Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 58 гласа)

22

Брон Ламиа откри, че четиричасовата й разходка се превръща в десетчасов кошмар. Първо дойде отклоняването към мъртвия град и сложното решение да се раздели там със Силенъс. Тя не искаше поетът да остава сам, не искаше и да го насилва да продължи, нито пък да губи време, като се връща при Гробниците. И без това заобикалянето по хребета й бе струвало един час път.

Пресичането на последните дюни и каменистата пустош беше уморително и досадно. Когато стигна подножието на хълмовете, вече беше късен следобед и крепостта се криеше в сянка.

Слизането по шестстотин шейсет и едното стъпала на стълбището от крепостта четирийсет часа преди това бе лесно. Изкачването беше истинско изпитание, въпреки лусианските й мускули. Колкото по-нагоре се качваше, толкова по-студен ставаше въздухът, а гледката — толкова по-величествена. Когато стигна на четиристотин метра над подножието на хълмовете, тя вече не се потеше и долината на Гробниците на времето отново се виждаше. Под този ъгъл можеше да зърне единствено върха на Кристалния монолит и то като неправилно очертание от блестяща светлина. Брон спря веднъж, за да се увери, че това всъщност не е сигнален огън, но проблясъците бяха случайни — просто парче кристал, клатещо се от разбития Монолит, отразяваше слънчевите лъчи.

Точно преди последните сто стъпала, Ламиа отново изпробва инфотерма си. Комуникационните канали представляваха обичайната каша и глупости, навярно изкривявани от приливите на времето, които заглушаваха и най-близките електромагнитни комуникации. Комуникационният лазер би функционирал тук… изглежда функционираше при излъчването на древния инфотерм на консула… но освен него, след изчезването на Касад, те вече нямаха комуникационни лазери. Ламиа сви рамене и се заизкачва по последните стъпала.

Крепостта Хронос беше построена от андроидите на Тъжния крал Били — всъщност, никога не бе служила за истинска крепост, а беше замислена като курортно място, като крайпътен хан и лятно убежище за творците. След евакуирането на Града на поетите, тя бе останала пуста в продължение на повече от век, посещавана единствено от най-дръзките авантюристи.

С постепенното отслабване на заплахата от Шрайка бяха започнали да я посещават туристи и поклонници, а накрая Църквата на Последното изкупление я беше отворила отново като задължителна спирка по време на годишното Поклонничество. Мълвеше се, че в някои от помещенията, дълбоко вкопани в планината или на върха на най-трудно достъпните кули, се извършват тайнствени ритуали и сложни жертвоприношения на онова създание, което култистите на Шрайка наричаха Аватара.

С наближаващото отваряне на Гробниците, безумната непредсказуемост на приливите на времето и евакуацията на северните региони, крепостта Хронос отново се бе смълчала. И беше такава, когато Брон Ламиа стигна до нея.

Слънцето все още огряваше пустинята и мъртвия град, но крепостта тънеше в сумрак, когато Ламиа се добра до най-долната тераса, почина си за миг, извади джобното фенерче от най-малката си раница и влезе в лабиринта. Коридорите бяха тъмни. По време на престоя им тук преди два дни Касад беше обиколил мястото и бе съобщил, че не функционира нито един от енергийните източници — слънчевите конвертори били разбити, ядрените клетки смачкани и дори резервните батерии били счупени и разхвърляни из избите. Ламиа се бе сещала за това десетина пъти, докато изкачваше шестстотин шейсет и едното стъпала и се мръщеше към замръзналия елеватор на ръждясалата вертикална линия.

По-големите зали, предназначени за хранене и събиране, бяха точно такива, каквито ги бяха оставили… покрити с изсъхнали останки от изоставени празненства и следи от паника. Нямаше трупове, но покафеняващите петна по стените и гоблените предполагаха оргия от насилие не преди чак толкова много седмици.

Ламиа не обърна внимание на хаоса, не обърна внимание на предвестниците — огромни, черни птици с отвратително човешки лица, — издигнали се от главната трапезария, пренебрегна собствената си умора, докато изкачваше многобройните равнища до склада, където си бяха устроили лагер. Стълбищата ставаха неописуемо тесни, а бледата светлина хвърляше през цветните прозорци болезнени сенки. Там, където стъклата бяха счупени или липсваха, надничаха чудати готически водоливници, сякаш замръзнали в момента на влизането. Студен вятър духаше от заснежените върхове на Брайдъл Рейндж и караше Ламиа да трепери, въпреки че беше изгоряла от слънцето.

Багажът лежеше там, където го бяха оставили, в малкия склад, високо над централната зала. Брон провери да не би някои от кутиите и кошовете в стаята да съдържат нетрайни храни и после излезе на малкия балкон, на който Ленар Хойт бе свирил с балалайката си преди толкова малко време — всъщност, преди цяла вечност.

Сенките на високите върхове се протягаха на няколко километра по пясъка, почти до мъртвия град. Долината на Гробниците на времето и разхвърляните отпадъци зад нея все още се мержелееха на привечерната светлина. Камъните и ниските скални образувания хвърляха назъбени сенки. Оттук Ламиа не можеше да види Гробниците, макар че Монолитът все още хвърляше случайни проблясъци. Тя отново изпробва инфотерма си, изруга, когато устройството й отвърна само с пращене на статично електричество и фонови смущения и влезе вътре, за да подреди и натовари багажа си.

Брон взе четири раници с основни продукти, завити в енергиен дунапрен и фибропластмаса. В крепостта имаше вода — коритата, събиращи водата от топящия се високо горе сняг, бяха нещо, което не можеше да се развали. Тя напълни всички бутилки, които бе донесла и потърси още. Най-много се нуждаеха от вода. Ламиа изруга Силенъс, че не беше дошъл с нея — старецът би могъл да носи поне пет-шест шишета.

Готвеше се да тръгва, когато чу шума. Имаше нещо в Главната зала, между нея и стълбището. Ламиа нарами последната раница, извади от колана си автоматичния пистолет на баща си и бавно заслиза по стълбите.

Залата беше празна — предвестниците не се бяха върнали. Тежки гоблени се развяваха от вятъра като изгнили знамена над отпадъците от храна и приборите. На отсрещната стена вятърът клатеше огромна скулптура на лицето на Шрайка от хром и стомана.

Ламиа се прокрадна през залата, като се завърташе на всеки няколко секунди, така че гърбът й да не остава за дълго обърнат към някой от тъмните ъгли. Внезапен писък я накара да замръзне.

Не беше човешки писък. Беше някакъв ултразвуков вой, който разклати зъбите на Брон и я накара да стисне пистолета с побелели пръсти. Той рязко прекъсна, сякаш грамофонен лъч бе вдигнат от плоча.

Ламиа видя откъде идва звукът. Зад празничната трапеза, зад скулптурата, под шестте големи прозорци с цветни стъкла, през които приглушено кървеше избледняваща светлина, имаше малка вратичка. Гласът кънтеше така, сякаш идваше от някаква подземна тъмница или изба, далече надолу.

Брон Ламиа беше любопитна. Целият й живот бе представлявал сблъсък с извънмерното й любопитство, което достигна връхна точка при избора на старомодната и понякога забавна професия на частен детектив. Любопитството й често я бе вкарвало в затруднени ситуации, неприятности или едновременно и в двете. И много често се беше разплащало с информация, известна на малцина.

Но не и този път.

Ламиа бе дошла да намери толкова необходимата им храна и вода. Никой от другите не би могъл да е пристигнал тук… тримата възрастни мъже не биха могли да са я изпреварили, въпреки отклонението й към мъртвия град… а всичко останало не я интересуваше.

„Касад?“ — запита се тя, но изостави тази мисъл. Звукът не се беше разнесъл от устата на полковника от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ.

Брон Ламиа отстъпи от вратичката, като държеше пистолета си в готовност, откри стъпалата към главните равнища и предпазливо заслиза, минавайки през всяко помещение колкото е възможно по-скрито, нарамила седемдесет килограма багаж и повече от десет бутилки с вода. Тя зърна отражението си в едно избеляло стъкло на най-долното равнище — ниско, хармонично тяло, вдигнат и въртящ се във всички посоки пистолет, огромен товар от раници, люлеещи се на гърба й на широки ремъци, бутилки и манерки, които тракаха една в друга.

Ламиа не го намери за забавно. Тя облекчено въздъхна, когато излезе на ниската тераса и на студения, рядък въздух и се приготви отново за слизане. Още нямаше нужда от джобното си фенерче — вечерното небе внезапно се изпълни с ниски облаци, обагрени в розовата и кехлибарена светлина на планетата, които осветиха с дълбокия си блясък дори крепостта и подножието на хълмовете долу.

Брон взимаше стъпалата по две наведнъж и мускулите на яките й крака я заболяха още преди да преполови пътя. Не беше прибрала оръжието, а го държеше в готовност, в случай, че нещо се спусне отгоре или се появи от някой отвор в скалите. Когато стигна долу, тя се отдалечи от стълбището и погледна към кулите и терасите на половин километър над нея.

Към нея падаха скали. И не само скали — водоливниците бяха откъснати от древните си стойки и се премятаха във въздуха заедно с камъните, а демоничните им лица се осветяваха от сумрачните отблясъци. Ламиа се затича, подмятайки раниците и бутилките, разбра, че няма време да стигне на безопасно разстояние, преди да бъде затрупана, хвърли се между два ниски камъка и се притисна до единия от тях.

Раниците й пречеха да се скрие съвсем и тя припряно разхлаби ремъците, като съзнаваше невероятния грохот от падането на първите скали зад нея и отскачането им над главата й. Брон дърпаше и буташе със сила, която разкъса кожата и раздра фибропластмасата, а после се намести под камъните и притегли раниците и бутилките, решена да не й се налага да се връща в крепостта.

Около нея се сипеха скали с големината на главата и юмруците й. Отчупената глава на каменен таласъм прехвръкна покрай убежището й и пръсна малък камък на няма и три метра разстояние. За миг въздухът се изпълни с летящи снаряди. По-големите парчета се разбиха в камъка над главата й и лавината отмина. Останаха да падат само по-дребни отломки.

Ламиа се пресегна да издърпа раниците на по-безопасно място. В този момент камък с големината на инфотерма й се удари във външната страна на убежището й, падайки почти вертикално върху него, отскочи два пъти в малкия й заслон и я удари в слепоочието.

 

 

Ламиа се свести със старчески стон. Болеше я главата. Навън се беше спуснала нощта и трепкащата светлина на далечната схватка осветяваше вътрешността на убежището й през цепнатините над нея. Тя докосна с пръсти слепоочието си и откри опечена кръв по бузата и врата си.

Промуши се на ръце през тесния отвор, като разрови купчината паднали отгоре камъни и поседя за миг, свела глава, съпротивлявайки се на желанието да повърне.

Раниците й бяха невредими и беше счупена само една от бутилките с вода. Тя намери пистолета си там, където го бе изпуснала — в малкото пространство, свободно от паднали камъни. Скалата, върху което стоеше, беше цялата в следи от краткото свличане на лавината.

Ламиа попита инфотерма си. Беше изтекъл по-малко от час. Нищо не бе слязло отгоре, за да я отнесе или да пререже гърлото й, докато беше лежала в безсъзнание. Тя се взря за последен път в укрепленията и балконите, вече невидими високо над нея, нарами товара си и бързо тръгна надолу по несигурната каменна пътека.

 

 

Мартин Силенъс не беше в края на мъртвия град, когато Брон заобиколи оттам. Някак си не бе и очаквала да го намери, макар да се надяваше, че просто се е уморил от чакане и е изминал сам няколкото километра до долината.

Изкушението да свали раниците, да остави бутилките на земята и да си почине малко, беше силно. Ламиа не му се поддаде. С малкия автоматичен пистолет в ръка, тя обиколи улиците на мъртвия град. Експлозиите от светлина бяха достатъчни, за да й показват пътя.

Поетът не отговори на отекващите й викове, макар стотици малки птици, чиито видове Брон не можа да определи, да изригнаха в полет с открояващи се в мрака бели криле. Тя обиколи по-долните етажи на стария кралски дворец, като крещеше нагоре по стълбите, дори веднъж стреля с пистолета, но от Силенъс нямаше и следа. Ламиа обиколи дворовете под стени, натежали от бръшлян, като викаше името му и търсеше някаква следа, че е бил тук. Веднъж видя фонтан, който й напомни разказа на поета за нощта, през която беше изчезнал, отнесен от Шрайка, Тъжния крал Били, но имаше други фонтани и тя не беше сигурна, че става дума точно за този.

Ламиа мина през централната трапезария под разбития купол, но помещението беше потънало в мрак и сенки. Разнесе се някакъв звук и тя се обърна, вдигнала пистолета, но това беше само листо или древен лист хартия, който вятъра разнасяше по керамичния под.

Тя въздъхна и напусна града, като ходеше леко, въпреки умората след дни, прекарани без сън. Не получи отговор на запитванията към инфотерма, макар да усещаше замайването от приливите на времето и не беше изненадана. Нощните ветрове бяха унищожили всички следи, които Мартин можеше да е оставил при завръщането си в долината.

Ламиа забеляза, че Гробниците отново блестяха, още преди да стигне до широката седловина при входа на долината. Блясъкът им не беше ярък — нищо не можеше да се сравни с беззвучната буря от светлина в небето, — но всички надземни Гробници като че ли разпръскваха бледа светлина, сякаш освобождаваха енергията, натрупана през дългия ден.

Брон застана в началото на долината и извика, за да предупреди Сол и другите, че се завръща. Не би отказала, ако предложеха да й помогнат с раниците през тези последни няколкостотин метра. Гърбът й беше разранен, а ризата — подгизнала от кръв на местата, където ремъците се бяха врязали в плътта.

Никой не отвърна на виковете й.

Тя почувства умората, докато бавно изкачваше стъпалата към Сфинкса, стовари багажа си върху широкото каменно преддверие и потърси джобното си фенерче. Вътре беше тъмно. Спални чували и раници лежаха разхвърляни из стаята, където бяха пренощували. Ламиа извика, изчака ехото да затихне и отново освети помещението с фенерчето. Всичко си беше същото. Не, почакай, нещо се бе променило. Тя затвори очи и си припомни стаята такава, каквато я беше оставила сутринта.

Кубът на Мьобиус липсваше. Странната енергийно запечатана кутия, оставена от Хет Мастийн във вятърната гемия, вече не беше на мястото си в ъгъла. Брон сви рамене и излезе навън.

Шрайка чакаше. Той стоеше точно пред вратата. Беше по-висок, отколкото си го бе представяла и се извисяваше над нея.

Ламиа излезе навън, отстъпи настрани и потисна порива си да изкрещи към нещото. Вдигнатият пистолет изглеждаше малък и безполезен в ръката й. Фенерчето падна върху камъка, без тя да го забележи.

Нещото рязко вирна глава и я погледна. Червена светлина бликаше някъде иззад многофасетовите му очи. Ъглите на тялото му и остриетата пречупваха небесната светлина.

— Ти, кучи сине — с безизразен глас каза Ламиа. — Къде са те? Какво си направил със Сол и бебето? Къде са другите?

Създанието килна глава на другата страна. Лицето му беше достатъчно чуждо за Ламиа и тя не можа да долови на него никакво изражение. Езикът на тялото му издаваше само заплашителност. Стоманените шипове на пръстите му се отвориха с щракване като сгъваеми скалпели.

Ламиа стреля четири пъти в лицето му. Тежките 16-милиметрови куршуми твърдо попадаха в целта и отсвистяваха настрани в нощта.

— Аз не съм дошла тук да умирам, шибано метално чудовище такова — извика Брон, прицели се и стреля още десетина пъти, без да пропусне нито веднъж.

Разлетяха се искри. Шрайка рязко изправи глава, сякаш се заслуша в някакъв далечен звук.

Беше изчезнал.

Ламиа ахна, приклекна и се завъртя кръгом. Нищо. Дъното на долината блестеше на звездната светлина. Небето се беше успокоило. Сенките бяха мастиленочерни, но далечни. Дори вятърът бе престанал.

Брон Ламиа залитна към раниците и седна върху най-голямата от тях, опитвайки се да успокои биенето на сърцето си. С изненада откри, че не беше изпитала страх… поне не истински… но не можеше да отрече, че адреналинът й се бе покачил.

Все още стиснала пистолета в ръка, с шест патрона, останали в пълнителя и с достатъчно силен метателен заряд, тя вдигна една от бутилките с вода и продължително отпи от нея.

Шрайка се появи отстрани. Пристигането му беше внезапно и безшумно.

Ламиа пусна бутилката и опита да се прицели с пистолета, докато се извиваше на една страна.

Скоростта на движенията й нямаше значение. Шрайка протегна дясната си ръка — шиповете на пръстите му бяха с дължината на игли за шиене и отразяваха светлината, — едно от остриетата се плъзна зад ухото й, намери черепа и проникна в главата й без да оказва триене, без друга болка, освен леденото усещане от пробождането.