейки, нито колони под купола, а само два стола, поставени на петнайсетина метра от олтара. На тях седяха близо един до друг и разговаряха двама мъже, навели се напред в очевидна настойчивост да общуват. Светлината на лампите и свещите, и блясъкът от една голяма мозайка на Христос върху предната част на тъмния олтар осветяваха части от лицата на мъжете. И двамата бяха възрастни. И двамата бяха духовници — белите ивици на якичките им проблясваха в здрача. Щом започнах да ги разпознавам, разбрах, че единият е монсиньор Едоуард.

Другият беше отец Пол Дюре.

 

 

Отначало сигурно бяха уплашени — прекъснаха шепота си и вдигнаха очи, за да видят този призрак, тази къса сянка на човек, появила се от мрака, да вика имената им… да крещи удивено името на Дюре… да пелтечи към тях за поклонничества и поклонници, за Гробници на времето и за Шрайка, за ИИ и за смъртта на боговете.

Монсиньор не извика охраната. Не избяга нито той, нито Дюре, а заедно успокоиха този призрак, опитаха се да разберат нещо смислено от развълнуваните му заеквания и превърнаха това странно разпознаване в разумен разговор.

Това беше Пол Дюре. Пол Дюре, а не някакъв чудат двойник, андроидно копие или киборг на възстановената му личност. Уверих се в това, като го слушах и разпитвах като се взирах в очите му… но най-вече като разтърсвах ръката му като го докосвах и знаех, че това наистина е отец Пол Дюре.

— Знаете… невероятни подробности от живота ми… от времето ни на Хиперион, при Гробниците… но кой казахте, че сте? — попита Дюре.

Мой ред беше да го убедя.

— Киборг на възстановената личност на Джон Кийтс. Близнак на личността, която Брон Ламиа носеше в себе си на вашето поклонничество.

— И сте бил в състояние да общувате… да разбирате какво става с нас поради тази обща личност?

Бях застанал на едно коляно между тях и олтара. Вдигнах разстроено и двете си ръце.

— Поради тази… някаква аномалия в мегасферата. Но аз сънувах живота ви, чувах разказите на поклонниците, слушах отец Хойт да говори за живота и смъртта на Пол Дюре… на вас. — Протегнах длан да докосна ръката му през свещеническото расо. Всъщност, това да се намирам в едно и също пространство и време с един от поклонниците малко ме замайваше.

— Значи знаете как стигнах тук — рече отец Дюре.

— Не. За последен път сънувах, че влизате в една от Пещерните гробници. Имаше светлина. Оттогава не знам нищо.

Дюре кимна. Лицето му беше по-патрицианско и уморено, отколкото ме бяха подготвили за него сънищата ми.

— Но знаете съдбата на останалите?

Поех си дъх.

— На някои. Поетът Силенъс е жив, но е набит на дървото с тръните на Шрайка. За последен път видях Касад да напада Шрайка с голите си ръце. Г. Ламиа пътуваше в мегасферата към периферията на Техноцентъра с моето копие на Кийтс…

— Значи е оцелял в онази… Шрьонова уредба… как и беше името? — Дюре изглеждаше очарован.

— Вече не — отвърнах аз. — ИИ личността, наречена Ъмон, го уби… разруши личността. Брон се връщаше. Не зная дали тялото й е оцеляло.

Монсиньор Едоуард се наведе към мен.

— Ами консулът и бащата с детето?

— Консулът направи опит да се върне в столицата с хокингово килимче — казах аз, — но катастрофира на няколко мили на север. Не знам нищо повече за съдбата му.

— Мили — рече Дюре, сякаш думата му навя спомени.

— Съжалявам — посочих към базиликата аз. — Това място ме кара да мисля като в… предишния си живот.

— Продължавайте — каза монсиньор Едоуард. — За бащата с детето.

Седнах изтощен на хладния камък. Ръцете ми трепереха от умора.

— В последния ми сън Сол предложи Рахил на Шрайка. Това беше по нейна молба. Не можах да видя какво става после. Гробниците се отваряха.

— Всички ли? — попита Дюре.

— Доколкото успях да видя, всички.

Двамата мъже се спогледаха.

— Има още нещо — продължих аз и им разказах за диалога с Ъмон. — Възможно ли е божеството да се развие от човешкото съзнание, без човечеството да знае за това?

Светкавиците бяха престанали, но дъждът валеше толкова силно, че го чувах по огромния купол високо над мен. Някъде в мрака изскърца тежка врата, отекнаха, а после се отдалечиха стъпки. Молитвените свещички в тъмните ниши на базиликата блещукаха с червена светлина на фона на стените и завесите.

— Някога проповядвах, че според Св. Тейлхард е възможно — уморено въздъхна Дюре, — но ако този Бог е ограничено същество, развило се по същия начин, като всички нас, другите ограничени същества, то никой… то той не е Бог на Авраама и Христа.

Монсиньор Едоуард кимна.

— Има една древна ерес…

— Да — прекъснах го аз. — Социниевата ерес. Чух отец Дюре да я обяснява на Сол Уайнтрауб и консула. Но какво значение има как… се е появила… тази сила и дали е ограничена, или не. Ако Ъмон казва истината, значи си имаме работа със сила, която използва като енергиен източник квазари. Това е Бог, който може да унищожава галактики, господа.

— Това би бил бог, който унищожава галактики — възрази Дюре. — А не Бог.

Ясно чух наблягането му.

— Но не е ограничен — настоях аз. — Ако това е Богът на абсолютното съзнание от Омега, за когото пишете, ако е същата Троица, която отстоява и обосновава Църквата ви още отпреди Тома Аквински… и ако една част от тази Троица е избягала назад във времето, тук… сега… тогава какво?

— Но от какво да е избягала? — меко попита Дюре. — Бог на Тейлхард… Бог на Църквата… нашият Бог би бил Бог от Омега, в когото съвършено се сливат Христос на Развитието, Личният и Универсалният… това, което Тейлхард нарича „En Haut“[1] и „En Avant“[2]. Не би могло да има нищо чак толкова опасно в бягството на който и да е елемент от личността на това божество. Нито Антихристът, нито теоретичната сатанинска сила, нито „анти-Бог“ могат да застрашат такова универсално съзнание. Какъв би могъл да е този друг бог?

— Богът на машините — отвърнах толкова меко, че дори аз не бях сигурен дали съм го произнесъл на глас.

Монсиньор Едоуард стисна длани, както ми се стори, подготвяйки се за молитва, но се оказа, че това е жест на дълбок размисъл и още по-дълбоко вълнение.

— Но Христос се е съмнявал — рече той. — Христос се е мъчил в градината и е молил да го отмине тази чаша. Ако предстоеше някаква втора жертва, нещо по-ужасно дори от разпъването… тогава мога да си представя как Христовата част от Троицата минава през времето, разхожда се в някаква четириизмерна Гетсиманска градина, за да спечели няколко часа… или години… време, за да помисли.

— Нещо по-ужасно от разпъването — с дрезгав шепот повтори Дюре.

И монсиньор Едоуард, и аз се втренчихме в свещеника. Дюре се беше разпнал на високоволтово теслово дърво на Хиперион, вместо да се подчини на властта на кръстоидния паразит. Чрез способността на това създание да възкресява, Дюре многократно беше изстрадвал агониите на разпъването и електроекзекуцията.

— От каквото и да бяга En Haut съзнанието — промълви Дюре, — то е безкрайно ужасно.

Монсиньор Едоуард докосна рамото на приятеля си.

— Пол, разкажи на този човек за идването си тук.

Дюре се върна от далечното място, където го бяха отвели спомените му и ме погледна.

— Знаете ли всичките ни истории… и подробностите от престоя ни в долината на Гробниците на Хиперион?

— Така ми се струва. До момента, в който изчезнахте.

Свещеникът въздъхна и докосна чело с дългите си, леко треперещи пръсти.

— Тогава евентуално — рече той, — но съвсем евентуално, ще можете да схванете нещо от това как попаднах тук… и какво видях по пътя.

 

 

— Видях светлина в третата Пещерна гробница — продължи отец Дюре. — Влязох вътре. Признавам, че в ума ми се въртяха мисли за самоубийство… в онова, което, е останало от ума ми след бруталното репликиране на кръстоида… няма да величая тази функция на паразита с думата „възкресяване“.

Видях светлина и си помислих, че е Шрайка. Чувствах, че втората ми среща с това създание — първата беше преди години в лабиринта под Пролома, когато Шрайка ми сложи моя нечестив кръстоид — е отдавна просрочена.

Когато предишния ден търсехме полковник Касад, тази Пещерна гробница беше къса, безлична, с гола скална стена, която ни препречи пътя след трийсет крачки. Сега тя беше изчезнала и на нейно място се виждаше нещо, което много приличаше на устата на Шрайка — камъкът продължаваше в онова сливане на механично и органично, в сталактити и сталагмити, остри като зъби от калциев карбонат.

Зад устата се спускаше каменно стълбище. То излизаше от онази бездна, от която идваше светлината, в един миг яркобяла, а сетне тъмночервена. Не се чуваше никакъв звук, освен въздишката на вятъра, сякаш дишаше самата скала.

Аз не съм Данте. Не търсех Беатриче. Краткият ми пристъп на смелост — макар че фатализъм е по-точната дума — се бе изпарил с изчезването на дневната светлина. Обърнах се и почти пробягах трийсетте крачки до входа на пещерата.

Вход нямаше. Пътят просто свършваше. Не бях чул шум от хлътване или каменна лавина, а освен това скалата, където би трябвало да е входът, изглеждаше толкова стара и непокътната, колкото и останалата част от пещерата. В продължение на половин час търсих друг изход и след като не открих, тъй като не исках да се върна при стълбището, останах седнал няколко часа там, където по-рано беше входът на Пещерната гробница. Още един номер на Шрайка. Още един евтин театрален трик на тази извратена планета. Представата на Хиперион за шега. Ха-ха.

След като останах там няколко часа в полумрака, наблюдавайки как светлината в края на пещерата беззвучно пулсира, разбрах, че Шрайка нямаше да дойде при мен тук. Входът нямаше да се появи отново. Имах избора да седя, докато не умра от глад — или, по-вероятно, от жажда, тъй като вече бях обезводнен — или да се спусна по проклетото стълбище.

Спуснах се.

Преди години, буквално казано — преди няколко живота, когато бях посетил бикурите при Пролома на Платото на зъбера, лабиринтът, където бях срещнал Шрайка, беше на три километра под стената на каньона. Това беше близо до повърхността — повечето лабиринти на повечето лабиринтни светове са поне на десет клика под кората. Не се съмнявах, че това безкрайно стълбище… тази стръмна и извита спирала от каменни стъпала, толкова широки, че десет свещеници в редица можеха да се спуснат по нея в пъкъла… щеше да свърши в лабиринта. Там Шрайка ме бе проклел за пръв път с безсмъртие. Ако създанието или силата, която го движеше, имаше изобщо някакво чувство за ирония, то щеше да направи така, че и безсмъртието ми, и смъртният ми живот да завършат там.

Стълбището се виеше надолу; светлината ставаше все по-ярка… вече беше розов блясък; десет минути по-късно — тъмночервена; половин час по-надолу — тъмномораво трепкане. Това беше прекалено Дантевски и евтин фундаментализъм за вкуса ми. Почти се засмях на глас при мисълта, че може да се появи някое малко дяволче с опашка, тризъбец и разцепени копита, подръпващо тънкия си като молив мустак.

Но не се смеех, когато стигнах бездната. Видях източника на светлината: стотици хиляди кръстоиди, отначало малки, прилепнали по неравните стени на стълбището като грубо изсечени кръстове, оставени от някакви подземни конквистадори, а после все по-големи, докато вече почти се застъпваха — кораловорозова, с цвят на жива плът, кървавочервена биолуминесценция.

От тази гледка ми прилоша. Сякаш влязох в шахта, покрита с подути, пулсиращи пиявици, макар че беше още по-лошо. Бях виждал собствения си образ на медицинския скенер само с едно от тези неща: дълги ганглии, пронизващи плътта и органите ми подобно на сиви нишки, обвивки на потръпващи влакна, гроздове нематоди като ужасни тумори, които не ще дарят дори и милостта на смъртта. Вече имах два от тях: този на Ленар Хойт и собствения ми. Молех се да умра, за да не страдам още един път.

Продължих надолу. От стените пулсираше топлина, както и светлина, — дали от бездната, или от хилядите кръстоиди, не знаех. Накрая стигнах до последното стъпало, стълбището свърши, минах последната каменна извивка и вече бях там.

Лабиринтът. Простираше се надалеч, както го бях виждал на безброй холоси, а веднъж и лично: равен тунел с широчина трийсет метра, прокопан в кората на Хиперион преди повече от три четвърти милион години, пресичащ и кръстосващ планетата като катакомби, проектирани от някакъв луд архитект. Лабиринти има на девет свята, пет в Мрежата, а останалите, като този, в Периферията: всички са идентични, изкопани по едно и също време в миналото и никой от тях не е дал какъвто и да било ключ към откриването на причината за съществуването им. Има безброй легенди за Строителите на лабиринтите, но митичните проектанти не са оставили артефакти, нито пък каквото и да е загатване за методите си или извънземния си произход, а нито една от теориите за лабиринтите не извежда основателна причина за това, което трябва да е било един от най-мащабните строителни проекти, осъществявани някога в галактиката.

Всички лабиринти са празни. С дистанционно управлявани устройства са изследвани милиони километри коридори, врязани в камъка и освен местата, където времето и срутванията са променили оригиналните катакомби, лабиринтите са безлични и празни.

Но не и тук, където стоях в момента.

Кръстоиди осветяваха сцена от Йеронимус Бош, когато погледнах към един безкраен коридор, безкраен, но не и празен… не, не и празен.

Отначало си помислих, че това са тълпи от живи хора, река от глави, рамене и ръце, течаща в продължение на километри, докъдето ми стигаше погледът, поток от човечество, прекъсван тук-там от паркирани превозни средства с един и същ ръждивочервен цвят. Докато пристъпвах напред и се приближавах към стена от плътно притиснато човечество на по-малко от двайсет метра пред мен, разбрах, че това са трупове. Десетки, стотици хиляди човешки трупове, простиращи се нататък по коридора, докъдето ми стигаше погледът — някои проснати върху каменния под, други смачкани по стените, но повечето стърчаха прави под натиска на други трупове, толкова здраво бяха наблъскани в този конкретен проход на лабиринта.

Между телата беше преправена пътека, сякаш някаква машина с режещи остриета си бе прерязала път между тях. Тръгнах по нея — внимавах да не докосвам някоя протегната ръка или отпуснат глезен.

Труповете бяха човешки, в повечето случаи все още облечени и мумифицирани във вечността на бавното разлагане в тази лишена от бактерии гробница. Кожа и плът бяха потъмнели, изпънати и разкъсани като гнил тензух, докато не покриваха единствено кости, а често дори не и това. Коса висеше като къдри от пепелява смола, неподвижна като лакирана фибропластмаса. Чернота струеше изпод отворените клепачи, измежду зъбите. Дрехите им, които някога трябва да са били в безброй цветове, сега бяха тъмни, сиви или черни, крехки като одежди, изваяни от фин камък. Стопените от времето пластмасови буци на китките и шиите им може би бяха инфотерми или техен еквивалент.

Големите превозни средства някога са били ЕМПС-та, но сега бяха купчини чиста ръжда. Сто метра навътре се препънах и за да не падна от еднометровата пътека в полето от трупове, се подпрях на една висока машина, цялата изкривена и изпотрошена. Купчината ръжда се срути навътре в самата себе си.

Бродех по ужасната пътека, изглозгана в разлагащата се човешка плът и се питах защо ми показват всичко това, какво означава то. След неопределено време на ходене и залитане между купчини захвърлено човечество, стигнах до пресичащи се тунели — и трите коридора пред мен бяха пълни с трупове. Тясната пътека продължаваше в лабиринта наляво. Последвах я.

Часове по-късно, а може би дори още повече, спрях и седнах върху тесен каменен бордюр, който се виеше сред ужаса. Щом в тази малка отсечка от тунела имаше десетки хиляди трупове, в лабиринта на Хиперион сигурно имаше милиони. Повече. Взети заедно, деветте лабиринтни свята трябва да бяха гробница на трилиони.

Нямах представа защо ми показват този абсолютен Дахау на душата. Близо до мястото, където седях, един мумифициран мъжки труп все още заслоняваше тяло на жена с извитите, оголени кости на ръката си. В нейните обятия имаше малко вързопче с къса черна коса. Извърнах се и заплаках.

Като археолог бях разкопавал жертви на екзекуции, пожари, наводнения, земетресения и вулкани. Такива семейни сцени не бяха новост за мен — те бяха sine qua non[3] в историята. Но някак си това беше много по-ужасяващо. Навярно поради броя — мъртъвците в техните гибелни милиони. Навярно поради проникващия в душата блясък на кръстоидите, които обточваха тунела като хиляди богохулствени лоши шеги. Навярно поради тъжния плач на вятъра, носещ се из безкрайните каменни коридори.

Моят живот, проповеди, страдания, малки победи и безбройни провали ме беше довел тук — отминала вяра, отминала обич, минало свършено, Милтъново непокорство. Имах усещането, че тези трупове са тук от половин милион или повече години, но че самите хора са от наше време или, още по-лошо, от бъдещето ни. Сведох лице в дланите си и заплаках.

Не ме предупреди нито стържене, нито пък някакъв друг действителен шум, а нещо, нещо, въздушно движение, може би… Вдигнах очи и Шрайка беше там, на няма и два метра от мен. Не на пътеката, а сред труповете: статуя в чест на архитекта на цялата тази кланица.

Изправих се на крака. Не бих седял или коленичил пред това отвратително създание.

Шрайка тръгна към мен, като не вървеше, а по-скоро се плъзгаше, сякаш върху някакви релси, които не оказваха триене. Кървавата светлина на кръстоидите преливаше от живачната си черупка. Нейното вечно, невъзможно хилене — стоманени сталактити и сталагмити.

Не чувствах ярост към нещото. Само тъга и ужасна жалост. Не към Шрайка — каквото и, по дяволите, да беше той, — а към всички жертви, които, сами и без каквато и да било вяра, е трябвало да се срещнат с нощния ужас, въплътен от това нещо.

За пръв път забелязах, че близо, на по-малко от метър, около Шрайка се разнася миризма — зловоние на гранясало масло, прегрели лагери и засъхнала кръв. Пламъците в очите му пулсираха в съвършен ритъм с приливите и отливите на блясъка на кръстоидите.

Преди години не вярвах, че това създание е свръхестествено, някаква проява на добро или зло, просто отклонение на неразгадаемите и на пръв поглед безсмислени гънки на вселената: ужасна шега на еволюцията. Най-ужасният кошмар на Св. Тейлхард. Но все пак нещо, подчиняващо се на природни закони, без значение как изопачени, и обект на някои правила на вселената, някъде, някога.

Шрайка вдигна ръце към и около мен. Шиповете по четирите му китки бяха много по-дълги, отколкото собствените ми длани, а шиповете по гърдите му — по-дълги от лактите ми. Впих поглед в очите му, когато част от покритите му с шипове, стоманено-еластични ръце ме обгради, а другата част бавно ме обгърна и изпълни малкото пространство помежду ни.

Шиповете на пръстите му се изпънаха. Трепнах, но не отстъпих назад, когато те се забиха и потънаха в гръдта ми с болка, като студен огън, като хирургически лазери, разрязващи нерви.

Шрайка отстъпи, стиснал нещо червено и покрито с кръвта ми. Залитнах, наполовина очаквайки да видя сърцето си в ръцете на чудовището: заключителната ирония на мъртвец, премигващ от изненада при вида на собственото си сърце секунди, преди кръвта да се оттече от невярващия му мозък.

Но не беше сърцето ми. Шрайка държеше кръстоида, който бях носил на гърдите си, моя кръстоид, онова паразитно хранилище на бавно умиращата ми ДНК. Отново залитнах, почти паднах и докоснах гръдта си. Пръстите ми се отдръпнаха, покрити с кръв, но не с артериалния прилив, който заслужаваше тази жестока операция — раната започна да зараства още, докато я наблюдавах. Знаех, че кръстоидът бе пуснал грудки и влакна в цялото ми тяло. Знаех, че никакъв хирургически лазер не е в състояние да откъсне тези смъртоносни лози от тялото на отец Хойт — нито пък от моето. Но чувствах излекуването на заразата, усещах как вътрешните нишки изсъхват и оставят съвсем слаби загатвания за белези по вътрешните тъкани.

Все още носех кръстоида на Хойт. Но това беше друго. Когато умрях, Ленар Хойт щеше да се появи от тази нова плът. Аз щях да умра. Нямаше да има повече бледи копия на Пол Дюре, по-мрачни и по-малко жизнени с всяко следващо изкуствено поколение.

Шрайка ми беше дарил смърт, без да ме убива.

Нещото захвърли изстиващия кръстоид в купчините трупове и хвана горната част на ръката ми в дланта си, като без усилие разряза трите пласта плат. От съвсем лекия допир със скалпелите от бицепса ми мигновено потече кръв.

Той тръгна напред през труповете към стената. Последвах го, като се опитвах да не стъпвам по телата, но в стремежа си да не усложня състоянието на ръката си, невинаги имах успех. Труповете се разпадаха на прах. Отпечатъкът на крака ми остана в срутващата се кухина на нечия гръд.

После бяхме до стената, при една част от нея, внезапно разчистена от кръстоиди. Разбрах, че е отвор в някакъв енергиен щит… не с размера и формата на стандартен телепортал, но напомнящ на непрозрачната му, бръмчаща енергия. Каквото и да е, стига да ме измъкне от това хранилище на смърт.

Шрайка ме тласна през него.

 

 

Нулева гравитация. Лабиринт от пръснати прегради, плетеница от жици, носещи се като вътрешности на някакво гигантско същество, проблясващи светлини — за миг си помислих, че тук също има кръстоиди, но после разбрах, че това са сигнални светлини в загиващ космически кораб, — после разтърсване, пропадане в непривичното 0 g сред още премятащи се трупове: вече не мумии, а току-що умрели, убити, със зяпнали усти, разширени очи, избухнали дробове, оставящи зад себе си облаци от съсирена кръв, симулиращи живот в бавната си, некротична реакция на всяко случайно въздушно течение и разтърсване на разбития космически кораб на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ.

Това беше космически кораб на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, сигурен бях. Видях униформите на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос върху младите тела. Видях надписите на военен жаргон по преградите и разбитите врати, безполезните инструкции върху още по-безполезните аварийни шкафове с техните пластокостюми и подредени по рафтовете, все още ненадувани херметични балони. Каквото и да бе разрушило този кораб, го беше направило с ненадейността на чума през нощта.

Шрайка се появи до мен.

Шрайка… в космоса! Освободен от Хиперион и оковите на приливите на времето! На много от тези кораби имаше телепортатори!

На по-малко от пет метра по коридора имаше портал. Един от труповете се преметна към него, дясната ръка на младия мъж мина през непрозрачното поле, сякаш проверяваше водата в света от другата страна. Въздухът пищеше от тази шахта с усилващ се вой. Хайде! Натиснах тялото, но диференциалното налягане го оттласна от портала — ръката му се възстанови изненадващо непокътната, макар че лицето му представляваше анатомична маска.

Обърнах се към Шрайка и движението ме завъртя половин оборот в другата посока.

Шрайка ме вдигна, като шиповете му разкъсваха кожата ми и ме пусна по коридора към телепортатора. Не бих могъл да променя посоката, дори и да исках. В миговете, преди да мина през жужащия, пращящ портал, аз си представих от другата страна вакуум, падане от огромна височина, експлозивна декомпресия или — по-лошо от всичко останало — завръщане в лабиринта.

Вместо това паднах от половин метър върху мраморен под. Тук, на няма и двеста метра от това място, в частните покои на папа Урбан XVI — който, така се случи, беше умрял от старост по-малко от три часа преди да падна през неговия частен телепортатор. Нови Ватикан го нарича „папската врата“. Почувствах болката-наказание за това, че съм толкова далеч от Хиперион — толкова далеч от източника на кръстоидите, — но сега болката ми е стар съюзник и вече няма власт над мен.

Намерих Едоуард. Беше достатъчно любезен да ме слуша в продължение на часове, докато разказвах история, която нито един йезуит никога не е изповядвал. Беше дори още по-любезен да ми повярва. Сега я чухте вие. Това е историята ми.

 

 

Бурята беше утихнала. И тримата седяхме на светлината на свещите под купола на „Св. Петър“ и помълчахме няколко мига.

— Шрайка има достъп до Мрежата — накрая казах аз.

Погледът на Дюре беше безизразен.

— Да.

— Това трябва да е бил някакъв кораб в космоса на Хиперион…

— Така изглежда.

— Тогава може да сме в състояние да се върнем там. Да използваме… папската врата?… за да се върнем в космоса на Хиперион.

Монсиньор Едоуард вдигна вежди.

— И искате да направите това, г. Севърн?

Задъвках кокалчето на пръста си.

— Обмислях го.

— Защо? — меко попита монсиньорът. — Вашият двойник, киборговата личност, която Брон Ламиа носеше в себе си на поклонничеството, само намери смъртта си там.

Поклатих глава, сякаш с този прост жест се опитвах да прочистя обърканите си мисли.

— Аз съм част от това. Просто не зная каква роля да играя… или къде да я играя.

Пол Дюре безрадостно се засмя.

— Всички ние сме изпитвали това чувство. Сякаш някакъв слаб драматург пише за предопределението. Какво ли е станало със свободната воля?

Монсиньор хвърли остър поглед към приятеля си.

— Пол, всички поклонници… самият ти… бяхте изправени пред избор, който направихте по своя собствена воля. Цялостният развой на събитията навярно се оформя от огромни сили, но човешките личности все още определят собствената си съдба.

Дюре въздъхна.

— Навярно е така, Едоуард. Не зная. Много съм уморен.

— Ако разказът на Ъмон е истина — казах аз. — Ако третата част от това човешко божество е избягала в нашето време, къде и кой смятате, че е? В Мрежата има повече от сто милиарда човешки същества.

Отец Дюре се усмихна. Усмивката му бе нежна и в нея нямаше ирония.

— Мислили ли сте, че може да сте самият вие, г. Севърн?

Въпросът ме удари като плесница.

— Невъзможно е — възразих аз. — Дори не съм… дори не съм напълно човек. Съзнанието ми се носи някъде в матрицата на Техноцентъра. Тялото ми беше възстановено по останките от ДНК на Джон Кийтс и бе биологично произведено като тяло на андроид. Спомените ми са вградени. Краят на живота ми… моето „възстановяване“ от туберкулоза… бяха симулирани на свят, построен специално за тази цел.

Дюре продължаваше да се усмихва.

— Така ли? Нима всичко това изключва възможността да сте Състраданието?

— Не се чувствам като част от някакъв бог — остро възразих аз. — Не помня нищо, не разбирам нищо и не зная какво да правя сега.

Монсиньор Едоуард докосна китката ми.

— Толкова ли сме сигурни, че Христос винаги е знаел какво да прави? Знаел е какво трябва да се направи. Това невинаги е едно и също.

Разтрих очите си.

— Не зная дори какво трябва да се направи.

Гласът на монсиньора беше спокоен.

— Струва ми се, Пол иска да каже, че ако духовното създание се крие тук, в нашето време, както твърдите вие, то спокойно може и да не знае собствената си идентичност.

— Това е лудост — заявих аз.

Дюре кимна.

— Много от събитията на и около Хиперион приличат на лудост. Изглежда лудостта се разпространява.

Погледнах отблизо йезуита.

Вие бихте били добър кандидат за божеството — казах аз. — Животът ви е бил отдаден на молитва, на съзерцаване на теологични доктрини и на достойна наука, като археолог. Освен това вече сте били разпнат.

Усмивката на Дюре изчезна.

— Чувате ли се какво говорите? Долавяте ли богохулството в думите си? Не съм кандидат за божество, Севърн. Предадох моята Църква, моята наука, а сега, след като изчезнах, другарите си по поклонничество. Христос може и да е загубил вярата си за няколко секунди — Той не я е продал на пазара за дрънкулките на егото и любопитството.

— Достатъчно — нареди монсиньор Едоуард. — Ако идентичността на това Състрадание, част от някакво бъдещо, произведено божество, е мистерията, помислете за кандидатите от непосредствената трупа на малката ви Мелодрама, г. Севърн. Президентът Гладстоун, която носи на плещите си бремето на Хегемонията. Другите членове на поклонничеството… Г. Силенъс — според това, което разказахте на Пол — дори в момента страда на дървото на Шрайка заради поезията си. Г. Ламиа, която рискува и загуби толкова много заради любовта си. Г. Уайнтрауб, който страдаше от Авраамовата дилема… дори дъщеря му, която се върна към невинността на детството. Консулът, който…

— Консулът изглежда повече Юда, отколкото Христос — прекъснах го аз. — Той предаде и Хегемонията, и прокудените, които смятаха, че работи за тях.

— От това, което ми разказа Пол — рече монсиньорът, — консулът е останал верен на убежденията си, на паметта на баба си Сайри. — Възрастният мъж се усмихна. — Освен това, има сто милиарда други участници в пиесата. Господ не е избрал Ирод, Пилат Понтийски или Цезар Август за Свое оръдие. Избрал е неизвестния син на неизвестен дърводелец в един от най-маловажните райони на Римската империя.

— Добре — казах аз, като се изправих и започнах да се разхождам пред блестящата мозайка под олтара. — Какво ще правим сега? Отец Дюре, трябва да дойдете с мен да се срещнете с Гладстоун. Тя знае за вашето поклонничество. Навярно разказът ви може да помогне за предотвратяването на част от кървавата баня, която изглежда така близка.

Дюре също се изправи, като скръсти ръце и погледна към купола, сякаш мракът високо горе криеше някакви инструкции за него.

— Мислих за това — рече той. — Но не смятам, че е първото ми задължение. Трябва да отида на Божия горичка, за да разговарям с техния еквивалент на папа — Истинския глас на Светодървото.

Спрях да се разхождам.

— На Божия горичка ли? Какво общо има тя тук?

— Чувствам, че храмерите са ключът към някой липсващ елемент в тази болезнена гатанка. Сега вие казвате, че Хет Мастийн е мъртъв. Навярно Истинският глас може да ни обясни какво са имали предвид за това поклонничество… Разказа на Мастийн. В края на краищата, той беше единственият от първите седем поклонници, който не разказа защо е дошъл на Хиперион.

Отново започнах да се разхождам, вече по-бързо, като се опитвах да сдържа гнева си.

— Боже мой, Дюре. Нямаме време за такова празно любопитство. Остава само — консултирах се аз с импланта си — час и половина до нашествието на рояка на прокудените в системата на Божия горичка. Там трябва да е лудница.

— Сигурно — съгласи се йезуитът, — но все пак първо ще отида там. После ще разговарям с Гладстоун. Може да стане така, че тя да одобри връщането ми на Хиперион.

Изсумтях, защото се съмнявах, че президентът изобщо би оставила подобен ценен информатор да се върне.

— Да вървим тогава — рекох аз и се обърнах, за да си тръгна.

— Един момент — задържа ме Дюре. — Преди известно време казахте, че понякога сте в състояние… да „сънувате“… за поклонниците, докато сте все още буден. Своего рода състояние на транс, нали?

— Нещо подобно.

— Е, г. Севърн, моля ви, сънувайте за тях сега.

Зяпнах от удивление.

— Тук? Сега?

Дюре посочи към стола си.

— Моля. Искам да зная участта на приятелите си. Освен това информацията може да е извънредно ценна в срещата ни с Истинския глас и г. Гладстоун.

Поклатих глава, но заех мястото, което ми предложи.

— Може и да не стане — предупредих го аз.

— Тогава няма да сме загубили нищо — рече Дюре.

Кимнах, затворих очи и се отпуснах на неудобния стол. Отлично съзнавах, че другите двама мъже ме наблюдават, усещах слабия мирис на тамян и дъжд, чувствах отекващото пространство, което ни обкръжаваше. Бях сигурен, че изобщо няма да се получи — пейзажът на сънищата ми не беше толкова близък, че да мога да го извикам просто, като затворя очи.

Усещането, че съм наблюдаван изчезна, мирисът се отдалечи, а чувството за пространство се разшири хилядократно, щом се завърнах на Хиперион.

Бележки

[1] En Haut (фр.) — горе — Бел.пр.

[2] En Avant (фр.) — напред — Бел.пр.

[3] Без които не може (лат.) — Бел.пр.